Стив Мосби
50/50 убиец (19)

4 декември

5 часа и 35 минути до изгрева

01:45 часът

Скот

Скот сънуваше, че е в стаята си. В тази, където спеше през втората година в университета.

От шестте спални в къщата тази бе най-малката. Беше се нанесъл с петима приятели, с които се запозна през първата година; двамата, които откриха къщата, се настаниха в големите стаи на долния етаж. Той се съгласи да се посвие, само и само другите да не се карат. Помещението бе двойно по-дълго от стандартно легло и почти два пъти по-широко, но той и без това нямаше много багаж. Веднага се нави да се смести на по-тясно. Така поне човек не се разпиляваше и беше по-лесно да се съсредоточи. Малкото му вещи се побраха без проблем — дисковете, видеокасетите и разните дреболии подреди в библиотеката край прозореца. Повечето от материалите, които му бяха необходими в обучението, остави на определеното от катедрата място.

През тази година се запозна с Джоуди и в съня му тя също бе до него. Седяха един до друг на леглото, подпрели възглавници на стената, пиеха водка с кола и гледаха филм на старото видео. Екранът трепкаше и хвърляше странни сенки по стените.

Стаята бе стара и влажна. Мирисът на храната, която бяха изяли, както и на цигарите, се застояваше дни наред. Най-накрая попиваше по тапетите и чаршафите и придаваше характерната миризма на помещението.

Скот се зарадва, че се е върнал към този период. По онова време бе щастлив. Макар да беше само сън, всеки път, когато докоснеше новото си гадже, усещаше тръпка на възбуда. Сякаш въздухът трептеше от нови възможности.

Той се изтръгна бавно от съня, но усети как главата му тежи. Странна работа бяха сънищата. Толкова живи и подробни, че изглеждаха напълно истински, макар в най-важните моменти човек да знаеше, че не са. Бяха странна смесица от спомени и въображение, от образи и инстинкти и на Скот му бе трудно да определи кое какво е.

Сънищата носеха спокойствие, ала той беше наясно, че крият и опасности. Сякаш бе застанал на ръба на някакъв ужасен спомен и умът му го разсейваше, за да не прекрачи границата. Когато отново се остави на дрямката, стаята стана истинска и го налегна усещане за опасност: стените, завесите — всичко приличаше на хартиено тънка защита. Тя може и да скриваше опасността, но нямаше да успее завинаги да я държи далече от него. Рано или късно истинските спомени щяха да го открият и всичко щеше да се разпадне.

 

 

— Дай да видя.

Оказа се, че е ден, през светлите пердета нахлуваше слънце, а Джоуди бе седнала на ръба на леглото. В далечния край бяха струпани платна. Тя се привеждаше и посягаше към тях.

Скот се изправи незабавно.

— Чакай, не бързай толкова.

Искаше първо да ги подреди, за да е сигурен, че тя ще види само онези, които му харесват. Каза й, че са просто мацаници, но истината бе, че две от тях не бяха лоши, макар да беше решил да изчака реакцията й, преди да посочи кои.

Нямаше смисъл да протестира. Джоуди бе напориста. Вече го разбираше прекалено добре.

— Аха. — Перна го през ръката. — Игричките ти са ми ясни, малкия. Дай да видя.

Той се отдръпна с нежелание, след това остана да я наблюдава как прехвърля картините му. Тя отдели повече време за всяка творба, отколкото бе необходимо, дори за неуспешните. Искаше да се покаже любезна, задаваше въпроси и изслушваше внимателно отговорите.

— Много се гордея с тази — заяви той, когато тя стигна до най-хубавата.

— Така и трябва. Трябва да се гордееш с всички до една. Наистина си много талантлив.

— Ами.

Тя го перна по крака.

— Разбира се.

Скот се отказа. Джоуди завършваше информатика и специализираше бизнес отношения. Сама си признаваше, че не е никакъв творец. Картините бяха приятни, но той знаеше, че ако тя учи изкуство, щеше да е много по-критична — дори снобка. Талантът не бе най-важното: всяка маймуна можеше да се научи да рисува. Какво би му навредило? Той можеше да приеме комплиментите й и да им се наслади. Беше му приятно, че тя каза хубави неща. Искаше да я впечатли и…

В този момент слънцето се скри. В стаята падна сянка.

Дяволът, помисли си Скот. Нямаше представа какво означава това. Чу гърлен дрънчащ звук от лявата си страна и се обърна бавно, за да види какво става.

В стаята имаше още нещо, седнало на другия край на леглото. Лицето му бе толкова близо, че усещаше топлината, но така и не успяваше да го види. Запомни единствено червената и черната кожа. Имаше издължена муцуна също като коза.

Лицето се наведе на една страна, после на другата, също като метроном, и чертите му се замъглиха още повече.

Творбите ми ти харесват и ти ме подкрепяш.

Скот се обърна, за да предупреди Джоуди, но спря. Беше напълно объркан. Старата студентска стая бе изчезнала. Беше се пренесъл в хола им, в сегашното им жилище, приседнал на лявата облегалка на канапето.

Знаеше, че е напълно невъзможно, но се виждаше отстрани.

Второто му аз стоеше в центъра на стаята, лицето му бе наполовина скрито от фотоапарата, който държеше.

— Усмихни се.

— Усмихвам се!

Обърна се надясно навреме, за да види, че Джоуди е осветена от светкавица в другия край на канапето. Беше се свила като котка, подгънала крака под себе си, усмихната широко.

Нова светкавица.

Второто аз с фотоапарата се намръщи на екранчето отзад.

— Тази е по-хубава. Кажи какво мислиш.

Неочаквано Джоуди и другото аз изчезнаха и Скот отново чу шума. Разнасяше се от кухнята зад него, малко вляво. Изправи се бързо от канапето и се върна в средата на стаята.

Мярна сушилнята и пералнята. Пристъпи напред, за да види повече — хладилника, края на шкафа…

Нечии пръсти се показаха на касата на вратата. След това още едни. Дяволът. Секунда по-късно лице в черно и червено се подаде бавно и тогава чудовището се втурна към него.

— Дай да видя!

Бяха в спалнята. Бе застанал зад Джоуди, протягаше се и се опитваше да покрие очите й с ръка. Тя продължаваше да се дърпа престорено. През прозореца личеше, че навън е студено, въздухът не трепваше. Скот се разтрепери и отново насочи цялото си внимание към Джоуди.

— Обичам те.

Отдръпна ръце.

— Честит рожден ден.

Картината беше на леглото, подпряна на възглавниците и на таблата.

Бе започнал със снимката й на канапето и бе приложил същия метод, който напоследък използваше в работата си: рисуване, сканиране, влошаване качеството на картината, нова рисунка. В окончателния вариант, поставен сега на леглото, процесът не бе доведен до самия край, а само до средата. На него бе Джоуди, ала в същото време не беше тя. Изображението представляваше цветни правоъгълници в кафяво, бежово и розово. Ако човек премрежеше очи, щеше да я види. Почти. Беше се старал много и се гордееше с резултата.

Тя покри уста с ръце, но след секунда се обърна и го прегърна.

— Невероятна е — рече тя. — Съвършена.

Скот я притисна до себе си и погледна над рамото й към картината. Джоуди му обясняваше колко много й харесва, колко много го обича и му благодареше за вложените усилия. Можеше да каже каквото поиска, ала той знаеше, усети го. Беше забелязал разочарованието в очите й и как бе успяла да го прикрие.

Скапах всичко. Трябваше да й подаря първата картина, която нарисувах. Все още можеше да го направи, но нямаше да е същото. Винаги си способен да изработиш нещо различно за даден човек; той ти казва какво, а ти го променяш. Важното е да разбереш още от първия път.

Много ми се искаше да ти подаря нещо различно, помисли си той. Всеки нещастник може да рисува. Исках да направя нещо, което никой друг няма да сътвори за теб. Исках да създам частица от себе си. Искаше ми се…

Над рамото й Скот видя дявола. Тъкмо изпълзяваше изпод леглото им, а от лицето му се вдигаше пара.

— Джоуди…

Само че тя се бе притиснала към него с всички сили, също като раница, залепена отпред. Не искаше да го пусне и той не можеше да помръдне.

Дяволът се изправи в пълен ръст, ставите му пукаха, скърцаха и пращяха, а след това направи крачка към тях. Завладя го паника. Някъде плачеше бебе. Намръщи се.

— Шшш.

Прас!

Неочаквано главата му изчезна от раменете и на нейно място изригна бял съскащ облак.

Незнайно как Скот се озова по очи върху килима, отново в хола. Картината бе подпряна на далечната стена, точно зад масата, където стоеше вече десет месеца, от рождения й ден.

Трябва да я закачим, казваше един от двамата, но кой знае защо, никой от тях не посягаше да свърши тази работа. Той се обърна към нея и присви очи, за да я види по-добре. Джоуди.

Обичам кестенявата ти коса.

Косата й я нямаше.

Малки бели квадрати изплуваха навсякъде, отсенките в розово и бежово по кожата й се стопиха и изчезнаха.

Обичам докосването на врата ти под устните ми.

Почти всичко бе изчезнало. Още три квадрата. Два.

Скот не видя как се заличиха последните квадрати. В този момент осъзна, че гледа празно бяло платно, подпряно на стената.

В същия миг разбра, че я е загубил.