Матю Арлидж
Куршум за двама (73)

73.

Усещаше единствено вкус на повърнато. И на кръв. Чувстваше устата си пресъхнала, гърлото — възпалено, а главата й пулсираше от тъпа, упорита болка. Не беше яла от дни и усещаше как в стомаха й започват да се образуват язви. Но това не я притесняваше — единственото, което искаше, от което се нуждаеше, бе вода. Обикновено пиеше по няколко литра на ден и започваше леко да се изнервя, ако внезапно се озовеше далеч от живителната течност. Колко смешни й изглеждаха тези дребни лишения сега, когато буквално умираше от жажда. Никога досега не се бе замисляла над този израз, но вече осъзнаваше усещането и познаваше усещането. В съзнанието й трайно започваше да се загнездва отчаяние — тя инстинктивно предчувстваше, че няма спасение.

Санди лежеше неподвижен на земята; може би се надяваше да си отиде кротко в съня си. Спокойна смърт, която да сложи край на този кошмар. Някаква надежда. Бяха в капан. И това беше всичко. Очите на Микъри се стрелнаха вляво, към мухите, които кръжаха над отпадъците в ъгъла. Мухите се бяха появили по-късно, затова се запита как бяха влезли. През коя миниатюрна пукнатина на тази тенекиена кутия бяха проникнали? Малките копеленца вероятно можеха да идват и да си отиват, когато пожелаеха.

Когато за пръв път се събуди от унеса и дойде в съзнание, Микъри бе замаяна и объркана. Беше толкова тъмно, че не можеше да прецени нито часа, нито къде се намираше, нито какво се бе случило с нея. Изплаши се до смърт, когато чу раздвижването на Санди. Дотогава смяташе, че сънува, но тревогата на Санди я върна в стряскащата реалност на ситуацията, в която се намираха.

Двамата незабавно се заловиха да изследват пространството, блъскаха по стените, опипваха спойките в метала и бавно стигнаха до съкрушителния извод, че се намират в нещо като гигантска метална кутия. Товарен контейнер? Вероятно, но нима имаше значение? Беше масивен, здраво заключен и без изход. Не им трябваше да знаят повече. Малко по-късно се натъкнаха на пистолета и телефона. И точно тогава всички смели опити на Микъри да отрече очевидното се срутиха окончателно.

— Тя ни докопа, Санди.

— Не. Не, не, не, не. Трябва да има друго обяснение. Трябва.

— Прочети съобщението в шибания телефон. Докопа ни.

Санди отказа да погледне телефона. Не искаше да коментира изобщо. А и какво би могъл да каже? Беше ясно, че нямаше лесен начин за измъкване — имаше две опции: гладуване до смърт или убийство. Микъри бе тази, която събра кураж да ги изрече на глас. Санди се държеше като страхливец, като слабохарактерен човек, който не искаше да се изправи очи в очи срещу ситуацията. Но Микъри го принуди. Решиха да действат. Чакането бе твърде непоносимо. Отчаянието — също. Сега животът им представляваше бавно мъчение и трябваше вече да предприемат нещо. Затова решиха да теглят чоп. С мухи, тъй като не разполагаха с нищо друго.

Микъри застана срещу Санди и протегна ръце към него. В едната си длан стискаше мъртва муха. В другата нямаше нищо. Ако Санди избереше мухата, щеше да живее. В противен случай щеше да умре.

Санди се колебаеше, копнееше да пробие с поглед кожата и да разкрие съдържанието в дланите на Микъри. Ляво или дясно? Живот или смърт?

— Хайде, Санди. Просто избирай и да се свършва, мамка му.

Гласът на Микъри звучеше отчаяно, умолително. Но Санди не чувстваше никакво съжаление, просто не можеше да изпита никакво съжаление. Застинал в момента, той не можеше да помръдне и мускулче.

— Не мога да го направя.

— Направи го веднага, Санди. Или аз ще взема решението вместо теб, кълна се.

Свирепият й тон успя да изтръгне Санди от вцепенението му. Той раздвижи устни в молитва, бавно протегна ръка и решително притисна пръст върху лявата ръка на Микъри.

Последва дълго, мъчително очакване. Тогава Микъри бавно обърна ръката си и разтвори длан пред очите на двамата.