Тахере Мафи
Разбий ме (1)

Първа глава

Заключена съм от 264 дни.

Нямам друга компания освен малко тефтерче, счупена химикалка и цифрите в главата ми. 1 прозорец. 4 стени. 1,5 квадратни метра пространство. Десетки букви от азбука, която не съм произнасяла на глас от 264 дни на пълно уединение.

6336 часа, откакто за последно докоснах друго човешко същество.

— Скоро ще имаш съкилийничка съквартирантка — казват ми.

— Дано изгниеш на това място Заради добро поведение — казват ми.

— Поредната откачалка, също като теб. Край на изолацията ти — казват ми.

Те са пасмината на Възобновителите. Институцията, която уж трябваше да избави умиращото ни общество. Същите онези хора, които ме изтръгнаха от дома ми и ме хвърлиха в лудница заради нещо извън контрола ми. Никого не го е грижа, че изобщо не подозирах на какво бях способна. Че не знаех какво правя.

Нямам представа къде се намирам.

Знам единствено, че ме взе човек с бял микробус и пътят дотук беше 6 часа и 37 минути. Знам, че бях закопчана с белезници за седалката. Знам, че после ме овързаха с каиши за стола. Знам, че родителите ми дори не си направиха труда да се сбогуват с мен. Знам, че не плаках, докато ме отвеждаха от дома.

Знам, че небето се сгромолясва всеки ден.

Слънцето се гмурва в океана и опръсква света извън прозореца ми в кафяви и червени, и жълти, и оранжеви краски. Милион листа напускат сто различни клона, яхнали вятъра, и запърхват, носени от фалшивото обещание за полет. Но повеят улавя изсъхналите им криле само за да ги тласне към земята забравени и да ги превърне в килим за войниците, стоящи на пост отдолу.

Според учените вече нямало толкова дървета колкото преди. Разправят, че едно време светът ни тънел в зеленина. Облаците ни били бели. Слънцето ни винаги излъчвало от добрата светлина. Само че моите спомени за този свят са много бледи. Не си спомням кой знае колко от него. Вече познавам единствено живота, който ми натрапиха. А той е само отглас от миналото.

Притискам длан към стъклото на малкото прозорче и усещам как студът я грабва в така познатата ми прегръдка. И двамата сме сами, животът и на двама ни се обуславя от липсата на нещо.

Грабвам почти безполезната химикалка с нищожно количество мастило, което се научих да разпределям по дни, и впервам поглед в нея. Размислям. Отказвам се да влагам усилие в разни писания. Присъствието на съкилийничка може да се окаже промяна към добро. Разговорите с истинско човешко същество могат да ми донесат утеха. Заемам се да упражнявам гласа си, да оформям с устни познатите думи, превърнали се в непознати за устата ми. Упражнявам се цял ден.

Изненадана съм, че помня как се говори.

Смачквам малкото си тефтерче на топка и го пъхвам в стената. Надигам се до седнало положение върху покритите с изтънял плат пружини на матрака, върху който съм принудена да спя. И започвам да чакам. Поклащам се напред-назад и чакам.

Чакам твърде дълго и се унасям в сън.

Отварям очи, а пред мен — две очи, две устни, две уши, две вежди.

Потискам писъка си и импулса си да побягна, вцепеняващ ужас парализира крайниците ми.

— Ти си м-м-м…

— А ти си момиче. — Той вирва едната си вежда. Отдръпва лице от моето. Устните му са разтегнати, но не се усмихва, и ми се иска да заплача, очите ми, отчаяни, потресени, се стрелват към вратата, която съм се мъчила да отворя безброй пъти. Заключили са ме с момче. Момче.

Божичко.

Искат да ме убият.

Правят го нарочно.

Да ме измъчват, да ме изтезават, да ме държат будна нощем. Ръцете му са татуирани, ръкавите му стигат до лактите. На едната му вежда е имало пиърсинг, който сигурно са махнали. Тъмносини очи тъмнокестеняви коси остро изразена долна челюст здраво жилесто тяло. Очарователен. Опасен. Страховит. Ужасяващ.

Той прихва в смях, а аз се свличам от леглото и се скатавам в ъгъла на стаята.

Той грабва тънката възглавница от леглото, което тикнаха в празната част на помещението същата сутрин и чиито мизерен матрак и протрито одеяло няма да стигнат и за горната част на тялото му. Поглежда към моето легло. Поглежда и към своето.

Съединява ги с една ръка. С крак избутва двете метални рамки към своята част на стаята. Опъва се върху двата матрака, набухва моята възглавница и я пъхва под главата си. Междувременно цялото ми тяло е започнало да трепери.

Прехапвам устна и се мъча да изчезна в тъмния ъгъл.

Той открадна леглото ми одеялото ми възглавницата ми.

Вече имам само пода.

Вече ще имам само пода.

Няма да му се опълча, защото съм твърде вцепенена твърде парализирана твърде наплашена.

— Та, значи, ти си… какво? Побъркана? Затова ли си тук?

Не съм побъркана.

Той се понадига, колкото да ме погледне в лицето. И пак се изсмива.

— Няма да ти направя нищо.

Иска ми се да му повярвам. Не му вярвам.

— Как се казваш? — пита ме той.

Не ти влиза в работата. Ти как се казваш?

Чувам как въздъхва подразнено. Чувам как се обръща в леглото си, половината от което някога беше мое. Не мигвам цяла нощ. Седя със свити до брадичката си колене, обгърнала с ръце кльощавото си тяло, а дългата ми кестенява коса е единствената преграда помежду ни.

Няма да заспя.

Не мога да заспя.

Не искам да чувам онези писъци отново.