Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hans Brinker or the Silver Skates, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ

СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ

РОМАН

 

Преведе от английски Огняна Иванова

Редактор Лилия Рачева

Художник Ралица Станоева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Петър Стефанов

Коректор Лиляна Малякова

Американска. Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор февруари 1980 г. Подписана за печат май 1980 г. Излязла от печат юни 1980 г.

Поръчка № 306 Формат 1.6/60×90 Печатни коли 19,50

Издателски коли 19,50. Условно изд. коли 13,76

Цена 1,53 лв.

Издателство „Отечество“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

Печатница „Тодор Димитров“, София, бул. „Георги Трайков“ 2а

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА XXIV
ОБСАДЕНИТЕ ГРАДОВЕ

— Широкият площад пред нас — каза Ламберт на Бен, с когото вървяха редом — е красив през лятото със сенчестите си дървета. Нарича се Рюинъ[1]. Преди години тук е било пълно с къщи, а Рапънбърхският канал — ето го! — е минавал през улицата. Един ден край брега спрял шлеп, натоварен с четиридесет хиляди фунта барут за Делфт, и на моряците им хрумнало да си приготвят обяд на палубата. Преди дори да се усетят, всичко хвръкнало във въздуха. Много хора загинали, а около триста къщи били пръснати на всички страни.

 

— Какво! — възкликна Бен. — Наистина ли взривът разрушил триста къщи?

— Наистина. По това време баща ми бил в Лендън. Казва, че било ужасно. Взривът станал точно по обяд и наподобявал вулкан. Тази част от града мигновено пламнала, сградите се сгромолясвали, а мъже, жени и деца стенели под развалините. В града пристигнал самият крал и татко казваше, че постъпил благородно, като прекарал цяла нощ по улиците и окуражавал оцелелите в усилията им да угасят пожара и да спасят колкото може повече хора изпод купищата камъни и отломъци. По негов почин из цялото кралство събирали помощи за пострадалите, освен стоте хиляди гулдена, изплатени от държавната хазна. Тогава татко е бил само на деветнадесет години — мисля, че е станало през 1807 година, — но си спомня всичко много ясно. Между загиналите бил и един негов приятел — професор Люзак. В църквата „Свети Петър“ — тя е малко по-нататък, най-чудатата църква, която можеш да си представиш — са сложили паметна плоча, на която е изобразен професорът, както е изглеждал, когато са го открили след взрива.

— Какво странно хрумване! А паметникът на Бурхавъ не е ли също в „Свети Петър“?

— Не си спомням. Може би Петър знае.

Капитанът зарадва Бен, като каза, че паметникът наистина е там и че може би през деня ще отидат да го видят.

— Ламберт — продължи Петър, — попитай Бен дали е видял снощи портрета на ван дър Верф в Кметството.

— Не — каза Ламберт, — мога да ти отговоря, без да го питам. Беше твърде късно и не влязохме. Обаче, момчета, Бен знае страхотно много. Вече ми разказа един том от холандската история. Обзалагам се, че обсадата на Лейдън е на върха на езика му.

— Тогава ще си опари езика — прекъсна го Лудвиг — защото, ако описанието на Билдърдейк е вярно, било е доста горещо време.

Бен ги гледаше с въпросителна усмивка.

— Говорим за обсадата на Лейдън — обясни Ламберт.

— О, да — каза оживено Бен, — бях забравил за това. Точно тука е била. Хайде да извикаме три пъти „ура“ за ван дър Верф!

— Тихо! — побърза да го прекъсне ван Моунън и обясни, че макар холандците да са патриоти, полицията няма да остави група момчета да си крещят по улицата посред бял ден.

— Какво? Не можем да приветствуваме ван дър Верф? — извика възмутено Бен. — Един от най-великите хора в историята! Просто невероятно! Та нали е задържал месеци наред сеещите смърт испанци! Врагът заобикалял града от всички страни; огромните черни укрепления изпращали огън и разруха в самото му сърце — но той не се предавал! Всички жители се държали геройски — включително жените и децата, храбри и неудържими като лъвове. Храната привършвала, дори тревата между камъните на паважа изчезнала — хората се радвали, ако намерят за ядене коне, котки, кучета и плъхове. После дошла чумата — със стотици умирали по улиците, но не се предавали! Когато не можели вече да издържат, храбрите хора наобиколили ван дър Верф на градския площад и го молели да отстъпят. А какво им казал благородният стар кмет? „Заклех се, че ще защищавам града и с божия помощ възнамерявам да го сторя. Ако тялото ми може да утоли глада ви, вземете го и си го поделете — но докато съм жив, не очаквайте да се предам!“ Ура, ур …

Бен гръмогласно завика и Ламберт шеговито запуши с ръка устата на приятеля си. Момчетата, гъвкави като каучук, се хвърлиха в бърза схватка — страшна на глед, но носеща радост на човешката природа в стадия на попова лъжичка.

— Какфо стафа, Пен? — попита Йакоп, забързан към тях.

— О, нищо — запъхтяно отвърна Бен. — Само дето ван Моунън се страхува, че може да предизвика английски бунт в този порядъчен град. Не ми даде да извикам три пъти „ура“ за стария ван дър…

— Йа, йа … не е хупаво да се фика — фтика се шум… Ще фитиш опраса на ван дър Дуе в Стат-хъйс.

— Ще видя ван дър Дуе ли? Мисля, че там имат портерта на ван дър Верф.

— Йа … на ван дър Верф — отговори Йакоп. — Какфо значение има! Еднакво топри са и двамата.

— Да, ван дър Дуо е благороден холандец, но той не е бил ван дър Верф. Зная, че е защищавал града като дялан камък …

— Как мошеш да касфаш такова нещо, Пенча-мин? Не е защищафал грата с камъни, бил се е като топър фойник с орътия. Ти опичаш та се натсмифаш над феишко холантско.

— Не, не! Казах, че е защищавал града като дялан камък. Това е много хвалебствен израз, сега ще ти го обясня. Ние, англичаните, наричаме дори дук Уелингтън дялан камък.

Йакоп изглеждаше озадачен, но възмущението му вече намаляваше.

— Е, няма знашение. Прети не мислех, че фойник и камък е едно и също. Няма знашение.

Бен се разсмя чистосърдечно и като видя, че братовчед му се е изморил да говори на английски, обърна се към приятеля си, който знаеше и двата езика:

— Ван Моунън! Казват, че същите пощенски гълъби, които донесли на обсадения град успокоителните вести, се намират някъде в Лейдън. Много искам да ги видя. Просто невероятно! Ако в най-тежкия миг вятърът не беше променил посоката си, ако не беше вдигнал вълни, в които да се издавят стотици испанци, и не беше дал възможност на холандските корабчета, натоварени с хора и храна, да доплуват по залятата суша право до градската порта … А гълъбите свършили голяма работа, като носели писма дотам и обратно. Някъде четох, че от този ден за тях започнали да се грижат с почит, а когато умрели, ги препарирали и ги поставили на сигурно място в Кметството. Непременно трябва да ги видим!

Вай Моунън се засмя.

— По същата логика, Бен, се предполага, че ако отидеш в Рим, ще се надяваш да видиш именно гъските, спасили Капитола. Но няма да е трудно да видим гълъбите. Те са в същата сграда, където е портретът на ван дър Верф. Къде отбраната е била по-силна, Бен — при обсадата на Лейдън или при обсадата на Харлем?

— Е — замислено започна Бен, — ван дър Верф е един от моите герои, нали всеки си има любими исторически личности… Но аз наистина мисля, че при обсадата на Харлем са се съпротивлявали дори по-храбро и по-героично, отколкото в Лейдън. При това защитниците били пример на безстрашие и душевна сила за лейдънските страдалци, защото първо дошъл техният ред.

— Не зная много за Харлемската обсада — каза Ламберт, — освен че е била през 1573 година. Кой е победил?

— Испанците — каза Бен. — Холандците се държали месеци наред. Нито един мъж не отстъпил — нито една жена също. Жените нарамвали пушки и храбро се сражавали до съпрузите и бащите си. Триста от тях воювали под ръководството на Кенау Хесълар — велика жена, смела като Жана д’Арк. През цялото време градът бил обкръжен от испанци, командувани от Фредерик Толедски, син на онзи хубостник херцог Алба. Откъснати, без всякаква възможност за помощ отвън, жителите сякаш били в безнадеждно положение, но над градските стени се носели техните предизвикателства. Дори хвърляли хляб във вражеския лагер, за да покажат, че не ги заплашва глад. До последния миг те отстоявали смело, в очакване на помощ, която не можела да дойде — ставали все по-смели и по-смели, докато запасите храна се изчерпали. Тогава настанал ужас. Не след дълго стотици гладуващи започнали да падат мъртви по улиците, а живите едва имали сили да ги погребат. Накрая взели отчаяно решение: пред заплахата да умрат в бавни мъчения, по-добре най-силните да се подредят в каре, като поставят по-слабите в центъра и се втурнат към смъртта като едно тяло почти без шанс да си пробият път през врага. Испанците научили за това и тъй като вярвали, че холандците са способни на всичко, решили да им предложат условия за примирие.

— Бих казал, крайно време е било.

— Да. С лъжа и измама те скоро успели да влязат в града, като обещавали закрила и прошка за всички, освен за онези, които по мнението на самите граждани заслужавали смърт.

— Не може да бъде! — възкликна Ламберт, доста заинтригуван. — С това, предполагам, въпросът приключил.

— Ни най-малко — отвърна Бен, — защото херцог Алба вече бил дал заповед на сина си да не жали никого.

— А, и тогава започнало голямото харлемско клане. Сега си спомням. И не е чудно, че холандците не обичат Испания — като четеш как са били посичани от Алба и войнството му. Макар че, да си призная, и нашата страна понякога също е постъпвала ужасно. Но както вече ти казах, имам много неясна представа за историческите събития.

В главата ми е пълна каша — от Потопа до битката при Ватерло. Едно нещо обаче е ясно; че херцог Алба е едно от най-долните човешки същества, живели някога.

— Това дава само бледа представа за него — каза Бен, — но дори мисълта за този подлец ми е омразна. Какво, че е бил умен, ловък военачалник и тям подобни! — На мене ми дайте хора като ван дър Верф … Какво има?

— Я виж ти — каза ван Моунън, който озадачено гледаше нагоре-надолу по улицата, — отминали сме Музея и не виждам момчетата. Хайде да се върнем.

Бележки

[1] Развалината (хол.). Б. пр.