Лорънс Блок
Билет за отвъдното (17)

Шестнайсета глава

— Не мислех, че ще постъпиш така — рече Кенан. — Че ще стигнеш донякъде, а после ще предадеш събраните улики в ръцете на полицаите.

Отново започнах да обяснявам, че за мен това е било единственото решение и че не съм имал много възможности за избор. Че събитията са стигнали до точка, от която полицията може да проследи всички възможни линии на разследване далеч по ефикасно от мен и че съм успял да им дам по-голямата част от откритата информация, без да вкарвам клиента си или мъртвата му съпруга в историята.

— Не, това го разбирам — уточни той. — Разбирам защо си постъпил така. Защо да не ги накараме да свършат част от работата? Нали са затова? Просто не очаквах подобно развитие, това е. Представях си как ще ги проследим, накрая ще има гонитба с коли, стрелба или някакви такива простотии. Знам ли, може би прекарвам много време пред телевизора.

Изглеждаше така, сякаш прекарва прекалено много време в самолетите, прекалено много време затворен вкъщи, прекалено много време в пиене на кафе в стаите отзад и кухните. Беше небръснат, а косата му невчесана и трябваше да се подстриже. Беше изгубил от мускулния тонус и теглото си, откакто го видях за последно, хубавото му лице беше изпито, с тъмни кръгове под тъмните му очи. Носеше светли ленени панталони, сребриста копринена риза и обувки на бос крак, в подобно облекло обикновено излъчваше ненатрапчива елегантност. А днес изглеждаше смачкан и оръфан.

— Да речем, че полицаите се доберат до тях — рече той. — После какво?

— Зависи как случаят им ще влезе в съда. В идеалния вариант ще натрупат много солидни материални доказателства, които ги свързват с едно или повече от убийствата. При отсъствието на такива доказателства, можеш да видиш как единият от престъпниците свидетелства срещу другия в замяна на възможността да пледира за по-малко наказание.

— Ще се изпеят с други думи.

— Точно така.

— Защо да позволят на някой от тях да отправя подобна молба? Нали момичето е свидетелка?

— Само на престъплението, на което тя е жертва, а обвинението там е по-слабо, отколкото за убийство. Изнасилването и принудителната содомия е престъпление клас Б, което се наказва с присъда от шест до двайсет и пет години. Ако ги обвинят в убийство втора степен, тогава ги очаква доживотна присъда.

— Ами затова че са й отрязали гърдата?

— Това се счита за нападение от първа степен и е по-слабо обвинение от изнасилването и содомията. Мисля, че максимумът е петнайсет години.

— Умът ми не ми го побира — заяви той. — Струва ми се, че това, което са й сторили, е по-лошо и от убийство. Един човек убива друг, ами хубаво, може да не е имал друг изход, може да е имал причина. Но да нараниш по подобен начин човек само заради едното забавление — що за хора биха го направили?

— Болни или изверги, избери си.

— Знаеш, че полудявам от мисълта какво може да са сторили на Франси. — Кенан прекоси стаята и погледна през прозореца. Продължи да ми говори гърбом: — Опитвам се да не мисля за това. Опитвам се да си внуша, че са я убили веднага, че се е съпротивлявала, че са я ударили, за да я накарат да замълчи, толкова силно са я ударили, че е умряла. Просто така, бам и я няма. — Обърна се към мен, раменете му бяха превити. — Каква е разликата? Каквото и да са я накарали да преживее, вече е свършило. Страдала е. Отишла си е, превърна се в пепел. Което не е пепел, е при Бог, ако така става. Или е в мир, или се е преродила в птица, цвете или кой знае какво. Или просто е изчезнала. Не знам как става, какво става с човек след като умре. Никой не знае.

— Никой.

— Нали си слушал онези дивотии за близкото до смъртта преживяване, как се преминава през тунел, срещаш Исус или любимия си чичо и виждаш целия си живот. Може и така да става. Не знам. Може би така става само в близките до смъртта преживявания. Може би истинската смърт е различна. Кой знае?

— Не и аз.

— Не, а и на кого му пука? Тревожим се, когато засегне нас. Колко най-много могат да получат за изнасилване? Каза двайсет и пет години, нали?

— Според закона, да.

— Каза и за содомия. За нея колко дава законът?

— Анална или орална?

Той се навъси.

— Трябва да спра. Свързвам всичко, което говорим, с Франсин и ми става непоносимо, полудявам. Можеш да получиш двайсет и пет години, защото си чукал жена отзад и най-много петнайсет за това, че си отрязал гърдата й. Има нещо сбъркано.

— Трудно ще е законът да се промени.

— Не, просто търся начин да го осмисля като грешка на системата, това е. Двайсет и пет години не са достатъчни. Доживотна присъда не е достатъчна. Те са животни и трябва да са мъртви.

— Законът не може да го направи.

— Не може — съгласи се той. — Добре. Всичко, което трябва да направи законът, е да ги намери. След това може да се случи какво ли не. Ако ги пратят в затвора, няма да е много трудно да се намери подходящ човек там. Има много типове на топло, които няма да имат нищо против да изкарат някоя пара. Да допуснем и че успеят да се измъкнат от закона в съда или пък да излязат под гаранция до делото, ще излязат и тогава ще са лесна мишена. — Кенан поклати глава. — Чуваш ли ме? Все едно съм Кръстникът, седя и разпореждам да се направи удар. Кой знае какво ще се случи? Може дотогава да ми се е поразминало, може дотогава двайсет и пет години в килията да ми се струва добър вариант. Кой знае?

— Можем да извадим късмет — обадих се аз — и да ги открием преди полицията.

— Как? Като обикаляме Сънсет Парк, без да знаем кого търсим?

— И като използваме част от информацията, която полицията открие. Едно от нещата, които ще направят, е да изпратят цялата информация на офиса на ФБР, който се занимава с профилиране на серийни убийци. Може би празнините в паметта на нашата свидетелка ще се запълнят и ще имам скица на лицата, с която да работя или поне прилично описание на външността.

— Значи искаш да продължиш.

— Със сигурност.

Кенан поразмисли над думите ми и кимна.

— Кажи ми пак какво ти дължа.

— Дадох хиляда долара на момичето. Адвокатът няма да й вземе никакви пари. Компютърните специалисти, които намериха регистрите на телефонната компания, взеха хиляда и петстотин, стаята, която използвахме, струваше сто и шейсет, плюс петдесет долара депозит за телефона, който не се опитах да си върна. Това прави две хиляди и седемстотин.

— Добре.

— Имах и други разноски, но ми се струва правилно тях да платя аз. Това са необичайни разходи, а не ми се щеше да забавям работата, докато получа одобрението ти. Ако има нещо, което не е както трябва, готов съм да го обсъдим.

— Какво има да се обсъжда?

— Имам чувството, че нещо те притеснява.

Той въздъхна тежко.

— Така ли? В първия разговор, който проведохме онзи ден, ти, струва ми се, спомена, че си поискал пари от брат ми.

— Така беше. Той нямаше, затова ги намерих сам. Защо?

— Не е имал или е казал да почакаш, докато не одобря?

— Нямаше. Всъщност подчерта, че е убеден, че ще покриеш разноските ми, но че той не разполага с никакви пари в брой, с които да ми услужи.

— И си сигурен, че си го разбрал правилно.

— Напълно. Защо? Какъв е проблемът?

— Не ти ли каза, че можеш да вземеш от моите пари? Нищо такова ли не спомена?

— Не. Всъщност…

— Да? Всъщност какво?

— Каза, че ти със сигурност имаш пари в къщата, но той не знае къде са. И добави иронично как нямало да дадеш на един наркоман комбинацията от сейфа, дори да ти е брат.

— Така ли каза?

— Май нямаше предвид нищо лично — казах. — Смисълът беше, че никой със здрав разум не би дал информация на наркоман, защото на такъв не може да се има доверие.

— Говорил е най-общо.

— Така ми се стори.

— Може да го е казал и конкретно за мен — рече той. — И щеше да е прав. Не бих му поверил толкова пари. На големия си брат вероятно бих поверил живота си, но шестцифрена сума пари в брой? Не, не бих го направил.

Нищо не казах.

— Онзи ден говорих с Пити — продължи Кенан. — Трябваше да дойде тук. Така и не се появи.

— Ами.

— Нещо повече. В деня, в който заминах, той ме изпрати до летището. Дадох му пет хиляди долара. За спешни случаи. Така че когато си поискал от него две хиляди и седемстотин…

— По-малко. Говорих с него в събота следобед и това беше преди да имам нужда от хиляда долара за Пам Касиди. Не помня каква цифра съм споменал. Хиляда и петстотин, две хиляди, най-вероятно.

Той поклати глава.

— Можеш ли да го проумееш? Защото аз не мога. Обаждаш му се в събота и той ти казва, че ще се върна чак в понеделник, но давай, харчи пари, ще си ги получиш обратно от мен. Това ли каза?

— Да.

— Защо му е до го прави? Мога да разбера, ако не иска да взима от моите пари, ако мисли, че ще имам против. И вместо да те отреже и да не прояви отзивчивост, той казва, че няма пари, с които да ти услужи. А в същото време одобрява разходите, но си задържа парите. Прав ли съм?

— Да.

— Ти да не би да си му дал да разбере, че имаш достатъчно пари в брой?

— Не съм.

— Защото мога да разбера ако е решил, че имаш достатъчно и можеш да харчиш. Но иначе… Мат, не искам да го казвам, но имам лошо предчувствие заради тази работа.

— Както и аз.

— Мисля, че се дрогира.

— Така изглежда.

— Страни от мен, казва, че ще намине, а го няма, обаждам му се, не е у дома. Това на какво ти прилича?

— Не съм го засичал на сбирка от седмица и половина. Невинаги ходим на едни и същи сбирки, но…

— Но очакваш да го виждаш от време на време.

— Да.

— Дадох му пет хилядарки, да има за непредвидени ситуации, а в момента, в който се появява такава ситуация, той казва, че няма пари. За какво ги е изхарчил? Или ако лъже, за какво ги пази? Два въпроса и един отговор. Така ми се струва. Дрога. Какво друго?

— Може да има и друго обяснение.

— Искам да го чуя.

Вдигна телефона, набра номер и почака, докато телефонът звънеше. Сигурно иззвъня десет пъти, преди да затвори.

— Не отговаря, но това нищо не означава. Когато пиеше, с дни не отговаряше на телефона. Веднъж го попитах защо поне не вдига слушалката. Така съм щял да разбера, че е там, това ми отговори. Страшно копеле е моят брат.

— Такова е заболяването.

— Навикът, искаш да кажеш.

— Наричаме го заболяване. Предполагам, че става дума за едно и също.

— Взимаше дрога, знаеш. Страшно го беше закъсал и я остави, после потъна в пиячката.

— И той така каза.

— Колко време издържа трезвен? Повече от година?

— Година и половина.

— Човек ще си рече, че щом е издържал толкова, може да издържи цял живот.

— Човек може да издържи най-много ден.

— Да — прояви нетърпение той. — Ден след ден. Знам го, чувал съм всички девизи. Когато за пръв път остана трезвен, Пити постоянно беше тук. Двамата с Франси седяхме с него, давахме му кафе и го слушахме как говори. Идваше и ни пълнеше главите с всичко, което беше чул на срещите, но нямахме против, защото беше започнал отново да си връща живота. После един ден ми каза, че повече не искал да прекарва толкова време с мен, защото това можело да подкопае трезвеността му. Сега е някъде с пакетче дрога и бутилка уиски и какво се случва с неговата трезвеност?

— Не знаеш дали е така, Кенан.

Той се обърна към мен.

— А как да е, за Бога? Какво прави с пет хиляди, купува си фишове за тотото? Не биваше да му давам толкова пари. Изкушението е прекалено голямо. Каквото и да се случи с него, вината е моя.

— Не е — възразих аз. — Ако му беше дал цигарена кутия, пълна с хероин и му беше казал: „Пази ми го, докато се върна“, тогава щеше да е твоя вината. На такова изкушение никой не би могъл да устои. Но той е бил чист, не е пиел от година и половина и е знаел как да се грижи за своята трезвеност. Ако парите са го притеснили, можел е да ги внесе в банка или да помоли някой да му ги пази. Може да е дрогиран и пиян, а може и да не е, още не знаем, но каквото и да е направил, ти не си виновен за поведението му.

— Улесних го.

— Винаги е лесно. Не знам колко струва днес една доза, но все още можеш да си вземеш пиене за два долара, даже за един.

— Един долар обаче изчезва бързо. А с пет хиляди долара ще изкара доста време. Колко можеш да изхарчиш за пиене? Двайсет долара на ден, ако пиеш у дома? Два-три пъти повече, ако си купуваш пиенето в бар? Хероинът е по-скъп вариант, но дори и с него е невъзможно да си биеш повече от двеста долара на ден в ръката, пък и ще отнеме доста време, преди да се върне към предишната си форма. Дори съвсем да се освини, ще мине месец, докато унищожи пет хиляди.

— Не се боцка.

— Така ли ти каза?

— Не е ли вярно?

Той поклати глава.

— Така разправя на хората, имаше и период, в който смъркаше, но дълго време се боцкаше. Лъжата кара зависимостта му да изглежда не дотам сериозна. Освен това се страхуваше, че ако жените разберат, че се боцка, ще ги е страх да спят с него. Не че ги сваля наляво и надясно напоследък, но е излишно човек сам да си усложнява живота. Мислеше си, че ако решат, че се боцка, ще се страхуват да не е ХИВ-позитивен.

— Но не е ползвал обща спринцовка?

— Казва, че не е. Направи си и тест, който се оказа отрицателен.

— Какво има?

— Ами замислих се. Може би е ползвал обща спринцовка, може би никога не си е правил тест за СПИН. Може и за това да е излъгал.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти венозно ли го биеш? Или само смъркаш?

— Не съм наркоман.

— Питър ми каза, че смъркаш по доза на месец.

— Кога ти го каза? По телефона в събота ли?

— Седмица по-рано. Ходихме на сбирка, после вечеряхме и си поговорихме.

— И ти е казал така?

— Каза, че е бил в дома ти няколко дни преди отвличането и си бил надрусан. И си отрекъл, когато е попитал.

Кенан сведе поглед, гласът му прозвуча глухо, когато отговори.

— Така е — призна той. — Попита ме и аз наистина отрекох. Реших, че ми е повярвал.

— Не е.

— Май не е. Не ми е удобно да лъжа за това. Не ме притеснява, че съм взел наркотик. Не бих го направил пред него и не бих го направил, ако знаех, че ще намине, но никой няма да пострада, най-малко аз, ако вземам доза от дъжд на вятър.

— Както кажеш.

— Веднъж на месец ли ти е казал, че вземам? Да ти призная, едва ли има и толкова. Май са седем-осем или десет пъти на година. Никога повече. Не биваше да го лъжа. Трябваше да му кажа: „Да, скапано ми беше, затова се надрусах, и какво?“ Защото мога да го правя няколко пъти в годината и никога да не са повече, а ако той пробва малко, цялата му зависимост ще се върне и ще му крадат обувките, докато спи в метрото. Случи му се, събудил се в метрото по чорапи.

— На много хора се е случвало.

— И на теб ли?

— Не, но би могло.

— Ти си алкохолик, нали? Изпих едно питие, преди да дойдеш. Ако ме беше попитал дали съм пил, нямаше да те излъжа. Защо излъгах брат си?

— Той ти е, брат.

— Да, отчасти затова. О, мамка му, човече. Тревожа се за него.

— В момента нищо не можеш да направиш.

— Да, не мога да обикалям с колата из улиците и да го търся. Ще излезем заедно. Ти ще гледаш от едната страна за шибаните копелета, които убиха жена ми, а от другата страна аз ще търся брат си. Как ти се струва планът? — Направи физиономия. — Междувременно ти дължа пари. Какво казахме, две хиляди и седемстотин ли? — Извади пачка от банкноти по сто долара от джоба си и отброи двайсет и седем банкноти, след което от пачката не остана много. Подаде ми парите и аз ги прибрах.

— Сега какво? — попита той.

— Засега нищо. Донякъде онова, което ще предприема, зависи от посоката, в която ще тръгне полицейското разследване, но…

— Не — прекъсна ме той, — не говоря за това. Какво ще правиш сега? Имаш ли уговорка за вечеря, имаш ли някаква работа в града?

— Ами — трябваше да помисля — сигурно ще се прибера в стаята си в хотела. Цял ден съм на крак, искам да си взема душ и да се преоблека.

— Мислиш да се прибереш пеша ли? Или ще вземеш метрото?

— Няма да вървя пеша.

— Ами да те закарам.

— Не е необходимо.

Той сви рамене.

— Трябва да правя нещо — рече унило.

* * *

В колата ме попита къде се намира прословутата обществена пералня и заяви, че иска да я види. Запътихме се натам, той спря буика от другата страна на улицата и загаси двигателя.

— Значи сега сме на полицейско наблюдение. Нали така се казва? Или така се казва само по телевизията?

— Наблюдението обикновено продължава часове — рекох. — Така че се надявам да не сме.

— Не сме, исках да поседя тук за минута. Чудя се колко ли пъти съм минавал с колата покрай това място. Никога не ми е хрумвало да спра и да позвъня на някого от телефона. Мат, ти сигурен ли си, че същите тия типове са убили другите две жени и са осакатили момичето?

— Да.

— Защото отвличането на Франси им е донесло пари, а другите случаи са били за, каква е думата? Удоволствие? Разпускане?

— Знам. Но сходствата са прекалено специфични и очебийни. Трябва да са същите.

— Защо мен?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид защо мен?

— Защото един наркотрафикант е идеална цел, има много пари в брой и основание да стои далеч от полицията. И преди го обсъждахме. А един от престъпниците е имал особено отношение към наркотиците. Непрекъснато е питал Пам дали познава дилъри, дали взима наркотици. Очевидно е бил обсебен от темата.

— Това отговаря на въпроса защо са избрали наркодилър. Но не и защо точно мен. — Приведе се напред и подпря ръце на волана. — Кой знае, че съм дилър? Не съм бил арестуван, нямам досие. Телефонът ми не се подслушва, къщата ми също. Убеден съм, че съседите ми нямат ни най-малка представа как си изкарвам парите. От Агенцията за борба с наркотиците ме разследваха преди година и половина и се отказаха, защото доникъде не стигнаха. Според мен нюйоркската полиция не знае дори, че ме има. Помисли си — ти си някаква отрепка, обичаш да убиваш жени, искаш да забогатееш, като ограбиш наркодилър, как изобщо разбираш, че ме има? Това искам да науча. Защо мен?

— Разбирам какво имаш предвид.

— Започнах да си мисля, че аз съм целта. Сещаш се, как цялата работа е започнала с това, че някой иска да ми навреди и да ме разкара. Но според теб не е така. Започва с някакви луди, които се кефят на изнасилване и убийство. После решават да правят пари от това и се насочват към наркодилър, накрая избират мен. Затова не мога да стигна доникъде, като проучвам хора, които знам покрай сделките, не мога да намеря някой, който сигурно си мисли, че съм го прецакал при сделка и търси хубав начин да ми го върне. Не казвам, че няма луди в търговията с материала, обаче…

— Не, разбирам накъде биеш. И си прав. Станал си случайно цел. Търсели са наркодилър и се е оказало, че знаят за теб.

— Но как са разбрали? Хрумна ми нещо.

— Да чуем.

— Не ми се струва много смислено, но… Предполагам, че брат ми разказва историята си на сбирките. Сяда отпред и разказва на всички какво е правил и докъде е стигнал. Допускам, че споменава и как брат му си печели хляба. Прав ли съм?

— Ами аз знаех, че Пит има брат, който се занимава с наркотици, но не знаех нито името ти, нито къде живееш. Не знаех дори фамилията на Пит.

— Ако го беше попитал, щеше да ти я каже. Трудно ли ще е да научиш останалото? „Мисля, че познавам брат ти. В Бушуик ли живееше?“, „Не, Бей Ридж.“ „Така ли? Коя улица?“ Не знам. Предполагам, че е пресилено.

— И на мен така ми се струва — съгласих се. — Уверявам те, че на сбирките на АА ще откриеш всякакви хора, нищо няма да спре сериен убиец да прекрачи прага им. Бог знае, че много от известните убийци са били алкохолици и винаги под влияние на алкохол, когато са убивали. Но не знам някой от тях да се е опитвал да остане трезвен с програмата.

— Но е възможно.

— Сигурно. Повечето неща са възможни. Освен това, ако нашите хора живеят в Сънсет Парк, а Питър е ходил на срещите в Манхатън…

— Да, прав си. Живеят на два километра от мен, а аз се опитвам да ги проследя до Манхатън, за да проумея как са чули за мен. Разбира се, когато казах онова, което казах, не знаех, че са били от Бруклин.

— Когато каза кое?

Той ме погледна, мъката беше изписана на лицето му.

— Когато казах на Пити, че трябва да си затваря устата и да не разправя наляво-надясно за моите работи на сбирките. Когато казах, че сигурно така са ме набелязали, че така са избрали Франсин — извърна се и зарея поглед през прозореца към пералнята. — Стана, когато ме караше към летището. Избухнах. Укоряваше ме за нещо, забравих за какво и аз му го изтърсих в лицето. За миг ме изгледа така, сякаш съм го изритал в стомаха. После каза, сещаш се, че няма да му обърне внимание, че няма да го приеме сериозно, знаел, че съм го изрекъл в яда си.

Завъртя ключа в стартера.

— Шибана пералня — изруга той. — Не виждам много хора да се редят да звънят по телефона. Да се махаме от тук, а?

— Разбира се.

— Предполагам, че думите ми са продължили да кънтят в главата му, премислял ги е — добави той след пресечка-две. — Сигурно се е чудил дали е истина. — Стрелна ме с поглед. — Според теб дали това е причината да започне отново? Защото, да ти призная, ако бях на мястото на Пити, май точно тези думи щяха да ме пречупят.

* * *

Вече в Манхатън, Кенан рече:

— Искам да отида до дома му, да почукам на вратата. Искаш ли да ме придружиш?

Ключалката на вратата на блока беше счупена. Кенан я отвори.

— Голяма сигурност. Чудесно място, няма що — отбеляза той.

Влязохме и се качихме на втория етаж. Кенан се приближи до една от вратите и за миг се заслуша, потропа, извика брат си по име. Никой не отговори. Отново почука и извика брат си със същия резултат, после побутна вратата и видя, че е заключена.

— Страхувам се какво ще открия вътре — призна той, — а в същото време се страхувам и да си тръгна.

Намерих вече невалидна карта „Виза“ в портфейла си и отворих вратата, като пъхнах картата между касата и езичето на бравата. Кенан ме изгледа с нараснало уважение.

Стаята беше празна и разхвърляна. Спалното бельо лежеше наполовина на пода, на един стол бяха натрупани в безпорядък дрехи. Забелязах Голямата книга^[1] и две брошури на АА на дъбовото бюро. Не видях нито бутилки, нито необходимите за приготвянето на доза хероин пособия, на нощното шкафче имаше чаша за вода. Кенан я взе и я помириса.

— Не знам — колебаеше се той. — Ти какво ще кажеш?

Отвътре чашата беше суха, но май помирисах алкохол. Но преценката ми не беше сигурна. Нямаше да ми е за пръв път да надушвам алкохол там, където не го е имало.

— Не ми харесва да се ровя из нещата му — призна Кенан. — Колкото и малко да са, има право и на лично пространство. Просто одеве си представих как лицето му посинява, а иглата е все още в ръката му, нали разбираш?

На улицата добави:

— Добре, парите са у него. Не се налага да краде. Освен ако не се захване с кокаин, тогава от парите нищо няма да остане, но той никога не е си е падал много по коката. Пити харесва ниските ноти, харесва му да се спуска до най-големите дълбини.

— Познато ми е.

— Да. Ако свърши парите, винаги може да продаде камрито на Франси. Няма документите, но колата струва осем или девет хилядарки, така че сигурно ще открие някой, който и без документи да му даде няколкостотин долара за нея. Такова е икономическото мислене на наркомана, връзва се идеално.

Разказах му вица на Питър за разликата между наркомана и алкохолика. И двамата ще ти откраднат портфейла, но наркоманът ще ти помогне да го потърсиш.

— Така е — кимна той. — Красноречиво.