Карън Ченс
Докосни мрака (1)

1.

Знаех, че съм в беда в момента, в който видях некролога. Фактът, че моето име стоеше там бе определено улика. Това, което не ми бе ясно, беше как ме бяха открили и кой беше типът с такова чувство за хумор. Антонио не ставаше за актьор в комедиен филм. Никога не открих дали това е свързано с факта, че е немъртъв, или че просто си беше копеле.

Некрологът беше върху екрана на компютъра ми в офиса, на мястото, където обикновено стоеше логото на туристическата агенция. Изглеждаше като част от страница на вестник, която е била сканирана и след това поставена като тапет на екрана, а и не беше там, когато отидох да си взема салата 30 минути по-рано. Ако не бях толкова ужасена, може би щях да се впечатля. Не знаех, че някой от наемниците на Тони знаеше изобщо какво е компютър.

Хвърлих се да търся пистолета си из кабинета, докато четях шегаджийското описание на ужасната ми смърт по-късно тази вечер. Имах по-добър пистолет в апартамента си заедно с някои други изненади, но да се върна там едва ли беше най-добрия ход. И освен ако не очаквах големи неприятности, не си струваше риска да нося по-големия пистолет, затова единственото нещо, което държах в чантата си беше малък канистър срещу евентуални крадци. След повече от 3 години на относителна сигурност бях започнала да се питам дали и това е необходимо. Бях станала небрежна и силно се надявах, че това няма да ми струва живота.

Под моето име имаше параграф, описващ нещастен инцидент, в който бяхме замесени аз и непознат стрелец, завършил с два куршума в главата. Вестникът имаше утрешна дата, но инцидентът щеше да се случи тази вечер в 8:43 на „Пийчтри Стрийт“. Погледнах часовника си, беше 7;40, така че имах час преднина. Това беше прекалено щедро от страна на Тони. Моето най-добро предположение за това защо не бях вече мъртва бе, че убиването ми отвън би било твърде лесно за някой, който убиваше хора по всяко време. В моя случай той искаше нещо специално.

Най-накрая открих своя Smith&Wesson под един билет за пътуване до Рио. Чудех се дали това не беше някакъв знак. Нямаше начин да платя, за да изляза от страната, а и една пълничка синеока блондинка би била прекалено очебийна сред всички онези сеньорити с тъмни бадемови очи. Плюс това не знаех дали Тони няма съдружници в Бразилия, но не бих се и пробвала да разбера. Когато си бил наоколо толкова дълго, че да си спомняш пияния Микеланджело под масата, то със сигурност си завързал няколко контакта.

Измъкнах една опаковка от дъвка от отделението за пистолета в чантата ми и мушнах пистолета там. Той пасна така, сякаш джобът бе правен за него, както си и беше. Бях купила първият си пистолет, както и три от чантите си преди около четири години по препоръка на приятел, наречен Джери Сайдъл. Както много хора и той си мислеше, че бях побъркана, но откакто му помогнах да пипне една от най-големите криминални фамилии във Фили, бе готов да ми даде няколко безплатни съвета. Помогна ми да си избера 9 милиметров полуавтоматичен пистолет, който съчетаваше дръжка, достатъчно малка за ръцете ми и силата да обезкуражи всичко, което ходеше на два крака.

— Освен духовете и гулите — казваше той, хилейки се. — Ще трябва да се справиш сама с тях.

Той ме водеше да се упражнявам всеки ден в продължение на две седмици и ме накара да разбера, че въпреки това че не можех да уцеля стената на хамбар, все пак не я пропусках с много. Продължавах с практическите си упражнения всеки път, когато можех да си го позволя, така че сега определено можех да уцеля плевня — ако бе достатъчно голяма и на не повече от 10 крачки разстояние. Тайно се надявах никога да не ми се налага да стрелям по нещо друго, освен мишена. Не бях виновна, че това не се случи.

Мисля, че Джери ме харесваше един вид, напомнях му на най-голямото му дете — и той искаше да ме види успяла. Мислеше, че съм се забъркала с неподходящата тайфа, когато съм била прекалено млада, за да съм наясно, което си беше по-вярно, отколкото смяташе той, след което съм помъдряла и съм решила да стоя настрана. Как си обясняваше факта, че 20-годишно сираче знаеше всичко за вътрешните дела на главна криминална фамилия, така и не разбрах, но със сигурност не вярваше в тези „магьоснически глупости“, както ги наричаше. Джери не вярваше в свръхестественото — в нищо от него. Така че, ако не исках да ме заключи някъде в някоя малка килия, не му споменавах за виденията си или колко близо бе той до духовете и таласъмите.

Винаги съм била един вид магнит за духове. Може би това беше част от цялото ясновидско нещо, не зная. Тони винаги беше внимателен за това, което ми позволяваше да науча — мисля, че се страхуваше да не открия начин да използвам способностите си срещу него, ако знаех прекалено много — така че не съм много наясно с моя талант. Разбира се, възможно е причината за моята атрактивност за света на духовете да е проста — защото можех да ги виждам. Трябва да е много неприятно да преследваш някого, който дори не знае, че си там. Не че ме преследваха, но обичаха да се показват, когато съм наоколо.

Понякога това не е никак лошо, както когато срещнах възрастна жена на една алея по време на моето тийнейджърско бягство. През по-голямата част от времето мога да виждам духовете в цял ръст, особено ако са нови и мощни, така че ми отне известно време, за да осъзная какво представляваше тя. Тя беше там, като един вид ангел пазител на своя внук, който беше отгледала. Тя бе починала, когато той бил на 10 г. и приятелят на дъщеря й започнал да го бие, когато се преместил при тях. Момчето избягало след по-малко от месец. Тя ми каза, че не е прекарала една декада да го наблюдава, за да го изостави сега и беше сигурна, че Бог няма да възрази, ако я почака известно време. По нейна молба му дадох пари, за да се качи на автобуса и да отиде при сестра си в Сан Диего, преди да продължа. Обикновено не споменавах тези неща на Джери. Той не вярваше в нищо, което не можеше да види, докосне или да му вкара куршум, което ограничаваше темите за разговор. Излишно е да казвам, че той не вярваше също и във вампири, поне не и докато две от момчетата на Тони не го хванаха една нощ и не му разрязаха гърлото.

Знаех какво ще се случи на Джери, защото „видях“ последните му няколко секунди, докато бях в банята. Както обикновено имах ярък, богат на цветове, персонален билет за клането, заради което се подхлъзнах и за малко да си счупя врата на хлъзгавия под в банята. След като спрях да треперя достатъчно, за да мога да вдигна слушалката на телефона, се обадих на спешния телефон на Програмата за защита на свидетелите, но агентът, който ми вдигна стана подозрителен, когато не му казах как съм узнала какво ще се случи. Тя каза, че ще прати съобщение на Джери, но не беше особено ентусиазирана да го безпокои през уикенда. Така че се обадих на главния главорез на Тони — вампир на име Алфонс — и му напомних, че той трябва да открие къде ме е скрило правителството, а не да рискува да ядоса Сената, като убива хора, които не знаят нищо. Джери им беше безполезен, защото информацията, която имаше, беше стара.

Никога не съм имала особен успех в промяната на резултата на моите видения, но се надявах, че използването на името на Сената ще е достатъчно, за да накара Алфонс да премисли. Сенатът е група от наистина възрастни вампири, които създават законите, които по-малко силните вампири трябваше да спазват. На тях не им пукаше за хората повече, отколкото на Тони, но им харесваше свободата да бъдат само мит и правеха всичко възможно, за да не привличат вниманието на смъртните. Убиването на агент на ФБР щеше да е нещо, което да ги вбеси. Но всичко, което Алфонс направи, бе да ме разтакава, докато неговите момчета проследят обаждането. Накрая единственото, което можех да направя, бе да се уверя, че междувременно никой не е дошъл на вратата ми и се качих на първия автобус за извън града. Тъй като правителството дори не допускаше, че съществуват вампири, то техните шансове да ме предпазят от тях не бяха много големи.

Мислех, че моят шанс е по-добър, когато съм сама, и в продължение на 3 години всичко беше наред. Досега.

Не взех нищо от офиса, освен пистолета. Нека ви кажа нещо за бягането — то наистина стеснява приоритетите ви. Не че моят 9-милиметров можеше да направи нещо на вампир, но Тони често използваше човешки убийци за по-лесни поръчки. Наистина се надявах, че той не ме смята за толкова ценна. Не се радвах особено на идеята да получа няколко куршума в главата, но още по-малко ми харесваше перспективата да свърша като една от неговите доживотни придобивки. Той никога не би позволил да бъда превърната, защото веднъж бе имал медиум, който след превръщането му във вампир загубил напълно своите способности, а той мислеше, че моята дарба е прекалено ценна, за да се рискува. Сега се притеснявах, че той е решил да поеме риска. Ако загубех дарбата си след превръщането, то той можеше да ме прониже с кол и да получи разплата за това, което му бях причинила. В противен случай щеше да има безсмъртен експерт с гарантирана лоялност, тъй като бе изключително трудно да не изпълниш желанията на вампира, който те е създал. От негова гледна точка това бе винаги печеливша ситуация, ако допуснех, че можеше да се досети за всичко това, забравяйки за момент яростта си. Проверих пистолета и се уверих, че пълнителят е пълен. Ако ме хванеха, нямаше да се предам без борба и ако по-лошото станеше най-вероятно щях да изям последния куршум, преди да нарека това копеле „господарю“.

За разлика от последния път сега имаше нещо, което трябваше да свърша, преди да потегля към новия си живот. Измъкнах се от агенцията, в случай че момчетата на Тони бяха решили да не спазят уречения час, като избегнах предната врата, промушвайки се през прозореца на банята. Винаги изглеждаше толкова лесно, когато го правеха хората по телевизията. Накрая имах раздрано бедро, скъсан панталон и прехапана устна от усилието да не изругая.

Най-накрая успях, после се спуснах по тъмната страна на улицата до паркинга и пресякох към Вафлената къща. Пътуването беше кратко, но много изнервящо. Познатите улици внезапно изглеждаха като перфектни места за криене на убийците на Тони и всеки шум звучеше като зареждане на пистолет.

Вафлената къща имаше ярки халогенни светлини на паркинга, които ме караха да се чувствам под прицел, докато го прекосявах. За щастие телефонните кабинки бяха в сянката на едната стена на сградата. Спрях се пред една от тях, която работеше, и изкарах малко дребни от чантата си, но никой не вдигна в клуба. Оставих телефона да звънне 20 пъти, докато прехапвах устната си, казвайки си, че това не значи нищо. Беше петък вечер и сигурно никой не можеше да чуе телефона в глъчката или пък нямаше възможност да го вдигне.

Отне ми малко време да стигна до там пеша, докато се опитвах да остана незабелязана и да избегна да си счупя глезена в новите ми, стигащи до над коляното, с високи токчета ботуши. Купих ги, защото подхождаха на сладката кожена мини пола, която продавачката ме убеди да купя и с която планирах да впечатля всички в клуба след работа, но ботушите не бяха подходящи за развиване на висока скорост. Очакваше се да бъда могъщ ясновидец, но ако бях видяла нещо по-рано относно това, което щеше да се случи, то може би щях да нося обувки за тенис или поне такива с ниски токове, нали? По дяволите, не. Точно както никога не печелех от лотарията. Всичко, което можех да „видя“, бяха неща, които ти докарват кошмари и сериозни проблеми с алкохола.

Беше една от онези горещи нощи в Джорджия, когато въздухът се усещаше като тежко одеяло върху кожата, а влажността бе извън всякаква класация. Слаба мъгла се виждаше на светлината на уличните лампи, но по-голямата част от светлината идваше от луната, проблясваща по гладките от дъжда улици и превръщайки локвите в сребърни. Нощта замъгляваше цветовете на сградите в търговската част на града, превръщайки ги в сиви, които се сливаха в сенките и скриваха върховете на небостъргачите. Историческият район бе като нещо извън времето си тази нощ, особено когато пресякох сградата на Маргарет Мичъл, разположена в северната част на улица „Пийчтри Стрийт.“. Изглеждаше напълно естествено, когато един от файтоните, обслужващи туристите, се появи иззад ъгъла, освен факта, че се движеше с пълна скорост и едва не ме прегази.

Имах секунда, за да видя ужасените лица на туристите, които се бяха вкопчили на задната седалка, преди файтонът да отскочи от тротоара и да изчезне. Отдръпнах се от покрития с кал канал и се огледах подозрително. Весел смях зад мен ми разясни как този дебел, стар кон бе убеден да постави нов рекорд по бягане. Диря от мъгла, почти неразличима от лекия дъжд, се носеше наоколо.

— Порша! Не е смешно!

Смехът иззвънтя отново и една прекрасна южняшка красавица с люлеещ се кринолин се материализира пред мен.

— О, да беше. Видя ли им лицата?

Веселие проблясваше в това, което някога са били очи по-сини от моите. Тази вечер бяха с цвета на пенестите облаци над нас.

Потърсих в чантата си кърпичка, с която да почистя ботушите си.

— Мислех си, че вече не правиш така. Ако изплашиш туристите, с кого ще си играеш?

Нямаше много компании, които да претендират, че Атланта, подобно на Савана или Чарлстън, притежаваше достатъчно исторически райони, за да си струват туристическите обиколки с файтон. Ако Порша продължаваше с нейните игри, то едва ли южняшкият чар на града щеше да оцелее от урбанизацията — която предлагаше такива уважавани фаворити като Светът на Кока — кола, центърът на CNN и подземният мол на Атланта — и той щеше да бъде обречен.

Порша се нацупи, което бе толкова привлекателно, че тя сигурно го бе упражнявала пред огледалото, когато е била жива.

— Не си забавна, Каси.

Хвърлих й нещастен поглед, докато се опитвах да изчистя окаляната кожа, но всичко, което успях да направя, бе да я замажа. Никога нямаше отново да изглежда шик.

— Аз съм изключително забавна, но не и тази вечер.

Започна да вали и капките минаваха през Порша и трополяха по паважа. Мразех това. Беше, като да гледаш телевизия с прекалено много смущения.

— Не си виждала Били Джо, нали?

Наричах Били Джо моят дух пазител, но това не беше много точно. Той бе повече трън в задника, който понякога беше полезен, но точно тогава не бях придирчива. Били бе това, което беше останало от ирландско-американски комарджия, който се бе провалил в изгубването на правилната ръка през 1858. Двойка ирландски каубои, които правилно бяха сметнали, че са измамени, го бяха пъхнали в чувал и след това изхвърлили в Мисисипи. За негово щастие неотдавна той бе откраднал от посетила го контеса една голяма, грозна огърлица, която служеше като един вид свръхестествена батерия, събираща магическа енергия от реалния свят, съхранявайки я, докато стане необходима. Когато неговия дух напуснал тялото му, той бил уловен от огърлицата и я обитавал като крипта по същия начин, както другите духове правеха по-обикновени неща. Аз му дадох достатъчно сила, за да продължи да съществува; това бяха случайни дарения на жизнена енергия, което го правеше толкова подвижен, колкото и беше. Намерих огърлицата в един антикварен магазин, когато бях на 17 и оттогава аз и Били бяхме един отбор. Разбира се, той не можеше да отнесе съобщение в клуба, но можеше да наблюдава, ако някои лоши момчета се приближат прекалено близо. Допускайки, че мога да го намеря, това беше случай, който изискваше малко призрачна помощ.

Имаше много духове в Атланта и повечето бяха избегнали възмездие, нека-да-преследваме-нещо-докато-ние-работим-по-нашите-въпроси или губещи типове като Били Джо. Имаше също така и няколко духа пазители и случайни психически отпечатъци, като последните технически не бяха духове. Отпечатъците бяха като свръхестествен театър, в който се прожектираше един и същи филм непрекъснато, докато ти се прииска да запищиш. Макар че, когато се случи нещо травматично на някого, това не е забавно. Няколко месеца прекарвах свободното си време в обикаляне наоколо и изучаване на улиците в района, като едно от главните неща, които търсех, бяха такива отпечатъчни зони. Намерих около 50, свързани с изгарянето на града през Гражданската война, но повечето бяха твърде слаби, за да ми причинят нещо повече от внезапна болка. Но имаше една голяма зона между моя апартамент и агенцията, където някога роб е бил разкъсан от кучета. Започнах да я заобикалям отдалече, след като един път бях хваната в нея. Имах много спомени, които исках бързо да забравя и нямах нужда от чужди кошмари.

Както и да е, Порша не беше отпечатък. Понякога си мислех, че тя е нещо по-лошо. Порша е един от онези духове, които преживяваха трагичните епизоди от техния живот непрекъснато, но не като безсмислен филм. Те са ловци с фикс идеи, подобно на натрапчив човек, който държи да си мие ръцете 50 пъти дневно. А и те са подвижни, така че могат да те следват наоколо, като избягват нещата, които ги притесняват. Отучих от това Били Джо по-рано, той беше разстроен, че е умрял млад и трябваше да се справя с толкова много опявания за „живота, който можех да имам“, преди да се нервирам.

За съжаление Порша бе в разговорливо настроение и ми трябваха повече от 10 минути, за да разбера — след подробно описание на копчетата от слонова кост, които тя беше зашила на никога неизползваната й сватбена рокля — че не е виждала Били. Прекарвах по-голямата част от времето си, искайки той да изчезне, но той никога не напускаше, докато не се появеше нужда от него. Раздразнението трябва да се е изписало на лицето ми, защото Порша спря по средата на историята си за парти, където двама офицери са се били за последното място на нейната танцувална карта. Беше една от любимите й и не беше очарована да види, че се разсейвам.

— Не слушаш, Каси. Нещо не наред ли?

Ядосаното щракване на нейното малко, гарнирано с дантела по ръбовете, ветрило показваше, че е по-добре да има такъв.

— Тони ме намери и трябва да се махна от града. Но трябва първо да отида до клуба и имам нужда от наблюдател.

В момента, в който го казах, знаех, че трябваше да си държа устата затворена. Очите на Порша се разшириха и тя плесна радостно с нейните изящни, в ръкавици ръце.

— О, колко забавно. Аз ще помогна!

— Това е щедро от твоя страна, Порша, но наистина не мисля… имам предвид, че има много маршрути до клуба и ти не можеш да ги покриеш всичките.

Но Порша придоби познат, стоманен блясък в очите и моментално омекнах. През по-голямата част от времето тя беше сладка, но ако ти се разсърди, нещата бързо можеха да се влошат.

— Ще намеря помощ — обеща тя. — Ще бъде като на парти!

Тя изчезна във водовъртеж от фусти и аз въздъхнах. Някои от приятелите на Порша бяха по-дразнещи дори и от нея, но всеки наблюдател бе по-добре от никакъв. А и нямаше да се притеснявам, че момчетата на Тони щяха да ги забележат. Дори и да изпратеше вампири, те не можеха да ги видят.

Това е толкова странно, колкото и звучи, но повечето от хората в свръхестествените общности не вярваха в духове. О, някои биха се съгласили, че има случайни проблемни духове, които се мотаят около гроба си, докато не приемат неизбежното, но малко биха приели, ако им кажеш, че толкова много духове се мотаят наоколо след смъртта, че са различни видове и колко активни могат да бъдат. Духовете като Порша и Били Джо за свръхестествената общност са като вампирите за хората — стари истории и легенди, които са изоставени без доказателство.

Пристигнах в клуба няколко минути по-късно, останала без дъх и с подбити стъпала, но невредима. Да се излагам на показ наистина беше лоша идея. Дори и никой да не ме следеше, дузина хора в агенцията и сградата на апартамента ми знаеха, че работя тук. А и беше само на един блок разстояние от улица „Пийчтри Стрийт“ и не беше съвпадение, което да ми харесва. Ако цялата история завършеше със смъртта ми, планирах да се завърна и да преследвам Тони. Но не можех да напусна, без да предупредя съквартиранта си и да направя някои уговорки за него. Бях достатъчно виновна и без да добавям още един объркан живот към тотала си.

Клубът — с високия си таван с оголени метални сглобки, изрисувани с графити бетонни стени и огромен дансинг — беше по-голям от повечето такива, но тази нощ имаше достатъчно много въртящи се фигури под висящите диско светлини, че да го превърнат в почти клаустрофобичен. Бях благодарна за тълпата, заради която беше по-малко вероятно някой да ме види. Промъкнах се отзад и не срещнах никакви проблеми — поне не и от рода на въоръжени, смъртоносни хора. Един от сервитьорите се бе обадил, че е болен, така че те бяха претоварени и Майк се опита да ме убеди да го заместя в момента, в който ме видя. В нормална ситуация нямаше да имам нищо против, тъй като новата ми обикновена работа не ми осигуряваше достатъчно бакшиши.

Гадаех на Таро три дни в седмицата, въпреки че не харесвах особено картите. Използвах ги, защото това се очакваше, но не се нуждаех да поглеждам архаичните изображения, за да знам какво ще се случи.

Виденията ми бяха цветни и изпълнени със звуци и бяха много по-сложни. Но повечето хора предпочитаха стандартното четене. Както казах по-добра съм във „виждането“ на лоши неща. Тази вечер отказах да спечеля малко пари. Не мисля, че исках да сервирам през последния час от живота си.

— Каква е картата? — провикна се Майк бодро, наподобявайки Том Круз с бутилки ликьор и преценявайки грубо тълпата.

Въздъхнах и зарових в чантата. Пръстите ми се сключиха върху хлъзгавите карти Таро, които ми бяха подарък за десетия ми рожден ден от старата ми гувернантка Юджийн. Имаше поставено заклинание върху картите от някоя си вещица с добро чувство за хумор и аз ги пазех, защото бяха добър начин да забавлявам клиентите. Но предсказването — което беше като кармичен пръстен — имаше зловещия навик да се сбъдва, когато се заплащаше.

Задържах видението и една карта се появи. Не беше тази, която исках да видя.

— Кулата — започна с оживен глас, преди да я бутна отново в тестето и да го сложа дълбоко в чантата.

— Това добре ли е? — попита Майк, преди да се разсее от бюста на една красива блондинка.

Кимнах едва-едва и се разбързах, изгубвайки се в тълпата, преди той да чуе още нещо. Гласът беше заглъхващо грачене от претъпканата ми чанта, но нямаше нужда да го чувам, за да знам какво казва. Кулата символизираше огромна апокалиптична промяна, такава каквато преобръща живота изцяло. Опитах да се убедя, че можеше и да е по-лошо — можеше да е Смъртта — но не беше голяма утеха. Кулата е може би най-плашещата карта в тестето.

Смъртта можеше да има много значения и повечето от тях не бяха буквални, но Кулата винаги означаваше проблеми за някого, който искаше спокоен живот. Въздъхнах — какво друго ново имаше?

Накрая открих Томас в „Тъмницата“ — прякорът на Майк за мазето — пробивайки си път през морето от черно облечени тела с поднос използвани чаши. Той изглеждаше апетитен, както обикновено, ако вашите идеали са деликатни мускули, кожа като мед върху сметана и черна коса, която стигаше до кръста му, когато не беше вързана.

Неговото лице беше с прекалено остри черти, за да бъде красиво с високи скули и твърди ъгли, но деликатността на някои от чертите му беше в негов плюс. Косата му бе сплетена на дебела плитка, сигурен знак, че работи, тъй като предпочиташе да я носи свободно, но няколко кичура бяха разпилени и се носеха около главата му като красиви нишки. Майк беше подбрал облеклото: черна копринена риза, изплетена като паяжина, която повече разкриваше, вместо да прикрива, лъскави черни джинси, които му прилепваха като втора кожа и черни кожени ботуши, които стигаха до средата на бедрата му. Той изглеждаше така, сякаш е титуляр в стриптийз бар, а не сервитьор, но екзотичната топяща се в устата ви сексуалност натискаше бутоните на готик клиентите. Аз също го намирах за уникален.

Преди около година Майк реши, че в Атланта има достатъчно кънтри клубове, затова превърна семейната кръчма в прогресивен рай горе и мечта на готите — долу, в мазето. Някои местни се оплакваха, но младите го обожаваха. Томас изглеждаше така, сякаш е проектиран за това място заедно с декора, а и той допринесе много за бизнеса, но ме притесняваше това, че прекарва по-голямата част от нощта като отхвърля предложения. Всъщност допусках, че ги отказва, защото никога не доведе някой в апартамента, но понякога се чудех, докато го наблюдавах в гръб, дали това, че му уредих тази работа не бе едно от глупавите ми решения.

Томас изглеждаше много по-добре, отколкото първият път, когато го видях да се мотае в местния приют, с един вид загаснали очи, които ми бяха познати от собствените ми дни на улицата. Лиза Портър, управител и самоназначила се майка квачка на приюта, ни запозна, когато бях там през една от непостоянните ми благотворителни изяви. Говорехме си, докато сортирахме новите дарени дрехи в купчини от използваеми, нуждаещи се от поправка и ставащи само за парцали. Това подсказваше нещо за самоличността на Томас и на вечерта го споменах на Майк. Той беше нает след кратко интервю на следващия ден. Майк казваше, че това е най-доброто попадение, което някога е имал. — Томас никога не се разболяваше, никога не се оплакваше и изглеждаше невероятно. Не бях сигурна относно последната част: видът му беше поразителен, но лично аз мислех, че има нужда от пъпка или белег, някакво петно върху цялата тази бледа златна кожа, за да изглежда по-реален. Той приличаше на немъртъв повече, отколкото повечето от вампирите, които познавах, и имаше тяхното спокойствие и увереност. Но той беше жив и докато стоях настрани от него, вероятно щеше да остане такъв.

— Томас, имаш ли минутка?

Не мислех, че ме е чул от музиката, която диджеят поддържаше болезнено силна, но той кимна. Не се предполагаше да съм в бара толкова рано и той разбра, че нещо се е случило. Прокарахме си път през тълпата, което ми спечели един мръснишки поглед от жена с пурпурни сенки и черно червило за това, че се измъквах с главната атракция. Или, може би, тя не харесваше моята тениска с усмихнато личице и обеци. Принципно носех готически неща или нещо такова, но без да изглеждам отблъскващо — на блондинките не им отиваше черният цвят — това обикновено се случваше, докато работех. Бързо открих, че никой не приема на сериозно ясновидците, ако са облечени в пастелни тонове. Но през свободните си дни имах правото да не изглеждам така, сякаш отивах на погребение. Животът ми бе достатъчно депресиращ и без чужда помощ.

Свихме зад бара към задната стая. Там беше по-тихо, което означаваше, че можехме да се чуваме, ако стояхме близо един до друг и крещяхме, но шумът бе по-малкият проблем. Докато гледах лицето на Томас се чудех какво да му кажа. И Томас като мен беше от малък на улицата. За разлика от мен обаче, той нямаше нищо за предлагане, освен себе си. Не харесвах изражението на очите му, когато го питах за миналото му, така че избягвах темата, макар че историята едва ли бе по-различна от обикновеното. Повечето хлапета на улицата имат една и съща история, която се върти около това, че биват използвани, малтретирани и захвърлени на боклука. Мислех, че съм му направила услуга предоставяйки му свободната си стая и осигурявайки му истинска работа, но споделянето на яростта на Тони бе висока цена за плащане за няколко месеца стабилност.

Нашата връзка не беше толкова силна, че да ми помогне да открия начин да запазя Томас в безопасност, без да изглежда, че го използвам. Част от проблема беше, че никой от нас не обичаше да споделя, а и не помагаше и фактът, че бяхме започнали живота си с трудности. В нощта, когато се премести при мен, излязох от банята и го намерих да лежи гол на леглото ми, косата му беше разпиляна като черно мастилено петно на белите ми чаршафи. Стоях там, стискайки кърпата си с Мечо Пух и го зяпах, докато той се протягаше като голяма котка върху пухения ми юрган, целият гладки мускули и грация. Той бе абсолютно невъзмутим и можех да видя защо; изобщо не приличаше на гладно улично хлапе. Никога не го бях питала за възрастта му, но предполагах, че е по-малък от мен. Което го правеше прекалено млад, за да има този специфичен поглед в очите.

Не можах да не проследя пътечката, която той прокара с дългите си пръсти, отстрани на тялото, от зърната на гърдите до слабините си. Това беше безсрамна покана и ми отне секунда, за да спра да гледам похотливо и да осъзная какво се случваше. Най-накрая се досетих, че той предполагаше, че трябва да плати за стаята по считания от него за обикновен начин. На улицата не се предлагаха такива неща безплатно и когато отказах да взема пари, той е предположил, че искам да ми се отплати по друг начин.

Трябваше да се опитам да му обясня, че през целия си живот съм била използвана и че никога не бих причинила това на друг. Може би, ако го бях направила, щяхме да започнем да разговаряме и да изясним някои неща. Но вместо това откачих и го изхвърлих от спалнята заедно с одеялото, което метнах върху него. Не знаех какво мислеше той за всичко това, защото никога не обсъдихме онази нощ. С времето свикнахме един с друг, започнахме да разпределяме домашните си задължения, да готвим и пазаруваме като всички останали съквартиранти, но всеки от нас пазеше своите тайни. Понякога го хващах да ме гледа със странно изражение и си мислех, че очакваше да го изоставя като всеки друг преди това. Наистина не исках да го направя.

— Рано ли свърши?

Той докосна бузата ми и аз отстъпих с намерението да бъда далеч от тези доверчиви очи. Нямаше изход от това, което трябваше да направя, но не изгарях от желание да видя разстроеното му лице и да гледам как губи вяра в хората заради мен.

— Не — отдръпнах се аз и се опитах да помисля как това да не прозвучи като отблъскване. Не той беше виновен, че светът ми се сриваше със земята. Отново. — Трябва да ти кажа нещо важно и искам да ме слушаш внимателно и да направиш това, което ти казвам, става ли?

— Ти заминаваш.

Не знаех как беше разбрал. Може би имах този вид. Вероятно го бе виждал и преди.

— Нямам избор.

По взаимно съгласие излязохме през задната врата на паважа, който заобикаляше стълбите към улицата. Не беше много приятно, но поне бе тихо. Въздухът миришеше на дъжд, пороят, който се бе изливал целия следобед, беше спрял. Ако побързах, може би щях да стигна до автобусната спирка, преди да се намокря.

— Помниш ли, че ти казах за лошите неща, които ми се случиха преди известно време?

— Да, но няма от какво да се притесняваш сега. Аз съм тук.

Той се усмихна и аз не харесах изражението на очите му. Не исках да държи на мен, не исках да му липсвам. По дяволите, това не отиваше на добре. Реших да престана да шикалкавя, не беше силната ми страна.

— Скоро ще се случат някои сериозни неща и аз трябва да се махна, преди да ме връхлетят.

Не звучеше обяснение, но как да кажете на някого, че вампирският гангстер, който ви е отгледал и за когото сте направили всичко възможно да унищожите, е обявил цена за главата ви. Нямаше начин Томас да разбере света, на който принадлежах, дори и да имах цялото време на света, за да му обясня. — Можеш да вземеш нещата от апартамента, но дрехите ми занеси в приюта. Лиза ще им намери приложение.

За момент силно ме заболя за добре подбрания ми гардероб, но нямаше друг начин.

— Кас…

— Ще говоря с Майк, преди да тръгна. Сигурна съм, че ще ти позволи да преспиш тук за около седмица-две, в случай че някой реши да ме потърси в апартамента. По-добре е да не се връщаш там за известно време. — Имаше студио — апартамент на последния етаж, останал от времето, когато собствениците живели над своя бизнес. Майк го използваше доскоро, така че би трябвало да е в прилично състояние. А и щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че Томас ще остане там. Не ми харесваше гледката на банда вбесени вампири нахлуващи в нашето място, търсейки мен и вместо това намирайки него.

— Каси. — Томас пое ръката ми внимателно, сякаш се страхуваше, че мога да я изтръгна. Смяташе, че съм прекалено нервна, за да бъда докосвана поради недоразумението в началото на съвместния ни живот. Никога не го оборих, защото не исках да създам грешно впечатление и, честно, беше по-лесно да поддържам между нас известна дистанция. Нямаше нужда да му се въртят в главата разни неща нито вкъщи, нито на работа.

— Идвам с теб — каза той спокойно, сякаш това бе най-логичното нещо на света.

Не исках да го наранявам, но не можех да стоя там и да споря, докато имаше наемници по петите ми.

— Не можеш! Съжалявам, но двама човека се проследяват по-лесно и освен това ако ме хванат…

Спрях, защото не можех да измисля как да му кажа колко лошо щеше да стане и да не звуча като бълнуващ лунатик. Разбира се, той сигурно бе виждал доста странни неща на улицата, които да го направят по-непредубеден от полицаите, които се отнасяха към всеки, който започнеше да говори за вампири като към наркоман или шизофреник. Но дори и да намерех начин да му кажа, просто нямаше време.

— Съжалявам, трябва да тръгвам.

Това не беше начинът, по който исках да кажа довиждане. Имаше много неща, които не бях казвала на Томас, защото се страхувах, че ще прозвучи сякаш го разигравах. А сега, когато можех да кажа, каквото си поискам, трябваше да тръгвам. Започнах да се отдръпвам, но той задържа ръката ми и хватката му бе изненадващо силна. Преди да успея да започна да настоявам, че трябва да ме пусне, се появи много познато, тотално неприятно усещане. Задушният нощен въздух бе внезапно заместен от нещо по-студено, по-тъмно и много по-неприятелско. Не знам какво изпитват нечувствителните хора около вампирите, но аз винаги съм била способна да кажа, когато те са наблизо. Чувството е като това, което обясняват призраците, когато някой стъпва върху надгробната им плоча — вид изтръпване надолу по гръбнака, комбинирана с чувството, че нещо лошо ще се случи. Никога не съм се чувствала така около духове, както понякога се чувстваха нормалните хора, но с вампирите всеки път ставаше така. Огледах се и видях тъмен силует в блясъка на уличните лампи, преди да се стопи в нощта и да изчезне.

— По дяволите! — Извадих си пистолета и блъснах Томас в склада. Не че това щеше да помогне много; ако Тони бе изпратил вампири след мен, имахме нужда от по-голяма защита от една обикновена врата. Бях виждала как Тони измъква голяма дъбова греда от пантите й с едно-единствено движение на своите деликатни, покрити с пръстени ръце, защото не успяваше да намери ключовете си.

— Какво правиш?

— Има хора, които не искам да виждам.

Погледнах Томас и видях обляното му в кръв лице и ясният му поглед изпълнен със смърт. Не беше видение, просто ми се появяваше най-лошият сценарий, но това беше достатъчно, за да определя приоритетите си. Вампирите нямаше да влязат и да изколят половината клуб, за да ме намерят. Тони бе прекалено уплашен от Сената, за да няма нищо против масово убийство, но нямаше да се замисли върху това да премахне няколко улични хлапета, които му се изпречеха на пътя. Той мислеше по същия начин и когато ме остави сираче на 4-годишна възраст, за да си осигури пълен контрол върху способностите ми. Моите родители бяха пречка за неговата амбиция, така че бяха премахнати. Просто. А Сенатът не би се разтревожил за нещо, което би могло да мине като обикновена гангстерска активност. Първо трябваше да махна Томас от огневата линия.

— Трябва да се махна оттук или ще изложа на опасност всички. Но сега могат да тръгнат след теб, след като ни видяха заедно. Ще си помислят, че знаеш къде съм отишла.

Помъкнах го обратно към склада, докато се опитвах да мисля. Беше глупаво да дойда тук и бях допуснала да ме видят с Томас. Въпреки че, казано по друг начин, половината от хората в клуба си мислеха, че ми е любовник. Ако убийците на Тони започнеха да разпитват за него и някой им кажеше това, те щяха да го измъчват до смърт, опитвайки се да ме намерят.

Трябваше да съм наясно с това, преди да се забъркам с когото и да било, дори и платонически. Бях като един вид отрова — ако сте близо до мен, сте щастливци, ако просто умрете. По някакъв начин трябваше да измъкна Томас, както и себе си, а той вече никога нямаше да може да се върне към живота, който му помогнах да изгради.

Нещо не беше наред щом вампирите ни пуснаха. Виждала съм как сякаш се разтварят във въздуха, можеха да се движат изключително бързо. Той имаше повече от достатъчно време през тези няколко секунди, за да атакува бързо като змия или да ме застреля от защитна дистанция. Вампирите не се нуждаеха от пистолети срещу смъртните в действителност, но Сенатът предпочиташе ударите да изглеждат възможно най-естествено, така че повечето от момчетата на Тони носеха пистолети. Той, може би, бе заподозрял, че съм въоръжена, но се съмнявах, че се страхува от пистолета ми, дори и да не знаеше колко лош стрелец съм. Най-доброто, на което можех да се надявам бе да го забавя. Не, аз бях жива, защото който и да беше изпратен, му бе заповядано да играе играта. Некрологът казваше 8:43 и щеше да бъде в 8:43. Можех да чуя как Тони казва на фамилията, че е уредил едно последно видение за своя пророк, като на нея нямаше да й се наложи да си цапа ръцете. Чудех се, дали са планирали да ме убият тук и да ме занесат след това до „Пийчтри Стрийт“ или щяха просто да завладеят съзнанието ми и да ме накарат да отида до там като всеизвестната овца на заколение. Не се радвах на нито една от възможностите.

Облизах внезапно изсъхналите си устни.

— Добре, тук. Остави това и си вземи палтото. Прикрий си косата. — Майк беше оставил една от многото си бейзболни шапки на полицата и аз я взех, но нямаше начин цялата тази коса да се побере в нея. — Трябва да намерим някой, който има палто с качулка. Иначе ще те идентифицират много бързо.

Може би някой от готите щеше да ни заеме своята пелерина. Ако можех да направя така, че Томас да изглежда достатъчно различен, може би щеше да успее да се измъкне, докато вампирите са концентрирани върху мен.

— Каси, слушай. Има…

Никога нямаше да разбера какво щеше да каже Томас, защото вратата, през която влязохме се отвори с гръм и трясък сякаш ключалката вече не бе на мястото си и петима огромни вампири влетяха в стаята. Изглеждаха като група защитници във футбола, които се бяха присъединили към гръндж банда — всички бяха с изпъкнали мускули и мазни коси до раменете.

За един момент, сякаш времето беше спряло, и всички се гледахме. Размерът нямаше значение, когато си немъртъв, но Тони ги харесваше големи, предполагам, като сплашващ фактор. Работеше — те бяха заплашителни. Фактът, че не се притесняваха да крият истинските си лица под вежливи маски, не помагаше. Знаех как изглеждат вампирите, когато преследват — бях ставала свидетел на това достатъчно много пъти — но все още ми изглеждаше като кошмар. Имах време дори да се зачудя, дали ще оцелея достатъчно дълго, че да се тревожа за лоши сънища, преди вампирите да се раздвижат като замъглени очертания. Изстрелях куршум срещу един от тях в областта на сърцето, но това не го спря. Не съм си и мислила, че щеше да го направи. Това нямаше значение: не очаквах, че и петимата вампири — убийци ще се подредят в редица, и нямаше как да се справя с това превъзходство. Явно Тони бе по-вбесен, отколкото си мислех.