Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (2)

II

Предполагам, че читателите на изпращаните от нас дописки са следили с неугасващ интерес съобщенията за придвижването на групата на Лейк в посока запад — северозапад — към местата, където не само не бе стъпвал човешки крак, но и никой не си беше представял, че подобно нещо изобщо ще се случи. Колегата ни се надяваше, че онова, което ще открие там, ще преобърне цели раздели от биологията и геологията и ще накара човечеството да погледне по нов начин на естествените науки. В крайна сметка, придружен от Пабоди и още петима души, Лейк предприе кратко опознавателно пътешествие с шейни из въпросните местности в периода между единайсети и осемнайсети януари. Начинанието му беше помрачено от гибелта на две кучета, но като се изключи това злощастно обстоятелство, не мога да кажа, че бе лишено от резултат. Разкопките ги бяха снабдили с нови образци от архайските^[1] шисти и дори аз останах заинтригуван от явните и многочислени свидетелства за присъствие на органични остатъци в тях.

Между впрочем следите бяха от изключително примитивни организми, така че подобно откритие едва ли щеше да доведе до някаква революция в науката, ала категорично доказваше, че низши форми на живот са съществували на Земята още през докамбрия. Воден от тези съображения, аз все още не виждах смисъл в исканията на Лейк за промяна на първоначалния ни план. Една експедиция на северозапад не само би нарушила стегнатия ни график, но и би ангажирала четирите ни аероплана, голямо количество хора и цялата ни налична апаратура. Въпреки всичко обаче не се възползвах от авторитета и позицията си, за да забраня тази авантюра; задоволих се с това, да се въздържа от участие в нея, независимо от многобройните увещания от страна на Лейк. След отлитането на групата в базата останахме само аз, Пабоди и още петима души; вместо да губя време, побързах да се заема с детайлната разработка на маршрута на предстоящата ни експедиция на изток. Бях преустановил полетите на петия ни аероплан — той бе натоварен със задачата да ни превози бензин от лагера край залива Макмърдо — и сега единственият транспорт, с който разполагахме в базата, беше последната шейна и девет кучета.

Както е известно, по пътя си към неизвестното Лейк периодично изпращаше късовълнови съобщения от аеропланите, които се приемаха както от нас, в южния лагер, така и на стоящия на котва в залива Макмърдо „Аркхам“, откъдето се препращаха към външния свят. Стартът на експедицията бе даден в четири часа сутринта на двайсет и втори януари, а първият радиодоклад бе получен от нас само два часа по-късно — когато Лейк ни извести, че са се приземили успешно на четиристотин и осемдесет километра от базата и незабавно пристъпват към разкопки. След шест часа пристигна и второто съобщение — доста по-развълнувано и екзалтирано от първото. Благодарение на усилна, изнурителна работа, включваща използване на експлозиви и техника на „къс сондаж“, успели да се сдобият с нови шистови фрагменти, носещи причудливите отпечатъци, заради които колегите ни се отправиха на северозапад.

Три часа по-късно получихме поредния радиобюлетин — експедицията бе възобновила полетите в условията на силен вятър. На последвалата ми заповед да не предприемат излишни рискове, Лейк рязко ми възрази, изтъквайки като аргумент, че новите им открития си заслужавали всички рискове. Очевидно екзалтацията му бе нараснала до такава степен, че вече граничеше със зреещ бунт, което поставяше под заплаха по-нататъшната съдба на цялата експедиция. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. В съзнанието ми изплуваха страховити картини: как спътниците ни стремглаво се носят сред коварното, зловещо бяло безмълвие, готово всеки миг да стовари отгоре им свирепите си урагани и да ги зашемети с неведомите си тайни.

После, след около час и половина на трескаво, напрегнато очакване, постъпи още едно, крайно емоционално послание от Лейк, което почти успя да промени отношението ми към фриволната експедиция на северозапад, карайки ме да съжалявам за категоричния си отказ да се присъединя към нея:

10,05 вечерта. Предаваме от аероплана. След снежната буря забелязахме в далечината огромна планинска верига с необичайна височина. Може би не отстъпва на Хималаите, ако се вземе под внимание височината на самото плато. Предполагаемите ни координати са 76 градуса и 15 минути южна ширина и 113 градуса и 10 минути източна дължина. Планините застилат целия хоризонт. Струва ни се, че виждаме поне два димящи конуса. Върховете изглеждат изцяло черни — никакъв сняг няма по тях. Ураганният вятър създава проблеми за навигацията на полета.

След това съобщение седмината, които бяхме останали в базата, сякаш едновременно затаихме дъх и застинахме неподвижно край радиоприемника. Само мисълта за гигантските планински хребети, извисяващи се като непристъпна крепост на хиляда — хиляда и двеста километра оттук, бе достатъчна, за да възпламени изследователския ни интерес. В душите ни се пробуди тръпката на първооткривателството и ние най-чистосърдечно се зарадвахме, че другарите ни — макар и без нашето участие — са направили толкова значимо откритие. Половин час по-късно Лейк отново се свърза с нас.

Аеропланът на Мултън извърши принудително кацане върху платото в подножието на планините. Никой не пострада, възнамеряваме сами да отстраним повредите. Всичко необходимо ще бъде прехвърлено на другите три самолета — без значение дали ще продължим напред, или ще поемем обратно към базата. Вече не е необходимо да носим с нас голям товар. Невъзможно е да ви опиша величието на тези планини. Отправям се на разузнавателна експедиция в аероплана на Каръл.

Не можете да си представите тукашния пейзаж. Едва ли някога сте зървали нещо подобно! Най-високите върхове се издигат на повече от десет-единайсет хиляди метра! Еверест е като мъник пред тях. Атууд остава на земята — ще определя с помощта на теодолит^[2] височината на местността, а ние с Каръл ще извършим експедитивно проучване от въздуха. Може и да сме сгрешили по отношение на конусите, защото формациите изглеждат слоести. Предполагам, че става въпрос за докамбрийски шисти с примеси на други пластове. На фона на небето изпъкват странни конфигурации — над най-високите върхове сякаш са разположени масивни образувания с кубична форма. Искрят в златистоалено под лъчите на залязващото слънце. Все едно се е отворила врата към някакъв приказен, чуден свят. Жалко, че ви няма — бих искал да чуя вашето мнение.

Макар че вече беше нощ, на никого от нас и през ум не му минаваше да отива да спи. Вероятно по същия начин стояха нещата в базата ни край залива Макмърдо, както и на палубата на „Аркхам“, където също получаваха съобщенията. Капитан Дъглас собственоръчно използва радиостанцията, за да поздрави всички с важното откритие; към него се присъедини и Шърман, радистът от базата. Разбира се, съжалявахме за повредения аероплан, но се надявахме, че проблемът лесно ще бъде отстранен. И тогава, в единайсет вечерта, отново чухме гласа на Лейк:

Летим с Каръл над планините. Атмосферните условия не ни позволяват да щурмуваме най-високите върхове, но това може да бъде сторено и по-късно. Рисковано и страшно е да се издигаме на такава височина, обаче си струва. Планинската верига се разстила като непристъпна стена — не можеш да видиш нищичко от другата страна. Някои от върховете превъзхождат всички познати рекордьори на Земята, включително и тези на Хималаите, и видът им е съвсем необикновен. Както изглежда, хребетите се състоят от докамбрийски шистови породи, но в тях със сигурност има и слоеве с различен произход. За предполагаемите вулкани действително съм допуснал грешка. Докъдето поглед стига, планините сякаш се простират без край. Над шест хиляди метра височина по планинските масиви не се забелязва сняг.

По склоновете на най-високите върхове се откриват някакви причудливи образувания. Имат вид на големи и ниски четвъртити блокове с отвесни странични стени; безупречно правите ъгли им придават вид на стени на старинен замък. Неволно се сетих за картините на Рьорих, където древните азиатски крепости сякаш са изникнали от стръмните планински склонове. Когато се приближихме, на Каръл му се стори, че внушителните блокове се състоят от по-малки фрагменти, но най-вероятно се касае за оптическа илюзия; стихиите едва ли са били милостиви към ръбовете им, особено след милиони години…

Някои пластове, особено горните, изглеждат по-светли от другите, поради което смятам, че са възникнали в резултат на кристализация. След като скъсихме още повече дистанцията, зърнахме множество пещери или вдлъбнатини, част от които — с поразително правилна форма. Някои са квадратни, други — полукръгли… Непременно трябва да дойдете тук, за да ги подложим на по-задълбочено проучване. Мисля, че на един от върховете забелязах и нещо, подобно на старинен бастион. Височина — приблизително девет-десет хиляди метра. Ние самите се намираме на шест хиляди и петстотин метра над морското равнище — студът е непоносим и прониква до мозъка на костите… Вятърът вие и свисти през проходите и пещерите, но за щастие, поне досега не е създал реална опасност за аероплана.

Лейк продължи да разпалва любопитството ни в продължение на още половин час, след което обяви намерението си да покори тези върхове. Уверих го, че с радост ще го придружа, веднага щом изпрати аероплан до базата. Междувременно двамата с Пабоди щяхме да преценим как най-добре да разпределим запасите от гориво и къде да съсредоточим най-голямо количество с оглед на променения маршрут. Както изглеждаше, като се вземат предвид сондажните дейности на Лейк и честото използване на самолетите, основните запаси от бензин трябваше да се съхраняват в новата база, която колегите ни смятаха да издигнат в подножието на планините. Полетът на изток се отлагаше поне до началото на следващата година. Свързах се по радиостанцията с капитан Дъглас и го помолих да ни изпрати възможно най-голямо количество гориво от корабите с единствената шейна и кучешкия впряг, които бяхме оставили там. Предстоеше ни да се впуснем в пътешествие през неизследваните територии между базата край залива Макмърдо и сегашното местонахождение на Лейк.

По-късно и самият Лейк съобщи по радиото, че е решил да устрои лагера си на мястото, където аеропланът на Мултън бе извършил принудителното си кацане и където сега протичаха ремонтните работи. Ледената покривка там беше доста тънка — толкова тънка, че на места даже прозираше черният грунт, — което позволяваше на колегите ни да провеждат изкопни и взривни дейности, без да се налага да напускат бивака си. Биологът сподели, че се намират насред неописуемо красив пейзаж, но някак си не се чувства особено комфортно в подножието на тези колоси, издигащи се в плътна стена и разпарящи с върховете си небето. Според изчисленията на Атууд височината на петте най-внушителни върха варираше от девет хиляди до десет хиляди метра и половина. Долових безпокойство в тона на Лейк, когато изтъкна, че местността не е защитена от вятъра; другарите ни можеха да очакват бури и виелици, които — поне засега — ни бяха спестени. Осем километра — такова разстояние делеше лагера от основата на стръмните, почти вертикално издигащи се склонове на най-високите върхове. Нещо като подсъзнателна тревога потрепна в гласа му, щом ни призова да побързаме, за да можем възможно най-скоро сами да си създадем представа за това тайнствено кътче на Антарктида. Той самият възнамеряваше да се отдаде на заслужена почивка след този изнурителен шеметен ден, несравним по степента на изпитанията и направените открития.

На сутринта Лейк, Дъглас и аз проведохме тристранна радиоконференция и се договорихме, че един от аеропланите на биолога ще бъде изпратен до нашата база, където на борда му ще се качат Пабоди, моя милост и още петима души. Тогава щяхме да го натоварим и с всичкото гориво, което можеше да носи. Въпросът с останалото количество бензин оставаше открит и зависеше от това, какво решение ще вземем за съдбата на експедицията в източна посока; в крайна сметка преценихме, че спокойно може да почака няколко дни, понеже Лейк разполагаше с достатъчно гориво за нуждите на лагера си и разкопките. Да, би било добре да попълним запасите на южната база, но ако отложехме източната експедиция, тя щеше да стои неизползваема чак до следващото лято. Междувременно биологът щеше да изпрати аероплан, който да проучи директния маршрут между новооткритите планини и залива Макмърдо.

Двамата с Пабоди започнахме да подготвяме базата за закриване. Дори да се стигнеше дотам, да зимуваме в Антарктика, най-вероятно щяхме да летим от базата на Лейк до „Аркхам“, без да се връщаме тук. Част от конусовидните ни палатки вече бяха укрепени с кубове от плътен сняг, ето защо сега решихме да довършим започнатото, превръщайки лагера си в нещо като ескимоско селище. Лейк разполагаше с предостатъчно палатки в новата си база, така че нямаше смисъл да взимаме нашите със себе си. Изпратих му радиограма, че след едно денонощие ще бъдем готови да поемем към бивака в подножието на планините.

Обаче само след четири часа подготвителните работи ненадейно бяха прекратени в разгара си. Някъде по това време биологът започна да ни изпраща най-необикновените и трескави съобщения, които бяхме получавали някога. Работният му ден започнал неудачно — обзорният полет показал, че в най-близките, непокрити от снега скали напълно отсъстват онези прастари, архайски пластове, които се срещали в такова изобилие по върховете на хребетите. Повечето скали се състояли от юрски^[3] пясъчници и пермски, и триасови шисти, в които се забелязвала някаква тъмна гладка порода, наподобяваща каменни въглища. Това нямало как да не разочарова Лейк, който се надявал да попадне тук на възможно най-древните — датиращи отпреди петстотин милиона години — породи. Накрая биологът си дал сметка, че единственият начин да се добере до интересуващите го архайски слоеве бил да организира експедиция с шейни до стръмните склонове на тези исполински планини.

Въпреки всичко биологът решил да започне със сондажните дейности, за да е сигурен, че няма да пропусне нито една възможност. Поради тази причина наредил на петима от спътниците си да се заемат със сондажната установка, а той самият се присъединил към останалите, помагайки им при ремонта на аероплана. Решили да стартират с разкопките на четиристотин метра от лагера, където планинската порода не изглеждала особено твърда. Пясъчникът поддавал отлично и без използването на голямо количество експлозиви. Три часа след първия взрив проехтели развълнуваните викове на членовете на сондажната група и нейният водач — млад мъж на име Гедни — се втурнал в лагера с потресаващи новини.

Натъкнали се на пещера. След началото на разкопките пясъчникът се заменил от варовик, пълен с миниатюрни органични вкаменелости: главоноги, корали, морски таралежи и раменоноги^[4]. По-рядко се срещало нещо, наподобяващо гъби и кости от морски гръбначни животни — най-вероятно от надклас костни риби и клас хрущялни риби. Това само по себе си било изключително важна находка, понеже за първи път в ръцете на експедицията ни попадаха органични останки от гръбначни. Ала щом стоманената корона на сондата преодоляла поредния земен пласт, участниците в изкопните дейности били обхванати от неподозиран двоен възторг. Заложеният динамит вдигнал завесата над подземната тайна и през зейналото неравно отверстие — с дължина около метър и половина и широчина деветдесет сантиметра — пред взора на изследователите се разкрила значителна кухина във варовика, възникнала преди повече от петдесет милиона години под въздействието на подпочвените води на този някогашен тропически свят.

Пещерата била дълбока не повече от два и половина метра, но се разширявала във всички посоки и из нея свободно циркулирал свеж въздух; това навеждало на мисълта, че кухината представлявала част от обширна подземна система. Подът и таванът й били осеяни съответно с големи сталагмити и сталактити, някои от които се сливали заедно в масивни сталактони. Най-изумително от всичко обаче било изобилието от раковини и кости, които буквално задръствали проходите на места. Разнообразието от представители на животинския свят било толкова голямо, че дори на най-изтъкнатите палеонтолози навярно щяла да им трябва цяла година, за да опишат и класифицират това богатство. Мекотели, ракообразни, риби, амфибии, рептилии, птици и нисши бозайници — едри и дребни, известни и неизвестни на науката. Нищо чудно, че Гедни се втурнал през глава към лагера, а след като известил спътниците си за находката, всички до един захвърлили работата си и мигом го последвали към сондажната кула, указваща местонахождението на новооткритите двери към загадките на вечността.

След като утолил изследователското си любопитство, Лейк нахвърлил в бележника си кратка информация за събитията и изпратил младия Мултън в лагера с молба да оповести откритията по радиото. По този начин аз за първи път чух за зашеметяващата находка — за намерените раковини, кости на ганоидни риби и плакодерми^[5], останки от лабиринтодонти и текодонти^[6], черепни фрагменти от чудовищните морски хищници мозазаври, зъби и крила на птеродактили, останки от археоптерикси, гръбначни прешлени на различни сухоземни динозаври, челюсти на акули от миоцена^[7] и купища скелети на първите бозайници: палеотерии, ксифодонти, еохипуси, ореодонти и титанотерии. Поради отсъствието на каквито и да било фосили от по-сетнешни видове като мастодонти, слонове, камили и бикове, Лейк стигнал до заключението, че възрастта на геоложкия пласт и съдържащите се в него вкаменелости е не по-малка от трийсет милиона години, като най-късните находки датирали от олигоценския период.

От друга страна, преобладаващите следи от най-древни организми някак си не се вписвали в общата картина. Варовиковият състав на скалните породи не съответствал на значително по-старите органични останки като рудиментарни риби, мекотели и корали, обитавали Земята по време на периодите силур и ордовик. Изводът се натрапваше от само себе си — в тази част на планетата явно бяха живели представители на флората и фауната, съществували както преди триста, така и преди трийсет милиона години. Дали това съвместно съществувание бе продължило и след затварянето на пещерата по време на олигоцена? Никой не можеше да отговори на този въпрос. Във всеки случай появата на всепогубващия антарктически лед през плейстоцена^[8] преди петстотин хиляди години навярно бе заличила всички форми на живот, успели по някакво чудо да се задържат тук в продължение на толкова дълго време.

Лейк не се задоволи само с първата сводка и тутакси изпрати още едно съобщение до лагера, без да дочака завръщането на Мултън. От този момент насетне Мултън така и си остана да седи пред радиостанцията на един от аеропланите, диктувайки на мен — и на радиста от „Аркхам“, естествено, който поддържаше връзката с външния свят — един след друг бюлетините на биолога. Онези читатели, които са следили публикациите в пресата, без съмнение си спомнят фурора, който предизвикаха в научните среди. Именно те подготвиха почвата за предстоящата експедиция на Старкуедър и Мур, която съвсем скоро ще бъде реализирана, ако не успея да убедя ентусиастите да се откажат от безумния си план. Най-добре да приведа посланията на Лейк дословно, както ги записа нашият радист Мактай; така ще придобиете най-точна и ясна представа за онова, което последва.

По време на сондирането Фаулър откри необичайно ценни свидетелства в пластовете пясъчник и варовик — отчетливи триъгълни отпечатъци, подобни на онези, които видяхме в архайските шисти. Следователно въпросният неизвестен на науката вид е просъществувал шестстотин милиона години, без да претърпи сериозни морфологични изменения, освен че леко е намалил размерите си. Непременно трябва да се подчертае колосалното значение на откритието пред пресата. За биологията то ще се окаже не по-малко ценно от теорията на Айнщайн за физиката и математиката. И напълно подкрепя заключенията, до които и аз — независимо от антарктическите находки — бях достигнал след дългогодишните си изследвания. Както сам подозирах, откритието доказва, че на Земята са се сменили няколко цикъла на органичен живот — и то още преди началото на всеизвестния период на археозойските клетки. Един милиард години преди това младата ни планета, за която учените смятаха, че на този етап е била непригодна за всякакви форми на живот и дори за обикновената протоплазма, вече е била обитаема. Възниква въпросът, кога точно и по какъв начин е започнала еволюцията.

По-късно. Докато проучвахме скелетните останки от едри сухоземни и морски динозаври, и праисторически бозайници, се натъкнахме на странни следи от наранявания, засегнали костната структура. След задълбочен анализ стигнахме до извода, че нито един от известните на науката хищници (или месоядни животни) не би могъл да нанесе подобни рани. Самите наранявания са от два типа: прободни и прорезни рани. В един или два случая костите даже изглеждат прецизно отрязани. Като цяло не са много екземплярите, повредени по този начин. Изпратих човек до лагера, който да ни донесе електрически фенерчета. Иска ми се да разширим границите на пещерата, като отстраним част от сталактитите…

Малко по-късно. Открих любопитен къс стеатит, известен още като сапунен камък. Дълъг е петнайсетина сантиметра, а широк — около четири. На вид силно се отличава от местните породи — има зеленикав цвят, удивително гладка повърхност и нямаме никаква идея към кой период да го отнесем. Наподобява нещо като петолъчна звезда с отрязани или отчупени върхове, която е леко вдлъбната в центъра и е нашарена от пукнатини. Интересно ми е какъв е произходът на находката и как всъщност е успяла да придобие такава причудлива форма. Вероятно това се е случило под въздействието на водата. Каръл се надява, че с помощта на увеличително стъкло ще уточни геоложките й параметри. Забелязват се и малки точици, групирани във формации с правилни очертания. През цялото време, докато проучвахме камъка, кучетата не спряха да лаят. Сякаш провокираше агресията им. Непременно трябва да проверим дали не излъчва някаква особена миризма. Ще изпратя следващото си съобщение едва след като Милс се завърне с фенерчетата; когато разчистим сталактитите и започнем обход на пещерата.

10,15 вечерта. Докато работеха под земята на светлината на електрическите фенерчета, Орендорф и Уоткинс се натъкнаха на нещо уникално и потресаващо — вкаменелост с продълговата, бъчвоподобна форма, чийто произход ми е абсолютно непонятен. Не е изключено да принадлежи по-скоро на флората, отколкото на фауната… Макар че нищо чудно да се окаже, че само повърхността му е покрита с избуяли морски водорасли… Тъканта изглежда уникално запазена, навярно заради пропитите в нея минерални соли… Изключително здрава, все едно е специално обработена кожа, а на места притежава изненадваща еластичност и гъвкавост. Отстрани и по краищата се виждат следи от разкъсвания. Дължината на находката е два метра, а диаметърът в най-широката й част — един, като се стеснява до трийсет сантиметра в горния и долния й край. Прилича на издута в средната си част бъчва, а там, където би трябвало да минават дъгите, се открояват пет изпъкнали вертикални гребена. По средата, където бихме могли да прокараме нещо като въображаема линия на екватора, се забелязват тънки стъбълца. Във вдлъбнатите бразди между вертикалните гребени има някакви любопитни израстъци, които бих могъл да оприлича на атавистични криле; така изглеждат, сякаш могат да се сгъват и разгъват като ветрила. Въпросните израстъци са в доста лошо състояние… с изключение на един, чиято дължина в разперено състояние надхвърля два метра. На външен вид загадъчният екземпляр ми напомня на някои чудовища от първобитната митология и в частност — на легендарните Прастари от прокълнатия „Некрономикон“.

Крилата имат мембранна структура, като в края на всяка секция се виждат миниатюрни отверстия. Горният и долният край на туловището са изсъхнали и поради тази причина е непонятно какво точно е имало там. Непременно трябва да направим дисекция на този уникален образец. Още не мога да кажа със сигурност дали природата му е растителна или животинска. Голяма част от особеностите му свидетелстват, че се отнася към изключително древен геоложки период. Намерихме още няколко кости, но те могат да почакат. Не знам какво им става на кучетата. Сякаш побесняха, непрекъснато лаят по находката и най-вероятно ще я разкъсат на парчета, ако не ги удържаме със сила.

11,30 вечерта. До всички — Дайър, Пабоди и Дъглас — моля за вниманието ви! Направихме откритие с епохално — изричам го без никакво преувеличение — значение! Нека „Аркхам“ веднага да се свърже с радиостанцията в Кингспорт. Установихме, че отпечатъците в шистите принадлежат именно на странното бъчвоподобно растение. Милс, Будро и Фаулър намериха и други подобни екземпляри — при това цели тринайсет на брой! — на десетина метра от подземното отверстие. Лежаха на земята сред отломки и фрагменти от онези гладки, причудливи сапунени камъни; всички имат познатата звездообразна форма на предишния, но за разлика от него са по-малки като размери. Направи ми впечатление, че осем от съществата изглеждат изненадващо добре съхранени. Внимателно ги изнесохме на повърхността, като предварително взехме съответните мерки и отдалечихме кучетата на безопасно разстояние. Не знам защо, обаче не само звездообразните камъни, но и загадъчните древни създания им действат невероятно настървяващо и ги карат да лаят като бесни. Сега чуйте подробното ни описание на находките ни и го повторете, за да сверим данните. Пресата трябва да го отрази със съвършена точност.

Дължината на всеки от откритите екземпляри е точно два метра и четирийсет сантиметра. Бъчвоподобното им туловище е дълго метър и осемдесет, диаметърът му в най-широката част (която се пада точно по средата) е сто и шест сантиметра, а в най-тясната (в двата му края) — трийсет сантиметра. Цветът му е тъмносив, а повърхностната тъкан е еластична и извънредно здрава. Ципестите криле имат същия цвят; дълги са два метра и десет сантиметра и основата им е прикрепена към браздите между изпъкналите надлъжни гребени по тялото. Скелетната конструкция на крилете е тръбовидна, в краищата им се забелязват неголеми отверстия, а в разтворено състояние ръбовете им са назъбени. В най-широката част на туловището, по линията на въображаемия му екватор, от всеки от петте гребена излизат светлосиви крайници с форма на пипала. В настоящия момент те са прибрани към торса, но в активно състояние — сиреч опънати — са способни да достигат обекти на разстояние от метър. Функцията и разположението им напомня на пипалцата на примитивните морски лилии. В основата си тези причудливи крайници са седемдесет и пет милиметра в диаметър, а след петнайсетия сантиметър от дължината им се разделят на още пет по-малки пипала, всяко от които се разклонява на още пет след двайсет сантиметра… така че на всеки „грозд“ се оказват закрепени общо двайсет и пет пипала.

Горната част на туловището се увенчава от светлосива шия, раздута от хрилеподобни отверстия, върху която е разположено жълто звездообразно образувание, шейсетина сантиметра в диаметър. Най-вероятно това е „главата“ на съществото. Петте лъча на звездата са покрити с твърди разноцветни власинки, дълги седем сантиметра и половина; от всеки връх висят и гъвкави жълтеникави тръбички. В средата на главата се забелязва тесен процеп, който навярно служи като дихателно отверстие. Жълтеникавите тръбички завършват със сферични образувания, покрити с мътна мембрана, под която се крие стъкловидно топче с червена сърцевина — очевидно зрителен орган. Пет по-дълги морави тръбички се проточват от вътрешните ъгли на звездообразната глава. По-дебели са от първите и при прилагане на натиск се разтварят, разкривайки камбанковидни удебеления, шест сантиметра в диаметър и осеяни с множество остри зъби. Предполагаема функция на уста. Всички тези тръбести, влакноподобни и сферични образувания бяха сгънати и прибрани към удебелената шия и торс. За пореден път ще отбележа, че тъканите се отличават с изумителна гъвкавост и здравина.

В долната част на туловището се забелязва нещо като грубо копие на главата, но с коренно различни функции. Светлосивата подпухнала шия (лишена от каквито и да било хриле) завършва със зеленикаво петолъчно разширение, което също напомня морска звезда. Оттам се подават жилави мускулести пипала с дължина метър и двайсет. В основата си диаметърът им е осемнайсет сантиметра, а в краищата (където се стесняват) — седем сантиметра. Увенчани са със зеленикави ципести образувания с триъгълна форма. Тяхната дължина е двайсет сантиметра, а ширината им — петнайсет сантиметра. Този именно плавник, перка или крайник е оставил отпечатъците в скалите в периода, започнал преди един милиард години и завършил преди шейсет милиона години. От вътрешните ъгли на петолъчното удебеление се проточват и шейсетсантиметрови тръбички, чиято ширина варира от седем сантиметра в основата до три сантиметра в краищата. Самите тръбички се отличават с необичайна здравина и плътност; същевременно впечатляват с уникалната си гъвкавост. Без съмнение пипалата с триъгълните лапи са служили за придвижване — по суша или във вода. Изглеждат доста мускулести. В момента на изследванията ни всички тези израстъци бяха плътно сгънати и прибрани около псевдошията и долната част на торса — досущ като онези в горния му край.

Още не съм съвсем сигурен къде да отнеса загадъчното създание — към растителния или към животинския свят. Може би все пак везните се накланят в полза на фауната. Предполагам, че имаме пред себе си екземпляри от изключително развита в еволюционно отношение морска звезда, същевременно запазила и част от особеностите на примитивните организми. Характерните черти на иглокожите^[9] са налице, макар че някои неща не ми се връзват. Наличието на криле например контрира хипотезата за морския им произход, обаче не е изключено тези ципести образувания да им помагат при движение във вода. Симетричното разположение на отделните части е свойствено за растенията, а не толкова за животните, като изключим радиално-лъчевите организми… Във всеки случай данните говорят в полза на едно зашеметяващо заключение: това същество се намира в самото начало на еволюционното развитие на земните организми, предшествайки дори най-простите архайски едноклетъчни организми.

Съхранените в най-добро състояние образци напомнят толкова силно на някои създания от примитивните митове, че някак от само себе си се натрапва мисълта, че някога са живели извън Антарктида. Дайър и Пабоди са чели „Некрономикон“, виждали са зловещите рисунки на вдъхновения от тази страшна книга Кларк Аштън Смит^[10] и поради това ще ме разберат, когато говоря за Прастарите — обгърнатите в тайнственост същества, за които се мълви, че са създали живота на Земята… било на шега, било по погрешка. Изследователите винаги са смятали, че първообразът на тези Прастари е древната тропическа морска звезда, преобразена по фантастичен начин от болезненото съзнание на автора на „Некрономикон“. Нещо като чудовищата от доисторическия фолклор, за които пишеше Уилмарт^[11] — визирам онези неща за култа към Ктхулу и така нататък… Материалът за проучванията е огромен. Съдейки по всичко, геоложките пластове се отнасят към периодите на късната креда или ранния еоцен^[12].

Над тях са надвиснали огромни сталактити. Костваше ни доста усилия, докато си проправим път през тях, но именно извънредната им здравина е спомогнала находките да се предпазят от разрушение. Поразително е как добре се е съхранило всичко — по всяка вероятност благодарение на свойствата на варовика. Други интересни находки засега няма; по-късно възнамеряваме да възобновим проучванията си. Не бива да се разсейваме от най-важното — а това за момента е да транспортираме четиринайсетте едри екземпляра до базата и да успеем да ги опазим от кучетата, които вече се скъсват от лай. В никакъв случай не трябва да допускаме животните в близост до откритите екземпляри.

Смятаме да оставим трима души да пазят кучетата, а останалите девет човека ще отнесем скъпоценните образци до трите шейни. Вятърът е станал доста силен, но мисля, че ще се справим. Колкото по-рано установим радиовръзка с базата в Макмърдо и се заемем с транспортирането на находките до корабите, толкова по-добре. Жалко, че за момента не разполагаме с истинска лаборатория. Дайър сигурно вече съжалява, задето се възпротиви на експедицията на северозапад. Първо открихме най-високите планини на Земята, а сега и това… Смятам, че откритията ни биха накарали всеки пътешественик и изследовател да се гордее. Ако постигнатото от нас не е кулминацията на настоящата експедиция, здраве му кажи. Приносът ни към науката е епохален. Поздравления на Пабоди за гениалното му устройство — много ни помогна при сондирането, в противен случай нямаше да успеем да проникнем в пещерата. Сега се обръщам към „Аркхам“ — бихте ли повторили дословно описанието на находките?

Трудно е да се опишат чувствата, обхванали двама ни с Пабоди след получаването на тази радиограма. Всичките ни спътници също ликуваха. Мактай експедитивно записваше всичко, което радистът на Лейк му съобщаваше. Всички съзнавахме, че откритието щеше да преобърне със страшна сила господстващите схващания в областта на естествената история и аз лично поздравих Лейк. Примерът ми бе последван от Шърман от базата край залива Макмърдо, както и от капитан Дъглас от „Аркхам“. По-късно, в качеството си на научен ръководител на експедицията, аз изнесох кратко слово, коментирайки мащабността на откритието. Радистът на „Аркхам“ трябваше да направи думите ми достояние на широката общественост. Естествено, на никого не му беше до сън. Всички се намирахме в състояние на крайна възбуда, а единственото ми желание беше колкото се може по-скоро да се озова в лагера на Лейк. Останах изключително разочарован от известието му, че вятърът в планините се е усилил до такава степен, че поне за известно време трябва да се въздържим от използването на аеропланите.

Ала само след час и половина в мен отново се надигна вълната на изследователския ентусиазъм, която отми разочарованието ми с един замах. С новите си съобщения Лейк ни разказа как всичките четиринайсет екземпляра благополучно са били доставени в лагера. Операцията не била никак лесна, понеже находките се оказали изненадващо тежки — деветима мъже едва успели да се справят с драгоценния товар. Кучетата били отведени на безопасно разстояние, където им съоръжили укритие от снежни блокове; от този момент нататък щели да ги хранят и държат там. Всички образци били наредени върху плътния сняг край лагера — без онзи, който биологът предварително отделил за планираната дисекция.

Самата дисекция се оказала доста по-трудоемка, отколкото си представяли. Въпреки горещината, бълвана от бензиновия примус в оборудваната като лаборатория палатка, измамно податливата, уникално гъвкава тъкан на избрания екземпляр — един от най-добре запазените — изобщо не изгубила поразителната си здравина. Лейк изпаднал в недоумение как да направи необходимите разрези и в същото време да не наруши вътрешната цялост на организма. Разбира се, разполагал с още седем абсолютно непокътнати образци, ала не искал да ги подлага на дисекция без крайна необходимост, понеже не знаел дали ще открие и други. В края на краищата биологът решил да не отваря този екземпляр; върнал го при другите и се захванал с този, чиито звездовидни удебеления в двата края били относително запазени, но имал следи от наранявания по туловището си и най-вече в областта на една от браздите между изпъкналите гребени.

Резултатите, за които тутакси ни известиха по радиото, бяха озадачаващи и провокиращи към размисъл. Да се говори за прецизност и акуратност при разкритията, бе излишно; инструментите с труд разрязвали необикновената плът, ала дори и малкото, което успели да достигнат, изпълвало с недоумение и внушавало благоговеен страх. Вече цялата биология подлежала на преразглеждане, понеже строежът на тъканите на създанието нямал нищо общо с познатата на науката пролиферация^[13]. В същото време то без съмнение принадлежало към органичния свят и въпреки впечатляващата му възраст — около четирийсет милиона години — вътрешните му органи били перфектно запазени. Една от особеностите на тази неизвестна форма на живот била неразрушимата от времето, извънредно плътна кожа, създадена от природата в процеса на еволюцията на безгръбначните в някой неизвестен на нас етап. Когато Лейк пристъпил към дисекцията, в организма отсъствала влага, ала постепенно, навярно под влиянието на топлината, в неповредената страна на тялото започнала да се събира течност с остра, неприятна миризма. Гъстата тъмнозелена слуз трудно би могла да бъде наречена кръв, но очевидно изпълнявала същите функции. По това време трийсет и седемте кучета — макар и затворени на достатъчно голямо разстояние от импровизираната лаборатория — вече се съдирали от лай. С разпространението на противната миризма животните съвсем озверели.

С други думи, предварителното разкритие не само не внесло яснота, а точно обратното — задълбочило още повече мистерията. Предположенията за предназначението на външните органи на неизвестния организъм се оказали правилни и по всичко си личеше, че принадлежи към животинския свят. Изследванията на вътрешните органи обаче показали множество общи черти с растенията и Лейк бил сериозно озадачен. Тайнственото същество имало храносмилателна система, както и такава, изпълняваща функциите на кръвоносна, и изхвърляло отпадъчните си продукти през червеникавите тръбички в звездообразната му долна част. На пръв поглед дихателните му органи се нуждаели от кислород, а не от въглероден двуокис; били открити и специални камери, където се е задържал въздухът. Не след дълго се изяснило, че кислородният обмен се е осъществявал и посредством още две системи: хриле и пори в кожестата покривка на тялото. Следователно биологът имал пред себе си амфибия, която била в състояние да преживее дълги периоди без постъпване на свеж кислород. Гласовите органи изглеждали в непосредствена връзка с главната дихателна система, но демонстрирали такива аномалии и отклонения от нормата, че на този етап било прибързано да се правят окончателни изводи. Отчетлива, артикулирана реч едва ли би била възможна, но енигматичното създание спокойно би могло да издава свистящи, тръбни звуци с различна височина. Мускулатурата била добре — даже неестествено добре — развита.

Най-силно обаче Лейк бил озадачен от невероятно сложната нервна система на съществото. Въпреки че в някои отношения тази твар била необичайно примитивна и архаична, в същото време притежавала съвкупност от ганглии и нервни влакна, характерни за доста по-висшите организми. Състоящият се от пет главни дяла мозък бил удивително развит; същото се отнасяло и за сетивните органи. Към тях спадали и твърдите разноцветни власинки върху звездообразната глава, макар че да се определи функцията им със стопроцентова гаранция било невъзможно — все пак нямали аналог сред другите земни обитатели. Не било изключено изследваният екземпляр да се отличава с повече от пет сетива; Лейк можел само да гадае за поведението и начина му на живот, изхождайки от познатите научни представи. Хипотезата, която се зародила в съзнанието му, се изразявала в следното: пред него лежал труп на високочувствителен праисторически организъм, изпълняващ в първичния свят специализирани функции, нещо подобно на нашите мравки и пчели. Размножаването му най-вероятно било сходно с това на птеридофитите^[14], като в краищата на крилете им се образували спори — обстоятелство, навеждащо на мисълта, че водят произхода си от талусните^[15] растения.

Все още обаче биологът се въздържаше от категорична оценка към кои земни организми да причисли уникалната находка. Въпреки че приличала на далечен сродник на радиално-лъчевите животни и морските звезди, тя представлявала значително по-висш организъм. Притежавала характеристики на растение, ала три четвърти от нея била категорично животинска. За морския й произход свидетелствали симетричните й форми и някои други особености, но спецификата на органите й показвала, че се е развивала и в други направления. В края на краищата разполагала с криле, следователно не било изключено еволюцията да я е откъснала от водата и земята. Кога обаче е успяла да измине целия този сложен път и да остави следи върху архайските шисти, като се има предвид, че Земята е била съвсем млада планета в онези далечни години? Това било тъй трудно — и даже невъзможно — за проумяване и Лейк отново си припомнил античните митове за Прастарите, които долетели тук от далечните звезди, и било на шега, било по погрешка създали живота на Земята. Присетил се и за фантасмагоричните писания на един от колегите си хуманитаристи от университета „Мискатоник“, разказващ за дебнещи из върмонтските хълмове пришълци от Космоса.

Естествено, биологът не отхвърлял възможността следите в докамбрийските скали да са оставени от друго същество, далеч по-примитивно от лежащия на дисекционната маса екземпляр, ала по-задълбоченото проучване на най-старите фосили го накарали да сметне подобно обяснение за не толкова вероятно. С течение на времето непознатият вид давал ясни признаци на деградация, а не на по-висока еволюция. Размерите на псевдокрайниците например се смалявали и цялата му морфология изглеждала по-груба и опростена. Нещо повече — нервните влакна и органи също показвали тенденция към регресия. За голяма изненада на Лейк преобладавали атрофиралите и рудиментарните органи. Във всеки случай, тъй като липсвала достатъчно информация за окончателни изводи, биологът отново се обърнал към митологията, назовавайки на шега новооткритите представители на неизвестния вид „Прастари“.

Някъде към два и половина през нощта, след като решил да прекрати работата си и да се отдаде на кратка почивка, Лейк покрил дисектирания екземпляр с брезент, излязъл от импровизираната лаборатория и започнал да разглежда непокътнатите образци с подновен интерес. Под лъчите на незалязващото антарктическо слънце туловищата им сякаш били омекнали мъничко; тук-там върховете на звездообразните глави и някоя друга тръбичка или пипало били променили положението си, обаче биологът не видял в това никаква опасност, осланяйки се на консервиращите свойства на минусовите температури — едва ли евентуалният процес на разложение би засегнал безценните находки. Въпреки това си направил труда да струпа най-добре съхранените екземпляри един до друг и метнал отгоре им няколко неизползвани палатки, за да ги предпази от директните слънчеви лъчи. Така целял да намали и острия неприятен мирис, който действал неимоверно настървяващо на кучетата. Животните го надушвали дори от голямото разстояние и въпреки високите стени от снежни блокове, където вече се трудели двойно повече хора. Откъм колосалните планини духал мощен вятър — там определено се надигала свирепа виелица — и Лейк допълнително укрепил краищата на палатката с тежки ледени късове. Понеже никой от спътниците му не хранел илюзии по отношение на антарктическите стихии, всички под ръководството на Атууд възобновили с утроена експедитивност наченатата по-рано работа по подсигуряването на палатките и изграждането на заслони за аеропланите. В крайна сметка биологът преценил, че запазването на самолетите е приоритетна задача, и насочил цялата работна сила, с която разполагал, към издигането на по-високи и надеждни укрития.

След четири часа Лейк прекрати радиодописките си и ни посъветва да поспим; групата му възнамерявала да стори същото. Биологът размени няколко топли думи с Пабоди, изказвайки му за пореден път своята благодарност за изобретението, без което епохалното откритие едва ли би било възможно. Атууд също ни изпрати приветствията си. Отново използвах случая да поздравя Лейк, признавайки му най-чистосърдечно, че е бил прав в стремежа си да реализира експедиция в северозападна посока. Уговорихме се, че пак ще се чуем на другата сутрин точно в десет часа. Ако времето се е подобрило и климатичните условия са подходящи, Лейк ще ни изпрати аероплан, който да ни транспортира при него. Преди да си легна, пуснах последната радиограма до „Аркхам“ с инструкции да бъдат извънредно внимателни по отношение на информацията, която предават до външния свят. Все пак откритията бяха толкова невероятни, зашеметяващи и шокиращи, че криеха опасността сериозните учени да не ни повярват, докато не подкрепим твърденията си с необходимите доказателства.