Ане Холт
Група 25 (7)

Панаир на суетата

Най-много ме измъчи неизвестността, помисли си Никлас Винтер. Толкова дълго бе живял на ръба на финансов колапс, че новината за отказалия се клиент го накара отново да се пропие. Да не говорим с какво се тъпчеше, за да си успокои нервите. Всъщност отдавна приключи с тези боклуци. Само му притъпяваха сетивата и го правеха ленив. Отпуснат, непродуктивен.

Когато през есента на 2008-а финансовата криза удари повсеместно, Норвегия, за разлика от много други държави остана сравнително незасегната. Въоръжено с ценни книжа на стойност няколко билиона крони и с изобилие от политически инструменти, правителството на червено-зелената коалиция се оказа в състояние да приложи скъпоструващи и солидни контрамерки, каквито допреди няколко месеца биха изглеждали пълна лудост. Норвегия, извличаща милиарди от Северно море, на пръв поглед не се разклати след икономически трус в САЩ. Имотният пазар, дотогава изключително оживен и със завишен ръст на цените, наистина показа явни признаци на спад през есента. Но вече успя да се посъвземе. При всички случаи проявяваше признаци на живот. През последните месеци зачестиха случаите на фалирали фирми, но според икономистите това донесло здравословно разчистване на умиращи предприятия. Безработицата в строителния бранш се увеличи и се превърна в много обсъждан проблем. Все пак в този икономически сектор използваха предимно чужда работна ръка, а поляците, балтийците и шведите имаха симпатичния навик да си заминават, останат ли без работа, или поне онези от тях, които още не бяха разбрали колко пари отпускат норвежките социални служби. Освен това доста икономисти споделяха виждането (без да му дават гласност, разбира се), че безработица от четири процента ще се отрази благоприятно върху гъвкавостта на работния персонал в отделните предприятия.

В общи линии норвежката икономика напредваше, ако не с предишните темпове, то поне без големи и катастрофални последици за страната. Хората продължаваха да си купуват храна, дрехи за себе си и за децата; позволяваха си вино през уикендите и ходеха редовно на кино.

Промяна се забелязваше единствено при покупките на луксозни стоки.

По една или друга причина изкуството спадаше към луксозните стоки.

Никлас Винтер скъса фолиото върху капачката на шампанското, купено в деня, когато майка му почина. Замисли се дали някога е отварял такава бутилка. За пръв път ми е, съобрази той, докато се мъчеше да махне металната решетка от капачката. Беше изпил, особено през последните години, стабилно количество френско вино, но винаги за чужда сметка.

Капачката хвръкна и от бутилката изригна вертикална струя. Той се засмя, докато наливаше пенливата съскаща течност в пластмасова чаша, оставена до ръба на претрупания му работен плот. За всеки случай сложи бутилката на пода и поднесе чашата до устните си.

Ателието с площ триста квадрата, първоначално построено за хале, се къпеше в естествена светлина. Всеки непосветен би си помислил, че в просторното помещение с остъклен покрив, лампи и големи сводести прозорци цари отчайващ хаос, но Никлас Винтер държеше всичко под контрол. Част от интериора включваше заваръчен апарат и поялник, няколко компютъра, стари тоалетни, дебели въжета от Северно море и останки от катастрофирал автомобил. Ателието би било райско кътче за всяко любознателно единайсетгодишно хлапе, ала подобни индивиди нямаха шанс да бъдат допуснати вътре. Творецът на инсталационни творби Никлас Винтер страдаше от три фобии: големи птици, дъждовни червеи и деца. Прекара тежко детство и не понасяше да му го припомнят дечурлига, увлечени в смях и игри. За негово голямо съжаление ателието му се намираше само на двеста метра от начално училище. Все пак той свикна, защото помещението имаше безброй предимства, плащаше нисък наем, а и повечето хлапета не смееха да се приближат, след като окачи на вратата табела с надпис „Развързано куче“, придружен със снимка на доберман.

Ателието му имаше четириъгълна форма, шестнайсет на осемнайсет метра. Бъркотията бе концентрирана край стените и представляваше нещо като рамка от потребни и непотребни вещи, обграждаща голямо свободно пространство в средата на помещението. Там винаги цареше чистота и творецът разполагаше само инсталацията, по която работеше в момента. Долепени до една от по-късите стени, стояха четири инсталации — почти готови, но още непоказвани на никого.

Никлас Винтер отпи за пореден път от шампанското, което му се струваше доста сладникаво и недостатъчно изстудено.

Това беше неговият шедьовър, озаглавен „Мислех си за нещо синьо и, вероятно, сиво, скъпи“. Купи го нефтената компания „Статойл Хидро“.

В средата на произведението се издигаше монолит от пластмасови манекени, вплели тела един в друг като оригинала в парка на Гюстав Вигелан. Тъй като обаче гъвкавостта на манекените се ограничаваше до коленете, лактите, кръста и рамената, шестметровата фигура изглеждаше като осеяна с бодли. В стаята се протягаха безжизнени глави върху почти счупени вратове, вцепенени пръсти и стъпала с лакирани нокти. Блестяща тънка бодлива тел от сребро обвиваше целия монумент. От истинско сребро, разбира се. Само тази бодлива тел му струва цяло състояние. Отблизо се виждаше, че голите манекени носят скъпи часовници на китките си, а повечето — и колиета. Никлас Винтер купи манекените без полови органи. Само широките рамене, липсата на гърди и изпъкналите слабини без очертани контури отличаваха мъжете от жените. Скулпторът им се притече на помощ. Купи от един порносайт голямо количество дилда и дори му направиха отстъпка. После ги монтира върху кастрираните манекени. Информацията в сайта гласеше, че дилдата са с „нормални“ размери — пълни глупости. Бяха огромни. Той ги лакира със спрей във флуоресциращи цветове, за да им придаде още по-фрапантен вид.

— Перфектно — промърмори той и пресуши чашата на един дъх.

Отстъпи крачка назад и огледа произведението си с наклонена глава.

Първата му изложба пожъна небивал успех. Трите му инсталации за открито пространство стояха изложени в продължение на четири седмици на пристана пред Кметството. Хората останаха очаровани. Критиците — също. Продаде всичко. За пръв път в живота си имаше шанса да изплати дълговете си. А най-хубавото беше, че „Статойл Хидро“ не само купи „Венити Феър, реконструкция“, но за два милиона поръча и „Мислех си…“, която харесаха от скица. Изплатиха му половин милион предварително, но цялата сума плюс още толкова отиде за материали.

Изведнъж проклетниците просто се отметнаха.

Никлас Винтер не разбираше от договори и побеснял, грабна пристигналото през октомври писмо и отиде право при един адвокат. Там осъзна, че е крайно време да се сдобие с агент. „Статойл Хидро“ имаха пълно право да се откажат, защото в договора фигурираше такава клауза. Никлас Винтер само го бе прегледал, преди да подпише, замаян от щастие.

Предвид настоящия неблагоприятен икономически климат, пишеха в писмото те, с подобна скъпа покупка бихме изпратили неуместни послания към служителите и собствениците. В момента е нужна премерена финансова политика и известна въздържаност от излишни разходи.

Дрън-дрън. Проклятие.

Шибаното писмо пристигна четири дни преди смъртта на майка му.

Докато седеше при нея в последните й часове, повече от благоприличие, отколкото от синовни чувства, всичко се преобрази. Никлас Винтер излезе от стаята на мъртвата си майка в „Хоспис Лувисенберг“ с усмивка на уста, окрилен от надежди и решен да разплете загадката.

Успя.

Отне доста време, разбира се; понеже майка му не успя да му обясни ясно, му трябваха няколко седмици да намери правилната кантора. Заради огромния стрес допусна няколко гафа. Сега обаче всичко остана зад гърба му. Срещата бе насрочена за първия работен ден след Нова година, а човекът, с когото щеше да се срещне, щеше да го превърне в богаташ.

Наля си още шампанско. Лекото замайване от алкохола му се отрази добре и той довърши творбата си. Щом „Статойл Хидро“ не се възползваха от златната си възможност да се сдобият с негово произведение, ще се намери друг купувач. С парите, които очакваше да получи, възнамеряваше да приеме поканата за изложба в Ню Йорк през есента и да сложи край на безсмислената допълнителна работа, изсмукваща силите и творческата му енергия. А после ще приключи веднъж завинаги и с дрогата, и с алкохола. Ще твори непрекъснато, необезпокояван от нищо.

Никлас Винтер се почувства почти щастлив.

Май чу някакъв звук. Едва доловимо щракване.

Обърна се леко настрани. Вратата беше заключена.

Нямаше никого. Отпи от шампанското. Сигурно някоя котка върви по покрива, помисли си той. Погледна нагоре.

Някой го сграбчи изотзад. Преди да се усети, ръцете на нападателя се вкопчиха в лицето му. Никлас Винтер усети с изненада как нахълталият в ателието пъха спринцовка в устата му. Нямаше време дори да се изплаши. Иглата одраска езика му, а болката, която прониза чувствителната лигавица и съдържанието на спринцовката, изпразнило се в нея, го накара да изкрещи. Нападателят държеше ръцете му отзад и не му позволяваше да мръдне. Устата на Никлас пламна веднага. Започна да се задушава. Непознатият го хвана, докато се свличаше на пода. Все още с усмивка на уста, Никлас Винтер премига, за да прогони гъстата мъгла пред очите си. Дробовете му отказаха.

Почти в несвяст, усети как нападателят запретна левия ръкав на пуловера му. Втора спринцовка проби вената в лакътната му ямка.

На 27 декември, в единайсет и трийсет и три преди обяд, точно преди да направи творческия си дебют на международната сцена, Никлас Винтер издъхна на трийсет и две години, все още с изумена усмивка на уста.

 

 

Рагнхил Вик Стубьо се заливаше от смях. Ингер Юхане й се усмихна, събра зарчетата и ги хвърли отново.

— Хич не те бива на зарчета, мамо.

— Нали казват: на когото не му върви в игрите, му върви в любовта. Ще се утешавам с тази мисъл.

Зарчетата се търколиха. Паднаха се две единици, една тройка, една четворка и една петица. Ингер Юхане се подвоуми, остави единиците и хвърли за последен път. Телефонът звънна.

— Недей да хитруваш, докато ме няма — предупреди тя дъщеря си с престорена строгост и стана.

Мобилният й телефон се намираше в кухнята. Ингер Юхане натисна зелената слушалка.

— Да, моля.

— Здрасти, аз съм.

Ингер Юхане изпитваше раздразнение от фамилиарниченето на Исак: никога не се представяше по телефона, все едно от нея се очакваше веднага да разпознае гласа му, което би следвало да е привилегия на Ингвар. Все пак двамата с Исак се разделиха преди повече от десет години. Наистина беше бащата на по-голямата й дъщеря и, слава богу, успяваха да намерят общ език в името на Кристиане. Но Ингер Юхане не го смяташе за член на семейството си, въпреки че Исак се държеше като такъв.

— Здрасти — отговори равнодушно тя. — Благодаря ти, задето вчера доведе Рагнхил вкъщи. Как е Кристиане?

— Точно затова ти се обаждам. Моля те само… Моля те само да не…

Ингер Юхане усети как кожата на гърба й настръхна.

— Какво има? — попита тя, защото Исак явно се колебаеше как да й поднесе новината.

— Ами… такова… Намираме се в търговския център в Сандвика. Исках да сменя няколко подаръка и… Кристиане дойде с мен. Проблемът е… и да се ядосаш, няма да помогне.

Ингер Юхане се помъчи да преглътне.

— Какво е станало с Кристиане? — попита тя, като се стараеше да не повишава тон.

В хола Рагнхил хвърляше зарчетата.

— Изчезна. Е, не е изчезнала, де. Но не мога… да я намеря. Оставих я за секунда, за да…

— Само не ми казвай, че… си изгубил Кристиане! В търговския център в Сандвика?

Пред погледа й на мига изскочи необятната триетажна сграда на търговския център — най-големият на Скандинавския полуостров — със стотиците магазини и безброй изходи. Премаля й. Подпря се на кухненския плот.

— Успокой се, Ингер Юхане. Предупредих охраната и вече я търсят. Нали се досещаш, че на ден в търговския център се губят десетки деца? Кристиане не е първата, нито последната. Сигурно се е завряла в някой магазин. Обаждам ти се не да те паникьосвам, а да те попитам дали Кристиане има любим магазин в…

— Изгубил си детето ми, дявол да те вземе! — изкрещя Ингер Юхане, без да се съобразява с присъствието на Рагнхил.

Малката ревна и майка й се помъчи да я успокои от разстояние, докато продължаваше да говори по телефона.

— Детето не е само твое, а и мое — възрази Исак. — Освен това не е…

— Рагнхил, нищо страшно не е станало. Мама просто се разтревожи. Почакай секунда, ще дойда при теб.

Момиченцето обаче не можеше да се успокои. Плачеше силно и хвърляше зарчетата на пода.

— Не искам да ме загубиш, мамо!

— Отиди в магазина за плюшени играчки — просъска в слушалката Ингер Юхане. — Там, дето децата си правят мечета сами. Намира се в края на коридора от старата към новата част.

— Мамо! Мамо! Кой ме е загубил?

— Шшшт, тихо, миличко. Мама ще дойде след секунда. Никой не те е загубил, нали ти казах — нежно извика тя, а после изръмжа в слушалката: — Идвам! Да не си посмял да си изключиш телефона. Ще пристигна след двайсет минути. Обади ми се веднага, ако има промяна.

Ингер Юхане прекрати разговора, мушна мобилния си телефон в задния джоб, втурна се в хола, взе дъщеричката си на ръце и се зае да я утешава, докато тичаше към входната врата.

— Няма да се загубиш, миличка. Няма нищо страшно. Нали мама е при теб!

— Тогава защо каза, че някой ме е из-из-изгубил? — хлипаше Рагнхил, която все пак се поуспокои.

— Разбрала си ме погрешно, съкровище. Случва се.

Ингер Юхане забави ход и слезе внимателно по стълбите.

— Сега двете с теб ще се поразходим с колата до търговския център в Сандвика.

— Супер! — въодушеви се Рагнхил и се усмихна през сълзи. — Какво ще ми купиш?

— Нищо няма да купуваме, миличка. Само ще… вземем оттам Кристиане.

— Ама тя нали щеше да се прибере чак утре — запротестира момиченцето. — Тази вечер двете с теб щяхме да гледаме филм и да ядем пуканки на дивана.

— Обуй си ботушите. Побързай, моля те.

Сърцето на Ингер Юхане примираше от безпокойство. Задъхана, тя метна едно яке на раменете си и се насили да се усмихне.

— Ето така, якето ти ще го вземем в колата. Хайде, по-живо.

— Искам да си сложа и шапката! И ръкавиците! Навън е студено, мамо.

— Добре, добре, вземаме ги — Ингер Юхане дръпна каквото намери от закачалката. — Ще си ги сложиш в колата.

Без дори да заключи вратата, майката хвана припряно дъщеря си за ръка и се спусна по стълбите. После хукна по чакълестата пътека към колата, за щастие паркирана пред гаража.

— Боли ме — мрънкаше Рагнхил. — Мамо, не ми стискай така ръката!

Ингер Юхане усети световъртеж. Още когато й дадоха бебето след раждането, тя изпита необясним страх. „Чудесно дете“, похвали го акушерката. „Красиво и здраво“, успокои я и Исак. Но майката знаеше, че грешат. Гледаше новородената си дъщеричка, толкова тиха и беззащитна, и сърцето й се късаше от мъка.

— Скачай в колата — нареди строго тя и отвори задната врата. — Ще ти сложа предпазния колан.

Телефонът звънна пак. Отначало тя не успя да го намери. Забрави къде го е мушнала и започна да потупва джобовете на якето си.

— Звъни от дупето ти — подсети я Рагнхил и влезе в колата.

— Слушам — задъхано се обади Ингер Юхане, след като най-сетне извади телефона от задния си джоб.

— Намерих я — долетя отдалеч гласът на Исак. — Отишла в магазина за плюшени играчки, както ти предположи. Нищо й няма. Някакъв мъж се погрижил да не се паникьосва и ги намерих увлечени в приятелски разговор!

Ингер Юхане се подпря на колата, опитвайки се да диша спокойно. Последните думи на Исак мигом помрачиха първоначалното облекчение от радостната новина.

— Какъв мъж?

— Какъв… Моля? Обаждам ти се да ти съобщя, че Кристиане е жива и здрава, а ти се хващаш за…

— Нали си наясно, че търговските центрове са рай за педофилите?

Думите й се превръщаха в облаци от сива пара в леденостудения въздух.

— Мамо, няма ли да ми закопчееш колана?

— Почакай малко, миличка. Какъв…

— Не, честно, писна ми, Ингер Юхане! Това не мога да го приема.

Исак Ононсен се ядосваше изключително рядко. Даже когато в една късна вечер преди цяла вечност Ингер Юхане стана от дивана и му заяви, че бракът им е неспасяем и е попълнила необходимите формуляри, за да сложат окончателен край, Исак се опита да погледне позитивно на нещата. Поседя сам, докато Ингер Юхане плачеше в леглото в спалнята. След час почука на вратата, осъзнал, че вече не са интимни партньори. „Най-важното е Кристиане да е добре“, каза й той тогава. „Понеже и за двама ни няма нищо по-важно от нея, предлагам, преди да заспим, да се разберем как да организираме ежедневието си, за да не пострада от раздялата ни.“ На разсъмване вече имаха уговорка. Оттогава Исак се придържаше стриктно към нея и Ингер Юхане можеше да преброи на пръстите на едната си ръка малкото случаи, когато бившият й съпруг си бе позволявал да прояви каквото и да било раздразнение.

Сега обаче Исак беше бесен.

— Реагираш като пълна истеричка! Мъжът с Кристиане беше съвсем обикновен човек, явно забелязал какво… какво дете е дъщеря ни. Отнесъл се дружелюбно с нея, а на раздяла Кристиане му се усмихна и му махна. Сега с нея сме заедно и…

Ингер Юхане чуваше обичайното „дам-ди-рум-рам“ зад Исак. Майката се разплака тихо, за да не разтревожи Рагнхил още повече.

— Исак, извинявай — прошепна тя в слушалката. — Извинявай. Осъзнавам грешката си. Просто изпаднах в паника.

— И двамата се изплашихме доста — отвърна той след кратко колебание; гласът му възвърна обичайната си приветливост. — Но всичко приключи благополучно. Май е най-добре да ти я доведа още сега, а?

— Да, ще съм ти много благодарна, Исак. Иска ми се да е при мен.

— Друг път ще се възползвам от правото си да се виждам с нея.

— Може и ти да останеш у нас — изплъзна й се незнайно как.

— У вас? Ама разбира се! Чудесно!

Ингер Юхане си представи как тъмносините му очи се стесняват до две цепки върху брадясалото му лице, докато той се усмихва с кривата си странна усмивка, в която някога тя бе влюбена.

— До половин час ще сме у вас. Така и така сме тук, трябва ли ти нещо от магазина?

— Не, благодаря, само елате.

Приключиха разговора.

Умората натежа в тялото й и тя отпусна ръце върху покрива на автомобила. Кожата й се сгърчи от допира със студения метал. Защо не разкаже на Исак за мъжа в градината? Ако го сподели с него, той ще разбере, че страхът й не е дошъл от въздуха; че за него има основателна причина: непознатият знаеше името на дъщеря й, макар нито Кристиане, нито Рагнхил да му го бяха казвали…

Не, по-добре да му го спести.

Тя се изправи бавно и избърса сълзите си с опакото на дланта.

— Ела — тя се наведе над Рагнхил с усмивка. — Няма да ходим до Сандвика. Исак и Кристиане ще дойдат при нас.

— Ама нали щяхме да гледаме филми и да играем на кино — възрази разпалено Рагнхил. — Само двете с теб!

— Пак ще играем, но ще се включат и другите. Хайде, ще стане страхотна забава!

Малката слезе неохотно от детската си седалка и поеха по чакълестата пътека. Неочаквано Рагнхил се спря и сложи заканително ръце на кръста си.

— Мамо — строго подхвана тя, — първо се скъсахме от бързане, за да стигнем до Сандвика. А сега пак се прибираме вкъщи. Първо ми обеща двете да играем на кино, а сега извика Исак и Кристиане. Ингвар е напълно прав.

— За кое? — усмихна се Ингер Юхане и погали дъщеричката си по косата.

— Че понякога ти е ужасно трудно да вземеш решение. Обаче си най-добрата мама на света. Супермама със сметанов крем.

 

 

Главен инспектор Силе Сьоренсен от Отдела за борба с насилието в полицейския участък на Осло изпи две чаши какао със сметана и й прилоша.

Снимките върху бюрото й никак не облекчаваха положението й.

Тази година Бъдни вечер се падна в сряда и облагодетелства онези, които искаха да имат дълга почивка. Повечето служители си взеха отпуск за понеделник — работен ден — и си осигуриха почивка и на двайсет и трети декември. Първите два дни от Коледа бяха официални празници, а третият — събота — се смяташе за работен ден за служителите от сферата на услугите, но на по-небрежните от тях коледните празници през 2008-а предоставиха възможност за двуседмична ваканция без прекъсване, защото не виждаха смисъл да се появяват на работа до края на декември, щом навечерието на Новата година и първият ден от нея се падат в средата на следващата седмица.

Почти цяла Норвегия се радваше на почивка, но не и Силс Сьоренсен.

При вида на огромната купчина книжа в първия ден от Коледа направо й призля и успя лесно да убеди децата и съпруга си, че за всички ще бъде най-добре, ако тя прекара още един ден на работа.

Освен това образът на Хавре Гани непрекъснато се вмъкваше в мислите й, независимо за какво се залавяше.

Бързо прелисти снимките на трупа, извади фотографията на живия Хавре заедно с още един документ и затвори папката.

Още следобед на първия ден от Коледа позвъни на старши инспектор Харал Бюл, както я бе помолил в бележката си. Колегата й обаче нямаше особено желание да обсъжда работни въпроси по празниците. Под „възможно най-скоро“ имал предвид пети януари. Макар че бюджетът на полицията за извънредно работно време отдавна бе надхвърлен, двамата се споразумяха да натоварят полицай Кнют Борк със задачата да провери миналото на кюрдския бежанец. Борк — млад, несемеен и амбициозен служител — впечатли Силе Сьоренсен с доклада, който остави на бюрото й още тази сутрин.

Очите й пробягаха по листа.

Хавре Гани пристига в Норвегия преди година и половина. Тогава вероятно е на петнайсет. Без родители. Не притежава документ за самоличност и норвежките власти се съмняват дали не крие истинската си възраст. Въпреки неяснотите около рождената му дата го настаняват в приют за бежанци в Рингебю. Там живеят и негови връстници. Бяга на третия ден. После непрекъснато сменя местонахождението си, като се изключат няколкото денонощия, прекарани в ареста заради неблагоразумните му прояви.

Преди година се отдава на проституция.

Според разкази на свидетели се продава скъпо, често и без да подбира клиентелата си.

Доказан един случай, при който Хавре Гани е ограбил свой клиент. Кражбата е разкрита случайно. Хавре задига чифт черни маратонки от марков спортен магазин, охранителят го поваля на земята и го задържа до идването на полицията. По време на обиска в ареста откриват у Хавре бежов портфейл „Мон Блан“, кредитна карта, документи и разписки с името на известен спортен журналист. Въпросният журналист отказва да подаде тъжба срещу извършителя на кражбата, а полицаите, занимаващи се с разследвани за проституция, потвърждават, че както Хавре, така и жертвата му са добре познати в тези среди, сухо отбелязваше полицай Борк в изчерпателния си доклад. Правени са опити да свържат Хавре с кюрд, избягал от Северен Ирак, който притежава само временно разрешително за пребиваване в Норвегия, без право да изтегли семейството си. Въпросният кюрд, живял по милост в страната повече от десет години, говори безупречно норвежки и е постигнал сериозни успехи в проектите си, включващи проблемни деца-бежанци. Хавре обаче внася смут в клуба. След три седмици тръгва заедно с четирима свои другари на пладнешки рейд из мазетата на жилищни сгради в западните квартали, опитва се да ограби банкомат с щанга, открадва и изпотрошава четиригодишно ауди „ТТ“.

Силе Сьоренсен прикова очи в снимката на незрялото момче с голям нос. Хавре имаше устни като на десетгодишно хлапе и гладка кожа.

Вероятно съм ужасно наивна, помисли си Силе. И тя наистина си остана наивна дори след толкова много години, прекарани в полицията, където успоредно с израстването й в йерархията илюзиите й се пукаха като сапунени мехури.

Това момче не бе видяло нищо от живота. Нямаше как да се определи дали е на петнайсет, или на седемнайсет. Снимката, направена след пристигането му в Норвегия, показваше недвусмислено, че до осемнайсетия му рожден ден остава много време.

Сега това няма никакво значение, съобрази тя.

Остави снимката до ръба на бюрото си и реши да не я отмества, докато не разплете случая. Ако действително Хавре Тани е бил убит, както сочеха събраните досега улики, Силе Сьоренсен щеше да разкрие кой е извършителят.

Никой не се бе погрижил за Хавре Гани, докато е бил жив.

Но сега някой щеше да си направи труда да разследва как е умрял.

 

 

— Не си правете труда — махна с ръка Ингвар Стубьо. — От сутринта съм изпил три кафета и още едно само ще ми навреди.

Лукас Люсгор вдигна рамене и се настани в едното кресло. Там обикновено сядаше баща му. Ингвар се въздържа да седне в другото кресло — на Ева Карин Люсгор — и пак издърпа един от столовете до масата.

— Някакъв напредък? — попита Лукас, без в гласа му да се долавя особен интерес.

— Как е главата ви?

Младият мъж отново вдигна рамене, приглади коса с пръсти и присви очи.

— По-добре. Пристъпите идват и отшумяват.

— Чувал съм, че мигрената е мъчителна.

Часовникът удари два пъти. Ингвар едва се сдържа да не погледне ръчния си часовник: беше сигурен, че е по-късно от два часа. Усети лек полъх по врата си, сигурно от притворен прозорец. В стаята миришеше на бекон и още нещо, но Ингвар не успя да определи на какво.

— Опасявам се, че нямам много новини за вас.

Ингвар се наведе напред и подпря лакти върху коленете си.

— Изпратихме всички следи за лабораторен анализ. По първоначални данни на местопрестъплението са открити биологични следи. Понеже я е намерил полицай, и то непосредствено след убийството й, се надяваме, че сме успели да обезопасим доказателствения материал.

— Но не знаете кой го е извършил?

Ингвар едва се сдържа да не повдигне очилата си.

— Не, разбира се. Остава още…

— Вестниците се впуснаха в луди спекулации. Според техни източници полицията била по следите на психопат или една от така наречените „бомби със закъснител“…

Той описа кавички във въздуха.

— … които психиатрите са пуснали твърде рано от лудницата. Вероятно бежанец, сомалиец, нещо подобно.

— Не изключваме вероятността извършителят да е психически нестабилен. Всичко е възможно, но на този етап от разследването е важно да не се ограничаваме до една-единствена версия.

— Ако наистина онзи патрул е пристигнал на местопрестъплението веднага, логично е предположението убиецът да не е стигнал далеч. Днес прочетох във вестника, че открили трупа на майка ми само десет-петнайсет минути след настъпването на смъртта. Едва ли на Бъдни вечер има много хора, които скитосват по улиците.

Той явно съжали за думите си. Взе чаша с жълтеникава течност от масата. Сигурно портокалов сок, предположи Ингвар.

— Прав сте. Майка ви обаче е била една от малцината, обикалящи тъмните улици.

— Вижте — Лукас пресуши чашата и продължи: — Пределно ясно ми е как стоят нещата. Бих дал всичко, за да разбера какво е правела навън майка ми. Но нямам представа защо е излязла. Нямам ни най-малка представа! Ние… тоест аз, съпругата ми и трите ни деца празнуваме Коледа или при родителите на жена ми, или при моите родители. Тази годна беше ред на тъста и тъщата. Майка и татко останаха сами. Непрекъснато питам баща ми къде е ходила майка, обаче… — лицето му се изкриви в гримаса — … той отказва да ми отговори.

— Разбирам — дружелюбно кимна Ингвар. — Точно затова бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Питайте каквото желаете — разпери отчаяно ръце Лукас.

— Майка ви обичаше ли да се разхожда?

— Моля?

— Обичаше ли да се разхожда?

— Кой не обича да… Да, обичаше.

— Вечерно време? Има хора, които предпочитат да подишат чист въздух преди лягане. Майка ви от тях ли беше?

За пръв път, откакто се запозна с Лукас Люсгор преди три дни, Ингвар забеляза признаци за сериозен размисъл върху зададения въпрос.

— Изнесох се от къщи преди много години — сподели Лукас. — Още съвсем млади със съпругата ми станахме родители. Оженихме се през лятото, когато завършихме гимназия и…

Той млъкна и лека усмивка озари подпухнало му от плач лице.

— Доста сте избързали — отбеляза Ингвар. — Не мислех, че в днешно време има такива хора.

— Майка и татко — и най-вече татко — не одобряваха идеята да живеем под един покрив без брак. А ние с жена ми бяхме убедени в… Извинете, попитахте ме дали майка ми е имала навика да се разхожда вечерно време.

Ингвар кимна и извади бележника от джоба на ризата си възможно най-дискретно.

— Всъщност сте прав. Докато още живеех вкъщи, майка ми работеше като свещеник и често ходеше да посещава миряните след работно време. Майка беше… загрижена за благото на духовните си чада. Случваше се да се прибере чак след като съм заспал. Но не си спомням да е излизала на Бъдни вечер — вдигна рамене той. — Желанието й да посещава вечер онези, които имат нужда от съвета й, ми се струва изключително благородно, още повече че се боеше от тъмното.

— Бояла се е от тъмното — повтори Ингвар. — Но е обичала нощните разходки. Излизаше ли, след като се върнахте в Берген?

— Не… тоест… ръкоположиха я за епископ, когато вече живеех отделно. Изобщо не съм сигурен, че продължава да посещава миряните и досега. В качеството си на епископ, де.

Лукас дишаше с усилие. Отново вдигна чашата, но забеляза, че е празна, и я повъртя в ръка. Лявото му коляно трепереше, сякаш го лазят мравки.

— Като млад не обръщах никакво внимание с какво се занимават родителите ми вечер. По-скоро те следяха какви ги върша — усмихна се той; този път напълно искрено. — И аз като повечето тийнейджъри изпробвах докъде се простират границите ми, имах си и приятелка. Никога не съм се замислял по въпроса, но не изключвам вероятността майка ми редовно да е излизала на разходка преди лягане. Както тук, така и в Ставангер. Когато обаче й гостуваме със семейството ми, тя си стои вкъщи, разбира се.

— Живеете в община Ус, нали?

— Да. Само на половин час пък оттук. Освен ако няма задръстване. Тогава отнема цяла вечност да се доберем до Берген. Често гостуваме на родителите ми. И те идват у нас. Майка ми няма навика да излиза, докато е у нас, нито когато ние сме тук…

— Извинете, ще ви прекъсна. Оставате ли да пренощувате в дома на родителите си, когато им идвате на гости?

— Рядко. Децата често остават, разбира се. Майка и татко умеят да се занимават с тях. На Бъдни вечер и на други празници си тръгваме на сутринта, защото си пийваме.

— Значи родилите ви не са въздържатели?

— Не, в никакъв случай.

— Какво имате предвид?

— Ами как какво? Майка и татко си пийват с удоволствие чаша червено вино заедно с храната. Татко не отказва и уиски. Като повечето хора.

— Случвало ли се е майка ви да консумира алкохол преди вечерната си разходка?

От гърдите на Лукас Люсгор се изтръгна демонстративна въздишка.

— Вижте какво — раздразнено подхвана той, — вече ви казах: самият аз не съм наясно с тези разходки! От една страна, останал съм с впечатлението, че майка ми излиза да се поразтъпче преди лягане. От друга, тя се боеше от тъмнината. Изпитваше почти панически страх. Всички я вземахме на подбив заради тази нейна фобия, защото от епископ се очаква да се чувства в безопасност, закрилян от Бога. Нали уж Той е навсякъде…

Последното изрече с ехидна усмивка, облегна се назад и остави празната чаша.

— Може ли да огледам жилището? — попита Ингвар.

— Ъъъ… да. Тоест не… Татко е при семейството ми и ми се струва нередно да ровичкате из вещите му без негово позволение.

— Няма да пипам нищо — усмихна се Ингвар и вдигна отбранително длани. — В никакъв случай. Само ще разгледам стаите. Както споменах неведнъж, държа да си създам представа за жертвите на убийствата, които разследвам. Затова съм тук. В Берген, имам предвид. Опитвам се да разбера що за човек е била майка ви. Една обиколка из жилището й би ми помогнала много. Как ви се струва?

Лукас вдигна рамене за пореден път. Ингвар прие жеста като знак на съгласие и се изправи. Прибра бележника в джоба си и помоли Лукас да го разведе из стаите.

— Не ми се ще да се изложа като последния път — усмихна се Ингвар.

Къщата на улица „Нюбебакен“ беше стара, но запазена. Стълбището към втория етаж се оказа изненадващо тясно и твърде пищно в сравнение с останалата част от обзавеждането.

Лукас вървеше отпред. Предупреди Ингвар да внимава да не си удари главата в тавана.

— Това е спалнята им — той открехна вратата и застана с ръка върху дръжката, без да открива цялата вътрешност на стаята.

Ингвар схвана намека и само надникна.

Одеяло, съшито от разноцветни парчета, постлано върху двойното легло, създаваше неповторим уют в иначе празната стая. Върху нощните шкафчета бяха натрупани купчини книги, а на пода до леглото лежеше сгънат вестник. Ежедневник, издаван в Берген, доколкото успя да прецени Ингвар. На стената срещу леглото висеше голяма картина — абстрактни фигури в синьо и лилаво. Зад вратата — Ингвар го видя само в огледалото между прозорците — се намираше висок гардероб.

— Благодаря — кимна той и се отдръпна.

На втория етаж се помещаваха ремонтирана наскоро баня, две спални, едната от които някогашната стая на Лукас, и просторен кабинет с две големи бюра за всеки от съпрузите. Ингвар едва се сдържаше да не огледа документите върху тях, но понеже отзивчивостта на Лукас бе на път да се изчерпи всеки момент, предпочете да кимне към стълбището. Минаха покрай врата с ключ в ключалката. Сигурно води към таванско помещение, предположи Ингвар.

— Защо живеят тук? — попита Ингвар, докато слизаха.

— Моля?

— Защо не живеят в жилището, отредено за епископа? Доколкото знам, в Берген е проектирана специална къща за епископа и семейството му.

— Баща ми е израснал в този дом. Когато се върнахме в Берген, родителите ми се настаниха тук. А след ръкополагането на майка ми за епископ татко настоя да не местят другаде. Май това беше условието му, за да се съгласи майка да стане епископ.

Намираха се в дългия коридор пред хола.

— Мислех, че тези неща са регламентирани от църковния канон — удиви се Ингвар. — Доколкото съм запознат, епископът е длъжен да…

— Вижте какво — прекъсна го Лукас и притисна с два пръста очите си. — Успяха да си издействат изключение след много разправии, но нямам представа как. Скапан съм. Моля ви да попитате друг за повече информация по въпроса.

— Добре — побърза да се съгласи Ингвар. — Няма да ви притеснявам. Искам само да надникна в онази стая — той посочи малката спалня, където влезе по погрешка преди няколко дни.

— На ваше разположение е — промърмори Лукас и протегна подканващо ръка към вратата.

Ингвар влезе в стаята. Остана изненадан, че Лукас не се възпротиви. Точно обратното: синът на епископа го остави да огледа спалнята на спокойствие и се върна в хола.

Пердетата бяха разтворени. Вече не се усещаше сладникав мирис на сън. Стаята беше по-хладна от предишния път. Някой бе прибрал дрехите, метнати върху облегалката на стола.

Иначе всичко си беше постарому.

Наведе се, за да прочете заглавията на книгите върху нощното шкафче. Дебела биография за героя от войната Йенс Кристиан Хауге, криминален роман от Юни Линдел и „Благодатта на земята“^[1] в протрита стара кожена подвързия.

Ингвар застина. Сетивата му попиваха всичко. Ева Карин Люсгор бе прекарвала нощите си тук — нямаше съмнение. Внимателно отвори вратата на гардероба. В едната половина на закачалки висяха поли, рокли, изгладени блузи и ризи, а другата беше разделена на рафтове. За бельо, за чорапи, за панталони, за колани, за официални дамски чанти. А най-долу — рафт за всичко, за което няма отделен рафт.

Никой не държи дрехите си в гостната, помисли си Ингвар и затвори безшумно гардероба.

Почувства се ужасно, както всеки път, когато сърфираше из чужд живот по гребена на някоя трагедия.

— Още много време ли ви трябва? — извика Лукас от хола.

— Не, приключвам всеки момент — увери го Ингвар и обходи с поглед стаята за последен път, преди да излезе в коридора. — Благодаря ви.

На външната врата се обърна и подаде на Лукас ръка за довиждане.

— Питам се кога ли ще отмине тази болка — отрони синът на епископа, без да я поеме.

— Никога — отвърна Ингвар и отпусна десницата си. — Не и завинаги.

Лукас Люсгор изхлипа.

— Изгубих първата си жена и порасналата си дъщеря — сподели Ингвар. — Случи се преди повече от десет години. Нелеп, банален инцидент у дома. Дотогава не бях изпитвал толкова силна болка.

Лицето на Лукас се промени. Неприязненото дистанцирано изражение изчезна. Скръсти ръце на тила си с отчаяна гримаса.

— Извинете ме — прошепна той. — Изгубили сте дете… Съжалявам. А аз тук ви се оплаквам…

— Не се извинявайте. Скръбта не подлежи на сравнение. Изпитвате безгранична печал. След известно време ще се научите да живеете с нея. Има светлина в тунела, Лукас. За щастие животът притежава способността да лекува раните, които ни е нанесъл.

— Почина майка ми, а вие сте изгубили…

— Все още се будя нощем с мисълта, че Елисабет и Трине са живи. После, след две-три секунди, осъзнавам какво се е случило и ме връхлита същата болка, каквато изпитах и в деня на кончината им. Само че трае по-кратко, разбира се. Половин час по-късно заспивам спокойно и не се будя повече — усмихна се леко той. — Време е да тръгвам.

Навън суровият студ го прониза. Дъждовните капки падаха косо и Ингвар вдигна яката на палтото си, докато вървеше към портата, без да се обръща.

Мислеше единствено за изчезналата снимка от така наречената спалня в дома на епископа. При предишното си посещение забеляза четири фотографии. Сега бяха три. Една на Лукас като дете, в скута на Ерик. Една на семейството в корабче. И една на младия Ерик Люсгор — сериозен, със студентска шапка с пискюл, килната настрани. Ингвар отвори портата. Неприятното скърцане на пантите го подразни и той се намръщи. Питаше се дали не сгреши, като не попита Лукас какво се е случило с четвъртата снимка.

От друга страна обаче, Ингвар нямаше да получи отговор на въпроса си.

Не и искрен.

 

 

Как е възможно някой да вярва на подобни истории, недоумяваше Ингер Юхане, докато сърфираше безцелно из мрежата с лаптопа върху коленете си. Влезе на страницата на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“, но не й се удаде да се съсредоточи. Страницата на „Нешънъл Инкуайърър“ поне я позабавлява.

Рагнхил вече спеше непробудно. Исак се канеше да приспи Кристиане. С раздразнение Ингер Юхане установи, че присъствието на бившия й съпруг не й е неприятно. За да се отърси от тази мисъл, си провери пощата. Във входящата й кутия бяха пристигнали три нови съобщения: две досадни рекламни предложения, едното за продукт за отслабване, произведен от екстракт от крил и мечешки нокти, и писмо от Керън Ан Уинслоу. Ингер Юхане разрови паметта си, за да се сети за кого става дума.

Спомни си Керън Уинслоу. Следваха заедно в Бостън преди два брака и цяла вечност. Тогава Ингер Юхане още планираше кариера на психолог и не подозираше изобщо, че само след няколко месеца ще зареже престижното си образование, за да се запише на курс във ФБР, който за малко да й струва живота.

Отвори писмото, изпратено от личен имейл адрес, не от служебен.

Dear Inger! Remember me? Long time no see! We had some great days back at school, and I’ve been thinking of you now and then. How are you? Married? Kids? Can’t wait to hear.

I googled your name, and found this address. Hope it’s correct.

I’m going to a wedding in Norway, 10th of January. A dear friend of mine is marrying a Norwegian cardiologist. The wedding is taking place in a small town called Lillesand, not far from Oslo. Are you still living there?^[2]

Ингер Юхане отбеляза наум, че американското оптимистично схващане на Керън за not far ще претърпи сериозен крах по лъкатушещото, опасно за живота шосе Е-18 към южната част на страната.

I have to go without my husband and three children (two daughters and a son, gorgeous kids!), due to other family activities. I′ll arrive in Oslo three days before the wedding, and would be absolutely thrilled to meet you! Is it possible? We have SO much catching up to do. Please let me hear from you as soon as possible. I′ll be staying at Grand Hotel, by the way, the in center of Oslo. Lots of love:

Karen^[3]

Керън поне е права за разположението на хотела, помисли си Ингер Юхане, докато въвеждаше името на приятелката си в търсачката.

Двеста и шест резултата.

Очевидно имаше поне две американки с името Керън Уинслоу, защото повечето статии бяха написани за седемдесет и три годишна детска писателка. Американката се канеше да започне юридическото си образование през есента, когато самата Ингер замина за Куонтико. Не се съмняваше, че Керън е завършила с отлична диплома. В интернет имаше и статии за адвокатка в кантора, намираща се в Алабама, с името „Американски център за закони в полза на бедните“. Ингер Юхане прегледа набързо няколко материала: въпросната адвокатка на име Керън Уинслоу — оказа се нейна връстница — ръководила кампания срещу щата Мисисипи за затваряне на големите затвори за малолетни престъпници заради зачестилите случаи на грубо погазване на елементарните права на децата.

Ингер Юхане влезе на страницата на кантората и се сети, че я е разглеждала и преди. „Американски център за закони в полза на бедните“ беше сред най-изявените противници на престъпления, извършени от омраза. Работещите там оказваха безвъзмездна помощ на пострадали от насилие, предимно афроамериканци, и развиваха мащабна кампания в подкрепа на социално слаби и онеправдани малцинствени групи. Освен това водеха внушително разследване с цел подробно проучване на потенциалните жертви на престъпления от омраза по целия американски континент.

Ингер Юхане разгледа внимателно целия им сайт. Там не откри снимки на служителите в центъра. Вероятно от съображения за сигурност, помисли си тя. След десетминутно четене у нея не остана съмнение, че адвокатката Керън Уинслоу в американския правозащитен център и нейната състудентка са едно и също лице.

— Перфектно — промърмори тя.

— Съгласен съм — Исак се отпусна върху стола срещу нея. — И двете деца заспаха. Ако ми разрешиш, ще погледна какво има в хладилника, за да си сготвим нещо.

Ингер Юхане дори не вдигна очи от компютъра. Отвори програмата „Аутлук“.

— Чувствай се като у дома си — промърмори тя под носа си. — Кренвиршите не ме заситиха особено.

Dear Karen!

Thanks so much for your mail. Of course I want to see you! I live in Oslo, and you are more than welcome to stay with us for a couple of days. Have to warn you, though, I am blessed with two daughters that are more than a handful.^[4]

Пръстите й тичаха бясно по клавишите. Ингер Юхане не мислеше. Все едно между ръцете й и преживяванията й от последните седемнайсет години течеше директна линия. Нищо не се нуждаеше от допълнителни разсъждения и корекции. Не разсъждаваше, просто разказваше. Пишеше за децата, за Ингвар, за работата си. Керън Уинслоу се намираше далеч отвъд океана. Старата й приятелка от студентските години не познаваше никого в Норвегия и Ингер Юхане изобщо не внимаваше какво й споделя. Разказваше за живота си като учен, за проектите си, за притесненията, че не е достатъчно добра майка на по-голямата си дъщеря, чиито настроения разбира само тя. Откровено казано, и тя се затруднява. Думите се сипеха изпод пръстите й без никакви прегради. Ингер Юхане пишеше на момиче, с което някога се бе чувствала млада и свободна. Все едно се изповядваше.

— Воала! — Исак й поднесе препълнена чиния. — Спагети карбонара по нетрадиционна рецепта! Понеже в хладилника нямаше бекон, сложих шунка. Нямаше и яйца, затова приготвих соса с парче синьо сирене. Освен това нямаше и спагети, та сварих талиатели. Отгоре добавих безумно количество ситно накълцан, леко запечен чесън. Както виждаш, доста далеч са от класическите спагети карбонара.

Ингер Юхане подуши ястието.

— Ухае превъзходно — отбеляза разсеяно тя. — Ако ти се пие вино, има в ъгловия шкаф. Аз искам минерална вода. Ще ми донесеш ли една бутилка?

Тя се взираше в екрана, дъвчейки долната си устна.

Без да се колебае, маркира целия текст без първите три реда, натисна „изтрий“ и довърши краткото си писмо до Керън:

Let me know the details of your stay as soon as possible. I′m really looking forward to seeing you, Karen. Really!

All the best:

Lnger^[5]

— На кого пишеш с такова усърдие? — поинтересува се Исак, качи краката си върху масата, сложи чинията на корема си и започна да яде лакомо.

Трапезните му обноски я дразнеха открай време.

Просто защото той нямаше такива.

Исак грабна чашата с вино с цяла шепа и засърба с пълна уста.

— Ядеш като прасе, Исак.

— На кого пишеш?

— На стара приятелка.

Ингер Юхане затвори лаптопа, остави го настрани и се наведе над порцията си. Ястието не само ухаеше добре, а и имаше чудесен вкус. Двамата поседяха така, без да разговарят, докато изпразниха чиниите си.

 

 

Чашата беше празна.

Уиски със сода — слабостта на Маркус.

Хората от неговото поколение не пиеха такова питие. Сбърчваха нос с погнуса, когато той смесваше скъпо уиски с най-обикновена сода във високи чаши. Дядото на Маркус имаше традиция да пие такъв коктейл всяка събота в осем след седмичното посещение в банята и измиването на косата. Маркус-младши опита за пръв път уиски със сода след конфирмацията си. Вкусът му се стори остър, но успя да го преглътне. Това е мъжко питие, казваше дядо му и Маркус го превърна в своя запазена марка.

Чудеше се дали да не си направи още една чаша, но се отказа.

Ролф излезе по работа. Дресиран кон получил болки в лявото предно коляно и собственикът, броил половин милион крони за жребеца, нямаше никакво намерение да чака ветеринарната клиника да отвори на пети януари. Работното време на Ролф беше ориентировъчно, но понякога ставаше по-скоро заблуждаващо. Поне два пъти седмично го викаха за спешни случаи вечер.

Малкият Маркус спеше.

Кучетата също си бяха легнали по местата и в къщата цареше тишина.

Маркус посегна към дистанционното. Смътна тревога, прокраднала се в душата му, пречеше да реши дали да си легне, или да изгледа някой сериал. „Забравени досиета“? Нещо от този жанр, каквото и да е, само да разсее потискащите го мисли.

Телевизорът не се включи. Маркус удари дистанционното в бедрото си и опита отново. Нищо. Сигурно батериите се бяха изтощили. Прозина се и реши да си легне. Да си провери пощата, да си измие зъбите и да си легне.

Излезе от хола и отиде в кабинета си. Компютърът беше включен. Във входящата си кутия не видя интересни писма. Отвори страницата на вестник „Дагбладе“. И там същата скука. Превъртя страницата надолу.

Творец с противоречива репутация, намерен мъртъв.

Заглавието се мерна за секунда пред погледа му.

Показалецът върху колелцето на мишката спря. Маркус отново се върна по-нагоре на страницата.

Творец с противоречива репутация, намерен мъртъв.

Сърцето му заблъска лудо. Главата му олекна върху раменете.

О, не, стига вече. Само дано не получава нов пристъп.

Не усети обаче паника.

Чувстваше се силен, с ясно съзнание и започна бавно да чете.

После изключи компютъра. Взе отвертка от чекмеджето на бюрото си. Приклекна на пода, разви четири винта от капака на системното устройство, отвори го и внимателно извади харддиска. После го замени с друг, който се нагоди лесно. Върна капака на мястото му, зави винтовете и прибра отвертката. Накрая избута процесора под бюрото.

Излезе с извадения харддиск в ръка.

От сънливостта му не остана и помен.

 

 

Жената в залата за пристигащи на летище „Гардермуен“ установи с изненада, че от сънливостта й не остана и помен. Шофира дълго, а и няколко нощи не успя да спи спокойно. Последните мили се боеше да не клюмне върху волана. Сега тревогата, държала я будна толкова дълго, се завърна с пълна сила.

За стотен път погледна часовника.

Според светлинното табло в залата полет SK1442 от Копенхаген трябвало да кацне по разписание в 21:50, но се приземил с четирийсетминутно закъснение. Оттогава обаче бяха изминали четирийсет и пет минути.

Тя сновеше неспокойно пред изхода от митническата проверка. В тази съботна вечер между Коледа и Нова година летището остана почти безлюдно. В малкото кафене, където си купи чаша кафе и парче негодна за ядене изстинала пица, нямаше посетители. Не можеше да си намери място от притеснение.

По принцип обичаше летищата. Когато беше млада и главното норвежко летище се намираше в Дания, а „Фурнебю“ в Берген беше най-голямото в страната, тя ходеше там само за да гледа самолетите, хората, самоуверените пилоти и лъчезарните ослепително красиви стюардеси. Седеше часове наред, отпивайки чай от термос, а въображението й рисуваше сценарии за живота на минаващите покрай нея. Летищата я потапяха в особено настроение, пропито с любопитство, трепетно очакване и носталгия.

Сега обаче тревогата я побъркваше.

Отдавна и последният пътник излезе от митническата проверка.

Обърна се към светлинното табло. След полет SK1442 вече нямаше надпис „Багажът е върху лентата“. Тя знаеше какво означава това, но отказваше да го приеме. Още не.

Мариане щеше да се обади, ако се бе случило нещо непредвидено.

Щеше да изпрати съобщение. Да позвъни по телефона. Не би я оставила в неведение.

Пътуването от Сидни продължава повече от трийсет часа с прекачвания в Токио и Копенхаген. Нормално да се е появил проблем. В Токио или в Сидни. Или пък в Копенхаген.

Но в такъв случай Мариане щеше да й съобщи.

По гърба й полазиха тръпки. Втурна се към коридора, откъдето излизаха пристигащите. Знаеше, че не е никак препоръчително да влиза вътре. След атентатите на единайсети септември мерките за сигурност бяха затегнати и тя не изключваше вероятността митничарите да са упълномощени да стрелят по нарушителите.

— Ехо — подвикна тя и се показа зад стената. — Има ли някого?

Никакъв отговор.

— Ехо — повтори тя, този път по-високо.

Мъж в митническа униформа се появи от отсрещната страна. Намираше се на пет метра от жената.

— Кажете. Преминаването оттук е забранено!

— Знам, знам. Само се питах… Очаквам близък човек с полета от Копенхаген, който се приземи преди час. С полет SK1442. Обаче не дойде. Дали бихте… Ще ми направите голяма услуга, ако проверите има ли още пътници от самолета.

За миг й се стори, че митничарят ще й откаже. Задълженията му не включваха обслужването на клиенти на летището. По една или друга причина обаче той вдигна рамене и се усмихна.

— Май всички пътници излязоха. Почакайте.

И изчезна.

Сигурно мобилният на Мариане е с изтощена батерия.

Ами да, точно това е причината, опита се да се успокои тя и задиша по-леко. А и за никого не е тайна, че в днешно време е трудна работа да намериш уличен телефон с монети. А намериш ли, нямаш монети подръка. Повечето телефони работят и с карти. Мобилният й телефон се е развалил или нещо подобно, повтаряше си наум тя.

— Празно е. Тихо като в гроб — митничарят мушна ръце в джобовете си. — Тази вечер очакваме два-три самолета, но в момента няма никого. И лентата с багажа се опразни.

Той извади ръце от джобовете си и ги разпери в жест на искрено съжаление.

— Благодаря ви — отрони тя. — Много ви благодаря за съдействието.

Отдръпна се и се насочи към ескалатора, който я отведе до залата за отпътуващи. Извади мобилния си телефон. Никакви съобщения. Никакви пропуснати повиквания. Опита се отново да се обади на Мариане, но веднага се включи телефонният секретар. Краката й сякаш сами започнаха да бягат. Ескалаторът се движеше прекалено бавно и тя тичаше по стълбите му. Горе се спря. Досега не бе виждала залата толкова празна и тиха. Зад четири-пет гишета се мяркаха отегчени служители на летището. Неколцина четяха вестници. От южната част на помещението се чуваше бученето на машина за почистване, зад която бавно вървеше тъмнокож мъж. Работеше само единият пункт за летищен контрол, но и там не се виждаше никой. Приличаше на апокалиптична сцена от филм. „Гардермуен“ трябваше да кипи от живот, да изглежда неприветливо с напрегнатата си атмосфера, защото вътре гъмжи от изнервени пътници и служители, които вършат възложената им работа, но не помръдват пръста си за повече.

Сърцето й се качи в гърлото. Тръгна решително към гишето на Скандинавските аеролинии в другия край на залата. И там цареше същата пустота. Преглътна няколко пъти и избърса с ръкав избилата по лицето й студена пот.

От стаичката зад гишето излезе възрастна жена.

— С какво мога да ви помогна?

— Тук съм, за да посрещна…

Служителката седна и започна да пише по клавиатурата, без да вдига очи.

— Дойдох да посрещна гаджето ми. Пътува в самолета от Копенхаген.

— И не се ли е появил още?

— Тя. Казва се Мариане Клайве.

Жената зад гишето я погледна объркано, постепенно мускулите на лицето й се отпуснаха и тя отново се съсредоточи върху клавишите.

— Аха — кимна тя. — Разбирам.

— Още я няма. Ходи в Австралия и се е прикачила в Токио и Копенхаген. Питам се дали… бихте ли проверили качила ли се е изобщо на самолета?

— За съжаление не мога да ви дам такава информация.

Сигурно причината се криеше в заплашителната празнота в гигантското помещение. Или в безсънните нощи, или в необяснимото безпокойство, което я мъчи цяла седмица. А вероятно дълбоко в себе си тя знаеше, че има сериозни основания да изгуби надежда. Все едно защо, но жената в червения анорак се разплака пред чужд човек за пръв път в зрелия си живот.

Плачеше беззвучно, а сълзите се стичаха по бузите й, по трапчинките от двете страни на устата й и продължаваха по острата брадичка. Големите капки бавно падаха върху светлото дървено гише.

— Плачете ли?

Служителката на Скандинавските аеролинии я погледна с искрено съчувствие. Не получи отговор.

— Чуйте ме — служителката понижи глас. — Късно е. Сигурно сте капнали от умора. Тук няма никого и…

Бързо хвърли поглед към вратата на задната стаичка.

— С кой полет е пътувала, казвате?

Жената в анорака остави сгънат лист върху гишето.

— Копие от маршрута — прошепна тя и разтърка лицето си.

Нямаше как да види какво пише върху екрана на компютъра. Затова прикова поглед в очите на възрастната жена. Те сновяха нагоре-надолу, от клавиатурата към екрана и обратно. В челото й се вряза угрижена бръчка.

— Имала е билет — установи накрая тя. — Но не се е качила на самолета.

Клавишите пращяха изпод бързите й пръсти.

— Мариане Клайве е имала билет, но не се е явила на гише „Летищен контрол“.

— В Копенхаген?

— Не, в Сидни.

Направо невероятно. Невъзможно. Мариане никога, при никакви обстоятелства, не би пропуснала да й съобщи, ако нещо непредвидено й попречи да се прибере в Норвегия. Самолетът бе излетял от австралийска земя преди повече от трийсет часа. За толкова време Мариане все щеше да намери телефон, компютър с интернет връзка или друг начин да се обади. Необяснимо.

— Момент — жената зад гишето посегна да огледа още веднъж копието от билета.

Приятелката на Мариане, четирийсет и три годишната Сюньове, оправдаваше напълно значението на името си^[6]: сплетена руса коса, лице без грим, на вид десет години по-млада. Сюньове стигна на сто и четирийсет метра под Еверест и щеше да го изкачи, ако обстоятелствата не я бяха принудили да се върне. Обиколи цялото земно кълбо на кораб. Близо до Канарските острови й се случи да срещне пирати, а по време на инцидент с водолазен екип до остров Стурд се размина на косъм от смъртта. С други думи, Сюньове Хесел беше здравомислеща изобретателна жена, неведнъж спасявала и своя живот, и живота на хората до себе си благодарение на бързината и съобразителността си.

Сега обаче всичко застина.

— Съжалявам — прошепна жената зад гишето. — Мариане Клайве е имала билет за Сидни миналата неделя. Но тук виждам, че… — погледът й се спря на отчаяната Сюньове и тя изтръпна. — Съжалявам — повтори тя. — Не се е явила на летището. Не е използвала билета си. Или поне не двупосочния си билет за Сидни. Иначе може да е заминала за друго място. С друг билет.

Без да благодари за отзивчивостта и предоставената информация, без да отрони дума, без дори да прибере копието от неизползвания билет, Сюньове Хесел обърна гръб на гишето и хукна през пустата зала. Само дето нямаше представа къде отива.