Ане Холт
Група 25 (18)

Своенравният детектив

Слиповете му бяха захвърлени върху пода. По тъмнозеления памучен плат ясно личаха противните следи от дълго носено бельо. Астри ги вдигна с два пръста и ги хвърли в коша за пране. Лукас имаше проблеми и със стомаха, затова реши да пусне и панталона му в пералнята. С мръсните му чорапи под мишница, тя влезе в стаята.

Лъхна я миризмата на болен — смесица от мириса на лош дъх, на сън и на стомашни газове. Побърза да отвори широко балконската врата. Вдиша свежия въздух с пълни гърди и чак тогава се обърна към него.

Макар че Астри вдигна шум, докато се мъчеше с упоритата врата, и в стаята нахлу студен вятър, Лукас не се събуди от дълбокия си сън. Завивката се повдигаше равномерно и бавно. Изпод нея се виждаше само горната част на главата му. Косата му бе оредяла. За нея не беше тайна, че през последните години гънките от двете страни на устните му станаха още по-дълбоки, но чак сега забеляза олисяването. Натъжи се; Лукас изглеждаше толкова уязвим.

— Скъпи — прошепна тя и се приближи до леглото.

Съпругът й продължаваше да спи.

Астри приседна на ръба и го погали по косата.

— Лукас — по-силно каза тя, — събуди се, Лукас.

Той изсумтя и се помъчи да се завие през глава.

— Остави ме да спя — промърмори и премлясна.

— Не може, Лукас. След малко ще отида да взема децата от училище, а искам да поговорим за нещо насаме. Важно е.

— Ще почака. Много ме боли… — преглътна с усилие и простена — … гърлото.

— Обади се Ингвар Стубьо.

Завивката престана да се повдига. Явно Лукас притаи дъх. Астри го погали по главата.

— Зададе ми неочакван въпрос. Искам да те питам нещо.

— Гърлото ми… гори…

— Вчера — подхвана тя и се изкашля. — Вчера преди обяд ме заболя главата. Парацетамолът беше свършил и отидох да си взема от твоите хапчета против мигрена.

Той рязко се надигна на лакът.

— Да не си луда? — просъска гневно. — Продават се със специална рецепта и са предписани само на мен! Дори не знам дали помагат при друг тип главоболие, освен при мигрена!

— Спокойно. Не съм пила от тях. Отворих обаче чекмеджето ти и…

— Какво си направила? — гласът му премина във фалцет.

— Ами исках само да…

— Уж учим децата да не пипат чужди вещи — дрезгаво процеди той, а гласът му почти се изгуби. — Да не отварят чужди писма. Да не тършуват из чужди нощни шкафчета. А ти… ти отваряш… — юмрукът му удари възглавницата.

— Лукас, погледни ме — спокойно помоли Астри.

Все пак той вдигна глава. Погледът му я прониза до болка.

— Трябва да поговорим — прошепна тя. — Започнал си да криеш някои неща от мен.

— Нямам избор.

— Винаги имаме избор. Коя е жената на снимката в стаята на майка ти? И защо си извадил портрета и си го заключил в чекмеджето си?

Докосна студената му влажна ръка. Той не я отдръпна, но не направи и опит да хване нейната.

— Подозирам, че имам сестра — прошепна той.

Астри не разбра.

— Подозирам, че имам сестра — повтори задавено той. — По-голяма от мен. Друго дете на майка ми, а вероятно и на баща ми. От младостта им.

— Напълно си полудял — меко отбеляза Астри.

— Не съм, говоря съвсем сериозно. Снимката стои там от години, а аз изобщо не съм се досещал. Веднъж попитах майка…

Задави го задушлива кашлица и той се наведе напред. Астри пусна ръката му, но не стана от леглото.

— Попитах майка коя е тази жена. „Една приятелка, не я познаваш.“ Само това ми отговори.

— Казала ти е истината.

— Защо й е било на майка ми да държи до леглото си снимка на непозната жена, освен ако тя не е моя сестра? Другите фотографии са семейни.

— Лукас, познавам майка ти от дванайсет години. Ева Карин е най-почтеният, честен и съвестен човек, когото съм срещала през живота си. Никога не би скрила от теб, че има и друго дете. Никога.

— Може да я е дала за осиновяване! В това няма нищо осъдително! Дори напротив. Подобна постъпка би обяснила защо майка ми беше толкова върл противник на аборта и…

Гласът му секна и той се хвана за гърлото.

— Какво те попита Стубьо? — едва отрони той.

— Коя е жената на снимката.

— И ти какво му отговори?

— Нищо.

— Как така нищо?

— Казах, че не знам. Това е самата истина. Не знам коя е тази жена. Но ако този факт е важен за разследването, защо не поговориш с него?

— Какво общо има сестра ми със случая? Не желая да правя личните си дела публично достояние. Майка ми не би го преживяла!

— Лукас — Астри стисна ръката му, — кажи ми тогава защо Стубьо настоява толкова упорито да разбере коя е жената на снимката. Явно има значение за разследването. Нали искаме да заловят убиеца не по-малко от Стубьо, Лукас?

Той мълчеше. Сърдитата му физиономия и забитият в земята поглед й напомниха за по-големия им син. Астри не се сдържа и се усмихна.

— Татко я махна от стаята — промърмори той.

— Кога?

— В деня след убийството. При първото посещение на Стубьо снимката си стоеше там. Той влезе вътре по погрешка, а после, при огледа, забеляза липсата й.

Лукас взе няколко носни кърпички от нощното шкафче и се изсекна.

— А ти как се сдоби с нея? Нали Ерик я е прибрал? — поинтересува се Астри.

— Дълга история — махна той с мръсната кърпичка. — Сега искам да поспя. Сериозно. Чувствам се като пребит.

Тя не помръдна. От отворената врата на балкона духаше силно и вестникът върху нощното шкафче изплющя. Навън отново заваля и трополенето на тежките дъждовни капки по балкона я принуди да повиши глас, за да я чуе Лукас:

— Добре, спи. Но после пак ще поговорим — потупа го тя над завивката.

Той се сви и й обърна гръб.

— Ще затвориш ли вратата?

— Да.

Заради дългия дъждовен период дървената рамка бе набъбнала и Астри не успя да затвори плътно балконската врата. Остави я открехната и излезе от стаята с мръсните дрехи под мишница.

Долу телефонът звънна.

Астри се спусна по стълбите с надеждата да се обади Ингвар Стубьо.

 

 

— Говорила ли си с мъжа ти за… Ингвар Стубьо знае ли за това?

Ингер Юхане говори в продължение на четирийсет и пет минути. Силе Сьоренсен си водеше бележки от време на време и само в отделни случаи вмъкваше по някой въпрос. През цялото време слушаше внимателно и все по-съсредоточено. Ясният и същевременно невероятен разказ на Ингер Юхане я развълнува. По шията й плъзна лека руменина, а вената във вдлъбнатината между ключиците й се изопна и започна да тупти.

— Не — призна Ингер Юхане след едва забележима пауза. — В момента Ингвар е в Берген.

— Разбирам, но все пак…

Силе разреса косата си с пръсти. Диамантът на пръста й заблестя.

— Да видим дали ще успея да обобщя казаното от теб — синя химикалка се люлееше между показалеца и средния й пръст. — „Група 25“ е организация, за която не се знае почти нищо. Според думите ти са дошли в Норвегия по причини, които все още не си прозряла, и са започнали да убиват хомосексуалисти и техните симпатизанти по строго установен график, базиран върху числата 19, 24 и 27. Тези числа са натоварени със символично значение, съответно в Корана и в два стиха от Библията, по-точно от посланията на апостол Павел до римляните.

Вдигна очи от записките си.

— Точно така — потвърди Ингер Юхане.

— Осъзнаваш ли колко налудничаво звучи всичко това?

— Да.

— А учудва ли те, че те слушам от… — Силе погледна златния си часовник „Омега“ — … един час?

— Да.

Ингер Юхане отново скри ръце под дупето си. Вече се разкайваше горчиво за стореното. Първо трябваше да поговори с Ингвар, разбира се. Ингвар я познаваше и щеше да разбере как разсъждава тя. В момента в компанията на главния инспектор с дълги нокти и прическа, оформена при фризьор, Ингер Юхане се чувстваше неловко и се потеше обилно.

Силе Сьоренсен стана.

Отвори едно чекмедже. Понеже беше дребничка, не й се налагаше даже да се навежда. Дали отговаря на физическите критерии за прием във Висшето полицейско училище, запита се неволно Ингер Юхане. Силе огледа мълчаливо съдържанието на чекмеджето. От мястото си Ингер Юхане не виждаше нищо. После чекмеджето се затвори с трясък, а Силе се приближи до прозореца.

— Не разполагаш обаче с данни за убийство на 27-ми декември — отбеляза тя с гръб към събеседницата си. — Изводите ти се базират на предположението, че този…

Силе не продължи и Ингер Юхане реши да й припомни името:

— Никлас Винтер.

— … че този Никлас Винтер е бил убит, а не починал от свръхдоза.

Ингер Юхане се чудеше дали да не благодари за отделеното време и да си тръгне. В разкопчаната й чанта, оставена на пода, се виждаше дисплеят на мобилния й телефон: три пропуснати повиквания.

— Освен това — подхвана Силе Сьоренсен с гръмък глас, който стресна Ингер Юхане — според проучванията на американците „Група 25“ убива хомосексуалисти, но не и техни симпатизанти, нали?

— Всъщност разполагат с доста оскъдни данни за тях и…

— А знае ли се дали се придържат към определени дати?

— Да! — почти извика Ингер Юхане. — Свързах се с моя…

Тя млъкна. Аргументите й звучаха достатъчно несъстоятелно. По-добре да използва по-надеждна дума от „приятелка“.

— Свързах се с адвокат Уинслоу от „Американски център за закони в полза на бедните“ — поправи се тя. — Вече ти споменах за тази кантора.

Говореше самата истина. Докато отиваше към полицията, Ингер Юхане изпита необходимост да подплати с по-убедителни доказателства голословната си версия и се обади на Керън в САЩ. Чак когато приятелката й вдигна телефона, Ингер Юхане се сети за часовата разлика. Керън обаче я увери, че и без това не можела да спи заради лекото неразположение след пътуването.

— Както казах, екип от нумеролози е успял да разгадае какво се крие зад името „Група 25“. Разполагали са с някаква основа за предположенията си. И шестте убийства, които американската полиция свързва с тази престъпна организация, са извършени на датите 19, 24 и 27. Адвокат Уинслоу ми предостави тази информация. — Ингер Юхане си избърса носа и добави леко смутено: — Днес преди обяд.

Силе Сьоренсен се приближи до бюрото. Отвори чекмеджето и погледна вътре. После седна, без да го затваря.

— Ако беше дошла преди една седмица, щях най-учтиво да те отпратя след пет минути. Сега не го направих, защото…

Двете се спогледаха. Ингер Юхане прехапа устни.

— Не знам доколко е редно да ти предоставям вътрешна информация — Силе прикова поглед в Ингер Юхане. — Ти на практика не си служител на полицията.

Ингер Юхане мълчеше.

— От друга страна обаче, предполагам, че някои служби са ти дали известни правомощия във връзка с изследователския проект, по който работиш в момента. Следователно имаш и достъп до наказателните ни дела или поне до онези от тях, свързани със съмнение, че престъпленията са извършени от омраза.

Ингер Юхане понечи да възрази, но Силе вдигна ръка.

— Казах „предполагам“! Нямам намерение да те разпитвам. Само споделям предположенията си. И те ми дават основание да ти покажа това.

Силе извади лист хартия от отвореното чекмедже. Огледа го, протегна ръка над бюрото, отрупано с подредени на купчини папки, и го подаде на Ингер Юхане.

Тя нагласи очилата си. Три имена и три дати.

— Мариане Клайве ми е известна, но останалите двама не ми говорят нищо…

— Рюнар Хансен — пребит до смърт в парка „Софиенберг“ на 19 ноември. Хавре Гани — малолетен бежанец с…

— В коя част на парка „Софиенберг“? — прекъсна я Ингер Юхане.

— В източната — отвърна Силе с едва доловима усмивка. — Във вестниците писаха за Хавре Гани: извадихме трупа му на пристанището в последната неделя преди Коледа.

Ингер Юхане усети как устата й пресъхна. Вдигна чашата си, но вътре бе останал само кафяв засъхнал слой какао.

— Хавре Гани — Силе си пое дъх и направи кратка пауза — е проституирал.

— Трябва да пийна малко вода.

— Не знаем кога точно е бил убит, вероятно на 24 ноември. Разполагаме с разказа на негов приятел, който го е видял да тръгва с клиент. После Хавре е изчезнал безследно. Показанията съвпадат с данните от експертизите на Съдебномедицинския институт.

— Ще отида до тоалетната. Трябва да пийна малко вода — повтори Ингер Юхане.

— Заповядай — Силе извади бутилка минерална вода от шкафа зад гърба си. — Разбирам защо всичко това те впечатлява толкова силно. Ти успя да навържеш нещата преди всички нас. Всичко това е свързано с…

— На 27 декември не е извършено убийство — изведнъж отрони Ингер Юхане.

Не можеше да отвори бутилката и й стана още по-горещо.

— Всичко това може и да е случайно — продължи тя, но гърлото й съвсем пресъхна.

— Сама не вярваш на думите си. Грешиш. И на 27 ноември има убийство. С моя колега открихме странни съвпадения между трите случая, чието разследване ръководя…

Силе се наведе рязко напред и с нетърпелив жест подкани Ингер Юхане да й подаде бутилката. Сръчно махна капачката, върна бутилката на Ингер Юхане и продължи мисълта си:

— Не е никак приятно да ти възложат ръководството по разследването на три убийства в качеството ти на главен инспектор. Всъщност на бюрото ми имаше четири случая, но прехвърлих единия на мой колега. Тогава не бях разгледала папката с материалите. Сега го направих. Става дума за саботаж срещу автомобил. Първоначално разследващите са сметнали случая за пътно произшествие: шофьорът се е движил с несъобразена скорост по опасен участък. После обаче се оказа, че някой е пипал спирачките. Едва преди няколко дни съобразихме, че жертвата, шведка на име Софи Еклунд, живее с Кати Расмусен.

Ингер Юхане имаше нужда от няколко секунди да асимилира информацията. Вече бе изпила половината вода от бутилката.

— А, да, депутатката от Стуртинга с хомосексуални наклонности. Председател на Работническата партия.

— Предпочита да я наричат „председателка“.

— Смяташ ли… че саботажът е бил насочен срещу нея и са… убили приятелката й по погрешка?

— Нямам ни най-малка представа и се пазя от необосновани предположения. Само ти казвам, че абсурдната ти теория ми се струва твърде логична, за да я отхвърля с лека ръка.

— Може да е замесена и друга група или организация. Например подражатели. Или…

— Ингер Юхане — прекъсна я главният инспектор. — Изслушай ме внимателно.

Подпря на масата белите си лакти и скръсти ръце.

— Имаш безупречна репутация, Ингер Юхане. Повечето колеги в сградата знаят колко много работа си свършила за КРИПОС, без да очакваш награда и благодарност. Лично аз те забелязах, когато КРИПОС разплете случая с убитите деца преди няколко години. В нашите кръгове не остана скрито, че именно твоят принос в разследването се оказа решаващ, за да спасим живота на отвлеченото момиченце.

Ингер Юхане се взираше безизразно пред себе си. Не схващаше какво цели Силе с тези думи.

— Но за теб се говори и друго…

Силе се поизправи и присви очи в търсене на подходящите думи.

— Носи ти се славата на костелив орех. Знаеш ли как те наричат в КРИПОС?

Ингер Юхане отпи от бутилката.

— Опак детектив.

Силе избухна в силен, заразителен смях.

Ингер Юхане се усмихна и затвори бутилката.

— Не знаех — призна си тя. — Ингвар не ми е споменавал подобно нещо.

— Вероятно не знае. Исках да отбележа, че напълно заслужаваш това прозвище. Първоначално ми изложи теория, сякаш извадена от нискобюджетен американски филм, а после, когато ме убеди в смисъла да я проверя, изведнъж се отрече от думите си. Нужно е да…

От коридора се чуха силни викове; гръмък мъжки глас, забързани стъпки, женски писък. Ингер Юхане погледна затворената врата на кабинета с ужас.

— Някой се опитва да избяга — спокойно обясни Силе. — Няма да успее.

— Не е ли редно да помогнем? Или поне…

— Двете с теб ли? Не мисля!

Явно полицаите успяха да обезвредят беглеца, защото настъпи тишина. Ингер Юхане дърпаше нервно конец от пуловера си. Погледна към календара зад Силе. Датата — 15 януари, четвъртък — бе отбелязана с червен магнитен кръг.

— Да оставим за малко теорията ми настрана — подхвана бавно тя. — Безспорно е, че през ноември и декември станаха… шест убийства, всичките свързани с… хомосексуалисти. Датите на убийствата са 19, 24 и 27 от съответния месец. Днес е 15 януари.

Ингер Юхане продължаваше да се взира в червения магнитен пръстен. Примига, но го видя и под клепачите си като зелено „о“.

— Да, след четири дни ще дойде 19 януари. Нямаме много време — кимна Силе Сьоренсен.

Тази мисъл не беше никак чужда на Ингер Юхане. Усети как настръхва и придърпа надолу ръкавите си.

— Разполагате ли с някакви улики? С каквото и да е? От думите на Ингвар си правя извода, че в Берген нещата са се закучили.

Силе Сьоренсен издаде напред долната си устна и поклати леко глава в знак, че се колебае дали наличните „сламки“ могат да се нарекат следа. Отвори три чекмеджета, докато намери каквото търсеше. Извади купчина рисунки и затръшна чекмеджето. Отиде до корковата дъска.

— Разполагаме с ето това — посочи тя. — Фоторобот на клиента, забелязан с Хавре Гани преди смъртта му.

Закачи рисунките на дъската с яркочервени топлийки. Ингер Юхане стана и изчака Силе да нареди и четирите листа. Портрет в цял ръст, във фас, в профил и странна скица на емблема върху ревера на сако.

— Всичко наред ли е?

Ингер Юхане чуваше гласа на Силе отдалеч.

— Ингер Юхане, какво ти е?

Някой я хвана за ръката. Главата й олекна и сякаш всеки момент щеше да се отдели от тялото й и да полети към тавана като балон. Трябваше да се окопити.

— Седни! За бога, седни!

— Не, нищо ми няма.

Собственият й глас й се струваше чужд.

— Да не би… да познаваш този човек, Ингер Юхане?

— Кой направи портрета?

— Художникът ни, казва се…

— Не, питам те въз основа на чии свидетелски показания е направена тази скица?

— На едно момче. Бездомно. Проституира. Знаеш ли кой е този мъж?

Силе продължаваше да държи ръката й. Стисна я още по-силно.

— Ударих му шамар — отрони Ингер Юхане.

— Какво?

— Или свидетелят ти ми е погодил някакъв номер, или е най-наблюдателният човек на света. Никога няма да забравя лицето на този мъж. Той…

Кръвта отново нахлу в главата й. Мислите й се избистриха. Обзе я неочаквано спокойствие. Сякаш най-после реши какво иска и в какво вярва.

— Той спаси живота на дъщеря ми. Дръпна Кристиане от релсите точно преди да я прегази трамваят, а аз за благодарност му зашлевих плесница.

 

 

Секретарката на адвокат Кристен Фабер най-сетне се зае да отвори чекмеджето на шефа си. Изобщо не се наложи да вика ключар или дърводелец. Справи се с помощта на обикновено джобно ножче, което държеше като украса върху бюрото си. Щрак и чекмеджето се отвори.

Пликът наистина беше вътре. Голям, кафяв, с името на Никлас Винтер, написано на ръка, а под него — ЕГН-то му, запечатан по стария начин: с лак и печат. Като допълнителна гаранция срещу опити да го отвори неподходящ човек, имаше и нечетлив подпис напряко върху мястото, където беше залепен пликът.

Когато Кристен Фабер купи кантората на стария адвокат Скрьодер, му се отвори много работа. Половин година преди синът му да успее да докаже неспособността му да се справя сам, Улрик Скрьодер работел като адвокат въпреки напредналото си старческо слабоумие. Или поне така им казаха. Секретарката, заела се да разчиства делата и да проверява кои от тях са с изтекла давност, остана с впечатлението, че старият адвокат е бил неадекватен от дълги години. Цялата документация се намираше в пълен безпорядък и й отне няколко месеца, докато успее да внесе някакъв ред.

След като най-сетне се справиха с бъркотията, Кристен осъзна, че е платил твърде висока цена за тази кантора. Текущите дела се оказаха много по-малобройни отколкото му бяха казали, а клиентелата се състоеше предимно от връстници на стария адвокат Скрьодер. Един по един те си отиваха, доживели до преклонна възраст, и оставяха делата си в изрядно състояние, без да се налага намесата на адвокат. След година и половина Кристен Фабер издейства да му възстановят половината от сумата, с която се бе охарчил за кантората.

Секретарката му разбираше отчасти разочарованието му от измамата. Не можеше обаче да се стърпи да не му напомня, че в отделен шкаф в архива има много запечатани пликове, някои от тях — с вида на древни ръкописи. Според сина на адвокат Скрьодер вътре се криели ценни документи, които някои от най-заможните и стари фамилии в града оставили на съхранение при баща му. Старецът често повтарял, че тежкият дъбов шкаф с поверените му книжа бил най-убедителното доказателство за добрата му преценка. Всички пликове бяха затворени с печат, а името на притежателя им — написано грижливо. Кристен Фабер се задоволи да отвори десет-дванайсет от тях, когато се чувстваше безпределно отчаян заради недоходната покупка на купчина книжа без никаква стойност.

В пликовете се натъкна на акции в отдавна несъществуващи компании, на договори между отдавна починали съпрузи, на купчина банкноти, отдавна изтеглени от обращение, на чернова на роман, написан от неизвестен писател. След като прочете десетина страници, установи, че „произведението“ не притежава никаква художествена стойност. И така, Кристен Фабер затръшна шкафа, реши да забрави за болезненото си поражение и да си създаде име на добър адвокат със собствени усилия.

Оттогава никой не бутна шкафа.

След цели девет години секретарката го отвори по молба на Никлас Винтер. По телефона й се стори много разочарован и доста груб. Попита дали е възможно в архива им да има плик с неговото име. Понеже секретарката разполагаше с много свободно време на работа, а и си беше любопитна по природа, реши да провери. И наистина намери такъв плик. След щателен огледа установи, че той изглежда по-нов от останалите в шкафа.

Сега, отворила заяждащото чекмедже, тя вдигна плика срещу светлината.

Не виждаше какво има вътре. Обади се на клиента преди Коледа, за да му съобщи за находката в архива, и Никлас Винтер я обсипа с въздушни целувки от слушалката, но не спомена нищо за съдържанието му.

Секретарката едва надви изкушението да го отвори. Долепи длан до дебелата хартия. Такива пликове се отварят лесно на пара, помисли си тя, но няма как да счупя печата, без да оставя следи.

С лека въздишка остави плика върху бюрото на Кристен Фабер и се върна в приемната.

Така или иначе, нямаше никакво намерение да пропуска момента на отварянето му.

 

 

— Не можем да обявим това в медийното пространство — отсече Силе Сьоренсен и закри с цяла длан рисунката на мистериозния мъж. — Поне засега ще си мълчим. Пуснем ли фоторобота по телевизията и в пресата, ще се обезсмисли. Всички ще започнат да изразяват мнението си, ще ни залее вълна от сигнали на очевидци и както сочи досегашният ни опит в такива случаи, ще се окажем затънали до гуша, преди да сме постигнали някакъв резултат от подхода си. А така… — тя огледа рисунката за няколко секунди и седна — … разполагаме със скрит коз. И никой не подозира какво знаем.

Ингер Юхане кимна. След като се посъвзе от шока при вида на фоторобота, двете със Силе обсъдиха още веднъж теорията й точка по точка и тя изгълта наведнъж близо половина бутилка газирана вода. Сега се мъчеше да потисне напиращия да излезе въздух.

— Сигурна ли си? — попита я за трети път главният инспектор.

— Да, сигурна съм. Мъжът на рисунката прилича досущ на спасителя на Кристиане. Все едно е позирал за този портрет. Не мога да ти гарантирам, че става дума за един и същи човек, разбира се. Струпаха се…

Въздухът си проби път през хранопровода и тя се оригна.

— Извинявай — закри тя устата си с шепа. — Струпаха се прекалено много неща и едва ли са случайни. Самият факт, че последният човек, с когото Хавре е бил видян преди смъртта си, се е намирал на мястото, където е била убита и Мариане Клайве, е сериозна предпоставка за пробив в разследването и на двата случая.

— Трябва да дойдеш да работиш при нас — усмихна се Силе.

После обаче между тънките й вежди отново се появи познатата бръчка:

— Така и така си на детективска вълна, ще се опиташ ли да разтълкуваш тази емблема?

Силе посочи рисунката.

— Тя съвсем ни обърка.

— Точно това е целта — отвърна Ингер Юхане. — Изкуствените мустаци и боядисаната коса вече са отживелица сред престъпниците. Гледала ли си филма „Непознати във влака“ на Алфред Хичкок?

Силе се намръщи още повече.

— Там става дума за двама непознати, които се срещат във влака — припомни й Ингер Юхане. — И двамата искат да убият някого. Единият предлага всеки от тях да убие мъчителя на другия и така да си осигурят желязно алиби: разследващите ще са изправени пред убиец без мотив, а както добре знаем, една от първите задачи на полицията е да установи наличието на определен мотив за извършеното престъпление.

За втори път в рамките на няколко часа Ингер Юхане се сети за Венке Бенке. Прогони неприятната асоциация и се опита да се усмихне.

— Аз… не гледам такива филми — призна Силе.

— Голям пропуск. Както и да е; емблемата е на ревера му, защото няма нищо общо с престъплението. Впрочем обърни внимание как е облечен: тъмни дрехи в неутрални цветове без никакви отличителни белези. Всеки малко по-наблюдателен човек би забелязал яркочервената му емблема. И полицията впряга цялата си енергия в стремежа си да…

— Но как се е сдобил с нея?

— Някак, все едно как. Просто я е взел отнякъде. Ако не грешим, този човек е професионален убиец. Да вземем косата му например. Дали е плешив, или си е обръснал главата? Аз бих предположила второто.

— Все едно си прочела коментарите на художника ни — Силе размаха един лист. — Мартин Сетре се е колебаел как да го опише.

— Но си е задал въпроса коя е причината за голата му глава, нали? Често казано, чак сега ми хрумна да се запитам. Ако аз ставам за детектив, то това момче трябва да е професионален свидетел! Според мен — тя пак се обърна към фоторобота — този тип има съвсем обикновена коса. Вместо да си слага перука или да я боядиса, е избрал по-лесен начин: да я обръсне.

Силе поклати леко глава.

— С колегата ми се чудим дали наистина ни прави на глупаци.

Двете се умълчаха. Пръстите на Ингер Юхане изтръпнаха под дупето й и тя се осмели да ги отпусне в скута си. Вече не само бяха зле поддържани, ами и тебеширенобели, осеяни с червени петна.

— Едва ли действа сам — отбеляза Силе с леко въпросителна интонация.

— И на мен не ми се вярва. Сигурно са цяла групировка. Но няма как да сме сигурни, разбира се.

Тя сви рамене.

— Трябва да се хващам на работа — високо обяви Силе и удари с длани по бюрото. — Незабавно ще се свържа с КРИПОС и с полицията в Берген.

Пое си дъх и издиша бавно през решително стиснатите си устни.

— Направо не знам откъде да започна. Мамка му, какъв заплетен случай!

Ингер Юхане се изненада, когато чу ругатня от нежната женствена Силе.

— Възможно е да греша — напомни тя на главния инспектор.

— Не ми се вярва. Така или иначе ще вземем мерки.

Двете станаха едновременно, като по команда. Ингер Юхане вдигна голямата си чанта, метна я през рамо, взе вълненото си палто и тръгна към вратата.

Не спомена колко се безпокои за сигурността на Кристиане. Докато стискаше ръката на Силе за довиждане, се подвоуми дали да не сподели тревогата си с нея. Силе Сьоренсен беше външен човек и нямаше опасност да я упрекне в прекалена склонност към неоснователни притеснения като Ингвар и Исак. От семейните снимки върху перваза Ингер Юхане разбра, че Силе също има деца. Сигурно би я разбрала.

А и показанията й за мъжа до оградата биха могли да имат отношение към цялостното разследване.

— Благодаря, че ме изслуша — кимна тя и пусна ръката на Силе.

— Всъщност ние с колегите трябва да ти благодарим — отвърна Силе с унила усмивка. — Ще се чуем съвсем скоро.

След две минути Ингер Юхане се качи в колата. Недоумяваше кое я спря да спомене изчезналата папка от училището на дъщеря й, мъжа до оградата и смътното тревожно усещане, че някой иска да навреди на Кристиане.

Ако обаче го бе направила, щеше да обиди Ингвар. Реши първо да поговори с него.

Сега, когато си осигури доверието на полицията в Осло, Ингвар щеше да се вслуша в думите й.

Или поне се надяваше.

 

 

На Астри й се искаше Лукас да й бе дал друг отговор.

Не се съмняваше, че й е казал истината, разбира се: познаваше го добре. И все пак у него настъпи неразбираема промяна. Още първата година в гимназията двамата станаха гаджета и оттогава тя не спираше да му се възхищава. Лукас изглеждаше добре, справяше се отлично в училище и се държеше мило с околните. С годините се появиха финансовите задължения, ежедневните грижи, трите деца. Лукас подхождаше изключително отговорно към ангажиментите си на баща и съпруг. Не допускаше да се забавят с плащането на сметките. Откакто най-големият им син тръгна на детска градина, Лукас не бе пропускал родителска среща, а щом момчето започна да ходи на училище, се включи и в родителския комитет. Лукас, сръчен и трудолюбив, разшири къщата и построи гаража със собствените си ръце. Никога не би платил някому под масата. Презираше расизма и долните сплетни.

Приятелките й си позволяваха да й намекват, че Лукас е малко скучен.

Те просто не го познаваха.

Астри не смяташе съпруга си за скучен, но напоследък изобщо не разбираше какво му става.

Явно шокът от убийството на Ева Карин му се отрази много по-сериозно, отколкото се очакваше. Защо упорито отказва да сътрудничи на полицията?

Лукас никога не си позволяваше да нарушава правилата.

Премълчаването на факти пред полицията определено противоречеше на правилата.

Астри си наля още кафе и седна на дивана. Доближи чашата до лицето си и усети как влажната пара полепва по кожата й и бавно изстива.

Лукас няма сестра, съобрази тя. Невъзможно е. Ако Ева Карин е родила дъщеря като съвсем млада, щеше да си поеме отговорността. Дори да е дала детето за осиновяване, щеше да го сподели с близките си. Наистина свекърва й изглеждаше малко дистанцирана на моменти. Затваряше се в себе си. Астри отдаваше това временно отнасяне в друг свят на факта, че върху плещите на епископ Люсгор лежи бремето на безброй чужди изповеди. Ева Карин внушаваше доверие. Говореше премерено не само зад амвона, но сдържаният й напевен глас предразполагаше към откровения. През всичките тези години на познанството си с нея Астри не помнеше свекърва й да си е позволявала да говори за хорските изповеди и неприятности, споделени с нея.

Колкото до собствените си проблеми, Ева Карин открито разказваше какви грешки е допускала и не криеше, че и тя е проявявала безразсъдство. Тя умееше да цени живота въпреки перипетиите и трудностите му. Всеотдайната й вяра в Исус граничеше с фанатизъм, но епископът не залитна в тази посока. Когато преди няколко години похарчи значителна сума за портрета на Месията, окачен на стената в хола на улица „Нюбебакен“, очите й преливаха от щастие. Този портрет представляваше скица за олтарно пано в църква в източната част на страната, но Ева Карин твърдеше, че скицата е уникална заради факта че творецът е решил да нарисува очите на Спасителя леденосини. На няколко пъти Астри завари свекърва си да говори на русия Исус с къса разрошена коса. Ева Карин се усмихна сърдечно и се опита да иронизира постъпката си, а после смени темата и заговори за времето.

Доколкото Астри знаеше, Исус всъщност е бил тъмен, с кафяви очи и дълга коса.

Исус е опрощение, казваше често Ева Карин.

Исус закриля живота и го превръща в светиня.

Да премълчи съществуването на свое дете би означавало да оскверни живота.

Астри остави чашата.

А ако е дала дъщеря си за осиновяване, щеше да има поне нейна снимка като бебе.

Покрай цялата тази история Лукас стана направо неузнаваем. Обикновено той се грижеше за Астри, когато й се струваше, че не издържа на ежедневното напрежение. Сега дойде нейният ред да го подкрепи.

Занесе чашата в кухнята и я сложи в миялната.

Ако се забави още малко, имаше опасност да се откаже от намерението си. Затова веднага взе телефона. Ръцете й трепереха. Номерът на Стубьо беше първият в списъка с приети повиквания.

— Ало — тихо промълви тя. — Обажда се Астри, съпругата на Лукас. Моля ви, елате веднага.

 

 

— Защо не ми каза веднага!

Гневът не беше присъщ на Ролф, но в момента гласът му звучеше много ядосано по телефона. Зад него се чуваше как някакво куче скимти жално, а собственичката му го увещава да не мърда.

— Забравих — изморено отвърна Маркус. — Нали тогава излязохме да вечеряме навън и съвсем изключих за това.

— Полицаят е поръчал да се свържа незабавно с него, заради зачестилите престъпления в квартала, а аз му звъннах чак след седмица! Не мислиш ли, че това не говори никак добре за мен?

— Разбирам те, Ролф. Казах, че ужасно съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш. Какво ти става напоследък?

В гласа на Ролф се прокрадна непозната агресивна, остра нотка. Маркус си пое дълбоко въздух, подготвяйки се за втора прочувствена тирада, и Ролф не се забави да я изнесе:

— Непрекъснато си разсеян, недоволстваш, станал си раздразнителен. Забравяш дори най-елементарни неща. Вчера не беше приготвил следобедна закуска за малкия Маркус, а беше твой ред. Случайно разбрах и му намазах набързо една филия.

— Какво да направя? Съжалявам! Имам… много работа. С тази финансова криза…

Маркус чу забързани стъпки в слушалката.

— Почакай — изръмжа Ролф. — Ще изляза от кабинета.

Дращене. Трясък на врата. Маркус затвори очи и се помъчи да диша спокойно.

— Само допреди три седмици ми се хвалеше колко добре се отразявала финансовата криза на фирмата! — сопна се Ролф. — Каза, че си от малкото бизнесмени, които печелят от положението! Нали уж всичко вървяло перфектно!

— Но нали знаеш…

— Нищо не знам, Маркус! Нямам представа защо будуваш нощем, нито защо търпението ти се изчерпва за секунди. Държиш се грубо с мен, с малкия Маркус и с майка си и…

— Казах, че съжалявам!

Маркус също повиши тон. Стана и отиде до прозореца. Ниското слънце обагряше небето в червеникавооранжеви нюанси. Корабите бяха пробили на места ледената покривка на фиорда. Водата на пристанището бе потъмняла от кал. Фериботът спря на пристана. От него слязоха неколцина пътници и тръгнаха с бързи крачки в мразовития следобед.

— Това не може да продължава — примирено констатира Ролф. — Непрекъснато си на работа. Едва ли се налага…

Беше прав. По принцип Маркус се гордееше с факта, че успява да приключи със служебните си задължения в рамките на нормален работен ден. Изповядваше философията, че ако не можеш да свърши работата си в интервала от осем до четири, значи ефективността ти куца. И на него, както и на повечето хора, му се случваше при необходимост да поостане в офиса до по-късно, но понеже държеше най-много на семейството си, се стараеше да се прибира по едно и също време всеки делничен ден и да не работи през почивните.

Напоследък обаче започна да се задържа в офиса до вечерта. Не се занимаваше с нищо особено. Кабинетът на пристана Акер се превърна в негово убежище. Там се чувстваше защитен от изпитателния поглед на Ролф и от обвиненията му. Когато останеше сам в сградата, сядаше в мекото кресло до прозореца и гледаше как градът потъва във вечерен сумрак. Пускаше си музика. Четеше или поне се опитваше. Не можеше обаче да се съсредоточи.

— Мамка му — отчаяно продължи Ролф. — Нали уж не държиш на парите, Маркус! Винаги си твърдял, че те трябва да ни служат, а не ние на тях! Ако фирмата е на път да те погълне, защо не продадем тази гадост и не заживеем по-простичко!

— Още е само средата на януари — възпротиви се меко Маркус. — Две седмици стрес на работното място са твърде кратко време, за да правим подобни драстични изводи. Често казано, струва ми се, че разсъждаваш доста несправедливо. Не съм в състояние да изброя колко пъти се е случвало да те извикат на работа вечер или през почивните дни, за да обездвижиш с шина крака на някой звяр или да изродиш кучка от толкова дегенерирала порода, че се нуждае от лекарска помощ дори по време на най-естествения процес!

Ролф мълчеше.

— Това е различно — обади се той след малко. — Аз спасявам животи, Маркус. Професията ми е много важна за мен, докато ти твърдиш, че за теб парите не играят никаква роля. Освен това с теб неведнъж сме обсъждали колко е важно да си вкъщи вечер именно защото понякога ме викат по спешност и някой трябва да гледа малкия Маркус. Та нали… Ти се съгласи с мен. Често казано, телефонът не ми се струва подходящ начин да решаваме проблемите си.

Хладният глас на Ролф го изплаши.

— Днес ще се прибера по-рано — побърза да го увери Маркус. — Обади ли се в полицията?

— Да. Довечера ще изпратят патрул да провери угарките от цигари по улицата. Вече им изпратих снимки на отпечатъците от автомобилните гуми. Не знам доколко ще им бъдат полезни, но все пак… Ще се чуем по-късно.

И затвори.

Маркус се взира дълго в замлъкналия телефон. После пак седна в креслото. Небето потъмня и в града припламнаха първите светлини. Постепенно се умножиха и превърнаха гледката през прозореца в красива снимка на зимната норвежка столица, сякаш бе разтворил рекламен проспект.

Най-силно го засегна обвинението на Ролф, че парите са в основата на живота му.

Само да знаеше, помисли си Маркус и се запита как ще намери сили да стане от креслото.

 

 

— Знаеш ли какво има вътре? — попита адвокат Фабер секретарката си: напълно излишен въпрос, защото печатът беше непокътнат.

— Не, разбира се — меко отвърна тя. — Нали ме предупредихте, че държите да го отворите вие. Само се чудех… дали няма да се сметне, че е нарушена неприкосновеността на чужда кореспонденция? На плика е написано името на получателя. Той е мъртъв, но все пак…

— Нарушена неприкосновеността на чужда кореспонденция — презрително промърмори Кристен Фабер, докато търсеше с какво да отвори писмото. — Какво престъпно има в решението ми да отворя плик, намерен в офиса, за който дадох луди пари! Впрочем как се справи с чекмеджето?

— Заповядайте — тя му подаде остър дълъг нож за писма. — С женска хитрост.

Адвокат Фабер сряза хартията, бръкна с два пръста в отвора и извади документ. Състоеше се само от две страници и най-горе на първата пишеше ЗАВЕЩАНИЕ.

— Завещание — разочарован установи той, макар да бе напълно излишно да чете надписа на глас, защото секретарката надничаше зад рамото му.

Раздразнен, той й обърна гръб и поиска чаша чай. Тя кимна и излезе.

Името на наследодателя му се струваше познато, но не се сети с какво го свързва. Никлас Винтер бе посочен като единствен наследник. След бърз прочит адвокатът разбра, че става дума за значително наследство, макар фрази от типа на „всички акции“ и „цялото недвижимо имущество“ да не казваха кой знае колко.

Документът беше облечен в предвидената от закона форма за валидност. Страниците бяха номерирани; фигурираше както подписът на наследодателя, така и подписите на двама свидетели, които по никакъв друг начин не се споменаваха в завещанието. Адвокат Фабер видя кога е съставено завещанието, смръщи вежди, написа нещо на една бележка и я залепи върху плика.

Секретарката се върна с чаша чай. Много бързо го свари, помисли си Кристен Фабер, явно е бил предварително приготвен. Той прибра завещанието в плика и залепи отвора с широка лента тиксо.

— Прибери това в сейфа — поръча той на секретарката си. — Ще проверя как да постъпим. Никлас Винтер е мъртъв, но може да има наследници.

— Няма — възрази тя. — Във вестника пишеше, че няма наследници. Доколкото разбрах, държавата наследява цялата му собственост.

— Щом е така — вдигна рамене Кристен Фабер, — значи няма проблем. Държавата така или иначе граби от всичките си поданици. Все пак ми се струва редно документът да мине през съда по наследствени дела. Утре ще проверя каква е процедурата.

— Утре имате ново дело в съда — припомни му тя. — Може аз да…

— Да — прекъсна я той. — Ти направи справката. Обади се в съда и попитай.

— Разбира се — усмихна се тя. — Още утре сутринта. Хареса ли ви чаят?

Той дори не си направи труда да й отговори.

— Много ви благодаря, че си направихте труда да дойдете веднага — тихо каза тя и се усмихна плахо на едрия полицай. — Изпратих двете по-големи деца при съседите, а Уилям го сложих да спи. Лукас е зле и не е ставал.

Ингвар Стубьо си събу обувките и й подаде палтото си. После влезе в светлата приветлива всекидневна. На пода се търкаляха играчки и детски книжки, а върху облегалката на единия стол се сушеше вълнен пуловер, но иначе стаята изглеждаше чиста и подредена. Колко е уютно, помисли си Ингвар, докато разглеждаше голяма детска рисунка в рамка, закачена над бежовия диван, отрупан с пъстри възглавнички.

— Кой е художникът? — попита той с усмивка.

— Андреа, дъщеря ни.

— На колко години е?

— На шест.

— Толкова малка и толкова талантлива!

Астри го покани да седне на дивана.

— Ще пийнете ли чаша кафе?

— Не, благодаря. Късно е за кафе.

Тя хвърли бърз поглед към стенния часовник над плота в кухнята, която представляваше естествено продължение на всекидневната. Седем и нещо.

— Вода? Нещо друго за пиене?

— Не, няма нужда.

Ингвар отмести няколко възглавнички и се настани на дивана. Разнасяше се мирис на кифлички и на лимонова есенция, а в камината горяха сухи дърва. Домът на Лукас и Астри притежаваше особена атмосфера. Вътре цареше спокойствие, нетипично за семействата с малки деца, а като се изключеше малкият безпорядък по пода, личеше, че домакините се стараят да поддържат ред вкъщи. Ингвар вдигна глава. Въпреки отказа му Астри донесе чаша кафе, каничка с мляко и чиния с кифлички.

— Не бива да си позволявам такива лакомства — призна той, но си взе от кифличките.

Тя се усмихна и отиде да донесе нещо от полицата до прозореца. Върна се леко разколебана, но седна до него на дивана. Ингвар преполови тестения сладкиш.

— Много са вкусни — изломоти той с пълна уста. — Какъв е пълнежът?

— Най-обикновено сладко от ягоди. Вземете я.

Тя му подаде снимка. Смутен, Ингвар остави последната хапка от кифличката на масата, избърса пръстите си в панталона и внимателно сложи снимката върху дясното си коляно. Беше отпечатана върху дебела безцветна фотографска хартия. Портрет в едър план.

— Надявам се, че постъпвам правилно — прошепна тя.

— Без съмнение.

Ингвар разгледа внимателно снимката. Жената не можеше да се нарече красавица, но в младото й лице имаше нещо привлекателно. Големи очи, вероятно сини. Приветлива усмивка, лека трапчинка на едната буза. Единият от предните й зъби закриваше съседния. Ингвар смръщи вежди.

— Струва ми се позната — промърмори той.

Астри не отговори. Погледна го красноречиво, с полуотворена уста и притаила дъх, сякаш се канеше да каже нещо, но не смееше.

Ингвар я изпревари:

— Прилича на Лукас, нали?

Тя кимна.

— Предполага, че жената е негова сестра. Затова не ви е показал снимката. Иска да я намери сам. Не желае историята да се разчува. Лукас смята, че семейството ни страда достатъчно, и няма да допусне личните дела на близките му да бъдат разголени от медийните прожектори. Тревожи се най-вече за баща си. Но и не иска да оскверни паметта на майка си. Грижа го е и за собственото му достойнство, разбира се.

— Сестра, казвате — замисли се Ингвар. — От една страна звучи логично, но, от друга…

— Не е възможно — прекъсна го Астри.

Тя седеше на дивана като кралица, в напрегната поза, без да се обляга назад и с прибрани крака.

— Ева Карин никога не би скрила съществуването на свое дете.

— Вярвам ви — увери я Ингвар, без да сваля поглед от снимката. — Тази жена днес е твърде възрастна, за да бъде сестра на Лукас. Ако изобщо е жива.

— Как така твърде възрастна? Откъде знаете? На снимката няма дата и…

— С колегите ми също допускахме, че епископ Люсгор има и друго дете. На тази мисъл ни наведе историята за срещата й с Исус като шестнайсетгодишна. Явно преживяването е изиграло ключова роля в живота й. Напълно логично е да предположим, че е била бременна, когато е получила това знамение свише. По онова време обикновено са давали за осиновяване деца, родени от неомъжени млади майки. Но… — той направи гримаса и поклати леко глава. — През изминалите седмици се постарах да си изградя достоверна представа що за човек е била Ева Карин. Признавам, напълно съм съгласен с вас. Ако е родила друго дете преди Лукас, все някой ден е щяла да му каже.

В днешно време никой не би я заклеймил. Дори напротив: подобна история би подкрепила категоричната й позиция в спора за абортите.

Астри взе снимката и я вдигна срещу светлината.

— Приликата може и да е случайна. Винаги съм смятала, че Лукас прилича удивително на Лил Линдфорш, а двамата не са роднини.

— На Лил Линдфорш?

Ингвар се усмихна широко и поклати глава, а после за пореден път огледа снимката.

— И тази жена прилича на Лил Линдфорш — установи изненадан той. — В интерес на истината сте права. И Лукас има много общи черти с нея! Изглежда като тъмнокосата мъжка версия на Линдфорш.

— А вие приличате на Браян Денехи — усмихна се Астри. — Американския актьор, нали го знаете? Съмнявам се да сте роднини.

— И други хора са ми казвали същото — изпъчи се Ингвар. — Но той е малко по-пълен от мен, нали?

Тя подмина въпроса с мълчание. Ингвар отново посегна към кифличките.

— Защо твърдите, че жената от снимката днес е прекалено възрастна? — поинтересува се Астри.

— Ами ако е родена през 1962-а или 63-а, днес би била на… — той пресметна наум — … около шейсет и четири. Според вас на колко години е била, когато е направена снимката?

Астри отново я разгледа.

— Не мога да преценя — двоумеше се тя. — На двайсет и три? На двайсет и пет?

— Вероятно по-млада. На около осемнайсет. Преди жените са изглеждали по-възрастни заради дрехите и прическите. Аз съм роден през 1956-а и съм готов да се закълна, че жената на тази снимка е по-възрастна от мен.

— Ама как… откъде…

— Обърнете внимание на хартията — той внимателно хвана единия край. — Ако предположим, че жената е родена в началото на шейсетте, значи снимката е направена… — той отново пресметна наум — … около 1980 година. Тази снимка прилича ли ви на направена преди трийсет години?

Астри поклати глава.

— И според мен е направена много по-отдавна. Някъде от началото на 60-те. Не по-късно от 1965-а. Само погледнете дрехите и прическата!

— Аз съм родена през 1980-а — вяло отбеляза Астри. — Не знам почти нищо за тогавашната мода, но ако сте прав, значи тази жена… тя… е връстница на Ева Карин!

— Да — кимна Ингвар, а кифличките продължаваха да го изкушават. — В такъв случай…

Той пак сложи снимката върху коляното си. Астри се наведе над нея и разгледа внимателно чертите: тънък прав нос; високо гладко чело; хубава кожа; косата изглеждаше като нарисувана и се спускаше на красиви вълни с леки букли на слепоочията.

— Да не би епископът да има сестра? — промърмори Ингвар и се изправи. — Жената няма нищо общо с Ева Карин, но ако е нейна сестра, това би обяснило приликата с Лукас. Понякога гените се проявяват по необичаен начин и…

— Сестра? — ужасена се втренчи в него Астри. — Ева Карин има по-малък брат, Айнар Улав, около петдесет и пет годишен, и по-малка сестра, Ане Тюрид, която навърши петдесет миналата година. Не, по-миналата. Но жената на снимката определено не е Ане Тюрид!

От коридора се чу шум от детски гласове. Някой се смееше, а входната врата се блъсна.

Астри бързо прибра снимката в плика, от който я извади. Поколеба се секунда, но после го подаде на Ингвар.

— По-тихо, деца!

Тя не сваляше очи от Ингвар.

— Баща ви и Уилям спят. Не викайте така!

Ингвар стана, излезе в коридора и едва избегна сблъсъка с двете тичащи хлапета. Те го изгледаха с любопитство.

— Ти кой си? — попита по-малкото.

— Ингвар. Ти сигурно си Андреа, новият Пикасо.

Момиченцето се разсмя.

— А, не, просто рисувам ушите и краката, където трябва.

— Правилно — Ингвар разроши косата й. — Не е хубаво човек да ги размества.

— Благодаря, че се отзовахте — каза Астри.

Облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше по-спокойна след проведения разговор. От сдържаната усмивка, с която го посрещна, вече нямаше и следа: сега се усмихваше широко и дори се засмя, когато осемгодишният й син й показа как си е направил фалшива татуировка с емблемата на местния футболен отбор на ръката.

— Редно е аз да ви благодаря — настоя той, размаха плика за довиждане и излезе навън.

Зад него вратата се затвори и той тръгна към колата с бързи крачки. Качи се, но преди да запали, Астри се спусна към автомобила. Той свали прозореца и подаде глава.

— Нося ви няколко кифлички — тя мушна пликчето в колата. — Най-вкусни са топли, а ми се стори, че ви харесаха.

Преди да успее да й благодари, тя вече тичаше обратно към къщата. Ингвар отвори пликчето и си взе кифличка. Отвори уста да отхапе. Почувства се виновен, задето нарушава хранителния си режим.

Но за него нямаше нищо по-хубаво от прясно изпечена кифличка.

А и не беше ял по-ароматно ягодово сладко.