Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (5)

V

Мисля, че първото, което и двамата сторихме в следващия миг, беше да изкрещим в един глас, надавайки неволен вопъл, в който се долавяше всичко — и възторг, и изумление, и ужас, и недоверие. Естествено, всеки от нас си имаше някаква теория, която обуздаваше донякъде реакциите ни. Аз например се замислих за гротескната форма на камъните от Градината на боговете в Колорадо и за поразителната симетрия на полираните от вятъра скали в Аризонската пустиня. Не бе изключено и видяното да е полярен мираж като онзи, който бяхме зърнали предишната сутрин, докато се приближавахме към тези планини на безумието. Сякаш непременно трябваше да се опрем на нещо познато, нормално и привично, за да не се лишим от разсъдък при вида на необятната ледена пустош, обезобразена от яростта на ураганите, върху която се простираше сякаш безкраен лабиринт от колосални каменни структури с правилна геометрична форма. Снежната покривка беше не повече от дванайсет-петнайсет метра, ето защо гигантските масиви на необяснимите конструкции се открояваха пред взора ни в цялото си шокиращо величие.

Невъзможно е да се предаде с думи впечатлението от чудовищната гледка, която поругаваше всички закони на природата с присъствието си. Върху древното, издигащо се на шест хиляди метра над морското равнище плато, чиито климатични и атмосферни условия бяха станали непригодни за живот още половин милион години преди появата на човека, по цялото протежение на тази ледена равнина се извисяваха — колкото и да не ни се искаше да го признаем, отхвърляйки съзряното като оптическа илюзия — исполински каменни стълпотворения с определено изкуствен произход. И аз, и Данфорт бяхме потресени; кой би могъл да допусне, че причудливите кубовидни формации и наподобяващите крепостни стени съоръжения биха могли да са плод на нещо друго, а не на природата? И как изобщо да допуснеш подобна еретична мисъл, при положение че в онези далечни времена, когато антарктическият континент е бил скован от вечния студ, човекът почти не се е различавал от маймуните?

Сега обаче устоите на разума бяха сериозно разклатени от грандиозния лабиринт от четвъртити, заоблени и ъгловати каменни блокове, чиято реалност не можеше да бъде игнорирана. Без съмнение това беше същият онзи град мираж, който бяхме зърнали в небето миналия ден; отразена в облаците ледена прах, тази невъобразима доисторическа чудовищност по някакъв начин бе успяла да изпрати огледалния си образ над назъбените планински хребети. Естествено призрачният фантом се отличаваше с някои преувеличения и деформации, ала въпреки всичко действителността ни се стори неизмеримо по-страшна и опасна от илюзията.

Само невероятните, нечовешки мащаби на масивните каменни кули и крепостни стени бяха предпазили от гибел това страховито стълпотворение, което се издигаше тук, насред леденото безмълвие, от стотици хиляди — а защо не милиони? — години. „Corona Mundi… Покривът на света…“ От устните ни се откъсваха фрази, една от друга по-несвързани и объркани, а на нас ни се виеше свят от невъобразимата гледка, ширнала се под аероплана. Първобитните древни митове отново изплуваха в съзнанието ми и мислите ми се стрелнаха към демоничните равнини на Ленг, към отвратителния снежен човек Ми-Го, който броди сред скалните стръмнини на Хималаите, към Пнакотическия ръкопис със съдържащите се в него сведения за „нечовешкия“ произход на „култа Ктхулу“, към „Некрономикон“ и към хиперборейските легенди за тайнствената Тсатхоггуа и още по-тайнствените звездни пришълци.

Градът се простираше безкрайно далеч наляво и надясно, като само на отделни места гъстотата на каменните съоръжения оредяваше, макар и в незначителна степен. Благодарение на чистата случайност се бяхме натъкнали на нещо като по-ниско предградие, заемащо сравнително неголяма (на фона на цялата чудовищност) площ, над което бе прелетял самолетът. Наподобяващите кубове и крепостни стени образувания отделяха зловещия град от Планините на безумието и вероятно изпълняваха ролята на отбранителни съоръжения. Самият каменен лабиринт се състоеше в по-голямата си част от стени, чиято височина варираше между три и петдесет метра (без да включваме в сметката скритото под ледовете), а дебелината им се колебаеше от два до четири метра. Забелязахме, че бяха изградени от огромни плочи — тъмни протерозойски^[1] шисти и пясъчници. Сградите също се различаваха значително една от друга по размери; някои се съединяваха на принципа на пчелните пити в уродливи подобия на дяволски небостъргачи, докато други бяха доста по-малки и изглеждаха самостоятелни. Преобладаваха конусовидните, пирамидалните и терасовидните архитектурни елементи, макар че се срещаха и съвършено чисти форми като цилиндри, кубове и други паралелепипеди. Направи ми впечатление, че навред бяха разпилени причудливи петоъгълни структури, напомнящи за съвременните фортификационни обекти. Незнайните строители на този страховит полис демонстрираха перфектни познания и в употребата на арките и сводовете; не бе изключено в периода на разцвет на града голяма част от зданията да са били увенчавани от куполи.

Всички тези каменни дебри носеха белезите от хилядолетната ярост на стихиите, а ледените поля, където се издигаха най-високите кули, бяха осеяни с голямо количество отломки от порутени блокове, лежащи тук явно от незапомнени времена. Там, където леденият покров беше полупрозрачен, се виждаха основите и долните етажи на гигантските постройки, както и масивните мостове, съединяващи кулите на различни нива над земята. Не след дълго установих, че нито един от мостовете над леда не бе устоял пред марша на времето. При по-задълбочения си оглед открихме множество големи прозорци, част от които бяха закрити с капаци — навярно изработени от дърво, което се беше вкаменило впоследствие. Повечето обаче зееха зловещо, взирайки се в нас с пустеещите си очни кухини. Покриви и куполи, както вече споменах, отсъстваха, а горните краища на стените бяха със заоблени ръбове, ала се виждаха и такива сгради — предимно с конусовидна или пирамидална форма, — които се извисяваха сякаш напук на стихиите и хилядолетията. През бинокъла успях да забележа, че хоризонталните корнизи са обсипани с причудливи скулптурни декорации, включващи странните групи от точици върху древните камъни, на които вече гледахме по съвсем различен начин. През целия град се простираше някаква широка ивица, лишена от постройки — може би руслото на праисторическа река, течала тук преди милиони години, вероятно през терциера, губейки се под земята и пропадайки в някоя незнайна бездънна пропаст нейде под исполинските планини. С всеки следващ миг у мен се засилваше увереността, че тези осеяни със стотици пещери и коварни бездни места таят в недрата си недостъпни за човечеството подземни тайни.

Още се чудя как изобщо успяхме да запазим присъствие на духа при зашеметяващото изумление, което ни обхвана от чудовищната, невъзможна гледка — град, надигнал се от предвечните глъбини дълго преди появата на човека. Естествено, давахме си сметка, че нещо не бе наред. Но на какво се дължеше? На объркване в хронологията, погрешни изчисления и остарели, и неадекватни научни теории? А може би собствените ни съзнания ни бяха подвели? Не знаехме отговора, ала се стараехме да не губим самоконтрол и да вършим отговорно работата си — направлявахме аероплана по курса, наблюдавахме едновременно множество обекти и непрекъснато фотографирахме с аерокамерата, надявайки се, че така ще допринесем голяма полза за човечеството. В моя случай работеха и вкоренените привички на учения — макар и трудно, любознателността удържаше фронта пред удивлението и страха. Никога преди не бях изпитвал толкова силно желание да надникна във вековните тайни и да узная що за същества са живели тук и са изграждали местообиталищата си с такъв размах, както и по какъв начин са се вписвали в тогавашния свят…

Защото онова, което се разстилаше пред нас, в никакъв случай не можеше да бъде наречено обикновен град. Пред взора ни се бе разтворила поразителна страница от най-древната и невероятна глава от историята на Земята. Следите й се бяха съхранили единствено в най-тъмните и страховити легенди, защото големите катаклизми бяха унищожили всичко отвъд тези гигантски стени. Тази страница обаче се бе затворила дълго преди човешкият вид да се изтръгне от царството на маймуните. Пред нас се простираше палеогенен мегаполис, в сравнение с който легендарните Атлантида и Лемурия, Комориум, Узулдарум и Олатое в Ломар^[2] сякаш принадлежаха не на вчерашния ден от историята, а на днешния; този мегаполис се нареждаше редом с такива демонични, светотатствени топоси като Валузия^[3], Р’лйех, Иб в земята Мнар и Безименния град от Арабската пустиня. Докато летяхме над необозримите редове от безжизнени гигантски кули, въображението ми ме отнасяше в света на най-фантастичните асоциации и проточваше незрими нишки между този изгубен свят и ужаса, преживян от мен в лагера, който не спираше да ме измъчва с неясни догадки.

Трябваше да сме особено внимателни и да не удължаваме излишно полета си, понеже в стремежа си да намалим излишния товар не бяхме напълнили горивните резервоари догоре. Въпреки това обаче продължихме напред, като се снижихме още по-ниско с надеждата да избегнем мощните пориви на вятъра. Назъбената планинска верига и простиращият се чак до предхълмията й каменен град се ширеха в далечината, докъдето поглед стига. Осемдесеткилометровият ни полет над лабиринта от циклоповите съоръжения не засвидетелства никакви промени във вида и структурата му. Единствените по-различни неща бяха барелефите, изсечени по стените на каньона, обрамчващ руслото на някогашната река, както и исполинските, изваяни от неведоми строители колони, чиято необичайна, бъчвоподобна форма пробуди у мен и Данфорт порой от смътни, тревожни и угнетяващи спомени.

Натъкнахме се и на няколко открити пространства във формата на петолъчни звезди, които най-вероятно бяха служили като обществени площади. Обърнахме внимание и на значителните неравности в повърхността на терена. Там, където се издигаха стръмни възвишения, обикновено прерастваха в каменни здания, обаче зърнахме поне две изключения. В единия случай камъкът беше твърде изтрит, за да се разбере предназначението му, а в другия от скалата бе изсечен титаничен конусовиден монумент, навяващ далечна прилика със знаменитото Змийско надгробие в античната долина на Петра^[4].

Друго интересно заключение, до което достигнахме по време на разузнавателния си полет, беше, че макар градът да се простираше безкрайно далече вляво и надясно покрай планините — тоест на север и на юг, — то ширината му бе ограничена. След около петдесетина километра в западна посока гротескните каменни постройки започнаха да оредяват, а след още петнайсет пред нас се ширна гола ледена пустош, лишена от каквито и да е следи от изкуствени съоръжения. Широкото русло на пресъхналата древна река се губеше нейде в далечината. Доколкото ни позволяваше бинокълът, успяхме да забележим, че теренът постепенно от равнинен става хълмист и в крайна сметка очертанията му се губят сред бялата пелена на антарктическата мъгла.

До този момент не бяхме правили никакви опити за приземяване, но нима можехме да се върнем, без да сме се осмелили да пристъпим в тези страховити, величествени градежи? Ето защо решихме да си изберем някое по-равно място за кацане — може би в района на предхълмията, недалеч от „просеката“ между по-високите хребети, откъдето бяхме проникнали тук. Щом аеропланът се снижи, съзряхме няколко доста подходящи за целта места. Спряхме се на това, което се намираше най-близо до „просеката“ (и бездруго щяхме да се върнем в лагера по същия маршрут), и точно в дванайсет и половина на обяд кацнахме на равна площадка, покрита от гладък и плътен снежен пласт; след внимателен оглед на района установихме, че поне засега е лишен от препятствия, които да попречат на бързото ни излитане впоследствие.

Нямахме намерение да се бавим дълго, а и понеже вятърът бе утихнал, сметнахме за излишно да изграждаме заслон от снежни блокове за самолета. Задоволихме се само с това, да укрепим шасито и ските на аероплана, както и да предпазим (доколкото бе възможно) двигателите от студа. Свалихме дебелите си шуби, в които се чувствахме ужасно тромави, и взехме само най-необходимото от екипировката си: компас, фотоапарат, малко храна, хартия и бележници, геоложки инструменти (чук и длето), пликове за съхраняване на образци, здраво въже, мощни електрически фенери и резервни батерии. Добре че бяхме складирали предварително всички тези неща в аероплана, макар и със съвсем друга цел и идея — да направим малко снимки и топографски скици и да се сдобием с образци от скалните породи в планинските пещери. Допълнителното количество хартия възнамерявахме да използваме за бърза и лесна ориентация, ако случайно се озовем в подземен лабиринт.

Докато се спускахме внимателно по втвърдената снежна кора към необятния каменен лабиринт, разстилащ се на фона на искрящия западен хоризонт, бяхме пронизани от непреодолимо предчувствие за бъдещо чудо; по подобен начин се бяхме чувствали и преди четири часа, когато аеропланът ни достигна Планините на безумието. Естествено, вече бяхме узнали някои неща за тайните, които планините криеха зад могъщата си снага, но едно беше да съзерцаваш града от самолета, и съвсем друго — ти самият да пристъпиш сред тези древни стени, давайки си сметка, че възрастта им надхвърля милиони години и че са се издигали тук дълго преди появата на човека на Земята. Как другояче да наречеш подобно състояние, ако не благоговеен ужас… и как изобщо да опишеш чудовищната същност на тази космическа, вселенска аномалия, сред която бродехме? Въпреки че на тази екстремна надморска височина въздухът бе доста разреден и движенията ни бяха затруднени, и аз, и Данфорт се чувствахме доста добре, а изследователският ентусиазъм ни изпълваше с увереността, че можем да се справим с всяко предизвикателство. Недалеч от мястото на приземяването ни от снега се издигаха безформени руини, а малко по-нататък — нещо като страховит бастион с форма на петолъчна звезда, чийто покрив явно бе унищожен от стихиите. Точно към него и се отправихме. Когато се докоснахме до обезобразените от времето гигантски плочи, изведнъж бяхме обзети от натрапчивото усещане, че сме установили безпрецедентна и почти светотатствена връзка с погребаните под пясъците на хилядолетията епохи, чийто покой никой не бива да смущава.

Разстоянието между отделните лъчи на огромната звезда, в чиято форма бе изграден въпросният бастион, беше стотина метра, а каменните му блокове имаха размери два на три метра и — доколкото успяхме да преценим — представляваха масивни пясъчници от юрския период. Покрай всеки от петте лъча — и от външната, и от вътрешната им страна — се виждаха издълбани сводести прозорчета, високи около метър и половина. Щом надзърнахме вътре, открихме, че стените бяха доста дебели — около два метра — и всички прегради, разделящи интериора, бяха изчезнали; за сметка на това обаче по стените се бяха съхранили доста следи от орнаменти и барелефи. Ала как изглеждаше долната част на огромната зала, нямахме никаква представа, понеже бе погребана под непроницаемия покров на леда и снега.

Придвижвахме се предпазливо от прозорец на прозорец, като се опитвахме да разгледаме барелефите по стените, ала без да правим никакви опити да проникнем във вътрешността на бастиона. По време на полета се бяхме убедили, че някои здания са сковани от леда в по-малка степен от другите, ето защо таяхме надеждата, че там, където са се запазили покривите, навярно ще можем да стъпим на непокрита от сняг или лед повърхност. Преди да напуснем бастиона, го фотографирахме от няколко ракурса и внимателно обследвахме масивните стени, стараейки се да разберем принципите на сглобката им. Ужасно съжалявахме, че Пабоди не беше с нас, защото инженерните му познания със сигурност щяха да ни помогнат да си представим как в онези далечни праисторически епохи е бил създаден този град и как строителите му са се справяли с исполинските скални блокове.

Дългият ни близо километър преход до същинския град се е запечатал завинаги в съзнанието ми до най-малката подробност. През цялото време високо над главите ни свирепият вятър фучеше сред назъбените върхове на Планините на безумието. Най-накрая пред нас се разкри призрачна гледка, която би могла да се яви на смъртните само в някой страшен кошмар. Чудовищната плетеница на тъмните каменни кули, изпъкнала на фона на бялата кълбеста омара, сякаш променяше облика си при всяка наша крачка. Колкото и невероятно да звучи, това бе мираж от камък и ако не бяха фотографиите, които предвидливо запазихме, навярно и досега щях да се съмнявам дали наистина съм го видял. Принципът на градежа ми изглеждаше същият, какъвто бе и при бастиона, ала едва ли е възможно да се опишат всички причудливи форми, които приемаха различните съоръжения във вътрешността на безименния град.

За съжаление, направените от нас снимки запечатаха само няколко нагледни примера за това необуздано разнообразие, пищност, ексцентричност и величие. Съмнявам се, че и самият Евклид^[5] би могъл да намери точните думи за някои от геометричните фигури, на които се натъкнахме — пресечени конуси с всевъзможни неправилни форми, терасовидни съоръжения с фрапираща непропорционалност, шпилове с причудливи удебеления, необичайно групирани порутени колонади, петоъгълни и петолъчни звездовидни постройки с безумно гротескна структура… Там, където ледът бе полупрозрачен, зърнахме тъмнеещите отдолу тръбести мостове, които съединяваха фантастичните постройки на различна височина. Улици (така, както ние ги разбирахме) нямаше; единствено там, където навремето се бе проточвало руслото на праисторическата река, се ширеше открита ивица, разделяща града на две.

Когато най-сетне започнахме да си пробиваме път през лабиринтите от рухнали каменни отломки и надвиснали над нас стени гиганти, угнетяващото въздействие на заобикалящия ни мъртъв град обтегна нервите ни до такава степен, че си беше цяло чудо как изобщо успяхме да запазим самообладание. На всеки няколко минути Данфорт потреперваше и ме засипваше с абсолютно неуместни и крайно неприятни предположения относно случилото се в лагера. Ефектът на думите му върху мен се засилваше допълнително и от собствените ми мрачни мисли, на които ме навеждаше самият вид на този кошмарен титаничен град, надигнал се от най-тъмните бездни на дълбоката древност. Въображението на спътника ми обаче явно се бе развихрило не на шега, съдейки по следните признаци: ту настояваше, че там, където затрупаният с отломки проход прави остър завой, той съзира тревожни непонятни следи, ту ненадейно се спираше и се озърташе, убеден, че долавя някакво приглушено, далечно свистене (което обаче няма нищо общо с вятъра)… Натрапчиво присъстващите звездообразни елементи в демоничната архитектура също допринасяха за изостреното ни безпокойство, а изображенията на някои от сравнително запазените орнаменти посяха в умовете ни зловещи догадки кои биха могли да бъдат праисторическите създания, въздигнали и населявали този светотатствен град.

Ала независимо от всичко, пламъкът на първооткривателския трепет в нас не бе угаснал и ние продължавахме да събираме каменни късове от различните породи, използвани в градежа на обграждащите ни постройки. Искаше ни се да разполагаме с повече образци, за да можем да определим с най-голяма точност възрастта на този град колос. Веднага се набиваше на очи обстоятелството, че грамадните външни стени се състояха от юрски камъни, и никъде не успяхме да открием дори едно-единствено камъче, датиращо от който и да е период след плиоцена^[6]. Без всякакво съмнение бродехме из град, мъртъв поне от петстотин хиляди години, ако не и повече.

Излишно е да споменавам, че се спирахме пред всяко достъпно отверстие, за да надникнем вътре и да проверим дали няма да успеем да се проврем през него. Повечето обаче се намираха прекалено високо и беше абсолютно невъзможно да ги достигнем, а другите предлагаха пред взора ни вкопани в лед развалини под откритото небе, какъвто бе и случаят с първия бастион, където надзърнахме. Не след дълго обаче усилията ни бяха възнаградени — попаднахме на цяла редица прозорци, обрамчили една грамадна петоъгълна пирамида, през които се виждаше просторна, добре съхранена зала с каменен под. Добре че носехме въже със себе си, тъй като спускането по какъвто и да е друг начин не би било възможно; в същото време не биваше да поемаме излишни рискове, а преодоляването на шестте метра, делящи ни от пода на помещението, щеше да причини сериозно натоварване на сърдечносъдовата ни система, която и бездруго страдаше в условията на разредена атмосфера. Лъчите на фенерчетата ни осветиха внушителни фрески, чиито потресаващи изображения бяха отделени едно от друго посредством традиционни арабески. Непременно трябваше да влезем и да изследваме шокиращите барелефи, ето защо двамата с Данфорт се постарахме да запомним добре мястото и да се върнем тук, в случай че не успеем да изнамерим по-достъпен вход.

В крайна сметка съумяхме да открием отвор в стената — сводест коридор, широк около два метра и дълъг около четири; навярно бе единственото, останало от закрития каменен мост, съединяващ тази и още една сграда на височина около метър и половина над ледения покров. Тези сводести проходи съответстваха на по-горните етажи на зданията и за наш късмет се оказа, че подът на тези равнища също е съхранен. Фасадата на петоъгълната постройка, която ни интересуваше, бе обърната на запад и се спускаше терасовидно към леда. Срещу нея — там, където свършваше другият край на някогашния сводест мост, — се издигаше цилиндрична кула, обрамчена от странно тумбесто удебеление на три-четири метра над зейналата арка. Неволно потръпнах, докато я наблюдавах; имах чувството, че отверстието, маркиращо края на рухналия мост, е зловещ вход към извечния мрак на безграничната пустота.

Купчината отломки, издигаща се до стената на петоъгълната сграда, ни улесни значително в изкачването до сводестия коридор. Със затаен дъх преодоляхме четирите метра, скочихме върху покрития с огромни шистови плочи под и се озовахме насред просторната зала с гигантските барелефи. Веднага забелязахме, че от нея във всички посоки се проточват тъмни сводести проходи; явно беше време да разкъсаме хартията, която носехме. До този момент се бяхме ориентирали я по компаса, я на око — според назъбената планинска верига и по-високите кули, — ала в тази ситуация имахме нужда от други, по-различни методи. Ето защо накъсахме хартията на отделни късове, смачкахме ги на топчета и ги напъхахме в раницата на Данфорт, като решихме да ги използваме възможно най-икономично. Надявахме се, че този подход ще ни свърши работа, понеже в старинната постройка нямаше осезаеми въздушни течения; в случай че такива се появяха и започнеха да разпиляват хартиените късчета, щяхме да прибегнем до най-надеждния и изпитан, макар и доста трудоемък начин — да издълбаваме резки или други по-трайни маркировки върху каменните стени.

Не беше никак лесно да разберем докъде се простира този лабиринт от тунели; постройките в града се намираха в толкова тясна взаимовръзка помежду си, че бе напълно възможно плетеницата от коридори да обхваща огромна територия. Друго интересно обстоятелство, което осъзнахме, беше отсъствието на обледенени зони във вътрешността на сградите. Там, където все пак се натъквахме на леден покров, през прозрачните участъци се забелязваха плътно закрити от капаци прозорци, сякаш градът бе специално подготвен за неизбежното нашествие на студа. Сякаш всичко бе внимателно консервирано за неопределено време. Трудно беше да се отърсим от впечатлението, че градът не е бил сполетян от внезапно бедствие и обитателите му не са го изоставили изневиделица… Ами ако го бяха напуснали съзнателно? От друга страна, категорично можех да заявя, че не се забелязваха никакви признаци на постепенно измиране. Може би съществата, които бяха населявали праисторическия мегаполис, са знаели предварително за настъплението на всепогубващия лед и са си тръгнали оттук en masse^[7], отправяйки се в търсене на по-надеждно и сигурно убежище? За съжаление, нямаше как да отговорим с точност на въпроса, какви именно геофизични условия са способствали за образуването на ледената покривка в района на града. Подозирахме обаче, че процесът едва ли е бил твърде продължителен. Вероятно причината се криеше в прекомерното натрупване на сняг или в разлив на придошлата река… или пък от върховете на планините се бе спуснала чудовищна лавина, която бе погребала всичко по пътя си. Каквото и да се беше случило, дадох си сметка за едно — на това невероятно място и най-фантастичните обяснения можеха да звучат правдоподобно.