Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pengemannen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Група 25

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-228-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8802

История

  1. — Добавяне

Малки ключове, големи стаи

— Извинете — Ингвар Стубьо спря на вратата. — Събудих ли ви?

Лукас Люсгор премига няколко пъти и поклати глава.

— Не, не — промърмори той. — Всъщност нощес не мигнах и сега се унесох…

Вдигна глава и се усмихна вяло. Ингвар едва го позна: прегърбил широките си рамене, с мазна коса, с торбички под очите. В лявото му око се бе спукал кръвоносен съд.

— Разбирам — кимна Ингвар и дръпна един стол, за да седне срещу Лукас.

Люсгор вдигна рамене. Ингвар не разбра значението на този жест: дали Лукас иска да му покаже, че съчувствието не му върши работа, или просто се извинява, задето е задрямал.

— Вълците надушиха следата — съобщи Ингвар. — Въпрос на време беше журналистите да научат.

Събеседникът му кимна.

— Нападнаха ли ви вече? — попита Ингвар и погледна часовника: наближаваше осем и половина.

Люсгор кимна.

— Много съм ви благодарен, че дойдохте — приветливо разтвори длани Ингвар. — Както виждам, с колегата ми сте уредили формалностите. Предложиха ли ви чаша кафе или вода?

— Не, няма нужда. Вие какво правите всъщност тук?

— Аз ли?

— Да.

— В какъв смисъл?

Лукас се наведе напред и подпря лакти върху масата.

— Нали работите в КРИПОС.

— КРИПОС не е това, което беше.

— Аха…

Ингвар недоумяваше с каква цел Люсгор задава тези въпроси.

— Доколкото знам, КРИПОС се занимава предимно с противодействие на организираната престъпност. Да не подозирате мафията в убийството на майка ми?

— Не, не, не!

За миг Ингвар помисли, че събеседникът му говори сериозно. Тъжната, едва доловима усмивка на Люсгор го наведе на други мисли.

— В разследването на този случай са ангажирани най-добрите специалисти от полицията — обясни Ингвар и си наля кафе от термоса. — Явно са сметнали, че и аз съм сред тях. Как се чувства баща ви?

Никакъв отговор.

— За начало искам да ви осведомя за някои неща — подхвана Ингвар и бутна към Люсгор малка папка.

Лукас изобщо не посегна да я вземе.

— Майка ви е починала от прободна рана. Засегнали са сърцето й. Това означава, че е издъхнала почти мигновено.

Ингвар не отлепяше очи от лицето на Лукас в търсене на отговор дали да продължава с мъчителните подробности.

— По тялото й не са открити следи от друго насилие, освен няколко ожулвания, получени вероятно при падането. По всичко личи, че не е оказала никаква съпротива.

— Тя беше…

Лукас се изкашля, закривайки устата си с юмрук.

— … беше шейсет и две годишна. От жена на нейните години не се очаква да надвие физически убиеца си.

Той пак се изкашля и побърза да добави:

— Или убийцата си. Сигурно има и жени, които убиват.

— Несъмнено.

Ингвар кимна и поглади бузата си, чудейки се дали да не прибере недокоснатата папка. Настъпи продължително, почти неловко мълчание. Ингвар забеляза, че за изминалото денонощие недружелюбното поведение на Лукас не се е променило. Синът на жертвата се взираше в масата, скръстил отбранително ръце.

— Съпругата ми е криминолог — внезапно сподели Ингвар. — Освен това има юридическо образование и е следвала малко психология.

Лукас не се стърпя и вдигна глава. По лицето му се изписа изненада.

— Тя е значително по-млада от мен — добави Ингвар.

Дори най-неотстъпчивите свидетели и най-враждебните арестанти не съумяваха да останат равнодушни, когато Ингвар без всякакво предизвестие започваше да говори за семейството си. Този непрофесионализъм от негова страна събуждаше или раздразнение, или удивление, или любопитство.

— Понякога жена ми казва…

Ингвар вдигна чашата и отпи шумно от кафето, без да бърза.

— … че предпочитала близките й да умрат след тежко и мъчително боледуване, отколкото да станат жертва на престъпление, макар смъртта във втория случай да настъпва почти веднага.

Докато изричаше тези думи, Ингвар чу как гузната му съвест го укорява, задето приписва на Ингер Юхане виждане, което тя не изповядва. Но угризенията му се стопиха след реакцията на Лукас:

— Какво точно… какво точно има предвид съпругата ви? Струва ми се ужасно да предпочетеш любимите ти хора да изпитват болка…

— Да, нали? Съгласен съм с вас. Според жена ми обаче семействата на жертвите на престъпление задължително стават обект на старателно проучване и преживяват огромно психическо натоварване. А когато човек умре от нелечимо заболяване… — Ингвар разпери ръце — … всичко приключва дотам. Близките му приемат съболезнования и никой не им задава въпроси. Съпругата ми твърди непоколебимо, че ненасилствената смърт прилича на восък, който запечатва завинаги семейните тайни, докато насилствената…

Ингвар поклати красноречиво глава и мушна въображаем ключ в невидима ключалка, за да онагледи думите си.

— Тогава всичко излиза наяве. Така смята жена ми. Както споменах, не съм съгласен с нея, но трябва да й се признае, че в известен смисъл е права. Нали?

Лукас го гледаше с присвити очи, без да показва какво мисли по въпроса. Ингвар не сваляше очи от него. Лукас се наведе напред.

— Явно се опитвате да ми намекнете, че в семейството ми има тайни, които биха обяснили защо някой е убил майка ми на улицата! — изкрещя той. — Нима според вас тя е виновна за смъртта си? Майка ми, най-милата, най-грижовната…

Сълзите го задавиха и той избухна в ридания. Ингвар запази спокойствие. С дясната си ръка държеше чашата с кафе, а в лявата, между показалеца и средния пръст, се люлееше химикалка.

— Майка ми не криеше нищо — отчаяно проплака Лукас и избърса очите си. — Не беше такъв човек.

Ингвар продължаваше да мълчи.

— Майка и татко се обичаха много. Е, имаха разногласия като всички съпрузи. Все пак са се оженили на деветнайсет. Това прави… — той изхлипа, докато пресмяташе наум — … повече от четирийсет години брак! Живели са заедно толкова дълго, а вие ще ми разправяте, че между тях имало тайни! Това е… направо…

Ингвар записа нещо в бележника си, после го бутна по невнимание и той падна на пода. Вдигна го, а написаното остана отдолу.

— Нагло е да набеждавате майка ми в…

— Моля за извинение, ако сте възприели думите като проява на наглост. Нямах такова намерение. И все пак ми се струва интересно, че веднага се сетихте за брака на родителите си, докато аз говоря най-общо за навика на хората да пазят в тайна свои преживявания. Постъпки, пропуски. Грешки, с които са си създали врагове или са навредили на някого. Това изобщо не означава непременно…

Той не довърши изречението с надеждата, като спести думите, засегнали Лукас, да посмекчи гнева му.

— Майка и татко нямат врагове — настоя Люсгор и се помъчи да се овладее. — Тъкмо напротив: смятаха майка ми за умел посредник при спорове, дипломат както в духовното си поприще, така и в личния си живот. Никога не ми е споменавала някой да я е заплашвал.

Преглътна и прокара пръсти през косата си.

— Колкото до татко… — Лукас си пое хрипкаво дъх, — … винаги е стоял в сянката й.

Издиша бавно и гласът му се промени. Изведнъж стана примирен. Сякаш водеше монолог.

— Съвсем близко до ума е. Майка ми направи кариера, а татко е завършил само бакалавърска степен. Сигурно не е искал… — той спря.

— Как са се запознали? — спокойно попита Ингвар.

— В гимназията. Били са съученици.

— Училищна любов — усмихна се Ингвар.

— Да. Майка ми имала видение на шестнайсет, което завинаги я свързало с Бог. Израснала в обикновено работническо семейство, баща й работел в Бергенската корабостроителница. Членувал в Норвежката комунистическа партия и бил върл атеист. Майка ми първа от целия им род постъпила да учи в гимназия. Дядо ми трудно приел, че дъщеря му ще следва теология, но същевременно се гордеел с нея. За жалост не доживя да я види епископ. Това би… — той вдигна рамене, — татко е израснал в среда, пропита от академизъм. Неговият баща, тоест моят дядо, преподавал история в университета в Осло. Преместили се в Берген, когато татко бил на осем-десет години. Баба ми, неговата майка, била учителка. По онова време рядко се случвало жена да…

Лукас отново не довърши мисълта си.

— Сещате се — додаде само той.

Ингвар не бързаше да се обади.

— Хората често гледат на баща ми като на… как да се изразя… като на неудачник — той отново се задави и сълзите рукнаха по бузите му. — Което изобщо не отговаря на истината. Той е прекрасен баща; интелигентен, начетен; грижовен. Просто така и не е успял да… постигне всичко… каквото… Дядо и баба са имали големи очаквания за него. Хранели амбиции за бъдещето му — той изхлипа и прокара ръка над устата си. — Татко разсъждава повече от майка. Неговите възгледи за религията са по-… консервативни, така да ги наречем. Татко е силно повлиян от католицизма. Ако майка ми не беше протестантски епископ, отдавна да е приел католицизма. През есента майка ходи на вселенския събор в Бостън и татко я придружи. Посетил всички католически църкви в града.

Лукас се подвоуми.

— Татко е по-строг към себе си от майка. И досега му тежи, че е разочаровал родителите си. Единствено дете е.

Лукас изрече последното с красноречива физиономия, все едно това обясняваше всичко.

— И вие сте единствено дете — Ингвар отново надникна в книжата, обърна бележника с лицето нагоре и бързо надраска няколко изречения.

— Да.

— И сте на… двайсет и девет?

Ингвар остана изумен, когато прочете рождената дата на Лукас Люсгор. Изглеждаше му като мъж в средата на трийсетте.

— Да.

— Тоест родителите ви са били женени в продължение на четиринайсет години, преди да се появите.

— Заети са били с образованието си. Най-вече майка ми.

— Не са ли имали други деца?

— Доколкото знам, не.

В глас му се завърна познатата заядлива бдителност. Ингвар се усмихна обезоръжаващо и попита:

— А на какво се основава мнението ви, че родителите ви се обичат силно?

Лукас се смая от въпроса.

— Какво… какво имате предвид? — Без да дочака отговор, продължи: — Показваха любовта си един към друг стотици пъти на ден! Обичта им се виждаше в начина, по който разговаряха, в общите им преживявания, във всичко… Боже мой, що за въпрос?

Погледът му стана направо страшен: кръвясалото око се отвори широко. Изведнъж Лукас се вцепени и престана да диша.

— Какво ви е? — попита Ингвар след няколко секунди. — Лукас Люсгор! Прилоша ли ви?

Събеседникът му бавно издиша поетия въздух.

— Мигрена — отрони той. — Получих зрителни смущения.

Гласът му звучеше монотонно. Лукас мигаше непрекъснато.

— Виждам светкавици в едната половина от…

Вдигна ръка и я сложи като параван между дясното и лявото си око.

— Това е симптом, че след двайсет и пет минути ще ме стегне ужасно, неописуемо главоболие. Трябва да се прибера вкъщи.

Стана рязко и столът се прекатури. Олюля се и се подпря на стената. Ингвар погледна часовника. Беше отделил целия си ден за този разговор, а от началото му минаха едва двайсетина минути. Ингвар узна доста факти, които му даваха плод за размисъл, но не успя да скрие раздразнението си от прекъсването на разпита. Лукас Люсгор изобщо не му обърна внимание. Изглеждаше напълно неадекватен и неспособен на каквото и да било.

— Ще ви закарам. Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Не. Само ме закарайте веднага.

Ингвар откачи палтото на Лукас и му го подаде. Той не го облече. Само го взе и се затътри към вратата. Ингвар тръгна пред него.

— Виждам, че не се чувствате добре — той задържа ръката си върху дръжката на вратата. — Затова ще отложим този разпит за по-подходящ момент. Но за жалост съм принуден да ви задам един въпрос. Впрочем вчера вече го чухте.

Лицето на Лукас остана неподвижно; сякаш изобщо не забелязваше присъствието на Ингвар.

— Къде е отивала майка ви на Бъдни вечер?

Люсгор вдигна глава. Погледна Ингвар в очите, облиза устни и преглътна шумно. Явно полагаше неимоверни усилия да не изгуби присъствие на духа заради мисълта за предстоящата болка.

— Нямам представа — отвърна той. — Не знам защо майка ми е излязла от къщи.

— Имаше ли навика да се разхожда нощем, преди лягане? Често ли…

Лукас все още го гледаше.

— Трябва да се прибера вкъщи — дрезгаво настоя той. — Незабавно. Казах ви, не знам къде е отивала. Моля ви да ме закарате до дома ми.

Лъжеш, помисли си Ингвар. Личи си, че не ми казваш истината.

— Не ви лъжа — увери го Лукас Люсгор, докато залиташе по коридора.

 

 

— Не можеш да лъжеш дори да ти плащат за това — засмя се Лине Шутер и качи краката си на дивана.

— Стига де — засегна се Ингер Юхане. — Аз съм спец по лъжите!

— По чуждите — може би да. Но теб не те бива да лъжеш. Ако беше купила ребърцата от „Рими“ и беше казала на майка ти, че си ги взела от „Стрьом-Ларшен“, носът ти щеше да порасне оттук до Берген. За късмет си се спряла на треска.

— Според мама не беше късмет — промърмори Ингер Юхане, преди да отпие от виното си.

— Я не се впрягай — посъветва я Лине. — Майка ти е много мила жена, умее да общува с внучките си и е безкрайно добра. Е, наистина не я бива да контролира емоциите си. Каквото й е в ума, веднага излиза през устата. Забрави за случката. Наздраве!

Ингер Юхане повдигна съвсем леко чашата и вдигна краката си на дивана. Преди час на вратата се появи Лине — нейната най-добра и най-стара приятелка — с две бутилки вино и три дивидита. През първите няколко минути Ингер Юхане изпита известно раздразнение: беше се настроила за спокойна вечер пред компютъра. После обаче двете се разприказваха, седнали в двата края на дивана, и компанията на Лине й подейства освежително.

— Боже мой, напоследък се преуморявам — тя се усмихна, докато се прозяваше. — Чак когато се отпусна, усещам колко съм била напрегната.

— Само да не заспиш! Първо ще гледаме… — Лине посочи дивидитата върху масичката — „Да си остане във Вегас“ с онзи уникален сладур Аштън Къчър. Не ти разрешавам да критикуваш. Тази вечер ще се забавляваме!

Тя срита Ингер Юхане, а приятелката й само поклати примирено глава.

— Колко време губиш в гледане на такива филми?

— Стига си се правила на изтънчена. И на теб ще ти хареса!

— Но преди това искам да изгледаме новините, за да не изгубя връзка с реалността, докато се отнасяме в тази боза.

Лине се засмя и вдигна чашата си в знак на съгласие. Ингер Юхане пусна телевизора. Началната заставка тъкмо приключваше. Водещата новина съвсем закономерно беше убийството на Ева Карин Люсгор на улицата. Полицията още не разполагала със следа по случая.

— Какво? — Лине зяпна от учудване и се надигна. — Убили са я? Какво, по дяволите…

Свали краката си на пода, остави чашата на масичката и опря лакти о коленете си.

— Новината излезе в електронните вестници. Съобщиха я и по радиото — Ингер Юхане усили звука. — Къде беше, та не си разбрала?

— На ски — отвърна Лине. — Снощи чух, че е починала, но не казаха… Шшшт!

Кристиан Борк носеше тъмен костюм и излъчваше строгост.

— Днес от полицията потвърдиха, че епископът на Берген Ева Карин Люсгор е била убита вечерта на 24 декември. Тъжната вест ви съобщихме още вчера. Обстоятелствата около смъртта й бяха оповестени едва днес сутринта.

От студиото включиха репортер от дъждовен Берген. Той обобщи известните до момента факти или с други думи изгуби две минути ефирно време за нищо.

— Затова ли Ингвар замина за Берген? — попита Лине.

Ингер Юхане кимна.

— Доколкото успяхме да научим, полицията още не разполага със следи по случая.

— Значи разследващите разполагат с много следи и чакат да видят къде ще ги отведат.

Лине направи знак на Ингер Юхане да мълчи. Двете изгледаха целия материал, който продължи близо дванайсет минути. Необичайно дългият репортаж се дължеше не само на събитийната суша около Коледа. Реакциите на всички интервюирани — полицаи, църковни служители, политици, обикновени минувачи — издаваше тъга, каквато норвежците по принцип избягват да показват публично. Мнозина от хората не успяха да овладеят разтреперания си глас. Някои дори избухнаха в плач пред камерата.

— Същото беше и след смъртта на крал Улав — отбеляза Лине и изключи телевизора.

— Да, но той почина от старост в леглото си.

— И все пак… атмосферата сред хората ми се струва почти същата. Кой би искал да отнеме живота на такава жена? Та тя беше толкова… добра и мила.

Неслучайно и Ингер Юхане реагира като приятелката си, когато научи за кончината на епископа преди два дни. Ева Карин Люсгор правеше впечатление на свестен човек, нещо повече: притежаваше дарбата да посредничи между враждуващи страни. По отношение на теологичните си възгледи се намираше по средата на пъстрата картина, наречена Норвежка църква. Нито при радикалните, нито при консервативните. След дългогодишни ожесточени спорове дали в лоното на Църквата да се приемат хомосексуалисти (този дебат проправи впрочем път на идеята в норвежката конституция да не фигурира официално вероизповедание) Ева Карин Люсгор изигра ключова роля, като убеди враждуващите страни да се обединят под мотото „има място и за двете гледни точки“. Самата тя на драго сърце би венчала хомосексуална двойка. Същевременно обаче защитаваше правото на свещениците, противници на хомосексуализма, да откажат. Епископ Люсгор си изгради образа на открит и толерантен духовник, типичен представител на привържениците на идеята за великодушна държавна Църква, загрижена за народа. Всъщност обаче Ева Карин Люсгор не одобряваше незадоволителната автономност на Норвежката църква и не пропускаше случай да изложи аргументи в подкрепа на гледището си.

Неизменно приветлива, спокойна, тя се усмихваше загадъчно, което придаваше допълнителна острота на някоя случайно изплъзнала се от устата й язвителна забележка в редките случаи, когато разпалено подкрепяше някаква кауза.

Например беше непреклонна по въпроса за абортите.

Единствено там проявяваше крайност, защото бе върл противник на аборта. Не приемаше никакви извинения по темата. Заклеймяваше хирургичната намеса за отстраняване на създаден живот дори след изнасилване или при опасност за живота на майката. За епископ Люсгор Божието творение бе неприкосновено, Неговите пътища неведоми, а оплодената яйцеклетка имаше право да живее, щом Господ е решил така.

Тези нейни възгледи изненадващо срещнаха хорското уважение в страна, където дебатът дали да се разреши абортът приключи още през 1978-ма. Малцината противници, които поддържаха борбата срещу правото на жените да прекъсват своята бременност, си спечелиха славата на смешно ретроградни и — поне в очите на повечето хора — твърде радикални. Дори активистките в женските дружества обаче омекваха при срещата с Ева Карин Люсгор. Вярна на принципите си, тя се дистанцира категорично от схващането, че правото на аборт е свързано с борбата на жените за равнопоставеност в обществото. Епископът възприемаше аборта като посегателство върху свещеното право на всяко човешко същество да живее. Тук не става дума за пол, смяташе тя.

— Питам се какво ли е видяла в гората — неочаквано промълви Ингер Юхане.

— В гората ли? Нали са я убили на улицата. Каква гора?

— Не говоря за убийството. Чете ли портрета в „Дагбладе“?

Лине поклати глава и си наля още вино.

— През почивните дни ходихме на вилата. Карахме ски и изобщо не съм поглеждала пресата.

И да не си на ски, пак не я поглеждаш, помисли си Ингер Юхане и продължи с усмивка:

— В интервюто споделя, че на шестнайсет години Господ й се явил в гората. Преживяването изиграло много важна роля за нея, но отказва да разкрие подробности.

— Не виждат ли по-скоро Исус?

— Какво?

— Мислех, че когато получават видения свише, казват „яви ми се Исус“.

— Господ или Исус, няма никакво значение — промърмори Ингер Юхане.

Изправи се и отиде в спалнята. Върна се с „Магасине“. Намери интервюто с епископа и се настани пак на дивана.

— Ето го — тя си пое дъх. — „Намирах се в затруднено положение. Ние, хората, често страдаме през юношеските си години. Тогава проблемите ни се струват непреодолими. И аз се чувствах така. Тогава ми се яви Исус.“

— Виж ти! — възкликна доволно Лине. — Оказах се права!

— Шшт, слушай по-нататък. Журналистът я пита: „Какво се случи точно?“

Ингер Юхане погледна Лине над ръба на очилата си и продължи да чете:

— „Нека това си остане между мен и Бог“, смее се чаровно епископът, та чак ти се приисква да се сгушиш в трапчинките й. „Всички си имаме своите тайни. Вратите към тях са залостени и така ще бъде завинаги.“

Ингер Юхане бавно сгъна списанието.

— Хайде да гледаме филм — настоя Лине.

— Всички си имаме своите тайни — повтори замислено Ингер Юхане, вторачена в портрета на Ева Карин Люсгор в едър план върху корицата.

— Аз нямам — безгрижно отвърна Лине. — Искаш ли първо да гледаме „Да си остане във Вегас“, а после и „Дяволът носи Прада“? Отдавна му се каня, но все не ми остава време. Мерил Стрийп ми е любимка.

— Сигурно и ти си имаш тайни, Лине.

Ингер Юхане си свали очилата и разтърка очи.

— Просто си изгубила ключовете за стаите, където са залостени.

— Възможно е — добродушно се съгласи Лине. — Но нали знаеш какво се казва в една известна поговорка: „Няма как да ти навреди онова, което не знаеш“!

— Грешиш, и то много — Ингер Юхане посочи вяло към „Дяволът носи Прада“. — Болка ни причинява именно неизвестността.