Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (15)

14.

18 март, 09:45

Венеция, Италия

„Кървавата графиня е оцеляла…“

Ерин, която все още се опитваше да осъзнае това, се взираше в гърба на Елизабет, докато бившата графиня ги водеше през дълбините на базилика „Сан Марко“. Вече приета като една от сангвинистите, тя беше облечена в проста одежда на монахиня. Ерин я изучаваше, все още неспособна да повярва на внезапната промяна. Въпреки скромното облекло у Елизабет все още се долавяше кралско високомерие — личеше си в изопнатите рамене, в скованата шия.

„Но тя е преминала изпитанието на сангвинистите.“

Ерин поклати глава и прие истината.

Поне засега.

И ако не друго, графинята оказваше съдействие.

— Ето какво дойдох да ви покажа — каза Елизабет и спря под великолепна мозайка, която красеше тавана над тях. — Наречена е Изкушението на Христа и е една от най-добрите в базиликата.

Рун стоеше плътно до Елизабет и я следваше на всяка стъпка, погледът му не се откъсваше от нея, на лицето му бе изписано облекчение, благоговение… и радост. След всичко, на което го бе подложила графинята, той продължаваше да я обича.

Джордан стоеше малко настрани от Ерин. На Ерин й се искаше той да я гледа със същото изражение на безусловна, неутолима любов. А вместо това той изучаваше изображението.

— Значи тук са показани трите пъти, когато Сатана изкушава Христос по време на четирийсетдневното му оттегляне в пустинята — каза Джордан.

— Точно така — каза Ерин. — Най-лявата част показва как дяволът, представен като черен ангел пред него, носи на Христос камъни и го изкушава да ги превърне в хляб.

Кристиан кимна.

— Но Христос отказал с думите „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“^[1].

Ерин посочи следващата част.

— При второто изкушение дяволът казва на Иисус да скочи от храма и да накара Бог да го улови, но Иисус отказал да изкушава Господа. А на последното, при което Иисус стои на планината, дяволът му предлага всички царства на земята.

— Но Иисус отказал — каза Джордан.

— И дяволът е прогонен — добави Ерин. — После трите ангела отдясно се погрижили за Иисус.

— И числото е показателно — обади се някой отстрани.

Ерин се обърна към Елизабет, която беше скръстила скромно ръце пред себе си.

— Какво искате да кажете? — попита Ерин.

— Три изкушения, три ангела — обясни Елизабет. — Обърнете също внимание, че Христос стои на три възвишения. Числото три винаги е било важно за Църквата.

— Като в Отец, Син и Светия дух — рече Ерин.

„Светата Троица.“

Елизабет посочи Рун, Кристиан и себе си.

— И поради това сангвинистите винаги се движат в групи по трима.

Ерин си спомни и как беше нужна кръвта на трима сангвинисти да отворят вратата, която Бернар беше запечатал. Дори пророчеството от Кървавото евангелие беше съсредоточено върху три фигури — Жената на Познанието, Воина на Човека и Рицаря на Христа.

— Но това не е най-важното три, скрито в мозайката — продължи Елизабет и посочи. — Вгледайте се по-внимателно в планината под сандалите на Христос.

Джордан присви очи.

— Да не би да е застанал над някакъв воден мехур?

— А вътре в мехура? — попита Елизабет.

Мозайката беше доста високо и на Ерин й се прииска да имаше бинокъл, но въпреки това виждаше достатъчно ясно, за да разбере. Малки сияйни бели плочки обкръжаваха три предмета, които се носеха във водата.

— Три чаши — промълви Ерин, неспособна да скрие благоговението си.

Сред въпросите в ума й се надигна надежда. Възможно ли бе една от тези чаши да е Потирът на Луцифер, чашата, която трябваше да намерят?

Тя се обърна към Елизабет.

— Но какво е значението на това, което ни показвате?

— Може да е свързано с мисията ви. Много отдавна тази мозайка беше поръчана от хора, които по-късно образуваха двор при император Рудолф II. Дворът на алхимиците.

Ерин се намръщи. Беше чела за тази група в детските истории за библейския голем. В Прага се събрали прочути алхимици, които изучавали окултното, търсели начин да превръщат оловото в злато и се мъчели да научат тайните на безсмъртието в многобройните си лаборатории.

Доколкото знаеше, усилията им се оказали безуспешни.

— И какво е значението на чашите? — попита тя.

— Не съм сигурна, но знам, че по някакъв начин са свързани със зеления камък, който сте намерили. Със зеления диамант.

— Как са свързани? — попита Джордан.

— Камъкът също има история, която е свързана с Двора на алхимиците. С един човек, когото познавах навремето, когато аз самата правех проучване върху природата на стригоите.

Ерин се намръщи на избора й на думи. Проучване. Отвратително циничен начин да се опише изтезанието и убийството на стотици момичета.

— Той беше един от придворните алхимици — продължи Елизабет. — Той ми показа символа, който сте открили върху диаманта, и аз го копирах в дневника си.

— Кой е бил той? — настоя Ерин.

— Джон Дий.

Ерин впери поглед в нея. Джон Дий беше прочут английски учен, живял през шестнайсети век. С познанията си по навигация помогнал на кралица Елизабет да постави основите на Британската империя. Но по-късно бе станал световноизвестен като астролог и алхимик. Живял в епоха, когато религията, магията и науката се намирали на кръстопът.

— Върху какво е работел, че му е трябвал зеленият диамант? — попита Ерин.

— Една от целите на живота му, която накрая го дискредитира, беше да говори с ангели.

„Ангели?“

Преди година Ерин щеше да подмине това с насмешка, но сега — тя погледна Джордан — знаеше колко реални са те.

— Дий работеше с един млад мъж, Едуард Кели, който твърдеше, че е врач.

— Какъв? — не разбра Джордан.

— Гадател — обясни Ерин. — Използвали са кристални кълба, чаени листа и други средства, за да предскажат бъдещето.

— Конкретно Кели имаше черно полирано огледало, за което се твърдеше, че е изработено от обсидиан от Новия свят. Той твърдеше, че ангелите му се явявали в огледалото, или поне така беше убедил Джон Дий. Дий записваше думите им на специален език, измислен от самия него.

— Енохов — каза Ерин.

Елизабет кимна.

— Да. След време Дий изгуби вярата си в Едуард Кели и искаше да говори с ангелите лично. За целта се опитваше да отвори портал към техния свят, през който да говори с тях и да сподели мъдростта им с човечеството.

— Но какво общо има всичко това със зеления камък? — попита Джордан.

— Именно — обади се Ерин.

— Камъкът имаше силата да отвори въпросния портал. Той бе пълен с тъмна енергия, достатъчно мощна, за да пробие преградите между световете ни. В деня, в който Дий трябваше да отвори портала, се случи нещастие и той и чиракът му били открити мъртви в лабораторията. Император Рудолф скрил камъка, така че никой да не отприщи силата му отново.

— Откъде знаете това? — попита Ерин.

Графинята приглади гънките на дрехата си.

— Самият император ми разказа.

Кристиан я погледна скептично.

— Познавали сте императора?

— Разбира се, че го познавах — озъби се Елизабет. — Аз произлизам от една от най-благородните фамилии в Европа.

— Не исках да ви обидя, сестро — рече Кристиан.

Елизабет се овладя и отново скръсти ръце пред себе си. Изглеждаше така, сякаш полагаше всички усилия да заприлича на смирена монахиня. Не й се получи.

— Императорът ми написа писмо — обясни тя. — Той знаеше, че майстор Дий и аз сме единствените, които се занимават с тези неща — с изследването на природата на доброто и злото.

— Как всичко това ни помага да продължим мисията си? — попита Джордан.

— Дий знаеше за диаманта много повече, отколкото беше склонен да споделя в писмата си — обясни Елизабет. — Като този символ например. Подозирам, че е знаел значението му. Ако можехме да намерим старите му книжа, личните му бележки, бихме могли да научим истината.

Ерин кимна. „Поне е някакво начало.“

Рун се взираше в Елизабет. Погледът му всъщност рядко се откъсваше от нея.

— Защо изглеждаш толкова разтревожена?

Ерин се опита да долови същото безпокойство в гласа й, но не успя. Но пък Рун я познаваше по-добре от всеки друг.

— От малките подробности в описанието на императора за състоянието, в което открили телата на Дий и момчето, се боя, че порталът на Дий не се е отворил към светите ангели, а към най-тъмния от всички — към самия Луцифер.

Елизабет погледна нагоре към черните фигури, които изкушаваха Христос. В огромната църква се възцари тишина, докато всички бавно проумяваха чутото. Накрая графинята отново се обърна към тях.

— Каквото и да става — предупреди ги тя, — камъкът трябва да си остане цял.

Джордан и Ерин се спогледаха и Ерин каза:

— Покажи й.

Джордан бавно извади от джоба си двете счупени парчета на диаманта. Елизабет се дръпна назад като попарена. Дори Ерин успя да види страха на лицето й. Просто нямаше как да не го види.

— Свободно е — прошепна Елизабет.

— Кое? — попита Ерин.

— Не ни остава нищо друго — с тих и уплашен глас каза Елизабет, без да обръща внимание на въпроса, — освен да се подготвим за завръщането на Луцифер.

 

 

10:38

Рун се взираше невярващо в Елизабета. Търсеше някаква измама, но откриваше единствено неподправен страх.

— Луцифер ли? — попита той. — Наистина ли мислиш, че завръщането му предстои?

— Стригоите са се променили, нали? — Елизабета го погледна изпитателно. — Станали ли са по-бързи и по-силни?

Джордан кимна, като разтриваше корема си.

— Но какво означава това? — попита Ерин.

— Означава, че опасността, пред която сте изправени, е по-голяма, отколкото си давате сметка. — Елизабет докосна с пръст счупените парчета. — Избягало е от затвора си.

— Какво е избягало? — попита Рун, като дръпна ръцете й от камъка. Ако в него беше останало някакво зло, не искаше Елизабета да е близо до него.

— Скъпоценният камък беше пълен с ужасни сили, с енергия, събрана и дестилирана през многото години, в които Джон Дий ги събираше.

— Какво е събирал? — попита Ерин. — За каква енергия говорите?

— Есенцията на повече от шестстотин стригои. Дий събираше умиращите им енергии в момента на смъртта им и ги вкарваше в диаманта. — Тя се обърна към Рун и се вкопчи в ръката му. — Ти си посякъл достатъчно стригои, за да видиш черния пушек, който се освобождава при смъртта им.

Рун бавно кимна, погледна Ерин и останалите и видя, че те също разбират. Всички го бяха виждали в един или друг момент.

— В дневника ви е описано как убивате стригои в стъклен ковчег — каза Ерин. — Илюстрирали сте пушека, който се издига от телата им.

— Това беше максималното, до което успях да стигна с моите експерименти. Дий обаче се е научил как да улавя тези есенции с помощта на стъклен апарат, изобретен от самия него — и как да ги събира. По някакъв начин е открил, че зеленият камък може да задържа в себе си такова концентрирано зло.

Джордан погледна тежките парчета в ръцете си и каза:

— И сега тези сили са пуснати на свобода.

— Счупването на камъка — каза Ерин. — Възможно ли е именно за това да говори Кървавото евангелие? Че оковите на Луцифер са строшени?

— Може би — отвърна Елизабет. — Но определено това е причината стригоите да са станали по-силни напоследък.

— Това пък защо? — попита Рун.

Тя се обърна към него.

— Наистина ли не знаеш?

Рун само се намръщи.

— Не си ли се питал някога какво е това, което ти дава дългия ти живот и силата ти? — попита Елизабет.

— Проклятие — отвърна той.

— Това е простият отговор — каза тя. — Несъмнено Църквата има учени, които са се занимавали по-обстойно с тази загадка.

— И така да е, ние не знаем за това — рече Кристиан. — Така че ни кажете.

Елизабет поклати глава, сякаш не можеше да повярва на глупостта им.

— От моите експерименти и от проучванията на Дий стигнахме до заключението, че всички стригои се захранват от една-единствена ангелска сила — от тъмен ангел.

Рун погледна нагоре към фигурите на Луцифер.

Елизабета проследи погледа му.

— Не си ли виждал как пушекът от умиращ стригой не се вдига нагоре, а пада надолу?

Той бавно кимна.

— Връща се в Ада.

— Връща се при източника си. При самия Луцифер.

Рун вдигна ръце и се загледа в плътта си, като си мислеше за сатанинската енергия вътре в него, задържана единствено от милостта на светата Христова кръв. Стоящият до него Кристиан изглеждаше също толкова отвратен — и двамата може би за първи път разбираха истинската си природа.

За щастие Ерин насочи разговора в по-практична посока.

— Елизабет, казахте, че нещо е било освободено, че е избягало от затвора си. Какво според вас е било освободено от диаманта?

— Не мога да кажа със сигурност, но Дий е събрал конкретен брой духове на стригои. Шестстотин шейсет и шест, ако трябва да съм точна.

— Библейското число на звяра — каза Ерин.

— Дий смяташе, че когато стигнат този брой, същностите ще се слеят, ще станат едно, за да родят или може би да уловят демон.

— Библейският звяр — каза Рун, който започваше да проумява ужаса на Елизабета.

— Дий мислеше, че може да накара демона да отвори ангелския портал, но се провали.

— И сега той е на свобода — рече Рун.

Елизабета стисна ръце пред себе си.

— Ако искаме да имаме някаква надежда да го спрем, трябва да намерим старите книжа на Дий. Само той може да е разбирал какво е създал.

— Откъде да започнем да търсим? — попита Ерин.

— От старата му лаборатория в Прага. Разбира се, стига още да съществува. Дий знаеше как да пази тайни. Имаше скривалища в помещенията си. В камината, фалшиви стени, дори в подземия под лабораторията. Трябва да идем в Прага и да открием тези отговори.

Рун се обърна към Ерин и Джордан. Следата беше съмнителна, но все пак беше нещо.

— Какво мислите?

Джордан погледна Ерин.

Тя кимна.

— Мисля, че си заслужава да опитаме. И предвид всичко, което става, по-добре да потегляме незабавно.

— Мога да подготвя хеликоптера — каза Кристиан. — Но кой отива?

Ерин махна към Рун и Джордан.

— Ние тримата, разбира се.

Елизабета се размърда и изправи рамене.

— Не е зле да дойда и аз. Посещавала съм работилницата на Дий и зная много от тайните му.

Кристиан повдигна вежда.

— Вие току-що влязохте в нашия орден, сестро Елизабет. Прието е новопостъпилите да прекарат месеци в уединение, за да се научат да владеят животинските сили в себе си. Опасно е.

Елизабета сведе глава, но Рун видя познатия гняв в сребристите й очи.

— Ако това е волята на Църквата, трябва да й се подчиня. Но все пак не виждам как ще успеете без моята помощ.

Зад тях се разнесе глас. Някой беше подслушвал разговора им от сенките.

— Сестра Елизабет трябва да помогне на тримата в мисията им — каза София, излизайки от мрака. — Никой друг в Църквата няма нейните познания. Трябва да се поемат рискове, ако искаме да се надяваме на успех.

Елизабета отново сведе глава.

— Благодаря, сестро София.

— Ти прие виното. Щом Бог ти се доверява, ние също трябва да ти се доверим. — София кимна на Кристиан. — Но тревогите, изказани преди малко, са съвсем истински, затова ще пътувам с теб. За да ти помогна да си нащрек срещу изкушението.

— Познанията ви по тези въпроси са добре дошли за мен — отвърна Елизабета.

Рун подозираше, че София се присъединява към тях не като наставник, а като телохранител, който да държи Елизабета под око. И може би това бе мъдро решение. Така или иначе въпросът бе уреден.

Кристиан се обърна.

— Ще подготвя летателен план. Ако не изникнат проблеми, би трябвало да стигнем до Прага по обед.

Тръгнаха след него и Рун погледна как Джордан прибира в джоба си двете половини на зеления камък. Те му напомниха какво е било пуснато на този свят. Ако страховете на Елизабета бяха верни, някакъв демон беше излязъл на свобода.

„Но що за звяр е той?“