Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (10)

X

Навярно мнозина ще си кажат, че сме коравосърдечни и бездушни — както и не съвсем с всичкия си, — но дори и след това страшно откритие ние не изтрихме северния тунел от съзнанието си, макар че идеята за по-нататъшното ни пътешествие за известно време бе изтласкана на заден план от други размишления. След като покрихме тялото на покойния Гедни с брезент, известно време постояхме до шейните, потънали в мрачни мисли, от които ни изтръгнаха непонятни звуци — първите звуци, които и двамата с Данфорт ясно и отчетливо долавяхме от онзи, сякаш настъпил преди цяла вечност, миг, когато бяхме напуснали огласяните от демоничния вой на планинския вятър улици на града. Онова, което достигна до ушите ни в огромната кръгла зала, беше толкова земно и добре познато, и същевременно толкова не на място в този чужд свят на гибелта и разрухата, че точно поради тази причина преобърна всичките ни представи за космически ред и хармония, поразявайки ни по-силно, отколкото биха могли да го сторят и най-невероятните и гротескни шумове.

Ако бяхме дочули онези загадъчни свистящи звуци, за които Лейк ни бе съобщил по време на дисекцията — и за които спътникът ми твърдеше, че ги е доловил съвсем наскоро, — навярно щяхме да бъдем по-малко учудени, може би защото след касапницата в лагера болезнената ни фантазия ни караше да съзираме по нещо застрашително едва ли не във всеки порив на вятъра. И какво друго да очакваме от тези прокълнати мъртви подземия, където все още отекваше ехото на отдавна погребаните в бездънния кладенец на миналото епохи? Ала ето че онова, което дръзна да наруши вековното безмълвие на тази крипта точно по времето на нашето пребиваване из тукашните места, ни извади от умопомрачението, в което двамата с Данфорт бяхме изпаднали — умопомрачение, в което за нищо на света не можехме да допуснем, че в дълбините на вледенения континент може да съществува нормален живот. Това, което слухът ни улови, ни най-малко не се дължеше на някоя заровена в безпаметни времена дяволска твар, пробудена от рехавите лъчи на полярното слънце, докоснали неестествено здравата й кожа… Не, съществото, издало този звук, представляваше съвсем обикновено създание, към чието присъствие бяхме привикнали още по време на плаването си, докато се приближавахме към Земята Виктория, а и впоследствие, щом акостирахме и устроихме лагера си в залива Макмърдо. Въпросът беше, че изобщо не очаквахме да го срещнем тук… Казано направо, този остър, пронизителен и рязък писък принадлежеше на най-обикновен антарктически пингвин.

Доколкото можехме да преценим, източникът на звука се намираше някъде под нас, но от другата страна на коридора, по който бяхме дошли, тоест местоположението му би следвало да е в непосредствена близост до водещия към подземната морска бездна проход. Обстоятелството, че в този безжизнен свят имаше животно, неспособно да оцелее дълго без вода, ни наведе на съответните предположения, ала преди всичко искахме да се убедим в реалността на крясъка. Ами ако просто ни се беше сторило? Пронизителният звук обаче се повтори и дори се умножи, което означаваше, че излиза не само от една човка. Устремени към първоизточника на пискливия шум, минахме под арката, която изглеждаше сравнително наскоро почистена от отпадъците, и без никакви колебания оставихме дневната светлина зад гърба си.

Не след дълго ледът бе заменен от открита почва, състояща се предимно от детрит^[1] — върху нея ясно се виждаха следи с незнаен произход, сякаш нещо тежко и масивно беше влачено оттук, а Данфорт забеляза странен отпечатък, върху чието описание не възнамерявам да се спирам. Пристъпвахме напред, използвайки за ориентир издаваните от пингвините крясъци, и курсът ни съвпадаше с посоката, в която — и картата, и компасът ни бяха единодушни — би трябвало да се намира входът към северния тунел. Според изготвената от нас схема проходът започваше от подземието на голямата пирамидална конструкция, която бяхме забелязали още от аероплана, понеже се бе съхранила в доста по-добро състояние от останалите постройки. Докато напредвахме, осветявахме пътя си само с едното фенерче и ясно виждахме многобройните барелефи по стените, но точно в този момент изобщо не ни беше до тях.

Изведнъж в мрака пред нас се мярна някакъв бял тромав силует и ние моментално побързахме да включим и второто фенерче. Колкото и необичайно да звучи, вниманието ни тутакси бе погълнато от новата загадка и ние напълно забравихме за страховете си. Онези същества, които бяха оставили части от оборудването на Лейк на дъното на огромния цилиндър и се бяха отправили на разузнавателна експедиция към тайнственото подземно море, можеха всеки миг да се върнат, ала поне засега това не ни безпокоеше. Белеещото се създание, което се тътреше непохватно в далечината, изглеждаше поне метър и осемдесет на височина, обаче никой от нас дори за миг не предположи, че може да е някой от звездоглавите пришълци, открити от групата на Лейк. Те бяха по-високи и по-тъмни на цвят, а по земята се движеха (въпреки приспособеността си за живот под водата) изненадващо бързо и уверено. Бяхме научили тези неща от барелефите. Въпреки всичко — няма да го крия — се изплашихме. За миг бяхме обхванати от първичен древен ужас, неизмеримо по-вледеняващ от осъзнатия страх, с който бяхме очаквали срещата с неведомата твар пред нас. Между впрочем развръзката настъпи доста бързо — трябваше само да изчакаме бялото привидение да свърне под арката на един страничен проход, където към него се присъединиха двама негови събратя, приветстващи появата му с резки, пронизителни писъци. Оказа се, че имаме пред себе си пингвини, макар и значително превъзхождащи по размери познатата на зоологията разновидност на обикновения кралски пингвин^[2]. Пълната им слепота — дължаща се на тоталната липса на зрителни органи — и мъртвешки бялото им оперение допълнително засилваха отблъскващото излъчване на тези уродливи нелетящи птици.

Последвахме нелепите създания и щом доближихме тромавата групичка и насочихме фенерчетата си към нея, установихме, че и останалите два представителя на неизвестния на науката гигантски вид пингвини също са лишени от очи. Размерите им ни напомниха за древните нелетящи птици, изобразени в стенописите на Прастарите, и ние бързо стигнахме до заключението, че явно са потомци на някогашните исполини, избягали от настъпващия студ под земята; вечният мрак бе разрушил пигментацията им и ги бе лишил от зрението им, запазвайки — сякаш под въздействието на някоя жестока шега — ненужните тесни прорези за очите им. Нито за секунда не се усъмнихме, че тези гротескни твари обитават и до днес бреговете на подземното море и това свидетелство за несекващото съществувание на загадъчната бездна, даряваща топлина и пристан на нуждаещите се от тях, ни изпълни с неописуемо вълнение.

Нямаше как да не се запитаме какво бе накарало тези три птици да напуснат обичайното си местообитание… Угнетяващата атмосфера на разруха и опустошение, която цареше в грамадния мъртъв град, насочваше към заключението, че едва ли го използваха за сезонно убежище. От друга страна, пълното пренебрежение на животните към нашето присъствие ни караше да се съмняваме, че звездоглавите пришълци пред нас са ги изплашили и прогонили от обитаваните от тях места. Ако, естествено, не се бяха нахвърлили върху едрите пернати с цел да попълнят запаса си от продоволствия. А може би нелетящите птици бяха раздразнени от тегнещото във въздуха зловоние, което бе подтиквало кучетата да изпадат в стръвен лай? Тази хипотеза също не ми изглеждаше кой знае колко правдоподобна, понеже предците им бяха живели в пълна хармония с Прастарите и нямаше основания тази тенденция да не продължи и под земята. Изпълнени със съжаление, задето не можехме да фотографираме тези удивителни екземпляри и да обогатим зоологията с нови данни за антарктическата фауна, ние ускорихме крачка и ги подминахме, оставяйки ги сами. Докато бързахме по сводестия коридор (където бяхме свърнали благодарение на „указанията“ на гигантските пингвини), устремени към неведомата морска бездна, още дълго време чувахме как зад нас ехтят шумните им стъпки и пискливите им възгласи.

Скоро барелефите и фреските изчезнаха от стените, а проходът, чийто таван бе взел едва забележимо да се снижава, постепенно променяше наклона си и сякаш започваше да се устремява надолу. С всяка следваща стъпка това впечатление се засилваше, което означаваше, че входът към тунела би следвало да се намира недалеч оттук. Настигнахме още два пингвина, а отпред, съдейки по глъчката, която вдигаха, без съмнение имаше цяло стълпотворение от техни събратя. Неочаквано коридорът свърши като отрязан с нож и дъхът ни секна — пред нас се разкриваше гигантска полусферична пещера с диаметър трийсет метра и височина петнайсет. От нея водеха началото си множество радиално разположени тунели, наподобяващи ниски сводести галерии и впечатляващата им симетрия се нарушаваше само от една зейнала арка, висока минимум пет метра. Отвъд нея витаеше единствено непрогледен мрак и по всяка вероятност именно там започваше пътят, водещ към великата бездна.

Под огромния куполообразен свод на пещерата, чиято повърхност бе изрисувана в опит да наподоби небесния свод (амбициозна задача, макар и помрачена от декадентското изпълнение, характерно за късните фрески на Прастарите), бродеха незрящи и съвършено равнодушни към заобикалящия ги свят пингвини-албиноси. Щом се приближихме до черната арка, установихме, че тунелът се спуска надолу под доста стръмен ъгъл, а от зейналото отверстие сякаш се носи някакво топло въздушно течение. Даже ни се стори, че от време на време забелязваме мержелеещи се струйки пара, кълбящи се във въздуха. Какви ли още тайни криеха тези бездънни недра и тези безкрайни лабиринти, прорязали тъканта на земята и гигантските планини? Изведнъж ни хрумна, че димът, който бяхме зърнали от аероплана — и който Лейк погрешно беше взел за признак на вулканична дейност, — би могъл да е чисто и просто пара, издигаща се от затънтените подземни глъбини. Когато проникнахме в тъмния проход, видяхме, че подът, стените и сводестият му таван са изградени от обичайните за архитектурата на Прастарите мегалитни блокове и ширината му се равнява на височината. Стените бяха декорирани с епизодични картуши, издържани в късните упадъчни традиции, като всичко беше съхранено в превъзходно състояние. Каменният под бе сравнително чист и в праха се забелязваха различни следи — повечето бяха оставени от пингвините, ала имаше и такива, които несъмнено принадлежаха на звездоглавите пришълци пред нас. С всяка следваща крачка ни ставаше по-топло и по едно време се принудихме да разкопчаем дебелите си дрехи. Дали топлината не се дължеше на вулканичната активност под водата на подземното море? Не след дълго каменните плочи бяха заменени от гладки скални повърхности, но това не се отрази по никакъв начин на размерите на тунела, а и картушите продължаваха да украсяват стените със същата регулярност. Понякога спускането ставаше твърде стръмно и тогава напипвахме под краката си каменни стъпала. На няколко пъти се натъкнахме на просторни странични галерии, необозначени на импровизирания ни „пътеводител“; обаче нямаше опасност да ни заблудят и да попречат на бързото ни завръщане, даже напротив — в случай на непредвидена заплаха можехме да ги използваме за скривалища. Противното зловоние на съществата ставаше все по-осезаемо и натрапчиво. Без съмнение, на фона на всички известни нам обстоятелства си беше чисто самоубийство да навлизаме все по-навътре в този тайнствен коридор, обаче можехме ли да постъпим другояче, при положение че бяхме от онези хора, при които страстта към познанието е по-силна от всичко — дори от инстинкта за самосъхранение? Точно тази страст ни тласкаше в момента напред. След като настигнахме още няколко пингвина, и двамата започнахме да се питаме колко още ще продължи спускането ни в недрата на неизвестното… Според информацията, която бяхме извлекли от барелефите, след около километър и половина тунелът трябваше да завърши със стръмен наклон, макар че от досегашния си опит добре знаехме, че на мащабите в стенописните изображения не може да се вярва изцяло.

След около петстотин метра просмукалата се във въздуха смрад стана почти непоносима и ние започнахме да минаваме с изключителна предпазливост покрай страничните галерии. Струйките пара вече не се виждаха, което означаваше, че температурите навсякъде се изравняваха и от онзи контраст при входа на прохода е останал само спомен. Ставаше все по-горещо, ето защо никак не се учудихме при вида на до болка познатите, захвърлени на земята вещи. Купчината се състоеше главно от дебели дрехи и палатки, изчезнали от лагера на Лейк, обаче нямахме никакво желание да разглеждаме странните прорези, направени от похитителите. Съвсем скоро броят на страничните галерии рязко се увеличи — по всяка вероятност, защото бяхме навлезли в района на продупчените от безброй подземни тунели предхълмия. Освен това към натрапчивото зловоние се бе прибавила и някаква нова, не толкова остра миризма, за чийто произход можехме само да гадаем — не бе изключено да се дължи на разлагащи се организми или на неизвестна разновидност подземни гъби (това бяха първите две предположения, които ни хрумнаха)… Тези наши мисли обаче неочаквано бяха прекъснати от внезапното разширяване и преливане на прохода в голяма пещера с овална форма, за чието наличие нито една от картите не ни беше подготвила. Доколкото можехме да преценим, просторната кухина имаше естествен произход, подът й бе равен, а очертанията й наподобяваха елипса със следните размери: двайсет и пет метра на дължина и осемнайсет на ширина. От нея се разклоняваха множество странични галерии, които се губеха в гробовния мрак.

При по-близкия оглед обаче стигнахме до извода, че дори пещерата да се е появила тук единствено по волята на природата, впоследствие е била разширена, като преградите между отделните тунели са били съзнателно разрушени. Самите стени изглеждаха неравни, от куполообразния свод висяха сталактити, а подът изглеждаше току-що почистен — не се забелязваха никакви отломки, отпадъци и дори прах! Чисто беше и в страничните галерии, което сериозно ни озадачи. Новият мирис се усилваше и вече почти бе изместил характерното за звездоглавите пришълци зловоние. Впечатлението за необичайна чистота, граничеща със стерилност, ни накара буквално да изгубим дар слово; това бе тъй необяснимо, че ни оказа далеч по-силно въздействие от всички предишни странности и аномалии, с които се бяхме сблъскали. Точно пред нас започваше галерия, пред чийто вход забелязахме повече пингвинови екскременти от обичайното; решихме да тръгнем по нея, като отново възобновим оставянето на хартиени топчета подире си, защото не можехме да разчитаме на собствените си следи — подът й беше като излъскан от чистота. Още при първите си крачки из този коридор, както обикновено, насочихме лъча на фенерчето към стените и тутакси застинахме от изумление при вида на драстично заниженото качество на барелефите. Беше ни известно, че по времето на изграждането на тези тунели художественото майсторство на Прастарите се е намирало в дълбок упадък, ала стенописите, които съзерцавахме в момента, затъмняваха всичко от видяното до този момент. И формата, и съдържанието на фреските бяха деградирали до неузнаваемост и бе невъзможно да се говори за каквото и да било майсторство на изпълнението.

В маниера на изображение се беше появило нещо грубо и примитивно, лишаващо композициите от каквато и да е изтънченост. На места резбата беше толкова дълбока, че на Данфорт му хрумна, че може би става въпрос за своеобразен „палимпсест“^[3], изготвен след като старите барелефи се бяха захабили и изтрили. Новият рисунък не само се отличаваше с елементарна декоративност и конвенционалност — особено що се отнася до грубите спирали и ъгли, — но и изглеждаше като вулгарна, безидейна пародия на геометричните орнаменти от ранното изкуство на Прастарите. Не можехме да се отърсим от мисълта, че е настъпил тотален прелом както по отношение на техниката, така и при естетическите чувства и потребности на незнайните скулптори, а спътникът ми изказа хипотезата, че усеща тук „почерка на чужденеца“. И наистина — всяко сравнение с по-ранните шедьоври на звездоглавите създания ни изпълваше с дълбоко омерзение и недоумение. Веднага се сетих за още едно неудачно подражание на чуждия стил — палмирските скулптури^[4], грубо копиращи римското ваятелско изкуство. Онези космически твари, които се движеха на известно разстояние пред нас, явно също бяха проявили интерес към барелефите; за това свидетелстваше изхабената батерия от фенерче, захвърлена пред един от най-характерните за този безпрецедентен период на художествен упадък стенописи.

Заради недостига на време удостоихме въпросните стенописи само с бегъл поглед и почти веднага възобновихме прехода си, въпреки че от време на време насочвахме фенерчето си към стените, за да проверим дали няма да ни изненадат с нещо ново. Всичко обаче си беше в рамките на познатото и единствената промяна се изразяваше в увеличеното разстояние между отделните картуши поради зачестилите отверстия на страничните галерии. Вече срещахме все по-малко пингвини, но не можехме да се отървем от усещането, че някъде дълбоко под нас, в неведомите подземни глъбини, ехтят крясъците на десетки, ако не и стотици нелетящи птици. Новият мирис, чийто произход продължаваше да е загадка за нас, беше станал толкова осезаем, че предишното зловоние почти не се усещаше. В допълнение към това струйките пара, които отново се бяха появили, говореха за нарастващата температурна разлика и за близостта на морската бездна, очакваща ни в непрогледната тъма. И ето че точно в този миг, абсолютно неочаквано, на гладкия, сияещ от чистота под пред нас се изпречи ново препятствие. Препятствие, което — за голямо наше съжаление — нямаше нищо общо с гротескните пингвини-албиноси, тътрещи се тромаво из безкрайните подземни коридори. След като го разгледахме набързо и преценихме, че обектите са съвършено неподвижни и поне засега не представляват заплаха за нас, ние побързахме да включим и второто фенерче.