Лорънс Блок
Билет за отвъдното (24)

Двайсет и трета глава

Само че не можех да спя.

Взех си душ и си легнах, но не бях в състояние да стоя на едно място повече от десет секунди. Прекалено неспокоен бях, за да мисля за спане.

Станах, обръснах се, преоблякох се и включих телевизора, превъртях каналите и отново изключих телевизора. Излязох навън и се поразходих, докато намерих място, където да изпия чаша кафе. Минаваше четири и баровете бяха затворени. Не ми се пиеше. Дори не си бях помислял за пиене през цялата нощ, но бях направо щастлив, че баровете са затворени.

Допих си кафето и повървях още малко. Главата ми беше пълна и ми беше по-лесно да мисля, докато вървя. Най-накрая се върнах в хотела и отидох на сбирката в седем и трийсет на улица Пери. Сбирката приключи в осем и трийсет и закусих в гръцко кафене на Гринич авеню. Чудех се дали собственикът му укрива данъци, както беше казал Питър Кури. Взех такси до хотела си. Кенан щеше да се гордее с мен, ползвах такси на отиване и на връщане.

Когато се прибрах в стаята си, позвъних на Илейн. Включи се телефонният й секретар и оставих съобщение. Седях и чаках да ми се обади. Позвъни ми в десет и половина.

— Надявах се, че ще звъннеш — каза тя. — Чудех се какво ли е станало. След онова телефонно позвъняване…

— Стана какво ли не. Искам да ти разкажа. Може ли да дойда?

— Сега ли?

— Освен ако плановете ти не са други.

— Нямам такива.

Слязох, взех трето такси за сутринта. Когато Илейн ме пусна да вляза, погледът й изпитателно огледа лицето ми, по вида й личеше, че е притеснена какво ще открие там.

— Влизай — покани ме тя. — Седни, направих кафе. Добре ли си?

— Прекрасно — отвърнах. — Не съм спал тази нощ, това е.

— Пак ли? Нали няма да ти стане навик?

— Едва ли.

Донесе ми чаша кафе и седнахме в дневната й, тя на дивана, аз на креслото, и започнах с първия си разговор с Кенан Кури от предишния ден, разказах й всичко до последния ни разговор, когато ме остави пред „Нортуестърн“. Тя не ме прекъсна, нито вниманието й се отклони. Разказът ми отне много време, не спестих нищо, преразказах и случайните разговори дословно. Тя не изпусна и дума.

Когато приключих, ми каза:

— Мисля, че ми дойде в повече. Такава история.

— Просто поредната нощ в Бруклин.

— Аха. Изненадана съм, че ми разказа всичко.

— И аз донякъде. Не дойдох, за да ти разкажа всичко това.

— Ами?

— Но не исках и да си остане неизречено — поясних, — защото не искам да има неща, които не ти казвам. И дойдох, понеже исках да ти кажа и следното. Ходя на сбирки и разказвам разни неща пред пълна с непознати хора стая, а не ги споделям с теб, което не ми се вижда смислено.

— Май се уплаших.

— Не си сама.

— Искаш ли още кафе? Мога да…

— Не искам. Наблюдавах как Кенан потегля с колата тази сутрин, качих се горе, легнах си, а не можех да мисля за друго, освен за нещата, които не съм ти казал. Ще си помислиш, че разказаното от Кенан може да прогони съня на човек, но то дори не влезе в мисълта ми. Нямаше място за него там, съзнанието ми беше препълнено с разговора с теб, само дето този разговор се водеше само от едната страна, понеже ти липсваше.

— Понякога така е по-лесно. Можеш да съчиниш репликите на другия — тя се намръщи. — Неговите реплики. Нейните. Моите?

— Друг по-добре ще съчини твоите реплики, ако така се появяват, когато ги измисляш сама. Исусе, единственият начин да го каже човек, е като го каже. Не ми харесва как си изкарваш прехраната.

— А!

— Не осъзнавах, че ме дразни — признах — и по-рано вероятно ми е било все едно, вероятно в началото ми е било безразлично. Нашето начало. А после имаше период, когато си мислех, че ми е все едно, после етап, когато разбрах, че не е така, но си внушавах, че е иначе. А и имаше ли какво да кажа и да е правилно? Нали знаех от самото начало с какво се забърквам. Професията ти беше част от целия пакет. Докъде стигнах, да ти казвам да се държиш така, да не правиш онова?

Отидох до прозореца и зареях поглед към Куинс. Куинс е районът на гробищата, препълнен е с тях, докато Бруклин има само „Грийн Уд“.

Обърнах се към нея.

— А и ме беше страх да кажа каквото и да било — продължих. — Можеше да доведе до ултиматум, да избираш между едното или другото, да престанеш да се срещаш с клиенти или аз се махам. Ами ако не беше избрала мен?

— Ами ако ти беше избрал вместо мен? Тогава това с какво ме обвързва? Дава ли ми това право и аз да кажа какво не харесвам в твоя начин на живот?

— Ако спреш да се срещаш с клиенти, това означава ли, че не мога да спя с други жени? Всъщност не съм бил с друга, откакто отново сме заедно, но винаги съм усещал, че имам това право. Не се е случвало и веднъж или два пъти избрах съзнателно да не се случи, но досега не се чувствах длъжен. Или ако се чувствах, то беше тайно. Не възнамерявах да го доведа до знанието на нито един от двама ни.

Какво става с връзката ни? Означава ли това, че трябва да се оженим? Не знам дали искам. Бил съм женен и не ми хареса много. Не бях и много добър като съпруг.

Означава ли, че трябва да живеем заедно? Не знам дали и това искам. Не съм живял с друга, откакто напуснах Анита и момчетата, а това беше много отдавна. Има неща, които ми харесват в това да живееш сам. Не знам дали искам да се откажа от тях.

Но да знам, че си с други мъже, ме изяжда. Знам, че в това няма любов, знам, че това е само малко добър секс, знам, че е по-близко до масажа, отколкото до правенето на любов. Но май няма значение, че го знам.

Само че придобива значение. Обаждам ти се тази сутрин, а ти ми звъниш час по-късно. И аз се чудя къде си била, когато ти позвъних, но не те попитах, понеже може да ми отговориш, че си била с клиент. Може и да не го кажеш, а аз щях да се чудя какво премълчаваш.

— Ходих на фризьор — каза Илейн.

— А, хубава прическа.

— Благодаря.

— Различна е, нали? Наистина изглежда добре. Не забелязах, никога не забелязвам, но ми харесва.

— Благодаря ти.

— Не знам накъде отивам с цялата тази работа — признах аз. — Но реших, че трябва да ти кажа как се чувствам и какво се случва с мен. Обичам те. Знам, че това е дума, която не произнасяме и една от причините, поради които имам проблем с нея е, че не знам какво означава. Но каквото и да означава, това чувствам към теб. Връзката ни е важна за мен. Всъщност нейното значение е част от проблема, толкова много се страхувах, че тя ще се превърне в нещо, което не харесвам, че странях от теб. — Спрях да си поема дъх. — Май е това. Не знаех, че ще кажа толкова неща и не знам дали ги казах правилно, но мисля, че това е всичко.

Илейн ме гледаше. Трудно ми беше да срещна погледа й.

— Ти си много смел мъж — каза тя.

— О, моля те.

— О, моля те. Не те ли беше страх? Мен ме беше страх, а дори не бях тази, която говореше.

— Да, беше ме страх.

— Това е смелостта, да правиш нещо, от което те е страх. В сравнение с това да се изправиш пред насочените към теб оръжия в гробището, сигурно е било веселба.

— Странното е, че в гробището не ме беше страх. Мина ми мисълта, че съм живял достатъчно дълго, за да не ми се налага да се тревожа, че ще умра млад.

— Сигурно е утешаващо.

— Беше, странна работа. Най-много се боях, че нещо ще се случи на момичето и че вината ще е моя, защото ще съм направил нещо не както трябва или не съм предприел правилното действие. Щом тя се върна при баща си, си отдъхнах. Предполагам, че в действителност не съм се опасявал дали нещо ще се случи с мен.

— Слава богу, че си добре.

— Какво има?

— Само няколко сълзи.

— Не исках да…

— Какво не искаше, да ме трогнеш ли? Не се извинявай.

— Добре.

— Гримът ми се разтече. Голяма работа. — Избърса очите си с кърпичка. — Боже. Толкова е смущаващо. Чувствам се глупаво.

— Заради няколко сълзи ли?

— Не, от това, което трябва да кажа сега. Мой ред е, нали?

— Добре.

— Нали няма да ме прекъсваш? Има нещо, което не съм ти казала и се чувствам глупаво от това, не знам откъде да започна. Добре, ще го кажа бързо. Оттеглих се.

— А?

— Оттеглих се. Спрях да се чукам, ясно? Боже мили, какъв израз имаш само. С други мъже, глупчо. Оттеглих се.

— Не е необходимо да вземаш такова решение. Исках само да ти кажа как се чувствам и…

— Нямаше да ме прекъсваш.

— Съжалявам, обаче…

— Не казвам, че се оттеглям сега. Оттеглих се преди месеци. Преди повече от три месеца. Някъде преди началото на годината. Май още преди Коледа. Не, мисля, че имаше някакъв тип след Коледа. Мога да проверя. Това няма значение. Мога да го проверя, ако искам да отпразнувам годишнина, така както ти отбелязваш датата на последното си питие, но може би няма да го правя. Не знам.

Трудно беше да запазя мълчание. Имах какво да кажа и да попитам, но я оставих да продължи.

— Не знам дали някога щях да ти кажа — продължи тя, — но преди няколко години осъзнах, че проституирането ми е спасило живота. Говоря сериозно. Детството, което имах, лудата ми майка, момичето, в което се превърнах, мисля, че щях да се самоубия или да намеря кой да го направи вместо мен. Вместо това започнах да продавам задника си и това ме накара да осъзная стойността си като човешко същество. Проституцията разрушава много момичета, наистина го прави, но спаси мен. Иди го проумей.

Изградих си хубав живот. Спестих пари, инвестирах, купих си този апартамент. Всичко вървеше добре.

Но по някое време миналото лято, започнах да осъзнавам, че вече не се получава. Заради онова, което имахме с теб. Ние, двамата. Казах си, че е откачено, че онова, което имаме с теб, е в едно отделение, а онова, което правя за пари, е на съвсем друго място, но е трудно да държиш вратите на отделенията здраво затворени. Чувствах се нелоялна, което беше странно, чувствах се мръсна, а преди не се бях чувствала така, когато проституирах или поне не съм го осъзнавала.

И си помислих — хубаво, Илейн, издържа много по-дълго от повечето момичета и вече си така или иначе малко стара за тази игра. С всички тези нови болести, пък и имаш ограничен брой клиенти през изминалите няколко години, колко големи клечки си мислиш, че ще се хвърлят от прозорците, ако спреш?

Но се страхувах да ти кажа. От една страна, откъде да знам, че няма да си променя мнението? Исках да имам възможности. Пък и след като казах на всичките си постоянни клиенти, че съм се оттеглила, след като съм предала на друг клиентите си и съм направила всичко друго, освен да си сменя номера, се страхувах да ти го кажа, защото не знаех докъде ще доведе. Може би повече нямаше да ме искаш. Може би щях да престана да съм ти интересна, да се превърна в застаряваща кака, която се мотае по лекции. Може би щеше да се почувстваш притиснат, все едно че те прибутвам да се оженим. Може би ти щеше да поискаш да се оженим или да живеем заедно, никога не съм била женена, но пък и никога не съм искала да бъда. Живея сама, откакто напуснах дома на майка си, добре ми е така и съм свикнала. Ами ако единият от нас поиска да се оженим, а другият не иска, какво става?

Така че това е малката ми мръсна тайна, ако искаш да я наречеш така и ми се ще в името Божие да спра да рева, ще ми се да изглеждам прилично, ако не блестящо. Приличам на миеща мечка, нали?

— Само в лицето.

— Хубаво — каза тя. — И това е нещо. Ти си един стар мечок. Знаеше ли го?

— Така си ми казвала.

— Истина е. Ти си моят мечок и те обичам.

— Обичам те.

— Цялата работа прилича много на „Даровете на влъхвите“^[1], нали? Красива история и на кого да я разкажем?

— Само не на някой с диабет.

— Кръвната им захар ще скочи до небето, нали?

— Страхувам се, че да. Къде ходеше, когато се измъкваше за тайнствените си уговорки? Мислех, че, знаеш…

— Че ще ида да духам на някой тип в хотелска стая. Понякога ходех на фризьор.

— Като тази сутрин.

— Именно. А понякога ходех на срещи с моя психотерапевт и…

— Не знаех, че имаш психотерапевт.

— Имам, посещавам го два пъти седмично от средата на февруари. Много голяма част от личността ми е овързана в онова, с което се занимавах през всичките години и изведнъж се оказа, че имам много боклук, с който да се справям. Предполагам, че ми е от полза да говоря с нея. — Тя сви рамене. — А и ходих на две срещи на Асоциацията на роднини и близки на алкохолици.

— Не знаех.

— Ами откъде ще знаеш? Не съм ти казвала. Реших, че могат да ми дадат съвет как да се отнасям с теб. Вместо това програмата им е изцяло насочена към това как да се справяме със себе си. На това му викам подмолност.

— Да, гадни копелета са тези.

— Както и да е, чувствам се глупаво, че не споделях нищо, но много години бях проститутка и откровеността не е част от служебната ми характеристика.

— За разлика от полицейската работа.

— Точно така. Горкият ми мечок, цяла нощ буден, да търчи из Бруклин с разни луди. А ще минат часове, преди да имаш възможност да поспиш.

— Така ли?

— Мхм. Сега си единственият ми сексуален отдушник, осъзнаваш ли какво означава това? Май ще се окажа ненаситна.

— Да видим — рекох аз.

* * *

А по-късно ме попита:

— Наистина ли не си бил с друга, откакто сме заедно?

— Наистина.

— Сигурно ще бъдеш. Повечето мъже го правят. Говоря като жена с професионален опит в тази област.

— Може би — казах. — Но не и днес.

— Не, не и днес. А и да го направиш, няма да е краят на света. Стига да се прибереш у дома, където ти е мястото.

— Както кажеш, скъпа.

— „Както кажеш, скъпа.“ Просто искаш да спиш. Слушай, що се отнася до другото, можем да се оженим, а може и да не го направим, можем да живеем заедно или да не живеем заедно. Можем да живеем заедно, без да се женим. Можем ли да се оженим, без да живеем заедно?

— Ако искаме.

— Така ли мислиш? Нали разбираш, че звучи като глупав майтап. Но при нас може да се получи. Ти можеш да си задържиш твоята мизерна хотелска стая и няколко нощи в седмицата да включваш препращането на позвъняванията, за да прекарваш нощта с moi^[2]. И бихме могли да… знаеш ли какво?

— Какво?

— Мисля, че всичко, което трябва да правим, е да караме ден за ден.

— Хубава фраза — одобрих, — трябва да я запомня.