Стив Мосби
50/50 убиец (28)

4 декември

3 часа и 10 минути до изгрева

04:10 часът

Марк

След като Саймън се изключи, Грег и Мърсър подеха очаквания спор — добре поне че разговаряха спокойно — как да продължат.

Грег бе категоричен, че трябва да се свържат с Хънтър и да обединят усилията и екипите си, и според мен бе напълно прав. Нали всички търсехме един и същи човек, а в издирването на изчезналото бебе бяха включени полицаи, голяма част от които можеха да бъдат изпратени в гората и да помогнат с търсенето.

Мърсър, разбира се, отказа. Заяви, че така щяло да стане значително по-сложно. Дори да имало полза от новодошлите, щяло да се изгуби ценно време, защото Хънтър нямало да им предостави ресурсите си, без да разбере в пълни подробности какво става. В момента се разследвал случай от първостепенна важност, затова трябвало да се продължава напред без всякакво колебание.

Същността на спора бе във всичко онова, което остана неизречено. И двамата знаеха, че ако Мърсър се свърже с Хънтър, случаят ще му бъде отнет. „Необходимостта“ да бъдат претърсени горите се базираше на предположенията на шефа, не на убедителни факти. Всички знаехме, че той ще премълчи, когато споменах бебето. Вероятно искаше да провери сам, тъй като се надяваше да няма връзка с нашия случай. Настървеното му желание да хване 50/50 убиеца го бе тласнало към професионална заблуда и това несъмнено бе последният момент, в който ние можехме да се отдръпнем и да не се присъединим към него.

Само че Грег не спомена подобно нещо. Спорът си остана на практическо и функционално ниво, както Мърсър искаше.

— Просто губим време — заяви той.

Грег бе готов да кипне, но успя да се овладее и премълча.

— Имаш ли още нужда от мен, преди да изляза?

Мърсър поклати глава.

— Добре тогава.

Грег ме погледна многозначително, преди да се отвори вратата. Нямах представа какво означава погледът му този път — дали също като Пийт ми подсказва да се грижа за шефа или нещо друго. По-късно щеше да ми стане ясно, че се е опитвал да ми вдъхне кураж, да ми подскаже, че всичко ще се оправи. Трябваше още тогава да забележа, че се отказа от спора прекалено лесно, но бях толкова уморен, че отдадох всичко на предишното избухване на Мърсър.

Той отново зае обичайната си поза след излизането на Грег. Затвори очи и отново започна да масажира чело. Усещах, че това е начинът, по който се зарежда с енергия. Може би в тези моменти се опитваше да не мисли за нищо.

— Да ви донеса ли кафе, господине?

Той не отговори, само повдигна вежди. Прецених, че това е равносилно на „да“, и тръгнах към автоматите за напитки.

Пет минути по-късно, когато се върнах с двете кафета, Мърсър се бе съвзел. Беше подпрял лакти на бюрото, стиснал ръце пред себе си, докато наблюдаваше екрана.

— Благодаря.

Взе чашката и посочи разсеяно средния монитор.

— Сядай. Принтирах ти и на теб копие.

Посегнах към листовете. Беше обобщение на разследването на Хънтър, озаглавено Джеймс Риърдън, на което се мъдреше познатата снимка на мъжа, известен ни под името Карл Фармър.

Отпих глътка кафе и останах изумен от количеството информация, с която колегите разполагаха за Риърдън. Дата на раждане, семейна история, работа. Това със сигурност не беше фалшива самоличност. Най-сетне бяхме попаднали на мъжа, който свиваше тайните гнезда.

Риърдън бе на трийсет и една и през краткия си живот на планетата бе успял да извърши значителен брой провинения и да разстрои доста хора. Изключително буден като дете, той ставал все по-необуздан с възрастта, склонен към какви ли не поразии. Като възрастен срещу него бяха повдигнати две обвинения за нарушаване на обществения ред, три за пиянство и побой, едно за нападение, няколко дребни за притежание на дрога. И така нататък. От доклада добих впечатлението, че става въпрос за едър мъж, превърнал се в противен пияница, който губеше контрол, макар през последните няколко години престъпленията му да бяха от съвсем различно естество.

Аманда Риърдън, съпругата му, с която бяха разделени, сега вече използваше моминското си име, Тейлър. Имаше и нейна снимка — жена с тънка руса коса и бледа кожа. Беше по-млада от Риърдън, а очите й създаваха впечатлението, че е по-възрастна. Изглеждаше така, сякаш нямаше сили да се пребори с притисналата я умора.

От няколко години двамата ту се разделяли, ту се събирали. В живота им се редуваха скандали и одобрявания. Междувременно Аманда бе повдигала срещу него обвинения, че е опасен и агресивен, ала ги бе оттегляла в мига, в който двамата се съберяха отново. Позната работа. Казах си, че е тъжно, когато някои хора държат на партньор, очевидно неподходящ за тях. Сякаш са обладани от страх, че никога няма да успеят да намерят някой, който им пасва. Инвестираш в дадения човек и не смееш да се откъснеш от него.

Втората им дъщеря — Карли — бе родена преди около година и половина и изглежда бе предизвикала поврат в отношенията им.

Към документа беше приложено кратко обобщение на делото за попечителство, последвало окончателната им раздяла. На Аманда Тейлър бе присъдено жилището, но Риърдън настоявал да поеме грижите за двете деца, като твърдял, че тя е неподходяща за майка. Действията му съвсем не били в негова полза. Твърдеше се, че веднъж нападнал автомобила, в който тя се возела, и разбил предното стъкло с чук. Втори път се нахвърлил на жената, когато била край пътя. С много усилия била издействана ограничителна заповед, която той многократно нарушавал. Имаше и още, но съвсем наскоро на Джеймс Риърдън му бе отказан какъвто и да било достъп до децата. Аманда Тейлър бе участвала в играта с много търпение и накрая бе спечелила.

Хънтър бе започнал разследване, след като Риърдън бе отвлякъл дъщеря си Карли вчера сутринта. Бяха включени всички подробности. Приятелят на Аманда Тейлър — Колин Барне, извел Карли в парка на разходка. Бутал напълно спокойно количката, когато някакъв мъж го нападнал. Барне посочваше без следа от съмнение, че нападателят е бил Риърдън. Той отнесъл момиченцето със себе си, а след това изчезнал. Призивите и молбите да се покаже останали напразни.

Погледнах отново снимката и ми направи впечатление празното му изражение. Веднага си представих как очите му надничат иззад маската, а в тях се отразяват отблясъци от огън. Не бе трудно да повярвам, че тъкмо това е мъжът, измъчвал Скот, мъжът, който в момента изтезаваше живата Джоуди.

Представях си го лесно, но можех ли да бъда напълно сигурен?

Първото, което ми се наби на очи, е съвпадението на времената. Връзката на Риърдън със случая ни се потвърждаваше от независим източник. Убиецът бе напуснал къщата на Кевин Симпсън след осем сутринта. Бебето е било отвлечено около девет от Джеймс Риърдън. Меган Кук бе забелязала Карл Фармър в единайсет, когато е влизал във взетата под наем къща. Разполагахме с двама независими свидетели, а имаше и трети. Скот бе посочил Риърдън като човека, дошъл да отчете водомерите.

Образуваше се триъгълник. Може би съществуваха и други обяснения за казаното от свидетелите, но взети заедно, те изграждаха непоклатима структура.

Вдигнах поглед към Мърсър, който се бе вглъбил в документа. Независимо от всичко, разбрах, че досега е бил прав. Разполагахме с образа на убиеца; знаехме истинското име и самоличността му. Може би още нямахме достатъчно факти, за да обосновем теорията, че ни предизвиква, но истината бе, че не разполагахме с никакъв друг вариант. Какво ли вършеше Риърдън? Какво е замислял и с какво се занимаваше в момента?

Отново насочих вниманието си към чуждия случай.

Възрастта и темпераментът на Риърдън отговаряха на профила — интелигентен, но антисоциален; опасен в младостта си, но научил се да се контролира и да преценява последствията с течение на годините. Инстинктът ми подсказваше, че съществува някаква зависимост между приливите и отливите в отношенията със съпругата му и престъпленията 50/50. Само че това бе…

— Прочете ли за родителите му? — попита Мърсър.

— Още не съм.

— Загинали в автомобилна катастрофа преди шест години. В завещанието си оставили на Риърдън къща и доста голяма сума пари. Продал къщата и използвал парите, за да наеме друга. Оттогава работел от време на време.

Кимнах. Още едно квадратче, което можех да отбележа.

Вълнението ми растеше. Колкото повече четях, толкова повече неща се напасваха.

Най-издайническата подробност бе във връзка с делото за попечителство. Усетих как дъхът ми спира, когато видях написаното. Към края на делото след последното му посещение дъщеря им била върната на Аманда с ново плюшено мече. Подозрително настроената Тейлър разпорила играчката и вътре открила подслушвателно устройство.

Риърдън отрекъл да го е слагал, но признал, че бил напълно отчаян — притеснявал се от новата връзка, която Аманда имала, и от отражението й върху децата. Делото дори било отразено в новините — материалът бе съвсем малък, но бе сканиран и приложен към останалите документи. Риърдън отказал да даде интервю, но поговорил накратко с репортера.

Никой не разбира колко много един баща обича детето си, казваше той. Тази жена просто не знае какво е любов.

Погледнах към шефа и забелязах, че лицето му почти грее. Имах чувството, че пред мен е старият Джон Мърсър, мъжът, разнищил не един сложен случай. Човекът, който само след едно прочитане на събраните материали можеше да посочи ключовите факти и да стигне до корена на престъплението.

В този момент натрупаната през деня умора и горчилката от конфликтите сякаш бяха пропъдени. Той бе свеж и бодър отново. За пръв път имах усещането, че виждам през него. Освен това останах с впечатлението, че Мърсър се чувства точно така, както изглежда. Усмихнах се доволно.

Разбирах, че през целия ден съм се опитвал да отблъсна нахлулото в гърдите ми разочарование. Не знам дали бях прав, но, изглежда, тази работа бе точно като за мен. Имаше и още нещо. Бях дошъл тук отчасти за да докажа вярата, която Лиз имаше в мен, да свърша нещо, което би я накарало да се гордее. Досега ми се струваше, че не съм направил нищо съществено, че съм най-обикновен чиновник в някакъв офис. Ето че в този момент най-сетне се бях изправил пред човека, заради когото поех работата.

— Ще го пипнем — заяви той.

Кимнах. Вярвах му.

В същия момент прозвуча тихо пиукане от компютъра пред нас и всичко започна да се разпада.