Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (24)

Двадесет и трета глава

Денят, в който открих твоята студенина — твърде отдавна — илюзиите ми по отношение на теб се стопиха и аз разбрах, че никога няма да влезеш в моя свят, макар да го желаеш толкова силно. Моят свят се гради върху страстта и ти знаеш, че тъкмо моят свят, който сега иронизираш, направи Хенри (Милър) велик писател. Но в разгара на тази пламенна и невероятна игра на отдаване и притежание придобих усещането, че излизам със свещеник. Контрастът в температурата бе прекалено голям.

Анаис Нин до С. А. Болдуин

Рори усети ръка върху рамото си и извади едната слушалка на MP3 плейъра.

— Почивка.

Той кимна, изключи музиката и пъхна плейъра в джоба си. Товаренето на камионите вече бе приключило; останаха само вановете, собственост на „Нейшън“, носеха се напред-назад със забравени кутии, малки товари с неща, жизненоважни за оцеляването на вестника. Беше четвъртък. В неделя щяха да опаковат последните кутии, да пренесат чашите за чай и кафе. В понеделник „Нейшън“ щеше да започне нов живот в новите си офиси, а тази сграда подлежеше на разрушаване. По това време догодина на нейното място щеше да се издига лъскава конструкция от стъкло и метал.

Рори седна отзад във вана до шефа си, който гледаше замислено към фасадата на сградата от черен мрамор. В момента демонтираха металното лого на вестника — пощенски гълъб — от мястото му върху колоната в горния край на стълбището.

— Странна гледка, а?

Рори духна в чая си.

— Сигурно се чувствате особено. След цялото това време.

— Всъщност не. Всичко има край. Вече съм готов за нещо различно.

Рори отпи глътка.

— Не е ли странно да прекарваш дните си сред чуждите истории… Чувствам се така, сякаш моята собствена история трябва да изчака. Вие не се ли изкушавахте да пишете?

— Не. — Тонът на шефа му беше категоричен. — Не съм журналист.

— Какво ще правите тогава?

— Не знам. Ще пътешествам… Може би ще стана турист като теб.

И двамата се усмихнаха на идеята. От месеци бяха работили един до друг, но рядко разговаряха за друго, освен за текущите задачи. Сега, когато краят на преместването вече се виждаше, те станаха по-словоохотливи.

— Според сина ми е добра идея.

Рори не можа да скрие изненадата в гласа си.

— Не знаех, че имате син!

— И снаха. И трима много невъзпитани внуци.

Рори се улови как наново преценява шефа си. Беше от хората, които изглеждат необвързани, и бе трудно да си го представиш като семеен човек.

— А жена ви?

— Почина много отдавна.

Каза го с равен тон, но въпреки това Рори се почувства неловко, сякаш бе престъпил някаква граница. Ако Ели беше тук, помисли си той, щеше направо да го попита какво се е случило.

Ако Ели беше тук, Рори щеше да се скрие в някой далечен край на библиотеката, вместо да говори с нея. Беше я отписал. Нямаше да мисли за нея. Нямаше да мисли за косата й, за смеха й, за начина, по който се мръщи, когато се съсредоточава. Начинът, по който я чувстваше в обятията си: несвойствено отдадена. Нетипично уязвима.

— А ти кога заминаваш? — попита го шефът му.

Рори се отърси от мислите си, когато му подадоха книга, после още една. Тази библиотека наистина беше бездънна… постоянно изскачаха разни неща.

— Вчера си подадох заявлението. Остава да видя какви полети има.

— Твоето момиче няма ли да ти липсва?

— Тя не е „моето момиче“.

— Значи само се опитваш да направиш добро впечатление, а? Мислех, че я харесваш.

— Така беше.

— Винаги съм мислил, че си подхождате.

— И аз.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тя е… по-объркана, отколкото изглежда.

Възрастният мъж се усмихна.

— Не съм срещал жена, която да не е.

— Да… Е, аз не обичам усложненията.

— Няма живот без усложнения, Рори. Накрая всички правим компромиси.

— Не и аз.

Библиотекарят вдигна вежди. Изви устни в лека усмивка.

— Какво? — попита Рори. — Какво? Нали няма да ми изнасяте лекция за пропуснатите възможности и как човек съжалява, че не е постъпил другояче? — Гласът му бе по-висок и по-рязък от необходимото, но не можа да се сдържи. Зае се да премества кутии от едната страна на вана в другата. — И бездруго щеше да е безсмислено. Заминавам. Не желая усложнения.

— Разбира се.

Рори му хвърли кос поглед, забеляза беглата усмивка.

— Хайде, не ставайте сантиментален. Предпочитам да ви запомня като проклет стар негодник.

Проклетият стар негодник се изсмя.

— Не съм си го и помислял. Хайде, трябва да направим последна проверка на помещението с микрофишовете. После ще те черпя един обяд. А ти няма да ми разкажеш какво се е случило между теб и онова момиче, за което изобщо не ти пука.

 

 

Паважът пред блока на Дженифър Стърлинг сивееше меко под зимното слънце. Машина за почистване ловко събираше боклуци край бордюра с чифт въртящи се четки. Ели се зачуди кога за последно бе видяла подобна машина в своята част на Лондон. Вероятно от общината смятаха това за Сизифов труд: главната й улица бе пълна с магазини за готова храна и евтини хлебарници, чиито хартиени пликове на червени и бели ивици се носеха весело из квартала, напомняйки за поредната оргия от наситени мазнини и захар.

— Ели е. Ели Хоуърт — извика тя в домофона, когато Дженифър отговори. — Оставих ви съобщение. Надявам се, че не възразявате да…

— Здравей, Ели. — Гласът й бе приветлив. — Тъкмо слизах.

Докато асансьорът се спускаше надолу без да бърза, Ели си помисли за Мелиса. Тъй като не можеше да спи, тя бе отишла в „Нейшън“ малко след седем и половина. Трябваше да измисли как да спаси статията за любовните писма; след като прочете посланията на Клайв, осъзна, че няма начин да се върне към стария си живот. Щеше да се справи с тази статия. Щеше да получи останалата информация от Дженифър Стърлинг и някак да я завоалира. Отново беше старото си „аз“: отдадена на работата, търсеща варианти. Това й помагаше да не мисли колко объркан бе личният й живот.

Шокира се, когато видя, че Мелиса вече е в офиса. Иначе отделът бе празен, с изключение на мълчаливата хигиенистка, равнодушно почистваща пода между бюрата с прахосмукачката. Вратата на Мелиса бе открехната.

— Знам, миличка, но Нина ще те вземе. — Шефката й бе вдигнала ръка към косата си и увиваше лъскав кичур. — Не, казах ти в неделя вечерта. Не помниш ли? Нина ще те откара и след това ще те прибере… Знам… знам… Но мама трябва да работи. Съжалявам, миличка… — Тя седна и за миг подпря глава на ръката си, тъй че сега Ели полагаше усилия да я чуе. — Знам, знам. Ще дойда на следващото. Нали помниш, че се местим в нова сграда? И е много важно? Затова мама не може…

Последва дълга пауза.

— Дейзи, миличка, дай ми Нина, ако обичаш… Знам. Просто ми дай Нина за минутка… Да, след това пак ще говорим. Просто ми дай… — Тя вдигна поглед, видя Ели пред кабинета си. Ели се извърна бързо, смутена, че са я хванали да подслушва, и вдигна собствения си телефон, сякаш бе ангажирана с важен разговор. Когато погледна отново, вратата на кабинета на Мелиса бе затворена. От това разстояние беше трудно да се каже със сигурност, но май шефката й плачеше.

 

 

— Това се казва приятна изненада! — Дженифър Стърлинг носеше елегантна ленена риза и чифт индигови джинси.

„И аз искам да нося джинси, когато съм на шейсет и няколко“, помисли си Ели.

— Казахте, че мога да дойда пак.

— Разбира се, че можеш. Миналата седмица ми беше приятно да си поговорим. А и приличаш малко на дъщеря ми — за мен това е като подарък. Тя ми липсва.

Ели потръпна от абсурдно удоволствие, когато я сравниха с елегантната жена от снимката. Опита се да не мисли защо е тук.

— Стига да не ви притеснявам…

— Въобще не ме притесняваш. Стига ти да не се отегчаваш от бъбренето на една стара жена. Защо не дойдеш с мен? — Те тръгнаха по тротоара, поговориха малко за района, местата, където живееше всяка от тях, обувките на Ели, които госпожа Стърлинг бе харесала много.

— Краката ми са ужасни — призна тя. — Когато бях на твоята възраст, всеки божи ден се качвахме на високи токчета. Вашето поколение сигурно се чувства много по-удобно.

— Така е, но нашето поколение никога не е изглеждало като вашето. — Тя си помисли за снимката на Дженифър като млада майка, за грима й и елегантната прическа.

— О, ние нямахме избор! Тиранията беше голяма. Лорънс — съпругът ми — не би ми позволил да се снимам, ако не съм в идеална форма. — Днес тя сякаш изглеждаше по-лека, не така превита под товара на спомените. Ходеше бързо, като много по-млада жена, и от време на време Ели трябваше да подтичва, за да не изостава. — Ще ти разкрия нещо. Преди няколко седмици излязох да си купя вестник от кварталния магазин и на опашката видях едно момиче по нещо, което явно бе долнището на пижамата й. А на краката си бе надянало от ония огромни ботуши от агнешка кожа. Знаеш за кои говоря, нали?

— Да.

Гласът на Дженифър беше весел.

— Ужасни са. Гледах я как купува литър мляко, косата й отзад бе сплескана и й завидях за свободата. Стоях и я зяпах като някоя луда. — Тя се засмя при спомена. — Данушка, собственичката на магазина, ме попита какво ми е сторило горкото момиче… Сега, като се замисля, явно сме прекалявали с нравоученията.

— Може ли да ви попитам нещо?

Устата на Дженифър се изви леко в ъгълчетата.

— Очаквах го.

— Чувствали ли сте се зле заради случилото се? Че сте имали извънбрачна връзка?

— Искаш да знаеш дали съжалявам, че съм наранила съпруга си?

— Всъщност да.

— И това е… любопитство? Или търсене на оправдание?

— Не знам? Може би и двете. — Ели задъвка нокътя си. — Мисля, че моят… Джон… се кани да напусне жена си.

Настъпи кратко мълчание. Двете бяха пред входа на парка „Примроуз Хил“ и Дженифър спря, преди да влезе.

— Деца?

Ели не я погледна.

— Да.

— Това е голяма отговорност.

— Знам.

— И си малко изплашена?

Ели намери думите, които не можеше да каже на никой друг.

— Искам да съм сигурна, че постъпвам правилно. Да знам, че си заслужава цялата тази болка, която ще причиня.

Какво имаше в тази жена, че беше невъзможно да не си откровен с нея? Тя усети очите на Дженифър върху себе си и наистина й се прииска да получи опрощение. Спомни си думите на Бут: Ти ме караш да бъда по-добър човек. И тя искаше да е по-добър човек. Не искаше да се разхожда тук и да се чуди какво от тази разговор може да използва и публикува.

Дългите години, в които бе изслушвала проблемите на хората, бяха придали на Дженифър излъчване на сдържан неутралитет. Когато най-сетне заговори, Ели почувства, че внимателно бе подбрала думите си.

— Сигурна съм, че двамата ще знаете как да постъпите. Просто трябва да разговаряте откровено. Болезнено откровено. Възможно е невинаги да намирате отговори. Тъкмо това си припомних, докато препрочитах писмата, които ти ми остави миналата седмица. Нямаше място за игрички. Повече никога не срещнах човек — преди или след това — с когото да мога да бъда напълно откровена.

Тя въздъхна и подкани с ръка Ели да минат през входа на парка. Заизкачваха се по пътеката, която щеше да ги отведе до върха на хълма.

— Ала за такива като нас няма опрощение, Ели. Възможно е вината да играе много по-голяма роля в бъдещия ти живот, отколкото би искала. Когато става дума за връзки, не само участниците в тях са наранени. Колкото до мен, аз все още изпитвам вина за болката, която причиних на Лорънс… Навремето имах оправдания, ала сега виждам, че случилото се… нарани всички ни. Но… човекът, към когото изпитвам най-силна вина, е Антъни.

— Канехте се да ми разкажете останалата част от историята.

Усмивката на Дженифър се стопи.

— Е, Ели, не очаквай хепиенд.

Тя й разказа за безплодното пътуване до Африка, дългото търсене, явното мълчание на мъжа, който преди не бе спирал да й казва как се чувства, и накрая изграждането на нов живот в Лондон — сама.

— И това е всичко?

— В общи линии.

— И през цялото това време вие никога… не е имало никой друг?

Дженифър Стърлинг отново се усмихна.

— Не съвсем. Аз съм човек все пак. Но ще кажа, че никога не се ангажирах емоционално. След Бут аз… не желаех да бъда близка с друг. За мен съществуваше само той. Виждах това съвсем ясно. А имах и Есме. — Усмивката й стана по-широка. — Детето наистина е прекрасна утеха.

Бяха стигнали върха. Пред тях се простираше целият Северен Лондон. Двете задишаха дълбоко, обгръщайки с поглед далечния хоризонт, под тях се чуваха виковете на собствениците на кучета и лудуващи деца.

— А може ли да попитам защо запазихте пощенската кутия толкова дълго?

Дженифър се облегна на пейката от лят чугун и помълча, преди да отговори:

— Сигурно ти се струва глупаво, но ние вече се бяхме разминали два пъти, при това и в двата случая бе въпрос на часове. Смятах за свой дълг да не се отказвам от този шанс. Затварянето на кутията би било признание, че всичко е приключило завинаги.

Тя тъжно сви рамене.

— Всяка година си повтарях, че е време да спра. Годините се нижеха, без да си давам сметка колко време е минало. Така и не я закрих. Сигурно съм си казвала, че това е безобиден каприз.

— Значи това е всичко? Последното му писмо? — Ели посочи някъде по посока на „Сейнт Джонс Удс“. — И повече никога не чухте нищо за него? Как сте издържали да не знаете нищо за него?

— Така, както аз виждах нещата, имаше две възможности. Или бе загинал в Конго, което навремето бе непоносима мисъл. Или, както подозирам, е бил много наранен от мен. Смятал е, че никога няма да напусна съпруга си и че може да съм си играла с чувствата му. Било е твърде болезнено да ме доближи втори път. За жалост, аз не осъзнах колко, докато вече не беше твърде късно.

— Никога ли не се опитахте да откриете следите му? Частен детектив? Обяви във вестника?

— О, не бих го направила. Той знаеше къде съм. Бях му показала ясно какви са чувствата ми. И трябваше да уважавам неговите. — Тя погледна тъжно Ели. — Знаеш ли, не може да накараш някого да те обича отново. Колкото и да ти се иска. За жалост, понякога просто изпускаш момента…

Вятърът на хълма беше игрив: промъкваше се в пролуката между яката и врата, изследваше всяка възможност за допир. Ели пъхна ръце в джобовете си.

— Какво мислите, че щеше да стане с вас, ако той ви бе потърсил отново?

За пръв път очите на Дженифър Стърлинг се наляха със сълзи. Тя се загледа в хоризонта, поклати леко глава.

— Разбитите сърца не са патент само на младите, Ели. — Закрачи бавно обратно по пътеката, за да не се вижда лицето й. Тишината, преди да заговори отново, бе мъчителна за Ели. — Много отдавна научих, че не бива да си играем с думата „ако“. Това може да е опасна игра.

 

 

Да се видим. Дж. X

Имам да ти казвам много неща. Трябва да те видя. „Пърсивал“ на Дери стрийт. Утре в един следобед. X

„Пърсивал“? Ти не го обичаш.

Е, да. Напоследък съм пълен с изненади. Дж. X

Тя седеше на застланата с ленена покривка маса, и преглеждаше бележките, които бе надраскала набързо в метрото, усещайки със сърцето си, че не бива да публикува тази история, но че ако не го направи, с кариерата й в „Нейшън“ е свършено. На два пъти си бе помислила да изтича обратно в апартамента в „Сейнт Джонс Удс“ и да се остави на милостта на Дженифър, като й обясни всичко и я помоли горещо да й позволи да възпроизведе трагичната й любовна връзка във вестника. Но винаги виждаше лицето на Дженифър Стърлинг, чуваше гласа й: „Разбитите сърца не са патент само на младите, Ели“.

Тя се загледа в лъскавите маслини върху бялата керамична чиния на масата. Нямаше апетит. Ако не напише тази история, Мелиса ще я уволни. Ако я напише, нищо вече няма да е същото — нито това, което прави, нито тя самата. Отново й се прииска да поговори с Рори. Той навярно знаеше как трябва да постъпи. Изпълни я не особено приятното чувство, че няма да е това, което й се иска да чуе, ала знаеше, че той ще е прав. Мислите й се въртяха в кръг, след аргументите идваше ред на контрааргументите. Дженифър Стърлинг сигурно не чете „Нейшън“. Може никога да не разбере какво си направила. Мелиса само чака повод да те изрита. Наистина нямаш избор.

А после саркастичният глас на Рори: Глупости на търкалета!

Стомахът й се сви. Напоследък й се случваше често. Хрумна й нещо: навярно ако открие какво се е случило с Антъни О’Хеър, Дженифър ще й прости. Може би ще се разстрои, но накрая ще оцени, че Ели й е направила подарък.

Най-после бе открила отговора. Щеше да намери О’Хеър. Дори да й отнеме десет години, тя щеше да разбере какво се е случило с него. Може би се ловеше като удавник за сламка, но тази мисъл я накара да се почувства по-добре.

След пет минути съм при теб. Там ли си? Дж. X

Да. Маса на партера. Чака те чаша изстудено вино. Е. X

Ели вдигна машинално ръка към косата си. Все още не можеше да разбере защо Джон не бе поискал да дойде направо в апартамента й. Предишният Джон винаги предпочиташе да се срещат там. Сякаш не можеше да говори с нея спокойно, дори да я види, докато първо не се освободи от цялото натрупано напрежение. В първите месеци на връзката им тя се ласкаеше от това, а по-късно малко се дразнеше. Сега се запита дали срещата в ресторант не означава, че вече няма нужда да крият отношенията си. Всичко се бе променило толкова драматично, че не изглеждаше невъзможно новият Джон да иска да направи някакъв вид публична декларация. Тя забеляза скъпо облечените хора на съседните маси и при тази мисъл пръстите на краката й се свиха.

— Защо си толкова неспокойна? — попитала я бе Ники сутринта. — Това означава, че ще получиш каквото искаш, нали?

— Знам. — Тя й бе позвънила в седем часа, благодарна на бога, че все още има приятели, които разбират, че романтичният спешен случай е достатъчна причина да се обаждаш в такъв час. — Просто…

— Не си сигурна дали още го искаш?

— Не! — Тя се бе намръщила на телефона. — Разбира се, че го искам! Просто всичко се промени толкова бързо, че нямах време да свикна с тази мисъл.

— По-добре свикни. Напълно е възможно Джон да се появи по обед с два куфара и няколко пищящи хлапета по петите. — По някаква причина тази идея толкова бе развеселила Ники, че тя не спря да се киска, докато не стана малко дразнещо.

Ели имаше чувството, че приятелката й все още не й е простила, задето бе „оплескала нещата“, както тя се изрази, с Рори. „Рори ми изглежда свестен — повтаряше непрекъснато. — Някой, с когото ще ми е приятно да седна в кръчмата.“ Подтекстът: Ники нямаше никога да поиска да бъде в кръчмата с Джон. Никога нямаше да му прости, че е от мъжете, които мамят жените си.

Ели погледна часовника си и направи знак на сервитьора за втора чаша вино. Джон закъсняваше вече двайсет минути. В друг случай тя щеше да е бясна вътрешно, но сега бе толкова нервна, че се чудеше дали няма да повърне, когато го види. Чудесно посрещане, няма що! А после вдигна очи и видя, че до масата стои една жена.

В първия момент Ели реши, че е сервитьорка, и се запита защо не й носи чашата с вино. В следващия осъзна, че жената е облечена в тъмносиньо сако, а не в сервитьорска униформа — вторачила се бе в нея като някой, който се кани да пее на пътниците в автобуса.

— Здравей, Ели.

Тя примигна.

— Съжалявам — каза тя, след като мозъкът й за секунди бе преровил списъка с последни контакти и не бе открил нищо. — Познаваме ли се?

— О, да. Аз съм Джесика.

Джесика. Умът на Ели отказваше да й служи. Модерна прическа. Хубави крака. Може би малко уморена. С тен. И изведнъж й просветна: Джесика. Джес.

Жената видя шока й.

— Да, предположих, че знаеш името ми. Но сигурно не искаш да си представяш човека зад него. Предпочиташ да не мислиш за мен. Вероятно обстоятелството, че Джон има жена, представлява известно неудобство за теб.

Ели не можеше да говори. Смътно си даваше сметка, че другите клиенти поглеждат към тях, долови някакви странни вибрации, излъчвани от петнайсета маса.

Джесика Армър започна да чете есемеси, получени на познат мобилен телефон. Гласът й леко се извиси:

— Днес се чувствам ужасно. Измъкни се. Не ме интересува как, само се измъкни. Няма да съжаляваш. Хмм, това тук си го бива: Имам да подготвям интервю с жената на един парламентарист, но постоянно мисля за последния вторник. Лошо момче! Това пък ми е любимото: Направиха ми секси снимка. Виж я приложена…

Когато госпожа Армър отново погледна към Ели, гласът й трепереше от едва овладяна ярост.

— Много е трудно да се сравняваш с това, когато се грижиш за две болни деца и се разправяш със строители. И, да, вторник, дванайсети. Няма да го забравя. Той ми купи букет, за да се извини, че се е прибрал толкова късно.

Ели отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе дума. Кожата й беше настръхнала.

— По време на почивката прегледах телефона му. Чудех се на кого звъни от бара, а след това видях съобщението ти. Моля те, обади се. Само веднъж. Искам да чуя гласа ти. X — Тя се изсмя сухо. — Колко трогателно. Той си мисли, че телефонът му е откраднат.

На Ели й се дощя да се пъхне под масата. Да се стопи, да се изпари.

— Дано свършиш като нещастна самотница, Ели Хоуърт! Всъщност не, дано някой ден и ти имаш деца! Тогава ще разбереш какво е да се чувстваш уязвим. Ще разбереш какво е да се бориш, постоянно да си нащрек, за да си сигурна, че децата ти няма да израснат без баща. Помисли за това следващия път, когато си купуваш прозрачно бельо, за да забавляваш съпруга ми.

Джесика Армър се отдалечи между масите и изчезна в слънчевата светлина. Може би ресторантът се бе смълчал. На Ели й бе невъзможно да каже, защото ушите й звъняха. Накрая, с пламнали страни и треперещи ръце, тя махна на сервитьора за сметката.

Когато мъжът приближи, Ели измърмори нещо от рода, че се налага да си тръгне неочаквано. Не беше сигурна какво точно казва: гласът й сякаш не беше нейният.

— Сметката, ако обичате — помоли тя.

Сервитьорът направи вежлив жест по посока на изхода.

Усмивката му беше съчувствена.

— Няма нужда, госпожо. Дамата я плати.

 

 

Ели се върна в офиса, глуха за трафика, без да забелязва забързаните хора по тротоара, които се блъскаха в нея. Искаше да е в малкия си апартамент, далеч от всички, но нестабилното й положение в работата правеше това невъзможно. Влезе в офиса на вестника, усещайки погледите на колегите си, убедена, че всеки вижда срама й, вижда каквото бе видяла Джесика Армър в мобилния телефон.

— Добре ли си, Ели? Много си бледа. — Рупърт се наведе към нея иззад компютъра си.

— Имам ужасно главоболие. — Гласът й с мъка излизаше от гърлото.

— Тери има хапчета — това момиче има хапчета за всичко! — отбеляза той шеговито и отново изчезна зад монитора си.

Тя седна на бюрото си и включи компютъра, прегледа имейлите. Ето го.

Загубих си телефона. На обед ще си купя друг. Ще ти изпратя новия номер по имейла. Дж. X

Видя часа. Беше пристигнал, докато тя бе интервюирала Дженифър Стърлинг. Затвори очи и отново видя образа, който беше пред очите й през последния час: стегнатата челюст на Джесика Армър, начина, по който косата й се полюшваше около лицето, докато говореше — сякаш бе наелектризирана от гнева й, болката й. Дълбоко в себе си Ели трябваше да признае, че при други обстоятелства би харесала тази жена, би й се приискало да пийне нещо с нея. Когато отново отвори очи, не желаеше да вижда думите на Джон, не желаеше да вижда онова свое „аз“, което се отразяваше в тях. Чувстваше се така, сякаш се бе пробудила от особено ярък сън, продължил цяла година. Даваше си сметка колко голяма грешка бе направила. Изтри есемеса.

— Заповядай. — Рупърт постави чаша чай на бюрото й. — Може да се почувстваш по-добре.

Рупърт никога не носеше чай на никого. Колегите му се бяха хващали на бас, че няма да поеме към стола, и това винаги се бе оказвало сигурен залог. Тя не знаеше дали да се трогне от този рядък жест на симпатия, или да се притеснява, че го е предизвикала с вида си.

— Благодаря — промълви тя и взе чашата.

Тъкмо седна на мястото си и зърна познато име в друг имейл: Филип О’Хеър. Сърцето й замря, унижението от последния час временно бе забравено. Отвори го и видя, че е от Филип О’Хеър, който работи за „Таймс“.

Здравейте — малко ме объркахте с имейла си. Може ли да ми се обадите?

Тя избърса очите си. Работа, каза си, това е отговорът на всичко. Само работата й бе останала. Тя щеше да разбере какво се е случило с любимия на Дженифър, а Дженифър щеше да й прости за онова, което се кани да направи. Трябваше да й прости.

Набра директния номер в края на имейла. Мъжки глас отговори на второто позвъняване. Тя чу познатия шум на нюзрум в слушалката.

— Здравейте — каза тя, тонът й бе предпазлив. — Обажда се Ели Хоуърт. Изпратили сте ми имейл?

— А, да. Ели Хоуърт. Изчакайте малко. — Той имаше глас на човек около четирийсетте. Приличаше на гласа на Джон. Тя пропъди тази мисъл и чу как някой сложи длан на слушалката и гласът зазвучава приглушено, а после мъжът отново бе на телефона: — Съжалявам. Знаете как е. Крайни срокове. Благодаря ви, че ми се обадихте… Исках първо да проверя нещо. Къде казахте, че работите? В „Нейшън“?

— Да. — Устата й пресъхна. Започна да заеква. — Но искам да ви уверя, че името му едва ли ще бъде използвано в материала, който се каня да напиша. Просто наистина искам да разбера какво се е случило с него заради един негов приятел, който…

— „Нейшън“? — повтори гласът.

— Да?

Последва кратко мълчание.

— И казвате, че искате да узнаете нещо за баща ми?

— Да — потвърди тя отчаяно.

— И сте журналистка?

— Съжалявам — озадачи се Ели. — Не разбирам защо ме разпитвате. Да, журналистка съм. Също като вас. Искате да ми кажете, че не давате информация на конкурентен вестник? Обясних ви, че…

— Баща ми е Антъни О’Хеър.

— Да. Точно него…

Мъжът от другия край на линията се засмя.

— Мис Хоуърт, баща ми работи за „Нейшън“. Вашият вестник. Там е от четирийсет години.

Ели замръзна. Помоли го да повтори онова, което бе казал току-що.

— Не разбирам — промълви тя и изправи гръб. — Аз направих вътрешно проучване. Направих много проучвания. Нищо не излезе. Само вашето име в „Таймс“.

— Така е, защото той не е журналист.

— Тогава какво прави в…

— Баща ми работи в библиотеката. Там е от… ох… 1964 година.