Ане Холт
Група 25 (19)

Срамът

Маркус се опита да мисли за хубавите неща в живота; за всичко приятно и красиво, осмисляло досега ежедневните му усилия; за миналото, преди да осъзнае жестоката истина, че съществуването му се основава на грешка. На недоразумение.

На кражба.

Да, действително ставаше дума за кражба и тя помрачаваше всичките му опити да заспи, мислейки за приятни неща.

От време на време се чуваше похъркването на Ролф.

Маркус внимателно се надигна в леглото. Стана, но след всяко движение правеше кратка пауза. Излезе с предпазливи крачки. Вратата към коридора изскърца. Маркус влезе в банята, която приличаше на спа помещение. Затвори вратата след себе си, без да събуди Ролф.

Вътре се лееше оскъдна светлина. Малкият Маркус имаше собствена баня, но предпочиташе да използва тази на родителите си, когато ставаше посред нощ.

Дори на слабото осветление Маркус изглеждаше потресаващо. Потръпна, когато се видя в огледалото. Кръговете под очите му приличаха на месести торбички, а бледата му кожа бе придобила синкав оттенък. Непрекъснато пълнееше и нито веднъж през изминалите петнайсет дни от новата 2009-а година не спази обещанието си да спортува. Усети острия, неприятен мирис на потно тяло, непрана пижама и страх. Извърна се, за да не гледа повече стряскащото си отражение в огледалото, и излезе в коридора.

Вратата на малкия Маркус беше открехната. Бащата не се стараеше да стъпва на пръсти пред стаята му. По това време на денонощието малчуганът не би се събудил дори ако се срути цялата къща. Маркус се спря пред вратата да погледа спящия си син.

Нощната лампа над леглото — космически кораб на път из галактиката — обливаше стаята в приглушена синкава светлина. По протежение на едната стена играчки и книги отрупваха рафтовете, а на екрана на компютъра светеха звезди от скрийнсейвър, който хлапето изтегли от мрежата без чужда помощ. Опърпаното плюшено мече — обичайното приспивателно на малкия Маркус — лежеше захвърлено върху пода. Отдавна се бе разделило с едното си око. Другото се взираше в тавана. Маркус го вдигна, като внимаваше да не настъпи някоя от другите играчки по пода. За миг го вдигна до ноздрите си и вдиша миризмата на всичко, което имаше значение.

Тихичко се надвеси над момчето, сложи мечето в ръката му и ги зави грижливо. Малкият Маркус изсумтя, премлясна и гушна играчката.

Бащата едва устоя на силния порив да се мушне в леглото до сина си. Изхлипа. Искаше да си възвърне силата. Да бъде бащата, който успокоява детето си, когато то се събуди от кошмар и има нужда от утеха; двамата да лежат прегърнати, докато разказва на сина си истории за древни времена и за космоса; малкият да се сгуши в него с усмивка, а косицата му да гъделичка ноздрите му; на света да бъдат само двамата, както преди да се появи Ролф и да станат трима.

Преди този ужас да се стовари върху плещите му.

Бавно излезе от стаята.

Не знаеше какво да прави.

Нито с живота си, нито с безсънните нощи, нито сега. Гъстият мрак в ъглите му се хилеше подигравателно. Пулсът му се ускори. Маркус тръгна бързо към кабинета си. Искаше само да влезе вътре, да затвори вратата, да си пусне телевизора, да запали осветлението и да се престори, че е ден.

Най-сетне стигна дотам. След влизането затръшна вратата зад гърба си. Задъхан, удари с юмрук ключа за осветлението, но лампите не са запалиха. Опомни се и натисна с пръсти всички осезатели. Дългоочакваната светлина окъпа стаята, а телевизорът се включи. Предварително беше програмиран на канал „Ен Ар Ко“. В момента излъчваха „Танцувален джубокс“. Маркус взе дистанционното от бюрото и намали звука. После намери „Си Ен Ен“. Отпусна се в широкия тежък фотьойл и се облегна назад. Язвата го наболяваше. В гърлото си усещаше горчив неприятен вкус. Болката изпод гръдната кост се разпространи по цялото му тяло. Мозъкът работеше на празни обороти. Задушаваше го силен страх и мехурът му сякаш щеше да се пръсне, макар че преди по-малко от половин час ходи до тоалетната.

Това вече не беше живот.

Рязко се поизправи във фотьойла и взе ключа за масивния ъглов шкаф, който завариха в къщата. Отначало Маркус смяташе розовия му цвят за крайно неподходящ и дори белег на просташки вкус, но с времето се научи да го харесва. Все пак шкафът от осемнайсети век се намираше в задоволително състояние и струваше много пари. Сега, докато го отключваше със стария ключ, му се стори, че клончетата с гротескни тлъсти цветчета посягат към него.

Вътре имаше пет чекмеджета. Маркус отвори най-горното. Там държеше хапчетата, за които така и не разказа на Ролф. От години не бе вземал нито от тези, нито от кутийката в кабинета си на пристана Акер. Изсипа няколко в шепата си и пак седна във фотьойла. Остави хапчетата върху подложката за писане от телешка кожа.

Маркус не знаеше дали лекарствата губят ефекта си, когато им изтече срокът на годност. Едва ли, помисли си. Дори да не действат с първоначалната бързина, не му се вярваше да са съвсем безобидни. Ако изпия всичките, ще стигнат. Сложи едно върху езика си.

Същия познат гаден, леко солен вкус.

Ако ме няма, малкият Маркус ще живее по-спокойно.

Ролф ще се грижи за него.

Ролф е по-добър баща от мен.

С постъпката си Маркус не само извърши престъпление, а и подрони авторитета си на достоен баща. Смисълът на целия му живот се изчерпваше с ролята му на родител, а вече не можеше да се нарече добър родител.

Лапна още едно хапче. Сълзите се стичаха безшумно по бузите му.

После още едно.

Леко замаян се облегна назад и затвори очи. Наплюнчи показалеца си и на сляпо затърси останалите хапчета по масата. На пръста му се залепи следващото. Лапна и него.

Преди да заспи, Маркус отвори чекмеджето и пусна вътре останалите хапчета.

Нямам дори смелост да се самоубия, помисли си отчаяно той. Постепенно дългоочакваният сън го спаси от терзанията му.

 

 

На 16 януари в седем без двайсет Ингвар Стубьо се събуди с усещането, че не е мигнал. Понечеше ли да се унесе, пред очите му изникваше неизменно снимката на жената от спалнята на Ева Карин. Мисълта, че явно не става дума за изчезнало и дадено за осиновяване дете, защото жената е връстница на епископа, го държа буден почти цяла нощ. В главата му се оформи нова теория и постепенно се затвърди: по-вероятно беше Ева Карин да е искала да опази паметта на родителите си, отколкото собствената си чест от срама да роди неомъжена, на шестнайсет години.

Всъщност днес никой не смяташе подобна постъпка за срамна, а освен това жената на снимката нямаше как да е родена в началото на шейсетте.

Става дума за нейна сестра, а не за дъщеря, разсъждаваше Ингвар. Стана от леглото. Последно погледна часовника в пет и нещо. Явно все пак бе поспал час и половина.

За безсънието му имаше и друга причина: Ингер Юхане не му се обади. От ден и половина не бяха разговаряли. Миналата вечер Ингвар се опита да се свърже с нея три пъти, но всеки път монотонният й глас му отговаряше с молбата да остави съобщение след сигнала. Първия път го направи, ала тя не му върна обаждането. Ингвар влезе в банята, изпълнен с гняв и тревога.

Омръзна му да живее на хотел.

От сапуна кожата на ръцете му ставаше суха. Нямаше апетит.

Искаше да се прибере у дома.

На вратата се почука силно. Раздразнен, Ингвар пусна водата в тоалетната и уви хавлия около кръста си. Още усещаше в ноздрите си острия мирис на сутрешна урина. Открехна вратата и подаде глава навън.

— Какво, по дяволите, става с телефона ти? — Сигмюн Берли бутна вратата, въоръжен с „Ве Ге“. — Видя ли какво пише във вестника? Между другото, ще се прибираме с първия полет за Осло. Обличай се и стягай багажа.

— Добро утро и на теб — кисело промърмори Ингвар, докато го пропускаше. — Ще те помоля да ми съобщаваш новините една по една. Започни с телефона.

— От снощи съм ти звънил пет пъти. Стига си се правил на недостъпен.

— Изобщо не съм си изключвал мобилния — възрази Ингвар. — Набери ме да проверим какво става.

Сигмюн извади телефона си и го набра.

— Ето, вече ти звъня. Да не си го настроил на тих режим?

— Нищо подобно.

Ингвар се взираше в дисплея, но телефонът изобщо не реагира.

Вероятно обвиняваше Ингер Юхане напълно незаслужено, че не го е потърсила.

— Защо не се обади по вътрешния? — Ингвар посочи стационарния телефон върху малкото бюро до прозореца.

— Изобщо не се сетих за това — призна Сигмюн. — Все едно. Ще се прибираме. И то веднага. Виж това!

Ингвар пое вестника, сякаш „Ве Ге“ щеше да го захапе.

Престъпна групировка отговорна за шест убийства, крещеше първата страница. Подзаглавието: Полицията излезе с потресаваща теория — епископ Люсгор вероятно е една от жертвите на организацията.

— Какво, по дяволите… — Ингвар повиши глас: — Какво, по дяволите, означава това?

— Прочети цялата статия — подкани го Сигмюн. — И ще разбереш, че полицията в Осло е открила предполагаема връзка между убийството на Мариане Клайве и кончината на младеж от кюрдски произход, чийто полуразложен труп намериха на пристанището в навечерието на Коледа.

— И какво общо има Ева Карин?

Ингвар се отпусна тежко върху леглото и отвори вестника на пета и шеста страница. Не можеше да се съсредоточи върху текста. Очите му препускаха. След минута и половина вдигна глава, запрати вестника в стената и изрева:

— Как, по дяволите, „Ве Ге“ са узнали това преди мен? Свикнах с мисълта, че надушват новините още в началото, но не мога да…

Стана рязко и хавлията се изхлузи. Без да обръща внимание, че лъсна пред Сигмюн, както го е майка родила, Ингвар процеди със свити юмруци:

— Нима стигнахме дотам да се осведомяваме за хода на разследването ни от пресата! Това е… направо… мамка му, това е нечуван скандал!

Колегата му се ухили.

— Ингвар, гол си. Доста килца си понатрупал, приятелю.

— Изобщо не ми пука!

Ингвар се завлачи към банята. Сигмюн седна на стола до бюрото и включи телевизора. Намери ТВ2. Зад затворената врата на банята се чуваше тракане, докато Ингвар се приготвяше. Излезе след половин минута, извади си чисти дрехи от куфара и се облече с неподозирана за теглото и ръста му бързина.

— След пет минути ще има новини. Хайде да ги изгледаме, преди да тръгнем — предложи Сигмюн.

— Банда от САЩ — процеди гневно Ингвар, докато се мъчеше да си завърже вратовръзката. — Честно казано, през живота си не съм чувал по-голяма глупост.

— Не е банда, а групировка — поправи го Сигмюн. — Мотивирана от омраза.

— Още по-абсурдно! Кой, за бога, е измъдрил тази неописуема… простотия!

Ингвар вдигна плика с мръсните си дрехи от пода и го напъха в куфара. Отказа се да оправя вратовръзката.

— Ингер Юхане — отговори Сигмюн и избухна в гръмогласен смях. — Теорията е на Ингер Юхане!

— Какво? Какви ги дрънкаш?

Ингвар се спусна към наполовина раздрания вестник. Очите му засноваха по текста.

— Не пише нищо за Ингер Юхане — възрази той, без да вдига очи от репортажа, придружен от снимки на Мариане Клайве и епископ Люсгор. — Името й изобщо не се споменава.

Отдъхна си и пусна вестника на пода.

— Разговарях по телефона с някаква си Силе Сьоренсен. От районната дирекция на Осло. Тя ми се обади в шест. Опитала се да се свърже с теб, но без успех.

— Тези хора да не са идиоти? Трудно ли е да се сетиш, че в хотела има телефон? Това… — Ингвар се приближи до стария бял апарат на три крачки от него, вдигна го и го тикна под носа на Сигмюн. — Това на какво ти прилича?

— Успокой се, Ингвар.

— Да се успокоя ли? Няма да се успокоя, докато не разбера каква е цялата тази небивалица и защо…

— Изслушай ме, де! Чуй какво имам да ти кажа, вместо да беснееш като умопобъркан! Престани да вдигаш такъв шум, защото хотелската управа ще ни изхвърли!

Ингвар си пое въздух, кимна и пак седна на леглото.

— Слушам те.

— Добре — Сигмюн плесна съвсем тихо с ръце. — Всъщност информацията ми е повече от оскъдна. Силе Сьоренсен беше бясна като теб, задето „Ве Ге“ са се добрали до сведения по случая, и цялата сграда на „Грьонланслайре“ е под пара в търсене откъде е изтекла информацията. Сьоренсен потвърди, че наистина става въпрос за шест убийства. В кръвта на някакъв си скулптор, починал по Коледа, вероятно от свръхдоза хероин, открили следи от курацит. Извадили са късмет. Курацитът се разгражда много бързо в човешкия организъм. Тялото на покойника вече е кремирано, но понеже при такива съмнителни смъртни случаи по правило се замразява кръвна проба на починалия, разследващите я изпратили за анализ в лабораторията и установили наличието на курацит…

— Курацит. Отрова, която парализира дихателните пътища и…

— Отлично знам какво е курацит! Питам се…

— Имай търпение, Ингвар. Изслушай ме. Този скулптор не е починал от свръхдоза, а е бил убит. Освен това е бил… гей. През ноември пък в парка „Софиенберг“ светили маслото на някакъв младеж, а за никого не е тайна какво търсят там нощем мъжете, нали?

Без да дочака отговора на Ингвар, Сигмюн продължи:

— Освен тези две убийства се появява и трето: жена, загинала, както първоначално се смятало, в пътна злополука. След щателна проверка обаче се оказва, че някой е пипал спирачките на колата й. Познай какви креватни предпочитания е имала!

Ингвар само го гледаше отчаяно.

— Силе Сьоренсен ми се стори маниакално параноична — невъзмутимо уточни Сигмюн. — Обади ми се от мобилния телефон на сина си. Независимо дали журналистите разполагат с надеждни източници в полицията, или подслушват разследващите, „Ве Ге“ посочва имената само на три жертви: епископа, Мариане Клайве и младежа, изваден от морето. Така и не успявам да запомня подобни туземски имена.

Напълно съкрушен от чутото, Ингвар дори не му направи забележка заради неуместното определение.

— Сьоренсен ми обясни, че Ингер Юхане я посетила, за да обсъдят нейна теория по въпроса, свързана с научната й разработка върху престъпления, извършени от омраза. Все едно, не съм запознат подробно с теорията й. Важното е, че тази теория осветлява някои неясноти в разследването и напълно отговаря на събраните до момента материали. Затова Сьоренсен спешно свиква кризисен щаб с цел КРИПОС да се присъедини към екипа в Осло. Ние с теб трябва да отидем при нея. В общи линии това е всичко. Шшшт! Новините започват!

— Шшшт? — повтори сърдито Ингвар. — Та аз нищо не съм казал!

Сигмюн усили звука.

ТВ2 използваха статията от „Ве Ге“ за начало на емисията си.

Явно времето не им беше стигнало да се подготвят, защото репортажът беше придружен от архивни кадри. Дори не се бяха постарали да ги съобразят с актуалния сезон: на екрана се виждаше сградата на Главното полицейско управление, окъпано в слънчева светлина, а оттам излизаха и влизаха граждани в летни дрехи. Гласът зад кадър само повтори информацията от вестника.

— Шшшт — Сигмюн предупредително вдигна пръст към устните си, защото започна интервю със слаба жена в униформа с пагони: златен ръб и две звезди.

— Засега не мога да коментирам случая — категорично заяви тя и се отдръпна от микрофоните.

Журналистите обаче не я оставиха да се измъкне:

— Ще потвърдите ли информацията във „Ве Ге“?

— Както вече казах: без коментар.

— Кога ще излезете с официално съобщение за този широко обсъждан и много сериозен случай?

— Без коментар…

Сигмюн изключи телевизора.

— Да тръгваме. Нямам търпение да разбера за какво точно става дума. Ще си взема багажа и след две минути слизам долу. Какво е това? — Той посочи портрета на непозната върху нощното шкафче на Ингвар.

— Онази снимка.

— Коя снимка?

— От спалнята на Ева Карин. Трябва да я покажем на разследващите. Искам да разбера коя е тази жена. Те ще я намерят бързо.

— Как се сдоби с нея?

— Дълга история.

— Спести ми я. Ще се чакаме във фоайето, нали?

Ингвар кимна. Продължаваше да седи върху леглото.

Направо не можеше да асимилира информацията от последния половин час. Виеше му се свят. Не си спомняше да се е чувствал толкова изненадан през целия си живот. Изправи се, но се олюля от изтощение.

Дори само откритието, че журналистите от „Ве Ге“ разполагат с много по-подробна информация от него, разследващия убийство, означаваше поражение. Още повече обаче го потискаше решението на съпругата му да представи пред полицията теория, която той не бе чувал.

С малкия пътнически куфар и връхната си дреха Ингвар излезе от стаята. Вратата се затръшна зад гърба му. Даде си сметка, че дискомфортът в стомаха му не се дължи на глад.

Чувстваше се унизен от жена си. Гневът изчезна. Остана само тъпата болка под лъжичката.

Така го болеше, когато като дете изпитваше срам.

 

 

Секретарката на адвокат Фабер изобщо не се стесняваше да носи копия от поверителни документи у дома си. Съпругът й слушаше с голям интерес, докато тя му разказваше на какви случаи се натъкват в практиката си. Понякога се забавляваха, четейки полицейски доклад за разпит на престъпник, който се мъчи всячески да отрече явната си вина, или обречена на неуспех защитна реч на клетник без достатъчно пари да си позволи адвокат. Секретарката обикновено изгаряше копията от документите веднага щом ги прегледат.

Този път обаче копието на завещание, което си позволи да донесе вкъщи, нямаше за цел да развлича съпруга й. Предната вечер мъжът й стана много сериозен, когато му разказа по какъв случай работят. Не познавал Никлас Винтер, но пък името на наследодателя му се струвало познато. Много му се искаше да погледне копие от документа, затова още сутринта секретарката направи две: едното за архива на адвокат Фабер, другото за мъжа й.

Какво толкова, мислеше си тя, само ще го разгледа.

Прикрепи послеслова към оригиналното завещание и ги прибра в плик. За две минути разбра, че наистина трябва да изпрати документа в съда по наследствените дела, и за да не се обърка нещо, реши да отиде в пощата и да го пусне като препоръчана пратка. Станеше ли дума за документация, секретарката предпочиташе да не поема никакви рискове. Веднъж се случи от съда да им съобщят, че адвокат Фабер е пропуснал срока за обжалване, макар тя да беше сто процента сигурна, че пусна жалбата навреме.

Завещанието не можеше да се сравнява по важност с жалба, но гневната тирада на шефа й от онзи път още й държеше влага. Не биваше да оставя място за съмнение дали писмото е изпратено. Облече си палтото, мушна плика в чантата си и тананикайки си тихичко, заключи вратата и излезе навън. Грееше слънце, а още нямаше дори обяд.