Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pengemannen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Група 25

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-228-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8802

История

  1. — Добавяне

На път към приятел

— Отсега нататък предлагам на Бъдни вечер винаги да ядем риба!

Ингвар Стубьо взе с пръсти главата на треската от чинията, изсмука окото й и замислено го сдъвка. Тъща му, седнала точно срещу него на кръглата маса, се нацупи и извърна глава с вдигнати вежди. Тъстът вече бе прекалил с пиенето. Развеселен, той посочи зет си с нож и вилица:

— На това му казвам аз мъж! Семейните мъже не се свенят да изядат рибата до кости!

— Ако говорим откровено — подхвана съпругата му, — в нашето семейство има задължителна традиция на Бъдни вечер да се ядат ребърца и тя съществува от…

— Съжалявам, майко! — въздъхна Ингер Юхане и остави приборите до чинията си. — Стана грешка, нали ти казах. Глупава и съвсем несъществена грешка. Не можеш ли просто да забравиш за тези прословути ребърца? Близкият изток е пламнал, връхлетя ни финансова криза, а ти не спираш да натякваш, че в магазина „Стрьом-Ларшен“ са забутали някъде поръчката ми. Всички около трапезата обичат треска, мамо. Какво, по дявол…

— Никак не ти отива да ругаеш, миличка. Освен това за толкова години никога не ми се е случвало в „Стрьом-Ларшен“ да забравят нито една моя поръчка. Пазарувам в тази месарница — най-добрата в града — откакто си се родила и…

— Майко! Не може ли просто…

Ингер Юхане млъкна, насили се да се усмихне и погледна по-малката си, вече почти петгодишна дъщеря Рагнхил. Момиченцето гледаше любопитно как баща й изяжда и второто рибено око.

— Вкусно ли е, тате?

— Ммм… необичайно, интересно и вкусно.

— На какво прилича на вкус?

— На рибено око — обади се Кристиане, докато обираше остатъците в чинията си с ритмични движения на вилицата. — Ясно като бял ден. Око на риба, малко като фиба.

— Не прави така, моля те — дружелюбно се обърна към нея баба й. — Бъди доброто внуче на баба и не нареждай подобни рими.

— Според някои хора рибата е вкусна — намеси се Рагнхил. — А според някои риби хората са вкусни. Съвсем справедливо е. Да вземем например акулите. Тате, и акулите ли си хапват малки момиченца, преди да си получат подаръците на Бъдни вечер?

Тя избухна в смях.

— Не само акулите ядат хора — възрази Кристиане: както обикновено, тя не схвана чувството за хумор на малката си сестра.

За всеобщо учудване Кристиане не даваше вид да е пострадала сериозно от инцидента в събота. Отърва се с лека хрема. Трудно обаче можеше да се каже как случката се е отразила върху психиката й. До момента не бе споменала инцидента нито веднъж. Единствената, макар и едва забележима промяна, която Ингер Юхане успя да долови у дъщеря си, беше свързана с характерното за Кристиане рецитиране на заучени текстове: след сватбата на леля си малката започна да изрежда поговорки, приказки и фрази доста по-продължително. Ингвар се опитваше да гледа позитивно на промяната; малката задаваше и повече въпроси. Разсъждаваше. Проявяваше любопитство, а не само желание да повтаря.

— Храната на много видове риби включва разнообразни растения и организми — бавно обясни Кристиане, приковала поглед някъде в далечината. — При възможност с удоволствие похапват прясно човешко месо.

— Хайде да говорим за нещо по-приятно — предложи баба й. — Какво си пожелахте за Коледа?

— Много добре знаеш, бабо. Отдавна сме ти дали списъка с желанията ни. А умрелият мъж, дето го извадиха от морето на пристанището, когато мама ми се ядоса, понеже…

Ингер Юхане хвърли умолителен поглед към Ингвар.

— Баба е права, милинка — побърза да се намеси тя, защото Ингвар не реагира. — Нали е Бъдни вечер, нека да говорим за нещо друго…

— Мъжът престоял във водата дълго — продължи невъзмутимо Кристиане и преглътна хапката си; после набоде нова на вилицата. — Пишеше го във вестника. Когато прекара толкова време във водата, човек се надува като балон, защото човешкото тяло съдържа сол, а солта засмуква вода от околната среда. Нарича се осмоза. Когато две течности с различна концентрация на водни молекули, тоест водно-солен баланс, се разделят от полупропусклива мембрана, каквато е например клетъчната стена в човешкото тяло, водата преминава през мембраната, за да изравни…

Баба й пребледня видимо. Дядо й зяпна от учудване и затвори шумно челюсти.

— Ех, това момиченце! Няма равна! — засмя се той.

— Кристиане, чухме много впечатляващи факти — спокойно подхвана Ингвар и избърса устата си с плътна бяла платнена салфетка. — Но баба и мама са абсолютно прави. Не е прието да се говори за смъртта на…

— Ингвар — прекъсна го заварената му дъщеря, — това означава ли, че ако престоят в чиста вода, труповете се издуват повече, отколкото в солена?

— Какво е труп, мамо? — полюбопитства по-малката й сестра.

Рагнхил извади оглозганата рибешка глава от чинията на баща си, сложи я пред лицето си и надникна през кухите дупки на очите.

— Буууу — извика тя, като се заливаше от смях. — Какво е труп?

— Трупът е умрял човек — разясни вещо Кристиане. — А когато мъртъвците престоят дълго, дълго в морето, почват да ги ядат раци и риби.

— И акули — допълни Рагнхил. — Най-вече акули.

— Трупът наистина ли е бил нападнат от риби? — поинтересува се дядото с неподправен интерес. — Във вестника не пише нищо такова. Да не работиш по случая, Ингвар? Я кажи да чуем! Доколкото разбрах от днешния брой на „Афтенпостен“, още не са успели да установят самоличността на мъртвеца.

— Не, полицията в Осло се занимава със случая. И аз не знам нищо повече от публикуваното в пресата. Все пак работя в КРИПОС — напомни Ингвар на тъста си със суха усмивка. — Обикновено помагаме на колегите от полицията само с експертизи и издирваме изчезнали лица. Когато се налага, търсим съдействие от съответните служби в чужбина. Вече неведнъж съм обяснявал в какво се състои работата ми. А сега предлагам да сменим темата, а?

Ингвар се изправи решително и започна да събира чиниите. Сътрапезниците се умълчаха. Тракането на прибори и съдове, докато ги подреждаха в миялната машина, се смесваше с приглушените гласове на хористите от „Сьолвгютене“, долитащи от телевизора в апартамента на долния етаж. Ингер Юхане потръпна от погнуса, докато чистеше чиниите от рибните остатъци над кофата за боклук.

Както винаги, тя излезе да купи месо в последния момент. Пристигна в месарницата към десет часа. Хората бяха изкупили ребърцата. Персоналът в „Стрьом-Ларшен“, разбира се, не беше и чувал за поръчката, която Ингер Юхане се кълнеше, че е направила преди повече от две седмици. Продавачът изказа искреното си съчувствие към клиентката заради възникналата, меко казано, неприятна за нея ситуация, но нямаше какво да се направи. Собственикът не успя да се въздържи от една, макар и предпазлива, вразумителна забележка: добрата домакиня не оставя покупката на месото за коледната трапеза за последния момент. Ингер Юхане веднага отхвърли възможността да изпече ребърца, купени от „Рема“ или „Макси“, и се спря на идеята да приготви треска.

— Трябваше да купя проклетите ребра от „Рими“ и да излъжа, че съм ги взела от „Стрьом-Ларшен“ — прошепна тя на Ингвар и постави последната чиния в миялната. — Майка ми почти не яде от рибата.

— Тя губи — отвърна Ингвар. — Не се впрягай.

— Може ли да проветрим малко? — попита високо майка й. — Нищо против рибата, много е вкусна и здравословна, но ароматът на току-що изпечени ребърца създава истинско коледно настроение!

— Ей сега ще замирише на кафе — ведро обеща Ингвар. — Ще пийнем по чашка с десерта, нали?

От долния етаж се чуваше как „Сьолвгютене“ изпълняват поредната коледна песен. Рагнхил запя с тях и се втурна да пусне телевизора.

— Рагнхил, тази вечер няма да гледаме телевизия!

Ингер Юхане се помъчи да се усмихне, поглеждайки към дъщеря си от отворената кухня.

— На Бъдни вечер не гледаме телевизия, нали знаеш. Особено пък докато се храним.

— На мен идеята ми се струва чудесна — възрази бабата. — Така или иначе, започнахме много рано с вечерята. Трябваше да послушаме „Сьолвгютене“ преди това. Имат прекрасни гласове и създават коледен уют. Не съм чувала по-звучни мъжки тенори. Ела, Рагнхил, двете с теб ще намерим по кой канал ги дават.

Строши се чаша за вино.

— Няма нищо, няма нищо! — засмя се Ингвар, за да заглади случилото се.

Ингер Юхане се втурна към тоалетната.

— Душата тежи двайсет и един грама — осведоми ги Кристиане.

— Ами?

Дядо й напълни чашата си с ракия за пети път.

— Да — сериозно кимна Кристиане. — Когато умре, човек олеква с двайсет и един грама. Но тя не се вижда…

— Коя?

— Душата. Не се вижда как си отива.

— Кристиане — обади се от кухненския плот Ингвар, — не се шегувам: настоявам да престанеш. Да не съм чул повече да говориш за смърт и разложение, ясно? А и тези приказки за душата са пълни глупости. Няма такова нещо като душа. Душата е само религиозно понятие. Искаш ли да изпиеш чаша чай с мед към десерта?

— Дам-ди-рум-рам — монотонно зареди Кристиане.

— О, не…

Ингер Юхане се върна от тоалетната. Клекна до дъщеря си.

— Погледни ме, миличка. Погледни ме.

Тя внимателно повдигна брадичката на момиченцето.

— Ингвар те попита дали искаш да пиеш чай с мед. Искаш ли?

— Дам-ди-рум-рам.

— Май не е добра идея да давате на детето чай в това… състояние. Ела при баба да слушаме как пеят тези талантливи момчета! Ела, момичето ми!

Ингвар, застанал зад гърба на тъща си, размаха ръце към Ингер Юхане и й каза само с устни:

— Не й обръщай внимание. Прави се, че не я чуваш.

— Дам-ди-рум-рам — продължаваше малката.

— За Коледа ще получиш каквото искаше най-много — прошепна й Ингер Юхане. — Най-любимия ти предмет.

Майката осъзнаваше, че усилията й са безсмислени. Кристиане решаваше сама къде да се пренесе. За четиринайсетте години, прекарани в непрекъснати грижи за дъщеря си, Ингер Юхане я възприемаше като неотделима част от себе си, но не намери отговор на въпроса кое кара детето да преминава от едно състояние в друго. И тя, и Ингвар, и бащата на Кристиане — Исак, се научиха да спазват разни правила, например да избягват определени дейности, обичайни процедури и храни, които обострят пристъпите. Знаеха кои ястия й се отразяват добре. Изпробваха различни лекарства и прецениха единодушно, че ефект от тях няма. Все пак си създадоха режим, за да улеснят ежедневието с Кристиане. През по-голямата част от времето обаче дъщеря им се рееше из свой собствен свят, където се ориентираше по своя карта и действаше по свое усмотрение.

— Мама те обича повече от всичко — прошепна й Ингер Юхане.

Устните й погъделичкаха ухото на малката и тя се усмихна.

— Тате ще дойде.

— Да, след като се навечеря при дядо и баба, тате ще дойде да вземе дъщеричката си.

Погледът на Кристиане беше съвсем безизразен. Очите й сякаш се движеха независимо едно от друго и Ингер Юхане се изплаши. Обикновено дъщеря й просто се взираше в нещо, което вижда само тя.

— Жената беше…

— Името й е Албертине — прекъсна я Ингер Юхане. — Албертине е заспала.

— Беше много студено. Нямаше те, мамо.

— Нали накрая те намерих.

Погълната изцяло от детето, Ингер Юхане не забеляза, че майка й се приближава. Усети присъствието й по уханието на парфюм — подарък от другата й дъщеря. Струваше повече, отколкото Ингер Юхане харчеше за козметика и лична хигиена за цяла година.

Махай се, говореше цялото й същество. Наостри гръб като настръхнала котка и направи малка крачка встрани, все още клекнала.

— Кристиане — подхвана спокойно, но решително бабата. — Ела при мен. Първо ще отворим червения подарък с розовата панделка. За теб е. Вътре има кутия с капак. Когато я отвориш, ще има още един капак, а под него — микроскоп. Каквото си пожела за Коледа. Ето, хвани ме за ръка…

Ингер Юхане не помръдна двете си длани от слабичките крачета на Кристиане.

— Микроскоп — от гръцкото „микрон“ — „малък“ и „скопево“ — „гледам“.

— Точно така — похвали я баба й. — Хайде, ела с мен.

„Сьолвгютене“ спряха да пеят. Рагнхил изключи телевизора. Същото направиха и съседите долу. От кухнята се разнесе аромат на кафе, а навън светът притихна. Такава тишина настъпваше само в този единствен ден през годината, когато църквите опустяваха, камбаните замлъкваха и по улиците не бързаха хора.

Дългата слаба ръка на бабата се мушна в дланта на Кристиане.

— Бабо — усмихна се момиченцето. — Искам си микроскопа.

Но гледаше към Ингер Юхане. Дълго не отмести очи от майка си. Най-сетне послушно последва баба си до дивана, за да отвори подаръка, който вече не представляваше изненада за нея.

Ингер Юхане се изправи. Усещаше тялото си схванато.

Облъхна я неочаквана вълна на щастие и изчезна, преди Ингер Юхане да разбере откъде се взела.

 

 

Ева Карин Люсгор бе разбрала какво означава думата „щастие“ за нея.

Щастието се измерваше с вярата в Исус Христос. Откакто на шестнайсет години Го срещна по време на разходка из гората, не минаваше ден, без да изпита блаженството от невидимото присъствие на Спасителя. Тя разговаряше непрекъснато с Него и често получаваше отговори на въпросите си. Дори в мъката — коя шейсет и две годишна жена не е изпитвала мъка през живота си? — Исус я подкрепяше с утеха и с безграничната Си любов.

Наближаваше единайсет часа в навечерието на Неговото рождество.

Ева Карин Люсгор бе сключила договор с Исус. Неразрушим пакт между нея, съпруга й Ерик и Бог. Дори в най-тежките моменти през живота си двамата с Ерик успяваха да намерят изход. Не беше никак лесно и им отне много време. Това трябваше да си остане завинаги между нея, Ерик и Спасителя.

Ето, тръгна.

Вятърът носеше солен дъжд от залива Воген. В повечето прозорци из китния квартал с малки къщички все още блестеше мека светлина. Хората празнуваха Бъдни вечер. Тя се спъна в едно паве на минаване покрай ъгъла на улица „Форщандерсмауе“, но бързо си възвърна равновесието. Стъклата на очилата й се запотиха и не виждаше ясно къде стъпва. Няма значение. Това беше нейната улица, безброй пъти бе минавала оттук.

Озадачена, Ева Карин Люсгор спря за секунда.

Чу стъпки зад гърба си.

Вървеше от двайсет минути, без да види жива душа, освен котка, изскочила от заден двор, и чайките, които крещяха жаловито над залива Воген.

— Епископ Люсгор?

Тя се обърна назад, откъдето долетя гласът.

— Да? — въпросително се усмихна тя.

В гласа му се долавяше враждебност. Определено звучеше необичайно.

— Кой сте вие? С какво мога да ви помогна?

В мига, когато я прониза с ножа, тя разбра, че е сгрешила. През шестнайсетте секунди, изминали от прозрението, че я очаква сигурна смърт, до настъпването й, тя не оказа никаква съпротива. Мълчаливо се свлече на улицата, а върху нея — непознатият мъж, мъжът с ножа. Беше й напълно безразлично кой е. Така или иначе тя сгреши. През всичките тези години, когато напразно си бе въобразявала, че Исус е на нейна страна, че Той й е простил и е приел разкаянието й, тя бе живяла в лъжа — по-голяма, отколкото човек би могъл да понесе.

И в предсмъртния си час — сетивата й престанаха да работят, а чувството за съществуване изчезна — тя се запита кое е възмутило Дарения с вечен живот: лъжата или грехът.

Нима между тях има разлика, мина й през ума.

После издъхна.

 

 

— Не може Младенецът да е на 2008 години — прозина се Рагнхил. — Никой не живее вечно!

— Права си — съгласи се Ингвар. — Той е починал съвсем млад. Празнуваме Коледа, защото тогава е бил роден.

— Значи трябва да украсим навсякъде с балони. Какъв е този рожден ден без балони?

— Сигурно в онези стари времена не е имало балони. Време е да спиш, миличка. Наближава един през нощта! Вече настъпи първият ден от Коледа.

— Личният ми рекорд — зарадва се Рагнхил. — Един часът е по-късно от единайсет, нали?

Ингвар кимна и зави дъщеря си за четвърти път от два часа.

— Хайде, заспивай.

— Защо един часът е по-късно от единайсет, щом единайсет е по-голямо число от едно? Може ли и на Нова година да остана будна до късно?

— Ще видим. Сега заспивай!

Той я целуна по нослето и тръгна да излиза от стаята.

— Ей, тате…

— Заспивай. Тате ще се ядоса, ако продължаваш да будуваш. Ясно?

Той натисна леко ключа за осветлението и стаята се потопи в червеникава светлина от завързани едно за друго малки сърчица, увити около рамката на единия прозорец.

— Тате, чакай да те питам още нещо…

— Какво?

— Защо подарихте на Кристиане микроскоп? Ще го счупи бързо-бързо.

— Възможно е, но тя си пожела това.

— Защо не подарихте микроскопа на мен?

— Рагнхил! Започвам да се ядосвам! Заспивай веднага!

Момиченцето веднага легна и се чу шумоленето на завивката.

— Лека нощ, тате. Обичам те.

Ингвар се усмихна и затвори вратата.

— И аз те обичам. До утре.

Кристиане заспа отдавна, но се будеше и от най-лекия шум. Мина покрай вратата й и притаи дъх. Изведнъж се стресна. Телефонът! В един през нощта на Бъдни вечер?

С два скока се озова до вратата на хола, за да спре звъненето възможно най-бързо. За щастие Ингер Юхане го изпревари. Разговаряше полугласно до коледната елха, която се намираше в окаяно състояние, след като Джак — жълто-кафявото куче на Кристиане — неочаквано се разбесня и преобърна дръвчето, а върху пода се изсипаха играчки и лампички. В случая виновно беше не кучето, а тъщата на Ингвар, която сложи опакован кокал сред подаръците под елхата.

— Веднага ви го давам — каза Ингер Юхане и му подаде слушалката.

— Стубьо на телефона.

Ингер Юхане сновеше разсеяно из стаята. Вдигна две-три играчки от пода, после една книга, но не ги върна по обичайните им места. Премести една коледна звезда в саксия и изцапа покривката с пръст. После се замъкна в кухнята, но не намери сили да извади измитите съдове от миялната и да сложи следващата купчина мръсни чинии. Чувстваше се капнала от умора и реши да изпие последната глътка, останала на дъното на бутилката с червено вино, подарък от сестра й. Според майка й виното струвало повече от три хиляди крони. Понеже й се струваше, че само ще похаби скъпата напитка, Ингер Юхане предпочете да си налее чаша италианско, съвсем евтино вино.

— Добре — чу гласа на Ингвар. — Ще говорим утре. Вземи ме в шест.

И приключи разговора.

— В шест? — простена Ингер Юхане. — Кога най-после ще се наспим?

Тя отпи голяма глътка от виното и седна на дивана.

— Вечерта мина наистина приятно — Ингвар се отпусна до нея. — Баща ти се държа много очарователно и същевременно ни изнерви. А майка ти… Майка ти…

— … ме направи на нищо, обърна внимание на Рагнхил, успя да намери общ език с Кристиане и разговаряше снизходително с теб. А когато Исак най-сетне се появи, впрегна целия си чар. Нищо ново. Кой е умрял?

— Какво?

— Работата.

Ингер Юхане кимна към мобилния телефон върху масичката.

— А. Случаят е много деликатен.

— Щом ти звънят на Бъдни вечер, явно е деликатен. За какво става дума?

Ингвар взе чашата й и отпи голяма глътка, а над горната му устна остана червеникава следа. После изведнъж се втурна към кухнята и изплю виното в мивката.

— Утре може да се наложи да шофирам — обясни той, докато се бършеше с ръкав. — При всички случаи трябва да мисля трезво.

— Ти винаги мислиш трезво.

Той се усмихна и отново седна до нея. Върху масичката все още се търкаляха смачкани топки опаковъчна хартия, чаши за вино и за кафе и празни бутилки от безалкохолно. С неподозирана за ръста и размерите му точност и предпазливост Ингвар намести краката си между съдовете и ги кръстоса.

— Ева Карин Люсгор — отговори той и отпи от бутилка с минерална вода, донесена от кухнята. — Починала е.

— Ева Карин Люсгор? Епископът? Епископ Люсгор?

Той кимна.

— От какво е починала? Питам, защото ти съобщиха по телефона, че си ангажиран по случая. За убийство ли става дума? Как са я убили? И кога?

Ингвар отпи още няколко глътки и разтърка лицето си, сякаш това би го отрезвило.

— Не знам почти нищо. Случило се е само преди… — той хвърли поглед към часовника — малко повече от два часа. Пронизана е с нож. Е, не се знае със сигурност дали е била убита с нож, но засега се предполага, че смъртта е настъпила вследствие от дълбока прободна рана в сърдечната област. Убита е на улицата. До момента нямат друга информация. По принцип полицейският участък в община Хурдалан не би ни помолил за съдействие при разследването на подобен случай или поне не веднага. Но сега ще стане… Двамата със Сигмюн Берли заминаваме утре сутринта.

Ингер Юхане се поизправи на дивана и остави чашата върху масичката, а после я избута още по-навътре.

— Боже мой — успя да промълви само тя.

Помълчаха. Ингер Юхане усети хладен полъх. Настръхна. Ева Карин Люсгор. Високопоставена дама, епископ, но много мила. Убита. На Бъдни вечер. Ингер Юхане се опита да довърши мисълта си, ала мозъкът й работеше на празни обороти.

Последната събота, в деня на проклетата сватба, в приложението „Магасине“ на вестник „Дагбладе“ публикуваха подробен материал за епископ Люсгор на цели четири страници. Тогава Ингер Юхане нямаше време да преглежда пресата, но заглавната страница я заинтригува и тя си купи вестника, за да прочете статията при възможност. Още не бе намерила време за нея.

Тя посегна към коша с вестници.

— Ето — тя разгърна „Магасине“ върху коленете си. — „Епископ без камшик“.

Ингвар я прегърна и двамата се зачетоха във вестника. От снимката на първа страница ги гледаше портрет в близък план на застаряваща жена с бадемовидни очи, които леко се спускаха надолу в краищата и й придаваха тъжен вид дори когато се усмихваше. Гъсти, тъмни вежди; наситенокафяви ириси, чиито цвят се доближаваше до черно; необичайно дълги мигли въпреки бръчките, обрамчващи очите й.

— Хубава жена — промърмори Ингвар и понечи да прелисти на следващата страница.

— Всъщност не просто хубава, а някак специална, уникална. На снимката изглежда приветлива и мила, каквато е и… на живо.

Ингер Юхане не можеше да откъсне очи от снимката. Ингвар се прозина.

— Извинявай — тръсна глава той. — Обаче трябва да се наспя. Най-добре да разтребим стаята преди лягане, защото в противен случай всичко ще ти се струпа утре сутринта, а това…

— Била е навън — прекъсна го Ингер Юхане. — Нали каза, че е била убита на улицата? На Бъдни вечер?

— Да. Като по чудо я намерили патрулиращи полицаи. Снощи почти нямаше дежурни екипи. Лежала, просната на улицата. Това е голямо предимство за разследващите органи, защото рядко се случва журналистите да не надушат убийството още на втората минута. А и утре няма да излизат вестници.

— Електронните издания също не са стока — промърмори Ингер Юхане, все още приковала поглед в снимката на бергенския епископ. — Дори са още по-голямо зло. Не забравяй и другите медии. При такова убийство всички журналисти ще си прекъснат коледната ваканция. Защо, всъщност, те повикаха? Нима бергенската полиция не е достатъчно компетентна да се справи с подобен случай?

Ингвар се подсмихна.

КРИПОС се промени. От елитна група разследващи, известни сред широката общественост като „Комисията по убийствата“, за петдесет години Криминалната полицейска централа постепенно се преобразува в по-голяма организация, специализирана в тактическото и най-вече в техническото разследване. Организацията започна да получава все по-отговорни задачи и на местно, и на международно равнище. До края на двайсети век обикновените граждани възприемаха КРИПОС като помощен орган, който съдейства на полицията при разследването на по-заплетени случаи, предимно убийства. С течение на времето обаче в правомощията на КРИПОС влезе и организираната престъпност. През 2005-а закриха КРИПОС и я възстановиха под ново име: Национална служба за борба с престъпни организации и активни криминални групи. Получи се абревиатурата НСБПОАКГ. Надигнаха се ожесточени протести срещу новото име и критиците отсякоха, че това съкращение напомня звука при повръщане.

Накрая служителите наложиха исканията си и КРИПОС щеше да посрещне петдесетгодишния си юбилей с благозвучното си старо име.

Заедно с отхвърлянето на името дойде и промяната в задълженията на службата.

Полицейските звена в страната разшириха и подобриха професионалната си компетентност. Големият парадокс на борбата с престъпността се състоеше във факта, че с разрастването и усъвършенстването на престъпните групи се увеличаваше компетентността и контингентът на полицията. Дори полицейските участъци в малките населени места подобриха ефективността си, след като им възложиха разследването на убийства. Справяха се сами, поне що се отнася до оперативно-издирвателната дейност.

— Компетентна е, но нали знаеш колко съм добър — прошепна Ингвар в ухото на Ингер Юхане.

Тя се усмихна неохотно.

— Освен това очаквам да се вдигне голяма шумотевица — додаде Ингвар и се прозина. — Сигурно се притесняват дали ще се справят. Щом имат нужда от мен, ще ме имат.

Той се изправи и огледа недоволно стаята.

— Да приберем поне по-едрите неща?

Ингер Юхане поклати отрицателно глава.

— Къде ли е отивала?

— Моля?

— Каква работа е имала навън на Бъдни вечер?

— Нямам представа. Сигурно е отивала при някой приятел.

— Но…

— Ингер Юхане, стана късно. Не знам почти нищо за случая, освен че утре сутринта летя за Берген. Напълно безсмислено е да правим каквито и да било предположения въз основа на оскъдните налични данни. Знаеш го и без да ти го казвам. Хайде да поразтребим или направо да си лягаме.

— Да си лягаме — избра Ингер Юхане и се изправи.

Отправи се към спалнята с бутилка минерална вода от кухнята и „Магасине“, за да го чете в леглото, пък ако ще и да осъмне с вестника в ръка.

— Какво има? — попита Ингвар, защото тя неочаквано спря насред стаята.

— Ами… просто… ми стана много мъчно — погледна го учудена Ингер Юхане.

— Нормално е — успокои я Ингвар и я погали по бузата.

— Не, всъщност не е нормално. По принцип не се натъжавам… по-скоро не позволявам на случаите, по които работиш, да ме натъжават, но тази жена винаги ми е изглеждала изключително… добра.

Ингвар се усмихна и я целуна.

— Ако има нещо, което и двамата сме разбрали от практиката си, то е, че убиват не само лошите, а и добрите хора — той хвана ръката й. — Ела.

Ингер Юхане не мигна цяла нощ. А когато се съмна и денят я призова да се върне към ежедневните си задължения, тя вече знаеше наизуст статията за епископа.

Ала и това не й донесе спокойствие.