Мери Мейпс Додж
Сребърните кънки (13)

ГЛАВА XIII
БЕДА

Наближаваше един часът, когато капитан ван Холп и отрядът му влязоха във внушителния стар град Харлем. От сутринта бяха изминали почти седемдесет мили и все още се чувствуваха бодри като орлета. Всички — от най-младия (Лудвиг ван Холп, едва четиринадесетгодишен) до най-големия — който без съмнение беше забележителният им капитан — ветеран на седемнадесет години — бяха на едно мнение: че това е най-веселото време в живота им. Разбира се, Йакоп Поот доста се задъхваше последните една-две мили и сигурно му беше време да си подремне, но и той беше толкова жизнерадостен, че би могъл да измине още дванадесет мили. Даже Карл Схомъл, който много се беше сближил с Лудвиг по време на екскурзията, забрави лошия си нрав. Самият Петър пък беше най-щастливият между щастливите — пееше и свирукаше толкова радостно, докато се носеше на кънките, че дори и потъналите в мисли минувачи се усмихваха, като го чуеха.

— Е, момчета! Наближава време за обяд — каза той, когато стигнаха до една гостилница на главната улица. — Не може да минем само със сладкиша на хубавата девойка.

И капитанът пъхна ръце в джобовете си, готов сякаш да каже: „А с тези пари може да се изхрани цяла армия!“

— Ей! — извика Ламберт. — Какво му стана на тоя човек?!

Пребледнял и ококорен, Петър шареше с ръце по куртката и панталоните, като че ли беше получил внезапно пристъп на лудост.

— Лошо му е! — извика Бен.

— Не, изгубил е нещо — каза Карл.

Петър промълви едва-едва: „Кесията! С всичките ни пари! Няма я…“

За миг момчетата така се слисаха, че не проро-ниха дума. Накрая Карл рече сърдито:

— Глупаво беше да даваме всичките пари на един човек. Още тогава ви казвах. Я виж в другия джоб!

— Гледах — няма ги.

— Я разкопчай сакото!

Петър се подчини машинално. Дори свали шапката си и погледна в нея? после трескаво започна да бърка в джобовете си.

— Няма ги, момчета — каза той отчаяно. — Нито ще обядваме, нито ще вечеряме. Какво да правим? Не може да продължим без пари. Ако бяхме в Амстердам, щях да намеря колкото ни трябват, но в Харлем няма от кого да взема дори стайвър. Не познавате ли тук човек, който да ни даде няколко гулдена?

Момчетата се спогледаха и всеки видя пет недоумяващи лица. После някакво подобие на усмивка обиколи кръга, но тъжно угасна, щом стигна Карл.

— Не става така — ядосано изрече той. — Познавам някои, хора тук, при това богати, но татко здравата ще ме натупа, ако заема дори грош. Над портата на лятната ни къща е написал: „Честният човек не взема назаем“.

— Хъм! — рече Петър, който в момента съвсем не одобряваше тази мъдра мисъл.

Изведнъж момчетата усетиха, че страшно огладняват.

— Моя пеше грешката — каза виновно Йакоп на Бен. — Пръф ас касах фсички момшета та си слошат кесиите в парите на фан Холп, не, опратното …

— Глупости, Йакоп! За добро си го предложил. От бодрия глас, с който Бен изрече това, двамата ван Холпови и Карл се досетиха, че ще предложи план, който ще спаси положението.

— Казвай, казвай какво говориха, ван Моунън! — крещяха те.

— Бен каза, че Йакоп не е виновен за изгубването на парите, че за добро е предложил на ван Холп да събере парите на всички в кесията си.

— Само това? — възкликна с тъжен глас Лудвиг. — Щом е само това, можеше да го каже по-спокойно. Колко пари сме изгубили?

— Не помниш ли? — попита го Петър. — Всеки сложи по десет гулдена. В кесията имаше шестдесет гулдена. Аз съм най-големият глупак на света, даже малкият Схимълпенинк щеше да бъде по-добър капитан. Иде ми да се пръсна от яд, загдето така ви разочаровах.

— Ами пръсни се! — сопна се Карл и добави: — Пфу! На всички е ясно, че е станало случайно, но това не оправя нещата. Трябва да се сдобием с пари, ван Холп, дори ако се наложи за тази цел да продадеш прекрасния си часовник!

— Да продам майчиния си подарък за рождения ден? Никога! Ще си продам палтото, шапката — всичко, само не часовника.

— Е, стига, стига — каза Йакоп приятелски, — прекалено голям въпрос направихме. Можем да се върнем у дома и след ден-два отново да потеглим.

— На тебе може и да ти дадат още една монета от десет гулдена — каза Карл, — но за другите няма да е толкова лесно. Върнем ли се, там и ще си останем — бъди сигурен!

Капитанът, който нито за миг не изгуби благородството си, се възмути и възкликна:

— Нима мислите, че ще ви накарам да страдате заради моята небрежност? В касичката си у дома имам три пъти по шестдесет гулдена!

— О, моля за извинение — побърза да каже Карл и добави мрачно; — Не виждам друг начин, освен да се приберем гладни.

— Аз имам по-добър план! — каза капитанът.

— Казвай! — завикаха всички.

— Колкото и лоша да е работата, да не се отчайваме и да се приберем достойно, като мъже — каза Петър и видът му беше толкова горд и красив, когато обърна откритото си лице и ясните си сини очи към тях, че момчетата се заразиха от духа му.

— Ура за капитана! — завикаха те.

— Е, момчета, не е лошо да си кажем, че в края на краищата Брук е едно прекрасно място и че искаме да стигнем там след два часа. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — извикаха всички и се спуснаха към канала.

— Слагайте кънките! Готови … Ей, Йакоп, дай да ти помогна! Така … Едно, две, три — старт!

И лицата на момчетата, които си тръгваха от Харлем по дадения сигнал, бяха весели почти толкова, колкото когато влизаха в града начело с капитан Петър преди половин час.