Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (23)

ГЛАВА XXIII
ПРЕД СЪДА

Трябва да ви уверя, че на следващата сутрин дъщерята на съдържателя си направи труда да приготви хубаво ядене за момчетата. Мънер Клеф имаше китайски гонг, който вдигаше повече шум, отколкото дузина звънци за закуска. Отвратителното му дрънчене се разнасяше из къщата като войнишка тръба и обикновено вдигаше на крак и най-по-спаливите наематели, но тази сутрин девойката забрани да го удрят.

— Нека храбрите млади господа поспят — каза тя на момчето с омазнени дрехи — помощник в кухнята. — А като се събудят, ще им стопля храната.

Беше десет часът, когато капитан Петър и хората му се спуснаха долу един по един.

— Кое време е — каза стопанинът недоволно. — Отдавна трябваше да сме в съда. Само това липсваше на една реномирана странноприемница! Нали ще дадете наистина показания, млади господа, че в „Червеният лъв“ сте получили направо отлична храна и нощувка?

— Разбира се, както и приятна компания, макар че посещенията се правят в доста странни часове — отвърна нагло Карл.

В отговор на това мънер Клеф само го изгледа н каза „хъм!“, но дъщеря му беше много по-раз-говорлива. Като тръсна обици, тя каза рязко на Карл:

— Не чак толкова приятна, господин пътешественико, ако съдим по бързината, с която избяга от нея!

— Безочливо създание! — измърмори Карл и започна усилено да проверява каишките на кънките си. Междувременно момчето от кухнята, което подслушваше отвън на процепа на вратата, се преви на две от беззвучен смях.

След закуска момчетата отидоха до полицейския? съд, придружени от Хъйхънс Клеф и дъщеря му. Показанията на мънер Клеф се свеждаха до това, че крадец в „Червеният лъв“ било нещо нечуто до миналата нощ — а „Червеният лъв“ бил много уважавана странноприемница, не по-малко уважавана от който и да е хотел в Лейдън. Едно по едно момчетата разказаха всичко, което знаеха за случилото се, и установиха самоличността на задържания в килията като мъжа, влязъл в стаята им в потайна доба. Лудвиг с учудване откри, че крадецът е човек с нормален ръст — особено след като го беше описал под клетва пред съда като огромен юна-чага, с широки квадратни рамене и яки, тежки нозе. Йакоп се закле, че е бил събуден от ритащия и мятащ се на пода крадец, а веднага след него Петър и останалите (съжалявайки, че не са обяснили работата на спящия ой другар) дадоха показания, че от момента, когато острието на камата опряло в гърлото му, човекът не мръднал дори пръст, докато не го вързали от глава до пети и не го преобърнали, за да го огледат. Дъщерята на съдържателя накара едно от момчетата да се изчерви, а съдиите — да се усмихнат като заяви, че ако не беше този красив млад господин (и посочи Петър) — момчетата можеха да бъдат убити както спят, защото страшният човек имаше голям, лъскав нож, дълъг колкото ръката на почитаемия съдия, и че тя мисли, че „красивият млад господин се е бил здравата, за да отнеме ножа, но — господ да го поживи! — твърде е скромен, за да го разказва“.

Най-подир, след малко въпроси и кръстосан разпит от страна на прокурора, свидетелите бяха освободени, а крадецът — предаден на грижите на криминалния съд.

— Мошеник с мошеник! — каза яростно Карл, когато момчетата излязоха на улицата. — Трябва незабавно да го пратят в затвора. На твое място, Петър, щях веднага да го убия!

— Значи е имал късмет, че е попаднал в по-добри ръце — тихо отвърна Петър. — Излезе, че веднъж е бил арестуван по обвинение за кражба с взлом. Този път не успя да открадне, но беше счупил заключалките на вратата. Мисля, че според закона и това се смята за обир. Освен това беше въоръжен с нож, което утежнява положението на тоя клетник.

— Клетник ли? — подигравателно повтори Карл. — Човек би си рекъл, че ти е брат.

— Той наистина е мой брат, както и твой, Карл Схомъл — отговори Петър, гледайки Карл в очите. — Не можем да знаем какви щяхме да бъдем при други обстоятелства. Ние от часа на раждането си сме били предпазени от злото. Щастливият дом и добрите родители биха направили от него прекрасен човек, а не крадец. Дано по божия воля законът не го смаже, а го превъзпита.

— Така да бъде! — каза с въодушевление Ламберт, а Лудвиг ван Холп гледаше брат си с такова чувство на неприкрита гордост, че на Йакоп Поот, който беше единствен син в семейството, му се прииска от все сърце малкото създание, погребано край старата църква в Брук, да беше живо и да растеше заедно с него.

— Хъм — каза Карл. — Не е зле да бъдеш благочестив, всеопрощаващ и така нататък, но аз съм суров по природа. Тези красиви мисли отскачат от мене като парченца град — а в крайна сметка това не засяга никого.

Петър усети, че в това недодялано признание имаше зрънце доброта. Той протегна ръка и каза с откровен, сърдечен глас:

— Хайде, Карл, нека си стиснем ръцете и бъдем добри приятели, макар да не се разбираме напълно по някои въпроси.

— Разбираме се по-добре, отколкото си мислиш — каза начумереният Карл, като стисна ръката му.

— Съгласен съм — отвърна бодро Петър. — А сега, ван Моунън, чакаме да узнаем желанията на Бенджамин. Къде би искал да отиде?

— В Египетския музей — отговори Ламберт, след като набързо се посъветва с Бен.

— Намира се на Бредстрат. Значи, музеят! Напред, момчета!