Матю Арлидж
Куршум за двама (33)

33.

Хелън вдиша дълбоко опияняващия аромат на подправки. Единствената частица от Коледа, на която тя истински се наслаждаваше, бе собственото й непокорно плуване срещу течението. Тя никога не бе обичала пуйка и смяташе коледния пудинг за едно от най-отблъскващите неща, които някога бе опитвала. Смяташе, че ако човек не харесваше този празничен период от годината, просто трябваше да прегърне чувствата си и да се оттегли в обратна посока. Така че, докато останалите се биеха в магазините за играчки и даваха 80 лири за свободно отглеждана пуйка, Хелън избираше друг път и се отдалечаваше максимално от всичко. А храната, която поръчваше от „Мумрай Тандури“ за коледната вечер, бе връхната точка на нейния ежегоден протест.

— Мург зафрани, пешвари нан, алу гоби, пилаф и две плоски питки с добавка от кълцан кориандър — изстреля на един дъх Замир Хан, докато опаковаше поръчката на Хелън. Той управляваше популярния сред местните ресторант от двайсет години.

— Идеално.

— Знаеш ли какво, понеже е Коледа и прочее, ще пусна в торбата и няколко шоколадчета „Афтър Ейт“. Как ти звучи?

— Ти си моят герой — каза Хелън, взе торбата и се усмихна в знак на благодарност.

Хелън винаги си поръчваше голямо количество храна, която ядеше в продължение на два дни, но една от радостите й на Коледа бе да подреди цялото това индийско изобилие върху кухненската маса и бавно да напълни чинията си догоре. Тя прегърна торбата и се запъти обратно към апартамента си. Там нямаше нито лъскави гирлянди, нито празнична украса или картички — всъщност единственото ново допълнение към апартамента бяха папките с документи около отвличанията на Ейми и Питър, които Хелън си беше взела за домашна работа. Бе прекарала почти цялата вечер във внимателно преглеждане на материалите, без минута почивка, и в един момент внезапно осъзна, че умира от глад. Тя включи фурната и се обърна да си вземе чиния, за да стопли храната, но докато се обръщаше, ръката й закачи торбата и я събори от барплота. Крехките картонени кутии се стовариха върху плочките на пода и навсякъде се разхвърча пикантна храна.

— Мамка му, мамка му, мамка му.

Хелън бе почистила кухнята същата сутрин и ароматът на лимон на почистващия препарат за пода се смеси с индийските мазнини и подправки в остра, неприятна миризма. Тя застина шокирана, после внезапно усети парещи сълзи в очите си. Беше бясна и разстроена, искаше да стъпче с крака цялата тази гадост, но успя да овладее гнева си и изтича към банята.

Запали цигара и седна на студения ръб на ваната. Ядоса се на себе си, че прие случката твърде емоционално, и дръпна дълбоко от цигарата. Обикновено никотинът я успокояваше, но днес просто й горчеше. Тя хвърли с отвращение цигарата в тоалетната и наблюдаваше как огънчето изгасва във водата. Точно така се чувстваше и тя. Всяка година се плезеше подигравателно на Коледа и всяка година Коледата й отвръщаше с юмрук в лицето. Повлече я водовъртеж от мрачни чувства, като бурна виелица, и тя отново се почувства безполезна и необичана. Тези мисли бавно започнаха да обземат цялото й същество и докато депресията си проправяше път през мозъка й, тя хвърли поглед към шкафчето в банята, където държеше бръсначите.

Острието се вряза в пуйката и отвътре бликна бистър сок. Чарли, с хартиена шапка на главата, бе в стихията си. Тя обожаваше Коледа. Още в ранна есен, щом листата пожълтееха, вълнението на Чарли се пробуждаше и започваше да расте. Тя винаги се подготвяше много старателно и купуваше всички подаръци през октомври, поръчваше пуйката през ноември, така че, когато декември най-после дойдеше, тя можеше да се наслаждава на всяка секунда от него. Срещи за по питие, коледните хорове, опаковане на подаръци край камината, гледане на коледни филми, уютно сгушена на дивана — за нея това бе най-хубавият период от годината.

— Можем ли вече да отворим подаръците?

Племенницата на Чарли — Мими. Нетърпелива както винаги.

— Не и преди коледния обяд. Знаеш правилата.

— Но дотогава има цяла вечност.

— Точно очакването прави отварянето на подаръците още по-вълнуващо. — Чарли нямаше намерение да прави компромиси по този въпрос; целият смисъл на Коледа се заключаваше в семейните ритуали.

— Кого заблуждаваш? — намеси се Стив. — Просто отлагаш във времето неизбежното разочарование от подаръците.

— Говори за себе си — каза Чарли и шляпна гаджето си по рамото. — Аз съм много старателна в избора на моите подаръци. Ако ти не постъпваш така, ще получиш точно такова отношение.

— По-късно ще съжаляваш за думите си. Бъди сигурна — самодоволно отвърна Стив.

Чарли вече знаеше какво ще получи от Стив — бельо. От известно време той непрекъснато правеше намеци, а освен това в момента водеха доста активен сексуален живот. Чарли искаше бебе повече от всичко на света. Чувстваше се готова за това — и честно казано, единствено на този подарък би се зарадвала истински. Все още не беше се случило, макар че опитваха от известно време, и Чарли за пръв път започваше да изпитва тревога. Ами ако нещо не беше наред с нея и не можеше да има деца? Чувстваше се отвратително при тази мисъл — тя винаги бе мечтала да има поне две или три деца.

И все пак бе Коледа, затова Чарли избута черните мисли и тревогите в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Коледа, най-хубавият ден от годината, затова, докато режеше на порции коледната пуйка, тя сложи на лицето си най-широката си усмивка и се постара да възвърне коледното си настроение.

Чакането беше към края си. Марк вече започваше да усеща празнично настроение при мисълта, че отново ще види Елси. Тази година Кристина му отстъпваше деня след Коледа — първата му задача утре сутрин бе да вземе малкото си момиченце и да прекара с него цял празничен ден, изпълнен със забавления. Изминалата година бе истински кошмар, но поне финалът й щеше да е прекрасен. Марк вече бе резервирал посещение на ледена пързалка, билети за кино и маса в „Байрънс“, където щяха да си направят пищно угощение с чийзбургери.

Мисълта, че ще прекара един ден насаме с Елси, го държеше на крака през последните трийсет и шест часа. На Бъдни вечер, както обикновено, се отби до къщата на Кристина, за да остави подаръците си. Елси и майка й ги нямаше — бяха отишли до местната църква за празничната служба. Отвори му Стивън, който любезно прие подаръците и го попита дали иска да влезе за питие. Марк изпита желание да му избие зъбите; как се осмеляваше да се прави на домакин в собствената му къща? За какво биха могли да си говорят? Да обсъждат какви подаръци ще им донесе Дядо Коледа? Марк не знаеше дали Стивън го бе направил нарочно — изглеждаше искрен, а може би беше добър актьор — но и не се задържа достатъчно дълго в компанията му, за да разбере. От личен опит знаеше, че когато се спуснеше червената мъгла на гнева, най-разумно бе да се оттегли. Оттогава кръвта му кипеше и той многократно ругаеше наум стрелките на часовника, че се влачеха толкова бавно, но… най-после настъпваше неговият час. Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.

Още една Коледа бе отминала. До следващата година.