Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pengemannen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Група 25

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: норвежка

ISBN: 978-954-357-228-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8802

История

  1. — Добавяне

Краят на един дълъг ден

Телефонът звънна. Ингвар усети, че кракът му се е заплел в завивката. Изсумтя недоволно, обърна се и започна да рита, за да се освободи. После придърпа завивката и простена. Мобилният му продължаваше да звъни все по-силно и по-силно. Ингер Юхане захлупи глава с възглавница.

— Твоят е — сънливо промърмори тя. — Вдигни го или го изключи.

Ингвар се надигна в леглото и се помъчи да разбере откъде идва звукът.

Замаян от съня, затърси опипом върху нощното шкафче. Купи си нов телефон, след като старият се оказа развален, и още не бе свикнал с мелодията му.

— Ало — обади се той.

Погледна часовника: 05:24.

— Добро утро! Сигмюн съм! Да не те събуждам? Прегледа ли днешния брой на „Ве Ге“?

— Няма как да си го купя посред нощ.

— Знаеш ли какво прочетох там?

— Очевидно не — промърмори Ингвар. — Но явно ти възнамеряваш да ме осветлиш по въпроса.

— Отивай в другата стая — запротестира Ингер Юхане.

Ингвар стъпи върху пода и разтърка лицето си, за да се разбуди.

— Чакай малко — прошепна той в слушалката и обу тъмносините си пантофи.

Ингер Юхане и Ингвар си легнаха чак в три през нощта.

След като най-сетне решиха да прекратят дискусията си, седнаха да гледат „Полицейско управление Ню Йорк“. Детективските сериали винаги го приспиваха.

Сега, в пет и половина сутринта, Ингвар не беше на себе си от умора.

Влезе в банята. Чу се как струята урина потече в тоалетната. Той долепи телефона до ухото си и каза:

— Слушам те.

— Пикаеш ли? Да не би да пикаеш, докато говориш с мен?

— Какво си прочел във „Ве Ге“?

— Узнали са всички имена на жертвите.

Ингвар затвори очи и изруга цветисто наум.

— Нямам представа как го постигат — продължи Сигмюн. — Но тези хиени вече са надушили плячката! Навсякъде гъмжи от журналисти, Ингвар! Непрекъснато ми звънят, а и на всички останали.

— На мен никой не ми е звънил.

— Въпрос на време е!

Ингвар се замъкна към кухнята. Стараеше да не вдига шум, докато пълни термоканата с вода.

— Осъзнавам колко здраво сме загазили по отношение на изтичането на важна информация — прозина се той. — Но, сериозно, нима това е основателна причина да ме събудиш в пет и половина в събота сутрин?

— Обаждам се и заради друго.

На дъното на каната за кафе имаше неизмита утайка. Ингвар я изплакна под течаща вода. Струята плисна силно в стъклото и той не чу последните думи на Сигмюн.

— Повтори пак — промърмори той, стиснал телефона между ухото и рамото си.

После отвори кутията с кафе и гребна с мерителната лъжичка.

— Намерихме жената от снимката.

Без да бе пил още кафе, ароматът от кутията подейства ободрително на Ингвар.

— Какво каза?

— Полицията в Берген е открила жената от снимката. Най-вероятно ролята й в цялата история е повече от маловажна, но ти настоя да…

— Как са я открили? — прекъсна го Ингвар. — За толкова кратко време?

— Един от служителите в полицията я познал! Представяш ли си? Разчитаме на бази данни, на международно сътрудничество и на какви ли не още глупости, а най-ефикасен се оказва изпитаният стар начин…

— Кой знае?

— Какво?

— Че сме я намерили, за бога! Какво друго!

— Неколцина колеги от Берген, аз и ти.

— Не позволявай да се разчува! — извика Ингвар. — Моля те, за нищо на света тази информация не бива да се разпространява дори сред полицаите! Нито в КРИПОС. Свържи се с твоя колега в Берген и му поръчай да си мълчи!

— Всъщност е жена. Страдаш от толкова много предразсъдъци.

— Не ми пука! Важното е откритието да не стига до пресата!

Водата завря. Ингвар отмери четири лъжички кафе, поколеба си и сипа още една. Поля кафето с вряла вода и тръгна към банята.

— Коя е всъщност жената на снимката? — попита той шепнешком.

— Казва се…

Ингвар чу шумолене на хартия.

— Мартине Бреке — довърши Сигмюн. — Живее в Берген.

Ингвар спря насред всекидневната. Бутилката с вино, почти празна, още стоеше на масата. Вестникът със записките на Ингер Юхане беше захвърлен върху пода, а до него — купата с чипса. Преобърната.

— На колко е години? — попита Ингвар и усети как пулсът му се ускори.

— Не знам. А, ето! Тук пише, че е родена през 1947-а. Живее на улица…

— Значи сега е на шейсет и две. Ингер Юхане е права.

— В смисъл?

— Трябва незабавно да замина за Берген. Ще дойдеш ли с мен?

— Сега ли? Днес?

— Възможно по-скоро. Ела да ме вземеш. Веднага, Сигмюн. Имаме неотложна работа в Берген.

Преди колегата му да успее да отговори, Ингвар прекрати разговора. Взе си душ, облече се и изпи чаша силно кафе, без да събуди Ингер Юхане и децата. След половин час Сигмюн пристигна с колата си пред къщата им. Ингвар го чакаше на улицата.

В събота, 17 януари, отново потеглиха за Берген. Ингвар не носеше никакъв багаж.

 

 

Мъжът, който преди двайсет и девет дни спаси живота на едно момиченце близо до Стуртинга в Осло, пиеше дизайнерска минерална вода от чаша с високо столче и се питаше дали са качили багажа му на борда. Закъсня за полета. Все пак обаче свари да се качи на самолета на „Бритиш Еъруейз“, полет ВА0117 от летище „Хийтроу“ до летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк. Освен него в първа класа пътуваха само още двама пасажери. Те вече бяха преполовили третата си чаша шампанско, докато той учтиво отказа на стюарда повече вода.

Мъжът се наслаждаваше на спокойствието и усещането за простор в предната част на самолета. Завесата, отделяща го от останалите пътници, приглушаваше разговорите им. Съчетан с равномерното бучене на моторите, лекият шум му действаше приспивателно.

Последната отсечка от разстоянието до дома той измина под истинското си име. Засилените мерки за сигурност в полетите за Америка и затегнатият след единайсети септември наземен летищен контрол правеха пътуването с подправени документи доста рисковано. Понеже не си беше направил предварителна резервация, а места имаше само за първа класа, му се наложи да брои повече от седем хиляди долара за еднопосочен билет до САЩ. Все едно. Най-важното беше, че се прибира вкъщи. В списъка с пасажерите фигурираше с истинското си име: Ричард Антъни Форестър.

За двата месеца, прекарани в Норвегия, нито веднъж не се обади в САЩ. Националната агенция по сигурност следеше зорко електронната кореспонденция и не си струваше да поема подобен риск. Предварителните инструкции бяха повече от ясни. Ако по някаква непредвидена причина му се наложеше да се свърже с организацията, му дадоха номер в Швеция, на който да звъни само в краен случай. Не му се наложи да го използва.

По време на престоя на Ричард А. Форестър в Норвегия лаптопът отбелязваше активно присъствие. Намираше се във Великобритания, поверен в ръцете на дребен набит тип с хубави зъби и тъмна коса с прическа „ирокез“. Въпросният мъж обикаляше тамошните малки населени места във връзка с промоция на туристическо бюро „Форестър Травълинг“. Собственик на фирмата беше Ричард. Създаде я преди две години, след като пиян шофьор помля съпругата му и сина му, избяга от местопрестъплението и само четири километра по-нататък се преби с колата си.

За всеки случай Ричард А. Форестър си осигури алиби, че се е намирал в Англия след петнайсети ноември. Превантивна мярка, разбира се; едва ли някой щеше да го разпитва.

Пусна назад седалката си и се зави по-добре с мекото одеяло. Минаваше девет сутринта, но предната нощ не успя да спи. Беше толкова приятно да затвори очи.

След смъртта на Сюзън и Антъни животът му свърши.

Направи неуспешен опит да се принесе при тях, на небето, който доведе единствено до изключването му от Американския морски флот. На тях не им трябваха склонни към самоубийство служещи и Ричард се изправи пред бъдеще без работа, без жена, без деца. Имаше само скромна пенсия и куфар с дрехи. След злополуката, сполетяла семейството му, дружеството му изплати застраховка. Той не я искаше.

— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита тихо красивата стюардеса, наведе се на празното място до него и се усмихна. — Кафе? Чай? Нещо за ядене?

Той също й се усмихна и поклати отрицателно глава.

В продължение на три месеца след катастрофата Ричард живя като скитник. Пиеше непрекъснато, изпълнен с накипяла, безпределна ярост. Една вечер напълно закономерно го изгониха от бар в Далас. Строполи се в една забутана уличка, пиян до безпаметност. Изневиделица се появи някакъв мъж и му предложи да го срещне с Господ. Ричард нямаше други уговорки и не оказа съпротива, когато непознатият го изправи на крака и го заведе в малък параклис само на две пресечки от уличката.

В онази вечер Ричард срещна Бог точно както му обеща мъжът.

Ричард Форестър прокара няколко пъти пръсти през косата си. Чувстваше се доволен, че я остави да расте, макар все още да бе едва няколко милиметра. Благословен с гъста коса, без никакви признаци на оплешивяване, Ричард винаги я поддържаше къса. Кой знае защо, обръснеше ли си главата, придобиваше съвсем различен вид.

Настани се още по-удобно на седалката, изгаси лампичката над главата си и свали сенника.

Богът, когото срещна в Далас във въпросната ноемврийска вечер на 2002-а, беше съвсем различен от онзи, когото познаваше от семейната си среда. Родителите му изповядваха методизма като повечето жители на малкото градче, където израсна. През детските си години Ричард възприемаше религията повече като социален ангажимент Към общност от хора, отколкото като лична връзка с Бог. Всяка неделя ходеха на литургия, а понякога и на благотворителен базар. Бащите от общността играеха заедно футбол, майките имаха свое дружество. Организираха си барбекю на открито и коледни тържества. Ричард израсна с образа на симпатичния Господ, който не остави сериозна следа в сърцето и съзнанието му.

В параклиса, където го заведе непознатият обаче, Ричард срещна Всемогъщия Бог. През онази нощ го осени откровение. Толкова осезаемо почувства Божието присъствие, че очакваше скоро да умре. Но това не се случи. След преживяването го облада спокойствие и той се отдаде изцяло на Бог. Нощта в онзи параклис се превърна в негов катарзис. На сутринта се чувстваше като прероден.

Животът му като войник в служба на родината, като съпруг и баща приключи.

Започна животът му като Божи воин.

Повече не близна алкохол.

Докато слушаше тихото бръмчене на моторите, пред Ричард Форестър изплува образът на красивото дете.

То го видя. Жената, осъдена на смърт, слезе сама в мазето. Появи се удобна възможност и той трябваше непременно да се възползва от нея. При появата на момиченцето обаче се наложи да промени плановете си. Мисълта да отнеме живота на детето направо го ужаси.

После разбра, че малката е въплъщение на невинността.

Както Антъни, роден преждевременно с мозъчна аномалия, която щеше да му попречи да се развива умствено успоредно с връстниците си. Момиченцето също имаше подобни проблеми. Ричард го забеляза само след секунди.

Позволи й да избяга от мазето.

За да се увери, че не е допуснал грешка, продължи да я държи под око. След като я спаси от трамвая, се оказа лесна работа да разбере името й от прекомерно развеселените сватбари. Ричард проследи с поглед как майката отведе дъщеря си в хотела. Очевидец, зает да разказва случилото се на наизлезлите пушачи, на драго сърце му каза името на майката. Ричард го поиска под претекст, че желае да й изпрати цветя. Намери адреса й в Интернет.

За съжаление малката му попречи да убие жената, както бе планирал: да замаскира престъплението като битова злополука. Но детето нямаше вина. За щастие Ричард прояви силно присъствие на духа, претърси джобовете на жената и чантата й, намери билета за Австралия и взе мобилния й телефон. После се качи в хотелската й стая, свали долу багажа й и плати на рецепцията. Настъпилият в резултат на инцидента хаос му помогна да се слее с множеството от празнуващи пияни хора и да се измъкне незабелязано. Скри куфара на убитата в килер за почистващи препарати и кофи, като го пъхна под голям кашон, покрит с дебел слой прах: явно отдавна не го бяха местили. Не биваше близките на жената да подават сигнал за изчезването й — поне не веднага. Затова през следващите дни Ричард изпращаше кратки съобщения, та да спечели малко време. Всяка изминала минута между дадено убийство и началото на разследването му, стопява шансовете да бъде разкрито.

— Да ви донеса ли възглавница? — прошепна стюардесата.

Без да отваря очи, той поклати отрицателно глава.

Майката на момиченцето се държеше като истерична. Първо, зашлеви му плесница, а той спаси дъщеря й от сигурна смърт. А след Коледа, когато стоеше на стотина метра от дома им, видя как от съседната къща излиза мъж и се спира до оградата да поговори с двете момиченца. Те играеха в градината. Майката, застанала на прозореца, изпадна в паника и веднага излезе да ги прибере.

Точно като Сюзън, помисли си той, макар да не си позволяваше да се сеща твърде често за нея. И тя се тревожеше непрекъснато за Антъни.

Не за пръв път се случваше хората, които следи, да са обсебени от натрапливото усещане, че някой ги наблюдава. Те, разбира се, не го видяха нито веднъж. Майката на красивото дете например изобщо не забеляза взетата под наем кола, с която я проследи до училището на малката, за да се увери напълно, че детето е със специални нужди. Ричард имаше солидна подготовка и не би допуснал да бъде разкрит. Но майката явно усещаше близостта му. Още първия път, когато тръгна след бащата на момиченцето — впрочем, отне му повечко време да установи кой е — мъжът започна да се озърта неспокойно. Ричард искаше да разбере дали детето се държи различно в отсъствието на майка си и затова проследи бащата и дъщерята. Мъжът обаче започна тревожно да наднича през рамо.

И онзи, дето живееше във високите части на града с жалкото си подобие на семейство, също стана параноичен. Непрекъснато имаше чувството, че някой го следи. Любовникът му пък изпадна в ужас, когато забеляза следи от автомобил преди две седмици; грабна фотоапарат и започна да щрака на поразия. Тогава Ричард се намираше на неголямо разстояние и видя какво всъщност се бе случило. Двама смугли младежи — вероятно пакистанци (в Осло гъмжеше от такива) — спряха голямото си беемве пред къщата. Явно имаха да уреждат сметки помежду си, защото свиха съвсем близо до малката площадка пред портала, където живееше нестандартното семейство, и останаха там известно време. Вдигнаха голяма олелия и изпушиха куп цигари, преди да изчезнат.

Содомитът усещаше присъствието му, но така и не го видя. Точно като останалите.

Те не забелязваха Ричард, а като поразмислеха върху страха си, започваше да им се струва неоснователен.

Всъщност усещат Божието присъствие, смяташе Ричард Форестър. Този път на развратното подобие на семеен баща му се размина, но и неговото време щеше да дойде.

Ричард Форестър се усмихна и заспа.

 

 

Къщата изглеждаше задрямала на стръмния склон. С малки прозорци, разделени на четири правоъгълника от летви във формата на кръст. Дървената постройка се намираше притисната между две подобни, но по-големи къщи. Разположението й придаваше стеснителен, почти смутен вид. Тясното пространство отвъд портата водеше към съвсем малък заден двор. Там, до високата стена, стоеше подпрян дамски велосипед, а в единия ъгъл бяха наредени пъстри керамични саксии. Каменно стълбище. Малка зелена врата. Табелка от порцелан с името на обитателя. Студът и вятърът бяха придали на буквите и на дивите цветя около тях бледосинкав оттенък.

„М. Бреке“, прочете Ингвар Стубьо на табелката, надписана с множество украшения и завъртулки. Поколеба се. Застана с гръб към обикновения парапет от ковано желязо и се опита да премисли всичко още веднъж.

Канеше се да отнеме на една жена тайна, пазена грижливо от хорската мълва. Натискайки месинговото копче под табелката на вратата й, Ингвар щеше да усложни живот, и без друго изпълнен с трудности. Жената в тази малка бяла къща бе направила своя избор и бе прекарала близо половин век в сянката на чужд брак.

Полицайката от Берген, разпознала портретната снимка, го въведе накратко в някои подробности, докато пътуваха от летище „Флеслан“. Мартине Бреке работела като преподавател в бергенското катедрално училище, не била омъжена и нямала деца. Живеела тихо, страняла от хората, но я уважавали като добър учител. Давала части уроци по пиано. Някога самата тя била обещаваща концертираща пианистка, но на деветнайсет години се разболяла от ревматизъм и болестта й отнела блестящата кариера, която й предричали.

Отвътре се чу нежна мелодия.

Ингвар наклони глава и заслуша пиесата. Не се сети от кого е. Звучеше леко, игриво и му напомняше за пролетта.

Вдигна ръка и позвъни.

Музиката спря.

Вратата се отвори. Ингвар я позна веднага. Макар запазила част от някогашната си красота, изглеждаше съкрушена, със зачервени очи и подпухнали от плач устни.

— Казвам се Ингвар Стубьо — протегна ръка той. — Идвам от полицията. За съжаление се налага да поговорим за Ева Карин Люсгор.

Страхът в погледа й го подтикна да се огледа, сякаш още имаше възможност да си промени мнението и да си тръгне.

— Идвам сам — тихо я успокои той. — Както виждате, не съм довел други колеги.

Тя го пропусна да влезе и затвори вратата.

 

 

— Предлагам да приключим темата по това завещание — обърна се секретарката на адвокат Фабер към съпруга си, докато приготвяше сандвичи за обяд. — Ти нямаш абсолютно нищо общо с това.

С копието от документа в ръка, Бярне се взираше в малките букви и се мъчеше да ги разчете.

— Разбери, Вера — разпалено възрази той с нетипична за характера му жар, — ако съм прав, значи на този човек са му отнели голямо наследство!

— Никлас Винтер е мъртъв. Няма никакви наследници. Пишеше го във вестника. На мъртвите нищо не им е отнето. Освен живота, разбира се.

Тя изсумтя решително и сложи солидна порция сьомга върху бърканите яйца.

— Готово. Хайде да хапнем.

— За бога, Вера! — Той удари с юмрук по масата. — Ами ако е извършено престъпление? Тук пише…

С другата си ръка посочи новия брой на „Ве Ге“, отворен на разположена върху две страници статия за групировка от Америка, която убила шестима души, защото ненавиждала хомосексуалистите. Бярне Исаксен остана шокиран. Не че одобряваше свинщините на гейовете и лесбийките, но всичко си има граници. Не може просто да изтребваш хората в името на Бог само защото не ти харесва с кого си лягат.

— Тук пише, че Никлас Винтер е бил убит!

Вера се обърна към него, сложи ръце на кръста и се изкашля, сякаш се готвеше да му изнесе поучителна тирада.

— Това завещание няма нищо общо със смъртта на Никлас Винтер. Прочетох ти статията три пъти. В нея не се споменава нищо за пари, наследства или завещания. Откачените убийци от САЩ са убивали, заслепени от омраза! Едва ли са знаели за някакъв лист, оставен в прашасал стар шкаф в кантората на адвокат Фабер! — Тя говореше с все по-голямо ожесточение. — Що за глупости ти хрумват!

Вера се обърна към кухненския плот.

— Ще се обадя в полицията — заинати се Бярне. — Няма да се представям, само ще ги помоля да се свържат с Фабер и да го попитат за завещание в полза на Никлас Винтер. Нали има такива дежурни линии, на които можеш да се обадиш анонимно. Ще го направя, Вера. Още сега.

Тя простена демонстративно и прокара пръсти през косата си.

— Няма да се обаждаш в полицията. Ако някой в тази къща ще говори със силите на реда, то това съм аз. Мога поне да обясня защо… — отново нервно поглади добре поддържаната си коса — … защо имам законен достъп до завещанието — довърши тя.

— Добре тогава — сопна й се Бярне. — Обади се ти!

Тя остави гневно ножа върху плота. Стрелна го с най-строгия поглед, на който бе способна, но той не се разколеба. Гледаше я сърдито като малко момче, решило да не отстъпи от претенциите си.

— Отивам — хапливо отсече тя и тръгна към телефона.

 

 

— Обади се Ингвар Стубьо — изненадан каза Лукас и остави телефона върху масичката. — Идва насам.

— Как така? Нали уж заминал за Осло?

Ерик поне отново започна да говори.

— Още днес се е върнал.

— Защо се обади?

— Иска да говори с теб. Лично.

— С мен ли? За какво?

— Ами… не разбрах. Каза само, че било важно. Опитал се да се свърже с теб, но без успех. Да не си извадил кабела на стационарния телефон?

Лукас се наведе и надникна зад креслото на баща си.

— Не прави така, татко. Как иначе ще поддържаме връзка?

— Имам право да не искам да ме безпокоят.

Лукас замълча. Обзет от смътна тревога, не си намираше място. Обиколи стаята. Чак сега забеляза, че къщата не е чистена от Коледа. Като се изключи еднометровата купчина вестници до телевизора, в стаята цареше задоволителен ред. Баща му разтребваше редовно, но не правеше нищо повече. Лукас прокара пръст по прашната повърхност на бюфета и там остана лъскава следа. Възстановката на раждането на Младенеца още не беше прибрана. Крушката в голямата стъклена кутия беше изгоряла, а изображението, някога създавало усещане за коледна атмосфера, се превърна в мрачен спомен за празник, който Лукас предпочиташе за забрави. Приближи се до дивана зад ъгъла в стаята с форма на Г и около него се разлетяха валма прах. Едва излязъл от полезрението на баща си, спря и подуши въздуха.

Миришеше на старец, на овехтяла къща. Не непременно лошо, но сладникавият мирис в непроветреното помещение го задуши.

Лукас реши да поизмие и отиде да вземе кофа и почистващ препарат от килера. Ако не го лъжеше паметта, там имаше и прахосмукачка. Сети се, че Ингвар Стубьо ще се появи всеки момент, и остави чистенето за по-късно.

— Да отворим малко прозореца, а? — предложи той.

Измъчи се, докато махне райбера, и си поряза палеца.

— Мамка му — процеди тихо той и лапна окървавения си пръст.

Би могло да се сметне за добър знак, че Ингвар Стубьо още не е напуснал Берген. Явно разследването напредваше с бързи темпове. Лукас не бе слушал новините нито по радиото, нито по телевизията, ала вчера сутринта Стубьо звучеше много оптимистично.

В устата си Лукас усети сладникавия вкус на желязо. Огледа палеца си. Запъти се към аптечката на майка си, за да вземе лейкопласт, но на вратата се позвъни.

Лапнал палеца си, Лукас отиде да отвори.

 

 

— Влез! — извика Силе Сьоренсен.

Ингер Юхане открехна внимателно вратата и си провря главата.

— Влез, де — повтори главният инспектор и й махна подканващо с ръка. — Радвам се, че намери време да се отбиеш лично. Тези статии във „Ве Ге“ направо ще ме побъркат. Станала съм ужасно параноична, а Ингвар настоява ти да ме въведеш в новостите около случая. Не смея да разчитам на мобилния си телефон.

— Напълно си права — Ингер Юхане седна на стола за посетители. — Имаш ли предположение кой изнася информация?

— Не. За нас, полицаите, винаги е било проблем, че журналистите бързо надушват новините, но чак такова нещо никога не се е случвало. Започвам да подозирам, че репортерите изнудват някой от нас с информация за личния му живот, с която само те разполагат.

Силе се усмихна и сложи бутилка с минерална вода и чаша пред Ингер Юхане.

— Пиеш много вода, знам, а днес ще си говорим дълго. Ингвар каза, че случаят в Берген е приел неочакван обрат.

— Ами не съм…

Телефонът звънна.

Силе се поколеба, махна извинително с ръка и вдигна слушалката.

— Да, моля.

Ингер Юхане се смути. Главният инспектор мълчеше, докато слушаше събеседника си по телефона, и от време на време вдигаше към нея неутралния си, отнесен поглед. Накрая Ингер Юхане реши да излезе в коридора. Изпоти се от притеснение, задето присъства на разговор, който не е предназначен за нейните уши. Понечи да стане, но Силе Сьоренсен поклати отривисто глава и вдигна ръка да я спре.

— Кога ще дойде? — попита тя в слушалката. — Сега ли?

Отново мълчание.

— Добре. Идвай веднага. Ще те изчакам в кабинета ми.

Затвори. Изненадана бръчка се спусна от лявата й вежда и проряза тесния й правилен нос.

— Завещание — замислено отбеляза тя.

— Какво?

— Някаква жена, явно секретарка в адвокатска кантора, се обадила на дежурната линия и съобщила, че разполага със завещание в полза на Никлас Винтер, което вероятно имало отношение към разследването на убийството му.

— Нима?

— За наш късмет колегите веднага прихванали сигнала и я намерили. Очакваме я всеки момент в участъка.

— Но какво общо… Ако теорията за „Грула 25“ е правилна, какво общо има това завещание със случая?

Силе сви рамене.

— Нямам представа. Като пристигне, ще разберем. Ти какво искаше да ми кажеш? Ингвар успя да ме заинтригува, признавам.

Ингер Юхане отвори бутилката и наля вода в чашата. Въглеродната киселина изсъска тихо. Отпивайки, усети леко гъделичкане по устните.

— Ева Карин Люсгор не просто е симпатизирала на хомосексуалистите — тя остави чашата върху бюрото. — По всичко личи, че самата тя е била лесбийка. Така теорията за „Група 25“ и за мотивите, които ги ръководят, получава окончателно потвърждение.

По лицето на Силе Сьоренсен се изписа физиономия, все едно Ингер Юхане току-що й съобщи, че Исус е слязъл на земята и е влязъл в стаята на Кристиане.

 

 

Маркус Кол се надигна сконфузен на лакът и промърмори нещо, което нито Ролф, нито малкият Маркус разбраха.

— Поспаланко — пошегува се Ролф и сложи върху нощното шкафче поднос с кафе, сок и две препечени филии със сирене и шунка. — Минава един!

— Защо не ме събудихте по-рано?

Маркус се измъкна от прегръдките им; беше потен и премлясквайки, се мъчеше да прогони киселия вкус на сън.

— Цяла нощ се въртя и не мигна, затова когато най-сетне заспа, сърце не ми даде да те събудя.

— Пуснахме хеликоптера — разпалено заобяснява малкият. — Супер яко е!

— В този студ? — простена Маркус. — В упътването изрично посочват, че трябва да се пуска при плюсови температури. Иначе маслото замръзва.

— Нямаше да изтраем до пролетта — усмихна се Ролф. — Мина чудесно. Управлявах го без проблеми, Маркус.

— Аз също — похвали се момчето. — Справям се без чужда помощ!

— Поне след като хеликоптерът вече е вдигнат във въздуха — додаде Ролф. — Нося ти днешните вестници. Лоша работа с тази банда убийци! Ходихме и на пазар. Накупихме много вкуснотии за довечера. Нали не си забравил, че ще имаме гости?

Маркус не помнеше подобно нещо. Посегна към „Ве Ге“. От статията на първа страница му спря дъха и той изхълца.

— Болен ли си, тате? Затова ли спа до късно?

— Не, не. Само съм настинал. Благодаря за закуската. Ще хапна и ще прегледам вестниците, а после ще сляза при вас, става ли?

Докато говореше, дори не поглеждаше Ролф.

— Дадено — малкият веднага излезе от стаята.

— Всичко наред ли е? — попита Ролф. — Искаш ли още нещо?

— Не, добре съм. Колко сте мили. След половин час слизам.

Ролф се подвоуми. Измери го изпитателно с поглед. Маркус си придаде равнодушен вид и демонстративно облиза пръст, за да отгърне на следващата страница.

— Приятно четене — пожела му Ролф със зле прикрито притеснение и го остави сам.

 

 

— Всъщност исках да поговорим с вас насаме — обърна се Ингвар към Ерик. — Честно казано, така ще се чувствам по-комфортно.

— Честно казано — преднамерено повтори Ерик, — в момента не е толкова важно дали вие се чувствате комфортно.

— Така е — смутолеви Ингвар.

Ерик действително бе живнал. Равнодушието му при последната им среща граничеше с апатия. Сега обаче изпосталелият вдовец се държеше агресивно, почти враждебно и Ингвар се чувстваше неподготвен: очакваше да разговаря с човек в съвсем различно настроение.

— Омръзна ми да идвате тук непрекъснато, без да разполагате с някаква информация. Доколкото разбрах от Лукас, в разследването има пробив. Затова ми се струва, че бихте могли да свършите нещо по-полезно, отколкото да ме посещавате. Ако възнамерявате отново да ме разпитвате къде е отивала жена ми, ви съветвам…

Старецът изразходи цялата си енергия. Буквално се сви на креслото, раменете му се прегърбиха, а главата клюмна върху плоските му съсухрени гърди.

— Откажете се. Нищо няма да изкопчите от мен.

— Не се и налага — отвърна спокойно Стубьо. — Знам къде е ходила Ева Карин на Бъдни вечер.

Ерик вдигна бавно глава. Бялото в очите му стана синкаво, а изплаканите сълзи сякаш бяха отмили синьото от ирисите му. Ингвар не бе виждал по-празен поглед. Не знаеше какво да каже.

— Лукас — овладяно промълви Ерик, — време е да си вървиш.

 

 

Време е да продължа напред, помисли си Мартине Бреке и драсна кибритената клечка.

Премести във всекидневната портрета на Ева Карин, който преди стоеше върху нощното й шкафче, далеч от хорските очи. Направи го по предложение на полицая. В края на разговора той я попита има ли снимка. Без да отрони дума, Мартине я донесе. Едрият мъж я подържа в ръка, а в очите му се появиха сълзи.

Тя доближи запалената клечка до фитила на голяма бяла свещ. Появи се съвсем блед, почти невидим пламък и тя отиде да изгаси осветлението. За миг се поколеба. После взе от масата малка червена коледна звезда и я постави до снимката на перваза. Блясъкът върху листата лъщеше на оскъдната светлина.

От снимката й се усмихваше Ева Карин. Мартине придърпа един стол до прозореца и седна.

Сякаш смъкнаха тежък товар от плещите й. След всичките тези години най-после изля душата си. Досега бе носила скръбта за Ева Карин съвсем сама. Когато Ерик дойде в деня след убийството, тя го пусна да влезе и веднага съжали за постъпката си. Ерик се отби, за да получи духовна подкрепа. Искаше да сподели мъката си с единствения човек, освен него, който познаваше истинската Ева Карин, но Мартине не смяташе, че имат нещо общо. Цял живот бяха делили Ева Карин, ала сега не ги свързваше нищо и Мартине го отпрати, без да пролее дори сълза.

Срещата с едрия полицай й донесе облекчение.

Той се отнесе към нея уважително. Гледаше я с възхищение, докато обикаляше малката всекидневна и спираше пред предмети, приковали вниманието му. Двамата размениха полугласно няколко думи. Той искаше само да разбере дали Мартине е споделила с някого за връзката си с Ева Карин. Всъщност до това се свеждаше целта на посещението му.

Не беше казала никому, разбира се. В един слънчев майски ден през 1962-а обеща да пази връзката им в тайна. Тогава Ева Карин се закле да не я изостави никога при условие че любовта им си остане само между тях.

Мартине удържа на думата си.

Полицаят й повярва.

Той й съобщи, че погребението ще се състои в сряда. Мартине не желаеше да присъства. Полицаят й предложи да се отбие след края на траурната церемония, за да й разкаже как е минала и да постои при нея.

Тя му благодари за великодушието, но отказа.

Мартине премести стола още по-близо до перваза. Погали с пръст устните на Ева Карин. Стъклото пред снимката беше студено. Ева Карин имаше много мека и нежна кожа, подканваща към допир.

Полицаят обеща да направят всичко по силите си, за да предотвратят разгласяването на историята в публичното пространство. Подробностите около личния живот на епископа няма да се споменават в официалните изявления на разследващите, увери я той, но нямало как да гарантира, че пресата не е надушила случая.

Сега, докато се взираше в града зад снимката на любовта на живота си, Мартине не се притесняваше от гласност. За Ерик и за Лукас вероятно имаше значение дали тайната й ще бъде разкрита, но за самата нея — не. Изненадана от това прозрение, тя се поизправи и вдиша дълбоко.

Не изпитваше срам.

Бе обичала Ева Карин с чиста, неопетнена любов.

Нея и никой друг.

Стана бавно и духна свещта.

Взе снимката.

Мартина беше на шейсет и две години. Животът й, какъвто бе допреди няколко седмици, приключи. И все пак имаше какво още да изживее като възрастна, помъдряла жена.

Усмихна се.

Стара, помъдряла и свободна.

Мартине най-сетне се освободи от оковите на тайната си. Върна снимката на нощното шкафче. Ингвар Стубьо й сподели как е изгубил жена си и дъщеря си заради нелеп инцидент, за който се обвинява до ден-днешен. С разтреперан глас й довери как след смъртта им животът му се е въртял в омагьосан кръг, от който няма измъкване.

Мартине затвори вратата на спалнята.

Време е да продължа напред. Тя се помоли за добрия полицай, който й показа, че никога не е твърде късно да започнеш отначало.

 

 

Полицай Кнют Борк се ръкува с Ингер Юхане, а после подаде документа на Силе Сьоренсен.

— Заповядай. Нямах време да го прегледам подробно.

Главният инспектор отвори едно чекмедже и извади очила за четене.

— Според секретарката става дума за доста пари — продължи Кнют Борк. — Наследодателят обаче е починал отдавна, без Никлас Винтер да разбере каквото и да е от наследството, което му се полага по право.

— Може ли го погледна? — предпазливо попита Ингер Юхане.

— Трябва ни човек с юридическо образование — отбеляза Силе, без да вдига очи от документа. — Малко е да се каже, че всичко това ми звучи направо смайващо.

— Завършила съм право.

Кнют Борк и шефката му се обърнаха към Ингер Юхане.

— Следвах право — повтори тя. — Защитих докторска дисертация по криминология, но имам юридическо образование. Спомените ми за наследствено право са избледнели, но ако ми дадете гражданския кодекс, ще ви разясня законите в най-общ план.

— Непрекъснато ме изненадваш — усмихна се Силе Сьоренсен и й подаде завещанието.

После отиде до рафтовете и извади дебела червена книга.

— Но ако си наясно кой е наследодателят, сигурно ще се съгласиш с мен, че ще ни трябва цяла адвокатска колегия.

Ингер Юхане огледа набързо първата страница, прелисти документа и призна:

— Името му ми се струва познато, но не се сещам кой е. Впрочем валидността на това завещание изтича след… — тя вдигна очи — … три месеца. А това означава, че след три месеца то няма да струва дори колкото хартията, на която е написано.

— По дяволите — Силе сложи ръце на кръста си. — Нищо не разбирам. Нищичко.

 

 

Ричард Форестър разбра, че явно наближава време за обяд. Събуди го ароматът на топла храна. Чудесно. Макар да се чувстваше още леко замаян от съня, бе огладнял. Стюардесата предвидливо бе оставила менюто на празната седалка до него, без да смущава дрямката му. Ястията му се сториха много примамливи. Огледа внимателно какво предлагат и се спря на патешки бутчета с портокалов сос, пълнозърнест ориз и салата. За предястие поръча свежи аспержи. Светлокосата стюардеса се наведе да прибере менюто и понечи да му налее бяло вино. Той махна отбранително с ръка:

— Вода, моля.

Вдигна сенника. През прозореца нахлу ослепителна светлина. Часът беше дванайсет и половина норвежко време. Той се понадигна на седалката, за да разгледа Атлантическия океан, но гъста сиво-бяла облачна пелена закриваше гледката към земята. Само друг самолет, движещ се в обратна посока на юг, наруши еднообразието на белотата. Светлината му пречеше и той отново спусна сенника.

Усещаше блажено спокойствие.

Така се чувстваше след всяка изпълнена задача.

Мразеше тези перверзници от дън душа. Именно ненавистта го върна към живота, когато започна да се превръща в алкохолик. Докато служеше във флота, се натъкна на неколцина представители на тази сган — страхливи псета, които се опитваха да прикрият какво вършат един с друг. Заблуждаваха се, че са достойни да бранят родината си. Тогава — преди съдбоносната среща с Бог — Ричард само докладва за наблюденията си пред началството. Три от случаите изчезнаха във военната бюрократична машина, но това не го разтревожи особено. Остана доволен, задето им създаде неприятности. На четвъртия содомит обаче не му се размина. Изритаха го от армията и му лепнаха позорно клеймо главно защото се бе опитал да се домогне до млад редник, който заплаши да съди Американските военноморски сили. Появи се обаче и допълнително утежняващо обстоятелство: редникът бе рапортувал и за неуместни порнографски изпълнения на содомита.

Миризмата на храна се усещаше все по-силно.

Той извади Библията от ръчната си чанта.

Книгата изглеждаше овехтяла, с омекнали корици, а по празните полета на страниците й имаше безброй бележки, написани на ръка. Някои пасажи бяха подчертани с жълт маркер. На места текстът не се четеше, но това нямаше значение за Ричард. Той познаваше своята Библия и знаеше наизуст най-важните изречения.

На дванайсет години един от онези се пробва и при него.

Затвори очи и отпусна ръка върху свещената книга.

Животът след откровението му го убеди, че Сюзън и Антъни са загинали в името на Божия промисъл. Господ ги е прибрал, за да стигне до Ричард. С жена и дете той завинаги щеше да остане глух за Божия зов и затова е било нужно да се пречисти, преди да се превърне в достоен воин в борбата за правда.

Непознатият, който го изведе от онази забутана уличка в Далас, след няколко месеца го представи на Якоб. Това, разбира се, не беше истинското му име. Ричард никога не се бе срещал с други членове на „Група 25“. Не изключваше възможността на борда на този самолет да пътуват и други нейни последователи. Неволно погледна крадешком към жената от другата страна на пътеката.

Всъщност отне година, докато му разкрият името и мисията на организацията. Когато разбра, че си сътрудничат с мюсюлмани, Ричард побесня. Якоб се помъчи да го увери колко необходимо е да разчитат на друговерци. Имаха обща цел, а и опитът на мюсюлманите им беше от полза. Дълбоките му резерви срещу подобно сътрудничество не намаляха дори след уверенията, че получават сериозна финансова подкрепа от радикални мюсюлмански групировки. На тяхната организация не й липсваха собствени средства и Ричард Форестър недоумяваше защо се налага да приемат пари от терористи. Самият той още тогава бе убил двама души в името на Господ, но никога не би му хрумнало да отнеме живота на невинни хора. И той като повечето американци остана шокиран след атентатите на единайсети септември и към мюсюлманите изпитваше омраза, граничеща с омразата му към содомитите. Но една нощ го събуди осезаемото присъствие на Господ в стаята му. Чак след като чу Божията заповед, отстъпи.

След всяка изпълнена задача в легалната му банкова сметка постъпваше голяма сума. Внесените пари се водеха като разходи за командировки и бяха регистрирани в данъчната служба. В началото му стана неприятно.

Щедрите хонорари го караха да се чувства като наемен убиец.

Остави Библията настрана.

Стюардесата свали масичката пред него и му поднесе предястието.

Плащат ми, помисли си той, докато следеше умелите обиграни движения на жената. Но не това е причината да убивам.

Ричард Форестър убиваше по заповед на Всевишния. Парите представляваха само средство, за да изпълнява поръчките си. Сега например нямаше как да приключи мисията си успешно, ако не можеше да си купи билет за първа класа.

Случваше се да се пита откъде идват всичките тези пари. Понякога мисълта за това не му даваше да заспи, но упованието му в Бог бе безгранично. Научи се бързо да игнорира лекото свиване в стомаха, когато видеше колко е набъбнала банковата му сметка.

— Благодаря — кимна той на стюардесата.

Тя му наля още вода. Започна да се храни, твърдо решен да мисли за нещо друго.

 

 

— Помислете добре, Ерик, това е от голямо значение за разплитането на случая.

Този път Ингвар седна в креслото на Ева Карин. Жълтеникавокафявата дамаска още пазеше нейната миризма: полуизличен спомен за старица, която вече не е между живите. Тънките тъмносиви косми, полепнали по облегалката, продължаваха да стоят там. За първи път Ингвар си позволи да говори на вдовеца на малко име, но с оглед на обстоятелствата му се струваше неуместно да използва по-официално обръщение. Така би поставил преграда помежду им. Ингвар се мъчеше да привлече вниманието на Ерик и да го накара да вдигне очи.

— Ева Карин вярваше, че има благословията на Исус — проплака вдовецът. — Цял живот не успях да се примиря с това, но…

— Чуйте ме — Ингвар се наведе напред. — Нямам нито желание, нито потребност, нито право да ви ставам съдник — нито на вас, нито на покойната ви съпруга. Не държа изобщо да ми разказвате подробности. Работата ми изисква единствено да открия кой е убил Ева Карин. Затова ви питам отново: кой друг, освен вас, Мартине и Ева Карин знае за тази… връзка?

Ерик стана рязко, хвана се за главата и се олюля. Ингвар се надигна да му подаде ръка, но красноречивият жест на вдовеца го накара пак да седне.

— Не ме докосвайте! Знаех си, че не е правилно! Ева Карин не искаше да ме чуе. Успя да ме убеди, беше толкова…

Ингвар Стубьо постъпи в Полицейската академия преди трийсет и две години. Тогава я наричаха Висше полицейско училище. Оттогава през кариерата си на полицай бе видял какво ли не. Натъкна се на неща, с каквито никога не бе допускал, че ще се сблъска. Наложи му се да съобщава на родители за смъртта на децата им, на съпрузи — за убитите им съпруги, на близки — за техни роднини, прегазени по време на полицейска гонка. Личната му трагедия го срина, но му беше много по-трудно да се справя с чуждото нещастие, отколкото със своето.

Изправен пред скръбта на жертвите, Ингвар се чувстваше напълно безпомощен. С годините все пак си изгради стратегия за срещите с хорското отчаяние. Научи се да си върши работата, без да влага прекалено много емоции.

В моменти като сегашния обаче не можеше да остане безучастен.

Преди половин час съобщи на Ерик какво е научил за Ева Карин. Опита се да му обясни защо е дошъл. На няколко пъти пробва да прекъсне словесните излияния на вдовеца, който му разказваше как животът му се основавал върху тайна — толкова голяма, че не можеше да й намери място. Решението за тази тайна взела Ева Карин.

Застанал насред стаята, облечен в прекалено широки за изпосталялото му тяло дрехи, Ерик Люсгор започна да бълва ожесточените си обвинения срещу Бог, срещу Ева Карин, срещу Мартине. Но най-безмилостно проклинаше себе си.

— Как можах да повярвам — проплака той и едва си пое въздух. — Как можах да… Не исках да свърша като тях… като учител Берща… Разберете…

Млъкна. Направи две крачки към Ингвар. Прошарената му сплъстена коса стърчеше в различни посоки. Устните му бяха кървавочервени и влажни; очите — хлътнали в орбитите; брадичката му трепереше.

— Господин Берща се самоуби — прошепна дрезгаво той. — В началото на лятото през 1962-а. Тогава с Ева Карин бяхме втора година в гимназията. Не исках да свърша като него. Не можех да си позволя да живея като него!

От устата му се разлетяха тежки лепкави пръски слюнка. Тя се стичаше и по брадичката му, но той не я избърса.

— Виждах как го гледат. Чувах клеветите по негов адрес, удряха ме като… камшици!

От устата му излизаше пяна. Ингвар притаи дъх. Ерик приличаше на джудже, слабичко и прегърбено. Старецът се задъхваше, докато говореше:

— Споразумяхме се да се оженим. Нито аз, нито тя можехме да живеем с нашия срам, да опозорим родителите си, да… Обичах Ева Карин. С времето тя се превърна в целия ми живот. В моя… сестра. И тя ме обичаше. Казваше ми го, но една вечер… Докато аз избрах да живея… сам завинаги, тя предпочете да задържи Мартине. Такава ни беше уговорката. Ева Карин и Мартине не прекратиха връзката си.

Той бавно се върна до креслото си. Седна. Поплака тихо, без да се прикрива с ръце.

— Трябваше да си получим наказанието. Рано или късно Бог щеше да ни накаже.

— С кого сте споделили за фиктивния си брак?

— Наказанието се стовари върху мен — прошепна Ерик. — Аз живея в постоянен ад. Всеки ден, всяка нощ, всяка секунда.

— Кажете ми кой друг знае за връзката на покойната ви съпруга с Мартине, Ерик.

— Вземете.

Ерик вдигна от масичката тетрадка с износена кожена подвързия, цялата на петна и без заглавие. Подаде я на Ингвар. Полицаят се подвоуми.

— Вземете я! — настоя Ерик. — Това е моят дневник. Прочетете последните двайсет страници и ще намерите отговор на въпроса си. Можете впрочем да го прочетете целия. Опитайте се да ме разберете.

— Не, не мога да…!

— Вървете си. Вземете дневника и си вървете.

Ингвар остана смаян. Държеше тетрадката, където Ерик Люсгор бе записвал всичките си мисли. Нямаше представа как да постъпи. В главата му още цареше пълен хаос и не смогваше да подреди впечатленията си от бурната реакция на вдовеца. Понечи да го попита дали би могъл да направи нещо за него, но се отказа: на света нямаше човек, способен да помогне на Ерик Люсгор.

С живота на вдовеца под мишница Ингвар излезе на пръсти от къщата на улица „Нюбебакен“ за последен път.

 

 

Ролф стъпваше на пръсти по коридора. Маркус може да е заспал отново, помисли си той. Не се чуваше нищо. Ролф дори се надяваше да е задрямал; събраха му се много безсънни нощи. Сложи ръка върху дръжката и внимателно я натисна. Не съобрази навреме, че пантите скърцат. Затова лицето му се сгърчи в притеснена физиономия, когато вратата се отвори.

Маркус не спеше. Седнал в леглото, той се взираше във въздуха, а върху завивката му беше натрупана купчина вестници. Не бе докоснал нито закуската, нито чашата с портокалов сок.

— Нали беше гладен? — слиса се Ролф.

— Не ми се яде. Трябва да поговорим.

— Какво има? — усмихна се Ролф и седна в края на леглото. — Нещо тревожи ли те, скъпи?

— Заведи малкия Маркус при майка ми или при някой негов съученик. Все едно при кого, само гледай да е на сигурно място. После се върни при мен да поговорим. Ела сам. Без други хора.

— Колко сериозно звучиш! — засмя се пресилено Ролф. — Да не си болен, Маркус?

— Моля те, направи каквото ти поръчах. Веднага. Умолявам те.

Гласът му звучеше различно. Не сурово, помисли си Ролф, но някак механично, сякаш говореше не Маркус, а робот.

— Моля те — повтори по-високо той. — Изведи сина ми от къщата и се върни.

Ролф стана. Колебаеше се. Канеше се да се възпротиви, но като видя отнесения поглед в очите на Маркус, тръгна послушно към вратата.

— Ще го заведа при Матиас или при Юхан — престорено небрежно подхвърли той. — Те живеят по-близо от майка ти.

— Добре. Не се бави.

 

 

— Баща ми се познаваше с Георг Кол — каза Силе Сьоренсен. — Покрай бизнеса. Виждала съм го само няколко пъти, като малка, но това ми стигна да разбера какъв боклук е. И родителите ми не го харесваха. Но знаете как е… в тези кръгове.

Погледна двамата си събеседници и виновно сви рамене.

Нито Ингер Юхане, нито Кнют Борк имаха представа какви са отношенията между богаташите. Двамата се спогледаха, после Ингер Юхане се зачете в документа, донесен от секретарката на адвоката.

— Доколкото виждам, завещанието е изготвено в предвидената от закона форма. Освен ако наследодателят не е написал ново с по-късна дата… — тя леко поклати глава и вдигна книжата, — … трябва да се спази желанието, изразено в това завещание.

— Но Георг Кол почина отдавна — обърка се Силе. — И го наследиха децата му! Искам да кажа: децата от брака му. Нямах представа, че Георг има още един син. Наистина ли Никлас Винтер е посочен като единствен наследник?

Ингер Юхане кимна.

— „Синът ми Никлас Винтер“ — цитира тя.

— Едва ли някой е подозирал за съществуването му. Спомням си колко доволен остана татко, след като децата на Георг Кол, с които той отдавна бе изгубил контакт, след като напусна жена си, наследиха цялото му състояние. Този тип постъпи ужасно гадно със семейството си. Докато бившата му жена и децата живееха бедно в квартал Волеренга, Георг тънеше в разкош. Сега фирмата управлява Маркус Кол-младши, най-големият син на Георг. Доколкото си спомням, наследниците попромениха дейността, но…

Силе се обърна към компютъра.

— Ще пусна името на Георг Кол в Гугъл — промърмори тя и се вторачи напрегнато в екрана. — Бинго! Починал е на 18 август 1999.

— Точно четири месеца след като е съставил това завещание — изчисли Ингер Юхане. — Не ми се вярва да е написал друго. Според мен нашият приятел Никлас Винтер е бил ограбен!

— Но по закон Георг Кол не е имал право да лиши другите си деца от наследство! — възкликна възмутено Кнют Борк.

— Говорим все пак за голямо имущество, имало е и за тях.

Ингер Юхане започна да разлиства тежката червена книга.

— На всяко дете в семейството се полага задължително един милион крони — уточни тя, докато търсеше раздела с наследствено право. — Колко деца има Георг Кол, освен споменатия Маркус?

— Две — отговори Силе. — Маркус има брат и сестра, ако не ме лъже паметта.

— Според това завещание, всеки от тримата е трябвало да получи по един милион, а останалото се пада на Никлас.

Силе изсвири пронизително с уста.

— Значи говорим за големи суми. Но няма ли…

— Няма ли това завещание давност? — нетърпеливо попита Кнют Борк и дръпна книжата от ръцете на Ингер Юхане, сякаш на карта бе заложено неговото право на наследство. — Нима Никлас е можел да се появи след толкова години и да предяви претенции за…

Той млъкна и застина в позата на разпален лектор.

— По дяволите! Не биваше да пускам секретарката веднага! Спомена ми, че Никлас Винтер звънил на всички адвокати в града, докато попадне на нейния шеф. Непосредствено преди майка му да почине, му доверила, че в някоя от хилядите столични кантори се съхранява важен документ, който ще подсигури бъдещето му. Вероятно той не…

Спогледаха се. Ингер Юхане намери в кодекса каквото търсеше и притисна цялата си длан между страниците на дебелия том.

— Трябва да проверим доста неща — колебливо подхвана тя. — Но поне засега ми се струва, че Никлас не е знаел за това завещание.

— Защо майка му е чакала сетния си час, за да му каже какво богатство го очаква? Коя майка не би се погрижила…

— Може преди смъртта си да не е искала синът й да знае кой е баща му — предположи Силе. — Не разполагаме с повече информация и е безсмислено да гадаем по какви причини е премълчала за завещанието.

— Всъщност знаем още нещо по въпроса — вметна Ингер Юхане. — В „Дагенс Нерингслив“ публикуваха статия за Никлас Винтер след смъртта му. Цените на инсталациите му скочиха главоломно, и то по време, когато почти не се купува съвременно изкуство. Във вестника пишеше, че нямал наследници. Израснал без баща. Майка му била единствено дете, а баба му и дядо му починали.

— Значи стигаме до извода, че Никлас е нямал представа нито кой е баща му, нито че той е истинският му наследник — Кнют Борк седна на перваза и опря единия си крак о стола на Ингер Юхане.

— Така изглежда според информацията до момента — съгласи се тя. — В такъв случай давността на завещанието започна да тече чак… — тя отново започна шумно да разлиства кодекса. — Параграф 70 — отнесено промърмори тя. — Остават шест месеца. Шест месеца от момента, в който е разбрал за завещанието. Напълно съм съгласна с теб, Кнют. Доколкото ми е известно, има краен срок за… Тоест…

Събеседниците й не чуха следващите й думи, защото ги смутолеви под носа си. Кнют люлееше нетърпеливо крака си. Надвеси се над кодекса.

— Параграф 75 — неочаквано обяви Ингер Юхане и проследи с пръст текста: — Наследственото право се погасява, ако наследникът не го упражни в рамките на десет години след смъртта на наследодателя. Точно така си и мислех.

— Значи правата на Никлас Винтер да предяви претенции към бащиното си наследство изтичат на петнайсети април тази година — пресметна Силе.

Скрийнсейвърът неочаквано избухна в безшумно пиротехническо шоу. Ингер Юхане се взираше като омагьосана в червения кръг около датата — седемнайсети януари, събота. Оказваше й почти хипнотично въздействие. След два дни отново настъпваше датата деветнайсети. Кожата на ръцете й настръхна. Кнют стана от перваза.

— Нима Никлас би си позволил да заграби всичко, което братята и сестра му са стопанисвали близо десет години? — избухна той. — Що за несправедливост!

Ингер Юхане онемя от изненада.

— Защо отношенията му с децата му са се влошили? — тихо промълви тя, загледана във въздуха.

— За Георг Кол ли говориш?

— Да.

— Както казах, беше пълен боклук. Освен това не му харесваше, че Маркус е хомосексуалист. Брат му и сестра му се застъпиха за него. Маркус Кол беше един от първите… не съм чувала друг мъж преди него да е обявил на всеослушание сексуалната си ориентация. Плъзна мълва. Из онези кръгове. Нали се сещате…

Кнют продължаваше да недоумява как живеят въпросните кръгове, а Ингер Юхане сякаш изобщо не бе чула думите на главния инспектор.

— И Никлас е бил гей — отрони вяло тя.

— Няма как Георг да го е знаел.

— В САЩ, където са регистрирани подобни случаи, свързани с „Група 25“, има връзка между… — изведнъж погледът й се фокусира върху събеседниците й. — Маркус Кол и Никлас Винтер са били братя — съвсем тихо каза тя; Кнют я чу с мъка. — Полубратя. В хода на разследването в САЩ се оказа, че между жертвите има специфична връзка. Дали е възможно… — тя местеше поглед от Силе към Кнют и обратно — … дали е възможно следващата жертва да е Маркус Кол? — Очите й се спряха на календара. — Деветнайсети се пада вдругиден. Ами ако…

— Ти въобще вярваш ли в теорията си? — прекъсна я раздразнено Кнют. — Или вече се отметна от нея? Ако наистина зад убийствата стои „Група 25“, значи отдавна са изтеглили хората си от страната! „Ве Ге“ изнесе в публичното пространство цялата информация, с която разполагаме, и извършителите трябва да са идиоти, ако не… Мамка му, та нали през последното денонощие КРИПОС непрекъснато поддържаха връзка с ФБР! Макар американците да ни се кланят от благодарност, задето не пестим ресурси в разследването, и да ни обещават скорошно подкрепление, не крият, че според тях членовете на „Група 25“ са отпътували за САЩ!

Ингер Юхане затвори кодекса.

— Ако пък наистина са решили да продължават да убиват — заядливо продължи Кнют, — трябва да се отзовем на апела във вестника — и размаха броя на „Ве Ге“. — Тоест да предупредим всички гейове и лесбийки да се пазят от убийци следващия понеделник! И на двайсети и четвърти. И на двайсет и седми. Ще стане ужасна…

— Едва ли ще навреди, ако изпратим наш екип да патрулира из града — вразуми го Силе. — Без отличителни знаци за полицейски автомобил. Полицаите няма да са униформени. Ще обикалят без много шум. Редно е да съобщим на Маркус Кол…

— Не бива да му обясняваме в подробности какво се случва — прекъсна я Ингер Юхане. — Нито да споменаваме завещанието. Струва ми се неуместно двама цивилни полицаи да му съобщят подобна новина. Със съдържанието на завещанието ще го запознаят други хора, при други обстоятелства. Не сме наясно дали изобщо подозира за съществуването на втория си брат.

— Така или иначе ще изпратим патрулиращ екип — отсече решително Силе. — Няма да споменават нищо за завещанието. Ще го запазим в тайна. Полицаите само ще… споменат най-общо, че хомосексуалисти, известни в обществото, трябва да бъдат предпазливи предвид извършени убийства. Случаят вече не е тайна за никого. Това ще бъде достатъчно добро предупреждение.

Силе се усмихна и стана: знак, че срещата е приключила.

Ингер Юхане не мръдна от мястото си. Потънала в мислите си, тя не забеляза как Кнют излезе, а Силе застана до вратата с ръка върху ключа за осветлението.

— Тук ли възнамеряваш да останеш? — попита главният инспектор. — Ще ти стане самотно.

 

 

Маркус Кол-младши остана съвсем сам в голямата къща в квартал Холменколен. Кучетата спяха в кошница до камината. Той си взе душ и си облече чисти дрехи. Не можеше да предвиди колко ще се забави Ролф, затова използва електрическата машинка, вместо да се избръсне с пяна и бръснарско ножче. Отби се за малко в домашния си кабинет, а после се настани в едно от меките кресла пред панорамните прозорци с изглед към града и фиорда.

И зачака.

Чувстваше се спокоен. От плещите му падна огромен товар. В тялото си усещаше лек гъдел, все едно е влюбен, а всъщност изпитваше тъга. Пое си дълбоко въздух през носа.

Някога къщата го спечели именно с тази гледка.

Наклонената градина се спускаше стръмно към два високи смърча до долната ограда на парцела. Дърветата покрай нея предпазваха дома му от любопитни съседи, но не пречеха на великолепния изглед. Къщата се намираше на високо и създаваше у него усещането, че живее далеч от града. Необичайно сполучливото съчетание от отдалеченост и откриваща се панорама го подтикна да я купи.

— Защо стоиш на тъмно? — чу се глас зад гърба му.

Ролф запали лампата.

— Маркус?

Приближи се и застана пред него с объркан вид.

— Нима вече си се приготвил? Само два и половина е и…

— Седни, ако обичаш.

— Не те разбирам, Маркус. Дано разговорът да не отнеме много време, защото ни чака доста работа. Малкият Маркус реши да пренощува в дома на Юхан и…

— Добре. Седни, ако обичаш.

Ролф се настани в другото кресло на метър от Маркус. Двамата седяха, полуобърнати един към друг, и се любуваха на гледката.

— Какво има?

— Спомняш ли си онзи харддиск? — попита Маркус и се изкашля.

— Какво?

— Помниш ли, че намери един харддиск в мазератито?

— Да. Ти каза, че… Не се сещам какво точно каза, но…

— Не беше счупен. Излъгах те. Махнах го от компютъра ми, за да не може никой да проследи в какви сайтове съм сърфирал. Ако някой успее да се докопа до него, имам предвид.

Ролф, седнал на ръба на креслото, отвори леко уста. Маркус се облегна, качи крака върху ниска табуретка и опря лакти върху меките ръкохватки.

— Порно — предположи усмихнато Ролф. — Да не си… свалил някой незаконен…

— Не. Прочетох една статия в „Дагбладе“. Съвсем невинна постъпка, разбира се, но не исках да рискувам. Реших да играя на сигурно.

Маркус подсмръкна — дали от смях, или от плач — погледна Ролф и го помоли:

— Настани се по-удобно.

— Така ми е добре! Какво ти става, Маркус? Говориш ми с променен глас, държиш се толкова… странно! Виж се само. Седнал си, облечен в сако, с вратовръзка събота следобед, и ми говориш колко нередно е да сърфираш в… „Дагбладе“! Какво противозаконно има…

Маркус стана рязко. Ролф млъкна. Чу се как челюстите му се удариха една в друга.

— Моля те — Маркус разтърка лицето си в жест на пълно безсилие, — умолявам те да ме изслушаш, без да ме прекъсваш. И без това ми е ужасно трудно. Но поне успях да започна. Остави ме да довърша, става ли?

— Разбира се. Ами… да, разбира се. Говори. Слушам те.

Маркус остана вторачен в креслото за няколко секунди. После пак седна.

— Попаднах на статия за скулптор на име Никлас Винтер. Починал от свръхдоза, намекваше авторът на материала.

— Никлас Винтер — повтори озадачен Ролф. — Той не беше ли една от жертвите на…

— Да. Бил е убит от американската групировка, която избива хомосексуалисти. Писаха за нея във „Ве Ге“. Освен това Никлас е мой брат. Полубрат. Син на баща ми от друга жена.

Ролф се изправи бавно от креслото.

— Седни — настоя за пореден път Маркус. — Седни, за бога!

Ролф се подчини, но пак подпря едната си ръка на облегалката, готов всеки миг да скочи на крака.

— Научих за съществуването му чак през октомври миналата година. Дотогава изобщо не знаех. Той ме посети. Останах шокиран, но се и зарадвах. Мой брат, появил се от нищото.

Навън небето потъмня. На запад слънцето бе оставило тясна оранжева ивица след себе си. След половин час и тя щеше да изчезне.

— Радостта ми от появата му не продължи дълго. Съобщи ми, че баща ми му е приписал всичко. По закон трябвало да бъде единствен наследник.

Маркус си пое рязко дъх. Настъпи мълчание.

— В какъв смисъл всичко? — осмели се да прошепне Ролф.

— По закон му се полага всичко това — ръката на Маркус направи кръгово движение из стаята. — Всичко мое. Всичко наше. Цялото състояние на общия ни баща.

Ролф се разсмя сухо, неадекватно.

— Не може просто да се появи от нищото и да се представи като блудния син, който…

— Имал завещание — прекъсна го Маркус. — Още не бе успял да се сдобие със самия документ, но на смъртния си одър неговата майка му разкрила, че съществува завещание в негова полза. Оставаше само да го намери. Беше ми ужасно антипатичен и в началото се усъмних в думите му. Подканих го да напусне кабинета ми. Той побесня и се закани да ми отмъсти жестоко, след като се добере до завещанието. Държа се като… — Маркус закри с ръка очите си — … побъркан — прошепна той. — Като напълно луд. Реших да забравя за неприятната случка, но ме обзе безпокойство.

Откри лицето си и погледна Ролф.

— Никлас Винтер приличаше на татко — дрезгаво каза той. — Нещо в историята му ме подтикна да я проверя за всеки случай.

— И как я провери?

Ролф продължаваше да седи в необичайната си поза.

— Питах майка.

— Елса? Тя пък откъде ще знае…

Маркус вдигна длан и поклати глава.

— Щом й разказах, че ме е посетил някакъв тип и се представя за мой брат и за единствен наследник на Георг, майка избухна в сълзи. Почаках да се поуспокои. Срещнала се с баща ми непосредствено преди смъртта му. Посетила го, за да го моли за… за да му поиска пари от името на Анине. Тогава сестра ми се беше разделила с приятеля си, а никак не й се искаше да напусне малкия апартамент в квартал Грюнерльока. Работеше обаче като продавачка в книжарница и нямаше възможност да плаща наема сама.

— Спри дотук — Ролф преглътна шумно. — Пребледнял си като мъртвец, Маркус. Легни си и…

— Остави ме да довърша!

Маркус заби юмрук в ръкохватката. Глухият удар накара Ролф да се отпусне пак в креслото.

— Не ме прекъсвай повече — просъска Маркус.

Ролф кимна.

— Баща ми отпратил майка — Маркус си пое дъх.

Запази спокойствие, каза си той наум, разкажи му всичко, както е редно.

— Обаче не й спестил, че е съставил завещание в полза на… копелето, както го наричаше майка. Тя е знаела през цялото това време. Баща ми, разбира се, изобщо не е контактувал с Никлас. Постъпката му е продиктувана от желанието за мъст. Искал е да накаже майка, предполагам.

Единият сетер се надигна от кошницата. Чу се леко пращене. Кучето се прозина, присламчи се към Маркус и отпусна глава на коляното му.

— Когато се уверих, че Никлас не ме е излъгал, не знаех какво да правя.

Той погали меката глава на сетера.

Ролф дишаше с отворена уста. От гърлото му се чуваха хрипове като на астматик.

— Няма да те отегчавам с повече подробности — Маркус избута кучето настрани.

Стана от креслото бавно като старец. Направи крачка напред, а кучето седна до него. Двамата гледаха в една и съща посока в тъмното.

— Три дни по-късно бяха в САЩ — в гласа на Маркус се прокрадна металическа нотка. — По работа, както обикновено. Не се чувствах добре. Още първата вечер се напих заедно с един от директорите на „Лемън Брадърс“. Току-що го бяха изгонили от работа. Исках…

Помълча няколко минути.

— Забрави. Въпросът е там, че му разказах какво ме притеснява. И той ми предложи решение на проблема ми.

Последва още по-дълга пауза.

Кучето скимтеше и размахваше опашка.

На юг се виждаше мигаща светлинка от самолет.

— Какво… — Ролф си прочисти гърлото. — Какво решение ти предложи?

— Да наема убиец.

— Да наемеш убиец?

— Точно така. Нали ти казах, бяхме пияни.

— И на следващия ден осъзна каква безумна идея е това, нали?

Кучето погледна стопанина си. Изскимтя отново, стана и се върна в кошницата.

— Маркус, отговори ми. На следващия ден сте се събудили с махмурлук и сте осъзнали колко безумна идея ви е хрумнала. Нали? Нали, Маркус?

Маркус мълчеше. Отпуснал ръце, прегърбил рамене, той бе изпаднал в пълна апатия.

— Пуснах на свобода истинско чудовище — отрони беззвучно той. — Изобщо не се замислих какви последствия ще има.

Ролф скочи от креслото и го сграбчи за ръката.

— Какви ги говориш? — изрева той и го стисна.

Маркус не обърна никакво внимание нито на болката в ръката, нито на бурната реакция на Ролф.

— Само не ми казвай, че си поръчал убийство, Маркус!

— Той щеше да ми отнеме всичко. Никлас Винтер се закани да ми открадне онова, което съм заслужил с пот на чело. Всичко. Щеше да ограби Анине и Матиас. И малкия Маркус.

Гласът му звучеше монотонно, сякаш думите му бяха записани предварително отделно на лента, а после изрязани и парченцата сглобени в изречения. Ролф вдигна свитата си в юмрук ръка. Кокалчетата му побеляха. Ролф беше по-висок и по-силен от Маркус. По-атлетичен.

— Ако си наел убиец, ще те удуша! Ще те удуша със собствените си ръце, кълна се, Маркус! Кажи ми, че това не е истина!

— Струваше ми два милиона долара. Това беше цената, за да се решат всичките ми проблеми. Съгласих се да дам парите. Мъжът от „Лемън Брадърс“ уреди останалото. Всичко стана сякаш без… мое участие. Преведох пари по сметка на Каймановите острови и след това нито платената сума, нито… поръчката можеха да бъдат свързани с името ми.

Ролф отпусна захвата около ръката му.

— Тази вечер — продължи Маркус, без да обръща внимание на кучетата, които обикаляха стопаните с жално скимтене — получих нужното потвърждение. В момента по вестниците пишат какви ли не дивотии за „Група 25“. Голяма част от информацията не е достоверна. Но проверих какво публикуват сериозните електронни издания и се сдобих с потвърждение.

— Какво потвърждение? — изхлипа Ролф.

Той отстъпи бавно назад, като че ли не искаше или не смееше да стои до Маркус.

— Какво потвърждение?

— „Група 25“ убива срещу заплащане. Като „Ку Клукс Клан“, като „Ордена“…

Въздухът не му стигаше.

— Печелят от убийствата на хора, които така или иначе са решили да очистят — прошепна той. — Аз ги доведох в Норвегия. Човекът, който е получил поръчката ми, е разбрал, че мишената е хомосексуалист, и е възложил убийството на „Група 25“. Колко близо до ума! Като взето от клинична картина. Без да подозирам, финансирах убийството на шестима норвежци. Дори не знаех, че Никлас Винтер… че брат ми… също е гей. Пуснах на свобода чудовище. Аз…

Маркус отскочи назад. Големият панорамен прозорец се пръсна. В стаята нахлу леденостуден вятър. По пода се посипаха парчета стъкло, подобни на ледени късове. Кучетата започнаха да вият изплашено. Ролф се готвеше за нов удар с тежката лампа.

— За това тук ли поръча убийство? — изкрещя той. — Нима реши да наемеш убиец, за да не изгубиш парите си и къщата в някогашното нацистко свърталище Холменколен? Толкова ли са ти непрежалими скъпите ти коли и тузарската ти механа? Превърнал си се в пълен материалист, Маркус! Ето такъв си станал!

Ролф се засили, изрева, вдигна двуметровата лампа с шесткилограмова стойка и с всичка сила я заби в прозореца.

— Можехме да се справим и без да го правиш! За бога, нали съм ветеринарен лекар! Ти имаш образование! Щяхме да живеем добре и без…

Ролф се канеше да строши следващия прозореца, но някой позвъни на вратата.

Замръзна на място.

Звънецът отново се обади.

Маркус не чу нищо. Безсилно се отпусна в креслото, обграден от парчета стъкло и части от счупения абажур на лампата. Кучетата бягаха около него с лай. Едното си бе порязало лапата. То тръгна към вратата, оставяйки кървава диря след себе си.

— Пуснах на свобода истинско чудовище — прошепна Маркус и затвори очи.

От коридора се чуха приглушени гласове.

— Чудовище — промълви отново той и стана.

— Полиция! — проплака Ролф от вратата. — Маркус! Дойдоха от полицията!

Ала Маркус вече бе излязъл от стаята. Отиде в кабинета си. Затвори вратата, без да я заключва, и седна на стола, тапициран с телешка кожа, зад писалището от лакирана бреза. Когато за втори път чу гласа на Ролф от коридора, дръпна горното чекмедже, където през нощта остави зареден пистолет.

Освободи предпазителя и опря дулото о слепоочието си.

— Разкажи им всичко — отрони той, въпреки че нямаше кой да го чуе. — И се грижи за сина ни.

Последното, което Маркус Кол-младши чу през живота си, беше писъкът на Ролф и изстрелващият се от оръжието куршум.

 

 

Ричард Форестър чакаше пред гишетата за летищен контрол на международно летище „Джон Ф. Кенеди“. Към него се приближиха двама мъже: единият — дребен, другият — едър афроамериканец. Понеже пред гишето се извиваше огромна опашка, Ричард се надяваше двамата мъже да му предложат да се възползва от допълнителни привилегии като пасажер в първа класа. Сигурно ще му спестят чакането. Ричард се усмихна ведро, а дребният непознат го попита:

— Вие ли сте Ричард Форестър?

— Да?

Мъжът извади служебна карта. Ричард веднага разбра къде работи. Мъжът започна да говори. Ричард не чуваше гласа му. Ушите му бучаха и му стана горещо. Непоносимо горещо. Разхлаби вратовръзката си, за да може да диша.

— … the right to remain silent. Anything you say can and will be used against you in…[1]

Ричард Форестър затвори очи. Предупреждението към арестувания, известно в англоезичните среди като Miranda warning, долетя до него сякаш от много далеч. Нещо се е объркало, съобрази той, но не можеше да разбере какво. Никъде не бе оставил следи. Никакви отпечатъци. Никакви снимки. Все едно през това време наистина се бе намирал в Англия, на екскурзия от името на малкото си туристическо бюро.

— Do you understand?[2]

Ричард отвори очи. Въпроса бе задал едрият мъж. Гласът му беше груб и плътен, а очите гледаха подозрително арестувания. Повтори:

— Do you understand?

— Не — отвърна Ричард Форестър и подаде ръцете си, както го помоли дребният. — Нищо не разбирам.

 

 

— Ингвар — прошепна Ингер Юхане и се сгуши до заспалия си съпруг. — Нямаше ли начин някак да предотвратим това самоубийство?

— Не — промърмори той в просъница и се обърна на другата страна. — Какво според теб трябваше да направим?

— Не знам.

Часовникът показваше 02:35 през нощта срещу неделя, 18 януари. Ингвар премлясна и се надигна, за да пийне малко вода.

— Не мога да заспя — призна Ингер Юхане.

— Забелязвам — усмихна се той. — Много неща се случиха, нормално е.

— Толкова се радвам, че успя да се прибереш с последния полет за деня.

— И аз се радвам.

Тя го целуна по бузата и се сви в прегръдката му. Дневникът на Ерик Люсгор с протрита кожена подвързия стоеше върху нощното шкафче на Ингвар. Той показа на съпругата си тетрадката, но с уговорката да не чете написаното. Само двамата знаеха за съществуването на писмените откровения на Ерик. Ингвар остана дълбоко разтърсен от съдържанието на дневника: религиозни размисли; философски наблюдения; ежедневни истории; разказ за това, как гей и лесбийка създават дете, с какво щастие го очакват, каква болка и какъв срам изпитват. Всичко беше написано с грижлив ситен почерк, почти женски. Още щом кацна на „Гардермуен“, Ингвар реши да състави доклад за основните факти, свързани с убийството на Ева Карин, и без да споменава за дневника, да напие, че Ерик Люсгор лично му е предоставил тези сведения. Ингвар не искаше тетрадката да попада в чужди ръце.

— Едва ли ще приеме католицизма след всичко случило се — прошепна Ингвар.

Още по време на втората им среща Лукас му разказа какво преклонение изпитва баща му пред католицизма. С лека, макар и тъжна, усмивка младият мъж спомена, че миналата есен родителите му посетили Бостън. Докато Ева Карин участвала като делегат във Вселенски събор, Ерик обиколил всички католически църкви в града. И за Ева Карин, и за Лукас обаче беше останало в тайна, че Ерик е отишъл да се изповяда в католически храм. Понеже притежаваше необходимата школовка, съпругът на епископ Люсгор е познавал особеностите на католическата изповед. Разговорът му със свещеника беше подробно описан в тетрадката с кафява кожена подвързия. За първи път в живота си Ерик си бе позволил да сподели с някого в каква непоносима лъжа живее.

— Според теб изповедникът на Ерик е бил свързан с „Група 25“?

Ингер Юхане шепнеше, макар да бе оставила децата при родителите си. Те се съгласиха на драго сърце да гледат внучките си, докато майка им разговаря със Силе Сьоренсен, а после, когато Ингер Юхане се върна да ги вземе, децата пожелаха да спят при баба си и дядо си.

— Сигурно или изповедникът, или някой негов близък са издали тайната. Католиците притежават… исторически обусловена склонност към незаконни деяния, така да се каже. Във всеки случай Ерик не е споделял подробности за брака си с никой друг. Единственият душеприказчик на Ева Карин е била Мартине. Срещнах се с нея. Не можеш да си представиш колко прекрасна жена е… Умна, внимателна.

Ингвар се усмихна в тъмното.

— Американците ще разплетат случая. Оказа се, че ФБР разполага с информация. Имали са нужда само от… малко помощ, а ние им предоставихме нужните данни, за да разбият цялата престъпна организация. В Норвегия разследването продължава с пълна сила. Ще изготвим списък с имената на всички американски граждани, влезли или излезли от страната през последните месеци. След като се уверихме, че убийствата на шестимата хомосексуалисти са извършени от една и съща групировка, можем спокойно да разглеждаме информацията от находките на всяко отделно местопрестъпление като общовалидна за шестте. После ще…

— Рисунката — прекъсна го Ингер Юхане. — Тя се оказа ключът към разплитането на случая. И за нас, и за американците. Силе ме осведоми, че само за девет часа хора от ФБР успели да разкрият самоличността на въпросния извършител. Регистърът на притежателите на шофьорски книжки и базата данни за лицата, пътували между САЩ и Европа, помогнали на федералните да стигнат до мъжа от фоторобота. Скицата се оказа разковничето към успеха на разследването.

— Да. Видеонаблюдението и данните, които се съхраняват за всеки от нас, са добили плашещи размери. За хората с желание да се сдобият с конфиденциална информация, за да напакостят на някого, тенденцията за откровено следене е повече от добре дошла.

Ингвар я целуна по косата.

— Права си: скицата се оказа решаваща. Но всъщност именно ти разпозна мъжа от фоторобота. Заслугата да го пипнат е изцяло твоя.

Помълчаха.

— Ингвар…

— Да?

— Ако разбият „Група 25“, рано или късно ще се появи нова организация със същите цели, същите възгледи, същите начини на действие.

— Да. Сигурно.

— Дали и в Норвегия ще се създадат такива групировки?

— В известна степен зависи от всички нас.

Тишината продължи дълго. Ингвар задиша по-дълбоко и по-бавно.

— Ингвар…

— Хайде да спим, скъпа.

— Никога ли не си вярвал в Бог?

Тя чу как устните му се разтеглиха в усмивка.

— Не.

— Никога? Дори когато Елисабет и Трине починаха и…

Той внимателно издърпа ръката си и лекичко избута Ингер Юхане.

— Уморен съм. Опитай и ти да поспиш.

Обърна й гръб, а леглото се разлюля. Ингер Юхане се сгуши до него. Едрото му топло тяло приличаше на стена, до която е долепила голата си кожа. За по-малко от минута Ингвар заспа.

— Знаеш ли — прошепна съвсем тихо тя. — Понякога вярвам в Бог. Ако не изцяло, то поне мъничко.

Той се засмя на сън.

Бележки

[1] the right to remain silent. Anything you say can and will be used against you in (англ.) — … (имате) право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в… — Б.пр.

[2] Do you understand? (англ.) — Разбирате ли? — Б.пр.