Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (9)

IX

По-рано споменах как по време на проучването на късните барелефи пред нас възникна нова цел. Тя, естествено, бе свързана с онези прокопани в непрогледната тъма тунели, които отвеждаха към мрачния подземен свят и за чието съществуване съвсем доскоро ние въобще не подозирахме. Най-новите ни открития обаче разпалиха с такава жар изследователското ни любопитство, че двамата с Данфорт буквално изгаряхме от желание и нетърпение да изследваме отблизо тайнствения лабиринт. От изобразеното на стенописите можехме да предположим, че ни предстои да извървим около хиляда и шестстотин метра по най-близкия тунел, след което би трябвало да се озовем на ръба на главозамайващата пропаст. Според информацията в тях Прастарите били прокарали пътечки, по които се стигало чак до скалистите брегове на страховития, потънал в прегръдката на вечната нощ океан. Възможността да съзерцаем, макар и за кратко, със собствените си очи тази легендарна бездна, представляваше съблазън, на която бе невъзможно да устоим; в същото време ясно си давахме сметка, че трябва незабавно, без никакви задръжки и колебания, да се отправим на път.

Вече беше осем вечерта, а ние не разполагахме с достатъчно батерии за фенерчетата ни. През петте часа, които бяхме прекарали на долните етажи на зданията — под леда, улисани във водене на записки и правене на скици, — просто беше немислимо да ги изгасим дори за миг. Ето защо, по грубите ми сметки, резервните батерии щяха да ни осигурят максимум четири часа светлина. Разбира се, можехме да прибегнем до резервен вариант — да използваме само едното фенерче, включвайки другото само на най-интересните или опасни места. По този начин можехме да си обезпечим допълнителен запас от време. Да бродиш из гигантски катакомби, лишен от светлина, е не просто лудост, а чисто самоубийство; поради тази причина, ако искахме да осъществим вълнуващото си пътешествие до ръба на зеещата дълбинна пропаст, трябваше моментално да преустановим разшифроването и изследването на барелефните изображения. Зарекохме се, че непременно ще се върнем сред пищното великолепие на фреските и ще посветим цели седмици на тяхното изследване и фотографиране — любознателността ни категорично бе взела превес над страха — и закрачихме в посоката, която би трябвало да ни отведе до най-близкия проход. Вече бяхме изразходвали твърде голямо количество от хартиените късчета, предназначени за ориентация, и колкото и да не ни се искаше, навярно щеше да се наложи да пожертваме поне един дебел бележник. Но не повече; казахме си, че ако се случи най-лошото, ще прибегнем до издълбаване на резки и други обозначения върху стените на подземните коридори — в такъв случай, дори и да се изгубим, все щяхме да разполагаме с надежден маршрут, по който да се изтръгнем от мрака и да открием наново пътя към светлината.

Според издълбаната на камъка карта, по която бяхме изготвили своята, необходимият ни тунел започваше на половин километър от мястото, където се намирахме. И понеже помежду ни се издигаха здрави, добре съхранени сгради, преценихме, че най-бързият начин да се доберем до входа му е като преминем под ледения покров. Самото отверстие се намираше в сутерена на масивна петоъгълна постройка — по всяка вероятност предназначена за обществени сборища и церемонии, в това число и такива с култов характер. Обаче колкото и да се обръщахме към паметта си, не можехме да си припомним да сме виждали точно такова здание, макар и да бяхме зърнали множество петостенни конструкции. Навярно обяснението беше съвсем прозаично и се дължеше на факта, че покривът на постройката е бил сериозно повреден, а може би и напълно разрушен от процепилата леда гигантска пукнатина. Нея добре си я спомняхме. В такъв случай не бе изключено входът на прохода да е затрупан и да нямаме друг избор, освен да потърсим щастието си в другия тунел, започващ на километър — километър и нещо в северна посока. Руслото на великата река отрязваше като с нож възможността ни за достъп до южните проходи и ако проникването в двете най-близки отверстия се окажеше невъзможно, пътешествието ни в сърцето на непрогледния мрак едва ли щеше да се състои; просто оскъдните ни запаси от батерии нямаше да го позволят, защото най-краткото разстояние до следващия северен тунел бе около три километра.

Бродехме из сумрачните лабиринти, без да изпускаме компаса и картите, като прекосявахме помещение след помещение и коридор след коридор. Катерехме се нагоре, крачехме по мостовете, свързващи различните нива на зданията, след което отново се спускахме под ледения покров. Имаше мигове, в които едва си пробивахме път през затрупаните с отломки коридори, както и моменти, в които тичахме стремглаво напред, опитвайки се да наваксаме изгубеното време. На няколко пъти се заблуждавахме и поемахме в погрешните проходи — тогава се налагаше да се връщаме, събирайки хартиените топчета по пътя си, — а веднъж дори се озовахме на дъното на дълбока открита шахта, където (колкото и да не ни се вярваше) се процеждаха ефимерни слънчеви лъчи. И през цялото това време, почти на всяка крачка, от древните стени в нас се взираха барелеф след барелеф. И най-беглият поглед бе достатъчен, за да разберем, че по-голямата част от тях разказват за изключително важни исторически събития и само абсолютната увереност, че отново ще се върнем тук, ни помагаше да превъзмогнем желанието си да спрем и да ги удостоим със задълбочен оглед. Понякога забавяхме крачките си и включвахме другото фенерче. Ако разполагахме с излишна лента, щяхме да направим и още фотографии, но в никакъв случай не можехме да пилеем времето си в скициране и прерисуване на видяното на стенописите.

Отново стигам до такова място в разказа си, където бих предпочел — изкушението е твърде голямо — да си замълча или поне частично да скрия истината. Как да я спестя обаче, когато трябва да изкореня веднъж завинаги всички намерения за по-нататъшно изследване на тези прокълнати краища? Ето защо, колкото и да не ми се иска, продължавам нататък със своята изповед. Вече бе станало осем и половина вечерта. Почти бяхме достигнали входа на тунела, очакващ ни в един от ъглите на петостенната постройка; тъкмо бяхме прекосили моста, водещ до втория й етаж, и пристъпвахме по един полуразрушен коридор, осеян с множество по декадентски упадъчни скулптури, когато Данфорт ми сподели, че долавя някаква необичайна миризма. Сигурен съм, че ако някое от кучетата беше с нас, щеше да реагира светкавично и веднага да ни предупреди. Отначало не можахме да разберем какво точно се е случило със свежия доскоро въздух, обаче не след дълго паметта ни услужливо ни подсказа отговора. Трудно ми е не само да изговоря, но дори и да напиша тези думи, без да потреперя, защото този мирис смътно, ала безпогрешно ни напомняше за зловонието, връхлетяло обонянието ни при разкопаването на зловещите гробове край лагера… Същите онези гробове, където някой в пристъп на умопомрачение бе заровил съществата, чийто събрат нашият покоен колега Лейк бе подложил на дисекция.

Разбираемо е, че предвид необичайния характер на ситуацията, в която се намирахме, този отговор не ни осени веднага. Терзаеха ни съмнения и колебания, ето защо съвсем логично беше да ни хрумнат няколко различни обяснения за наличието на незнайния мирис. Освен всичко друго, нямахме никакво намерение да отстъпваме, без да сме получили знанията, за които бяхме дошли; все пак се намирахме твърде близо до целта си и бяхме положили огромни усилия, за да стигнем дотук… А и, честно казано, въпросните подозрения ни се струваха прекалено параноични и налудничави, за да ги вземем насериозно. В нормалния свят такива неща просто не се случват. Подчинявайки се на някакъв ирационален инстинкт, ние приглушихме светлината на единственото включено фенерче, забавихме крачка и — без да удостояваме с внимание угнетяващите декадентски скулптури, надвиснали от двете ни страни покрай стените — запристъпвахме предпазливо напред, като се стараехме да се движим възможно най-незабележимо и безшумно.

Зрението на Данфорт се оказа по-зорко от моето, понеже именно той първи забеляза някои странности. Вече бяхме минали покрай множество полузаринати с отломки арки, отвеждащи към коридорите и залите на долния етаж, когато той ми прошепна, че купчините на пода не му изглеждат като недокоснати от хилядолетия. Щом усилихме светлината на фенерчето, забелязахме широка бразда по средата на тунела, сякаш някой беше влачил нещо оттук. Разнообразният характер на отломките възпрепятстваше образуването на отчетливи следи, обаче там, където останките бяха по-дребни и еднородни, дирята се различаваше по-ясно; произходът й вероятно се дължеше на теглене на тежки предмети. На отделни места даже ни се стори, че виждаме две паралелни ивици, като от коловози. Това ни накара отново да поспрем и да се замислим.

Точно по време на тази пауза подушихме и още една миризма. Колкото и парадоксално да звучи, тя ни се стори едновременно по-страшна и по-безобидна от предишната, защото сама по себе си представляваше нещо съвсем обикновено, ала с оглед на мястото и обстоятелствата беше абсолютно невъзможна и точно поради тази причина ни подейства вледеняващо. Единственото обяснение, което ни идваше наум, бе свързано по някакъв начин с Гедни — безследно изчезналият член на групата на Лейк. Как другояче да оправдаем пред законите на разума и логиката острия, но съвършено познат и обичаен за всеки човек от двайсети век мирис на бензин?

Ще оставя на психолозите да обяснят мотивите за по-нататъшното ни поведение. Въпреки всички съмнения и колебания с всеки следващ миг у нас се загнездваше тревожната увереност, че из тази тъмна като в рог антична крипта се прокрадва нещо, подобно на чудовищата от базата на Лейк. И макар че някъде отпред със сигурност ни очакваше срещата с неведомото, продължихме по пътя си — било от чисто любопитство, било заради царящия в главите ни смут, било под влиянието на някаква самохипноза… А може би напред ни тласкаха страхът и безпокойството за съдбата на младия Гедни? Данфорт отново ми напомни шепнешком за подозрителната следа, забелязана от него на една от улиците на града, и добави, че е дочул и едва доловими тръбни звуци — изключително важно свидетелство в светлината на оставения от Лейк отчет за дисекцията на неизвестните твари. Въпросните звуци можеха да се дължат на ехото, огласящо прорязаните от пещери планински склонове, стига спътникът ми да не беше абсолютно убеден, че идваха някъде отдолу, от обвеяните в тайнственост подземни недра. На свой ред и аз му споделих на ухо своята версия, напомняйки му за страшното състояние, в което заварихме лагера; колко много неща бяха изчезнали и как един-единствен безумец, обхванат от умопомрачение, би могъл да извърши невъзможното — да преодолее чудовищните планини и също като нас да проникне в каменния лабиринт…

Ала въпреки че бяхме споделили догадките си, така и не можахме да достигнем до едно-единствено категорично становище по отношение на случващото се. Както се бяхме спрели насред мрачния проход, изгасихме фенерчетата си в името на икономията и едва тогава забелязахме, че в тъмнината нещо се мержелее — навярно немощен светлик, процеждащ се от рехавата дневна светлина на повърхността на призрачния град. Инстинктивно запристъпвахме напред, включвайки фенерчето само от време на време, колкото да се убедим, че се движим в правилната посока. Съвсем пресният, но предостатъчно угнетяващ спомен за странната диря не спираше да ни гложди, още повече че миризмата на бензин ставаше все по-остра и натрапчива с всяка следваща стъпка. Впечатлението за повсеместна разруха се засилваше; пред взора ни се изпречваше купчина след купчина от разнебитени останки, всяка по-голяма от предишната, и накрая краката ни започнаха буквално да затъват в тях. Не след дълго и двамата с Данфорт достигнахме до предположението, че ще се окажем в задънена улица. За съжаление, песимистичните ни прогнози напълно се оправдаха; тунелът бе затрупан с отломки чак до самия свод и нямаше никакъв начин да се проврем през възправилата се отпреде ни преграда.

Светлинният сноп на запаленото фенерче тутакси обходи стените на непроходимия коридор, ала единственото, което разкри пред погледите ни, беше поредната серия от барелефи и няколко сводести арки, блокирани в различна степен от купчините с разнородни останки. Въпреки това решихме да ги огледаме по-обстойно и усилията ни не останаха невъзнаградени. Установихме, че от едната арка се излъчва наситен мирис на бензин, а щом се наведохме да разгледаме по-отблизо развалините, забелязахме, че на това място сякаш бяха по-малко, отколкото под другите отверстия. Изглежда някой бе разчиствал прохода, при това сравнително неотдавна. Нямаше никакво съмнение, че пътят към неведомия ужас, спотайващ се из хилядолетните катакомби, минава точно оттук, под тази арка. И си мисля, че всеки прекрасно разбира защо се позабавихме на прага, преди да се осмелим да го прекрачим.

Когато най-накрая дръзнахме да пристъпим под черния свод, първото чувство, което ни обзе, беше недоумението. Бяхме се озовали в уединено, осеяно с отломки помещение, с идеална квадратна форма — всяка от стените му бе дълга около шест метра. Понеже не открихме нищо необичайно, машинално се заехме да търсим изход от залата, откъдето да продължим по-нататък, когато Данфорт ненадейно ме спря. Той ми прошепна, че е забелязал някакъв безпорядък в далечния ъгъл и двамата моментално включихме фенерчетата си. Макар и откроилата се пред очите ни гледка да бе съвсем тривиална и обикновена, тя загатваше за толкова много неща, че едва се удържам да прекъсна мъчителната си изповед и да погреба дълбоко истината. Върху утъпкания, сякаш нарочно подравнен пласт от отломки, се виждаха няколко малки предмета, а недалеч от тях явно бе разлято сериозно количество бензин, защото — въпреки разредения въздух — оттам се носеше изключително остра миризма. Казано накратко, създаваше се впечатлението, че неотдавна тук си бяха направили лагер някакви същества, които също като нас са искали да попаднат в тунела, но са били спрени от неочакваните препятствия, изникнали пред тях.

Ще бъда максимално директен и прям. Всеки от предметите, откроили се под светлината на фенерчетата ни, бе принадлежал на лагера на Лейк. Консервите зееха отворени по същия варварски начин, както и на мястото на трагедията; кибритените клечки бяха обгорени и използвани; трите илюстровани книги бяха покрити с мръсни петна с неизвестен произход; мастилницата беше празна и прекатурена; химикалката бе счупена; останките от палатката и шубите бяха зверски раздрани… Забелязахме още електрическо фенерче (с изтощени батерийки), калъф от нагревателен прибор и множество смачкани на топка хартии. Само това бе достатъчно, за да ни изпълни с безпокойство и тревога, ала щом взехме от земята някои от смачканите листове и ги разгънахме, веднага разбрахме, че най-страшното ни очаква там. Още в лагера на Лейк бяхме поразени от вида на оцелелите хартии, изпъстрени със странни петна, но онова, с което се сблъскахме в подземната гробница на кошмарния град, беше абсолютно непоносимо.

Естествено, под влияние на безумието и умопомрачението Гедни би могъл да възпроизведе — подражавайки на орнаментите върху зеленикавите камъни — същите конфигурации върху злокобните надгробия, след което да ги повтори и тук, на тези листове. Грубите, набързо скицирани графики, също биха могли да са негово дело; не беше невъзможно и да е съставил приблизителен ориентировъчен план и да е набелязал пътя от гигантската цилиндрична кула, намираща се встрани от нашия маршрут (незнайно защо, тя се срещаше доста често в барелефите; даже ние я бяхме зърнали още от аероплана, когато ни се бе сторила като огромна кръгла яма), до това петоъгълно здание и по-нататък, чак до самия изход на тунела. Пак повтарям — би могъл да начертае някакъв пътеводител, черпейки — също като нас — информация от стенописите в ледения лабиринт, но силно се съмнявам, че някой дилетант би съумял да възпроизведе този неподражаем маниер на рисунъка; защото въпреки явната припряност и дори небрежност на скиците, този маниер веднага се набиваше на очи и даже превъзхождаше декадентския рисунък на късните фрески. В находките, които държахме в ръцете си, безпогрешно се долавяше характерната техника на Прастарите от годините на върховния разцвет на тяхното изкуство.

Не се съмнявам, че мнозина ще сметнат двама ни с Данфорт за безумци, задето тутакси, на момента, не захвърлихме всичко и не се втурнахме да спасим живота си. Все пак най-чудовищните ни опасения се бяха потвърдили и онези, които сега четат задълбочено разказа ми, със сигурност разбират какво имам предвид. А може би наистина бяхме изгубили разсъдъка си — кой друг, ако не аз, нарече тези страшни възвишения Планините на безумието? Сърцата ни обаче бяха обхванати от онзи необясним трепет, който подтиква естествоизпитателите да рискуват живота си в джунглите на Африка, само за да наблюдават и фотографират смъртоносните диви зверове. Въпреки че бяхме застинали на място, парализирани от връхлетелите ни прозрения, някъде дълбоко в изконната ни същност вече беше лумнало огънчето на любопитството и не след дълго пламъците му разпалиха такъв пожар, който надделя над всичко друго.

Разбира се, ние нямахме и най-малкото желание да се срещнем с онова същество — ако, естествено, е било само едно, — за чието недвусмислено присъствие свидетелстваха следите, открояващи се пред нас… а и някак си усещахме, че неведомите пришълци вече са си заминали. Вероятно бяха открили най-близкия тунел, след което бяха проникнали вътре и се бяха насочили към срещата с тъмните останки от величавото им минало, стига да се бяха запазили в непрогледната бездна — в тайнственото море, което пробудените от Лейк създания никога не бяха зървали. А в случай че и този проход бе блокиран, навярно щяха да поемат на север в търсене на друг. Все пак, доколкото си спомняхме, не се нуждаеха от светлина като нас.

Когато се връщам назад към миналото, се затруднявам да определя какви точно емоции ни бяха връхлетели в този напрегнат момент. Планът ни за действие обаче претърпя сериозна промяна на фона на надигналите се предчувствия за нещо фантастично и необикновено. От една страна, не искахме да се изправим срещу звездоглавите пришълци, изпълващи ни с такъв първичен страх, но от друга — подсъзнателно копнеехме да ги зърнем отдалеч и — макар и тайничко — да ги наблюдаваме за известно време от някое сигурно скривалище.

Естествено, все още не бяхме захвърлили надеждата да съзрем с очите си незнайното подземно море, ала вече ни се искаше да се доберем и до огромната цилиндрична кула, която бе изобразена и на най-ранните фрески и барелефи. Дори на небрежната, набързо надраскана схема, от която двамата с Данфорт не можехме да откъснем очи, се долавяше някакво скрито величие на въпросната постройка; някакво почтително отношение, което ни караше да мислим, че в онази нейна част, намираща се под нивото на леда, навярно ще открием изключително важни и интересни неща. Напълно бе възможно кулата да представлява уникален архитектурен шедьовър, без никакъв аналог в историята на пришълците. Съдейки по стенописите, тя бе съградена в непостижимо далечни времена и се нареждаше сред най-старите здания в града. Ако във вътрешността й имаше барелефи — и ако те се бяха съхранили след всичките тези епохи, — то те със сигурност щяха да ни разкажат неща, за които не бихме могли и да сънуваме. Освен това не бе изключено от нея да си намерим далеч по-кратък маршрут в сравнение с този, който тъй усърдно и последователно отбелязвахме с хартиени топчета.

Започнахме с детайлно проучване на тези изумителни схеми, които напълно съвпадаха с нашите, след което се върнахме назад по същия път, по който бяхме дошли, придържайки се към указания в скиците маршрут, водещ към голямата цилиндрична кула. Неизвестните ни предшественици навярно бяха минали два пъти по този път. Веднага след гигантския цилиндър започваше най-близкият тунел. Няма смисъл да описвам обратния преход, по време на който се опитвахме възможно най-пестеливо да използваме хартиените късчета — нищо ново не се изпречи на пътя ни, а и връщането се оказа доста по-лесно, понеже предимно се спускахме надолу и преодолявахме сравнително равни участъци. Неведнъж се натъкнахме на следи, оставени от миналите неотдавна пришълци, а след като миризмата на бензин остана далеч зад нас, във въздуха отново започна да се носи онова слабо, но отчетливо зловоние, от което тръпки ни побиваха. Щом свърнахме встрани от предишния си маршрут, пак стана наложително да прибегнем до помощта на фенерчетата, като всеки път, когато насочвахме светлината към стените, пред взора ни изпъкваше поредният барелеф — без съмнение, това беше предпочитаната форма на изкуство за Прастарите.

Около девет и половина вечерта, докато бродехме из дълъг сводест коридор, чийто обледенен под сякаш потъваше бавно под земята, а пространството над главите ни ставаше все по-малко, изведнъж забелязахме ярка дневна светлина в далечината. Побързахме да изключим фенерчетата си и скоро установихме, че тунелът завършва с арка, изненадващо ниска за тези мегалитни^[1] руини, отвъд която се откриваше просторна овална площадка, подобна на арена. Размерите на кръглата зала бяха впечатляващи — над шейсет метра в диаметър — и подът й бе заринат с каменни късове, изпотрошени архитектурни орнаменти и всякакви други останки. Щом се приближихме, видяхме, че от нея водят началото си множество сводести коридори, досущ като онзи, по който бяхме дошли, само дето повечето бяха затрупани почти до тавана с отломки. По цялото протежение на извитите стени, на височината на човешки ръст, се точеше широка ивица с барелефни изображения и въпреки разрушителното въздействие на епохите и пребиваването под открито небе, нямаше никакво съмнение — нищо от видяното досега не би могло да се сравни с тези великолепни шедьоври. Там, където засипалите пода останки не бяха тъй много, отдолу прозираше дебел леден слой, който ни наведе на мисълта, че същинското дъно на открития цилиндър се намира дълбоко под нас.

Най-впечатляващата забележителност на залата обаче бе огромната каменна рампа, която — без да блокира достъпа до арките на коридорите — се издигаше в полегата спирала покрай вътрешността на цилиндричния колос, подобно на зикуратите^[2] от Древния Вавилон. Заради скоростта на аероплана, объркваща перспективата, не бяхме забелязали удивителната рампа от въздуха, ето защо и не се бяхме насочили към кулата, когато решихме да се спуснем под леда. Навярно Пабоди веднага би отгатнал инженерните принципи, залегнали в устройството на поразителната конструкция, ала двамата с Данфорт можехме само да я съзерцаваме с безгранично възхищение. Навред се виждаха каменни подпори и колони, но смисълът и предназначението на внушителното съоръжение си оставаха забулени в тайнственост. Безмилостният ход на времето също не бе оказал почти никакво деструктивно влияние върху рампата, което само по себе си също беше изумително; нещо повече, може би именно благодарение на своеобразния й заслон невероятните космически стенописи бяха успели да се съхранят в това прекрасно състояние.

Предпазливо пристъпихме върху частично засенчения от гигантската рампа леден под на този необикновен цилиндър — чиято възраст надхвърляше петдесет милиона години, което го превръщаше в най-древната постройка от всички, видени от нас до този момент — и щом устремихме взор нагоре, забелязахме, че стените му се извисяват на около двайсетина метра. Това означаваше (с оглед на наблюденията, които бяхме направили от аероплана), че леденият слой от външната страна на постройката се намираше поне с четиринайсет-петнайсет метра по-високо, отколкото вътрешния, понеже ямата, която бяхме зърнали по време на разузнавателния си полет, зееше насред билото на петметрова могила, състояща се — както бяхме сметнали тогава — от раздробени каменни късове. Благодарение на античните барелефи съумяхме да видим първоначалния облик на кулата. Съградена в центъра на огромен площад, тя се възвишаваше на сто и шейсет — сто и осемдесет метра към полярния небосвод и бе покрита от няколко редици хоризонтални дискови съоръжения, най-горното от които се увенчаваше от островърхи, издължени като игли шпилове. За щастие, по-голямата част от този величествен покрив се бе сгромолясала извън стените на цилиндъра, а не вътре в него, и така беше предотвратила разрушаването на рампата и пълното затрупване на интериора на кулата.

Не ни трябваше много време, за да заключим, че именно по тази рампа звездоглавите пришълци се бяха спуснали в затънтените подземия. Следващата ни мисъл пък беше, че и ние ще използваме въпросната рампа, за да напуснем това място; за наш късмет цилиндричната кула се намираше на приблизително същото разстояние от аероплана, на което отстоеше и петоъгълната терасовидна постройка, откъдето бяхме проникнали в сърцето на древните тайни. Това означаваше, че напразно сме оставяли зад себе си диря от хартиени късчета, но се утешавахме с мисълта, че ще направим жизненоважни нови открития. Колкото и странно да изглежда сега, тогава все още си въобразявахме, че отново ще се върнем по тези места, при това не само един път — и то въпреки всички впечатления и заключения, до които бяхме достигнали. Бавно и внимателно, двамата с Данфорт започнахме да си пробиваме път през камарите от отломки, когато ненадейно се натъкнахме на нещо, което ни накара да застинем на място.

Под издадения страничен ръб на рампата — в най-ниската й част, която до този момент се бе намирала извън полезрението ни — ни очакваха трите изчезнали от лагера на Лейк шейни. Веднага се виждаше, че са били подложени на усилена експлоатация, защото се намираха в доста тежко състояние — вероятно не само бяха пренасяли сериозни товари, но и бяха теглени както по сняг и лед, така и по ръбести камънаци и други разрушителни повърхности. Върху шейните бяха наредени, прилежно овързани и пристегнати, все до болка познати неща: бензинов примус, метални туби с бензин, набор инструменти, консерви, опаковани в брезент книги и още някакви обемисти, увити предмети. В интерес на истината обаче не бяхме кой знае колко удивени от находката; даже може да се каже, че до голяма степен бяхме подготвени за нея. Неочакваният шок настъпи, когато се наведохме и се заехме да развържем брезентовите вързопи, чиито очертания ме изпълваха със смътна тревога. Както изглеждаше, не само на нашите колеги бе присъща страстта към научната систематизация и събирането на образци, защото върху шейните лежаха — перфектно запазени и дълбоко замразени — два екземпляра, чиито рани в областта на шията бяха грижливо покрити с лепенки, а самите тела бяха внимателно завързани, за да се избегнат по-нататъшни повреди. Едва ли се налага да уточнявам, че труповете принадлежаха на младия Гедни и на липсващото куче.