Матю Арлидж
Куршум за двама (60)

60.

Керълайн усещаше как тялото й се вдървява, напрегна слух да долови звуци от движение. Бяха изминали четири дни от освобождаването й и оттогава почти не бе мигнала. Образът на Мартина не напускаше съзнанието й — борбата й за глътка въздух, изцъклените очи — но всъщност точно страхът я държеше будна. Еуфорията от оцеляването постепенно се бе стопила и на нейно място се загнезди смразяващ кръвта ужас. Защо бе освободена? Каква съдба я очакваше сега, когато вече бе убийца?

През първите двайсет и четири часа изобщо не излезе от апартамента си. Шарън й хвърли един поглед и замина при родителите си въпреки молбите на Керълайн да остане. По-късно, когато се погледна в огледалото, разбра защо съквартирантката й бе избягала. Приличаше на изгубила човешки облик луда жена, на ходещ мъртвец. У нея нямаше капка живец — призрачно бледа и абсолютно неадекватна. Не успя да намери думи, с които да опише премеждията си — безкрайната поредица от гадости и абсурди звучеше повече като халюцинация.

Когато остана сама, съмненията и страховете й започнаха да се умножават. Разчовърка съзнанието си и накрая успя да изрови оттам спомена за човек, който можеше да уреди всичко, което поискаш, и забърза към бърлогата му, хвърляйки трескави погледи през рамо на всеки пет секунди. Ръката й трепереше, докато ползваше банкомата, но успя да получи онова, от което се нуждаеше. 500 лири бяха достатъчни, за да се снабди с пистолет и шест патрона. Докато се прибираше с оръжието в чантата, изпита облекчение. Поне щеше да е въоръжена и готова, ако — когато — настъпеше решителният момент.

Следващият ден мина бавно, но без произшествия, а на третия ден бе толкова изнервена от собствената си компания, че се върна на работа. Клиентите й я посрещнаха радушно, искаха да знаят къде е била, защо е толкова отслабнала, толкова объркана, ала тя ги отсвири. Пробута им някакви банални лъжи и се залови за работа. През цялото време пиеше. И пиеше. Водка, уиски, бира, каквото й попаднеше. Трудно е да оправиш някого ръчно, когато ръцете ти треперят.

Вече не чувстваше вина, само страх. Син все още бе някъде там, навън. Вездесъщата Син, която се разпореди с живота й, превръщайки я в убиец, бе все още някъде там. Всяко проскърцване на дървения под, всяко затръшване на врата караше Керълайн да подскача. Предишната нощ така се стресна от някакъв фойерверк, че започна да плаче пред клиент. Обърканото изражение на лицето му, докато бързаше да излезе от стаята, я накара да се прибере у дома — грешка бе да се връща на работа толкова скоро. И точно поради тази причина сега си стоеше в апартамента, завита с одеялото до брадичката, а ръката й докосваше дръжката на пистолета, положен на масичката до леглото. Някой се опитваше да влезе в апартамента. Беше пет сутринта, пълен мрак. Това ли бе планът на Син? Да дойде за нея под прикритието на нощта? Керълайн се измъкна от леглото — да стои неподвижна, я подлудяваше повече от каквото и да било друго. Тя отвори вратата на спалнята с очакването да се изправи лице в лице със Син, но коридорът беше пуст.

Пристъпи навън, проклинайки всяко скърцане на дървения под. Във всекидневната беше чисто, в коридора също… но тогава го чу отново. Тихо драскане, сякаш някой се опитваше да разбие ключалката. Керълайн стисна дръжката на пистолета малко по-здраво. Шумът идваше от кухнята. Тя стисна зъби, тръгна на пръсти натам и открехна вратата с ходило. Нямаше никой. Но тогава внезапно се чу шум от прозореца. БУМ. Керълайн стреля без колебание. Веднъж, два пъти, три пъти. Осъзна, че тича към строшения прозорец. Погледна навън към улицата, твърдо решена да очисти тиранина си веднъж завинаги… но видя единствено съседската котка, която стремглаво се отдалечаваше. Котка. Тъпа, шибана котка.

Керълайн се свлече на пода, задъхана и изнемощяла, осъзнавайки собствената си глупост, безнадеждност и отчаяние. Беше жива само на думи — тя вече нямаше власт над живота си. Бе скована от безкраен ужас, който правеше победата й над Мартина куха и безсмислена. Тя хвърли пистолета в кофата за боклук, набра номера на полицията и направи самопризнания.

Хелън наблюдаваше Керълайн през масата, докато момичето неуверено даваше официалното си признание. Керълайн очакваше наказание. Тя искаше да бъде наказана. Затова изглеждаше почти разочарована, когато Хелън й каза, че едва ли ще й повдигнат обвинение — ако историята се потвърдеше, разбира се, и ако тя обещаеше да не споделя с никого премеждието си. Заведе ги до въпросната къща. Купена от бизнесмен, който фалирал по време на рецесията, и оставена да се руши. Като Мартина, която вече бе привлякла вниманието на плъховете и мухите. Смрадта на разлагащо се тяло във влажно мазе предизвикваше пориви за повръщане, но Хелън трябваше да го види с очите си.

Какво бе очаквала? Светкавично прозрение? Едновременно се надяваше и се страхуваше, че ще разпознае жертвата, за да насърчи тази насока в разследването, но момичето се оказа абсолютно непознато за нея. Честно казано, изглеждаше като всяка проститутка със силиконов бюст, завършила живота си в канавката. Защо убийцата бе избрала точно нея?

Керълайн им разказа за Син. Която — както се оказа — имаше кестенява коса. Керълайн обясни нагледно и подробно всички номера, които двете с Мартина бяха изпълнявали за нейно удоволствие. Никога не се стигало до физически контакт, а срещите се осъществявали в микробуса на убийцата.

— Как се свърза с вас?

— Онлайн. Мартина имаше уебстраница. Изпратила й имейл.

Щяха да проверят това — да се опитат да проследят имейла до IP адрес. Но Хелън не хранеше големи надежди. Защитната броня на тази жена бе твърде съвършена, за да позволи подобна грешка. Затова тя насочи вниманието си обратно към жертвите.

Керълайн не беше нещо особено изключително. На шестнайсет години избягала от къщи, за да се спаси от упоритите ухажвания на дядо си, който не обичал да му отказват. Започнала да мами лековерни клиенти, като прибирала парите им, без да изпълнява своята част от сделката — докато не попаднала на човек, който тичал по-бързо от нея. След това дни наред не можела да ходи, но веднага щом се вдигнала на крака, обърнала гръб на Манчестър и се отправила на юг. Първо Бирмингам, после Лондон. И накрая Саутхамптън. Колкото и тъжно да звучеше, тя бе една обикновена проститутка. Изоставена от семейството си, изритана от обществото, препитаваща се от собствената си находчивост. Потискаща, но скучна история.

Дали Мартина играеше важната роля в случая? Или просто бяха избрани случайно? Мартина бе по-интересната от двете. Или поне щеше да бъде, ако знаеха нещо за нея. Бе пристигнала в Саутхамптън само преди два месеца. Нямаше никакви приятели, никакво семейство, нито номер на социална осигуровка. Което само по себе си бе интересно.

Хелън вземаше показанията сама. По устав трябваше да го направи в присъствието на още някого, но точно в момента това не я интересуваше. Не можеше да си позволи изтичане на още информация. Но тъкмо когато приключваше, дойде новина, която промени всичко. Най-после шанс да разбере със сигурност кой бе предателят помежду им.

Микъри се бе появила отново.