Ане Холт
Група 25 (2)

Стая с изглед

Часовникът на Кметството удари четири и той реши, че е време да спре.

Застанал до прозореца, гледаше навън.

А там нямаше почти нищо интересно.

Преди десет часа над Осло валеше силен сняг. Градът изглеждаше чист и приветлив. Толкова се съсредоточи над работата си в тихия кабинет, че изобщо не забеляза какъв обрат настъпи. Сега градът под него тъмнееше с размити очертания. Макар че не валеше дъжд, въздухът беше много влажен и по прозореца се стичаше вода. Крепостта „Акершхюс“ едва се мержелееше като неясна сянка от другата страна на пристанището. Само пяната по гребените на ленивите сиви вълни подсказваше, че черната повърхност на пристана пред Кметството всъщност представлява море.

Светлините обаче изглеждаха красиво. През запотения прозорец уличните лампи приличаха на искрящи Звездици.

Всичко беше готово върху бюрото му.

Коледните подаръци.

Круиз из Карибите за брат му, за сестра му и за семействата им. Е, отчасти му излезе по-евтино, защото щяха да пътуват с кораби от неговото дружество, но въпреки това подаръкът беше повече от щедър.

Бижу за майка му, която на Бъдни вечер навършваше шейсет и девет години, но диамантите си оставаха нейна страст.

Хеликоптер с дистанционно управление и нов сноуборд за сина му.

За Ролф — нищо, както се уговаряха всяка година. И винаги съжаляваха.

И 20 000 000 за благотворителни цели.

Това беше всичко.

Личните подаръци му отнеха малко време. Нужен му бе само около половин час при неговия бижутер в Амстердам през ноември, кратка обиколка в бостънски мол през същата седмица плюс двайсет минути пред компютъра тази вечер, за да състави прилично поздравително писмо за семействата на брат си и сестра си. Началната страница на сайта на корабното дружество предлагаше повече от достатъчно съблазнителни снимки на Мартиника и Аруба. Писмата се получиха много добре и той успя да изманипулира целия род да се повози на борда на „Принцеса Ингри Александра“ и да се порадва на морски бриз.

Повече време му отне да преведе парите за благотворителност.

Маркус Кол-младши влагаше сърце и душа във всяко свое дарение. Неговият коледен подарък му даваше възможността да обсипва околните с щедрите си подаръци. Това го караше да се чувства добре и му напомняше за дядо му. Старецът, единственият човек, доближил го до Господ, веднъж му зададе следния въпрос: един човек помага на десетима изпаднали в беда и гордо се хвали с постъпката си; друг подава ръка на един-единствен човек в беда, но го запазва в тайна и не получава награда за добротата си. Кой от двамата е по-достоен?

Десетгодишният Маркус отговори: първият. Наложи се да защити мнението си. Маркус отстояваше гледището си: подбудите на дарителя не са от значение; важен е резултатът. Десет е повече от едно. Старецът дълго се мъчи да го убеди в противното. На петнайсет момчето промени мнението си. Дядо му — също. Спорът им продължи, докато Маркус Кол-старши почина на деветдесет и три годишна възраст и остави историята на живота си, старателно подредена в сиво-зелена папка с логото на Норвежките железопътни линии. Според документите през целия си съзнателен живот на работещ гражданин дядото на Маркус бе давал за благотворителни цели двайсет процента от заплатата си. Не десет, както повеляваше традицията на работническото движение, а двайсет. Маркус Кол-старши бе дарявал една пета от доходите си на онези, които живеят по-зле от него.

Още в деня на погребението на дядо си Маркус-младши прелисти документите, удостоверяващи даренията му. Потопи се в своеобразно пътуване през най-трагичните събития на двайсети век. В папката откри разписки от захранване на сметките на бедни вдовици преди войната и на еврейски деца след нея. Дарения за бежанците от Унгария през 1956-та. От 1959-та организацията „Спасете децата“ бе получавала от дядо му скромна сума всеки месец. Маркус-старши бе отделял средства и за подпомагане на спасителните акции при повечето природни бедствия след 1920-а: корабокрушения между двете световни войни, глада в Биафра, цунамито в Южна Азия. Старецът почина само пет дни след опустошителното наводнение в навечерието на новата 2004-та година, но бе успял с последни сили да се довлече до пощенската станция на квартал Тьойен, за да изпрати пет хиляди крони на „Лекари без граници“.

Едва ли Маркус Кол-старши бе отделял с лекота пари за благотворителност от месечния бюджет на семейството си: баща на пет деца и впоследствие дядо на четиринайсет внучета, той бе работил цял живот като машинист, а съпругата му се грижеше за домакинството. Той обаче никога не се похвали с щедростта си. Парите бе изпращал от различни пощенски клонове, до един достатъчно отдалечени от апартамента му в квартал Волеренга, за да не го познават служителите. Във формулярите бе попълвал фиктивно име, но го издаваше почеркът му.

Без да иска признание, дядо му бе помогнал не на един човек, а на хиляди.

Точно като своя внук.

Скромният принос на Маркус-старши не можеше, разбира се, да се сравнява по мащаб с приноса на Маркус Кол-младши за доброволчески организации и научни изследвания. В това нямаше нищо учудващо. Триседмичните приходи на Маркус-младши надвишаваха парите, които дядо му бе припечелил през целия си близо едновековен живот. Маркус обаче беше убеден, че с дядо му изпитват еднакво удоволствие от възможността да дават и че моралната загадка около щедростта на дядо му всъщност няма отговор. И двамата мъже с името Маркус Кол обичаха да дават не от великодушие, а за да живеят в съзвучие със себе си. И тъй както дядото си бе позволил да погъделичка самолюбието си, като разкри на внука си какво е направил през живота си, след като всичко приключи и продължилият им години наред спор буквално умря, и внукът водеше старателно архив на направените дарения. Осъществяваше ги в пълна дискретност, упълномощавайки други лица да го представляват, та получателят да не успее да идентифицира истинския спонсор. Парите вземаше от личния си бюджет, а не от компаниите си. Средствата бяха осчетоводени и обложени с данъци, преди да ги изпрати по трасето към някоя доброволческа организация. Никой, освен малкия Маркус Кол, който щеше да навърши осем години след два месеца, нямаше да узнае с какво се е занимавал баща му всяка неделна нощ преди Коледа, откакто навърши трийсет и пет.

Благотворителността му осигуряваше така необходимия му вътрешен покой.

Сърцето му изведнъж заби твърде бързо.

Маркус заснова напред-назад из неголямата стая. По нищо не личеше, че вътре, зад старото дъбово писалище, се произвеждат милиони. Офисът на Маркус Кол се намираше на прословутия пристан Акер — преди две-три финансови кризи районът изглеждаше чудесно, но сега поизгуби от чара си. Това обаче не го притесняваше.

Хвана се за гърдите и се помъчи да диша бавно. Дробовете му обаче действаха, независимо от мисълта, искаха да поемат веднага въздух — бързо и повърхностно. Маркус стоеше като закован за пода. Не можеше да помръдне, защото имаше чувството, че умира. Усети как във върховете на пръстите му се забиват невидими клечици. Устните изтръпнаха, а езикът се удебели и пресъхна. Принуди се да диша през носа, но и през ноздрите му не навлизаше достатъчно въздух: задушаваше се и щеше да умре след броени секунди.

Опита се да се погледне отстрани, както бе чел в книгите и както бе правил неведнъж. Излезе от тялото си и застана малко накриво, та да се види отгоре: четирийсет и четири годишен мъж, набит, дребен, с торбички под очите. Помириса собствения си страх.

Обля го мощна гореща вълна и му позволи да се откъсне от пода. Олюлявайки се, той стигна до писалището и извади хартиен плик от най-горното чекмедже. Стесни отвора с палеца и показалеца на дясната си ръка и долепи плика до устните си. Помъчи се да диша дълбоко и равномерно.

Все още усещаше металния вкус в устата си.

Хвърли плика и опря чело о прозореца.

Не съм болен. Нищо ми няма. Сърцето ми работи нормално, макар че усещам бодежи под лявата плешка и в лявата ръка. Не. Внушавам си, нищо не ме боли.

Стига си се наблюдавал.

Дишай.

По дланите му сякаш пъплеха дребни насекоми, ала той дори не смееше да ги махне. Главата му олекна, все едно не беше негова. Мислите му кръжаха с такава бързина, че не смогваше да ги разпознае. Откъслечни картини и изречения се завихриха във въртележка и му се зави свят. Мъчеше се да се сети за готварска рецепта за пица с фета и броколи — американска пица, каквато бе приготвял хиляди пъти, а сега не си спомняше нищо за нея.

Не съм болен. Не получавам инсулт. Не ми се гади. Здрав съм.

Сигурно е рак. Нещо го прободе в дясното подребрие. Там се намират черният дроб, панкреасът. Боли ли те отдясно, означава злокачествено заболяване и смърт.

Бавно отвори очи. Частица от мозъка му осъзнаваше, че е здрав. Трябваше да се съсредоточи върху тази мисъл. Да забрави за готварските рецепти и за смъртта. Влажното стъкло охлади челото му и в очите му избиха сълзи.

Вече дишаше по-леко. Ударите на сърцето му, които досега пулсираха до болка в ушите, гърдите, върховете на пръстите и в слабините, се забавиха.

През прозореца се откриваше изглед към Осло, към пристанището, фиорда и островите. Маркус Кол-младши току-що направи щедро дарение за благотворителни цели и му се искаше да усети топлината, която му даваше тази последна неделя преди Коледа; да почувства радостта от празника и подаръците, ентусиазма на сина си заради Коледната ваканция; да се зарадва, че майка му е все още жива, постоянно се кара и се държи неразбираемо, и всичко е наред. Маркус мислеше за живота, който продължава, и се стараеше да диша спокойно.

Овладей се. Успокой се.

Погледът му падна върху нощен скитник, от онези, дето се мотаят по пристана, наглед без цел и посока. Наближаваше пет часа сутринта. Всички заведения бяха затворени. Мъжът на пристана вървеше сам, олюлявайки се. Явно се затрудняваше да се задържи върху хлъзгавата повърхност. Изведнъж сякаш направи няколко стъпки от отчаян танц, посегна към шапката си, все едно тя представляваше здрава опора, и падна във водата.

За миг всичко се промени. Сърцето на Маркус Кол заби в нормалния си ритъм. Бремето, притискащо гърдите му, олекна. Той изправи гръб и се вторачи в далечината. Лигавицата в устата му се изглади, езикът се сви до обичайните си размери, устата му се навлажни. Най-сетне мислите му се подредиха в логична хронология. Той бързо пресметна колко време ще му бъде нужно да излезе от офиса, да слезе по стълбите и да стигне до пристана. Преди да завърши изчислението, забеляза стеклите се хора. Петима-шестима мъже, сред които и охранител от фирма „Секюритас“, вдигнаха такава глъчка, че Маркус ги чуваше пет етажа над тях, зад тройноизолирано стъкло. Мъжът в униформата вече слизаше по стълбата към водата.

Маркус Кол се извърна и реши да се прибере вкъщи.

Чак сега си даде сметка колко е изморен.

Ако побърза, ще успее да поспи три часа, преди детето да му напомни за бащините му задължения. Все пак наближаваше Коледа. Сигурно по възвишенията около града е останало нещо от вчерашния сняг. Може да се спуснат с шейна или да покарат ски, ако се покатерят по-нависоко.

Преди да си тръгне от офиса, Маркус Кол извади от горното чекмедже шишенце с бели продълговати хапчета и го отвори. Вероятно им бе изтекъл срокът на годност. Измина много време. Той пусна едно от тях в дланта си. Само след миг го върна в шишенцето, завъртя капачето, прибра го и заключи чекмеджето.

Пристъпът приключи. И този път.

Сирените се чуваха все по-близо.

 

 

— Идват ли ченгетата? Полицейски ли са тези сирени? Някой повика ли линейка? Мамка му, полицаите са! Веднага се обадете на „Бърза помощ“! Помогни ми!

Охранителят от „Секюритас“ се държеше с една ръка за пристана. Левият му крак се подпираше на хлъзгава напречна греда на около половин метър над водата. Десният риташе напосоки в отчаян опит да запази равновесие.

— Хвани ме, де! Хвани ме за якето!

Младо момче, легнало по корем в кишата, се протегна и сграбчи ръкава на охранителя с две ръце. Очите му блестяха. Оставаха му два месеца да навърши осемнайсет, но благодарение на тъмната си набола брада го пускаха във всички нощни заведения и не му задаваха никакви въпроси. Понеже нямаше пукната пара, се задоволяваше с недопитите халби по баровете. Изведнъж изтрезня напълно.

— Не, не е същият — изпуфтя той и хвана още по-здраво ръката на охранителя. — Онзи падна по-нататък!

— Какво?

Охранителят се вторачи в тялото, което се мъчеше да изтегли на пристана. Държеше яката на удавника, но безжизненото тяло във водата тежеше като олово. Качулката беше вдигната и стегната с връв.

— Помогнете! — изкрещя някой от тъмната вода. — Помощ! По…

Виковете заглъхнаха.

Младежът с наболата брада пусна охранителя.

— Оправяй се сам! — предупреди го той. — Отивам да извадя другия!

Изправи се, събу си обувките, съблече шушляковото си яке и се хвърли в мрака без никакво колебание. Когато изплува на повърхността, се намираше на мястото, където видя удавника.

— Двама ли са? Двама ли паднаха във водата? Какво видя?

Охранителят продължаваше да се държи с една ръка за пристана и да крещи. С другата си ръка стискаше нещо, което безспорно беше човешко тяло: извърната глава, две ръце и тъмно яке. Тялото тежеше ужасно. Ръцете го заболяха, не си усещаше пръстите.

Но не го изпусна.

Младежът, току-що скочил във водата, едва си поемаше въздух. Първоначалният шок от парализиращия студ премина в режеща болка и дробовете му заплашваха със стачка. Той риташе трескаво с крака и половината от горната част на тялото му се подаваше над водата. Под себе си виждаше само мрачна безцветна бездна.

— Ето там! — насочи го полицай от ръба на пристана. — Точно зад теб!

Младежът се обърна. Инстинктивно, без да вижда тялото, посегна да го хване. Пръстите му се вкопчиха в нещо и той го задърпа. Удавникът разпори повърхността с нечовешки вик, все едно бе започнал да крещи още под водата. Спасителят държеше здраво косата му. Пияният нощен скитник се мъчеше да се отскубне и същевременно успя да се покатери върху младежа. Двамата потънаха. След секунди пак изплуваха, удавникът — по гръб, с разперени ръце и крака над повърхността. Крещеше от болка, а спасителят му го влачеше за косата. Не само че не я пусна, ами я дръпна още по-силно, докато омотаваше около другата си ръка въже, дошло незнайно откъде.

— Държиш ли го здраво? — извика полицаят.

Младежът се опита да отговори, но устата му се напълни с вода. Все пак даде знак със завързаната си ръка.

— Дърпайте! — простена едва доловимо той и глътна още вода. — Дърпайте…

Никога не си бе представял, че студът е толкова всепоглъщащ. Водата се просмукваше във всяка пора на тялото му. Пробождаха го ледени игли. Слепоочията го боляха, все едно някой се мъчеше да ги натика в мозъка му, а синусите сякаш бяха натъпкани с лед. Вече не чувстваше ръцете си и в миг на паника си помисли, че тестисите му са изчезнали. Усещаше парене в слабините — парадоксална, болезнена топлина, разливаща се чак до бедрата му.

Движенията му се забавиха. Очите му умряха или поне така му се струваше. Все едно някой ги изключи. Всичко потъна в студ и мрак. Откакто се хвърли във водата, не бе изминала и минута, но му хрумна, че преди да издъхне, ще усети как изгубва топките си в дълбините на декемврийското море заради някакъв идиот на пристана Акер.

Издърпаха го от водата.

Той се просна на пристана и го завиха с одеяло, напомнящо алуминиево фолио. Някой се опитваше да съблече дрехите му.

Той не позволи да му свалят панталона.

— Отпусни се — посъветва го полицаят, който му хвърли въжето. — Трябва да махнем мокрите дрехи. След малко ще дойдат лекари да ти помогнат.

— Топките ми — проплака младежът. — Пръстите ми…

Обърна се на другата страна. На няколко метра от него двама полицаи — вече се бяха струпали доста — носеха човешко тяло и се канеха да го положат на земята. От неподвижния им товар течеше вода като из ведро. Едва успяха да го оставят и към тях се втурна шофьорът на пристигналата линейка с носилка на колела. По-възрастният полицай го отпрати с жест.

— Вече е мъртъв, погрижете се за живите.

— Мамка му — простена младежът и се опита да се изправи. — Нима умря? Не прескочи ли трапа?

— Не този човек спаси ти — успокои го полицаят, докато събличаше дрехите му. — За този тук е било твърде късно. Твоят човек стои ей там. Онзи с шапката.

Полицаят се усмихна и поклати глава. Действаше сръчно, а младият смелчага най-сетне се убеди, че не си е изгубил половите органи. Без да се съпротивлява, позволи да го съблекат. Трима полицаи отцепиха района с червени и бели ленти, а единият покри тялото върху носилката с брезент.

— Ей т-т-т-т-ти — зъзнейки, се приближи мъжът с шапката. — Д-д-д-да не искаше да ме с-с-скалпираш?

Още не бяха съблекли мокрите му дрехи. Някой бе метнал вълнено одеяло върху раменете му. Не само зъбите му тракаха: цялото му тяло се тресеше и от кичурите, подаващи се изпод подгизналата шапка, хвърчаха пръски.

Младежът не си спомняше да е забелязал шапката във водата.

— О-о-о-отървах и шапката — ухили се удавникът. — С-с-с-стисках я в ръка!

— Я се махай оттук — скастри го полицаят. — Върви нататък!

Посочи към линейката, паркирана накриво на пристана. Обливаше с мигащата си синя светлина гъмжилото от униформени.

— К-к-кой е т-т-т-този? — попита невъзмутимо удавникът и погледна любопитно към безжизненото тяло върху носилката. — Н-н-не го видях във в-в-водата!

— Стига си разпитвал… Арне! Арне, заведи го в линейката. Не знае какво прави.

Без много да се церемони, Арни задърпа премръзналия пияница към лекарския екип.

— Можеше поне да ти благодари — отбеляза полицаят, докато правеше знак на един от парамедиците да се приближи. — Много смело постъпи. Малцина биха се осмелили да се хвърлят така във водата. Ето!

Изправи се и сложи ръка върху рамото на мъж във фосфоресцираща жълта униформа.

— Погрижи се за нашия герой и го стопли — усмихна се полицаят.

— Ще донеса още една носилка. Само две секунди…

Младежът поклати глава и понечи да се изправи. Беше гол под огромното одеяло. Някой бе напъхал краката му в прекалено големи маратонки, без изобщо да забележи. Олюля се, но шофьорът на линейката го хвана под мишница.

— Добре съм — промърмори младежът и се загърна в одеялото. — Само дето умирам от студ.

— Ще донесем носилка — поколеба се шофьорът. — Само…

— Няма нужда.

Младежът тръгна към линейката. Спря се за миг. Соленият повей на вятъра от фиорда изведнъж му помогна да осъзнае, че се отърва на косъм от смъртта. За малко да заплаче. Смутено закри очи с одеялото. Олюля се встрани, но настъпи края на одеялото и се спъна. За да не падне, посегна да се хване за нещо. Пръстите му докопаха брезента върху трупа на носилката.

Ситуацията съвсем се влоши.

Само допреди пет минути младежът се мъкнеше по пристана Акер сам, недоволен и без пари за такси. В продължение за някакви си триста секунди плува в леденостудена вода, озова се на крачка от смъртта, спаси удавник, получи похвала от полицай и разбра какво е да трепериш неистово от студ. През същото това време на местопроизшествието пристигнаха три полицейски автомобила с общо шестима униформени и две линейки с пълно оборудване. Направо не беше за вярване колко неща се случиха за толкова кратко време. Освен това, веднага щом излезе на сушата, охранителят от „Секюритас“ повика на помощ петима свои колеги от съседните офис сгради и полицията пое отговорността за мъртвеца, когото охранителят извади.

Посред целия хаос от униформени служители на реда и една-единствена жена сред тях, наоколо се щураха около трийсетина повече или по-малко пияни хора, без да обръщат особено внимание на временните ограничителни знаци. В тази ранна неделна утрин драматичната сцена привличаше като магнит минувачите по пристана Акер. И понеже само допреди пет минути по пристана не се виждаше жива душа, полицаите още не проумяваха каква е връзката между охранителя, младия плувец, пияния удавник и мъртвото тяло, което двама от тях с огромни усилия успяха да измъкнат от водата. Полицаите следваха обичайните си рутинни процедури, разбира се, но все пак беше нощно време, на пристана цареше хаос и най-важната им задача беше да извадят пияния жив от водата. По тази причина или вероятно защото един от колегите им падна във водата, докато измъкваха трупа, само двама полицаи огледаха отблизо мъртвото тяло. Единият, млад мъж, се отдалечи на десет-петнайсет метра от загражденията и повърна, без да го забележат. Другият, видял трупа, го покри с брезента и тъкмо обясняваше полугласно ситуацията на ръководителя на спасителната акция, когато младежът с наболата брада изгуби равновесие от изтощение и залитна назад. Одеялото се свлече от тялото му. Стори му се по-важно да не лъсне гол и не се сети да се прикрие с ръка. Затова дръпна брезента. Покривалото над мъртвеца бе подпъхнато в горния край на носилката и тя се разклати. За миг като че ли имаше надежда тежестта на трупа да се окаже достатъчна, за да предотврати пълната катастрофа, но младежът продължаваше да дърпа брезента. Той се строполи на земята само по маратонки. Главата му издрънча върху леда и той изкрещя от болка. После изгуби съзнание за две-три секунди. Когато дойде на себе си, го лъхна остра смрад. Върху него лежеше нещо, което не му позволяваше да диша и излъчваше задушлива гнила миризма на разлагаща се плът и клоака. Чу се вик и младежът отвори очи. Върху него лежеше трупът, прилепнал към тялото му в пълна симетрия, сякаш в опит да целуне лицето му с мъртвешките си уста. Младежът се вторачи в отвора на качулката.

Там се виждаше нещо, което по пътя на логиката следваше да е глава.

Какво друго може да има в качулката на шушляково яке?

В полицейския доклад, съставен след няколко часа, бе отбелязано, че по първоначални данни трупът е престоял във водата около месец и само дрехите са причината да не се разпадне. На медицински език охарактеризираха тялото като „силно подуто, частично разложено“. В заключение авторът на доклада подчертаваше невъзможността да се установи със сигурност пола на мъртвеца. Съдейки по дрехите, разследващите все пак приеха, че става въпрос за мъж.

Младежът, който през цялата съботна вечер се шляеше из Осло в търсене на пиене и мадами, който се хвърли във водата посред зима, за да спаси човешки живот, припадна за втори път. Дойде в съзнание след няколко часа. Намираше се в болницата в квартал Юлевол. До него седеше майка му. Той избухна в сълзи. Разхълца се като дете и се вкопчи в топлата, успокоителна прегръдка на майка си, докато се мъчеше да прогони от съзнанието си последния си спомен, преди благословеният мрак да го спаси от морското чудовище:

От дупка в безформената маса, където вероятно някога се е намирало окото на мъртвия, изневиделица изскочи рибка. Съвсем малка, сребриста рибка с размерите на аншоа, черни очи и потрепващи перки. Младежът и рибката се вторачиха един в друг, после тя излезе от мъртвата глава и падна право в зиналата му от ужас уста.