Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (хроника на един човекоядец)

I

— Детектив Йордана.

Гласът на ченгето прозвуча важно и тя осъзнаваше, че се бъзика с нея и по-специално разглежда с неприкрит интерес гърдите й, без да се задълбочава излишно с полицейската й карта, която бе тикнала под носа му.

Най-сетне мина покрай него; продължи да върви по безкрайно дългия коридор, който чак в самия си край я отведе до кабинета на главния лекар.

Бе мъничко ядосана, защото бе сигурна, че онзи невъзпитан сержант продължава да я зяпа от поста си, наслаждавайки се най-безсрамно на задника й.

„Клоун!“

Вратата на кабинета беше нащърбена; невидяла боя може би от четири-пет години; очевидно бюджета на психиатрията бе съвсем изтънял; забеляза го още в мрачния двор, докато крачеше между дърветата с неподрязани клони и буренясалите лехи на алеите, които не бяха пипвани от градинар от доста време.

Почука и влезе, без да изчака да я поканят вътре.

Доктор Павел Кирилов, бе около четиридесет и осем годишен, с прошарена грива над интелигентното си чело и очила, които притеснено свали от носа си, за да я погледне със сините си като незабравка очи.

— Вие сте разследващият полицай… ъъъ, Йордана, нали така? — смотолеви неуверено той. — Не очаквах да сте толкова…

— Млада ли? — усмихна му се тя.

— …и много красива — довърши мисълта си психиатърът, кимвайки й да седне на стола срещу бюрото му.

— Тук съм заради пациента… канибал — поде тя с леко одрезгавял глас. Не можеше още да свикне, че работи по случай със сериен убиец. Имаше усещането, че репликите й звучат като в банален холивудски филм за психари. Чувстваше изнервена и малко несигурна от този факт.

— Ясно — отговори й резервирано той. — Тук е, при тези мерки за сигурност, няма къде да се дене, дяволът. — Позасмя се на собственото си остроумие. — Трябва да му се признае; интелигентен тип е, въпреки ужасиите, които е натворил, докато е бил на свобода. — Лекарят се почувства някак си некомфортно в стола си и неспокойно се раздвижи на седалката му. Изкашля се, преди да й каже: — Искам да ви предупредя да стоите настрана от него, ужасно опасен е този дявол; повярвайте ми, въпреки благоразположението, с което разговаря с посетителите си…

Я виж ти, колко бил загрижен! Тя се усмихна горчиво в себе си. Този доктор беше особняк; или беше забравил с кого разговаря; или като всеки мъж беше под влияние на сексуалността й. Според някои индивиди от другия пол, жените са лекомислени и беззащитни същества… Последното предизвика в нея насмешка; спомни си думите на треньора си по бойни изкуства: „Тежко му на бъдещия ти съпруг, Йордана, ако не дай Боже, те ядоса с нещо!“. Преди това в изблик на спортна злоба, го беше тръшнала здравата на тепиха.

Припомни си делото на Людоеда; така го бяха нарекли таблоидите, а по-късно и самите оперативни ченгета, разследващи престъпленията му.

Двадесет и седем жертви за по-малко от една година!

Бяха различни по възраст, пол и социален статус.

Някои от убитите изобщо не откриха, защото след като ги беше изял, човекоядецът беше изгорил костите им, за да не оставя излишни следи.

Разбира се, най-ужасни бяха уликите, които бяха намерили по-късно. Полицаи-ветерани си бяха изповръщали червата, докато бяха правили кошмарните си разкрития в усамотената къща край морето на Людоеда.

Серийният убиец бе заявил по-късно, че най-големия му проблем бил как да съхранява месото от разваляне и вмирисване. За това измислил уникален начин да го запазва със съответните му вкусови и хранителни качества.

Беше оставял жертвите си живи и беше си рязал мръвки от плътта им, за да ги яде, докато са все още „сочни“ и „пресни“; това бе струвало невероятни страдания на мъжете и жените, които беше отвлякъл, и които бе използвал като „храна“ през всичките тези месеци, преди да го арестуват.

— Изяждал ги е живи — обясни й по-късно в лабораторията си полицейският патолог. — Най-незабравимите мигове били, когато сядал до жертвите си и си подбирал най-крехката мръвка от телата им; после я отрязвал и я поглъщал пред очите на нещастника или нещастницата! Ако това не е сатанинско, Йордана, здраве му кажи!

Тя го бе изгледала невярващо.

— Не са ли крещели от болка? Не са ли викали отчаяно за помощ?

— Не са могли с изтръгнати езици, а и са били обездвижени заради отрязаните си сухожилия… Той ги е използвал за жива храна, Йордана, след като предварително ги е осакатявал. Най-чудовищното е, че не изпитва никакво угризение или поне малко вина за злодействата си. Смята се за голям кулинар и познавач на изисканата кухня, този… изверг!

Последната му жертва я бяха спасили, макар че липсваха някои части от тялото й и си беше цяло чудо, че хирурзите въобще бяха успели да я закърпят отново. Някога бе представлявала красива жена, а сега бе само човешка развалина, която живееше с отминали кошмари, които за нея никога не свършваха.

Йордана беше опитала да я разпита, но как да получиш информация от човек, който е без език и устни, и който те гледа с изпълнени с ужас очи, и само при споменаването на името на мъчителя си, започва да мучи и да се гърчи в спазми?

Йордана се беше отказала да разговаря с нея, поне докато не откриеше начин да стигне до душата й.

На свой ред, тя се дистанцира и каза на психиатъра:

— За мене не се тревожете, свикнала съм да се оправям в различни ситуации. Ще ме заведете ли при пациента?

— Както кажете.

Водеше я с развети поли на престилката си в лоното на болницата, която все повече й приличаше на затвор, отколкото на здравно заведение.

„Ама, че съм и аз! — скастри се. — Това е психиатрия, където се лекуват психично болни престъпници, не е курорт!“

Доктор Павел Кирилов отключи и заключи поредната врата със стоманени решетки, и засечени от мигащото око на една от видеокамерите, най-после стигнаха до стаята на Людоеда.

Тя се загледа в немитата мозайка на пода, докато докторът се суетеше с връзката ключове.

Най-сетне пъхна един от тях в ключалката и след известно усилие го превъртя.

Йордана потръпна, мислейки, че ще влязат направо при пациента, най-вероятно овързан с каишки за леглото и обездвижен в усмирителната си риза. Но очакванията й, не се оправдаха.

Пристъпиха в неголямо преддверие, което беше разделено с бронирано стъкло от помещението, което бе обитавано от серийния убиец. Стъклената преграда бе подсилена с допълнителна решетка, която осигуряваше още по-голяма сигурност срещу канибала.

Стаята, която бе зад това защитно съоръжение, бе спретната и прилично подредена.

Прозорци нямаше, но луминесцентно осветление бе достатъчно силно, за да се почувства човек нормално в тази стая-килия.

Пациентът не беше вързан; седеше си кротко на леглото, облечен в най-обикновена поизбеляла от прането пижама и с домашни пантофи на краката.

Посивял, слаб и с тия очила за четене, Людоеда приличаше повече пенсионер, принуден да препрочита любимата си книжка, вместо да отскочи до пейката да си побъбри със старите приятели.

На такъв, тя не би обърнала внимание никога, ако го срещнеше в супермаркета или в парка, или където и да е било другаде.

Тази делничност на знаменития убиец я стресна повече, отколкото, ако беше го видяла окован и с кървава слюнка на устата.

— Да ви представя Борис Лилов, известен още като Людоеда! Най-популярният ни пациент! — подсмихна се докторът, който сякаш беше отгатнал стъписването й.

— Любимо занимание — четенето на литература — продължи той. — Сам казва, че иска да стане писател и като Дюма-баща да напише книга с кулинарни рецепти. Моля, детектив Йордана, пациентът е на ваше разположение; не ви съветвам обаче да имате физически контакт с него! Преди два дни отхапа два от пръстите на санитаря, докато той му поднасяше обяда, ей през онова прозорче, в преградата пред нас. Така че внимателно, ако искате да сте невредима. А сега ви оставям на четири очи или почти… — Той посочи към видеокамерите в ъглите на укрепената килия. — Като приключите, само махнете в обектива и ще дойдат да ви приберат.

Очевидно вътрешно тържествуваше, защото излезе със зле прикрита гримаса на злорадство, заключвайки шумно вратата след себе си.

Йордана остана сама, изолирана в една стая, с най-прочутия убиец в аналите на криминалистиката в България.

Вярно, че имаше солидна преграда помежду им, но кой знае защо, това не стопляше сърцето й.

— Вие сте истинско бижу — пръв започна Людоеда.

При други обстоятелства, би си помислила, че тактично разчупва леда между тях, но сега репликата му прозвуча някак си двусмислено. Остана изненадана от баритона му, който с нищо не я подразни.

Той се досети и се засмя късо. Смехът му също звучеше приятно. Така се смеят близки приятели, които знаят много тайни и разбират прекрасно човека до себе си.

— Нямам предвид нищо лошо — доуточни той. — Исках само да ви похваля, че имате чудесна фигура, че се обличате с вкус и ми се струва, че сте много по-интелигентна от вашите колеги.

— Това пък откъде ви хрумна?

— Че сте умна ли? Да речем интуиция; тя никога не ме подвежда, детектив Йордана.

Тя го прониза с поглед. Знаеше името й.

— Не се притеснявайте — той остави книгата си настрана, посочвайки купчината с вестници до себе си. Бяха подредени педантично на бакелитовата масичка. — Следя всеки ден пресата, а там пише редовно за вас. Според мене се справяте прилично. Може би един ден ще ви повишат, Йордана.

Тя реши, че ако е толкова добра, едва ли щеше да търчи за сведения при него.

— Излишно ме ласкаете — заяви предпазливо. — Всъщност съм тук, защото имам нужда от помощта ви…

Борис Лилов стана от мястото си и се приближи с гъвкава походка до решетките и преграда от стъкло. Изглеждаше заинтересован.

— Бих ви помогнал, ако вие също ми помогнете — многозначително се вторачи в бюста й. — Какво ще кажете, ако си разкопчаете блузката, а аз набързо си лъсна бастуна? — Погали се чувствено по чатала, без да откъсва очи от издутия й сутиен. — Дребна работа, с която ще спечелите благоразположението ми.

Като видя отвратената й физиономия, се засмя искрено.

— Успокойте се! Пошегувах се — махна нехайно с длан. — Не си падам по тоя род забавления. Нали сте запозната с кръга на приоритети ми. — Погледна я сериозно в очите.

— Изглежда не само вие се шегувате… — каза тя, преглъщайки яда си.

— Какво искате да кажете, Йордана?

— Говоря за имитатора, разбира се. Явно е изучил интересите ви до съвършенство и се справя не по-зле от вас. Какво мислите за този самозванец?

— А, вие искате да ме настроите против него — парира я начаса Людоеда. — Все пак съм поласкан, че имам имитатор. Не е ли ласкателно някой да върви по стъпките ви, детектив Йордана?

— Зависи по какви стъпки.

— Строго съдите. Господ е отсъдил да има разнообразие. Това е природен закон!

Младата жена го фиксира с поглед.

— Защо месите Бога? Трябва да се обърнете по-скоро към Рогатия… — Почувства, че му чете морал напразно, не беше дошла тук за това, а да изтръгне информация от този мъж.

Той усети отново колебанието й.

— Можете да ме питате каквото пожелаете. А за Дявола сте абсолютно права, поддържаме пряка връзка — последните думи процеди през зъбите си и в зениците му — с припламваща злост. За миг беше свалил маската си на безобидно старче, показвайки оголената си същност на убиец.

Йордана се поразходи в преддверието, за да прогони полазилите я ледени тръпки и направо го попита:

— Поддържате ли контакт с имитатора?

Той я погледна присмехулно.

— Не ме е посещавал, ако имате това предвид.

— Нямам предвид само това.

— Добре, ще бъда пределно откровен с вас! Понякога получавам писма от него.

Сърцето й прескочи с един удар в гърдите й. Не бе очаквала такъв прям отговор. Вероятно беше някакъв ход от негова страна.

— Какво ви пише? — поинтересува се тя. — Мога ли да прочета писмата?

Канибалът се подсмихна подигравателно.

— Вие ме смайвате! След като се запознах със съдържанието им, ги унищожих веднага. Не съм наивник, нито доносник, детектив Йордана.

— Тогава защо ми казахте всичко това?

— Да речем — за стръв — засмя се той. — За да ми дойдете отново на гости.

В първия миг, тя не се досети, после измърмори:

— Очаквате да получите нови писма?

— А вие да не мислите, че той ще спре с убийствата и отвличанията?

— Изпраща ви писмо след всяко убийство, така ли?

Той помълча няколко мига, поглаждайки брадичката си.

— Понякога пиши и преди да убие — призна накрая. — Описва ми плана си за действие, иска да го посъветвам… Нали ми подражава.

— И вие му помагате в убийствата!

Борис Лилов се усмихна; явно се забавляваше с чувството й за справедливост и етика.

— А защо не? — възкликна. — Нима трябва да го отблъсна и нагрубя?

Йордана отчаяно сви юмруците си.

Беше изпълнена с желание да му разбие мутрата и да го остави мъртъв в клетката му.

Людоеда разбра душевната й дилема, повдигайки помирително ръце; лицето му бе непроницаемо, но и донякъде — тържествено.

— Ще направя компромис с принципите си. Ще ви се обадя, когато получа новото писмо. Ще разполагате със сведения за този имитатор, доволна ли сте?

— Добре. Ще оставя телефонните си номера на доктор Кирилов — съгласи се тя уморено. — Надявам се, да спазите обещанието си.

— Аз съм само едно куку! Забравихте ли? — Отряза я грубо Людоеда.

Нито за миг не беше го забравила и той й го припомни, докато тя правеше знак пред видеокамерите да изпратят някой да я прибере.

Докато чакаше, с гръб към него; чуваше как той учестено диша, докато усилено маструбира.

В мига, в който вратата се отключваше, свърши, простенвайки високо и облекчено.

Йордана си тръгна омърсена, без да продума.

Преди да напусне психиатрията, тя се отби при главния лекар. Завари го зад бюрото му, почти в същата поза, в която го бе видяла при предишната им среща.

Тя му подаде визитката си с телефоните си и го попита дали следят писмата до пациентите си.

— Много рядко — отвърна й лаконично.

— Защо?

— Защото почти никой не поддържа връзка с тях, детектив. Невменяемите не са почитатели на епистоларната литература.

— Но Борис Лилов твърди, че получава писма.

— В началото, да. Сега интересът и към него изчезна. Обществото ни е пълно с достатъчно луди на свобода, детектив.

— Цензурирате ли кореспонденцията му? — настоя тя.

Докторът изсумтя от налегналата го досада.

— Правилникът е такъв, че сме задължени да го правим! Ако бяхме попаднали на нещо важно, щяхме да уведомим полицията веднага. Но канибалът беше ухажван предимно от медиите; дори няколко издателства му предложиха да напише книга за живота си. Чудя се как държавният глава не му е връчи орден „Стара планина“!

— Ако попаднете на нещо интересно, обадете ми се — заяви му тя на сбогуване.

Когато младата жена хлопна вратата след себе си, психиатърът включи компютъра си и пусна на плейъра видеозаписа от преди десетина минути. На него се виждаше ясно онаниращият Людоед и обърналата му гръб, полицайка.

Увеличи изображението, вглеждайки се с удоволствие в деколтето на жената. Звуците от мастурбацията на Борис Лилов звучаха отчетливо; лекарят се усмихваше унесено, докато оглеждаше с похотлив интерес фигурата на Йордана.

Детективката вече крачеше към портала на психиатрията. Август се беше оказал още по-задушен от юли и поради високите температури през последните дни, небето се беше покрило с тежки буреносни облаци.

Тя излезе през вратата на портала и се качи потна в колата си.

Извади от жабката дезодорант, после се напръска обилно под мишниците. След това направи обратен завой, без да поглежда към мрачната сграда на психиатрията.

Имаше нещо готическо и зловещо в зданието, а бакърените облаци над покрива, само можеха да й внушат още по-голяма безнадеждност, която да довърши окончателно и бездруго лошото й настроение.

Тя отпраши надолу по пътя, ала след стотина метра сви към морския бряг.

Излезе от задухата на купето, поемайки с енергична походка към пустия плаж.

Морето бе потъмняло, оправдавайки напълно името си; гребените на вълните бяха оцветени в мръснобяло; духаше силен вятър откъм прихлупения хоризонт.

Гледката й допадаше със заплашителната си величавост. Тя се загледа, омагьосана, в настъпващата буря.

Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, й хрумна, че Борис Лилов прилича донякъде на Антъни Хопкинс от „Мълчанието на агнетата“, но тя съвсем не беше двойничка на Джоди Фостър. Беше атлетично сложена брюнетка и може би по-красива от холивудската звезда, помисли си кокетно, колкото да си пооправи настроението.

Един силен порив на вятъра заплети дългите й коси пред очите й. Тя ги оправи с нервен жест, тръгвайки обратно към колата си. В същия миг мобилния й телефон зазвъня.

Погледна номера на дисплея и бързо отговори.

— Намерихме един от отвлечените — чу равният глас на шефа си, инспектор Боян Велев. — Идвай веднага, Йордана.

Седна зад волана и подкара с висока скорост към града.

Автомобилът й се смали бързо като карфица в лентата на шосето, а могъщите гръмотевици забумкаха в абаносовия небосвод като някакви предвестници на Армагедон.

II

Все едно, че потоп се изсипваше от зейналата паст на небето, раздирано от време на време от синкави светкавици. Опустошителен летен порой, особено в градски условия, където шахтите не можеха да се справят с дъждовната вода и улиците бързо се превръщаха в реки.

Йордана успя да се добере до местопроизшествието, но към края на пътуването изпитваше усещането, че шофира амфибия, а не обикновен автомобил.

Не разполагаше с чадър, за това когато изскочи от колата, моментално подгизна до кости и образно казано, заприлича на патица, която плацика в любимата си вада.

Един от многобройните полицаи наоколо се сети да я наметне с дъждобран с качулка, но каква полза, когато се бе измокрила под несекващите дъждовни струи.

Къщата бе двуетажна, доста древна постройка, едва се крепеше в средата на един буренясал парцел, който сигурно би изглеждал много по-добре, ако имаше кой да се погрижи за него.

Имотът създаваше илюзията за изолираност, макар че се намираше в широкия градски център и ако се продадеше сигурно щеше да струва куп пари.

Тя изтича по някаква пътечка от разнебитени плочки, които само я оцапаха още повече с калните си пръски.

Един от призрачно щъкащите в пороя сержанти, й обясни къде да открие началника си, инспектор Велев.

Оказа се, че бил в мазето на този запуснат дом, пропит с миазмите на мухъл и влага.

Пътят до там бе осветен от някакви мижави крушки, щедро оплюти от мухите и забулени целите в паяжина.

Йордана се наведе, за да не удари главата си в ниския таван; слезе долу леко изгърбена и внимателно пристъпваща по проскърцващите стъпала на стълбата.

Мазето се оказа неочаквано просторно и достатъчно високо, за да ходи човек спокойно изправен в него.

Специалистите от техническия отдел бяха монтирали допълнителни осветителни тела, така че във вътрешността бе светло като ден и всяка подробност от интериора се виждаше ясно.

— Йордана! — повика я висок, широкоплещест мъж на четиридесет години, със светли коси и мъжествено лице, което би било красиво, ако не бяха изпитателно присвитите му очи.

Беше полицейски инспектор Боян Велев, който преди две години бе станал популярен, арестувайки серийният убиец, Людоеда; сега фиксираше с очи един от ъглите на помещението и Йордана веднага проследи погледа му.

Това, което видя, не й хареса; всъщност не би се харесало на никого, защото бе ужасна и покъртителна гледка; с тези неща Йордана още не можеше да свикне, въпреки петте си години работа в отдел „Убийства“.

В ъгъла беше измайсторена клетка, а в нея се беше свило нещо подобно на човек, но не съвсем. Приличаше повече на развалина или на голям ембрион, който бе замръзнал в очаквателна поза на вече случилото се събитие на раждането му.

За Йордана съществото бе безполово; тялото му бе покрито с кафяв слой от кръв и мръсотия, и бе набраздено от дълбоки язви; очевидно някой дълго и упорито се бе старал да го измъчва.

То бе заровило лицето си в окървавените си колене и от всичко май най-много се страхуваше да погледне действителността в очите.

А може би нямаше с какво да я гледа, помисли си потресената млада жена и усети, че настръхва като изгубено котенце в това враждебно мазе.

Въпреки че бе разстроена, тя прибягна към единственият жест, който би направил всеки съпричастен човек — погали с пръсти създанието по нараненото му рамо и изумена се отдръпна от бурната му реакция.

Съществото изкрещя, размаха обезобразените си ръце; после я погледна с плувналите си в ужас очи, като че ли очакваше да види самия Антихрист. Толкова страх в зениците на човек, Йордана не бе виждала никога досега.

Сега със сигурност установи и пола му, защото забеляза между краката му спаружения му член.

Тя отстъпи назад стресната от паническото му поведение, блъскайки се неволно в Боян Велев, който навреме я хвана за лакътя, за да не падне на пода.

— Открихме го благодарение на анонимно обаждане. Когато дойдохме беше прикован с вериги към стената на клетката — обясни й той. — Изпаднал е в силен шок, едва ли ще можем да го разпитаме скоро. Жалко, защото той е единственият ни оцелял свидетел!

— Не засякохте ли кой се е обадил?

— От уличен телефон — мъжки глас. Казал е този адрес на дежурния сержант и е побързал да затвори. Възможно е, да е някой от съседите или съвсем случаен минувач, забелязал нещо нередно в къщата…

— Но защо се крие!

— Не бива да виним хората, Йордана. Серийните убийствата през последните месеци хвърлиха в паника целия град. Медиите също допринесоха за истерията. Как очакваш при тая психоза, някой да се яви доброволно?

Тя въздъхна, поглеждайки към затворника в клетката.

— Да, пет смъртни случая, очевидно дело на човекоядец и поне една дузина изчезнали лица от двата пола. Може би не всички са жертви на имитатора, но този определено, е!

Двамата се отстраниха, за да пропуснат пристигналия лекарски екип; Боян Велев ги предупреди да бъдат внимателни с пострадалия мъж. За всеобщо облекчение, той се отпусна в носилката, без излишни ексцесии; само ломотеше нещо несвързано под носа си. Отнесоха го, без всякакви затруднения до линейката.

Докато го изнасяха, Йордана си мислеше колко несправедливо е устроен света; само преди две години бяха заловили един извънредно опасен психопат, наречен Людоеда, а ето че вече се вихреше друг.

За „родина“ на серийните убийци се считаха САЩ; в България до вчера тези престъпления бяха голяма рядкост; а ето че за един кратък период от време се наблюдаваше истински бум.

Тя потръпна от полазилите я тръпки по гърба. Господи, от какво бяха подлудели тези хора?!

— Има още една подробност — обяви Боян Велев. — Погледни тук, Йордана.

Тя се намръщи от отблъскващата смрад в клетката, но въпреки това влезе вътре, оглеждайки посоченото й място.

На грапавата стена на мазето, с разкривени кървави букви, някой беше надраскал:

„Поздравете от мен Людоеда.“

Тя излезе скована навън.

— Какво ще кажеш за това? — попита я инспекторът.

Какво можеше да каже? Имаше нещо смразяващо в това съобщение, което бе част от някаква „закачка“ между убийците.

— Не знам — промърмори тя. — Няма нищо случайно между Людоеда и имитаторът му. Трябва да държим под око Борис Лилов, ако искаме да хванем приятелчето му. Това е един от начините, Бояне.

— Може и така да е — измърмори той.

Двамата се измъкнаха от зловещото мазе; бурята се бе поукротила и от все още натежалото небе се отцеждаше ситен дъждец. Относителното затишие ободри Йордана, но тя бързо се върна към мислите, свързани с напрегнатото разследване.

Трябваше да открият сигурна улика, да дръпнат нужната нишка, за да могат да разплетат кълбото от загадки до самия му край.

— По-добре върви да си починеш — посъветва я загрижено Боян Велев. — Изглеждаш ми съсипана. Ако се случи нещо важно, ще ти се обадя по мобилния.

Тя понечи да възрази, но после размисли и само му кимна с безмълвна благодарност.

Докато двамата детективи се разделяха, само на няколко пресечки от тях, анонимният информатор, който беше позвънил в полицията, седеше гол в една затъмнена стая и се молеше.

В малката дневна едва се дишаше от нагнетената жега, но това не пречеше на младия мъж.

Тялото му лъщеше от пот, устата му бяха пресъхнали, но устните му не спираха да шептят молитвата, на която го беше научил Учителя.

Младежът живееше в унаследен апартамент, а средствата по издръжката му се изплащаха от джоба на родителите му, които още от най-ранна възраст задоволяваха всяка негова прищявка. Мартин знаеше колко много го обичат баща му и майка му, и се възползваше по най-безсрамен начин от любовта им. Благодарение на наглостта си, трийсетгодишният мъж продължаваше да безделничи и да се отдава на ексцентричните си занимания.

Напоследък, се бе увлякъл по окултизъм и мистицизъм, бе прочел доста литература за края на света и за Църквата на Сатаната на Шандор Ла Вей; разбира се, всичко това го възприемаше като забавна игра, докато не срещна на една от църковните служби един наистина забележителен човек.

Докато повечето членове на паството на „Сребърна звезда“ — така се наричаше религиозната им общност — бяха най-тривиални свалячи, дошли да забършат някое маце, поразгорещило се при обредните ритуали, то Учителя беше личност, замесена от съвсем друго тесто.

Не беше от разговорливите, но кажеше ли нещо, си личеше, че е човек на действието и честта, а не някой загубеняк. Духовните му напътствия бяха такива, че вярващият бързо намираше път до същината на най-истинския Бог, Сатаната, и изпитваше истинско удоволствие от общуването си с него.

Учителя беше съзрял в Мартин много податлив ученик и самичък му беше предложил да му стане ментор; двамата започнаха да се срещат често, да беседват и да обсъждат философските измерения на сатанизма, докато един ден, някак си съвсем непринудено, Учителя, го беше попитал с нехаен тон:

— Убивал ли си някога човек, приятелю?

Въпросът прозвуча точно на място, както звучеше и всяка друга дума на този вече немлад мъж, с посребрени нишки в косите.

Младежът потръпна от неочаквания въпрос, но някак си по-скоро очарован, отколкото скандализиран.

— Не, но бих желал да опитам.

И като че ли смисълът на цялото им приятелство досега, се състоеше именно в това внезапно негово прозрение. Прозрението, че през целия си живот, се бе подготвял подсъзнателно за това: да убие, да отнеме насилствено живота на друго човешко същество!

— Не говоря за обикновено убийство — продължи с наставнически тон Учителя. — Всеки може да убие някого, но не всеки може да бъде оръдие в ръцете Му.

— Искам да бъда негов слуга!

— Знам, но преди това трябва да си готов за целта, защото когато Му потрябваш, трябва незабавно да изпълниш волята Му.

— Тогава ме подготви, Учителю!

— Точно това и ще направя, младежо.

— Искам да служа на нашия Бог и в замяна да получа безсмъртие.

— Ако вярата ти е непоколебима, ще успееш.

— Покланям Му се! Ще сторя каквото трябва, за да пребъде царството Му!

След този разговор, Мартин започна подготовката си за святата мисия. Вярата му се нуждаеше от потоци кръв, ако искаше мечтата му за вечен живот да се сбъдне.

Учителя го научи как да се моли, даде му и шишенце с розови хапчета; под опияняващото им въздействие, той изпадаше в мистичен транс и религиозен екстаз.

Заедно излизаха сред природата; в багажника на колата им имаше цял арсенал с оръжия и по-възрастният мъж го учеше как да си служи с тях.

Младежът се превърна в отличен стрелец, ръката му не трепваше, когато натискаше спусъка, изпразвайки по цял пълнител в импровизираните мишени.

— Трябва да Му дариш много души, ако желаеш да спечелиш милостта Му — напътстваше го постоянно Учителя.

Мартин попиваше всяка дума с размътения си от наркотиците мозък.

— Това е твоето пречистване! — втълпяваше му среброкосият мъж. — След това няма да си вече същия, а човек от съвсем друг вид. Запомни главното, получиш ли знак от мене, трябва да действаш веднага!

— Да Му изпратя колкото се може повече човешки души?

— С тези оръжия, момчето ми. Колкото повече са мъртъвците, толкова по-добре е за Господаря, а и твоето възнаграждение няма да закъснее!

Учителя го снабдяваше редовно с дрога; тя правеше молитвите му още по-живи и изпълнени с невероятни видения, и, разбира се, го превръщаше в още по-зависим индивид.

Менторът му казваше, че това е в реда на нещата, че няма опасност да се пристрасти, че чрез хапчетата правел вярата си още по-устойчива.

Мартин изслушваше обясненията му безкритично, защото Учителя, молитвите и хапчетата се бяха превърнали в смисъла на живота му. Както и преклонението му пред Сатаната.

Тази сутрин, Учителя му се беше обадил по телефона, давайки му указания какво да прави понататък.

— Моментът настъпи! — му беше заявил тържествено. — Време е да се задействаш, момчето ми, защото Той пожела така, но преди това ме чуй внимателно. Ето, какво трябва да направиш…

Това се случи преди около три часа; след това Мартин отиде до уличния телефон на ъгъла и се обади в полицията. Каза това, което му беше поръчал Учителя, затваряйки възможно най-бързо, за да не го засекат.

Имаше още време, за това се прибра в апартамента си, глътна наведнъж две от розовите хапчета и дрогиран до козирката започна да се моли.

Ето, че сега, най-после изплуваше от дълбините на наркотичния транс; потта избиваше обилно от всичките му пори и той се изправи от мястото си вир-вода.

Дръпна завесите, отваряйки прозорците, за да нахлуе свеж въздух в пещта, в която се беше превърнала стаята му. Не беше усетил бурята и за това остана изненадан от прохладния бриз, подухващ откъм морето. Всичко беше окъпано в лъскава мокрота и гърдите му жадно всмукаха от йодните изпарения, появили се след излелия се порой.

Слънцето бавно си пробиваше път през облачната покривка; околните сгради и тревните площи между тях бяха нашарени живописно със светли и тъмни петна от слънчева светлина.

Колкото и красива да беше гледката отвън, той предпочиташе да мисли за друго; предстоеше му сериозно изпитание, за което се бе готвил от доста време.

Взе си душ, облече се, приготви и сакът с оръжията.

Не беше от леките, но до мястото на действието щеше да пътува с такси, така че нямаше проблеми.

Погледна се в огледалото в коридора: среден на ръст, кльощав, с бледа кожа и с дълги подвити в краищата коси. Очите му бяха тъмни, някак си хлътнали в изпитото му лице. Ако човек се взреше в тях щеше да разбере, че е отчаян наркоман, но той държеше клепачите си притворени, прикривайки разширените си зеници.

Мартин оправи влажната си черна коса, понечвайки да излезе, когато телефонът иззвъня рязко. Подвоуми се дали да се обади, но сметна, че може да е Учителя, за това си направи труда да вдигне слушалката.

Чу треперливият от безпокойство глас на майка си. Представи си изнервената й гримаса и лошият й грим, нанесен върху повехналото й лице, и без да се вслуша в потока от думи, затвори.

Набра номера на една известна таксиметрова агенция, поръчвайки си такси.

Операторката му каза да слезе след пет минути, но той се измъкна от жилището веднага; боеше се, че майка му ще позвъни пак.

Дочака на тротоара пристигането на колата, сетне се настани до шофьора — сакът с оръжията постави на задната седалка.

— Накъде? — попита го таксиджията едва-едва; очевидно жегата бе изсмукала от него всякакво желание да беседва с клиентите.

Мартин му съобщи адреса. По-добре, че не подхванаха разговор, трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача, въобще не му беше до празнословия.

След четвърт час спряха в просторен паркинг; обрамчен с цветните лехи на съседните градинки, а отпред бе внушителният магазин „Пикадили“.

Бе на четири етажа, свързани един с друг със стълбища и елеватор. Мястото бе отдалечено от квартала на Мартин, но Учителя го беше избрал именно заради многобройните му посетители, които непрекъснато сновяха из обширните му зали. Разполагаше освен това с ресторант, стол и питейно заведение, също претъпкани с клиенти.

Младежът плати машинално на шофьора, излизайки, без да дочака рестото си.

Последният повдигна учудено вежди, защото не очакваше такъв щедър бакшиш от този зле облечен и затворен в себе си млад човек. Но щом това момчето имаше излишни пари за харчене, откъде накъде ще го спира? Таксиджията прибра банкнотата, направи идеален завой с колата си, за да се влее в трафика на двупосочното платно.

Мартин дори не забеляза маневрата му.

Районът се беше променил много през последните няколко години. Беше гъсто застроен с хотели и търговски обекти; от стария ресторант над спирка „Почивка“ не беше останало нищо. Вместо емблематичното за града заведение — тази грамада от сгради, която можеше да пробуди калустрофобия, а не да осигури приятен отдих на туристите.

Но на него не му пукаше за проблемите на туристическия бизнес.

Беше дошъл тук с определена цел и тя включваше желанието му да избие колкото се може повече хора.

Той вдигна сака с оръжията, насочвайки се с ленива походка към входа на магазина.

Порталната врата, снабдена с фотоклетки, се отвори послушно пред него.

Вътре работеха мощни климатици, почувства се като в някакъв благословен оазис след силната жега отвън.

Блаженството му трая обаче само няколко секунди. След това си спомни за мисията си и за отговорността, която лежеше на плещите му.

Сега трябваше да открие някое уединено местенце, където да се подготви за акцията. Огледа се за подходящо скривалище.

Тоалетните се намираха в най-отдалечения край на преддверието, покрито цялото с излъскан розовеещ мрамор. Пое се към тях.

Влезе в една от празните клетките. Седна на фаянсовата чиния, слагайки сакът между коленете си. Дръпна ципа на преносимия си арсенал. Разполагаше с два автомата и два пистолета. А също така и с достатъчно боеприпаси за тях.

Страхотна огнева сила, особено срещу невъоръжен и неподготвен противник.

Докато проверяваше оръжията, се засмя.

Противници ли?! Нима клиентите и персоналът на този огромен универсален магазин му бяха врагове? Какво му бяха сторили горките пичове?

Разбира се, че нищо. Едва ли имаше познати сред тях. Но, той не беше виновен, че бяха дошли на пазар на неподходящото място и в неподходящото време, иначе нищо лично нямаше срещу тези нещастници.

Неговият Бог, Сатаната, щеше да опрости наглед кървавото му злодеяние и щеше да го възнагради с безсмъртие в замяна на изпратените му души.

Извади от чантата си и кожените кобури — сложи си ги.

Сега имаше къде да постави пистолетите си; автоматите щяха да бъдат в ръцете му, готови за стрелба.

На кръста си пристегна колан с паласка за четирите резервни пълнителя за късоцевните автоматите.

Сега беше снаражен като някой терминатор и можеше да се измъкне най-после от тоалетната.

Когато тръгна към един от елеваторите, никой не го удостои с внимание. Хората бяха улисани в покупките си и този безличен, дългокос младеж с „играчките“, които носеше, им беше абсолютно безразличен.

Но това, разбира се, не бяха играчки!

Мартин се усмихна като вълк; продължаваха да го приемат като празно пространство. Толкова по-зле за тях.

Стъпи на стъпалото на елеватора, оставяйки се да го понесе надолу към приземния етаж, където бяха щандовете с готовите храни и клиентите се тълпяха да си купят нещо вкусно за похапване.

Мартин вече беше свалил предпазителите на оръжията, за това само насочи дулата им към дългата опашка от чакащи.

За миг се почувства като пълен господар на положението.

След това натисна едновременно и двата спусъка, отприщвайки ада в „Пикадили“.

Първите куршуми пронизаха мъжете и жените, които бяха най-близо до касата за плащане на сметките. Останалите зад тях бяха опръскани с части от мозъка им и раздробени кости от крайниците им. Рукналата кръв бе толкова много, че оплиска набързо всичко наоколо; паниката настъпи моментално, оцветена в тъмно червено.

Хората се разпръснаха в различни посоки, но мнозина не можаха да стигнат далече, защото безмилостната буря от олово ги застигаше, поваляйки ги мъртви или осакатени върху хлъзгавия от кръвта им теракот на приземния.

По-късно, щяха да нарекат убиецът „смеещият се човек“, тъй като в този миг гримасата на младежа наистина приличаше на хилеща се.

Всъщност, той се беше озъбил от обхваналото го напрежение и това създаваше илюзията, че се смее.

Колко души беше убил, не можеше да прецени със сигурност в този хаос от бягащи и ужасени хора.

Спря се за малко, за да презареди и когато бе отново готов за действие, се прехвърли на друг елеватор, равнодушно прекрачвайки в подножието му два окървавени трупа.

Сега пътуваше, застинал като сфинкс, към щандовете с бяла техника и електроника. Когато слезе на втория етаж, попадна първо в едно кафене — тук хората го гледаха с оцъклени от ужас очи. „Разясни“ им положението, като започна да ги избива с къси автоматични редове.

Крясъците, стенанията и воплите им бяха толкова сърцераздирателни, че той без малко да изгуби хладнокръвие, но стисна зъби, припомняйки си защо всъщност е дошъл тук.

Прекоси бавно опустошеното заведение, застивайки пред витрините с телевизори; куршумите ефектно се забиваха, както в човешките тела, така и в плоските им екрани. Пукот, искри, избликващи алени фонтани се смесиха в едно с потрошените стъкла и парчетиите от апаратите по металните рафтове.

Отново трябваше да презареди и да смени позицията си.

Сега се насочи към пълния с гости ресторант на предпоследния трети етаж. Кървавият ад се разрази и тук: убиваше спокойно, методично и кой знае защо гледната му точка беше отгоре, сякаш бе мъртъв и отделил се от тялото си, за да наблюдава от тавана извършваните убийства.

Това, което виждаха очите му, го изпълваше с чувството за надмощие и богоизбраност, тъй като през последните минути, единствено той решаваше кой да живее и кой да умре.

Внезапно ударниците на оръжията му изтракаха глухо — бяха му свършили патроните. Нямаше вече и в паласката на кръста му.

Захвърли ненужните оръжия, изваждайки от кобурите им пистолетите.

Оставаше му да посети последният четвърти етаж, където бяха фитнес салона, козметиката и магазина за мобилни телефони.

Елеваторът го отведе бързо до там, като някакъв емисар на унищожението.

Бодибилдингът беше празен, но в останалите помещения бе пълно с клиенти.

Мартин започна да ги обстрелва, изпънал ръцете си успоредно. Нямаше пропуски — очевидно тренировките с Учителя не бяха отишли напразно.

Интересно, но нито една от жертвите му не се опита да го нападне; охраната на магазина или полицията също не се намесиха досега, въпреки че вилнееше… от кога? — може би от цяла вечност.

Най-накрая отпусна изморените си ръце — патроните му бяха свършили.

Захвърли и пистолетите.

Не му трябваха — беше приключил с убийствата.

Оставаше му само още едно нещо. Учителя специално го беше инструктирал за това.

Младежът влезе в оплескания с кръв салон за красота; заобиколи няколко трупа и откри пред едно огледало гилза с яркочервено червило. Написа с големи букви съобщението, което беше пожелал да остави наставникът му. Огледа го скрупульозно, полюбува му се и после реши, че е настъпило времето да си отиде.

Сега всичко беше в ръцете на Господаря.

Той щеше да определи съдбата му.

Мартин използва пак елеватора, който го отведе до познатото фоайе с лъскавия до блясък мраморен под.

Излезе, примижавайки срещу изтърколилото се на запад слънце.

Чувстваше се изморен, но удовлетворен от работата си.

Не съжаляваше за нищо; може би единствено за ласкавите лъчи на дневното светило.

Вдиша с пълни гърди от свежия въздух и едва тогава ги забеляза.

Полицаите, охранителите и още някакви цивилни типове — всичките въоръжени до зъби, прикрити зад полицейските коли, паркирани пред магазина.

Усмихна им се, след това се пресегна зад кръста си, рязко изпъвайки ръката си напред, като че ли насочваше пистолет.

Убийственият огън не закъсня.

Камшиците на изстрелите го завъртяха около оста му, разкъсаха тялото му и го отхвърлиха в стъклената витрина зад него; всичко се превърна на сол под обстрела.

По-късно се разбра, че тялото му е натъпкано поне със стотина куршума, сякаш беше знаменитите Бони и Клайд наведнъж.

Когато инспектор Велев и детектив Йордана пристигнаха на местопрестъплението, тъкмо изнасяха трупът му. Чаршафът отгоре беше подгизнал в тъмночервено.

Боян Велев гневно се развика на подчинените си:

— Трябваше ми жив!!! Какво, за Бога, мога да направя с един мъртвец?!?

Полицаите отбягваха яростните му погледи; убиецът беше убил трийсет и седем души и беше ранил двойно повече в ужасяващото клане. Кой уважаващ себе си полицай би му простил?!?

Не, в града нямаше такова ченге!

— Какво ще правим сега, Йордана?

На нея й се стори странно, че шефът й я пита за такива неща.

— Оглед. Заключения. План на действието. Обичайните процедури.

— Да, бе! — В гласа му се прокраднаха горчиви нотки. — Точно така ще постъпим, след като нашите славни полицаи убиха извършителят на цялата тая гадост!… При това невъоръжен!

— Не го приемай така. Въпросният тип уби страшно много хора. Няма как колегите да го погалят с перце.

— Можеха да го арестуват, да го пребият от бой, но не и да го убиват! Сега няма кого да разпитваме! Как ще узнаем истината?

Йордана повдигна безучастно раменете си.

— Вече е мъртъв, няма смисъл да се косим за това.

Докато разговаряха бяха прекосили вече фоайето; изкачиха се по стълбището до четвъртия етаж; елеваторът беше изключен. Един от оперативните работници им беше казал, че там има интересно съобщение, с което трябва да се запознаят.

След малко бяха в салона за красота. Стараеха се да не поглеждат към локвите с кръв и все още не отнесените в моргата трупове. Господи, подобна касапница не бяха виждали никога през живота си.

Засега удържаха медиите, но когато лавината от информация се отприщеше, кой знае… Не им се искаше да мислят за последствията от тази трагедия — сигурно щеше да има национален траур в цялата страна.

За втори път през този ден, те се изправиха пред надпис, изписан в алено; но този път не беше с кръв, а с дамско червило.

Детектив Йордана прочете съобщението внимателно и недоумяващо се смръщи.

То гласеше тайнствено:

„Книга, написана на пясък.“

За разлика от нея, Боян Велев изглеждаше още по-афектиран. Силните му челюсти бяха стиснати здраво, очите му мятаха истински мълнии. За професията си, беше прекалено емоционален.

— Какво пък е това? — възкликна тя, игнорирвайки гневът му. — Някаква безсмислица или поетична мистерия?

— Помисли — процеди през зъби той. — Не ти ли се струва, че има съмнително повторение в двата днешни случая?

— В единия имаме жертва на имитатора, а в другия — застрелян масов убиец. И какво?

— И в двата случая е налице съобщение.

— Какъв е изводът от това?

— Сигурен съм, че злодействата са свързани помежду си.

— Така ли е наистина?

— Убеден съм в това…

— Но…

— Никакво но! Разполагаме в психиатрията с един психопат, който мечтае да напише книга… Доста любопитен факт!

Тя си спомни Людоеда в укрепената му клетка и литературните му амбиции; от този спомен я полазиха неприятни тръпки по гръбнака.

— Но Борис Лилов е в килията си! Не може да участва в тези престъпления.

— Пряко — не, но косвено — защо не? Трябва да го притиснем до стената и да проверим всичките му контакти с външния свят. Заеми се с тази задача, Йордана.

Тя кимна, поглеждайки неволно към кървавочервения залез над линията на изчистения хоризонт.

Стори й се като злокобна поличба; наложи й се, да положи максимум усилия, за да потисне дълбокото си безпокойство.

III

Само преди няколко дни бяха стрували панахида на Мария; бяха се изтърколили три кошмарни години от злощастната катастрофа, която бе отнела преждевременно все още младият й живот, а той изпитваше чувството, че е било едва вчера. Жена му бе приела трагедията с голяма болка, но не беше дала воля на емоциите си. Мъката по дъщеря им я ядеше непрекъснато отвътре — беше убеден в това — тъй като го виждаше постоянно в очите й.

Ако не беше обществената му ангажираност, разнообразните проблеми, свързани с дейността му на кмет на морския град, Цветан Борисов сигурно би изгубил ума си от скръб, но работата го спасяваше, откъсвайки мислите му от смъртта на единственото им дете.

Седеше зад служебното си бюро, пред включеният лаптоп и разглеждаше на дисплея му стари семейни снимки. Всъщност не бяха чак толкова стари — повечето бяха от сватбата на Мария с този… неуместен човек. В сърцето му нахлу отново омраза към амбициозното ченге, Боян Велев, който по волята на жестоката съдба, му бе станал зет и заедно с това, и екзекутор на дъщеря му. В нощта на произшествието именно той се беше блъснал в крайпътното дърво, убивайки на място жена си, която бе седяла в съседство до него. Една глупава шофьорска грешка беше лишила от дъщеря и бъдещи внуци семейство Борисови.

Разбира се, Боян Велев не понесе никаква отговорност за деянието си.

Установи се, че пътят бил мокър, че колата поднесла на един хлъзгав участък; за да избегне удар в насрещното движение, полицаят се бе опитал да отбие в канавката, а там автомобилът се бе натресал във фаталното дърво.

Трагично стечение на обстоятелствата: вина — липсваше, налице бе само един погубен живот — на тяхното скъпо момиче.

Цветан Борисов беше от самото начало против техния брак.

Неговата красива и образована в чужбина дъщеря с това нахакано, надуто и самонадеяно ченге, което освен мускулите си и нелепата си заплата на инспектор, нямаше нищо друго.

Но животът беше решил: Мария се беше влюбила лудо в този нелишен от обаяние мъж, скоро след това се ожениха; две години по-късно, тя бе мъртва, а съпругът й даваше интервюта в медиите като топ ченге.

Къде беше справедливостта в този свят? И нима силата на парите можеше да им върне обратно детето? Цветан Борисов беше много богат човек, но откакто бе изгубил единствената си рожба, бе презрял парите.

А тъкмо днес, четири дни след панихидата на Мария, ставаше за кой ли път въпрос за пари, и то за извънредно много; пари, които искаха да изтръгнат от него, изнудвайки го най-вулгарно.

Въздъхна тежко, затваряйки програмата за разглеждане на снимки и отново се пресегна към флашпаметта, която бе пристигнала преди обед заедно със служебните му писма.

Тикна я в един от слотовете на лаптопа, чукна с мишката върху изникналата икона на десктопа и после още веднъж върху видеофайла, който се намираше вътре в нея. За трети път изгледа краткото, но силно впечатляващо филмче.

Всъщност беше клип, майсторски монтиран от различни филмови откъси, показващи сцени на шокиращо насилие. Редяха се кадри на ожесточени престрелки, неконтролируема паника сред тълпата, предизвикана от злодеянията на убийци, кълцащи, режещи, ръфащи и поругаващи по най-изобретателен начин плътта на жертвите си. Героите на страховитите сцени бяха индивиди, задвижени от извратените си представи за смисъла на живота и скверните си схващания за доброто и злото.

Сюжетът на тази рапсодия на ужаса, се развиваше в град на морския бряг, като заключителните кадри, идентифицираха и точното му местоположение, показвайки модерната сграда на Общината и самият Цветан Борисов в най-различни работни моменти от ежедневието му на кмет.

После зловещ мъжки глас, обработен с електронно устройство, съобщаваше, че този видео кошмар може да се разиграе и тук, в този спокоен засега град, ръководен от най-успешния си кмет. И че ако Цветан Борисов не намери десет милиона евро в най-кратки срокове, за да откупи сигурността на съгражданите си, то целият този клип може да се превърне в реалност и за последиците ще отговаря единствено той, градоначалникът.

Ние изобщо не се шегуваме, обяви строго неизвестният диктор, и скоро ще получите доказателства за това.

След отправената заплаха на екрана започнаха да се движат едни и същи цифри — 10 000 000 евро!!!

Кметът ядосан спря плейъра и за пореден път се зачуди дали това не е дебелашкото чувство за хумор на някой дързък хакер или наистина е болното въображение на някой опасен рекетьор.

Всъщност колебанието му не продължи дълго; телефонът в дясната половина на бюрото му, иззвъня силно и рязко, принуждавайки сърцето му да подскочи от притеснение.

Той посегна към слушалката с някакво нарастващо чувство за обреченост.

Изслуша трескавата тирада на полицейския шеф от другия край на жицата.

Фразите: „кървава баня“, „прекалено много жертви“, „препълнени болнични заведения“, „психоза в града“, се забиваха като кинжали в ухото му.

Очевидно нищо не беше случайно! Изнудвачът беше нанесъл удара си, за да покаже колко много желае откупа от десет милиона.

Кметът прекъсна разговора, обзет от извънредно лошо предчувствие, че неприятностите тепърва ще се множат и задълбочават.

Докато проблемите в Общината ескалираха, един мъж си имаше други в болничното легло.

Бяха намазали раните на лицето му с лекарство, а после го бяха обинтовали цялото. В горещината усещанията му не бяха от най-приятните, а като се добавеше и сърбежът върху наранената му кожа, състоянието му не можеше да се определи като блестящо.

Навън беше вече късен следобед; съдеше по косо падащите лъчи на слънцето; в стаята беше сам; климатикът не работеше или изобщо нямаше такъв; беше ужасно топло и полъхът на вятъра, който нахлуваше през отворения прозорец с нищо не допринасяше да се поразведри атмосферата.

Изведнъж вратата се разтвори и вътре влязоха две медицински сестри. Никак не му допаднаха; реши, че са празноглави клюкарки; за това се направи на заспал.

Едната се изкикоти като малоумна.

— Виж го, Ваня, прилича ми на Невидимия!

— Много си е видим даже! — троснато отвърна колежката й. — Не започвай пак с глупостите си, моля те…

— Не се сърди де. Във филма, Невидимия, беше обинтован с такива бинтове, а след като ги махна — отвътре нищо! Просто ужас!

— Много приказваш, Милке. Погледни, клепачите му са затворени.

— Спи ли?

— Да. Сложих сънотворно в системата му… Мислех, че вече се е събудил, но…

— Горкичкият! Кой знае какви ужасии е преживял в онова мазе!

Двете се засуетиха край него; едната оправи прилежно завивките му, другата забърника в системата му. Той се изплаши, че може да го приспи отново, но безпокойството му се оказа напразно.

Сестрата, която се наричаше Ваня, рече:

— Да си тръгваме, след малко ще дойде главният лекар с онзи инспектор. Не искам да ни виждат тук.

— Ще го разпитват ли? — възкликна възбудено Милка. — В това критично състояние?!

— Поне е оживял! Виж какво стана в „Пикадили“! Моргата е претъпкана с мъртъвци, а терапевтичният блок — с ранени! Някакъв изрод да изпозастреля сума ти народ, ей така, безпричинно! Не е ли това нечестива работа?

— Права си, Ваня! Да изчезваме по-бързо от тук — идват. Сигурно е главният и полицаят.

Двете хлопнаха вратата, а той пренапрегнат от новината за клането в магазина, неволно стисна още по-силно клепачите си. Чак очите го заболяха от усилието.

Нямаше време за размишления; вратата се отвори пак, за да пропусне вътре хора с по-тежки, по-солидни стъпки.

Бяха мъжки. По-конкретно — на двама мъже.

— За съжаление, не е излязъл от упойката още — чу познатият глас на докторът. — Предупредих ви, че е рано за разпити…

— И без това съм зает — отвърна му сухо инспекторът. — Но все пак се надявах да му задам няколко въпроса… Той е единственият ни оцелял свидетел засега…

— Няма къде да се дене.

— За сигурността му съм поставил охрана пред вратата. С тези психопати, човек никога не се знае; може да се върне за него.

— Момчета ви ще го опазят. Двама души са чудесна охрана. Моля ви да ме извините, но от теравпетичния се нуждаят от мен, пациентите им са прекалено много. Никога не сме имали толкова случаи с огнестрелни рани …

— Изпълнявайте си задълженията си, докторе. Аз ще намина по-късно…

Двамата си отидоха, но той вече разполагаше с полезна информация — охраняваха го две ченгета. Тази непредвидена охрана малко усложняваше задачата му, но същевременно я правеше по-предизвикателна. Обичаше отправените предизвикателства, за това се изсмя изпод бинтовете.

Прозвуча зловещо като хъхрене, от което можеше да ти премалее под лъжичката, стига някой да чуеше, разбира се, непривичният звук.

Йордана и Велев си взеха „довиждане“ на паркинга пред универсалния магазин; тя за втори път пое към морския бряг или по-точно към психиатрията, където бе затворен Людоеда.

Слънцето срамежливо захождаше зад хоризонта, когато младата жена спря колата си пред неугледните, но здрави порти на зловещата сграда.

Жегата бързо беше пресушила мокрите последици след бурята, ала характерната мрачност и потиснатост на мястото си бяха останали непроменени.

Младият сержант, който нагло бе разглеждал гърдите й, бе изкарал смяната си; сега на поста му, дежуреше друг, по-възрастен полицай, който внимателно прегледа личната й карта. Едва след това я пропусна във владението на лудите.

Тя отиде веднага при главния лекар, за своя изненада го откри в кабинета му.

Той я посрещна свойски, като че ли се бяха разделили само преди няколко минути.

— Чух по новините — каза й съчувствено. — Ужасна трагедия… Представям си какво е състоянието на роднините…

— Ние сме на мнение, че вашият пациент, Борис Лилов, е свързан със случая. Ето, защо съм тук.

— Какво?!? — Той изобрази най-искрено удивление. — Болният не е напускал стаята си, откакто е въдворен тук, преди две години!

— Известно ми е. Днес ви попитах за връзките му с външния свят.

— Напоследък не е получавал писма. Когато е имало поща, винаги сме я проверявали стриктно. Ако бяхме забелязали нещо интересно, на секундата щяхме да ви уведомим.

— Може да сте пропуснали някое писмо?

— Глупости! Вие ме обвинявате в съучастничество!

— Не засега…

— Какво отношение може да има Людоеда към цялото това кръвопролитие? Изобщо не е мръдвал от мястото си!

— Косвено, най-вероятно. Сам ми призна, че е поддържал кореспонденция с имитатора си. Не смятате ли, че това е сериозен пропуск в сигурността ви?

— Мили Боже! За първи път чувам за подобно нещо!!!

— Приемам го за истина… поне засега. Искам да разпитам отново Лилов.

— Разбира се. Ще ви заведа при него.

— Ще се оправя и сама. Дайте ми ключовете, ще ви ги върна по-късно по вашия служител.

Докторът изнервяно издърпа чекмеджето, притиснало се в корема му; после й подаде обемистата метална връзка.

— Заповядайте, госпожице…

Вече от прага, тя се обърна към него и го запита:

— Означават ли нещо за вас думите: книга, написана на пясък?

Той учудено я погледна с аквамариновите си очи. Приглади разрошените си коси, преди да й отговори:

— Абсолютно нищо, детектив Йордана.

Тя излезе, без да се сбогува; имаше нещо хлъзгаво в този човек; може би прикриваше някаква тайна; може би бе заприличал, без да го иска на пациентите си, но този тип никак не й харесваше.

Йордана прилежно отключи и заключи всички врати, докато най-сетне се добра до килията на Людоеда.

Когато влезе в изолираното преддверие, затворникът се беше изправил на крака, посрещайки я радушно усмихнат.

— Очаквах ви — заяви с тих любезен глас. — Съжалявам, че хлапето ви е създало такива неприятности, но аз ви предупредих, детектив Йордана, нищо още не е приключило! Жалко, че се проля толкова невинна кръв… Но правилата на играта са си правила, не можем да ги променяме!

— Откъде си научил за „Пикадили“? Да не си чел утрешните вестници? — попита го ядосано тя. — И за какви правила ми разправяш? Ти си с доживотна присъда и за теб са валидни единствено затворническите правила!

— Къде отиде учтивостта ви, детектив? Напразно сте ми ядосана, повярвайте ми!

Тя си пое дълбоко въздух; осъзнаваше ясно, че гневът е лош съветник; но явно този извратеняк й въртеше номера още от самото начало. Кой беше в случая ченгето — не беше ли редно, тя да му залага капани?

Борис Лилов я изгледа с присвити очи; после се усмихна помирително.

— Не се ядосвайте така, детектив Йордана. Подобни емоции са вредни! Аз мога да ви бъда полезен, само трябва запазете самообладание.

— След цялата посята смърт днес, искате от мене светски маниери…

— Не, за Бога. Само да поговорим разумно, няма да съжалявате за това.

— Чудесно. Убедихте ме. Извинете ме за острия ми тон, но нали няма да започнете да си правите чекии като последния път? В това ли се състои разбирането ви за маниерност?

— Не бъдете толкова злопаметна! Напомних ви кой съм аз.

— И кой сте? Психопат-всезнайко? Или играта ви е по-сложна?

— Да, аз съм канибал! Нещо ужасяващо според моралните критерии на обществото. Но, вие сте абсолютно права, аз съм много добре осведомен човек.

— Как така? Вие сте затворен в клетката си. Пощата ви е проверявана редовно; наистина — четете пресата, но за кървавата баня в „Пикадили“ още не е написан нито ред…

Той се приближи до бронираното стъкло и я погледна изпитателно. Дълбоко в проницателните му очи се таеше нещо. Някаква тайна или подигравка?

— Получих писмо — продума. — Минути преди убийствата…

Тя замълча за известно време, после го отряза:

— Лъжете! Не можете да получите писмо, без никой да узнае. Просто няма начин!

— Книга, написана на пясък — промълви той, без да откъсва погледа си от нея. — Чрез нея се осведомявам за всичко, но не очаквам да ми повярвате…

Йордана се отдръпна като ужилена. Той знаеше за загадъчното съобщение, написано от масовия убиец. Само ченгетата бяха информирани за него; дори от медиите бяха скрили тази важна подробност.

— Кой ви каза за това?!? — изсъска жената. Съвсем живо си представи, как езикът й се плъзга между зъбите й, раздвоен като на пепелянка. Стори й се доста правдоподобна асоциация.

Той очевидно триумфираше, но изрече съвсем сериозно:

— Зная го от книгата. Там е написано всичко, което трябва да зная; тя е един вид контакта ми с цивилизацията отвън. Непонятно е за вас, но един ден ще разберете.

Тя удари с юмрук по стъклената преградата, която ги делеше.

— Не се правете на умен! Къде е въпросната книга, кога сте я чели? Та убиецът остави съобщението си само преди няколко часа върху едно огледало в козметичен салон. Откъде може да сте разбрали?!?

— Става дума само за една книга. Не се разстройвайте, детектив. Ще се състарите преждевременно, а ще бъде твърде жалко за една хубава жена…

— Не си играйте с мене, Лилов. Мога да ви стъжня живота!

— Защо се косите? Книга, написана на пясък, е, само една книга — наистина много специална, но само една книга, за Бога…

— Къде е тогава? Искам да я прочета? Защо заради нея избиха толкова невинни?

— Не сега, но след време ще я прочетете, обещавам ви. Още не сте подготвена за съдържанието й, детектив Йордана, а освен това има и определени правила…

— Аз определям шибаните правила!!! — изпусна си нервите отново тя.

Лицето на събеседника й се вкочани. Приближи се до нейното, деляха ги само няколко сантиметра пространство, той процеди студено.

— Грешите! Аз дърпам конците и вие ще играете по свирката ми! Повярвайте ми, най-накрая, изгодата ще е взаимна…

— Дайте ми някакво доказателство за лоялността си.

— Вече ви го дадох — изрече спокойно той. — Имитаторът… Вие го държите от няколко часа в ръцете си.

— Какво?!?

— Ами ето, заявявам ви го в прав текст, имате възможност да го изобличите за престъпленията му… Не сте ли го разпитали още?

Йордана се вцепени.

Той я наблюдаваше самодоволно усмихнат. Приличаше на баща, подхвърлил подарък под коледната елха и сега е изключително доволен, че е успял да изненада децата си.

После многозначително погледна китката си, все едно че сверяваше часа с несъществуващия си часовник на нея.

— Е, струва ми се, — каза с известен сарказъм — че може и да сте позакъснели малко, но ако побързате, може и да успеете… За колко време е възможно да стигнете до болницата, Йордана?

Най-сетне, тя трябваше да признае истината пред себе си — откритата жертва в онова мазе, всъщност бе самият имитатор! И сега този крайно опасен психопат беше в болницата, където нищо неподозиращият медицински персонал се грижеше за него. За един изверг!

Тя с треперещи пръсти извади джиесема от джоба си, набра нервно номера на Боян Велев. Стори й се цяла вечност, докато й отговори.

— Бързо!… — изхриптя. — Имитаторът е в онзи здравен център… Бързо, Бояне докато не е станало много късно!…

Докато се водеше този драматичен разговор, медицинската сестра, на име Милка, шпионираше зад ъгъла на коридора, двете ченгета, които, без да знаят, пазеха опасен сериен убиец.

Бяха млади, в цивилни дрехи и големи симпатяги; личеше им, че са полицаи по яките мускули, ниските прически, но най-вече по пистолетите, затъкнати в кожените им кобури на коланите.

Единият от здравеняците, по-русият, с ослепителната усмивка, отиде до кафемашината, която беше в непосредствена близост до наблюдателния пункт на младата жена. Полицаят се засуети, явно нямаше подходящите монети за автомата и тя услужливо му предложи дребни.

— Ако пуснете цели петдесет стотинки, няма да ви върне ресто — обясни на красивия мъж. — Големи измамници са тия автомати, от мене да го знаете…

Младежът й поблагодари, пусна монетите в тесния процеп, изчака пластмасовите чашки да се напълнят до горе, а междувременно я заговори най-приятелски. Уговориха се да се срещнат след края на смяната му и да пийнат ароматно кафе в барчето, което той обикновено посещаваше.

Момичето се усмихна очарователно, обеща, че ще го изчака след края на работата му, за да осъществят това интересно предложение. След това изтича право при колежката си, Ваня, за да й разкаже най-подробно за неочакваната свалка.

Това се случи някъде преди час и трийсет минути.

Тя на няколко пъти минаваше по коридора на път за манипулационната и всеки път поглеждаше крадешком към новия си ухажор.

Но ето че при последният „транзит“, Милка остана много изненадана, защото и двамата полицаи ги нямаше на поста им.

„Да не са ги отзовали по спешност?“ — озадачено си помисли тя. Изпита голямо разочарование, че още първата й среща с русия красавец се проваля заради някаква служебна заангажираност.

Преди десетина минути и двамата мъже бяха пред вратата на охранявания пациент; бяха заели лежерни пози и дори бяха малко отегчени от заслепяващите ги последни лъчи на залязващото слънце.

Интересно, защо си бяха отишли така внезапно? Това я обезпокои. Беше обидена, че новият й познат дори не беше си направил труда да я потърси, преди да си тръгне.

Издебна мига, когато никой не гледаше към нея и открехна вратата на стаята с тайнствения болен.

Очакваше да зърне пазачите му и да чуе смеха им заради проявената й бдителност, но не се получи така…

Стаята изглеждаше обикновено: болният спеше в леглото си, а през отвореният прозорец продължаваше да нахлува топъл въздух отвън.

— Ама че съм глупава… — измърмори момичето и се запита, защо за Бога, се промъква така гузно в стаята, та нали работеше тук!

Въздухът бе пропит с една особена въз сладникава миризма, която й бе смътно позната.

Милка на пръсти отиде до спящия мъж. Стори й се странно, че продължава да спи толкова дълбоко и спокойно; всъщност, ако човек се вгледаше по-внимателно, завивките му изобщо не се помръдваха, сякаш въобще не дишаше.

Тя се взря в него и забеляза нещо, от което сърцето й подскочи чак в гърлото й…

Бинтът върху лицето му не беше вече снежнобял, а обилно подгизнал от тъмночервена кръв. Тя избиваше през превръзката, стичайки се зловещо от цепките за очите му. Изведнъж, жената осъзна, че лицевите кости отдолу сигурно са размазани до неузнаваемост от множество силни и брутални удари. Най-вероятно след подобно третиране, се бяха превърнали в кървава каша…

Със сподавен вик, сестрата отстъпи назад и в същия миг попадна в прегръдката на две здрави ръце. Обърна пребледнялото си лице към непознатия, който неусетно бе влязъл след нея в стаята и запищя пронизително и отчаяно, сякаш я режеха на късове…

Тя се свести след няколко минути. Някой беше бутнал шишенце с амоняк под носа й и това беше свършило работа. Сега Милка оглеждаше недоумяващо колегите си и инспектор Велев, който й беше взел акъла.

— Видяхте ли нещо в онази стаята? — попита я той.

Тя се досети, че това е началникът на двамата полицаи, а това я върна към ужаса, преживян само преди мигове. Ясно си представи обезобразеното лице под бинта и се сви подплашена като притиснато в ъгъла животинче.

— Нищо не зная… — отговори му глухо. — Влязох там от любопитство… — гласът й спадна съвсем. — И тогава,… и тогава… видях… целия онзи кошмар…

— Успокойте се. Това е всичко засега. — Инспекторът беше наясно, че сестрата не е убила никого, но трябваше да изтръгне някаква информация от нея.

Остави я на грижите на колегите й от болницата и напусна манипулационната.

В коридора гъмжеше от полицаи; лицата на всички бяха сурови и вкочанени; бяха отнели живота на две ченгета; нямаше как да не са обезпокоени и ядосани!

Само за един ден в града имаше нечувана ескалация на насилието; Боян Велев се чудеше в коя държава всъщност живее — в България, голяма „колкото една човешка длан“, или в САЩ, където имаха сериозни проблеми в тая сфера.

От стаята на имитатора изнасяха телата на жертвите.

Убиецът беше проявил черно чувство за хумор, намествайки трупът на единия от мъртвите полицаи в леглото си, дори беше обинтовал главата му, за да може приликата да е пълна. Кръвта обаче беше избила бързо по превръзката и беше провалила номерът му.

Трупът на второто ченге бе натикан под леглото и за това бе останал за известно време незабелязан там.

Когато детектив Йордана му се обади по телефона, Боян Велев беше скочил веднага в колата си и бе шофирал като луд чак до тук, но, уви, бе пристигнал твърде късно.

Само дето беше изплашил до смърт сестрата.

Видя Йордана, която се задаваше целеустремена от края на коридора.

Беше разстроена от случилото се; когато стигна до него, той само повдигна безпомощно раменете си. Белята беше вече станала.

Тя започна да му разказва за любопитния разпит на Людоеда, когато един от служителите на техническите служби се приближи до тях, видимо развълнуван.

Беше облечен в бели дрехи, носеше някакви абсурдни терлици върху обувките си, както и боне на главата си в същия светъл цвят. Така според специалистите се гарантираше пълна стерилност на местопрестъплението и опазването на важните улики. В дланта си, човекът държеше внимателно окървавено парче хартия.

— Какво, по дяволите… — възкликна инспекторът.

Специалистът го изгледа с подчертана гордост.

— Открихме го в хранопровода на жертвата от леглото… Ново съобщение, инспекторе!

— Прилича ми на листче от малък бележник.

— Най-вероятно е точно това, но убиецът е използвал човешкото гърло за пощенска кутия.

— И какво ни е написал този път? — не издържа детектив Йордана.

— Сега ще ви го прочета: „Господин кмете, цената на откупа се вдига, защото бавите парите! Сега искам дванайсет милиона евро!“

Тримата се спогледаха безмълвно.

В тоя момент мобилният телефон на Боян Велев завибрира в джоба му.

— Иларионов е — чу в ухото си баритонът на главния комисар на града. — Оставете хората си да се оправят сами и елате веднага с детектив Йордана в Общината. По спешност трябва да разискваме някои неотложни въпроси…

— Да, господин главен комисар.

Той предаде заповедта на шефа на младата си сътрудничка.

Двамата напуснаха медицинския център като не забравиха да вземат със себе си и съобщението на серийния убиец. Всъщност около него витаеха някои интересни въпроси, които очакваха отговорите си.

Каква беше ролята на бившия тъст на Велев в тази афера и за какъв откуп ставаше дума? Назованата сума бе просто изумителна! Срещу какво имитаторът би изтъргувал такива големи пари и кой би му ги платил? В края на краищата, това не бяха дребни за джобни разходи…

Боян и Йордана паркираха колите си едновременно на паркинга пред сградата на Общината.

Нощта се беше спуснала и сградата грееше, обляна отгоре до долу в светлини.

Двамата се легитимираха пред постовия полицай на входа и без да преминат през металотърсача, влязоха вътре и се качиха направо във високоскоростния асансьор.

Той ги отведе за броени секунди до етажа с конферентната зала, където им бе назначена срещата.

За тяхна изненада, там беше пълно с хора.

Освен главният комисар Христо Иларионов, тук бяха кметът на града, Цветан Борисов, неговият първи заместник, Стефан Андреев; бяха дошли и част от общинските съветници, членове на различни комисии, оглавени от председателя си — Божидар Аргиров. Имаше и някои шефове от общинската управа, които седяха съсредоточени с бележници в ръце, загледани в патрона си, Цветан Борисов.

Разговорите бяха под сурдинка, но когато се появиха двамата полицаи незабавно секнаха.

Възцари се малко неловка тишина.

Главният комисар им махна с ръка да се настанят на свободните места до него.

След това кимна с глава на кмета, който стоеше като истукан с непроницаемо лице; беше прав до една голяма видео стена.

Градоначалникът на свой ред изгледа аудиторията си и като обигран оратор се покашля, за да привлече вниманието й.

Впрочем това не беше нужно, тъй като всички се бяха вторачили в него и шушуканията отдавна бяха спрели.

Цветан Борисов ги фиксира още веднъж с безизразния си поглед и рече:

— Всички знаете за днешната драма. За кървавата баня, която се разигра в един от универсалните магазини на града. Осведомени сте за броя на жертвите и за националния траур, който ще бъде обявен през следващите три дни. Но не знаете нищо за мотивите, които са подтикнали към действие касапинът от „Пикадили“, по-точно — мотивите на лицата, застанали зад него. Защото се оказа, че това не е просто изблик на психически неуравновесен индивид, а добре обмислен и логистиран заговор! — Тонът на кметът драматично се повиши. — За да бъда конкретен, ще ви пусна един видео материал, който получих днес заедно с пощата си. Гледайте го внимателно, но ви предупреждавам, че сцените, които ще видите не са от най-приятните. Нека сега го изгледаме, а след това думата ще получи главният комисар за разяснителен коментар.

Кметът се отдръпна театрално от плазмения екран, насочвайки дистанционното в ръката си към уредбата под него.

Файлът от флашпаметта бе записан на диск, който пък бе възпроизведен от включения DVD плейър и мигновено привлече вниманието на публиката.

Сцените на брутално насилие, естествено, не се харесаха на никого, а накрая, когато присъстващите чуха ултиматума на изнудвача, възмущението им прерасна в шумно негодувание.

Кметът изключи DVD-то и възползвайки се от целия си авторитет, въведе ред в разбунената като кошер зала.

— Моля ви, запазете спокойствие! — Извика той. — Давам думата на главен комисар Христо Иларионов, за да разясни ситуацията!

Полицейският шеф се изправи от мястото си в относително възстановената тишина.

— Докато гледахте филма — тежко изрече той. — Научих, че има промяна в размера на откупа. — Полицаят беше едър мъж, с масивна челюст, побелели от времето коси и грубо изсечени черти на лицето. Сега то бе по-вдълбано от бръчките му и по-мрачно от всякога. Той продължи с още по-натежал глас: — Убиецът, наричан още имитатора, е оставил ново съобщение. Той вече иска дванайсет милиона евро, за да остави града ни на мира. Ето, листчето, с което ни уведомява за това. — Главният комисар размаха пликчето с окървавеното късче хартия в него.

Аудиторията в залата се взриви от гняв; дори кметът Борисов изглеждаше изненадан от развитието на събитията.

— Но това си е направо лудост — крещеше някой.

— Не може да допуснем да ни изнудват!… — ядосваше се друг с фалцетен глас.

— Къде е полицията?!? Защо не предприеме нещо?!? За глупаци ли ни взимат?! — сипеха се обиди отвсякъде.

— Безобразие! Избиват ни и после искат да им се плати за труда…

— Това е тероризъм!!!…

Градоначалникът повиши тон, за да поохлади развихрилите се страсти. Оказа, че това съвсем не е лека работа.

За нещастие всичките му усилия отидоха на вятъра. Случи се нещо толкова нагло, че всъщност бе абсолютно в духа на разигралите се досега събития.

Телефонът, който бе на масата пред кмета, иззвъня неочаквано, силно и настойчиво. Цветан Борисов се поколеба дали да се обади. После неохотно взе слушалката и се заслуша в събеседника си отсреща. След това включи високоговорителят на апарата.

Чу се смутеният тон на секретарката му, която очевидно му обясняваше нещо.

— … настоява да разговаряте!… Твърди, че обсъждате негово предложение и че той има нови сведения по въпроса…

— Добре, Маргарита… Свържете ме на първа линия…

Той се пресегна към телефона, усилвайки още повече звука му.

Гласът на непознатия прозвуча необичайно; точно, както би прозвучал в някой научно фантастичен филм, тъй като явно се филтрираше през устройство за преправяне на интонацията.

— Дами и господа, налага се да внеса някои важни уточнения. Първо да се представя — казвам се Учителя. Скоро ще получите от мен конкретни указания как да изплатите поискания откуп. Не се опитвайте да ми попречите, ще последва светкавична наказателна акция! А след това ще увелича сумата! Освен това, нямате никакъв шанс да ме заловите! Погрижил съм се добре за сигурността си, повярвайте ми! Очаквайте следващото ми обаждане с инструкциите за парите! За мене беше чест, дами и господа. И внимавайте какво ще решите в следващите часове!

Роботизираният глас на Учителя секна във високоговорителя.

На мястото му се възцари страхотен хаос от истерия и ярост.

Велев и Йордана се спогледаха шокирани.

Кой, по дяволите, беше този тип?!?

Нима в града им вилнееше още един психопат?

И двамата усетиха как им призлява при тая мисъл.

IV

Ана не мигна цяла нощ след панихидата на дъщеря си; такива бяха и другите й нощи — безсънни, тежки, изчерпващи силите на вече застаряващото й тяло. На нейните години й трябваше по-пълноценна почивка; осъзнаваше го, но нищо не можеше да направи по въпроса, защото покойната Мария, не излизаше от ума й.

Беше я обичала твърде много, за да се примири толкова лесно със загубата й. През трите години откакто беше загинала в онази нелепа и жестока катастрофа, тя много пъти се бе питала дали наистина е била добра майка.

Обичала бе дъщеря си, бе дала всичко от себе си, за да я направи щастлива. Бе бдяла като орлица над нея; да не я сполети някоя беда или неприятност; да не би самата девойка заради житейската си неопитност да допусне някоя грешка, която да я нарани дълбоко завинаги.

И все пак, въпреки грижите си и майчината си любов, някъде се беше провалила, защото животът на Мария не се подреди така както трябва и беше приключил преждевременно за голяма скръб на Ана и съпруга й.

Понякога се питаше дали не бяха прекалено тиранични родители. Нищо не бяха забранявали на дъщеря си, но дали наистина й бяха оставяли правото на избор и дали женитбата й с онзи полицай не беше бягство от опеката им? Един вид спасение от обсебващата им загриженост, която явно тя бе ненавиждала.

В този смисъл, детето им може би, си беше отишло от този свят разочаровано.

Ана си спомни, че Мария проявяваше художествени наклонности още от най-ранното си детство — от малка обичаше да рисува и с грейнало лице им показваше рисунките си. По-късно увлечението й се бе задълбочило и бе се развило, тя искаше да постъпи в художествена академия, да стане художник и да работи упорито над картини, които да излага в галерии и арт салони.

Наложи се баща й да я извика в кабинета си и много сериозно да си поговори с нея.

Ана знаеше каква беше темата на разговора им: следването й за юрист в един много престижен университет, далече от родината, в една забележителна, но вечно дъждовна страна.

— Така ще изградиш истинското си бъдеще — я беше наставлявал баща й. — А рисуването е несериозно поприще, просто едно хоби…

— Да, татко…

— Не се сърди, един ден ще ми благодариш за това! Ще видиш!

— Да, татко…

— Разбрахме се, нали? И няма да има повече никакви нацупени муцунки?

— Да, татко…

Ана ги беше подслушвала от другата стая през притворената врата и когато свършиха, зърна лицето на дъщеря си. Безмълвно покорство и огромна тъга в очите й; сякаш през този ден я бяха пречупили окончателно.

Така я бяха възпитали — да уважава мнението на по-възрастните и да не създава излишни проблеми. Все пак не беше дъщеря на случайни хора; баща й беше известен общественик; политик с голямо бъдеще. Един от малкото богати хора, създали се сами; без откраднати кредити, без съмнителни връзки със сенчестия бизнес.

Мария трябваше да бъде на висотата на семейството си и тя никога не бе забравила това свое задължение. До самата си смърт. И за нещастието й, бяха виновни единствено те: Ана и Цветан!

Беше късно да се разкайват — и двамата. Мария беше покойница; безвъзвратно загубена за тях живите.

Бяха прекършили волята й още приживе, бяха я натикали да вехне в погрешен житейски коловоз и печалният резултат не беше закъснял.

Фатална катастрофа, разтърсващо погребение, погубено завинаги щастие да имат внуци.

Щяха да си останат само едни нещастни старци. Е, доста по-заможни от връстниците си, но все пак точно толкова нещастни като повечето от тях…

Ана бе забелязала, че напоследък мъжът й е угрижен.

Може би причините за това се криеха в работата му; а може би бе нещо съвсем различно.

Често го хващаше, че я наблюдава скришом и по очите му разбираше, че й съчувства. Беше наясно, че въпреки невъзмутимостта й, тя страдаше ужасно и то може би много повече от самия него. Или пък бе осъзнал най-после, че и той носи част от горчивата отговорност за смъртта на дъщеря им или може би тя се заблуждаваше, упреквайки напразно и двамата в тежки въображаеми грехове… Най-вероятно всичко бе плод на напредналата възраст и голямата обич към Мария.

Ана имаше своя тайна, която никога нямаше да сподели със съпруга си.

Носеше я в себе си от няколко дни като някаква специална утеха. Невинаги всичко беше загубено окончателно. Понякога законите на природата отстъпваха пред здравия разум и логиката, за да вдъхнат надежди дори в най-отчаяните души.

Началото бе в една от безсънните й нощи. Дълго и мъчително се бе въртяла в леглото до спокойно спящия си съпруг. След това бе станала, да се поразходи из притихналата къща.

Сигурно бе изглеждала отстрани, като привидение в синкавата нощ — висока, слаба, в бяла развяваща се от нервните й движения нощница. Бе решила да погледне през прозореца към притихналата в тъмнината градина, тъй като й се бе сторило, че е превалял дъжд — поне стъклата бяха покрити целите с водни капки; но вместо това беше видяла неочаквано двойка пърхащи създания, които първоначално бе помислила за огромни пеперуди с широки ципести криле. Но не, телцата им бяха миши и тя осъзна, че това са летящи в мрака прилепи, долетели незнайно откъде тук и танцуващи в пространството странния си танц.

Вътрешно усмихната си каза, че са като два вампира; само трябваше да ги покани в къщи, за да забият кучешките си зъби в шията й и да се насмучат до насита от кръвта й.

Прилепите отлетяха заедно с безумните й мисли, но не това беше важното, а това, което видя малко по-късно в призрачната градината.

В нея, сред нежния кобалт на нощта и под косите лъчи на луната, тя зърна тяхната Мария! Безплътна, но реална, каквато я помнеше, още докато беше жива.

Образът на призрака би се размил и би се превърнал в създание на въображението й, ако необичайната случка от онази нощ не беше се случила повторно.

Този път мизансценът беше гробището и по-специално гроба на Мария, където тесен кръг от близки и роднини се бяха събрали, за да почитат паметта на непрежалимата покойница.

Въпреки че беше ранна сутрин, въздухът беше нагорещен от силното лятно слънце. Над безкрайните гробове, достигащи чак до хоризонта, се стелеше трепкаща мараня. Хората, кръстовете и надгробните паметници приличаха на нереални миражи. Дори огромните автомобили в траурен цвят, с които бяха дошли на помена, изглеждаха като странни пришълци в този пренагрят свят. Температурите през това лято бяха действително рекордни за тези географски ширини.

Като че ли сме в Северна Африка, помисли си Ана, заредена с досада, докато рееше погледа си над безрадостните редици от гробове, губещи се някъде в далечината. И тогава, до един, свел главата си мраморен ангел, зърна една до болка позната й фигура. Фигура, която бе невъзможно да изтрие от паметта си.

Беше дъщеря й, облечена в същата рокля на цветя, която толкова често носеше през летния сезон. Очите им за миг се срещнаха и Ана потръпна от онази печал в тях, която бе карала сърцето й да кърви в дните, когато Мария се беше отчуждила от тях.

При други обстоятелства, тя би припаднала и би отдала привидението на жаркото слънце и превъзбуденото си въображение, а защо не и на гузната си съвест, но не и този път. Не и при това двойно чудо!

Защото вече бе разбрала, че след онази невероятна среща в градината, нищо вече не беше такова, каквото изглеждаше.

Мария беше чула молитвите й, беше усетила огромната мъка и покаяние в сърцето й, и беше решила да се завърне от отвъдното.

И тези две нейни явления бяха средоточието на това изключително събитие, което не трябваше да я тревожи, а напротив — да я изпълва с радост и смирение, защото сам Господ-Бог й помагаше да си върне рожбата обратно.

Ана реши да не споделя нищо със съпруга си, докато не си изясни ситуацията за себе си. Ако Бог сметнеше за необходимо, щеше да отвори и неговите очи, и щеше да го направи съпричастен към възкресението на дъщеря им. По-добре беше да си премълчи; коя беше тя, че да се бърка в божиите дела?

Ана не беше религиозна, но можеше ли да има друго обяснение на случилото се, освен теологичното! А това само по себе си я изпълваше с успокоение и хармония. Беше истински балсам за изстрадалата й душа.

От много години насам, за първи път тази вечер, се почувства щастлива и самоуверена.

За това, когато мъжът й се прибра късно от работа, смазан и изтощен от проблемите си, тя се опита да го приобщи и да му предаде поне малка част от ентусиазма си.

Уви, не стана! Той с безизразно лице й разказа за клането в „Пикадили“; за чудовищния откуп, който един нагъл изнудвач искаше от общината.

— Това сигурно ще е края на кариерата ми — каза й с монотонен глас. — Толкова ми е жал, че всичко се провали, Ана!

Дори не забеляза промяната в нея, а когато си легнаха, тя усети по дишането му, че е буден и че само гледа в тъмното, тормозен от тежките си мисли.

Дожаля й за него и за всички мъртви, напуснали принудително близките си през този фатален ден.

Но тя не го съпреживя чак толкова много; вече знаеше; беше убедена; понякога мъртвите се завръщат… Така че не скърбете толкова за тях.

Жената се казваше Валерия и беше полужив, дивашки обезобразен труп. Людоеда й беше причинил такива поражения, че самият факт, че е още жива, си беше истинско чудо. Тя обаче не го възприемаше така; живееше в нещо като собствен ад и за нея животът не беше избавление, а по-скоро мъчително продължение на страданията й, защото всеки ден, тя носеше болката, която той й беше натрапил и която нито един лекар не можеше да изцери.

Валерия бе осакатена за цял живот; нямаше как да се отърве от тази реалност.

Някога беше истинска красавица, след отвличането й и изтезанията през които беше преминала, бе лишена от всичко: бъдеще, външност, шанс да заживее като нормално човешко същество.

От полицията я бяха разпитвали доста търпеливо, бяха се постарали да измъкнат всякаква информация за похитителя й, но тя нищо не беше им казала. Само мучеше — какво друго можеше да стори без език — и се пулеше безпомощно, прочитайки в очите им, затаената погнуса и отвращение, които изпитваха, поставяйки се неволно на мястото й.

Имаше една млада, много красива детективка; някога Валерия беше същата като нея, но това бе в един друг, отминал завинаги вече живот; та тази пазителка на реда я беше предразположила най-добре към себе си.

В погледа й се четеше само състрадание и Валерия би й разказал всичко от игла до конец, ако можеше, но той й беше забранил да говори. А волята му беше несъкрушима и тя беше изживяла последиците от извратените й пориви върху собственото си тяло. Полицаите си въобразяваха, че са го затворили завинаги и че са озаптили страстта му да върши злини, но се заблуждаваха дълбоко; а тя не нямаше как да им го изкрещи в лицата.

Онзи ден, той се появи както винаги неочаквано; с него дойде и надеждата за промяна; не че тя го видя или че той се показа наяве, както би се очаквало от всяко нормално същество. О, съвсем не! Той действаше по други начини, много по-различни от тривиалните методи, но точно толкова безпощадни и ефикасни.

„Кажи й!“ — нашепна в ухото й. — „Предай й от мен подаръка ми и й кажи да го пази като зеницата на окото си! Един ден, той ще отвори очите й за истината, но дотогава нека го варди като скъпоценност и да не го показва пред никого! Разбрали ме, жено?“

Валерия поклати глава, че го е разбрала; как нямаше да го разбере, гласът му извираше като че ли от самият й мозък.

Тя усети как се плъзга като неуловима сянка покрай нея и в следващия миг почувства, че държи в осакатената си длан малък ювелирен предмет.

И тогава призрачният глас изсъска отново:

— Тя ще се появи скоро… Дай й този подарък и ще бъдеш освободена от тегобите си…

Валерия му вярваше, защото знаеше на какво е способен; за това потръпна едновременно от ужас и облекчение.

Нима скоро щеше да се отърве от непосилния живот и от кошмарите си. О, за тази милост, тя беше готова на всичко! Стисна предметът в шепата си и зачака търпеливо идването на красивата полицайка… А с нея щеше да дойде и избавлението й.

По зла ирония й се наложи да я чака твърде дълго.

И докато чакаше, мислите й бяха хаотични и объркани, и тя вече не знаеше кое е по-приемливо за нея — смъртта или това дяволско състояние между нея и живота. Размишленията й започнаха да хвърлят сянка на съмнение върху решимостта й да умре и да загърби най-сетне всичките си страдания. А може би човешката природа беше такава: противоречива и вкопчила се отчаяно в тленното.

Валерия не беше философски настроена, но ето, че на най-накрая изпадна в подобно състояние; то можеше да бъде дар или проклятие; в зависимост кое щеше да надделее повече — жаждата й за живот или желанието й за вечен покой.

В една топла привечер, когато мрачините на нощта още не бяха настъпили, а денят се оттегляше бавно и колебливо зад хоризонта, тя най-после се появи.

Беше си все същата красавица, каквато я помнеше при първата им среща; а когато влезе при нея и седна в свободния стол, в очите й имаше същата доброта, която беше видяла и преди в тях.

Сега осъзна, че трябва да помогне на тази млада жена в битката й; да не я оставя да загуби в сложната игра на злия ум на Людоеда. Но как? Изпълнявайки указанията му; може би това беше залог за една бъдеща победа, но за кого: за злодея или на справедливостта, олицетворена от тази чернокоса хубавица?

— Трябва да ми разкажеш всичко каквото ти е известно — подхвана с умолителен тон Йордана. — В задънена улица сме и се нуждаем от помощта ти, колкото и незначителна да изглежда в твоите очи… Моля те, Валерия!

При други обстоятелства, сакатата жена би се разплакала и би споделила всичко в припадащия мрак, но как да го стори, когато не можеше да говори и цялата се разтреперваше от страх при мисълта за Людоеда.

Настръхнала, тя протегна шепата си напред, измучавайки нещо неразбираемо.

Погледът й се зарея зад гърба на гостенката й, към рамката на разтворения прозорец и се спря най-сетне в сенките на двора, които ставаха все по-гъсти и по-плътни.

И тогава тя се вкочани от ужас; видя го съвсем ясно, въпреки здрача; беше като мимолетен и същевременно смразяващ кръвта фантом на злото — него, най-големият си мъчител!

Той само постави показалеца на устните си и отново изчезна в сумрака, сякаш никога не е бил в действителност.

Но всичко това се оказа предостатъчно, сърцето й не издържа и се пръсна от силния шок.

Тя се сгърчи от непоносимата болка, опита се да си поеме дъх, с едно последно усилие на волята се изправи на краката си, за да рухне после пак, този път мъртва и изстиваща.

— Не, Господи, не!…

Детектив Йордана се хвърли към умиращата; разкопча блузата й, разтри вече неподвижната й гръд; но всичко беше напразно и закъсняло.

Беше починала от разрив на сърцето и не беше никак за чудене в това нейно състояние.

Полицайката надникна в отпуснатата й длан и видя това, което Валерия малко преди смъртта си искаше да й даде.

Бе малък сърцевиден медальон, закачен на красива златна верижка.

Може би скъп спомен или дар от много близък човек.

Йордана отвори капачето му; от там веднага изпадна сгъната на четири хартийка.

Тя я разгъна и прочете написаното със ситен почерк.

Състоеше се само от едно лаконично изречение: „Чакай и се надявай!“ Едва по-късно, тя се досети, че това е края на прощалното писмо на граф Монте Кристо.

Но въпреки прозорливостта си, не можа да забележи как в сгъстилите се мрачни сенки, един мъж изчезва в спусналата се нощ.

Цветан Борисов беше очаквал обаждането през целия ден, за това нито се учуди, нито се ядоса на преправения глас, когато най-после прозвуча във високоговорителя на телефона.

— Зная, че сте се събрали там цял щаб — изрече електронният глас на Учителя. — Хубаво е, че сте повече, защото ще ми свършите чудесна работа…

Кметът изгледа въпросително останалите в кабинета му — главният комисар, Христо Иларионов, инспекторът, Боян Велев, помощничката му — Йордана и тримата техници от техническата служба на полицията, които вече проследяваха обаждането на изнудвача.

— Какво искате да кажете? — поинтересува се Борисов. Не му се искаше да изплаши събеседника си от другата страна на линията.

— Че ще се опитате да ме проследите, какво друго? Но всичко е напразно; зная как да се опазя от подобни номера.

— Готови сме с парите. Остава само да ни съобщите как да ви ги предадем.

— Ще ви кажа. Но не си правете илюзии, че ще ви бъда лесна плячка! Помните ли какво ви предупредих предния път?

— Да.

— Нека и другите да си го набият в главите: не се опитвайте да ме арестувате; жестоко ще съжалявате, ако не ме послушате!

— Не се безпокойте. Ще говорим ли по същество?

— Да, но вече изтекоха четирийсет секунди; така че прехвърлям разговора на друг телефон…

Модулираният му тембър изчезна от стационарния телефон; хората се спогледаха недоумяващо, а най-недоволни бяха техниците, които бяха близо до успеха, но сега бяха прецакани. Трябваха им поне още двайсет-трийсет секунди за да го хванат за топките, но той им се изплъзна.

В същия миг иззвъня мобилният телефон на Христо Иларионов; леко смутен, той натисна бутона за приемане на разговорите. След това включи и високоговорителят за да могат да слушат и другите.

— Ето ме отново! — възкликна със странната си интонация престъпникът. — Извинете ме за еквилибристиката, но вече ви предупредих, че няма да позволя да ме засечете… И така, след три часа ще вземете куфарчетата с откупа и ще се качите в автомобилите! Сега е точно 20 часа; условието ми е да тръгнете от общината точно в 23 часа. Екскортът ви да бъде от три коли, като в едната ще бъдете вие, господин кмете, заедно с парите, разбира се! Разбрахте ли всичко до тук?

— Напълно.

— Ще излезете на околовръстното шосе и ще шофирате на юг не повече от трийсет минути.

— Но накъде по-точно?

— Казах ви вече — в южна посока.

— Шегувате ли се?

— Изобщо не ми е до това и ви съветвам да спазвате стриктно инструкциите ми! В противен случай не отговарям за последиците!

— Ще го сторя. А после?

— Един момент само.

Връзката се прекъсна отново за голямо разочарование на специалистите по проследяването; бяха буквално на косъм от локализирането на района на обажданията.

Ново позвъняване; този път беше ред на джиесема на Боян Велев.

Едрият полицай го включи също на високоговорител.

Отново прозвуча електронно преработеният глас на изнудвача:

— Всъщност остана малко за обясняване. В 23:30 ви искам да бъдете на надлеза над шосе №16; то се намира южно от града и е свързано с автомагистрала „Тракия“. Сверете часовниците си с моя, защото точно в 23:37, вие, господин кмете, трябва да пуснете куфарите с парите през парапета. Точно в 23:37! Разбрахте ли ме, господин Борисов?

— Да. Разбрах ви.

Учителя направи кратка многозначителна пауза.

— Без клопки, ясен ли съм? Не ме карайте да проявявам тъмната страна на природата си. Ако изпълните всичко както ви го предадох, няма да чуете повече никога за мен! Сега от изключително значение е вашата лоялност. Наистина съжалявам, господа техници, но не ви дадох никакъв шанс…

Телефонът в ръката на инспектора замлъкна. Присъстващите в кабинета на кмета си размениха тежки погледи. Бяха започнали една смъртоносна игра, която можеше да им струва скъпо — работата, кариерата, бъдещето им. Ако съдеха по заплахите на Учителя, можеха да последват и други кървави изстъпления. И това изпълваше душите им с дълбоко съмнение и колебание относно риска, който поемаха. И въпреки опасенията им, главният комисар нареди на техниците да сложат в куфарите с откупа проследяващи устройства.

Точно в 23 часа, три автомобила с излъскани лайсни и полирани до блясък повърхности на броните, поеха към околовръстното шосе.

В първият беше Цветан Борисов, на скъпата кожа на задните седалки бяха поставени куфарите с поискания откуп. В ескортиращите коли бяха инспектор Велев, детектив Йордана и няколко служители на полицията.

Главният комисар Христо Иларионов беше в специално организирания диспечерски център, на чиито екрани щяха да следят придвижването на монтираните GPS-модули в куфарите с парите.

С помощта на тези устройства, силите на реда се надяваха да спипат Учителя и да му устроят засада в подходящия момент.

За целта в пълна готовност бе спецотрядът от командоси към дирекция „Полиция“, който щеше да се задейства веднага щом му подадяха информация за местоположението на обекта за задържане.

С тези козове, началникът на полицията смяташе да неутрализира коварният престъпник и да отърве града от терора му.

Разбира се, винаги съществуваше несигурност, която се отнасяше до всички полицейски акции. При определено стечение на обстоятелствата можеха да станат някои издънки и ако това се случеше, можеха да последват и големи главоболия!

Осъзнаваха го всички участници в операцията; за това и бяха пренапрегнати, и настръхнали от неизвестността.

Борисов бе поискал да шофира сам и следвайки стриктно инструкциите на Учителя, се бе отправил на юг, към шосе №16.

Стараеше се да кара с такава скорост, че да пристигне точно в определеното време на въпросния надлез.

Нощта беше тиха, топла и небосвода бе изпъстрен с блещукащи звезди, осветяващи рехавия трафик на превозни средства. Шофирането бе приятно, ако не се броеше, разбира се, напрежението, породено от предстоящото предаване на парите.

Останалите автомобили следваха първия в непосредствена близост; така че се движеха почти в пакет.

Трийсет минути отлетяха и те спряха на пустия мост над прословутото шосе №16.

Цветан Борисов излезе зад шофьорското място с двата куфара в ръцете си.

Огледа се.

И в двете посоки на пътя долу, не се забелязваха никакви коли.

Беше спокойно и безметежно, както би трябвало да бъде в една късна лятна нощ.

Другите си стояха по местата в колите си, но наблюдаваха напрегнато действията на градоначалника.

Последният притеснено погледна към часовника си; моментът кажи-речи беше настъпил.

Пристъпи няколко мига от крак на крак; озърна се повторно и отново се взря в циферблата — стрелките му сочеха точно 23:37. Време беше.

За миг се подвоуми, после отиде до парапета от страната на автомагистрала „Тракия“ и метна един след друг куфарите в празното пространство под надлеза.

Очакваше да чуе глухия им удар в настилката на пътя, но не се получи съвсем така.

Моторът на някаква кола изрева под самия мост; куфарите директно тупнаха в каросерията й в мига, в който тя потегляше по шосето към автомагистралата.

Кметът се наведе напред и видя съвсем ясно, че това е пикап.

Червените му стопове бързо се размазаха в лентата на платното.

Объркан, Борисов се обърна към наизскачалите от автомобилите си полицаи.

В същия миг, GPS-а замига жизнерадостно под формата на алена точка на мониторите в диспечерския пункт на главния комисар.

— Спипах ли те, пиле шарено! — възкликна той и нареди през рамо. — Бързо! Екипите по залавянето на изнудвача да тръгват незабавно!

Пикапът чезнеше в мрака, когато Йордана и Велев поеха с автомобила си след него.

Останалите екипи също бяха тръгнали по следите на изнудвача, но засега им беше заповядано да се държат на благоразумно разстояние.

Колата на заподозрения се движеше, спазвайки всички ограничения за скоростта. Ако се съдеше по визуалния контакт, в нея беше само шофьорът й, но можеше да има и пътник, легнал на задните седалки.

— Може би това преследване е грешка? — изрече със съмнение Йордана, която бе седнала до началника си, Боян Велев. — Ако ни забележи може да зареже всичко и да избяга.

— Не ми се вярва да изостави откупа току-така — отговори й той смръщено, но продължи да спазва дистанцията между тях и пикапът.

— Мислиш ли, че Учителя шофира?

— Не би се доверил на непознат човек!

— Досега беше извънредно предпазлив. Такъв тип не би заложил всичко на една карта.

— Не си в главата му, за да си сигурна в плановете му — недоволно изсумтя полицаят. — Работата ни е да го спипаме, другото са празни приказки…

— Но ако все пак се измъкне и изпълни заплахите си!

— Не може без никакъв риск, Йордана! Това е професията ни — да рискуваме в името на обществото…

— Но не и когато му навреждаме, Бояне.

Той я фиксира ядосано с поглед. Очевидно безпокойствата й не му бяха съвсем чужди, но бе принуден да изпълнява нарежданията на вишестоящите, а това дразнеше всеки, свикнал да мисли с главата си.

— Може да възразиш с писмен рапорт пред шефа, но след края на операцията! Сега работим, Йордана!

Продължиха мълчаливо да наблюдават тъмночервените стопове на машината отпред.

Другите полицейски коли се движеха непосредствено след тях.

Изведнъж автомобила на изнудвача промени ненадейно маршрута си, отбивайки вдясно.

Боян Велев натисна газта, за да навакса изоставането; след това направи рязък завой на отбивката. Автомобилът им поднесе; изскочи от прашния път, завъртайки се драматично около оста си и вдигайки внушителна порция прахоляк, се заби в крайпътната канавка.

— По дяволите!!! — изруга гневно инспекторът, удряйки с длани по блокирания волан. След това изплашено погледна към младата жена; при инцидента, тялото й се бе люшнало напред и челото й се бе натресло в предното стъкло. За късмет раната й бе повърхностна; само една драскотина, която въпреки че бе незначителна кървеше.

— Какво ти е? Йордана, добре ли си? — Той загрижено я пипна по бузата. В очите му се четеше истински ужас и тя си припомни как бе загинала съпругата му преди време.

Стана й едновременно мъчно за него и приятно, че искрено е разтревожен за живота й.

— Нищо ми няма — промърмори тя, докато изтриваше с носната си кърпа стичащата се кръв по лицето й, — ще се оправя след малко…

Той я потупа с облекчение по рамото и изскочи от заседналата кола.

— Изчакай колегите! Аз ще се опитам да разбера какво става — и без да дочака отговора й, изчезна в нощта.

Йордана се измъкна от колата, олюлявайки като пияна.

От Велев нямаше и следа; смътна хладина докосна разкървавеното й чело. Тя се огледа още един път, замаяна от сблъсъка си със стъклото; наоколо бе някакъв тесен, покрит с дупки път; единствените звуци, които се чуваха бяха тия на цикадите; иначе не се виждаше жива душа. Небосводът блестеше ярко със звездния си таван или просто сетивата й се бяха изострили прекалено много.

В същия миг откъм шосето се появиха две коли; удариха спирачки и от тях изскочиха оперативни работници. Един, когото познаваше по физиономия, се приближи до нея и я запита какво се е случило тук.

Тя му описа лаконично ситуацията, уверявайки го, че е добре.

Друг агент откъм возилата им викна, че са получили нареждане да задържат заподозрения. Главният комисар бил заповядал на спецполицаите да влязат в действие и те били вече дислоцирани на мястото на засадата.

Качиха се по колите; младата жена седна между двама полицаи на задната седалка в една от тях.

„Господи!“ — помисли си разтревожено тя. — „Дано да не се издъним и да няма повече невинни жертви!“

Кой знае защо, в съзнанието й изплува отново образът на издъхващата Валерия; още една нешастница, починала заради мъченията на един изрод! Колко ли още такива мъртви трябваше да види, за да възтържествува правдата?

Тя потръпна от противоречиви емоции и се загледа някъде напред в сенките на нощта, които срамежливо се отдръпваха пред лумналите светлини на фаровете.

Според GPS-модулът, автомобилът на Учителя беше спрял на един железопътен прелез и изчакваше пред бариерата да премине товарната влакова композиция. Моментът беше подходящ и Иларионов беше разпоредил на спецотряда да се намеси веднага щом колата на изнудвача прекоси от другата страна на прелеза.

Командосите бяха заели позиции и търпеливо изчакаха влакът да изтрополи по релсите, за да се открие възможност за атаката им.

След около две минути и това стана; пикапът на престъпника пресече, клатущайки се леко под вдигнатата бариера, обрамчена с мигащи червени лампички и бавно навлезе в периметъра на засадата.

Теренът в този участък бе в още по-окаяно състояние и шофьорът напредваше предпазливо, заобикаляйки дупките и неравностите в настилката.

Устройствата за проследяване все така жизнеутвърждаващо примигваха на дисплеите в центъра за наблюдение и се придвижваха неотклонно към мястото на капана.

Пикапът беше преодолял петдесет-шейсет метра по разбитото шосе, когато главният комисар изръмжа по радиостанцията на подчинените си да нападнат.

Колата беше мигновено обляна от лъчите на мощни прожектори; сега като на длан се видя и теленото заграждение, препречващо шосето отпред. Водачът изскочи паникьосан от купето, побягвайки през глава под сноповете бяла светлина.

Изведнъж от каросерията се изправи Боян Велев, без да се замисля, се хвърли върху бягащия мъж. Двамата се изтърколиха, вкопчени един в друг в изсъхналите туфи трева край пътя. За кратко борбата им беше оспорвана, но беглецът успя да скочи на крака и да посегне към задния джоб на панталона си. Инспекторът го изпревари, въпреки че бе повален по гръб и изглеждаше в по-неизгодна позиция. В изпънатата му ръка се появи пистолет и след това в тихата нощ проехтяха два бързи изстрела. Шофьорът залитна назад; разпери некоординирано ръцете си, свличайки се между сухите буци пръст. Последните започнаха да се напояват с кръвта му.

В този момент, свистейки с гуми, пристигнаха и двете коли с оперативните.

Детектив Йордана и колегите й се изсипаха навън с насочени оръжия.

Командосите, готови за стрелба, също се приближиха до мястото на схватката. Велев вече изтупваше праха от дрехите си. Изглеждаше малко смутен и притеснен, когато им каза:

— Помислих, че е въоръжен и опасен, но може и да съм… сгрешил…

Йордана се наведе, за да разгледа по-добре простреляния мъж; установи веднага, че е мъртъв; а в ръката, с която бе посегнал към задния си джоб, стискаше мобилен телефон. Жестът му действително бе изглеждал заплашителен и му бе струвал живота.

Застреляният беше в средата на трийсетте си години, със светлокафяви коси, голобради бузи на кьосе и тъмни очи, които гледаха втренчено към луната. Според полицейският й усет, това не беше Учителя — може би беше ключов съучастник — но едва ли беше мозъкът на досегашните кървави събития. Портретът му не отговаряше на лидер. По-скоро беше обикновен изпълнител на поръчки.

— Къде е откупа? — поинтересува се някой с изнервена нотка в гласа.

Един от спецотряда скочи веднага в каросерията на колата и вдигна от там един куфар.

— Другият е изчезнал! — обяви кратко.

Всички погледи се впериха въпросително в инспектора, който бе пътувал скрит в пикапа.

— Когато автомобилът ни заседна в канавката, — поде с равен тон той — аз оставих Йордана и хукнах с всички сили след преследваната кола с надеждата, че ще разбера в каква посока е заминала. За щастие, я настигнах на прелеза и в мига, в който потегляше, се метнах в каросерията. Веднага забелязах, че там е останал само един от куфарите и реших, че сме изпуснали изнудвачът за малко… Останалото, вече го знаете…

Внимателно отвориха куфара и върху най-горния ред с пачки откриха двата GPS-модула, които през цялото време им бяха давали информация в наблюдателния пункт.

— Който е взел куфара е извадил GPS-а и го е поставил тук — изрече гласно някой версията си. — Очевидно е знаел как действаме, но не е разполагал с необходимото време, за да ни скрои по-лош номер…

— Отмъкнал е каквото е можал и е избягал — довърши мисълта му Йордана.

— Явно този мъж не е Учителя, а най-вероятно негов наемник — обади се Боян Велев.

В отговор на въпросите им, в ярко осветената нощ, иззвъня джиесемът в шепата на упоменатия съучастник.

Йордана реагира първа; наведе се и грабна телефона.

Натисна бутона за приемане на разговорите и чу в ухото си електронния глас на Учителя:

— Сбъркахте! Не се вслушахте в съветите ми и сега ще си платите прескъпо за гафа! Очаквайте наказателна акция през следващите няколко дни; след това обаждане, за да уточним новите условия за откупа! И повярвайте ми, ще ви накарам да съжалявате горчиво за намесата ви!

Тирадата секна и в ухото й се възцари благословена тишина.

Тя остана известно време вкочанена, преди да предаде на останалите за неприятностите, които ги очакваха съвсем скоро.

V

Успехът на Боян сред жените бе нещо, което той смяташе за даденост; така че трийсет и пет години от живота му бяха отминали, без да се замисли изобщо за свиване на семейно гнездо и за всепоглъщатата любов, която да сгрее душата му в оставащите му дни.

След дипломирането си в полицейската школа, се беше отдал изцяло на работата си и на многобройните си, но твърде мимолетни връзки с най-различни дами.

Любовният му триумф не беше случаен; беше хубав, спортен тип мъж, а жените си падаха по мускулести типове, които приличаха на холивудски герои.

С натрупването на житейския си опит обаче, беше установил една стара истина: без пари, няма никакво щастие, а за да притежаваш много от тях, трябва да ги унаследиш по право или трябва да се обвържеш с половинка, която може да ти ги донесе наготово като зестра.

На тази възраст, Велев се беше замислил не на шега за бъдещето си и бе установил, че не всичко е толкова розово, колкото му изглеждаше досега.

При такъв решителен мъж, размишленията твърде бързо се превръщаха в действие.

И той започна да се цели по-нависоко; докато една пролетна вечер, на едно иначе скучно парти, съдбата не му беше поднесла шанса да осъществи мечтата си за брак по сметка със заможна жена.

Забеляза я веднага.

Беше много красива, но по един свой си характерен начин, който той като почитател на женската красота, оцени високо. Тя излъчваше привлекателност, която не парадираше, но привличаше силно с редица качества — одухотвореност, изискан вкус, изключителна образованост и не на последно място — физически чар. Такива достойнства, събрани в една жена се срещаха рядко и Боян го знаеше от собствен опит.

Той я покани на танц и докато се поклащаха в ритъма на блуса, откри две неща: че тя му допада страшно много и че започва да се влюбва в нея до уши, без дори да са разменили две приказки.

Третото му откритие и може би най-важното бе, че тя бе дъщеря на много влиятелен човек — преуспяващ бизнесмен и политик с бляскаво бъдеще.

Беше в края на май; тъкмо времето в морския град бе започнало да се стопля; дърветата бяха разцъфнали, ухаещи и дъхави в нощта като истинско вълшебство; луната бе само един тънък неуловим сърп, на който някой мечтател би приседнал, за да наблюдава в захлас гледката долу.

Решиха да не поръчват такси и той да я изпрати пеша до тях. Бъбреха си за най-различни неща, за каквито хората обикновено си говорят, когато се опознават и съвсем неочаквано, тя бе възкликнала с лъчезарна усмивка:

— Искам да стана владетелка на света! Искам да полетя като волна птица във висините, Бояне!

О този момент, той разбра, че ще бъде негова, защото тя бягаше от нещо.

Хипотезата му за проблемите на Мария — така се казваше прекрасната фея — се оказа вярна.

Родителите й бяха новобогаташи, които държаха да изглеждат в очите на околните като вода ненапита. За това и бяха възпитали мечтателната си дъщеря в дух на подчинение и покорство. Или поне така си въобразяваха.

Това го разочарова, защото бе очаквал от подобни личности по-либерални възгледи; още повече, че Цветан Борисов щеше да бъде бъдещият кмет на града.

Боян бе пълно отрицание на лицемерното пуританството на близките й, което се оказа и най-силният му коз, да я спечели.

В интерес на истината, той също не беше безразличен към нея. Получи се неочаквано добро съчетание: материалният интерес плюс дълбоките чувства, които той изпитваше към Мария.

Но родителите на избраницата му бяха категорични; не желаеха да имат за зет ченге и бяха сигурни, че той се домогва единствено до парите им и не обича изобщо дъщеря им.

Но Бог му беше свидетел, че не беше така!

Боян Велев я обичаше и това че беше богата, бе само чист късмет.

Така или иначе, след сватбата, получи отново плесница от съдбата — тъста и тъщата не си развързаха кесията. Оказаха се на всичкото отгоре и стиснати!

И двамата демонстрираха ледена вежливост, помагаха им колкото за пред хората, но в поведението им прозираше зле прикрита враждебност към него.

„Нищо!“ — разсъждаваше той. — „Когато се роди първото им внуче, ще омекнат със сигурност!“

Но откъде можеше да знае, че всичко щеше приключи толкова бързо и че никога нямаше да имат деца с Мария.

С много гадости се беше сблъсквал в полицейската си работа; включително и с един убиец-людоед, но не бе очаквал такива мръсотии и в личния си живот.

Всичко започна една нощ, когато жена му със сухи очи му разказа за неприятностите си от детството си досега.

След финалът на разказа й, беше останал напълно потресен; не беше очаквал да чуе от устата й подобни излияния; нежно я беше прегърнал, докато тя плачеше неудържимо под изблика на чувствата си.

После решиха да направят нещо по въпроса; нещо, което на пръв поглед изглеждаше безумно, но нима животът не беше точно такъв понякога?

Той притвори с болка очи, припомняйки си онази трагична нощ, в която бе загубил жена си. Единствената, която беше обичал толкова много.

Случи се след едно гостуване извън града; гостоприемните домакини ги бяха поканили да пренощуват във вилата им, но те бяха отказали най-категорично, защото на другата сутрин Боян трябваше да се яви рано в службата.

През нощта беше превалял кратък, но доста обилен дъжд; пътят беше блеснал от мокрота, хлъзгав и несигурен, и ако беше го проумял по-рано, може би сега животът му нямаше да бъде такъв.

Ала тогава беше натиснал здраво газта; може би защото беше уморен и бързаше да се прибере вкъщи; а може би защото нещо непрекъснато го ядеше отвътре и не му даваше покой, и бе пожелал да намери отдушник от това състояние в шеметната скорост. Кой знае как, дяволът се беше вселил в него онази нощ, и го беше тласнал към това налудничаво шофиране.

И на най-измокрения участък от шосето белята беше станала — колата беше поднесла; той се беше опитал да я овладее с нечовешко усилие и като че ли за миг-два беше успял, преди да осъзнае, че летят с бясна скорост към онова фатално дърво… Ударът беше толкова силен, че Мария беше излетяла през натрошеното стъкло, без да има никакъв шанс да оцелее при сблъсъка си с влажния ствол на дървото… Абсолютно никакъв — не и при тая скорост, не и при тоя челен удар!

По-късно, на погребението й, бяха покрили лицето й с кърпа, а отгоре бяха натрупали букети цветя, за да не се забелязва ужасното обезобразяване. Приживе тя бе такава красавица, а си отиде от света скрита от хорските очи, с премазано до неузнаваемост лице.

При този смразяващ спомен, той потръпна и в гърдите му се зароди, и заколкочи странен звук… Ако някой го бе наблюдавал в тоя миг, в скромната му квартира, би решил, че е подлудял; защото смехът, който се изливаше накъсан и дрезгав от гърлото му, нямаше нищо общо със здравия разум. Бе по-скоро хрип на чакал.

Главният комисар беше свъсил вежди; погледът му беше тежък, налят сякаш със стомана; а тези признаци бяха добре известни на подчинените му. Той се беше преобразил в клокочещ Везувий, готов всеки миг да изригне. Впрочем имаше си причини за това. Бяха се провалили тотално; бяха изгубили половината от парите за откупа и Учителя — който и да беше този кръвожаден негодник — ги заплашваше с ново, още по-брутално покушение, а това вече беше преляло чашата!

Върви разбери сега откъде ще ти налети бандитът; като нищо можеше да изпозастреля учениците в някое училище, или да стори същото със старците от някое старопиталище!

Ето защо Иларионов беше бесен и фиксираше с изпепеляващ поглед хората си, повикани тази сутрин на оперативка при него.

„Цял буревестник е!“ — хрумна й изведнъж на Йордана и после се скастри сама за неуместния романтизъм.

— Докладвайте за самоличността на мъртвия шофьор? — погледна Иларионов с оловните си очи инспектор Велев.

— Казва се Захари Бинев, на трийсет и четири години е. Местен. Занимавал се е напоследък с таксиметрови услуги: превоз на пътници, леки товари; правил е и курсове из областта… Разпитах близките му; най-вероятно е бил нает от изнудвача като шофьор, без да подозира за какво става дума.

— Неволен съучастник, така ли?

— Да. Не е регистриран при нас; не е поддържал връзки с криминално проявени. Сигурен съм, че не е познавал Учителя.

— Сигурен сте значи!

— Било му е заплатено да вземе куфарите, без да знае какво е съдържанието им.

— Излиза, че сте застреляли невинен човек!

Инспекторът се раздвижи неспокойно на стола си. Едва се сдържаше да не избухне, но най-накрая, укротил нервите си, каза:

— Всички го видяха как посяга към джоба си! Ами ако беше извадил пистолет?!?… Как трябваше да действам според вас?

— Успокойте се, никой не е повдигнал обвинение срещу вас!

Погледът на Христо Иларионов се спря на Йордана.

— Докъде стигнахте с Людоеда, детектив?

Тя телеграфно му предаде последният разпит на Борис Лилов, като не забрави да спомене и за тайнствената книга, написана на пясък; съобщи му и за смъртоносния инфаркт на Валерия Виденова, единствената, която беше оцеляла като жертва на канибала. Царство й небесно и нея вече я нямаше.

— Жалко за жената! — въздъхна тъжно комисарят. — А, вие Йордана, не се хващайте на въдицата на този мръсник! Притеснете го мъжки, нищо че сте дама! Нужна ни е повече информация от него!…

За миг в пространството се възцари потискаща тишина.

Полицаите бяха наясно какво се иска от тях — трябваше на всяка цена да се справят със ситуацията! Друга алтернатива нямаше; в противен случай щяха да си търсят нова работа; никой нямаше да ги изтърпи при повторен кървав гаф.

Полицейският началник отново погледна злъчно към Боян Велев.

— Какви са резултатите от разследването на убиеца? Попаднахте ли на нещо интересно?

— Трудно ми беше да разпитам родителите му… Бяха смазани от смъртта на сина си и буквално в един глас ме убеждаваха, че не бил звяр.

— Мога да си го представя!

— Майка му твърди, че бил добър по душа, но лесно се поддавал на чуждо влияние.

— Значи лоши приятели. Открихте ли някого?

— Тази история със сатанинската секта… Разговарях с пасторът им и той ми каза, че напоследък Мартин поддържал приятелски отношения с някой си Богдан Раев; младежът го възприемал едва ли не като духовен баща…

— Любопитна следа — похвали го Иларионов. — Срещнахте ли се с този Раев?

— Не, уви. Като че ли е потънал в дън земя!… Нищо!… Никакъв помен от него… Може би това е нашият човек — Учителя.

— Предположението ви е логично. Имате ли описание на този… Учител?

— Нищо конкретно… Мъж на средна възраст, без отличителни белези, с леко прошарени коси, правилни черти на лицето… Такива с лопата да ги ринеш! Кого от тях да арестува?!

— Търсете този Раев. Помощта на отдела е на ваше разположение.

— Така и ще сторя, господине.

Комисарят разпредели задачите и отново напомни на подчинените си, че от тук нататък всяка тяхна грешка може да бъде фатална. Никой не му възрази; полицаите си тръгнаха с натрапчивото чувство за обреченост; не вярваха, че ще успеят да разгадаят следващия ход на изнудвача. И това ги изпълваше с деморализиращ песимизъм.

Борис Лилов приседна в пластмасовия стол, вторачвайки се доволен в имитатора си.

— Браво, приятел! Оказа се талантлив актьор. Съмнявах се в началото, но сега ти свалям шапка!

— Няма да ви подведа, шефе.

Людоеда му се усмихна ведро, после го скастри:

— Не си вири носа обаче! Една малка грешка и край на плановете ни! А имаме още доста работа. Нали си запомнил всичко от книгата?

— Всяка думичка, шефе! Не се безпокойте за това.

— Би трябвало ти да се боиш, ако сбъркаш… — Лилов прекара красноречиво показалецът си през адамовата си ябълка. Изразът на лицето му ужаси имитаторът и той треперливо се сви на мястото си.

— Няма да ви създавам никакви проблеми! — побърза да му се подмаже с угодническа усмивка.

— Зная, че си печен — похвали го онзи, смекчавайки израза си. — Нали заради това се спрях на теб. А когато ударим в десятката, сегашните ти неудобства ще са нищо пред наградата, която ще получиш! Ще се потрудиш ли за мене, приятелю?

— Както сме се уговорили, шефе.

— Хубаво. Сега трябва да се държим един за друг. Тая Йордана не е съвсем безопасна; трябва да си винаги нащрек с нея. Но Учителя е измъкнал ново асо от ръкава си и когато го разиграе на тъпите ченгета няма да им е до нас.

Имитаторът го погледна възхитен.

— Скоро ли ще стане това, шефе?

— Скоро, скоро… Това съм го описал в „Книга, написана на пясък“ или ти не си я изчел до края?!

— За Бога, шефе!!! Наизустил съм я!!!

— Тогава не ме разпитвай; действай според нея и накрая ще си получиш тлъстия си пай! И да не ти хрумне някоя глупост, приятелю!

Другият мъж се вкочани от страх.

И през ум дори не му минаваше да се противопостави на канибала; това би означавало да умре в адски мъки, а това той никога нямаше да си пожелае.

Та нали след тази афера щяха да забогатеят и на-сетне щеше да види бял ден и той!

— И още нещо, шефе — чу се да казва мазно-мазно. — Имам една молба…

— Кажи де.

— Тази Йордана, не можете ли да ми я пуснете за малко…

— Гледай го ти! — засмя се развеселен Людоеда. — Неочаквах подобно либидо от тебе, драги…

— Става ми, само като я зърна! Пък и след като я оправя, ще ви отърва от нея — и той също прокара многозначително пръст през шията си.

— Не сега! — отряза го Лилов. — Не е изключено понататък да стане твоя, но засега не я закачай! Имаме си достатъчно друга работа. Разбра ли ме, приятел?

— Да, шефе. Думата ви е закон! Нека кучката си живее…

— Думата ми не е закон, дебил такъв! — избухна Людоеда със зловещ вид. — Тя означава само смърт!

Виждайки опасният огън в очите му, имитаторът едва не се изпусна в панталоните си. Толкова се бе ужасил!

Имаше си вземане-даване не с човешко същество, а със самият Дявол; Господ да му е на помощ!

Велев и Йордана положиха максимум усилия, за да открият адреса на Богдан Раев. Но едва ли щяха да успеят, ако не бе им помогнала сляпата случайност. Един от младежите от църквата „Сребърна звезда“ им беше съобщил, че преди десетина дни отивал по работа в пристанището и точно когато завивал по крайбрежния булевард, ги видял през десния страничен прозорец на колата си. Били Мартин и по-възрастният му приятел — Раев.

Тъкмо слизали от някакъв прашен автомобил, сякаш току-що се прибирали у дома. На младият мъж му било известно, че Мартин живеел някъде из градския център, най-вероятно наблизо се намирало жилището на спътника му.

Всичко това продължило само няколко мига, но се запечатало в паметта на момчето, защото тия двамата били доста странни дори за тяхното братство и по принцип имало оскъдна информация за тях.

Особено за Раев, който бил изключително сдържан и затворен човек.

Отначало, инспекторът реши, че тази следа ще ги отведе бързо до дома на духовния наставник на Мартин. Но всъщност много скоро удариха на камък.

Обикаляха с часове из кварталните улички; задаваха въпросите си на кого ли не, без да постигнат никакъв успех.

Гражданите само повдигаха недоумяващо раменете си, заявявайки им, че не познават такъв човек. Така им отговаряха и в хлебарниците, и в магазините, и в кафенетата; дори и децата, които си играеха на улицата.

Боян Велев остави партньорката си, отскачайки до полицейското управление, за да вземе от там фоторобота на заподозрения.

Не се надяваше кой знае колко много на тази нескопосана рисунка, защото портретът бе въз основа на повърхностни описания на външния вид на Раев. Но колкото и куриозно да се оказа, именно тази смътност в образа му, им помогна да го намерят.

Още в първата бакалия, един мъж от опашката надникна над рамото на Велев в рисунката на полицейския фоторобот и възкликна:

— Хм… Този, знаете ли, прилича малко на съседа ни от входа, Васко…

В следващия миг обаче не бе толкова сигурен — приликата била бегла и като нищо можел и да бърка.

Не желаел да създава главоболия на съседа си с развинтеното си въображение; може би се припознавал…

— Не го забърквате в нищо — успокои съвестта му инспекторът. — Издирваме го само за справка, отнасяща се до един стар случай… Бяхме изгубили следите му като свидетел, а показанията му са необходими… Нали разбирате и при нас царят неразбории…

— Помислих си, че е във връзка с атентата в „Пикадили“… — предположи плахо мъжът. — Васил Боев е интелигентен човек, не вярвам да се е замесил в такава гадост…

— Става въпрос за формалност — намеси се и Йордана, която едва сдържаше възбудата си.

Явно съседът на Боев не им вярваше, но вече бе имал „неблагоразумието“ да се хване на въдицата им.

Заведе ги покорно до шестетажния блок, в който живееше; той се оказа само на две пресечки от минимаркета. Посочи им вяло с ръка към третия етаж:

— Ето там е апартаментът на Васко. Живее сам. Не знам дали си е в къщи. Понякога е на работа; друг път си почива през деня. Май че работи на смени… Но вие можете да проверите и сами…

Приеха съвета му и се изкачиха по стълбището до посочения етаж.

Спряха се пред една врата, боядисана в слонова кост. Детектив Йордана заби палеца си в звънеца — дълго и настоятелно.

Изчакаха малко и тя повтори опита си, сега — три последователни позвънявания; но и те не предизвикаха никакво раздвижване оттатък.

Нямаше никой и това не ги учуди особено; който и да беше Учителя едва ли би допуснал грубата грешка да се остави да го спипат в собственото му жилище. Не и при тези пари, с които разполагаше; не и при тези възможности, които му даваха те.

На отсрещната врата видяха табелка с надпис: „Пеневи“; Боян Велев отиде до нея, позвънявайки веднъж.

Отвори им възрастна жена на около шейсет и няколко години, но доста запазена и облечена в красив лъскав пеньоар.

Инспекторът й обясни накратко кои са и при кого са дошли.

Старата дама се подсмихна иронично.

— Това ли е портретът му? — погледна критично рисунката през очилата си, които придържаше с ръка на носа си. — Никак, ама никак не си съвпада с оригинала!… По-скоро бих казала, че това е дегизираният Васко… Изкарали сте го някак си по-състарен; той е много по-млад човек, господин инспекторе.

Йордана и Велев се спогледаха; Учителя използваше не само различни самоличности, но и променяше вида си, за да изглежда по съвсем друг начин, когато се явяваше пред съучастниците си.

Боян Велев помоли жената да стане свидетел при отварянето апартамента.

Скоро на адреса се изсипа цял екип от оперативни полицаи; Иларионов му беше обещал пълна подкрепа и не беше си хвърлил приказките напразно. Оперативните действаха със завидна бързина.

Отключиха с шперц вратата и проникнаха в жилището.

Двустайният апартамент беше пуст, но изрядно подреден. Всяко нещо си беше на мястото, ала от стопанинът му нямаше и следа: нито фотографии, нито отпечатъци, нито косми, нито дори четката му за зъби. Квартирата бе стерилно почистена. Буквално нямаше за какво да се захванат!

Оказа, че и никой в кооперацията не знае какво е работил техният съкооператор, Васко.

Вече никой не се съмняваше, че тук доскоро е живял Учителя. Беше ги изиграл за пореден път, прекъсвайки дирята към себе си по един наистина уникален начин.

Стана свидетел как полицията нахлува в дома му и с облекчение се поздрави, че навреме се беше отървал от колата си. В апартамента нямаше да намерят никакви улики, а с помощта на грима и боядисаната си коса вече се беше превърнал в друг човек. Разполагаше и с много пари в брой, които му даваха свобода на действие. За миг се замисли дали да не спре до тук — шест милиона евро си бяха цяло състояние; щеше да се скрие някъде, където никога нямаше да го намерят и щеше да си гледа живота.

Не, упрекна се, не биваше да приключва по тоя начин; другояче беше описано в „Книга, написана на пясък“ и той трябваше да се придържа към сюжета й. Това бе въпрос на чест — да доведе играта до гениалния й финал. А и от цялата тая работа можеха да се спечелят още много пари. Трябваха известни усилия от негова страна и победата му беше вързана в кърпа.

Не, играта продължава, каза си убедено; не беше привърженик на половинчатите работи; нямаше да допусне подобно нещо и в сегашната си афера.

Извади хладнокръвно мобилния си телефон и се обади на своя човек.

Разбраха се да срещнат на площада с фонтаните.

Там имаше сладкарници, кафенета, ресторанти и много други заведения; разхождаха се гъсти тълпи от туристи, както и местни граждани; никой нямаше да ги заподозре. Така си беше: там, където те виждат много очи, винаги оставаш невидим.

Оставаше около час до срещата им; дали пък да не извърти някой номер на ченгетата — ей така, за собствено удоволствие. Спомни си за книгата; там не беше споменато нищо за никакви номера, така че не биваше да се захваща със самодейност, когато нещата се подреждаха добре за него. И бездруго, полицаите не разполагаха с никакви доказателства; нека не им даваше шанс да се доберат случайно до някоя улика.

Той реши да си убие времето в близкия парк, където обичаше да храни гълъбите и тук му се случи нещо наистина непредвидено. Като че ли самата съдба се шегуваше с него.

— Здравей те! Не очаквах да ви срещна… — беше познат женски глас и ръката, с която дробеше кифлата на трохи, трепна за миг. След това в пълно безразличие продължи да хвърля храната на скупчилите се пред пейката пернати.

— Обичам птиците — отрони той с въздишка. — Релаксират ме след тежък ден… При това са напълно безкористни…

— Така е — съгласи се детектив Йордана, приглаждайки малко изнервено тъмните си коси. — Изглежда сте добряк, щом им отделяте толкова време…

Той я погледна право в очите с добродушна усмивка на лицето си.

— Поласкахте ме, госпожице… Но ви благодаря за хубавото мнение…

Жената продължи с целеустремена походка, докато той с огромно задоволство ликуваше в себе си. Знаеше, че именно той е причината за неприятностите й, докато тя не подозираше нищо за него. Да, номерът му се беше получил и му беше донесъл истинско удовлетворение.

Проследи я с поглед как излиза от изхода на парка и се качва в колата си, паркирана на улицата. След миг я подкара, изчезвайки зад близкия ъгъл.

Хвърли остатъка от закуската на гълъбите, които се насъбраха с надежда да клъвнат най-едрите залъци от нея.

Погледна часовника си. Време беше да върви. Трябваше да се срещне със своя човек, за да разиграе най-коварния си коз срещу полицията.

Учителя се настани удобно под сенчестия чадър, поръча си еспресо и едно запотено от студ шише с кока-кола. Площадът беше претъпкан с човешко множество от двата пола, циркулиращо главно в две направления — по посока към плажа или от него към благословената сянка на тентите и чадърите, където сервираха непрестанно разхладителни напитки.

Интересно, но хората продължаваха да се вълнуват от плажния живот, макар че бяха и силно обезпокоени от скорошната кървава баня в „Пикадили“. Странна беше наистина човешката психика, но това едва ли щеше да продължи дълго; в следващите дни паниката щеше да обхване и летовниците, а това вече щеше да работи в полза на каузата му.

Беше се умислил дълбоко, докато отпиваше от кафето си и някак си беше забравил за какво е тук.

Безгрижността му беше нарушена от наглостта на един парцалив и покрит целият с мръсотия индивид, който буквално седна в скута му, тикайки ръката си под носа му за милостиня. Той се напрегна за миг, чудейки се как да се отърве от клошаря, когато нещо му просветна. Вдигна миролюбиво длан към притичалата сервитьорка, успокоявайки я, че нищо особено не се е случило. Нека донесе на несретника един сандвич да се нахрани и нещо за пиене, за да прокара храната си; все пак хора сме и не се знае утре кой в какво положение ще изпадне.

Момичето завъртя стегнатото си задниче към шублера на заведението, а Учителя с неподправено възхищение в гласа, каза:

— Браво бе, мъжки! Какъв маскарад ми устрои само! Без малко да се хвана. Знаеш ли, отсега нататък ще те наричам Хамелеона. Като ръкавица ти пасва, пък и досега си нямаше прякор.

Фалшивият бездомник кимна с рошавата си глава.

По принцип той не беше от разговорливите, но когато се захванеше с някоя работа, цена нямаше. Доказа го блестящо и в онова мазе, където изигра ролята на жертва; особено по-късно, когато уби двамата полицаи, охраняващи го в болничната стая, за да докаже некадърността на куките.

Този тип беше безценен според Учителя и беше най-смъртоносното му оръжие в предстоящата му битка с блюстителите на реда.

Бяха се намерили преди две години в интернет; в този период от време бяха актуални смразяващите злодеяния на Людоеда, който държеше в ужас целият град и не слизаше от първите страници на таблоидите и от новините в електронните медии, които задължително започваха с репортаж за него.

Хората изпитваха отвращение от престъпленията му и същевременно не ги напускаше желанието да научат нещо повече за тях. В Мрежата бяха създали фен-клуб на убиеца-канибал, където с нездрав интерес се коментираха кръвожадните му изпълнения.

Учителя често посещаваше форума в сайта и там попадна случайно на бъдещия Хамелеон, който се подписваше под коментариите си с инициалите ФК. Едва по-късно, Учителя разбра, че това е абревиатурата на Фреди Крюгер от популярния американски филм „Кошмарите на улица Елм“, кинолента, която се радваше на огромен успех сред почитателите на хоръра.

Учителя бързо прозря, че новият му познайник е с много по-сериозни амбиции в сферата, която останалите дискутираха само като клюкари или фенове на филмите на ужаса, където се акцентираше предимно на леенето на боя вместо кръв и на пльосването на фалшиви карантии в най-драматичния момент от действието.

ФК се оказа човек деен и когато най-сетне се запознаха на живо, по-възрастният мъж остана очарован от този мълчаливец, надарен с бърз ум и с почти нечовешко хладнокръвие; все качества, които го превръщаха в уникален престъпник.

А че младежът от виртуалното пространство се оказа надарен злодей, в това Учителя се убеди скоро и очарованието му от новия му съучастник прерасна в най-неподправено възхищение.

Така беше скрепено сътрудничеството им, от което и двамата имаха изгода.

ФК с невероятната си способност да се превъплъщава в най-различни образи, се оказа изключително полезен за Учителя.

Най-сетне беше дошъл моментът да го използва с цялата му ефективност срещу пазителите на закона.

Докато „клошарят“ поглъщаше лакомо сандвича си, Учителя го въвеждаше с тих глас в плана си. Когато приключи, Хамелеона го погледна само веднъж, но в очите му се четеше дълбоко уважение; Учителя се почувства поласкан от мнението му.

Един млад и зареден с унищожителна сила убиец, бе получил своето вдъхновение и мотивация.

Учителя бе изпълнен със задоволство.

А обществото би трябвало да се тресе от ужас.

Беше купонясвала до разсъмване, така че беше спала само час-два и сега това недоспиване я инквизираше жестоко. Лидия се чувстваше зле; идеше й да зареже работата си в скапаното кафене; да плюе на още по-мизерната си заплата и да се наспи до насита, докато цялата подпухне от съня. М-да, нощният живот беше хубаво нещо, но не и когато си на смяна на следващата сутрин, и то още от седем часа.

По това време се появяваха най-ранните посетители, които си изпиваха кафето почти на екс и тръгваха припряно за работа. Тя обаче завиждаше благородно на другите, които си спяха сладко вкъщи до късно, събуждаха се чак към обяд и едва през следобеда се сещаха за кафе. Те не бяха принудени като нея да бачкат като шерпи в някакво тъпо заведение!

Лидия изкара първите два часа от смяната си в изключително лошо настроение. Но ето че най-сетне й се удаде възможност да открадне пет минути, за да седне на високото столче на бара, за да си побъбри с Ангелина, с която освен че бяха колежки, ги обвързваше и общата им страст към шумните купони и среднощните фиести по заведения и домашни партита.

— Луда работа ти казвам! — подхвана бравурното си описание на снощния си кавалер, с който се бяха запознали в една дискотека и който се беше оказал невероятен сладур; беше й вдигал адреналинът цяла нощ, а и не само него. — …Нямаш си представа как се насвяткахме; след това той ме отведе у тях, а там майчице мила!!!… Висша класа, кълна ти се! Всичко вносно и излязло сякаш от модно списание… Красота! А моичкият заредил хладилникът и барчето с разните му там деликатеси и аперитиви…Тъкмо да започнем да куфеем отново, когато…

Русата барманка така и не разбра какво точно искаше да й сподели червенокосата й приятелка, тъй като един новодошъл и недоволен клиент избоботи, че закъснявал за работа, а нямало кой да му приеме поръчката.

Лидия намусена тръгна към масата на белокосия мъж — между другото той веднага й стана антипатичен със суровия си вид и стиснатите си тежки челюсти.

„Сухар недодялан!“ — помисли си ядосаното, заставайки пред масата му.

Строгият чичко я изгледа изпод рунтавите си вежди, огледа съсредоточено и останалите клиенти в кафенето, които си сърбаха сутрешното кафе поединично или в компания; и стори нещо, което никой не би очаквал от такъв иначе улегнал и вдъхващ доверие индивид.

Извади от джоба на торбестото си сако нож; след което с едно мълниеносно движение разряза от ухо до ухо гърлото на рижавата сервитьорка.

После бързо се приближи до барманката и докато тя го фиксираше с изумените си очи, повтори същата процедура и с нейния гръклян. Пурпурните фонтани избликнали в заведението станаха два.

Сетне се разигра някакъв невъобразим кошмар, тъй като солидният тип се нахвърли върху десетината посетители и успя с обиграните си движения на професионален касапин да повали още четирима с кървящи рани от ножа му. Пенестата кръв се ливна по пода, като че ли бе някакъв зловещ перилен препарат.

Оцелелите от сечта на маниака побягнаха навън с писъци и декорирани целите в алено.

Белокосият мъж захвърли небрежно ножа си, усмихна се пред охранителната камера, която бездушно мигаше в единия от ъглите на кафенето и напусна с делови вид мястото на клането.

— Невъзможно!!! — дереше си гърлото главен комисар Христо Иларионов. — В самия център на града да заколят като пилета шест души!!! Главите ви ще откъсна, некадърници такива!!! Къде са гледали патрулните полицаи?!?… Ах, мерзавци заспали!!!…

Вбесеният мъж тресна слушалка на телефона, разкопчавайки още едно копче на ризата си. Не криминално проявените, а собствените му подчинени щяха да го вкарат в гроба. Господи, какви лайна щяха да се разхвърчат сега — чак до небесата!

Оставиха един маниак да си разиграва коня както си поиска. И това ми било правова държава!

Той не разполагаше още с никакви доказателства, но бе сигурен, че това е дело на Учителя, мамицата му! И за чий беше тази полиция след като нищо свястно не можеше да стори?! Главният комисар потръпна зиморничаво, защото в тази си логика мислите му повече подхождаха на техния министър на МВР, ако той решеше да го изрита от поста му. Да, ето до какви неприятни заключения стигаше човек, когато поразсъждаваше трезво…

След половин час всички бяха свикани на оперативка в кабинета му; една част от хората му го гледаха гузно и избягваха погледа му. Той естествено не беше вчерашен и веднага заподозря, че има нещо нередно.

— Какво се е случило? Да не са претрепали още някого? — попита раздразнен и на тръни.

— Не точно, господине — поизкашля се смутен Боян Велев. — Но…

— Никакво „но“! — Иларионов го изгледа с неприязън. — Докладвайте ми какво става, по дяволите!

Инспекторът с помрачняло лице нареди да им пуснат на широкоекранния телевизор видео записа от камерата за наблюдение.

На кадрите се виждаше ясно как убиецът избива безпомощните си жертви и най-накрая нагло се усмихва в телеобектива…

Полицаите около съвещателната маса не можаха да сдържат възклицанията си на изненада и смайване… Лицето от финалния стоп-кадър на екрана… бе на техния шеф!

Познатите яки челюсти, достолепните прошарени коси, дълбоките бръчки около устните му и гъстите, сключени вежди над тъмните му очи… Престъпникът се беше дегизирал точно като техния дългогодишен ръководител!

— Какво?!?… Това някаква дебелашка шега ли е?!?… — хрипливо изрече главният комисар, почервенял целият като рак.

Отговори му само гробно мълчание.

VI

Йордана имаше прекрасни спомени от детството си; то беше заредено с безгрижие, лишено от всякакви проблеми, освен може би в избора на лудориите, които трябваше да измисля, за да изживее незабравими мигове с другарчета си. Това щастливо минало бе съвсем различно от младостта й и преждевременно настъпилата й зрелост — всъщност на двадесет и девет години бе все още млада за да разсъждава от гледната точка на човек към края на житейския си път, но все пак беше понесла първите удари и разочарования, които я бяха лишили от илюзиите й и я бяха накарали да стъпи здраво на земята.

Родителите й бяха сключили брак късно, затова като малка, децата често я питаха, защо винаги дядо й идва на родителските срещи, а тя с наранено честолюбие им отвръщаше, че това всъщност е баща й и че не е чак толкова стар.

Но той беше остарял някак си бързо и неусетно през годините, и за съжаление не величествено като някоя катедрала, а като нещастен старец, смазан от коварната болест, която го беше превърнала в опустошена развалина. Изглеждаше направо трагично на фона на спомените й от детството й, когато беше силен, енергичен и изпълнен с оптимизъм.

Йордана беше загърбила личния си живот, за да му помогне да изживее последните си дни с относително достойнство, ако въобще имаше достойнство в това да ти сменят час по час памперсите и да те хранят като бебе с лъжичка. Веднъж в момент на мигновено прояснение, баща й беше заявил, че с животът му е свършено и думите му бяха прозвучали като от устата на някогашния здрав човек, който още не беше деградирал и това му прозрение я беше жегнало много повече, отколкото всичките му бели, които бе вършил под влияние на старческата си деменция.

Беше се справила с проблемите около гледането му сама; междувременно майка й се беше разболяла от глаукома и светът за нея беше потънал в мъгла; за това и не беше взела участие в грижите по умиращия си съпруг.

След погребението на баща си, Йордана постъпи в полицейското училище. В нея се бе оформило твърдото намерение да бъде полезна на хората. А като полицай щеше да помага на изпадналите в беда граждани; дори щеше да помага на справедливостта да възтържествува в името на обществото. Знаеше, че звучи високопарно, но тя възприемаше работата си тъкмо откъм тая й страна…

Никога не бе съжалявала за избора си и смяташе, че се бори срещу проявите на злото.

На този свят й беше останала само болната й майка. Полусляпа, беловласа, по момчешки подстригана и изпълнена със загриженост за нея, Йордана.

И тя като всеки любещ родител се притесняваше, че дъщеря й може да остане стара мома. Винаги й говореше, че такова красиво момиче като нея не бива да се ограничава само с професионалните си контакти. Може пък в службата й да има някой свободен мъж, с който да се сближат и да излизат заедно от време на време.

Тези непрестанни съвети по-скоро я развеселяваха, отколкото я дразнеха — не й беше до любов сега; слава Богу, не беше с разбито сърце, но някак си не беше готова за подобна връзка…

А идеята да прекара романтична вечер с някой от колегите си-полицаи й се струваше направо смешна.

Йордана обичаше майка си — дори прекалено много; като че ли тя беше средоточието за миналото и бъдещето в живота й. За това се безпокоеше постоянно за здравето й, което и бездруго беше крехко.

— Не бива да оставаш сама! — не мирясваше майка й в редките случаи, когато двете сядаха около масата за да вечерят или обядват. — Аз не съм вечна, а няма нищо по-печално от самотния човек…

Имаше, разбира се, но тя нямаше как да знае за злодеянията, с които дъщеря й се сблъскваше ежедневно, а и Йордана премълчаваше винаги подобни подробности. В никакъв случай не биваше да я тревожи с истории за убийства, садистично насилие или човешко безумие, плъзнали напоследък като зараза.

Младата жена не подозираше, че привързаността й към майка й може да се превърне в тежко бреме за нея, което да я подложи на изпитание.

Уви, тя не беше Ванга, за да предугажда задаващите се неприятности.

А между впрочем, всичко започна с едно телефонно обаждане, което й се стори като изход от задънената улица, в която бе попаднало разследването по случая с Учителя.

Беше малко след 22 часа и Йордана току-що се беше върнала от работа, когато резкият звън от телефона я стресна. Тя вдигна слушалката с лошо предчувствие; решила бе, че отново ще я извикат на някое местопрестъпление. Вместо това чу познатото белканто на главния лекар — доктор Павел Кирилов:

— Обещах ви да се обадя, ако се случи нещо интересно — каза с извинителен тон той. — Струва ми се, че тъкмо това се случи, детектив Йордана…

— Изпробвате търпението ми… — въздъхна тя.

— Извинете ме, вероятно сте уморена… Людоеда… Борис Лилов, иска да разговаря с вас… Този пациент рядко се моли за нещо, детектив…

— Заинтригувахте ме, докторе.

— Онази книга, за която ме попитахте… Въпросът ви тогава ми се стори глупав… Но очевидно не съм бил прав.

— Книга, написана на пясък — припомни му Йордана и кой знае защо настръхна като котка.

— Да, точно така се казваше. Лилов иска да ви съобщи някаква информация за тази книга. Накара ме да ви предам дословно думите му: „Кажете й, докторе, че ще й разкрия тайната на Книгата!“ Прозвуча ми като…

— Като какво? — попита го тя малко по-рязко от исканото.

— Ами не зная… Никога не съм го виждал толкова развълнуван и нетърпелив! За хладнокръвен тип като него това е странно поведение… Може би срещата ви няма да бъде от най-безопасните, детектив… Да ви призная, притеснявам се за вас…

— За мен?! Трогната съм. Благодаря ви за обаждането, доктор Кирилов. Ще се видим утре.

Тя беше прекъснала разговора, обзета от смесени чувства. Изгаряше от силно желание да разкрие мистерията около загадъчната книгата, а едновременно с това изпитваше и необяснима натрапчива тревога, сякаш беше стъпила в гнездо на пепелянки и сега очакваше смъртоносното им ухапване.

Цветан Борисов бе преживял прекалено много неща в живота си и повечето от тях го бяха оформили като прагматичен и реалистично настроен човек. Във всеки случай, той не възприемаше ирационалното и почти не беше разсъждавал върху проблема дали има живот след смъртта, или всичко приключваше със сетния дъх на умиращия. По този въпрос бе сигурен само в едно, че бяха налице най-разнообразни твари, които се заемаха усърдно с тленните останки и бяха последните печеливши в края на краищата.

За Борисов всичко завършваше с пиршеството им и нямаше никакъв полет на душата нито в небесата, нито в някакъв тъмен тунел със светлина в края си. Или поне така си беше мисли до сега…

Беше раздвоен по тази тема, макар че като опечален баща би трябвало да вярва, че има задгробен свят и че тяхната Мария не е станала незначителна част от хранителната верига на природата.

Но случилите се напоследък събития бяха поразклатили, иначе твърдата му убеденост, че светът е изцяло и само материален.

В последно време, съпругата му Ана, се бе държала много странно. Онази скрита, но дълбока печал в очите й се бе стопила и за негова изненада се бе сменила с някакъв радостен триумф.

Няколко пъти заварва жена си, задълбочена в албума със снимките на Мария; разбира се, в това нямаше нищо лошо; тя беше майка и беше естествено да тъгува по мъртвото им дете; но той беше забелязал в поведението й нещо много по-различно, което го бе смутило и го бе изпълнило с обезпокоителни догадки.

В погледа й светеше щастие, сякаш бе осведомена за неща, за които той дори не подозираше и това я поставяше в някаква по-изгодна позиция — позицията на посветената.

Помисли си, че жена му си е въобразила по някаква абсурдна причина, че дъщеря им Мария е жива и че всичко около смъртта й е фалшиво и неистинско.

Откъде му беше хрумнала тази идея, Цветан не можеше да каже, но тя като че ли обясняваше най-точно душевното състояние на съпругата му. Дали Ана не беше подлудяла от скръб и мъка? Не, той отхвърли тази възможност веднага. Познаваше добре жена си и знаеше, че си приличат — и двамата бяха трезво мислещи хора. Най-вероятно имаше някаква изключително сериозна причина за неадекватното й държание, но засега той не можеше да я проумее …

Не се опита да откопчи истината от нея; беше убеден, че няма да му я каже. С жена като нея бе по-добре да се изчака подходящия момент, отколкото да се насилват събитията.

За това той продължи да се преструва, че не забелязва странностите й и да живее както преди, макар че нещо му нашепваше, че това няма да продължи още дълго.

И се оказа прав, тъй като нещата се развиха по такъв начин, че сам стигна до някои разкрития, които търсеше толкова упорито. Или по-точно, попадна на една мистерия, която изискваше да бъде разгадана…

Една късна вечер се прибра уморен от работа, захвърли навлажнената си от пот риза в коша за пране, взе си изстудена напитка от хладилника и се отпусна в кожения фотьойл, изпускайки от гърдите си дълбока и тежка въздишка.

Напоследък не се чувстваше добре; проблемите с кървавите убийства и искания откупа; паниката, която постепенно обхващаше целият град; туристическият сезон беше под угроза след трагичните инциденти, които потресоха населението. Та кой за Бога, ще пожелае да почива на място, където най-страшните му кошмари се превръщат в реалност?

И най-вероятно, след като кризата приключеше, ще трябваше да си подаде оставката, защото едва ли щеше да се намери читав избирател, който да му гласува доверието си за втори мандат.

А сега и това ексцентрично поведение на съпругата му, което заплашваше да разстрои брака им.

За пръв път в живота си, той нямаше ясен и подготвен план как да излезе от влошилото се положение, в което се бе озовал.

Седеше в креслото и се опитваше да се вслуша във вътрешния си глас, но нищо не се получаваше… Вътре в него и край него беше пусто, сякаш беше изоставен на самотен остров…

В този момент на тъжна равносметка, беше позвънил телефонът, като че ли за да му напомни, че все пак се намира сред цивилизацията.

Тогава и прозвуча гласът й:

— Здравей, татко.

Беше Мария! Нямаше никакво съмнение — беше нейният глас до последната характерна интонация и модулация. Такъв какъвто го помнеше от по-зрелите й години!

— Там ли си?… Чуваш ли ме, татко?

— Да, чувам те…

Не знаеше какво да й каже, изтърси първото, което му хрумна; усети силно премаляване му под лъжичката.

— Не се страхувай… Исках само да си поговорим…

— Ти… ти… ти… — езикът му се беше сковал и не можеше да се преобърне; запелтечи предателски от вълнение и страх.

— Извини ме, татко… Зная, че си изненадан, но…

„Изненадан?!?“

Той все още не бе в състояние да намери правилните думи, с които да й отговори; да й зададе безбройните си въпроси; да я разпита като баща как е и откъде му се обажда, и дали може да се срещнат…

— Разбирам положението ти, татко. Искам да ти кажа, че те обичам много и че съвсем скоро ще дойда за теб…

Цветан Борисов чу отново познатия сигнал „свободно“.

„… съвсем скоро ще дойда за теб…“

Изтръпнал и вкочанен от обзелия го ужас, изпусна слушалката на пода.

По тялото му беше избила студена лепкава пот. Повръщаше му се.

Чувстваше се скапано; нямаше никаква представа как да постъпи по-нататък.

В същия миг на прага на всекидневната се появи жена му. За секунда погледите им се срещнаха и тя по някакъв начин разбра какво се е случило. Потресен, Цветан видя как цялата грейна от радост и щастие, сякаш някаква вътрешна светлина я обля…

И това го ужаси много повече, отколкото разговорът му с мъртвата му дъщеря. Нима самият дявол се беше вселил в техния дом?

Сега тя се опита да бъде по-вежлива с психиатъра — все пак той се беше постарал да бъде полезен; освен това беше засвидетелствал загриженост. Дали беше от куртоазия или от истинска съпричастност бе вече друг въпрос, но Павел Кирилов бе показал някакво съчувствие към нея.

Йордана му се усмихна благосклонно, преди да се заинтересува при какви обстоятелства Борис Лилов е поискал да се срещнат.

— Нямаше конкретен повод за желанието му — отговори й синеокият доктор. — Бях на редовната си следобедна визитация, когато ме помоли да ви се обадя и аз се възползвах вечерта от визитката ви…

— Твърдите, че е бил много развълнуван?

— О, да. Това е крайно необичайно за него. Виждал съм го да дъвче пръсти от човешка ръка и да изглежда напълно безстрастен… Да не говорим за злодеянията, които е извършил… А онзи ден беше напрегнат и неспокоен… Сподели, че срещата с вас била от съдбоносно значение за него.

Тя оправи с длан косите си. Може би всичко беше отново някаква коварна игра от страна на Людоеда; не беше очаквала безкористна помощ от него, нито пък съвестта му да проговори като на примерен гражданин.

Младата жена погледна в упор събеседника си — тази слънчева утрин той определено й се стори по-малко антипатичен, отколкото преди няколко дни; а може би поначало бе несправедлива към него и той не беше чак такъв потаен тип, за какъвто го вземаше.

— Добре — кимна тя. — Ще разговарям с него. Благодаря ви за сътрудничеството.

Той нареди веднага на един от санитарите да я придружи до килията на Борис Лилов.

Не пропусна да й се извини, че бил зает този преди обед със служебни задължения и да й пожелае успех, разбира се.

Тя оцени отново тактичността му и тръгна след якия служител по мрачните коридори на лудницата.

След 7–8 минути беше в познатото преддверие, а канибалът се надигна от леглото си, за да я посрещне от другата страна на бронираното стъкло и металната решетка.

— Радвам се, че дойдохте — заяви той; тънките му устни се разтегнаха в приятелска усмивка. Всъщност, ако се вгледаше в очите му, щеше да открие там неочаквана топлота. Йордана беше леко шокирана от заключението си и два пъти по-озадачена от предстоящия им разговор.

— Този път ми се струвате искрен — поде нерешително тя. — Да ви призная, това ме изнервя…

— Вие сте смела жена, Йордана. В случая обаче няма от какво да се страхувате.

Хвърли един бегъл поглед на клетката му. Беше по-светла от нахлуващите снопове слънчева светлина и както прецени: по-подредена и по-спретната от последния път. Да не би да беше се подготвил специално за посещението й? Това й се стори доста забавна мисъл.

— Да, въведох малко ред в тази кочина… — изсумтя смутено Лилов, отгатвайки хода на разсъжденията й. — Заради личното ми удобство, детектив…

— Вярвам ви — отговори му Йордана спокойно. — А сега да преминем към въпроса… Какво имате да ми съобщите, господин Лилов?

Той въздъхна дълбоко, изпъвайки в стегната стойка тялото си.

— Искам да ви разкрия една тайна… Бих казал, че тя е от изключителна важност, детектив… Готова ли сте за подобно разкритие?

— Точно за това съм тук, забравихте ли? — усмихна му се тя сковано. — Но стига толкова празни приказки; кажете ми всичко за тази книга…

Людоеда я изгледа съсредоточено, потърквайки замислено брадичката си. След това й отговори, наблягайки на всяка дума:

— Много бързате. Не е лесно… Скоро сама ще се убедите в това…

— Започнахте с хитруванията! — Йордана го стрелна с тъмните си очи, в които бушуваше гневна буря. Друго освен шикалкавене не бе и очаквала, но защо се ядосваше толкова сега?

— Не си хабете нервите. Всичко ще научите, но не може да стане така изведнъж.

— Нали щяхте да ми разкриете тайната на „Книга, написана на пясък“?… Защо ме излъгахте?

— Не е така, детектив!

— А как е? Нищо не ми казвате!

Боян Лилов тръсна недоволно глава, засегнат от агресивното й поведение. Очевидно искаше да разговарят по неговия си начин. Разходи се напред-назад зад преградата, след това замръзна пред полицайката.

— Вече ви обясних веднъж — там са отговорите на събитията, които се случват сега… — гласът му се бе превърнал в тежък, настоятелен шепот. Тя неволно потрепери от тона му. Може би той наистина се опитваше да бъде честен с нея.

— И? — попита го с дръзко блеснали очи.

— Когато я прочетете, ще узнаете каква е истината! Това е много специална книга. Трябва да ми обещаете нещо!

— Какво?

— Като я свършите не бива да я показвате пред никого! Нарушите ли обещанието си, това може да ви струва големи неприятности. Обещавате ли ми?

Тя го изгледа учудена, после каза: „Да“.

— Добре. Не искам да пострадате, детектив Йордана!

— Кога ще ми дадете книгата?

— Скоро! — отговори й той бързо, но убедително. — Ще получите съобщение как точно да я откриете…

Тя ядосано удари с юмрук по стъклото между тях.

— Не ме заблуждавайте!

— Не, за Бога! Аз съм тук затворник… Скоро, много скоро ще разберете как да вземете книгата…

— По какъв начин? Казвайте…

Канибалът впи проницателните си очи в нея. Явно водеше вътрешна борба в себе си, но най-накрая рече:

— Ще се досетите! Знакът ще бъде толкова явен, че вие ще се досетите…

— За какво ми говорите?

Людоеда я фиксира с мрачния си поглед.

— Вие имате част от пъзела — отвърна й все пак. — Потърпете и за другата…

Йордана беше готова да стовари ядът си върху него, но той се оттегли навътре в клетката си. Беше се затворил в себе си, а това означаваше, че нямаше да разговаря с нея повече.

— Май че си изгубих времето… — изсумтя тя язвително.

Той й обърна гръб, а тя махна към мигащата камера да й изпратят някого, да я изведе от тук.

Докато се отдалечаваше от килията бе силно раздвоена; от една страна, бе почти сигурна в искреността му, от друга — бе разочарована, че не й даде книгата.

Но младата жена, дори не подозираща колко прав бе Людоеда, че твърде скоро „Книга, написана на пясък“ щеше да преобърне живота й напълно.

Хамелеона спази педантично инструкциите на Учителя; прибра откупа от допълнителните десет милиона евро и като се увери, че никой от полицията не го преследва, се отправи към уговореното място за среща с шефа си.

Всъщност това беше един малък апартамент под наем в окрайнините, който Учителя беше наел, за да има къде да се срещнат и да си оправят сметките.

Хамелеона се появи в квартирата невъзмутим както винаги. Учителя му беше гарантирал, че ченгетата са безсилни и че няма да му създават никакви главоболия при предаването на парите. Този път нямаше да изложат на риск сигурността на гражданите и гостите на града; не и след онези шест трупа в кафенето.

Мина точно така както го беше предвидил шефа му; Хамелеона взе безпрепятствено куфарите с пачките и сега с безстрастна гримаса ги постави върху покривката на масата.

Учителя вътрешно ликуваше, но външно не даваше израз на триумфа си. Дръзкият му план се беше увенчал с успех! Но въпреки това беше рано за радост — имаше безброй примери на самодоволни престъпници, които се бяха проваляли безсмислено в последния момент на начинанието си.

Той нямаше да допусне такава идиотска грешка, за това обмисляше действията си внимателно, дори когато изглеждаха предрешени.

Учителя погледна изпод вежди по-младия мъж.

„Кучият син се владее страхотно!“, помисли си, докато гледаше, издяланото сякаш от гранит лице на съучастника си.

— Отлично се справи със задачата си! Сигурен ли си, че нямаше опашка?… — Знаеше, че нищо подобно няма, защото сам бе проследил получаването на откупа, но трябваше да спечели малко време, докато реши какво да предприеме понататък.

— Известно ти е, че не бих допуснал такава грешка… — отговори му ледено по-младият мъж и Учителя усети как го побиват студени тръпки по гръбнака. Дали пък този нахакан копелдак не подозираше нещо? Беше безмилостен и хладнокръвен убиец; с него трябваше да се действа много внимателно; а и парите от откупа бяха прекалено много, за да е спокоен човек.

Той се усмихна приятелски на младежа.

— Обикновена предпазливост… — заяви с извинителен тон. Подбутна един от куфарите към него с небрежен жест. — Може да си вземеш твоят дял, през това време аз ще се преоблека оттатък… Веднага след това, се омитаме…

Хамелеона нищо не отговори; отвори куфара и заизважда пачките.

— Извинявай!… — Учителя изобрази разкаяна физиономия. — Какъв лош домакин съм! Забравих да те почерпя…

Той му сипа от марковото уиски от шишето на масата. Питието беше отлежало и пивко; щеше да е точно по вкуса на уморения мъж. Онзи кимна разсеяно, отпивайки от чашата, която му беше поднесъл.

Учителя му се усмихна за пореден път, шмугвайки се в съседната стая.

След пет минути вратата се разтвори и при младия мъж влезе Людоеда.

Беше абсолютно спокоен. Хамелеона допиваше втората си чаша, когато го видя. И да беше се смутил, с нищо не го показа.

— Радвам се, че се чувстваш добре, малкия — рече със сериозен тон канибалът. В дясната си ръка носеше чантичка, подобна на тези, които обикновено имат лекарите. — А сега е време да приключваме с теб…

Думите му бяха заплашителни и всеки би се изплашил, но не и Хамелеона; той само погледна косо мъжът срещу себе си.

— Ебавате ли се с мен? — прошепна тихо. Беше отместил чашата с питието си встрани и с палеца и показалеца на освободената си ръка масажираше енергично слепоочията си. Очевидно не се чувстваше добре, но все още не можеше да определи какво му е.

— Какво сте ми дали?!… — измърмори провлечено. — Главата ми е тежка като олово…

Ръката му се отпусна безволево на масата; тялото му се люшна рязко напред и ако не беше Людоеда да го прихване, челото му щеше да се чукне в плота на масата.

— Не се безпокойте. Барбитуратите действат — обясни му услужливо Борис Лилов. — Усещате ли? Вече целият сте скован; не можете да говорите; не можете да оказвате съпротива… Вие сте като безпомощно паленце…

Младият мъж се опита да му отговори, но от устата му излезе нещо нечленоразделно и неразбираемо. Очевидно в поднесеното му питие беше размесено някакво упойващо вещество, което го бе обездвижило така. Беше късно да се бори с това; съдбата му беше в ръцете на този човек.

— Така-а… — облиза устните си канибалът. — Да видим какво имаме тук… — Извади от чантичката си комплект с хирургически инструменти, две прилежно сгънати престилки и голяма ролка със скоч.

Закрепи с лентите от скоча вдървеното тяло на Хамелеона към стола. Стори същото и с главата му; така че тя вече не падаше безволево на гърдите му.

— Ето така трябва! — обяви със самодоволен вид Людоеда. — Сега вече може да се работи…

След това навлече белия медицински халат; надяна върху него и найлоновата престилка. Ръцете му бяха в ръкавици, но обзетият от паника Хамелеон го забеляза едва чак сега.

— Малко търпение!… Почти сме готови! — примлясна щастливо Борис Лилов.

Взе един скалпел от подредените инструменти и с обиграно движение скалпира парализирания мъж, захвърляйки одраната му коса с небрежен жест на пода.

Сега следваше дълбок разрез — този път в черепа на жертвата.

Людоеда нетърпеливо се пресегна към длетото и чука от хирургическото си оборудване и с помощта им осъществи идеална трепанация в плувналата в кръв глава на Хамелеона.

Повдигна внимателно отделената костната плочка — отдолу се появи туптящото мозъчно вещество.

За миг, Людоеда остана замислен; след това посегна към шишето с уискито, изливайки част от съдържанието му в черепа на младия мъж. После като факир извади кутия с кибрит от джоба си, драсна една клечка; полюбува се за миг-два на оранжево-жълтеникавия й пламък и след това я хвърли в откритата трепанация на Хамелеона.

— Чудесно фламбе!!! — извика очарован Людоеда и се загледа като омагьосан в избуялия пламък, изригнал като от миниатюрен вулкан от темето на жертвата му. Съвсем неочаквано очите на младежа зацвърчаха като на тиган и буквално се взривиха от силната температура. През зейналите кухини излетяха два ефектни огнени езика. В същия миг от ушите на нещастника се издигнаха смрадливи струйки дим. Замириса нетърпимо на пърлено и изгорено.

— Май че огънят дойде множко! — критично възнегодува Людоеда, докато наблюдаваше кипящият мозък в черепа. — Съсипах прекрасната храна…

Все пак той измъкна от джоба си изящна сребърна лъжичка и си гребна от изпържения мозък. Приближи я до устата си и започна да я духа; не искаше да си нарани чувствителното небце… След това вкуси внимателно от прегорялото „ястие“.

— Божествено! — възкликна екзалтирано. — Въпреки всичко е божествено…

Йордана и Велев се бяха сблъсквали с какви ли не гадости в работата си на оперативни, но тъкмо с такава — никога. Вероятно и колегите им, които претърсваха щателно жилището в този ранен час на деня, също.

— Кой е извършил този… садизъм?!?… — тихо промърмори Боян Велев.

— А коя е жертвата? — поинтересува се младата му помощничка, въпреки че вече знаеше отговора на въпроса си. Беше запомнила образа на тогава все още живия мъж.

— Разбира се, че е имитаторът. „Жертвата“ от мазето. Мъжът, който ликвидира двамата полицаи в болницата. И почти със сигурност е заклал и шестимата в кафенето!

— Беше дегизиран. Не можем да сме сигурни… — възрази детектив Йордана.

— Напротив. Ще видиш, че е той!

Полицайката въздъхна; всъщност и тя беше на същото мнение; експертизата със сигурност щеше да докаже, че той е убиецът. Разполагаха с косми и слюнка от местопроизшествието в онова барче, където извършителят на шесторното убийство бе оставил своето ДНК. Пробите сто на сто щяха да бъдат идентични с тези на имитатора.

Бяха налице обаче и други факти и улики, които бяха смущаващи в този случай. Почеркът на убиецът съвпадаше с този на Людоеда, а той от две години бе зад решетките в психиатрията. Имитаторът му бе мъртъв — студеното му тяло бе пред очите им. Тогава кой беше убиецът? Нима се бе пръкнал нов подражател, който бе елиминирал конкурента си?!? Беше твърде абсурден прецедент, в който малцина биха повярвали…

— Има някакъв номер в цялата тая работа… — намуси се инспекторът. — Видя ли оставеното послание, Йордана? Отново повторение, като при останалите случаи…

Тя не знаеше нищо за никакво послание.

Бяха я вдигнали от най-сладкия й сън, преди разсъмване. Още й се спеше.

Имитаторът бе убит вечерта. В пет без четвърт, някой бе телефонирал в дирекцията, за да им съобщи за убийството. Не бяха разбрали кой е анонимният информатор, за това пък я бяха събудили заедно с още две дузини полицаи, които сега грижливо проучваха апартамента.

Йордана бе все още замаяна от съня, въпреки че беше изпила две кафета. Тя тръгна неуверено след инспекторът като се стараеше да не поглежда към отворения череп на мъртвеца. Но от миризмата на прогорена плът не можеше да избяга.

В главата на жертвата нямаше мозък. В буквалния смисъл. Според експертите бил изгребан и вероятно изяден от убиеца. При тая мисъл стомахът й се разбунтува жестоко; едва се сдържа да не повърне безславно.

Велев я заведе в съседната стая, а там на стената бе изрисувано алено сърце — бяха установили, че е направено със спрей, — а вместо амурова стрела, убиецът беше надраскал: „Чакай и се надявай!“

— Цитатът е от „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма — обясни й Велев. — Имаш ли представа какво може да означава?

Тя почувства, че коленете на краката й се разтреперват; едва се удържа да не рухне от обзелата я слабост.

„Знакът ще бъде толкова явен, че вие ще се досетите…“, чу в главата си думите на Людоеда.

Йордана си спомни за медальона във формата на сърце, който й беше тикнала в ръцете издъхващата Валерия и за лаконичното изречение на листчето в него. Грешка не можеше да има — знакът наистина бе прекалено явен!

Спомни си и другото предупреждение на Борис Лилов: не показвай книгата на никого.

Тя облиза устните си и с привидно безразличие, рече:

— Не, абсолютно нищо не ми говори…

Едва късно следобед, под претекст, че е крайно изтощена, тя бе успяла да избяга от дирекцията на „Полицията“ и да се върне в къщи.

Не беше на себе си от посланието на оная стена, надраскано от неизвестния убиец.

Ето какво било съобщението, за което й бе говорил Борис Лилов, а тя бе помислила, че само цели да я обърка и да я отклони от истината.

А защо Людоеда трябваше да бъде откровен с нея изобщо? Откъде накъде му беше притрябвало да й помага? Не се ли криеше зад „помощта“ му смъртоносна заплаха, която дори можеше да я убие? Не беше ли намекнал той именно за това?

Беше, разбира се. Йордана не очакваше нищо хубаво от неговото „съдействие“; на всички бе известно, че най-опасни са даровете на данайците.

Но бе изключено и да пренебрегне показанията му!

Длъжна бе да намери „Книга, написана на пясък“ и да я прочете, за да разбере истината каквото и да й струва това.

За това, когато се прибра, първо посегна към чекмеджето на бюрото си, където бе оставила позлатения медальон на покойната Валерия.

Отвори го трудно с разтрепераните си от вълнение пръсти. Отвътре изпадна изрязаното във формата на сърце картонче, на което пишеше: „Чакай и се надявай!“

Йордана разгледа внимателно вътрешността на украшението; едва сега с учудване откри, че има двойно дъно. С извитите връхчета на ножичките си за нокти го отвори и — там намери още едно листче. На него пишеше: п.к. 33.

Първото, което й дойде наум, че това бе пощенски код или кутия. Кодовете обаче бяха винаги четирицифрени, така че оставаше вторият вариант — номер на пощенска кутия.

Младата жена нервно погледна часовника си; все още не беше настъпил края на работния ден на пощите.

Излетя като стрела от апартамента си и след четвърт час бе в сградата на централна поща. Нямаше гаранция, че точно тук ще открие кутията, но все пак вероятността за това бе твърде голяма.

Една от служителките я насочи към гише № 21, където се наемаха пощенските кутии.

Йордана показа служебната си карта на момичето зад стъклената преграда; то веднага се задълбочи в компютъра си, за да направи съответната справка.

Полицайката неочакваше от първия път да сполучи, но точно това стана.

— Кутията е регистрирана на вашето име — каза й усмихнато момичето. — Ето, заповядайте ключа. Кутиите са отвън в коридора, непосредствено преди салона с телефонните кабини.

Силно възбудена, Йордана взе емайлиринато ключе и като насън прекоси салона, покрит целият с бял мрамор. Видя в коридора блестящите метални кутии, подредени в четири дълги редици. Скоро откри и кутия номер 33.

Отключи, изваждайки от там лъскава касетка.

Беше отключена. Извади от нея книгата, подвързана в черна кожена подвързия.

Нямаше заглавие на луксозната корицата; но като я разгърна, видя на първата й страница, отпечатаното й име: „Книга, написана на пясък“.

За миг реши, че е срещнала съдбата си; цялото й тяло се вдърви и сърцето й заби учестено.

VII

Знаеше, че не бива да прекосява Морската градина толкова късно вечер и въпреки това го направи. Беше горещо, но откъм морето подухваше прохладен бриз, който приятно галеше кожата му и правеше жегата по-поносима. Лятото си отиваше, но високите температури все още не се понижаваха; така че зноят си беше в реда на нещата, дори в тия часове на нощта.

Кръглата луна надничаше срамежливо зад накъсаните облаци и той насмешливо си помисли, че сега е времето на злите сили, привлечени като магнит от пълнолунието, да си свършат зловещите дела.

Той обаче знаеше, че сега е времето и на хулиганите, наркоманите, алкохолиците и съмнителните типове, бродещи из зле осветените и пусти алеи на парка в търсене на жертви, направили непростимата грешка да минат от тук.

Полицейските сводки бяха пълни с примери за насилие и Боян Велев никак не се учуди, когато насреща му се появи една шумна компания, която с необузданото си поведение, вещаеше само неприятности и проблеми.

Впрочем четиримата подпийнали мъже, ругаещи се цветисто един друг, вече си бяха намерили жертва: самотна жена, която се щураше напред-назад в центъра на кръга, който те бяха сключили около нея.

— Оставете ме на мира! — умоляваше ги с изтънял глас тя, въртейки се безсмислено като подплашена катерица. Велев се почуди какво ли бе очаквала в тази среднощна доба, в този обширен парк с мрачната слава, че в него се случват ужасни неща.

— Не ме докосвайте! — изпищя жената отчаяно, докато един от грубияните се опита да я завлече в близките храсти. Тя го удари с дамската си чантичка по главата, а той я блъсна вбесен в краката си.

Велев се подвоуми дали да не се обади първо в полицията, но после прецени, че няма време за такива неща. А да размахва полицейската си значка пред тия пияндета в тъмното би било равносилно на глупост.

Решително се приближи и им извика да престанат с безобразията. Беше абсолютно сигурен какво ще последва, за това поразкърши тялото си като загряващ спортист; прешлените му изпукаха един след друг в нощта.

— Я го вижте тоя, бе…! — хлъцна по пиянски единият от мъжагите. — Яви се рицар-защитник на тая брантия…

Сподвижниците му ревнаха нечленоразделно и възторжено, сетне се нахвърлиха като глутница върху Велев.

Бяха пияни, самодоволни и се биеха като улични гамени. Това улесни полицаят. Той избягна мощният, но неточен удар на първия нападател; гмурна се чевръсто под мишницата му, нанасяйки му серия от светкавични удари в бъбреците и когато онзи, простенвайки се свлече долу на настилката, го довърши с ръба на дланта си, стоварвайки я в тила му.

Вторият опонент успя да го удари, но инспекторът парира следващите му атаки, както го бяха учили инструкторите по бойни изкуства и с точен ритник в капачката на коляното му, го изкара от равновесие. След това заби юмрука си в брадичката му — онзи се огъна мигновено; или беше прекалено пиян, или не носеше изобщо на бой.

— Ах, ти, куче пършиво!!! Хапеш, а!!!…

Останалите се отдръпнаха предпазливо, но продължиха да обикалят заплашително около него.

По-дребният посегна припряно към джоба на избелелите си дънки, изваждайки от там автоматичен нож. Блестящото му острие зловещо изщрака в нощта.

Боян Велев не се впечатли особено; беше им взел вече страха; ако повалеше единият от тях, другият щеше да избяга.

Разбира се, първи атакува бабаитът с ножа. Резонно бе — оръжието му даваше повече кураж и решителност.

Инспекторът отскочи, но нападателят му се оказа по-опитен; успя да одраска предмишницата на лявата му ръка. Рукна кръв, но раната бе повърхностна.

Боян реши да приключи с това неприятно приключение. Завъртя се ловко на пета — с другата фрасна опонентът си във физиономията. Нещо изпука. Буквално му премаза анфаса. Негодникът изпусна ножа, заслепен от швирналата кръв, политна назад. Втори безмилостен удар с крак и човекът тупна като чувал с картофи във вечнозелените храсти. Остана да лежи там безчувствен.

Последният от тайфата, както беше предсказал инспекторът, си плю на петите, изчезвайки яко дим в нощта.

„Няма къде да се денеш от нас!“ — злобно си помисли Велев. — „Аверчетата ти ще изпеят кой си и къде да те намерим!“

Той извади джиесемът от джоба си, за да се обади на колегите си, когато най-после се сети да погледне към жената.

През цялото време, тя бе наблюдавала мълчаливо схватката. Не беше побягнала; стоеше си като истукана на мястото.

„Бива си я тая!“, каза си Велев; в същия миг луната изгря окончателно иззад облаците и той видя ясно лицето й, огряно от призрачните лъчи.

Мигновено забрави за обаждането си. Всъщност забрави за всичко останало на този свят. Беше видял лицето на Мария, покойната си съпруга. Усети как атавистичен ужас стяга сърцето му и как тялото му се облива в лепкава студена пот, но това продължи само един дълъг миг…

Йордана погали с дланите си кожената подвързия на книгата. От допира усети, че материята е без неравности и че е много приятна на пипане.

Дали желаеше да започне с четенето? Дали истината нямаше да се окаже прекалено горчива и неприемлива? За миг, тя се подвоуми и дори се изплаши, но само за миг.

Младата жена прехапа решително устни. Да се бориш със злото никога не е било лесно; нямаше да отстъпи нито на йота от дълга си на полицай.

Разтвори томчето на първа страница и се зачете.

Точно под заглавието, следваше мотото: „Трайното добро надмогва злото“.

Продължи с четеното и колкото повече навлизаше в повествованието, толкова повече я обхващаше ужас; дори на няколко пъти спира да си поеме въздух от страх — всичко друго бе очаквала, но не и такива ужасни разкрития!

На един абзац преглътна като риба на сухо, тъй като се отнасяше за нея; бе сцена, която я вцепени и накара да се замисли дали не трябва да предприеме нещо по въпроса. Но не можа да устои на силната магия на текста и продължи да чете нататък.

Така и не усети кога е изчела книга. Беше вдървена от продължителното седене в неудобния стол, а също така и от ужаса, който я беше сковал.

Книгата не беше дописана; завършваше с „епилог“, но страниците му бяха бели…

Но и в този си вид, „Книга, написана на пясък“ казваше прекалено много.

Йордана беше научила истината за случая, който досега бяха разследвали абсолютно безуспешно.

Можеше да излезе от дома си, да отиде в полицейския участък, да издаде заповеди за задържането на виновниците и да ги предаде с чиста съвест на правосъдието за ужасяващите им престъпления. Но на практика, тя беше с вързани ръце!!! Нищо такова не можеше да направи срещу престъпниците.

Не можеше да покаже на никого книгата; едва сега разбираше защо.

Самата тя беше загазила здравата и за това не се изненада никак, когато телефонът до ръката й иззвъня. Според „Книга, написана на пясък“ това се случваше на страница 137-ма. Взе като сомнамбул слушалката. Предварително знаеше какъв разговор ще проведе — беше го прочела в четивото — всичко беше описано до най-малките подробности, черно на бяло. Това, което беше станало досега и това, което щеше да се случи тепърва; нямаше никакво съмнение, тъй като гениалният ум на автора бе предугадил събитията до най-дребните детайли!

Йордана чу това, което вече беше прочела на страниците 138-ма и 139-та. Същият разговор, описан в седма глава и същият отговор, даден от нея пак в тая глава.

Сега тя каза гласно:

— Да, ще направя каквото желаете, господине.

— В противен случай ще убия майка ви! — каза й заплашително убиецът. — А вие не искате тя да умре, нали, детектив Йордана? Убедихте се от „Книга, написана на пясък“, че съм в състояние да се добера до болната старица… Няма да ме спре никаква охрана! И най-опитната дори! Вярвате ли ми?

— Да — съгласи се тя глухо.

— Това е взаимноизгодна сделка, детектив. Доброто ще възтържествува над злото, както е посочено в мотото. Лошите ще бъдат наказани, вие — наградена за доблестта си, а майка ви ще доживее старините си. Не е ли справедливо всичко това, Йордана?

— Да, господине. Така е.

— Значи се разбрахме.

— Абсолютно — откликна тя като ехо. — Ще изпълня вашите нареждания…

— Точно така! И помнете — не е настъпил края на света! — заяви той сериозно, преди да затвори телефона.

Тя остави с безчувствени пръсти слушалката на мястото й. Книгата продължаваше да лежи, разтворена в скута й, когато майка й я повика да вечерят.

— Какво ти е? — попита я притеснено; беше усетила нещо нередно в поведението й, без да го вижда с полуслепите си очи.

— Нищо, мамо. Уморена съм. Нищо лошо не се е случило.

Йордана се вгледа в набразденото й от годините лице, което обичаше толкова много.

Не, за нищо на света не биваше да рискува животът й! Не можеше да го позволи, дори ако трябваше да прекрачи закона…

Едва когато седна до Ана, Цветан осъзна колко отдавна не бяха разговаряли. Стори му се, че е минала цяла вечност. Бяха се отчуждили много. Кога се беше случило това? Дали беше започнало след смъртта на Мария или по-рано? Не си спомняше, наистина. Откакто бе станал кмет на града бе вечно зает. Проблемите му никога не свършваха. Страхуваше се да не се провали. Целеше се нависоко — депутатско място в парламента, а понататък — кресло в кабинета.

Такъв си беше, амбициозен до мозъка на костите си; заради това беше загърбил семейството си; заради това си бе навлякъл сегашните неприятности.

Но не беше предполагал, че ще стигне до там: да разговаря по телефона с покойната си дъщеря!

Беше разстроен до дъното на душата си. Беше практичен човек; трябваше да намери някакво обяснение на тази загадка. В противен случай нямаше да се успокои никога.

Още повече, че съпругата му беше запозната по-добре от него с проблема и си беше траела досега. А може би, той трябваше да й се извини? Да се разкае най-искрено за поведението си?… Нали той беше предизвикал студенината между тях! А може би и за преждевременната смърт на Мария… Вкочани се. Бог му беше свидетел, че никога не бе желал да я постигне такава трагична участ!

— Ана, — измърмори най-накрая — трябва да обсъдим някои неща… — Погледна я едва-едва изпод веждите си, сякаш се боеше от отговора й.

Тя седеше на дивана до него някак си напрегната, стиснала коленете си като срамежливо момиче.

— За Мария ли?… — отзова се бързо и той не разбра дали му е отговорила или само си въобразява, че му е казала нещо. После мобилизира силите си и се съсредоточи върху разговора им.

— Да — кимна с облекчение. Бе решил, че тя ще отрича; ще го обвинява, че се рови в стари рани. Обаче Ана не постъпи така. Той й каза: — Знаеш ли, че тя ми се обади по телефона онази вечер… — Почувства се ужасно нелепо след тези думи.

Не последва истерично избухване; тя само се засмя тихичко.

— Аз я видях два пъти! — призна си щастливо. — Първият път в градината, сетне на помена… Въобще не се е променила, миличката ми!…

Цветан я зяпна поразен. Полазиха го ледени тръпки. Сякаш го лъхна на зловонна тленност от разровен гроб.

Дъщеря им беше починала преди три години! Плътта й беше изгнила в онзи ковчег. Беше станала храна за червеите! Била си все същата! Сигурно бе останал само скелетът й след обилното пиршество на тварите…

Изведнъж се изпълни с гняв.

Хвана жена си за раменете, разтърси я грубо.

— Това е лъжа!!! — крещеше без задръжки в лицето й. Слюнките му я обливаха. — Тя е мъртва, осъзнаваш ли това, Ана?!? Нито можем да я видим повече, нито можем да разговаряме с нея! Защото тя вече не е измежду нас! Умряла е! — Викаше не на нея, а някакъв невидим опонент, опиянявайки се от яростта си.

— Ще ги пипна аз тия негодници и ще ги осъдя!!! — Продължаваше да беснее. — Не разбираш ли, че някой иска да ни подлуди! Но не и мен! Не съм глупак да вярвам в разни дивотии, не съм като тебе, Ана!…

Жена му се беше вкаменила. След това разплакана избяга от стаята; по-далече от този ужасен човек, който й беше съпруг.

Смазан от поведението си, той млъкна.

Тяло му гореше от вдигнатия адреналин, сърцето му — биеше силно.

Господи, какво направи! В какъв мръсник се беше превърнал…

Целият си живот беше объркал…

Учителя си подсвиркаше доволен, докато сядаше на пейката; беше същата на която обичаше да сяда, докато хранеше гълъбите в градината. Сега те бяха отлетели нанякъде; нямаше я и детектив Йордана, която беше минала случайно от тук и го беше заговорила. Досмеша го, защото сега, когато беше прочела „Книга, написана на пясък“, едва ли щеше да бъде толкова любезна с него.

Тогава изобщо не подозираше кой е, а в момента й бе известна поне половината от истината за него, но и това бе предостатъчно, за да го намрази завинаги.

Учителя се протегна лениво до човека, до който се беше настанил, кръстосвайки крак връз крак. Времето беше хубаво, хлапетата си играеха на детската площадка; майките им не се отделяха от тях като грижовни квачки. Никой не обръщаше внимание на двамата непознати, седнали един до друг на лакираната в тъмночервено пейка.

— Трябва да си разделим парите — започна с пресипнал глас мъжът. Тонът му беше лежерен, но Учителя се досещаше какво усилие на волята му струваше това. Беше направил финансовия удар на живота си; беше преминал през какви ли не ужасии и кошмари, за да успее. Как можеше да не изгаря от нетърпение да прибере плячката си! Учителя го разбираше прекрасно.

— Не съм дошъл с празни ръце — отговори му приятелски. — Винаги съм се грижел за теб, приятелю. — Небрежно премести кожената чанта от лявата си страна в пролуката на седалката между тях. Потупа я доволен с дланта си. — Нося ти част от пая ти…

Съучастникът му настръхна мигновено.

Учителя усещаше гнева, който клокочеше в душата му и това го изпълваше с чувството за превъзходство. Все пак печелеше онзи, който се контролираше най-добре.

— Не се опитвай да ме изиграеш! — просъска мъжът като пепелянка. — Има поне сто начина да ти вгорча живота! Не се конфронтирай напразно с мене…

— Опазил ме Бог! Парите са си твои! Но не можех да ги донеса наведнъж… Щеше да бие на очи, нали?…

Мъжът размисли и прие, че ортакът му е прав.

За цялата сума бяха необходими поне още две-три чанти. Да ги тръсне тук в градината, бе чиста лудост! Загледа се в играещите малчугани, след това запита:

— Какъв е планът ти?

— Ще ти дам целия дял на пристанището… — Учителя му каза номера на дока, а също и времето на срещата им. — Там се разделяме и всеки поема по пътя си… За мен беше чест да работим заедно…

— Надявам се да се продъниш в ада! — прекъсна го грубо другият, изплювайки се невъздържано в краката си. — Направих голям компромис да се захвана с теб…

— За такива пари, всеки би рискувал… — увери го Учителя, надигайки се флегматично от пейката. Не му се сърдеше за реакцията му.

Всеки тръгна в различна посока. В сърцата им се бореха противоречиви емоции.

Учителя смяташе, че събитията се развиват в негова полза. Но си имаше едно наум…

Мъжът, който носеше чантата, натъпкана с банкноти, изпитваше сребролюбие и същевременно боязън, че съучастникът му може да го преметне в последния момент. Бе заложил целия си живот на една-единствена карта. Никак не му се искаше късметът да го изостави в най-важния миг. Знаеше, че всеки успех се заплаща, но той вече се беше издължил отгоре с лихвите — не искаше да плаща и за чужди грехове.

Йордана мразеше всякакъв вид предателство, за това влезе при главния комисар Христо Иларионов със свито сърце.

Постави мълчаливо миниатюрният диктофон със записа върху плота на писалището му. Двамата си размениха бързи погледи и тя почувства почти физически силното му разочарование. Не бе сигурна на какво се дължи то: дали на обстоятелството, че тя му беше донесла информацията или заради това, че вече се досещаше за неприятното й съдържание.

Главният комисар включи магнетофона, изслушвайки внимателно разговора, записан на него.

Единият от мъжките гласове разпозна веднага; лицето му се изопна съвсем и стана още по-мрачно. Бе логично да очаква нещо подобно и все пак усети болезнено жегване под лъжичката от установената истина. Другият мъж му беше непознат, но беше лесно да познае кой е той.

Значи това беше истинския глас на Учителя — човекът, който ги беше разиграл толкова време с бруталните си машинации.

— Отлично сте се справили, благодаря ви — рече тежко началникът й, но Йордана виждаше, че никак не е ощастливен от плодовете на труда й; от друга страна, възможно ли бе някой нормален индивид да е очарован от подобни разкрития? Едва ли.

— Къде поставихте микрофона? — поинтересува се Иларионов, докато дъвчеше долната си устна.

— Под шева на ризата му — излъга го тя.

— Има ли сте достъп до гардероба му?

— Постарах се, в интерес на службата… — престори се тя на обидена.

Шефът й вдигна помирително ръцете си. Детектив Йордана се беше справила с професионална вещина със задачата си; това, че фактите говореха лошо за кадровата му политика и оценка, не беше причина да я обижда…

— Извинете ме… Изнервен съм малко! Довечера ще приключим с този случай и всеки ще си получи заслуженото!

Тя поиска разрешение да напусне кабинета му, но вътре в себе си, се съмняваше, че справедливостта ще възтържествува тоя път. Беше прочела „Книга, написана на пясък“, беше се съгласила да съдейства на един психопат; какви шансове имаше тогава правосъдието?… Нищожни — според личната й преценка.

На док № 7 — малко преди залез-слънце — нямаше жива душа.

Нощният мрак се спускаше постепенно; засега бе само загатната мрачина, но скоро тя щеше да се сгъсти, обвивайки в тъмния си воал складираните стоки и единственият кораб, привързан към кея.

Лампите на дока вече грееха с жълта си светлина; нощта нямаше да е съвсем непрогледна, макар че на пръв поглед нямаше и какво толкова да се гледа.

Оперативните полицаи и колегите им от спецотряда се бяха прикрили така умело, че дори главният комисар трудно ги откриваше. А лично той беше определял позициите им.

Професионалното поведение на подчинените му бе единствената утеха, която стопляше сърцето му. Предстоящите арести щяха да приключат един наистина труден случай, но най-вероятно щяха да му струват и края на полицейската му кариера. След задаващия се грандиозен скандал в МВР едва ли щяха да погледнат с добро око на него.

След като патърдията поутихнеше, тихомълком щяха да го изритат от системата — в края на краищата отдавна му беше време да се пенсионира.

Обичаше извънредно много работата си; тя беше смисъла на живота му. Но бе наясно, че бе допуснал някои фатални грешки и най-голямата от тях се появи в този миг на пустия док.

Иларионов изпита отново неприятното жегване под лъжичката, ала бе невъзможно да си затвори очите пред истината. А тя бе въплътена в този едър мъж, който сега крачеше към кърмата на закотвения кораб.

Няколко десетки полицаи следяха напрегнато действията на заподозрения, готови да реагират светкавично, ако се наложи.

Христо Иларионов обаче не бързаше със заповедите; трябваше да изчакат Учителя да влезе в капана с парите от откупа и тогава да действат.

Минутите се точеха бавно, докато най-накрая тъмнината победи и жълтите конуси, струящи от лампите, се превърнаха в малки блестящи езерца от светлина на дока.

Всички очакваха да чуят шум от автомобилен двигател или поне звука от стъпките на приближаващ се пешеходец, но вместо това откъм морето с боботене се появи моторница.

Беше с тъмносин кант на белите бордове и без регистрационни номера на корпуса. Тя спря плавно до кея, оставяйки след себе млечна диря в тъмните води на акваторията. В лодката имаше двама души, но заради припадналия мрак, главният комисар разпозна, че единият от тях е жена, едва когато излязоха на светло при чакащия ги човек.

Жената прегърна поривисто едрия мъж, а Учителя с ръце в джобовете изчака тази сантиментална сцена да приключи.

После заяви спокойно:

— Нося остатъка от парите, както бях обещал. Ела да си го вземеш: в лодката е.

Мъжът с жената — притисната плътно към него — го последваха.

Качиха се в моторницата, която се разклати леко в тихите води на пристанището.

Учителя подритна с обувката си трите чанти, подредени на дървените скари на дъното на плавателния съд.

— Напразно си въобразяваше лоши неща за мене… Ето ти го дяла… А сега — да се сбогуваме…

Внезапно ги плисна вълна от бяла светлина. Те неволно вдигнаха ръцете си, за да предпазят очите си от нея. Главният комисар им изкрещя властно в мегафона да се предадат. Допълни, че са обградени и че всякаква съпротива е абсолютно безсмислена.

Полицаите наизскачаха от прикритията си, тичайки с всички сили към заподозрените.

Никой не беше си помислял дори, че засадата ще протече абсолютно гладко, но и никой не беше очаквал, че тя ще се провали с гръм и трясък.

Учителя реагира светкавично, придърпвайки най-безцеремонно съучастниците си в моторницата и форсирайки до краен предел двигателя й.

Лодката се люшна като подлудяла в пенестата вода; след това се изправи леко на кърмата си и гордо вирнала бака си, се понесе в синкавата нощ.

Командосите от отряда започнаха да стрелят безразборно по нея от дока. Цивилните им колеги също се включиха, но огънят им изобщо не беше ефективен.

Христо Иларионов викаше нещо в радиостанцията си.

В същия миг в тъмновиолетовото небе забръмча хеликоптер; мощният му прожектор улови като в мрежа бягащата моторница.

От противоположния край на пристанището, на фона на големите ажурни кранове, се появи забързан сивкав катер.

Главният комисар заповяда да прекратят канонадата и в настъпилата относителна тишина, всички притаили дъх, се загледаха в развихрилата се гонитба.

Моторната лодка продължаваше с безумно упорство да пори водите към пресрещащия я плавателен съд.

Хеликоптерът като жужащ звяр, кръжеше над акваторията, осветил съвсем ясно моторницата-беглец и полицейския катер.

— По дяволите! — изруга Иларионов. — Ще се сблъскат, мамка му! — Той неволно се присви на мястото си от напрежение.

В същия миг моторната лодка се вряза в значително по-високия нос на катера.

Последва силна експлозия, ярко разцъфнала в оранжево-жълто, като гигантско цвете.

Няколко часа след кошмарното фиаско на арестите, Христо Иларионов отиде в съдебно-медицинската морга в центъра на града.

Трите тела на загиналите бяха извадени от водата и бяха поставени върху метални маси. Дори не бяха ги наметнали с чаршафи.

Учителя беше обезобразен до неузнаваемост; главата му я нямаше — едва ли щяха да я открият някога в ландшафта на залива.

Разпознаха го само по обгорелите му дрехи.

Трупът на втория мъж бе запазен и главният комисар, стиснал гневно челюсти, разпозна доскорошният си подчинен — инспектор Боян Велев; човекът, станал причина за краха на дългогодишната му полицейска кариера.

„Как можа да станеш престъпник!!!“ — упрекна го наум Иларионов, докато се бе втренчил във восъчното му мъртво лице. — „Как посмя да орезилиш всички ни!!!“

След това погледът му бе привлечен от младата жена, изпъната в мокрите си съдрани дрехи на съседната маса.

Той си спомни с каква всеотдайност беше прегърнала Велев на кея и как последният нежно я беше притеглил към себе си. Това събуди един позабравен спомен у него. Беше от преди няколко години, когато го бяха поканили на едно сватбено тържество. Тогава булката бе прегърнала по същия импулсивен начин партньора си, целувайки го без притеснение по устните. Младоженецът бе мъртвият вече Боян Велев, а жената в красивата булчинска рокля… Тя сега лежеше изпружена пред очите му! Беше му се сторила позната още на дока, но сега бе почти сигурен, че това е Мария Велева, единствената дъщеря на Цветан Борисов…

Христо Иларионов почувства силен студ в костите си.

Та нали Мария бе загинала преди три години при една трагична автомобилна катастрофа?!? След това бе погребана от опечалените си близки; как би могла да лежи тук мъртва…

Главният комисар извади клетъчния си телефон, набирайки нервно номера на кмета.

Едва когато шокираните родители разпознаха отново загиналата си дъщеря, полицейският шеф се убеди окончателно в предположението си.

Докато потресеният Цветан Борисов извеждаше под ръка полуприпадналата си съпруга, Иларионов напрегнато обмисляше новата ситуация.

Очевидно случаят се нуждаеше от доизясняване, макар че на пръв поглед изглеждаше вече решен.

VIII

Ако не беше прошарената му коса, вдълбаните бръчки на лицето му и едрото му телосложение, Христо Иларионов би могъл да мине за Еркюл Поаро, събрал всички действащи лица в драмата за финалните си умозаключения.

В кабинета му бяха детектив Йордана, кметът на града, Цветан Борисов, няколко от оперативните работници, взели най-активно участие в приключилия случай и разбира се, представителите от техническите служби, отговарящи за експертизите.

Главният комисар се разхождаше замислен край заседателната маса, около която се бяха настанили слушателите му, скръстил авторитетно ръце на гърба си.

Бе обмислял дълго и в подробности делото, докато се реши да направи това изявление, с което смяташе да приключи и последната страница на аферата.

— Основните действащи лица в случая, са вече мъртви — обяви с малко разочарован тон той; дори смръщи допълнително гъстите си вежди, сякаш беше сърдит на въпросните покойници. — Откупът, взет от престъпниците, е възстановен донякъде, но значителната част от него, е загубена завинаги. — Бяха открили известна сума в жилището на инспектор Велев, която го уличаваше като съучастник в престъплението, но тя бе твърде скромна. — Още в началото на разследването се усъмних, че има къртица в редовете ни, която работи в интерес на изнудвача! Стана ясно при предаването на откупа, когато си пролича, че престъпният елемент е добре запознат с методите ни на работа и по-точно — с плана ни да маркираме парите с помощта на GPS-устройства… — Йордана бе прочела в „Книга, написана на пясък“, че Боян Велев бе инсценирал произшествието на онова шосе, за да се освободи от нея в блокираната в канавката кола, за да настигне на жп прелеза пикапа и да грабне от каросерията му куфарите с откупа. Бе успял наполовина, натиквайки модулите за проследяване в единия от куфарите и захвърляйки другия край пътя, за да го прибере по-късно Учителя. После бе застрелял пред очите им неволният си помагач — шофьорът на таксито, освобождавайки се нагло от неудобния свидетел. — Сега научихме, че инспектор Велев е ренегатът сред нас, съучастник в мащабно престъпление, струвало живота на много хора. — Добави с горестна интонация главният комисар. — След провала на операцията усещах, че нещо не върви, че някой ни прецаква отвътре. За това предприех някои предпазни мерки. — Иларионов замълча и физиономията му помрачня съвсем от спомена за драматичните събития. — Повиках Боян Велев в кабинета си и му наредих да следи детектив Йордана, като споделих с него, че имам сериозни основания да си мисля, че тя е продажно ченге. Той имаше вид на притеснен и гневен човек, но се съгласи да действа според предположението ми. — Христо Иларионов погледна извинително към Йордана, сякаш искаше да й каже, колко много съжалява за глупостта си. След това продължи с по-спокоен глас: — По същия начин манипулирах и детектив Йордана, възлагайки й задача да държи под око партньора си и да ми докладва, ако се появи нещо подозрително около него. — Главният комисар въздъхна, като че ли бе сломен от вероломната си стратегия. — След това зачаках да разбера какви ще са резултатите от хрумването ми… — Той помълча два-три мига, облизвайки изпръхналите си устни. Йордана се подсмихна в себе си, защото тя не беше записала Велев на срещата му с Учителя, а самият престъпник го беше сторил, изпращайки й по-късно записа. Това бе и съучастничеството й, но тя бе длъжна да защити живота на майка си от зловещите попълзновения на психопата. Този факт, Иларионов, не го знаеше и нямаше как да го разбере; напразно го измъчваха угризения, че я бе подтикнал към доносничество. Тя не съжаляваше, че бе изобличила колегата си; той се беше превърнал в най-голямо й разочарование, макар че донякъде му влизаше в положението. Но не можеше да му прости предателството, което бе предизвикало смъртта на толкова невинни жертви.

Междувременно Христо Иларионов се беше заковал на едно място, поклащайки се съсредоточено на петите си, сякаш изпробваше годността на вестибуларния си апарат. Изглеждаше като човек роден в петък — май че никак не му се продължаваше с този монолог.

— Мдаа… — провлачи намръщено, — признавам си най-откровено, че останах смаян, когато в моргата идентифицирах… съпругата на покойния ни колега Велев! — Той се вторачи с известна боязън в разстроеното лице на градоначалника и това би било смешно, ако не се отнасяше за трагично събитие. — Извинете ме, господин Борисов… — изсумтя от неловкост. — За всичко бях подготвен, но не и да видя дъщеря ви, просната там. Още повече, че тя би трябвало отдавна да е… — тук той смутено млъкна; да не се надяваш, че бил такава деликатна натура!

— Не се притеснявайте… — успокои го опечаленият баща. — Аз ви разказах за телефонното обаждане на Мария и за тайнствените й появи пред жена ми, тоест пред нейната майка… Бях сигурен, че това е някакъв номер…

Да, номер си беше, съгласи се наум с него Йордана, но никой от тях си нямаше и най-малко понятие за дълбочините на зловещата му същност! Тя бе научила от „Книга, написана на пясък“, че всичко бе планирано от Мария; поне в тази му част, в която бе въвлякла благоверната си половинка във вендетата си срещу семейството си. Една нощ, се беше изповядала за миналото си пред потресения Боян, представяйки родителите си като истински чудовища. Беше му разказала, че едва четиринадесетгодишна, баща й я беше изнасилил и беше го правил със садистично удоволствие години наред по-късно. Разбира се, всичко това беше най-нагла измислица, но съпругът й беше налапал въдицата като тлъст шаран. Тя го беше настроила срещу близките си, възползвайки се не само от силните му чувства към нея, но и от пагубното му желание да забогатее на всяка цена. Беше го примамила с щедри обещания, че ще изтръскат джобовете на богатите й родители, а после ще заживеят охолно някъде надалече. Според замисълът й, обаче, първо трябваше да организират „гибелта“ й, да объркат и съкрушат близките й, а след това да действат решително. Боян Велев се беше подал на нейното безумие…

— Кога инспекторът се е свързал с Учителя? — поинтересува се един от оперативните работници, насядали около масата. Иларионов го погледна мимоходом, преди да му отвърне:

— Най-вероятно скоро след инсценировката на катастрофата със съпругата му — изсумтя той. — Вие си спомняте, че инспектор Велев стана изключително известен след ареста на Людоеда. Медиите шумяха непрекъснато около него; беше си създал връзки в ъндърграунда… — Йордана беше наясно, че главният комисар налучква, но без да иска беше познал: Боян Велев и Учителя наистина се бяха запознали точно по това време и веднага бяха съставили план как да изнудват градът и в частност — неговият кмет. Едно зловещо деяние, довело до физическия край на много хора. — Както и да са се събрали тия двамата, знаете крайният резултат от действията им! — тросна се повече от исканото Иларионов. — Добре, че все пак успяхме да ги неутрализираме…

— Защо дъщеря ми се е озовала в онази моторна лодка? — обади се потиснато Цветан Борисов. Изглеждаше като измъчен от най-черни мисли; вероятно си мислеше с какво бе заслужил подобно отношение от страна на единственото си дете.

— Тя е участвала в играта… Сигурно самите обстоятелства са я принудили… — повдигна уклончиво раменете си полицейският началник.

От книгата, Йордана знаеше, че Боян и Мария се бяха уговорили да се срещнат през нощта в Морската градина. Едно непланирано сбиване с пиянска компания едва не беше осуетило срещата им, но въпреки това Велев беше успял да обсъди с жена си предстоящия разговор в градинката, отнасящ се до подялбата на парите от откупа. Нещата обаче се бяха развили по по-различен начин; по-късно, съпругата му сама беше изявила желание да придружи Учителя в моторницата му. Презастраховане, което й бе струвало живота.

— Завесата падна! — обяви в стил Агата Кристи Христо Иларионов. — Случаят е приключен! Ако не самата Темида, то съдбата наказа лошите в тази афера… — Тук гласът му заглъхна отведнъж; беше си спомнил за оставката, която беше скрил засега в чекмеджето на бюрото си. По-добре беше да напусне с достойнство, отколкото да го изритат от службата му, образно казано…

Детектив Йордана също бе разкъсвана от ужасни предчувствия. Бързаха да заведат делото в архива, въпреки че имаше още доста бели петна по него. Например, каква беше ролята на убития имитатор, чийто мозък бе изпържен и погълнат, точно по маниера на Людоеда. Никой не беше разгадал тази загадка…

Измъчваше я и нещо друго: само тя знаеше, че „Книга, написана на пясък“ „завършваше“ без край… Епилогът й можеше да бъде всякакъв!

„Какъв финал! Каква завеса!“ — разсъждаваше младата жена напрегнато. Нищо не беше приключило още.

Не бе наясно от какво точно се страхува, но то я изпълваше с ужасен и вледеняващ страх…

Няколко дни след представлението в кабинета на Христо Иларионов, Йордана се поуспокои и дори започна да си мисли, че след като нищо лошо не се е случило досега, може би опасенията й са били безпочвени.

Безгрижието й стигна до там, че дори поиска кратък отпуск от началството, за да възстанови силите си след трудното разследване.

За нейна изненада, молбата й бе удовлетворена и тя вече втори ден се радваше на сполетялото я безделие и дори започна да си прави планове за туристически круиз по южното Черноморие — към живописните дюни и спотаените сред горските пущинаци къмпинги.

Но човек предполага, а Господ разполага със съдбата му.

Почивката й приключи толкова бързо, колкото и внезапно беше започнала. Причината бе отново в едно телефонно обаждане, а мъжкият глас, който прозвуча в другия край на жицата — бе толкова потресаващ и уплашен — че отново я изправи на „нокти“, както бе свикнала, когато работеше по някой случай.

Обаждането не беше от службата, а извънредно разтревоженият тон принадлежеше на главния лекар, доктор Павел Кирилов, който за втори път й се обаждаше вкъщи; ала сега — по всички признаци си личеше — беше ужасен до смърт.

— Ела те, моля ви!!!… За Бога, ела те веднага!!!… Трябва да ми окажете помощ…

И връзката неочаквано се разпадна; останаха само досадните припуквания и пиукания, сякаш бе разговаряла с някого от другата страна на Луната.

Тя, разбира се, заряза веднага плановете си за деня. Забързано излезе от жилището си, без дори да каже едно „довиждане“ на майка си; а минути по-късно шофираше на север, където в края на града, на морския бряг, се издигаше внушителната постройка на психиатрията.

Може би трябваше да повика подкрепление? Не го направи, защото най-вероятно страдаше от неизличимото скудоумие, че в един омайващ и прекрасен слънчев ден като днешния, нищо лошо не може да й се случи — нито на нея, нито на някой друг.

Спомни си за Борис Лилов и за непробиваемата му клетка-затвор; може би той отново беше отхапал нечии злополучни пръсти? Може би този път жертвата бе самият психиатър Павел Кирилов? Представи си изуменият ескулап. Стана й смешно. Странна работа беше човешката природа — откриваше забавното дори в най-неприятните ситуации!

След двайсет минути караше вече по самотния път, виещ се покрай разтопеното от дневното светило море; леко настъпи газта, за да паркира след няколко минути пред желязната порта на болничното заведение.

Сега готическата сграда не й се видя толкова мрачна и зловеща, но за първи път след телефонното обаждане усети, че в нея се заражда паника: по-точно се заформя онова непреодолимо усещане за неизбежна беда, когато човек забележи някаква нередност току пред себе си.

А Йордана забеляза това почти веднага след като слезе от колата си и погледна към двукрилата желязна врата.

Това, което видя не беше нещо особено — просто една излъскана обувка се търкаляше пред очите й. Вратата противно на всякакви предохранителни мерки бе открехната гостоприемно, а обувката се мъдреше безстопанствена на паважа.

Беше мъжка и ако поразсъждаваше малко, би трябвало да бъде обута на крака на дежурния полицай, който пазеше на портала.

Това я накара да потръпне неволно, въпреки че слънцето прежуляше силно и да извади енергично пистолета си от кожения кобур на кръста си — добре, че беше дошла все пак въоръжена на това място.

С пушкалото в ръка, тя влезе предпазливо в двора на лудницата, установявайки, че освен изоставената обувка наоколо няма нищо забележително.

Липсваха следи от борба или от прясна кръв; дворът и зле поддържаните алеи бяха пусти, лишени от човешко присъствие. Дори птиците бяха спрели неуморната си песен; така че наоколо цареше абсолютна и угнетяваща тишина.

Младата жена пое, без да бърза към главния вход на издигащата се пред нея сграда.

Не бе впечатлена нито от въз червеникавите й тухли, нито от фантастичните водоливници, статуи и каменни орнаменти, които повече биха отивали на някой замък.

Така изпълнена с напрежение и стиснала оръжието си, тя се озова в познатия болничен коридор.

И тук, веднага се натъкна на първата зловеща сцена, за която беше настроена вече психически — едър мъжага в бял медицински халат се беше проснал по очи, извил неестествено главата си върху мозаечния под. Всичко около него беше опръскано с кръв, която бе започнала да се съсирва. Мъртвият й беше непознат, беше най-вероятно някой от санитарите, работещи тук.

Тя заобиколи изпънатото тяло, за да продължи понататък към кабинета на Павел Кирилов, който беше чак в самия края на редицата от врати. Точно по средата на пътя й беше стаята на видеооператорите, за това реши да надникне първо там.

Само след няколко секунди съжаляваше горчиво за постъпката си, защото това, което видя, стомахът й го отхвърли веднага. Четиримата оператори бяха мъртви, но не това беше най-страшното в случая, а начинът по който бяха умрели. Той беше невъобразимо жесток и включваше такава чудовищна гавра с анатомията им, че Йордана повърна мигновено съдържанието на червата си върху линолеума.

След това бързо излезе от помещението с видеомониторите; но преди това успя да зърне на някои от тях подобни ужасяващи сцени. Най-вероятно всички в психиатрията-затвор бяха избити по най-безмилостен и брутален начин.

Разтреперана, тя се отправи към кабинета на главния лекар.

Почти бе сигурна какво ще завари там, но й хрумна, че може да се обади по телефона на полицията. Беше забравила джиесемът си в къщи.

Йордана решително ритна с крак вратата на която пишеше на спретната табелка „д-р Кирилов“ и влетя вътре с приготвен за стрелба пистолет.

Едва инстинктивно не стреля, когато пред очите й изникна фигурата на мятащия се медик.

Очилата му почти бяха се смъкнали от носа му; гледаше я облещено със сините си очи; косата му беше разрошена като на обезумял човек. Всъщност беше завързан здраво за стола си с въже, а в устата му бе натикана хавлиена кърпа.

Полицайката се приближи към гърчещия се мъж, пресегна се да махне тампона от устата му, докато той въртеше ужасено очите си и мучеше нещо неразбираемо срещу нея.

Младата жена го игнорира; освободи го от кърпата; после се опита да разхлаби въжето.

Той запелтечи и тя с известно закъснение осъзна, че й казва да потърси в отсрещния шкаф скалпел, за да пререже връзките.

Тя се справи относително бързо със задачата, макар че адреналинът й кипеше като вулкан в жилите. След това му даде време да разтрие отеклите си китки и крака. Най-сетне той успя да изломоти нещо смислено:

— Не вярвах, че ще се появите!… Бях се отчаял… Мислех си, че ще си умра тук изоставен…

— Какво се случи? — попита го Йордана с дрезгавина в интонацията си.

— Нещо страшно!… Борис Лилов!… Изпуснахме го!…

— Какви ги говорите?!? — Детективката почувства как гъстата й коса се изправя от корените. — Та той беше затворен в клетка…

— Именно — беше! — изпъшка събеседникът й; лицето му беше по-бяло от сирене. — До преди няколко часа… Сега е на свобода и се боя, че никой не е оцелял в болницата… Убиваше всички наред, дори пациентите…

Тя усети как коленете й се разтреперват отново.

Ако Людоеда беше избягал в града, предстоеше всеобщ кошмар… И за полицията, и за гражданите!

Спомни си за всичките му жертви, преди да го арестуват. Психиатърът изглежда прочете мислите й, защото й каза с още по-мрачен глас:

— Възможно е да е още тук… Този човек е изчадие, детектив!… Завърза ме за стола и ми обеща да се върне, когато приключи с останалите… Каза ми, каза ми… — Тук той се разтресе от обхваналите го чувства. — Каза ми, че ще му послужа… за храна…

При други обстоятелства тя би се присмяла на страховете му, но твърде пресни бяха впечатленията й от смъртта на видеооператорите, за да го стори сега.

— Не се притеснявайте… Ще ви защитя!

Тя му махна с оксидираната цев на пистолета да я последва.

Излязоха в коридора. Трупът на санитарят се търкаляше зловещо на мозайката. Насочиха се настръхнали към изхода.

Преди да напуснат странно притихналата сграда, им се стори, че дочуват прокрадващи се стъпки и някакво подобие на смях.

Тя погледна обезпокоена докторът; той беше на ръба на кризата.

„Истински парцал е!“ — помисли си отчаяно полицайката. — „Дано да издържи до колата!“

В двора подухваше слаб ветрец, листата на дърветата шумяха призрачно, но освен едва доловимият им шепот, други звуци не се чуваха.

Те поеха по една от двете успоредни алеи, отвеждащи към портала на психиатрията.

Отстрани имаше шпалир от храсти, в гъстака им би могъл да се скрие Борис Лилов; за това младата жена се оглеждаше внимателно.

Още пет-шест метра и щяха да са вече пред портата.

Стигнаха до разтвореното й крило, когато нещо изкряска в листака на дърветата, като че ли беше предсмъртен вопъл.

Павел Кирилов се свлече на колене, а тя едва не застреля птицата, която беше решила да ги стресне в най-неподходящия момент.

— Не бъдете чучучело! — стисна тя мъжът за лакътя, изправяйки го насила на нозете му.

Пресегна да бутне желязната врата, когато тя изведнъж връхлетя към лицето й! Не можа да се отдръпне навреме; грундираният метал я удари силно в брадичката; простенвайки Йордана се просна в полусъзнание на прашната настилка.

Хубаво й набиха канчето, няма що, друг път да й е за урок. Но друга възможност едва ли щеше да има, защото над нея се беше надвесил самият Борис Лилов.

Изглеждаше много чист след поредицата от убийствата, които беше извършил. По дрехите му нямаше дори петънце от кръв. Тя беше очаквала да го види целия оплискан от главата до петите в алено, сякаш бе касапин в кланица. Но нищо подобно нямаше. Убиецът си беше неприлично спретнат.

Беше успял да ги изпревари и да блъсне вратата в анфаса й, а дори не беше се задъхал от извършеното усилие. Йордана забеляза в очите му особен блясък. Те не спираха да шарят по тялото й, докато най-сетне се задържаха продължително на гърдите й.

— Сладко котенце! — изсумтя възрастният мъж похотливо. — Най-после ми падна в ръчичките! Татко ще се погрижи за теб, може да си сигурна…

Тя си спомни за гнусната му мастурбация при първата им среща и не на шега се изплаши, че може да я изнасили.

При падането й, пистолетът й бе отлетял някъде встрани. А що се отнася до спътника й — той беше абсолютно безполезен; беше се свил на кълбо, тресейки се целият от страх.

Бе все още твърде замаяна, но събра силите си, прицелвайки се с петата си в слабините на канибала.

Подцени го; той избягна с лекота удара й; изсмя се на неуспеха й; после изтича до оръжието й и го сграбчи с ликуващ вид.

Докато се навеждаше отново над нея, я държеше на прицел. Тя усети горещия му дъх, острия мирис на потта му; почувства силната му възбуда, която се излъчваше на флуиди от него.

Лилов я дръпна грубо за деколтето на блузата, превръщайки я на парцали с едно отривисто движение.

Младата жена не носеше сутиен; гърдите й се разкриха с цялата си прелест.

В очите на нападателя й блестеше животинска страст.

— Сега ще си го получиш, сладурчето ми!…

По неясното му ломотене, тя разбра, че той губи самоконтрол.

Беше посегнал да разкопчае дънките й; пистолетът, разбира се, само му пречеше, но той беше извънредно силен и ентусиазиран — нищо чудно и да успееше.

„Няма да се оставя да ме изчука някакъв луд!!!“ Тя реши да му разбие муцуната, въпреки че черното око на дулото я следеше неотлъчно.

Людоеда я шамароса през лицето — за няколко мига тя изгуби съзнание.

Когато се свести, Лилов беше изул дънките й. Сега сваляше собствените си гащи.

Смъкна ги до глезените и тя видя еректиралия му пенис.

Той се ухили безсрамно, облизвайки многозначително устните си.

В момента, в който се отпусна върху нея, тя намери спасителния изход, или по-точно ръката й напипа скалпела, с който беше освободила доктора в кабинета му.

Инструментът се търкаляше точно до нея; как се беше озовал там, тя си нямаше никаква представа, но се възползва веднага от шанса си, благодарейки мислено на съдбата.

Докато Людоеда се опитваше да разтвори краката й, полицайката заби безпощадно скалпела в слабините му.

Онзи изкрещя отчаяно и диво „Ааааааааааа…“, и се отдръпна от нея.

Освен мъжествеността му, явно беше засегнала и някаква артерия, тъй като кръвта пръскаше от чатала му като от фонтан. Той се олюля назад, но преди да рухне по гръб с болезнена гримаса на лицето си, стреля в младата жена.

Куршумът се заби в лявото й рамо — тя простена от силния шок.

Пред очите й се завъртяха червени кръгове. Преди да припадне, видя над себе си загриженото лице на главния лекар.

Той се опитваше да спре кръвта от раната й и едновременно с това я милваше окуражително по косите.

— Трайното добро надмогва злото! — чу отдалеченият от ушите й шепот. — Ти победи, мила!… Всичко свърши… Сега вече може наистина да си спокойна…

Тя усети успокоение и сякаш потъна в някакъв благословен мрак. Там нямаше никакво зло: нито болка, нито измама, нито разочарование… Нищо! Една абсолютна безтегловност като в необятния космос…

Когато се порови отново в паметта си, откри някои любопитни неща, но това се случи по-късно.

Сега пред нея, нервно се разхождаше Христо Иларионов; рунтавите му вежди се бяха сключили притеснено; цялото му същество излъчваше съчувствие към безпомощното й състояние.

Тя лежеше в болничното легло; раненото й рамо беше превързано с бял бинт; не усещаше почти никаква болка, но бе все още слаба и не си спомняше как се е озовала в болницата.

Главният комисар я потупа окуражително по дланта, смигна й заговорнически, преди да й каже:

— Оправяй се бързо! После ще ти дам дълга отпуска да си отдъхнеш и отсега ти забранявам да преследваш серийни убийци!

Неусетно беше изоставил официалното „вие“ и бе преминал на приятелското „ти“.

— Не съжалявам, че го убих — отвърна му тя глухо, вътрешно потръпвайки при спомена как Людоеда се бе опитал да я изнасили.

— Той си получи заслуженото! — заяви сериозно Иларионов. — Когато пристигнахме в психиатрията, единствените живи бяхте вие двамата с доктора…

Той й беше разказвал вече това, но искаше да й помогне да преодолее угризенията си, за това го повтори. Знаеше, че Йордана отнема за първи път човешки живот и че това преживяване никога не е било от приятните, дори когато ставаше дума за социопат като Борис Лилов.

— Беше абсолютен боклук!… — прошепна тя в заключение.

— Безспорно — съгласи се шефът й; после се сети за молбата на лекуващия лекар да не се задържа дълго при болната. Младата жена се нуждаеше от още спокойствие и почивка. — Сега си тръгвам, но утре ще намина пак…

Тромав като мечок след зимен сън, той излезе от слънчевата стая. Остави я насаме с мислите й.

Не й беше вече до сън. Беше едва обяд — как да заспеше отново?

Беше прекарала тук три или четири дни; не можеше да каже колко точно, но когато я бяха докарали бе твърде слаба и заради това беше спала дълго и безпаметно.

Сега не й се спеше и си припомняше кошмарните преживявания в лудницата-затвор.

Все нещо й убягваше в тези ужасни спомени. Нещо важно, което обаче не можеше да отдели от хаотичните си мисли.

Пред очите й беше озверелият Лилов; след това тя го беше пронизала със скалпела и той бе започнал да кърви като заклано прасе, и съвсем не беше вече чист и спретнат! Въпреки всичко беше успял да я простреля, преди да издъхне…

А Павел Кирилов я успокояваше, галейки я нежно по главата; говореше й нещо утешително…

Изведнъж прозрението я прониза като светкавица; това, което й се изплъзваше непрекъснато блесна като волтова дъга в мозъка й и я накара да потръпне цялата…

Господи, нима бе възможно!… Нима през цялото време се бе лъгала толкова?!?…

„Сигурно вече знае!“ — усмихна се Людоеда, докато пиеше коктейл от сламката, потопена в чашата му.

Хубаво ги беше подредил, няма що! От всичко това щеше да излезе един чудесен епилог за книгата му.

Дали щяха да му повярват, че я беше сънувал преди няколко години? Заглавието й със сигурност му се беше присънило; стори му се загадъчно и недоизказано, и това го бе ентусиазирало да я напише…

А ето, че описаният в най-големи подробности коварен план се бе увенчал с успех и той най-накрая се бе превърнал в богаташ!

Бе се отървал с финес от съучастниците си; бе отлетял със самолет далече от България, в посока, която никой никога нямаше да узнае и на място, което никой никога нямаше да намери.

Отпи отново от сламката; стана му смешно като си представи физиономията на детектив Йордана, когато най-после се бе досетила за истината. Какво ли не би дал, за да я види в този сублимен миг!

А защо да не се позабавлява сега, когато бе вече в безопасност?

Той се пресегна флегматично към мобилния си телефон, който лежеше на плота на масичката до питието му…

…Йордана се стресна от писукането на джиесема си.

Странно, но беше сигурна кой й се обажда. Натисна малкото копче със стилизирана слушалка на него и в ухото й прозвуча бодрият глас на Людоеда:

— Здравей те, Йордана! Възстановявате ли здравето си?

— Вървете по дяволите! — изпусна нервите си тя.

— Господи, каква неучтивост! А можех да ви убия заедно с другите…

— Инспектор Велев знаеше ли кой сте всъщност?

— Познаваше ме единствено като Учителя. Помогнах му да окошари Борис Лилов и той си остана с убеждението до края, че е арестувал Людоеда. Както и всички останали всъщност!

— Защо ви беше необходимо всичко това, докторе? — Беше си спомнила репликата, която й беше подхвърлил, докато я превързваше в двора на психиатрията. Беше мотото на пъклената книга: „Трайното добро надмогва злото“. Нямаше да й го подметне, ако не беше чел „Книга, написана на пясък“; не и ако не беше авторът й, и истинският убиец!

Павел Кирилов беше премахнал всички свидетели в лудницата; после беше нагласил нещата така, че тя да елиминира и последният му съучастник, осигурявайки му непоклатимо алиби, че е „мъртъв“!

— Никога не съм бил дипломиран лекар и не се казвам Павел Кирилов! — изсмя се канибалът.

— Нито сте се наричали Борис Лилов!

— Разбира се, че не, скъпа! Честно да ви кажа, забравих вече истинското си име.

— Защо ви беше всичко това?

— Заради играта и заради парите, разбира се… Парите те освобождават да развихриш фантазията си!

Тя потръпна от жарта в думите му.

— Ще ви преследвам! — обеща му с отмъстителен тон. — Няма да ви оставя на мира, където и да се намирате!

— Може би ще напиша някоя нова книга за вас, Йордана, и там трайното добро ще победи… Кой знае — животът е непредсказуем…

Последното нещо, което чу в слушалката от него, бе, дълбокия му гърлен смях.