Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (7)

VII

Пълният отчет за експедицията ни ще се появи съвсем скоро в официалния бюлетин на университета „Мискатоник“. Тук смятам да набележа само най-главното, без да се впускам в излишни подробности, и моля читателите да простят евентуалната непоследователност и неподреденост на мислите ми. Фантастична легенда или смразяваща истина, разказът на неизвестните ваятели е запечатал върху камъка историята за пришествието на звездоглавите твари на Земята — по това време пуста и безжизнена планета, — както и за идването на други пришълци от Космоса. Благодарение на големите си ципести криле те навярно са можели да преодоляват огромните междузвездни пространства; това само потвърждаваше причудливите легенди от върмонтските хълмове, за които ми бе разказвал моят колега фолклорист Уилмарт. В продължение на дълго време така наречените „Прастари“ живели под водата, където строили фантастични градове и водели войни с незнайни врагове, използвайки сложни механизми, в чиято основа лежал неведом принцип за получаване на енергия. Техните научни и технически познания многократно превъзхождали нашите, макар че рядко ги прилагали на практика — само в случай на необходимост. Съдейки по барелефите, звездоглавите отдавна преминали етапа на механистичната цивилизация и още на своята планета се отрекли от нея, понеже смятали последствията й за пагубни по отношение на емоционалната сфера. Изключителната плътност на тъканите им и вродената им непретенциозност позволявали на Прастарите да живеят и във високопланински райони, лишени от всякакъв комфорт, дори и без облекло, и да се грижат само за укритията си в случай на неблагоприятни атмосферни условия.

Именно под водата звездоглавите създали първите живи същества на нашата планета — първо за храна, а после и за други нужди. За тази цел прибягнали до отдавна известни им методи, а като материал използвали достъпни и подходящи за целта субстанции. Най-плодотворният период на експериментите започнал, след като унищожили многочислените си космически врагове. Преди да дойдат на Земята, Прастарите правели същото и на други планети, произвеждайки не само биологична хранителна маса, но и многоклетъчна протоплазма, на базата на която посредством хипнотично въздействие оформяли всички необходими временни органи. По този начин пришълците се сдобивали с идеалните роби за тежък физически труд. В своя навяващ ужас гримоар „Некрономикон“ Абдул Алхазред намеква именно за тези „роби“, когато мълви за тайните на „шоготите“, макар че дори според безумния арабин тези чудовищни изчадия никога не са били създавани на Земята и уродливите им форми са навестявали единствено виденията на онези, които дъвчели съдържащи алкалоид^[1] треви. След като звездоглавите синтезирали достатъчно количество прости организми за хранителни цели и развъдили толкова шоготи, отколкото се нуждаели, те предоставили възможност на клетъчните съединения да се развиват сами оттук нататък, еволюирайки в растения или животни. В същото време Прастарите унищожавали безмилостно всички земни форми на живот, които по един или друг начин застрашавали присъствието им на планетата.

С помощта на шоготите, които под въздействието на хипнозата можели да увеличават обема си до огромни размери и да пренасят невъобразими тежести, неголемите първоначално подводни поселища започнали да се разрастват, превръщайки се в гигантски каменни лабиринти, подобни на онези, които по-късно изникнали и на земята. Тъй като лесно се приспособявали към всякакви условия, звездоглавите (които имали богат опит с живота на сушата по време на престоя си на другите планети) нямали никакви проблеми с издигането на внушителни наземни конструкции. Щом разгледахме внимателно архитектурата на древните градове, запечатани на стенописите, двамата с Данфорт си дадохме сметка за едно любопитно съвпадение, което така и не можахме да си обясним. (Впрочем това ни бе направило впечатление още по време на огледа на колосалния град.) На барелефите ясно се виждаха най-различните покриви на зданията — тънки като игли шпилове, конуси и пирамиди с богато орнаментирани флагщокове, както и плоски, подобни на мидени черупки гофрирани дискове, увенчаващи цилиндричните постройки. Точно това бяхме видели и преди, по време на полета към лагера на Лейк, в зловещия, всяващ ужас полярен мираж, който бяхме взели за огледален образ на разстилащия се отвъд Планините на безумието град… Само че въпросният пищен облик на чудовищния град, издигнат насред необятното антарктическо плато още в зората на времето, беше безвъзвратно изчезнал още преди хиляди — или даже десетки хиляди — години.

За живота на Прастарите — както под водата, така и след като част от тях излезли на сушата — може да се изпишат стотици страници. Онези от тях, които обитавали по-плитките водни басейни, виждали с помощта на очите, разположени в краищата на петте жълтеникави пипала, излизащи от звездообразната глава. Уменията им включвали както скулптиране, каменоделство и ваятелство, така и писане със стилус^[2] върху водонепроницаеми восъчни плоскости. Що се отнася до пришълците, населяващи океанското дъно, то те използвали за осветление любопитни фосфоресциращи организми, макар че при необходимост прибягвали и до специален, дублиращ зрението им орган — призматични реснички, благодарение на които спокойно се ориентирали в тъмнината. Узнахме, че скулптурата и писменото им наследство силно се изменили под влиянието на техниката за химическо покритие, целяща да съхрани ефекта на фосфоресценцията. За съжаление обаче, така и не можахме да научим повече подробности по този въпрос.

Във водата Прастарите се придвижвали по два начина — с плуване, като използвали страничните си, наподобяващи пипалца на морска лилия израстъци, или с извиване (както го правят морските змии), помагайки си с долните крайници и псевдоподите^[3]. Понякога правели по три-четири мощни загребвания със сгъваемите си ветрилообразни криле и се устремявали като стрели напред. На сушата се движели най-често на псевдоподите си, въпреки че всеки момент можели да разперят ципестите си криле и да прелетят големи разстояния. Многобройните пипала, с които завършвали „ръцете“ им, били извънредно гъвкави, силни, прецизни и имали впечатляваща мускулно-нервна координация; именно благодарение на тази своя особеност пришълците могли да постигнат такова забележително майсторство в изобразителното изкуство и другите си дейности, изискващи точна и стабилна ръка.

Здравината на тъканите им била наистина изумителна. Дори колосалното налягане в най-дълбоките океански падини не можело да им навреди по никакъв начин. Смъртни случаи настъпвали изключително рядко — и то единствено в резултат на инциденти, така че местата, където Прастарите погребвали мъртъвците си, били съвсем малко на брой. Откритието, че заравяли мъртвите във вертикално положение и поставяли върху тях гравирани с епитафии надгробия във формата на петолъчни звезди, така ни потресе, че ни трябваше известно време да дойдем на себе си. Пришълците се размножавали посредством спори — подобно на споровите растения, както беше предположил и Лейк, — ала благодарение на невероятната здравина на тъканите си те били на практика вечни. Ето защо размножаването се поощрявало най-вече в периодите на колонизиране на нови територии. Младото поколение съзрявало бързо и получавало превъзходно образование, чието качество е невъзможно да си представим. Високоразвитата интелектуална и естетическа сфера довели до появата на устойчиви традиции и институции, за които възнамерявам да разкажа по-подробно в предстоящата си монография. Естествено, по отношение на този аспект се наблюдавала известна разлика между Прастарите, живеещи в морето, и техните сухоземни събратя, но тя не засягала фундаменталните принципи.

Досущ като растенията, звездоглавите пришълци били способни да задоволяват хранителните си нужди от неорганични вещества, обаче предпочитали органичната храна — и най-вече животинската. Тези, които живеели под водата, употребявали всичко в суров вид, ала онези на сушата можели да готвят. Често ходели на лов, както и развъждали животни за храна. При заколването на добитъка използвали някакво специално остро оръжие, оставящо груби отпечатъци върху костите; спомних си, че въпросните следи бяха направили впечатление на мъртвите ни колеги. Прастарите понасяли без проблеми всякакви температурни колебания и били в състояние да живеят във водата почти до момента на замръзването й. Преди един милион години, някъде през епохата на плейстоцена, когато започнало рязкото застудяване, обитаващите сушата звездоглави твари трябвало да прибягнат до специални мерки — в това число създаване на установки за изкуствено подгряване и отопление, — ала в крайна сметка жестоките студове ги принудили отново да се върнат в морето. Според легендите Прастарите можели да приемат определени химически вещества, които им позволявали да прекарват дълги периоди без никаква храна и кислород, както и да издържат на всякаква горещина и хлад — благодарение на това успели да оцелеят по време на дългия си праисторически полет между звездите. По времето на голямото захлаждане обаче изгубили тази своя способност; самите те ясно съзнавали, че ако се опитат да изпаднат в подобно изкуствено състояние, това няма да свърши добре.

При Прастарите отсъствали биологични предпоставки за семеен живот, подобни на онези, които наблюдаваме в поведението на бозайниците например. Те не се събирали по двойки и ако можело да се направи някакво сравнение с обитателите на Земята, сякаш притежавали най-много общи черти с растенията. Това не означава, че не създавали семейства — напротив, общностите им даже наброявали доста членове, но се формирали най-вече заради удобството и интелектуалното общуване. В обзавеждането на домовете си пришълците поставяли мебелите си и всички свои принадлежности в центъра на помещенията, оставяйки стените открити за различни декорации. Обитаващите сушата Прастари осветявали жилищата си с помощта на особено устройство, в чиято основа — ако сме разбрали правилно — лежали електрохимически процеси. И под водата, и на сушата те ползвали непривични за нашите очи столове и маси, както и легла с необичайна цилиндрична конструкция, където си почивали и спели във вертикално положение. (Направи ни впечатление, че по време на сън са придържали пипалата си сгънати покрай тялото.) Неотменна част от интериора на жилищата им заемали стелажите, където се пазели книгите им — здраво закрепени една към друга пластини, осеяни с точковидни изображения.

Доколкото успяхме да разберем, общественото им устройство било доста сложно и за него били характерни някои социалистически черти. Търговията процъфтявала, в това число и между градовете, а ролята на парите се изпълнявала от неголеми плоски петоъгълни жетони, осеяни с точици. Както изглежда, най-малките образци от зелените сапунени камъни, открити от Лейк, са представлявали разменните средства на Прастарите. Въпреки че цивилизацията им била по-скоро урбанистична, селското стопанство и особено животновъдството също играели важна роля в нея. Добивали полезни изкопаеми, разполагали с промишленост… Пришълците много пътешествали, ала масови преселения се случвали рядко — само по време на колонизиране на нови територии, когато трябвало да се завоюва жизнено пространство. Транспортни средства липсвали — звездоглавите можели да се придвижват напълно самостоятелно по суша, въздух и вода, при това с изключителна скорост. Що се отнася до големите товари, те се пренасяли от други създания — под водата от шоготите, а на земята — от най-различни примитивни гръбначни.

Тези гръбначни, както и безчет други земни организми — и от флората, и от фауната, — възникнали в процеса на неконтролируемата еволюция на клетките, чието начало било положено от Прастарите. Те били оставени да се развиват необезпокоявано, доколкото не застрашавали интересите на господарите на планетата. Животните и растенията, които не отговаряли на това условие, били напълно заличавани от лицето на Земята. Любопитно е, че в по-късните произведения на ваятелите започва да се появява един примитивен бозайник с тромава походка, който космическите пришълци създали не само заради вкусното му месо, но и за забавление — в качеството му на домашен любимец. Излишно е да описвам реакцията на двама ни с Данфорт при вида на въпросния организъм, у когото открихме чертите на бъдещите маймуноподобни и човекоподобни същества. В строителството на наземните градове взимали участие огромни птеродактили, неизвестни на досегашната палеонтология — именно те издигали камъните, необходими за градежа на най-високите кули на главозамайващи височини.

В обстоятелството, че Прастарите успели да преживеят всички геоложки катаклизми и сътресения на земната кора, нямало нищо чудно. Въпреки че нито един от най-ранните им градове не се бе съхранил до наши дни, тяхната цивилизация никога не бе прекъсвала съществуването си, за което свидетелстваха и разглежданите от нас стенописи. Първото кацане на звездоглавите било в района на антарктическия океан; по всяка вероятност това се случило скоро след като от Земята се откъснала онази частица, която впоследствие се превърнала в Луната, а на мястото на удара се образувал Тихият океан. На един от барелефите видяхме, че по времето на пришествието на Прастарите цялата ни планета е била покрита от вода. С течение на хилядолетията каменните мегаполиси започнали да се разпространяват по цялата Земя, все повече отдалечавайки се от Антарктида. Една от релефните карти ни показа, че около Южния полюс се е образувал широк пръстен от суша — там пришълците построили първите си експериментални поселища, същевременно запазвайки главните си центрове на морското дъно. На по-сетнешните карти се виждаше как огромни маси земя се откъсват от този южен материк и се отместват на север — крайно интересна находка, която категорично потвърждава теориите за континенталния дрейф на Тейлър, Вегенер и Джоли^[4].

Разместването на земните пластове в южния Пасифик довело до катастрофални последствия. Някои от морските градове били разрушени до основи, ала най-лошото тепърва предстояло. От космическия безкрай долетели нови пришълци — сухоземни обитатели, на външен вид наподобяващи зловещи хуманоидни октоподи, — за които древните митове намекват под названието „потомците на Ктхулу“. Те повели чудовищна война с Прастарите и успели да ги прогонят от сушата, изтласквайки ги за дълго в морето. В края на краищата двете раси сключили примирие помежду си, като си поделили планетата — потомците на Ктхулу получили новите земи, а за Прастарите останал океанът и предишните им сухоземни владения. Там звездоглавите построили нови градове, а най-величествените от тях издигнали в Антарктика, понеже този материк, където за първи път кацнали на Земята и осъществили първата колонизация, вече бил почитан от тях като свещен. Оттогава насетне Антарктида си останала център на цивилизацията им. Впоследствие, когато част от сушата в южния Пасифик внезапно потънала под водата, заедно с нея на дъното се озовал и страшният каменен град Р’лйех, който повлякъл със себе си и всички космически октоподи. Така Прастарите отново станали пълновластни и единствени господари на планетата. Ала макар и да властвали над Земята, имало нещо, от което се страхували и за което не обичали да говорят. В бъдещата си монография ще дам точни указания на любознателните археолози; от тях ще се изисква само да направят нужните разкопки с технологията на Пабоди в различни части на земното кълбо, след което да сравнят и анализират получените данни.

Столетие след столетие, хилядолетие след хилядолетие протичало закономерното преселение на Прастарите — от морските дълбини към сушата. За този процес благоприятствала и появата на нови континенти, но и океаните никога не опустявали. Другата причина за миграциите били трудностите по развъждането и удържането в подчинение на шоготите, без които звездоглавите не били в състояние да живеят под водата. С течение на времето, както с прискърбие разказваха сюжетите на древните стенописи, тайната на създаването на нов живот от неорганична материя била изгубена и пришълците трябвало да се задоволят само с модифициране на вече сътворените форми. И докато на сушата Прастарите нямали никакви проблеми с грамадните, но изключително покорни рептилии, това не можело да се каже за размножаващите се с делене шоготи, които в резултат на случайно стечение на обстоятелствата се сдобили с опасно високо ниво на интелект.

Прастарите винаги контролирали шоготите с помощта на хипноза, моделирайки и трансформирайки според потребностите си тази податлива на внушения плътна плазма, като оформяли с лекота необходимите им за конкретната задача органи и крайници. Ала ето че шоготите развили способността напълно самостоятелно да преобразуват своята плът по спомените за някогашните заповеди на повелителите си. Както изглежда, вероятно развили нещо като не особено стабилно съзнание, в което от време на време се зараждал силен волеви импулс, противоречащ на нарежданията на господаря. Изображенията на шоготите изпълниха и мен, и Данфорт с дълбоко отвращение, граничещо с ужас. Тези аморфни (в обичайното им състояние) същества се състояли от пихтиеста, клокочеща шуплеста маса; когато приемали сферичен облик, диаметърът им бил около четири и половина — пет метра. Между впрочем и очертанията, и обемът им постоянно се променяли, като шоготите ту се сдобивали със зрителни, слухови и речеви органи, подражавайки на повелителите си, ту тези органи внезапно изчезвали. Понякога това се случвало спонтанно, ала най-често — по заповед на Прастарите.

Преди около сто и петдесет милиона години, някъде в средата на пермския период, шоготите станали абсолютно неуправляеми и тогава обитаващите морското дъно звездоглави повели срещу тях свирепа война, за да възвърнат предишната си власт. Въпреки многовековната пропаст, отделяща ни от онези времена, въздействието, което ни оказаха картините от войната — и най-вече кошмарните сцени на обезглавените от шоготите жертви, обвити в процеждащата се от тях слуз — беше потресаващо. В крайна сметка Прастарите победили, ала на твърде висока цена — благодарение на мощно оръжие, което причинило на враговете им фундаментални нарушения на молекулярно и атомно равнище. Барелефите бяха отразили подобаващо периода, когато разгромените шоготи се покорили на волята на звездоглавите досущ като диви мустанги от американската прерия, укротени от каубоите. И макар по времето на бунта шоготите да доказали, че могат да живеят и на сушата, новата им способност никак не се поощрявала и те били върнати на морското дъно. Явно трудностите по удържането им в подчинение в наземните градове значително надхвърляли евентуалната полза от тях.

По време на юрския период върху Прастарите се стоварила нова напаст — от Космоса долетели нови пълчища ужасяващи твари, притежаващи както черти на ракообразни (били покрити с твърда броня), така и на низши растения и най-вече — гъби. В митологията на народите от Северното полукълбо — и особено на жителите на Хималаите — те са останали като Ми-Го^[5], или „отвратителните снежни човеци“. За да се справят с тези пришълци, Прастарите за първи път в цялата си земна история решили отново да излязат в Космоса, но въпреки всички взети мерки и приготовления осъзнали, че няма да успеят да напуснат земната атмосфера. Тайната на междузвездните им полети била завинаги изгубена. В резултат на това отблъскващите Ми-Го изтласкали звездоглавите от северните земи и те отново се групирали в антарктическия регион. Всички тези промени обаче не засегнали подводните владения на Прастарите, които останали недостъпни за нашествениците.

Дори и на стенописите ни се набиваха на очи поразителните различия между материалната субстанция на Ми-Го и потомците на Ктхулу от плътта на Прастарите. Първите два типа притежавали удивителна способност за структурни изменения, можели да се превъплъщават и отново да възвръщат предишния си облик, вероятно защото произлизали от неизмеримо по-далечни и потайни кътчета на Вселената в сравнение със звездоглавите. Въпреки необикновената плътност и здравина на тъканите им, Прастарите били абсолютно материални същества и, следователно, принадлежали към познатия ни пространствено-времеви континуум, докато за произхода на съперниците им можехме само да строим най-безумни и невероятни предположения със затаен дъх. С други думи, в този ред на мисли не биваше да отхвърляме като празно митотворчество разпилените в легендите и преданията сведения за скверните аномалии и извънгалактическия произход на Ми-Го и потомците на Ктхулу. Разбира се, не бе изключено тези митове да се разпространяват и от самите Прастари, които да оправдават по този начин военните си неуспехи; както се виждаше от фреските и барелефите, те определено ценяха богатото си минало и историческият престиж не бе лишен от значение за расата им. Едва ли бе случайност, че в мащабните им каменни хроники не фигурираше никаква информация за редица могъщи и високоразвити цивилизации с неповторима култура и величествени градове, заемащи достойно място в не една антична легенда.

Редуването на геоложките епохи и свързаните с тях промени бе представено с поразителна яркост върху барелефите. По отношение на някои неща научните ни представи се оказваха погрешни, ала срещнахме и немалко потвърждения на редица дръзки идеи и хипотези. Както вече споменах, именно тук, на това невероятно място, се убедихме в правотата на Тейлър, Вегенер и Джоли, на които дължим тезата, че всички сегашни континенти са част от някогашен антарктически материк и са се откъснали от него под въздействието на мощни центробежни сили, след което е започнал и дрейфът им по още неспокойната повърхност на земната мантия. Това се потвърждава и от очертанията на Африка и Южна Америка, и от разположението на най-големите планински вериги.

На картите, показващи Земята по времето на периода карбон^[6], забелязахме гигантски пропасти и разломи, които впоследствие разделили Африка от обширния материк, включващ в себе си Европа (легендарната Валузия), обособявайки с течение на времето двете Америки и Антарктика. На по-късните карти отделните континенти вече бяха ясно оформени, макар и различаващи се от сегашните, и едва на най-късната — вероятно отнасяща се към плиоцена — очертанията и разположенията на материците съответстваха на съвременните ни представи. Единствено Аляска бе все още съединена със Сибир, Северна Америка — с Европа (посредством Гренландия), а Южна Америка — с Антарктида (чрез земята Греъм). Картите от периода карбон изобилстваха от множество обозначения, покрили цялото земно кълбо; впоследствие установихме, че символизират каменните градове на Прастарите, които се простираха от морското дъно до най-високите планини. През по-късните епохи обаче бе настъпила осезаема промяна; постепенно поселенията се скупчваха около южните антарктически райони и по времето на плиоцена бяха останали само в Антарктика и най-крайните точки на Южна Америка. Северно от петдесет градуса южна ширина не се забелязваха никакви признаци на градостроителство, включително и на подводни мегаполиси. Интересът на звездоглавите пришълци към северните територии определено бе угаснал, което се потвърждаваше и от липсата на нови сведения за въпросните региони; съвсем рядко, само от време на време, Прастарите извършвали разузнавателни полети, изучавайки очертанията на намиращите се в съседство брегови ивици.

После настъпила ерата на грандиозните катаклизми — образували се нови планински вериги, създавали се континенти, сушата и океанското дъно се разтърсвали от конвулсии и на мястото на разрушените градове все по-рядко възниквали нови. Заобикалящият ни мъртъв мегаполис явно бе последната „столица“ на пришълците. Според информацията, закодирана в барелефите, градът е бил построен в началото на периода креда, недалеч от мястото, където неговият колосален архаичен предшественик (двойно по-голям от по-младия си двойник) бил погълнат от внезапно зейналата гигантска пропаст. Районът на тези два града бил почитан като свещен, защото именно тук — когато все още нямало суша и навред се ширел необятният океан — кацнали за първи път предците на Прастарите. Стенописите ни разкриха и някои любопитни подробности за старинния мегаполис, в който се намирахме. Съгласно тези данни той се простираше на стотици километри покрай Планините на безумието, така че нямаше как да съзрем границите му дори от аероплана. Звездоглавите пришълци вярвали, че в него се пазят свещените камъни от основите на първото поселище, което прадедите им издигнали на дъното на океана; хилядолетия по-късно, по време на поредния титаничен катаклизъм, морето ги изхвърлило на сушата.