Ръсел Къркпатрик
Дясната ръка на Бога (13)

Глава 11
Лешоядова гуша

Топлите южни ветрове продължиха да веят около седмица.

Рано следобед на дванадесетия ден след потеглянето от Инструър пред армията се разкри централна Фалта. Под възвишението, на което се намираха войниците, се извиваше Алениус, отправила се на северозапад към блатистите земи на Маремма, където блестяха стотици безименни езера. Вдясно се намираше Виндикеър, столицата на източната строукска провинция. Отвъд града се простираха над триста левги суха пустош — до Коренливите хълмове в Редана на изток и от пустините до Фавония. Войската щеше да прекоси тази земя, но не в пеш преход. Под тях, в широкото пристанище, приютено в една от извивките на реката, очакваха десетки шлепове.

— Надявам се замисълът ни да успее — обърна се Лийт към генералите си. — Изпразнихме инструърската хазна, за да платим за тези салове.

— Шлепове, милорд, не салове — каза началникът на стражата. — Внимавайте да не ви чуят местните.

— Ще чуят и други неща, ако не са построили обещаната бройка — изръмжа Кърр. — Аз преброявам само петдесет. Не поръчахме ли най-малко сто?

— Разполагали са с един месец — обади се инструърският чиновник, комуто бе възложено организирането на това дело. — Един месец, през който да намерят материали, да наемат работници и да построят сто шлепа. — Той се усмихна раболепно, сетне сви рамене в жест, че случилото се не е по негова вина. — Това е трудно предизвикателство.

Зад чиновника някой простена. Лийт знаеше, че пътуването е срещнало първата си сериозна пречка. Той изпрати генералите си да прегледат състоянието на войската и заедно с Компанията и неколцина служители се отправи към доковете, за да установи точната бройка на шлеповете. Скоро щяха да научат дали ще бъдат принудени да зарежат спускането по Алениус и да пожертват поне десет дни в бавен марш през степите.

 

 

Фалтанската армия бе принудена да прекара два мъчителни дни във Виндикеър. Хауфутът се опита да си внуши, че това забавяне не е от значение, че брудуонците или вече се изливат от Просеката, или се намират на половин година път от нея. Но тези размишления само насочиха мислите му към въпроса как Лийт възнамерява да осигури провизиите на армия от шестдесет хиляди души, докато изчакват появата на Рушителя, и колко глупаво щеше да изглежда Компанията, ако брудуонската армия не изникнеше. Но с тези неща щяха да се занимават в бъдеще. Важното сега беше да дочакат изработването на допълнителните шлепове.

По време на закуската на втория ден Лийт се изказа в сходен смисъл. Хауфутът се възползва от възможността да отговори на собствените си съмнения.

— Пристигнахме три дни по-рано от обявеното — рече дебелият мъж, докато приготвяше нова хапка. — Не е справедливо да очакваме корабостроителите също да са приключили преждевременно. — Той се приведе напред и потупа ръката на Лийт. — Вчера успяхме да изпратим почти една трета от хората. Сигурно вече са напреднали доста.

— Хауфуте? — тихо каза Лийт. Мъжът се приведе към него, привлечен от нещо в гласа му. — Как постъпваше ти, когато ти се събереше прекалено много? Когато хората искаха от теб повече, отколкото си бил способен да им предоставиш?

Селският водач въздъхна облекчено. След срещата обсъжданията в Компанията бяха продължили — всички се тревожеха за Лийт, притеснени, че той няма към кого да се обърне. Бяха съзрели бездната, зинала между братята. И продължаваха да крият същинската степен, в която Хал беше наранен. Малко вероятно беше двамата да се помирят, което елиминираше единия от доверените на Лийт люде. Оставаше Фемандерак. Любопитният философ от Даурия също изглеждаше близък с момчето от Лулеа, ала и между тях изглежда се беше случило нещо — макар да липсваха доказателства, а и самият Лийт да беше отрекъл. Във всеки случай даурианецът се стараеше да отбягва Лийт, макар сам да бе обещал, че ще го посвети в мистериите на Фуирфада.

Момчето трябваше да поговори с някого. Всички бяха единодушни, че от него зависи прекадено много, за да се самоунищожава с подобно мълчание. Сега, след като Лийт бе проговорил, хауфутът трябваше да подбере отговора си много внимателно.

Не бъди прекалено сериозен, напъти се сам. А на глас каза:

— Винаги разчитах на селския съвет. — Хауфутът изрече думите небрежно, привидно не разбрал сериозността на въпроса. — Ако нещо ми се стореше прекалено тежко, винаги се обръщах към тях.

— Но никой от тях не може да понесе моята тежест — каза Лийт почти шепнешком. — Никой от тях не разбира.

— Във всеки случай видът ми не говори за водителско величие — продължи хауфутът. Не бива да звуча поучително. — И селяните знаеха границите на възможностите ми. Понякога виждаха в мое лице дебел глупак, който разбира единствено от храна. Трябваше да се науча да оставям другите да вършат неща, които бяха напълно по силите ми. Но не съм сигурен как бих се справил, ако носех твоята тежест.

— В началото на пътуването ти искаше да ни изоставиш. — Гласът на Лийт беше напрегнат. — Искаше да продължим по Западния път без теб. В крайна сметка ти остана с Отшелника и си почина от грижите. Но кой ще даде почивка на мен?

— Лийт, тогава всичко изглеждаше срещу нас. Мостът беше сринат, брудуонците ни се присмиваха от другия бряг. За спасяване на родителите ти не можеше да става и дума — нашият собствен шанс за оцеляване беше нищожен. А виж къде сме сега! Виж колко далеч стигнахме! Намерихме Джугом Арк, с нейна помощ събрахме огромна армия. Поели сме да осъществим това, което някога смятахме за неосъществимо. Тогава бяхме шепа, сега сме хиляди. Множество мъдри и разумни люде могат да споделят тежестта ти.

— Не — промълви Лийт. — Няма кой друг. Само аз съм.

Отговорът на хауфута беше преустановен от местен служител, нахлул в палатката.

— Помолихте ме да докладвам при оттласкването на стотния шлеп — бързо каза мъжът. — Работихме цяла нощ под светлината на факли. Последните десет шлепа са готови. Ще дойдете ли да ги прегледате?

Изражението върху лицето на Лийт, оставил закуската си недоядена и вървящ след служителя, едва не разкъса едрото сърце на хауфута.

 

 

Числа, числа. Четиристотин и седемнадесет погинали, когато седемдесет и първият шлеп потънал и следващият налетял отгоре му. Числа, а не войници, давещи се в тъмните, студени води. Просто числа. Над двеста дезертирали, предимно от армията на Строукс, избягали от призрака на войната, защото вдъхновението им бързо бе угаснало. Шестдесет хиляди минус четиристотин и седемнадесет, минус още двеста. Числа…

Около Лийт войниците се редуваха да насочват шлепа по бавното, но неуморимо течение. Всеки час биваше изминавана левга. Десет левги всеки ден. До следващия етап от пътуването оставаха двеста и петдесет левги. Още числа. По-малко от половината дни и повече от половината левги бяха изминати. Напредък с добро темпо. Поне така казваха. За Лийт това бяха само числа. Той си припомни уроците пред дома на хауфута. Те винаги му се бяха удавали. При различните манипулации числата придобиваха форма в ума му. Усещаше допусканите грешки почти физически. Числата, които сега прехвърляше из ума си, отново носеха усещането за грешка от небрежност. Лийт знаеше, че не е допуснал грешка, но усещането оставаше.

Съветниците му обявиха загубите за лоши новини. Веднага след това бяха добавили, че загубите щели да бъдат далеч по-сериозни, ако войската била поемела пеш през степта. Далеч по-сериозни, говореха те, подредени пред палатката му, съобщаващи новините с напълно делови тон. Просто информация. Лийт взел най-правилното решение.

Младежът не можеше да спи. Всеки път, когато затвореше очи, му се струваше, че потъва под зеленикавите води, ококорен, и гледа как други също потъват в мрака, а той не може да спаси нито тях, нито себе си, не може дори да диша… Накрая Лийт се надигна, излезе от палатката и седна на брега на проклетата река, където изплака мъката си под безразличните звезди.

 

 

Деветдесет и осем шлепа достигнаха пункта цели пет дни преди най-оптимистичните предвиждания на генералите. Само още един шлеп бе изгубен, и то постепенно, разпадайки се в течение на няколко дни. Фалтанската армия беше добре отпочинала, готова отново да поеме пеш през северната зима към Просеката. Припасите бяха намалели драстично, но щяха да им стигнат за двете седмици, които щяха да са им нужни, за да достигнат Каскин отвъд Лешоядова гуша.

Имаше и други добри вести — друга армия ги изчакваше край реката. Пет хиляди на брой, почти всички дошли от Стурренкол, столицата на Фавония, чийто крал бе верен на Фалта. Крал Куанта бе дошъл да ги посрещне, за да види Джугом Арк с очите си. Компанията прекара вечерта в дискусия с краля и неговите съветници.

— Никой не познава Лешоядова гуша по-добре от нас — заяви кралят — къдравокос, луничав мъж на около тридесет години, визирайки себе си и свитата си. — Ако имаше друг път на изток, бих ви посъветвал да поемете по него. Само че няма, тъй като първите снегове вече са направили непроходими уодранианските проходи. Предстоят ви трудности. Лешоядовата гуша не е гостоприемна към зимните пътници. Нима не е било възможно да тръгнете по-рано?

— Има проходи? — попита началникът на инструърската стража. — Ние чухме, че планините са непроходими.

— И в момента наистина е така. Върховете гъмжат от диваци, дошли от севера. Те не ще се поколебаят да устроят засада на всеки, осмелил се да се изкачи. Мнозина мои хора са намерили смъртта си там. Оцелели с очите си са видели как някои от жертвите биват измъчвани и изяждани. Съмнявам се, че тези лозиани биха се осмелили да нападнат армия като вашата. Ако бяхте пристигнали преди шест седмици, спокойно щяхте да преминете. Но сега снеговете ще покосят армията ви далеч по-бързо от кулинарните огньове на уодранианците.

— С какво толкова е опасна Лешоядовата гуша? — поинтересува се Лийт. Червенокосият монарх обърна недотам царственото си лице към младия Стрелоносител от севера, понесъл в ръката си спасението на Фалта. Неговите съгледвачи му бяха казали, че Стрелата е истинска. Значи заплахата от изток също не беше слух. Освен това едно от източните му села бе разрушено преди няма и година, и то не от диваците. Неколцината оцелели твърдяха, че нападателите били брудуонци. Казаното днес от бащата на Стрелоносителя потвърждаваше историята.

Преди да отговори, кралят на Фавония огледа преценяващо предводителя на фалтанската армия. Неговите информатори в Инструър бяха споменавали могъщ магьосник, способен да прекратява сражения с една дума и който обгръщал враговете си в огън. Стрелата несъмнено изглеждаше способна на подобни неща, но, поне на пръв поглед, нейният притежател приличаше на простоват селянин.

Това ли беше възможността, която бе чакал?

— Лешоядова гуша е дълбок пролом, където река Алениус реве и се мята като гневна мечка — каза кралят. — През зимата там падат обилни снегове, които затрупват всичко, а лете реката приижда, като понякога отнася пътеките и всички крачещи по тях. Всяка пролет водите донасят по няколко тела, все още замръзнали. Когато реката се отдръпне, там се събират лешояди. Оттам е и името.

— Защо ни е тогава да превеждаме армията си през това място? — остро каза Сйенда от Деруйс. Тя беше кастелан на Бесния крал и се бе оказала незаменима при пазаренето с доставчиците. Често съумяваше да предостави жизненоважни провизии на цени, далеч по-ниски от онези, които чиновниците на Лийт договаряха. Тя имаше открито, кръгло лице, създаващо у мнозина впечатлението за наивност: впечатление, което се изпаряваше още при първата й дума.

— Направо да изсипем припасите си в реката!

— Защото, красавице, още не е нито пролет, нито средата на зимата — отвърна разпалено кралят на Фавония, присвивайки очи.

— Макар че ако се помайвате в напразни копнежи неизбежното да ви подмине, напролет ще можете да посрещнете брудуонската армия направо тук!

Лийт заговори точно навреме, за да предотврати спор между хора, от които определено се нуждаеше.

— Щом трябва да поемем по този път, нека се отправим колкото се може по-рано. Никак не ми харесва това, което чувам и виждам, а аз самият съм северняк. Не ми се мисли за хора от юга, приклещени от зимна буря.

— Ще изпратя умели водачи, милорд — обеща крал Куанта. — След два дни ще достигнете мост и там ще трябва да изберете между северния и южния бряг. Северният път е по-дълъг, по-стръмен и по-тесен, но пък е закътан от ветровете. Южният път е около три дни по-къс, само че пътниците са изложени на бурите, идващи откъм планините. Ще ви е нужен местен човек, който да ви помогне с избора.

Сйенда изсумтя демонстративно, изразявайки съмнение, че някой местен би могъл да знае повече от нея за дислоцирането на хора и припаси. Лийт леко се приведе напред, за да я вижда по-добре и предотврати възникването на евентуален спор. Стрелата блесна в ръката му. Царедворците, разположени край него, се дръпнаха встрани. Собствените му съветници също. Лицето на Сйенда беше пребледняло.

— Извинете ме — промърмори засрамено младежът. — Стрелата е свързана с мен. Още не съм се научил да я контролирам.

От този момент на срещата биваха обсъждани по-незначителни въпроси. Лийт остана изолиран сред дискутиращите. Седящ тихо в ъгъла на собствената си шатра, кралят на Фавония наблюдаваше младия Стрелоносител и разсъждаваше как най-добре би могъл да обърне ситуацията в полза на своя нов господар — и себе си.

 

 

Лийт размишляваше над други неща. Беше уредил Маендрага и дъщеря му да пътуват на неговия шлеп. В компанията на двамата магьосници бе прекарал три интересни седмици. По време на плаването по ленивата Алениус те бяха напълнили главата му с мистицизъм и полезни съвети. Проблемът беше, че Лийт силно се затрудняваше да определи кое, кое е.

Пазителите бяха приятни и спокойни събеседници. Никой от двамата не го притискаше по начина, характерен за останалите му приятели, тласкали го да се задълбава в диренията си за Стрелата. Вместо това тримата прекарваха дните си в бъбрене, рядко докосвало се до най-важната за всички им тема. Беладона и Маендрага знаеха, че Лийт трябва да се научи. Знаеха и че той знае. Но техният подход беше спокоен, предразполагащ и неприбързан.

— Да — бе казал Маендрага, напомняйки на Лийт с гласа си за времето, което двамата бяха споделяли в Уодаитическо море. — Джетарт е прав. Стрелата има влияние само над онези, които са от Огъня.

— Но защо е така? И съществуват ли талисмани за останалите елементи?

Беладона се бе засмяла, разкривайки редките си зъби.

— Така ни беше казано. Това знание се е предавало още от времето на Бюрей, но никой не може да каже със сигурност.

— Аз самият не смятам така — бе я прекъснал Маендрага. — Джугом Арк е продукт на бунт и последвала справедливост. Съмнявам се, че подобни ситуации са сполитали хората на Водата, Земята и Въздуха.

За известно време двамата пазители бяха обсъждали помежду си тази идея, непрекъснато позовавайки се на писанията на предците си. Върху тази тема Лийт не можеше да прибави нищо. С полюшването си реката го бе приспала.

Друг път Лийт им зададе въпроса, тормозещ неизменно ума му.

— Оръжие ли е Джугом Арк?

По някаква причина, която не бе могъл точно да определи, му беше трудно да повдигне темата.

Баща и дъщеря бяха обсъждали известно време, но не можаха да достигнат до отговор. Маендрага защитаваше позицията, че Стрелата трябва да има функция на оръжие, а Беладона настояваше за противното.

— Нима едно оръжие може да обединява? — бе отвърнала тя, когато баща й беше изтъкнал, че самата форма на Джугом Арк е достатъчно красноречива.

Лийт се бе възползвал от думите й.

— Оръжията разединяват и сразяват — каза той. — Как така разединението може да обединява?

Маендрага бе отговорил веднага:

— Много лесно, Лийт. Особено ако оръжието разединява Фалта и Брудуо. Каква по-добра причина да обедини Фалта! Разбира се, че е оръжие.

— Но ако е оръжие, как работи? — бе продължила Беладона, вкопчена в темата като в стърчащ конец.

Маендрага се беше обърнал към Лийт, повдигайки вежди във въпрос.

— Не съм я използвал като оръжие — беше отвърнал юношата. — Използвах я за целение — в кралския двор на Немохайм, а после и в Инструър, когато следовниците на Еклесията и Ескейн бяха нападнати от Деорк. Използвах я, за да отблъсна синия му огън. Но не зная какви други сили крие тя. — Той погледна към Стрелата в ръката си.

— Най-голямото чудо е събирането на тази армия — бе рекъл Маендрага със замислен глас.

— Може би Стрелоносителят трябва да лекува ранените си бойци, като по този начин поддържа единството на армията? — До този момент Беладона бе седяла със скръстени крака на дъските. Сега тя се бе надигнала, започвайки да се разхожда.

— А може би лекува и ранените брудуонци, призовавайки ги към единство с Фалта? — Говорейки, Маендрага бе протегнал ръка и бе докоснал дъщеря си, подчертавайки думите си.

— Но тя е откъснала китката на Рушителя — каза Лийт. — Нали това е била първоначалната й цел? Ами ако от мен се очаква да го нападна с нея?

— Не съм сигурна как ще сториш това — отвърна Беладона.

Тогава Лийт си бе послужил с най-убедителния си аргумент, до който беше достигнал преди седмици.

— В Съвещателната зала Богът е изобразен да запраща Стрелата към Рушителя с лък. На мен не ми бе даден лък. Ако е трябвало да използвам Джугом Арк като оръжие, не би ли трябвало да получа такъв? Как иначе бих могъл да я запратя?

Маендрага беше потъркал брадичката си, дълбоко умислен.

— Джугом Арк не би изтърпяла обикновен лък, колкото и умело да е изработен. Дървото би пламнало веднага.

— Нима трябва да се промъкна в брудуонския лагер и да я хвърля с ръка по него? Ако го направя и тя не го унищожи, ще съм захвърлил Стрелата за нищо.

— Може би трябва да се доближиш съвсем близо до него и да я забиеш в тялото му. — Тонът на Беладона показваше, че дори самата тя се съмнява в думите си.

— През събраната мощ на Брудуо и самите Повелители на страха? Това е дори още по-лошо. Ако те ме заловят, в ръцете си ще имат и Стрелата, и мен.

Дискусията бе продължила още около час, но на Лийт му се струваше, че е напразна — нямаше как да докажат каквото и да било. Не можаха да изработят дори и един метод, с който да изпробват ефективността на Джугом Арк като оръжие, който да не включва раняването на техни собствени войници. Лийт вече си представяше възмутения глас на Хал, ако подобна идея бъдеше предложена. Самият аз също бих се присъединил към протеста му, беше си помислил Лийт.

Макар пътуването с шлеповете да беше приключило, Лийт се надяваше да прекара още време с магьосниците през подновения преход по суша. Двамата бяха по-дружелюбни от родителите му и не го съдеха толкова. Върви да говориш с Хал, щяха да му кажат Индретт и Манум. Той се съмняваше, че би могъл да им обясни защо не може да го стори. Чувам Хал в мислите си. Той превзема ума ми. Трябва да намеря решението без негово влияние! Признаването на подобно нещо щеше допълнително да снижи и без това намалялото уважение, което те изпитваха към него.

Лийт се откъсна от размишленията — владетелят на Фавония се канеше да се оттегли. Най-добре да си държа очите отворени. Да се възползвам от всяка възможност да разговарям с Беладона и Маендрага. И Фемандерак, ако успея да го намеря.

 

 

— Това време никак не ми харесва. И не ме интересува какво казва Рубен. — Кърр не се свенеше да уведоми останалите за недоволството си. — Зная какво биха означавали подобни условия във Фирейнс.

Фарр стоеше рамо до рамо със стария фермер.

— И ти го подушваш, нали. Във Винкулен вече щяхме да прибираме добитъка и да сечем дърва. Задава се голям сняг.

Рубен-рамен, техният набит водач от Фавония, ги изгледа изпод власатите си вежди.

— Аз идвам ли в твоята земя, чужденецо, за да ти казвам как да живееш? Щеше ли да ме питаш кога да сееш и кога да жънеш? Целият свят не се изчерпва с родния ти крайчец! Позволи на хората, които живеят тук, да знаят повече!

Кърр рязко си пое дъх, но се сдържа, поглеждайки към Лийт. Обаче Фарр не възнамеряваше да премълчава.

— Където и по света да си, снегът си мирише на сняг. — Мъжът от Винкулен обхвана с жест широката поляна, тесния мост над Алениус и притисналите се от двете страни хълмове. — Тук в долината е спокойно, обаче я погледни към планините на север. Виждаш ли онази леко размазана белота в небето? Това е отвяван сняг, който вихрите заграбват от върховете. Освен ако тукашният сняг не се отличава коренно от този във Фирейнс, към нас се задава вихър. Кой знае какво ще донесе този вятър.

— Много умно, планинджийо. По тези върхове винаги е ветровито зиме. Понякога духа от север, но главно от юг. Това е известно на всеки, който живее по тези места. Преди да е настъпила вечерта, вятърът ще се е обърнал на юг и ще е безопасно да поемете. След седмица ще се тъпчете в Каскин и ще пиете за здравето на Рубен-рамен от Фавония.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — изненадано попита Кърр.

— Моят крал се нуждае от мен в Стурренкол — отвърна водачът. — Не мога да не се подчиня.

Лийт пристъпи напред.

— Благодарни сме на твоя владетел и на теб, Рубен-рамен. Вземи тези монети като допълнително възнаграждение за добрия съвет, даден въпреки враждебността. — Последните думи бяха придружени с мрачен поглед към Кърр и Фарр.

— Това е незаслужено, момче — промърмори фермерът. До него Фарр изръмжа одобрително.

— Също като критиките ви — отвърна Лийт, раздразнен от упоритостта на стареца. — Защо винаги трябва да си мислим, че ние знаем всичко? Ние, Първородните, скачаме да наложим възгледите си всекиму. Този път ще се вслушаме в предоставения ни съвет.

В ума си той отново чуваше как пристанищен работник обижда островитянина при пристигането им в Инструър и си спомняше срама, който беше изпитал тогава.

— Ще поемем по южния път, както ни посъветва Рубен-рамен. Кралят ни предложи помощта си. С какво загърбването на съвета му ще спомогне за единството на Фалта? Ще използваме всяка помощ, която ни е предоставена. Сега бъдете така добри да уведомите командирите. Трябва да продължим колкото се може по-скоро.

Макар да го дразнеха втренчените погледи и мърморенията, последвали решението, Лийт изпитваше странно задоволство — като че решението, взето въз основа на дошла извън Компанията информация, по някакъв мистичен начин щеше да се окаже вярно. Нямаше значение, че жителите на Фавония също бяха Първородни. Това пак щеше да се отрази добре на арогантното всезнание на Компанията.

 

 

В началото времето се задържа ясно, но студено — както когато бяха започнали прехода си от грамадния базалтов склон край Алениус, издигащ се като порта над реката и носещ съответното име. Стоте левги между това място и Каскин, столицата на Редана, не можеха да бъдат преминати по реката, защото тя ставаше невъзможна за плаване в рязкото си спускане. Всяка сутрин армията се събуждаше сред мразовита скреж, която в сенчестите части на Лешоядовата гуша се задържаше чак до ранния следобед. Дъските на моста, отвеждащ към северния път, също бяха покрити със скреж. Войската му щеше да се затрудни да прекоси хлъзгавината. Той още веднъж се поздрави за решението.

Снегът започна на четвъртия ден от прехода им в Гушата, четиридесет и седми от потеглянето. Първоначално лек, той долиташе от предимно чисто небе, засипвайки и без това трудния път с коварни гранули студ. Въздухът стана непоносимо студен.

— Раздайте плащове на всички, които нямат — нареди остро Сйенда с мъглив дъх. — Пригответе допълнителни порции — заповяда тя на готвачите. — Добавете и по глътка бренди.

Неколцина от готвачите се усмихнаха едва забележимо. Значи драконът все пак имал сърце.

По обед снегът беше покрил пътя. Отъпкан от хилядите нозе, той се вледени в гладка пързалка, върху която беше почти невъзможно да се ходи стабилно. Могъщата фалтанска армия на Лийт бе засегната от натъртени ръце и колене, както и случаи на счупени кости. Докато светлината бавно се отдръпваше от южните хълмове, Лийт замислено се загледа към северния бряг. Линията на тамошния път едва се различаваше върху склона. На юношата му се стори, че дори съзира неколцина, поели по маршрута — или може би те наблюдаваха фалтанската армия, поела на изток по южния друм?

 

 

Кралят на Фавония заповяда на хората си да спрат. Високо над Алениус той и най-верните му служители наблюдаваха дългата процесия, виеща се на пресекулки из долината.

— Справи се добре — обърна се Куанта към пълничкия мъж до себе си. — Пълни глупаци, да поверят командването над подобна армия на едно дете.

— Да, господарю — отвърна Рубен-рамен. — Той дори отхвърли съвета на опитните си помощници.

— Колцина смяташ, че ще изгубят? — попита кралят.

— Въпросът, милорд, е: колцина ще се завърнат?

Къдравоглавият монарх се изсмя.

— Приготви огъня, Рубен-рамен. Да видим дали магията ще проработи. Господарят ще остане много доволен от работата ни.

— Да, Ваше Величество. Може би дори ще подкрепи остатъка от плана ви?

— Остатък? Какво знаеш, стари друже?

— Зная само това, кралю, че на ваше място бих подготвял марш на запад с десетте хиляди войници в запас. Сещам се за един незащитен град, който би могъл да се превърне в прекрасен и заслужен дар от нашия нов Приятел.

Кралят отново се смя, този път дълго и гръмко.

— Рубен, понякога забравям колко си умен. Жалко, че не си със синя кръв. Ти си далеч по-полезен и достоен от посредствените въшки, ограбващи кралската кесия.

Рубен-рамен се усмихна на доволството на своя владетел, сам доволен, че е отгатнал правилно. Но вътрешно изпита гняв, докато отпушваше малката стъкленица, която бе получил при посещението си в брудуонската крепост. Спомняше си за преврата, извършен от дядото на Куанта. Синя кръв! Та онзи дъртак беше наполовина уодранианец!

 

 

Първата нощ свобода бе същинска агония за Стела. Девойката се съмняваше, че ще преживее и втора. Беше се втурнала да бяга инстинктивно, действие извън мисълта, породено от отчаянието. Първата й мисъл бе да се отправи към селото, което брудуонците бяха нападнали преди дни, надявайки се да открие храна и подслон сред останалите къщи. Носеше у себе си някаква смътна представа, че ще помогне на оцелелите — все трябваше да има такива. С помощта си тя щеше да успокои вината, измъчваща я всеки път, когато отвратителните образи проблеснеха в ума й.

През първите няколко часа очакваше да я заловят всеки миг. Когато минутите се бяха разтегнали в часове, а часовете докараха вечерта, Стела започна да се надява — и да се притеснява. Наметалото й беше тънко, обвило единствено дантелена нощница, а бе започнал да вали сняг. Все още не беше гладна. Изобилстваха ручеи, от които тя да пие, но къде щеше да се подслони?

Под един бор, така се оказа. Нощта почти се беше спуснала, когато Стела достигна тясна долчинка, приютила иглолистни дървета. Треперейки неудържимо, момичето разкопа меката почва между корените на един вечнозелен исполин и се зави, доколкото можеше, с шепи иглички. Пръстта беше студена, но девойката успя да запази топлината си, като се сви на кълбо.

Тя не можа да заспи, а лежа будна, отмерваща дългата нощ с размишления. Бе заменила парфюма за боров аромат, коприната за иглици, храната за глад. Но за пръв път от онази нощ, когато глупаво беше изоставила Компанията заради Тангин, момичето допусна слаба надежда да се прокрадне в сърцето й.

 

 

Към средата на следващия ден Лийт знаеше, че се намират в беда. През нощта снеговалежът бе забавил падането си, но точно преди разсъмване температурите паднаха рязко, докарвайки още сняг. Тогава се бе появил и вятърът, мятащ ледени късчета в лицата им. За пехотинците напредването се беше забавило до затруднена крачка, така че по обед — или поне времето, което Лийт прецени за обед — войската бе напреднала не повече от левга. Вихърът виеше, запращайки снега към тях като иглени стрели, свели света им до шестдесет хиляди мишени. Привели глави, омотани в плащовете си, вторачени в краката си, войниците бавно се придвижваха напред — но беше толкова студено… Командирите започнаха да губят връзка с хората си. Коли започнаха да затъват в снега. Конете залитаха, а ратниците проклинаха късмета си. Лозианската армия беше по-добре екипирана за подобни условия. Нейните войници спряха по обед. Макар огромните уруси да изглеждаха необезпокоявани от времето, лозианските командири знаеха на какво е способно то. Дори сред жизнерадостните фодрами веселието беше рядко срещано. А снегът продължаваше да натрупва.

— Сега е едва есен! — провикна се Лийт, тръсвайки рамене. — Колко дълго ще продължава това?

Кърр поклати глава. Нямаше да има полза да изтъква, че юношата е решил да загърби съвета му. Само че Фарр не се сдържа:

— Няма как да знаем. Ние не сме местни, забрави ли?

Снежната буря продължаваше да вилнее. Най-сетне да има някаква полза от Стрелата, помисли си Лийт, докато яздеше сред виелиците. Нямаше да замръзне до смърт, а с нейна помощ можеше и да вижда малко по-далеч от останалите. Можеше да запалва огньове, а няколко пъти бе разтопил и запречили пътя им преспи. Но не можеше да бъде навсякъде, а снегът вече бе натрупал педи.

Внезапно вятърът утихна, за да се нахвърли върху тях с още по-голяма сила. Снегът утрои усилията си, стоварвайки отгоре им рухваща белота. Това, което предизвикваше отегчение, бързо се превърна в нещо опасно, дори фатално. Само след минути армията бе обгърната в хаос. Някои ратници бяха достатъчно разумни да останат на място, притиснати към онези, които можеха да намерят, но други поеха слепешком по пътя — или където си представяха, че се намира той. Крясъци изразяваха объркване, после гняв, после страх… и накрая отчаяние. С все по-отслабващи гласове.

Нощта, спуснала се над Лешоядова гуша, донесе със себе си мълчание.

 

 

През втория си ден свобода Стела рискува да излезе на пътя, подгонена от глада. Брудуонската армия бе опустошила всичко, но сред отпечатъците от ботуши и изстиналите огнища девойката откри замръзнали късчета храна — парчета моркови, едри трохи, изплюто месо. След час търсене фалтанското момиче бе събрало достатъчно, за да залъже глада си. Нахрани се вървешком, поела все надолу по склона, следваща дирята опустошения обратно към сърцето на Брудуо.

След пладне заваля студен дъжд, бързо обърнал се в суграшица. Клетото момиче подгизна до кости. Стела усети как мускулите й започват да се вкочаняват, напук на усилията, на които тя ги подлагаше с вървенето. Знаеше, че трябва да изпитва страх. Освен ако не се обърнеше и не изтичаше обратно при Рушителя, тя щеше да умре. Но също така знаеше и без капчица съмнение, че хилядократно предпочита да умре тук, сама сред мраза на непозната земя, отколкото да зърне дори и още веднъж омразната носилка. Смъртта й тук щеше да бъде чиста, следствие от собствен избор, причинена от природа, по-милостива в безразличието си от злите ръце на онзи мъчител. Ако се завърнеше при брудуонците, смъртта й щеше да бъде неизбежна и далеч по-жестока. Тя още помнеше изгарянето на Червения херцог, десетките стрели, посипали се върху мъжете от безименното село, или техните останали без ръце деца. Затова Стела щеше да върви, докато не рухне.

Треперейки от студ, тя се изкачи на поредното възвишение. Отвъд него, забравена насред пътя, лежеше брудуонска войнишка раница. Девойката се стрелна към нея като паяк, опитвайки се да заповяда на коленете си да се свият. Тя е истинска, истинска е, повтаряше умът й, вкочанен по-зле и от тялото. След като посинелите й пръсти се пребориха със закопчалките, тя откри червен шарф и черно наметало с ален ръб. Офицерски плащ. Само техните наметала бяха поръбени с цвят. Значи тази раница е принадлежала на войник на херцог Рудос. Доволна от размишленията си, Стела разгърна наметалото и побърза да се увие с него. Какво друго? Чифт ботуши — прекалено големи, но лесно можеше да ги натъпче с вълна, която ще откъсне от плаща. Малко храна, както и манерка с някаква зловонна течност, която тя веднага изля. Уайра. Брат й. И двамата поробени от алкохола. Затова тя нямаше намерение да пие, без значение колко щеше да се сгрее.

Умът й бавно се съсредоточаваше. Сега вече изпитваше истинска надежда! Вече й беше далеч по-топло. С наметалото, ботушите и припасите в раницата, несъмнено щеше да успее да достигне селото. А после, някъде през пролетта например, Стела щеше да предприеме дългото пътуване обратно към Фалта и хората, които обичаше.

Оживена от тези мисли, младата жена повдигна раницата и я сложи на раменете си, намествайки ремъците с възвърнали гъвкавостта си пръсти. Нито за момент не се зачуди защо, след като всичко наоколо бе замръзнало и покрито със сняг, раницата беше суха.

 

 

Лийт неспирно продължаваше, без да е сигурен в посоката, в която се е отправил, останал съвсем сам в сърцето на бурята. Шестдесет хиляди войници, не спираше да си повтаря. Шестдесет хиляди погубени. Бе се озовал в някаква друга долина, където той беше единственият оцелял — той и слабо просветващата Стрела. Бе оставил коня си и надеждата, крачещ сред долината на отчаянието и получил последиците от онова своенравно решение, което щеше да коства толкова много животи. На моменти се препъваше в нещо проснато, само за да открие след привеждането си, че това е тялото на вкочанен от студ и смърт боец. При първата си подобна среща юношата се бе опитал да сгрее войника със стрелата си, но бе постигнал единствено димяща, подгизнала месна каша, накарала го да повърне. Боже! Боже! Къде си?! Как можа да позволиш да се случи подобно нещо?

В един момент мракът се раздигна, указвайки настъпването на утринта. Това нямаше значение за Лийт. Малко след това той едва не падна в Алениус, в димящото сребро от сива пяна, което се стрелваше край него от дясно наляво — от изток на запад, припомни си той, представяйки си картата. Тунел от течен метал, изливащ се в ковачницата на някакъв гигант. От изток на запад. Той бе вървял по течението. Това ли беше правилният път? Дали армията му бе продължила срещу течението към снежни гробове?

По-късно сутринта, след като си проправи път сред замръзнала пряспа, Лийт се натъкна на първия оцелял — инструърски войник, посивял от студ. Ратникът беше пъхнал ръката си под мишницата на труп, опитвайки се да го извлече на безопасно място. Носителят на Джугом Арк се опита да го убеди да остави тялото, но не успя. В крайна сметка младежът взе другата ръка на мъртвеца и тримата поеха на запад.

След като се измъчиха с една стръмнина, явно прекрачиха някаква невидима граница, очертана от зъл климатичен бог, защото снегът спря. Пред тях лежеше сивотата на крайречна равнина. Постепенно Лийт можа да различи движение сред сивото. Впоследствие движението се превърна в огромна сбирщина люде. Неговата армия. Или поне оставащото от нея.

Глави се обърнаха към тях. Викове съпроводиха съзирането на Стрелата. Лийт се отпусна на колене, насълзен. Силни ръце го подхванаха и издигнаха като трофей, за да го отнесат към палатките и огньовете, но допирът им остана почти неосъзнат. Загрижените лица около проснатото му тяло не съществуваха: майка му и баща му, приятелите му от селото, от Компанията, брат му.

Бе оповестено, че Стрелоносителят е здрав. Остатъците от могъщата фалтанска армия приветстваха тези новини с ликуване. Може би се намираха и такива, които проклинаха името му, но във всеки случай никой от тях не изрази мислите си гласно — кой сред тях би могъл да оцелее сред подобна буря? Някои твърдяха, че оцеляването му било потвърждение за все още неоттеглената подкрепа на Бога и че младежът оставал негова Десница. Мнозина ратници говореха как видели светлината сред бурята да сияе като маяк, насочваща ги на запад, далеч от челюстите на бурята. Той беше техен спасител. Той ги беше отвел на безопасно място.

Докато Лийт лежеше замаян, членовете на Компанията стоически изслушваха първоначалните изчисления за загубите. Близо десет хиляди войници липсваха. Десет хиляди! Опитните ратници казваха, че несъмнено не всички от изчезналите са мъртви и че подобни неща били неизбежни през зимните преходи. Несъмнено голяма част от смятаните за погинали всъщност щели да се отправят към Каскин или друго безопасно място. Но приключенците от Компанията се съмняваха в думите им. Бяха видели прекалено много застинали тела. Освен това бе връхлетяла и лавина — само на ярдове от спасението отгоре им се беше нахвърлила снежна стена, унищожила голяма част от фургоните и отнесла стотици хора. Сйенда беше изгубена, както и мнозина от деруйсианците, които се грижеха за колите — бялата смърт ги бе отнесла в реката.

Стратезите съветваха войниците да получат почивка. Това щеше да доведе до известно изгубено време, но подновеният проход рискуваше нови жертви, този път от изтощение. Сред ратниците несъмнено имаше и такива, които още не осъзнаваха тежкото си състояние — щяха да го разберат, когато ги връхлетеше внезапната слабост. Освен това трябваше да мислят за духа им. Поради тези причини повечето от генералите настояваха за отдих.

— Нека войниците продължат колкото се може по-скоро — каза Джетарт от Инч Чантър. — Не им давайте време да мислят за раните си, иначе не ще съумеете да се оправите с дезертиращите.

Някои от по-младите генерали го обвиниха в безчувственост, но другите разбраха идеята му. Той искаше максимален брой годни за бран войници да оцелеят. Старият герой защитаваше позицията си решително. В крайна сметка неговата логика надви.

Лийт дойде на себе си сред звуците на гласове, които обсъждаха ситуацията им.

— Подобна кампания не може без загуби.

Загуби?

— Армията на Сна Вацта изгуби повече от десет хиляди бойци по обратния път от Хаурн.

Десет хиляди!

— Поне лозианите са се отървали сравнително леко. Те имат онези големи крави…

Уруси!

— … които да ги пазят от снега. Пък и те живеят сред подобни места. Свикнали са.

Какво направих?

— Стрелоносителят все още е с нас. Той ще ни пази. Разбрахте ли за пророчеството, което било изобразено в залата на рицарския замък? Просто трябва да го запазим жив… но той е буден! Стрелоносителят е буден!

 

 

В края на ужасна седмица Стела най-сетне наближи покрайнините на селото, което търсеше. Не се бе притеснявала от изгубване, защото дирята на брудуонската армия се виждаше ясно. В бързината си войниците бяха захвърлили множество полезни неща. Затова не й липсваше храна, а дебелото наметало се грижеше за студа. Вчера бе намерила огниво и бе нощувала сред лукса на огън — ако не бяха непознатите нощни звуци около малкия й бивак и пронизващата самота, почти би могла да си внуши, че се намира на Западния път с приятелите си.

Дъските, към които мъжете от селото бяха приковани, още стояха, но без гнусните си човешки украшения. Личеше, че за отстраняването са се погрижили диви зверове. Стела се стараеше да не поглежда към полуизядените трупове. Сега трябваше да бъде внимателна. Вълци или мечки можеха да се навъртат наблизо, свикнали с лесна храна.

Тя пое надолу по склона, напрегнала очи, вглеждащи се за следа от живот. Хвърли поглед надясно, където бяха завлечени жените… там Стела нямаше да отиде, дори и ако имаше шанс да намери живи. Девойката подмина първата колиба, вече нищо повече от обгорена руина с клатеща се безразлично врата. Внезапен лай раздра въздуха. Момичето се сепна и се дръпна в сенките. Три псета притичаха край нея — първото носеше нещо в челюстите си, а останалите две го преследваха. Стела изчака давенето им да утихне, преди да продължи.

Там! Вляво! Една колиба се бе запазила като цяло, а от комина й се издигаше пушек. Слава на небесата, някой беше оцелял! Стела се затича към къщичката. Едва когато посягаше към вратата се сети, че трябваше да обмисли нещата по-задълбочено — местните може би нямаше да се зарадват на присъствието й.

Но тя вече не можеше да се спре. Нуждата за човешки контакт, който да подкрепи надеждата й, беше прекалено голяма. Тя хвана дръжката, разтвори вратата, пристъпи в колибата, видя синия огън, пламтящ в огнището… видя четиримата евнуси в бели роби… видя мъжа в сива роба да се изправя и да се обръща към нея… чу приветствените му думи, бе обгърната в дивашкия му смях…

Стела прехапа юмрук, но въпреки това изпищя в необхватен ужас, докато Рушителят я хващаше за ръката и я отвеждаше към стол.

— Нима мислеше, че си ни избягала, красавице? — попита той, приведен над нея като лешояд, вкопчен болезнено. — Че трябва само да побегнеш и ще бъдеш свободна?

Гърдите й бяха изпълнени с болезнен огън — отчаянието заплашваше да я погълне. Несъмнено сърцето й бе преустановило ударите си. Цялото й съществуване се беше свело до желанието да вие.

— Кой те пазеше всяка нощ? Кой остави раницата на пътя, за да можеш изобщо да стигнеш тук? Кой изчакваше търпеливо в тази колиба, копнеейки да види изражението на лицето ти, когато най-накрая осъзнаеш какво ти се е случило?

Стела успя само да простене. Суровото, ъгловато лице се надвеси още по-близо до нея, замъглено от сълзите й.

— Ти си моя, сега и завинаги. Аз казвам, значи е така. Пътуването през синия огън те беляза. Мога да те проследя където и да отидеш. Познавам те, Стела. Познавам страховете ти. Самият аз ги сложих там. Двамата с теб ще сключим брак, символ на света, обединен от ръката ми. Ти ще властваш над Фалта. Аз го предричам, така че знай, че е истина. Ти ще бъдеш фалтанската кралица, тъмна и ужасяваща. И ще властващ над хиляди години мъчение!

Думите му отекваха в главата й, обвиващи я като втора кожа. Стела потръпваше от допира им.

Рушителят отдели погледа си от нея и тя рухна като лишена от кости. Замаяно чу заповедите, издадени на евнусите, слабо усети противното им докосване, когато те я повдигнаха, отнесоха я навън и я привързаха към едно седло.

Думите на Рушителя предшестваха изпадането й в несвяст.

— Сега бързайте. Удоволствието, което си доставих, струваше на армията седмица забавяне. Това е малка цена, която мога да си позволя, но фалтанците не бива да получават истинска надежда.

 

 

— Днес е траурен ден, Лийт. Войниците почитат паметта на мъртвите си другари. Не можем да ги изпратим назад в снега, за да изкопават телта. Не разполагаме с време.

— Но… Не трябва ли да погребем мъртъвците си?

— Отделяме ден в тяхна памет, приятелю — тихо каза Ейксхафт.

— Ако отделим и времето да ги погребваме, впоследствие може да ни се наложи да заплатим за това с още повече погребения. Всички генерали са единодушни. Един ден траур, сетне отново на път. Който и път да изберем. — Той плъзна поглед из палатката, събирайки утвърдителни кимвания.

— И кой път ще изберем? Северен, южен или обратно на запад?

— Кралят на Строукс, видимо ядосан от загубата на войниците си, подчерта забележимо последния вариант.

— Изпратили сме разузнавачи по двата западни пътя. Дадохме им инструкции да напреднат колкото се може повече, без да застрашават живота си — каза инструърският чиновник. — Трябва да се върнат по някое време днес.

Фактуалният му глас отказваше да предостави значимост на трагедията, която ги беше сполетяла.

— Донесената от тях информация ще ни помогне в избора — каза Кърр. Той прикриваше шока, който беше преживял от случилото се, защото знаеше, че трябва да скрива съмненията си в компетентността на момчето като техен водач — иначе то щеше да изгуби и малкото си оставаща самоувереност.

— Не можем да тръгнем назад — разпалено каза Лийт. — Не можем! Представяте ли си какво би било? Войници да прекрачват труповете на приятелите си? Продължаваме по северния път — или се връщаме в Инструър да очакваме гнева на Брудуо.

— Но, Лийт, разузнавачите…

Един жест със Стрелата смълча хауфута. За всяко нещо ли щяха да му противоречат?

— Няма да приема друг маршрут! Повикайте разузнавачите обратно! Продължаваме по северния път. Проклет да бъда, ако отново поема по южния!

Изял гнева си, Лийт бързо напусна палатката, оставяйки след себе си мрачни лица и притеснени умове.

Застанал сред студения, но прохладен въздух на източна Фавония, младежът се огледа. Армията беше разпръсната в долината, намираща се на изток от последния мост, злощастния мост, който Рубен-рамен ги бе посъветвал да не прекосяват. Ако някога Лийт се натъкнеше на този човек отново, щеше да се погрижи да му причини възможно най-мъчителната смърт! Подобна грешка не можеше да е случайна! Потискащите гледки навсякъде около него уталожиха гнева му. Войниците се бяха събрали на малки и големи групи, които се молеха, разговаряха тихо или просто стояха мълчаливо — както изискваха техните обичаи. За момент Лийт също реши да се присъедини към някоя церемония, но се отказа. Присъствието на Стрелата само щеше да привлича внимание. Той прикри светлината й, докато внимателно прекосяваше долината. Накрая, отбягвайки събраните групи, Лийт стигна до ръба на малка долчинка, в дъното на която се издигаше дърво. В нея се стелеше мъгла — очевидно причината мястото да остане празно.

Всъщност в долчинката имаше един човек, застанал близо до голоклонестото дърво. Лийт направи няколко крачки по склона, но осъзна кой е самотният, така че спря.

Брат му Хал. Значи той също бе оцелял. Гневът на Лийт припламна отново. Къде е магията ти, братко? Гласът ти? Знаеше ли за бедствието, надвиснало над главите ни, Хал, или то те изненада? Доверих се на краля на Фавония и неговия водач, точно както ти би постъпил — и виж какво се случи! Десет хиляди! Убих десет хиляди! Лийт стисна челюсти, за да не пропусне вика, напиращ да изскочи от гърлото му.

Неохотно се приближи още малко, за да види какво прави сакатият. Хал беше взел клон в лявата си ръка и го размахваше като меч. Несъмнено Ахтал го беше обучавал, но с каква цел? Чувствайки се като шпионин, Лийт се прокрадна към един голям камък, иззад който можеше да наблюдава. Клонът прелиташе напред и назад. Сакатите крака на Хал го отхвърляха в различни посоки, вплетен в танц с невидим партньор.

На Лийт много му се искаше да поговори с брат си, да сподели мъката в сърцето си. Но бяха казани прекалено много гневни думи, прекалено много тайни съществуваха. Затова той запази мълчание, дори и нужното за това усилие да породи болки в гърлото му. Колко дълго бе стоял Хал в тази долчинка? И защо беше сам? Лийт отново изпита гняв, но този път сходен с онзи, спохождал го в детството, когато на Хал му се подиграваха.

Тогава Лийт осъзна иронията на мислите си и отчаяно увеси рамене. Какво направих, боже? Иззад камъка той наблюдаваше лицето на брат си, което беше насълзено с горчилка. В един момент Лийт не можеше да издържа повече, затова напусна долчинката и пое към палатката си, залитащ като пиян. Едва когато се отпусна на сламеника си осъзна, че Хал трябва да е забелязал присъствието му. Стрелата, която младежът бе забравил, че държи, несъмнено бе проблясвала, докато се криеше зад камъка. Но сакатият с нищо не се беше издал.

Хал, какво направихме?

 

 

Снежната буря отмина на юг, така че армията на Фалта можа да поеме по северния път през Лешоядова гуша, макар и придвижването да ставаше по-бавно от очакваното. Снегът беше натрупал и тук. Лийт се успокояваше с мисълта, че през такава буря и двата пътя биха били непроходими. Но колко ли по-малко войници щяха да измрат, ако бяхме поели по този път в самото начало?

В действителност в момента се намираха на едно от най-красивите места на света. Лятното прекосяване на Гушата беше прекрасно преживяване — внезапно изникващи водопади, стръмни скали, сенчести долини, пенести бързеи, малки селца. Никой не пътуваше през зимата, затова снежната картина на дърветата, стелещата се над реките мъгла и внезапно изникващия дим на поселищата оставаха невъзхвалени.

Фалтанските ратници не бяха в настроение да се наслаждават на пейзажа. В началото бавно, а сетне по-бързо и по-бързо, те крачеха към Каскин. Само осем дни след поемането си по този път вече прекосяваха река Дону малко над мястото, където тя се сливаше с Алениус. Войниците маршируваха бързо, тласкани от някаква настойчивост, която дори генералите не успяваха да усмирят.

Този бърз ход се отрази на армията. Навлязоха в Каскин на деветнадесетия ден по северния път, двадесет и четвърти от началото на тази част на маршрута. В столицата на Редана войниците получиха ден почивка, а предводителите им се срещнаха с регента. На аудиенцията те изразиха неискрените си съжаления за скорошната смърт на владетеля (когото Манум бе разобличил като предател), неохотно им бяха предоставени провизии, но не и войници, и не твърде деликатно им бе казано да си вървят. Макар да показаха на регента, че неговото кралство лежи право на пътя на брудуонската инвазия, възрастният мъж ги отпрати с подигравки.

Едва когато напуснаха лагера си в покрайнините на града Лийт узна за армията, разположена на един ден път югозападно от тях, близо до Просопон, втория по големина град в Редана. Армията била от запада, рече информаторът им, но силите на регента не й позволявали да напредне. Очевидно регентът възнамеряваше да попречи на тази армия да се съедини с войската на Лийт.

— Над десет хиляди са — каза патриотът. Беше прикрил лицето си с кърпа, за да не бъде разпознат. — Някои са от низините. Знамето им е жълт лъв на зелен фон. С тях има и бойци с копия и тояги, без знамена. Притиснати са от цялата армия на Редана, която наброява поне двойно повече. Не могат да помръднат, без да избегнат кръвопролитие.

— Ще сложим край на това! — остро каза Лийт, а в гърдите му припламна надежда. Несъмнено ставаше дума за армиите на Деруйс и децата на Мъглата, които се присъединяваха според обещанието. — Уведомете войската. Ще изтласкаме силите на Редана в реката.

В продължение на няколко секунди цареше мълчание. Очевидно всички си мислеха едно и също — как да кажат на Лийт, че идеята му не е добра, без да го обидят? Моментът беше критичен.

Но тогава Лийт сам се засмя, разпръсквайки напрежението.

— Или пък бихме могли да се върнем при регента и да му обясним, че измамата му ни е известна? Тази идея по-добра ли е?

Нескрито облекчение бе изписано по околните лица.

Стрелоносителят поведе пет хиляди от войниците си към двореца. Сега, след като знаеха за армията край Просопон, тихите улици и липсата на млади мъже им направиха впечатление. Освен това доловиха атмосфера на страх. Затворени прозорци, спуснати пердета, иззад които надничаха очи, пустите пазари — всичко това показваше, че Каскин е под тежък контрол.

— Нямаме време за това — тревожеше се хауфутът. — Все още ни предстои да наваксваме дни.

Лийт се навъси.

— Не можем да оставим съюзниците си притиснати от предател! Ако успеем да отстраним този регент, времето ни няма да е изгубено напразно.

Регентът бе уведомен за наближаването им, защото ги очакваше сам насред площада пред двореца си. Лицето му беше скривено от гняв.

— Заповядах ви да напуснете града ми! — кресна той. — Защо се връщате?

— За да се заемем с един предател! — отсечено отговори Лийт. — Който си позволява да задържа съюзниците на Инструър. Надявал си се, че няма да узнаем за приятелите си, но не си предвидил доблестта на собствените си поданици. Преди колко време бе купен? Нима очакваше да получиш награда от Рушителя за службата си? На твое място бих се притеснявал повече за по-непосредствените заплахи!

Той пристъпи напред към стареца, свит на земята от страх заради пламъка на Джугом Арк.

— Значи сплашването сработва където дипломацията не — продължи Лийт. — Ще ме отведеш до лагера при Просопон — иначе ще позволя на Стрелата да те изпита с пламъка си. Виждам, че силата й ти е позната. Рушителят ли ти е разказал за нея? Изправи се!

Владетелят на Редана, който бе изпразнил града от евентуална помощ (глупава постъпка, както се оказваше), пое към Просопон с вързани ръце, възседнал сивкав кон. Неговите командири бяха отвратени от гледката, но не сториха нищо, защото знаеха числеността на фалтанската армия. Затова войската на Редана се оттегли с удивителна бързина, оставяйки Лийт да посрещне новите попълнения към силите си — и двама приятели, които много му липсваха.

— Уизаго! Туа! Как успяхте да пристигнете тук преди нас? Не ви видяхме на пътя?

Лийт скочи от седлото и бе прегърнат първо от Уизаго, а после и от Те Туахангата. И двамата не обърнаха внимание на пламтящата Стрела в ръката му, което юношата си отбеляза със задоволство.

— Тук сме от седмица, Лийт — каза принцът. До него Туа изръмжа:

— Чакахме те да ни спасиш. — Но изрече думите усмихнат. — Храбрият принц смяташе, че е най-добре да не избиваме притисналата ни армия. Аз, както винаги, последвах съвета му.

Лийт се засмя — за пръв път от години насам, поне така му се стори.

— Нека позная. Прекарали сте седмица в спорове относно най-разумната постъпка. Не се съмнявам, че с идването си сме прекъснали пореден дебат. Да ви изчакаме ли в Каскин да изгладите недоразуменията си?

— Могъщият Стрелоносител ни се подиграва. — Уизаго се обърна към Туа. — Защо да го слушаме? Освен ако не проявиш нетактичността да упоменеш, че нося белега на рана, изцелена от стрелата му. Няма да го споменеш, нали?

Лийт отново се усмихна. Чувстваше се добре сред двама от хората, които още не го мразеха, които не бяха страдали заради него, които уважаваха него, а не Джугом Арк. Никак не му се искаше да ги посреща с ужасни новини. Знаеше, че Уизаго ще тъгува за загубата на толкова много деруйсиански войници и Сйенда. Макар да беше решил, че ще им съобщи за бедствието веднага, сега не можеше да се насили.

— Бяхме на по-малко от ден път след вас, когато напуснахте Виндикеър с шлеповете — каза принц Уизаго. — Не можехме да ви последваме по реката, защото построяването на още шлепове щеше да отнеме много дни.

— А децата на Мъглата не биха стъпили върху тях, дори и да ни чакаха сглобени! — разпалено добави Туа. — Няма да поемем на война плавайки!

Уизаго продължи.

— Затова поехме на изток край полите на Веридия, надявайки се да се присъединим към вас там. Бяхме чули, че Коренливите хълмове са невъзможни за прекосяване зиме, така че Туа видя в това предизвикателство. — Принцът се засмя. — Ако трябва да бъда честен, аз също. Бяхме прекосили Долината на хилядата огъня и оцеляхме Керсос. С какво можеха да ни уплашат няколко хълма?

— Вярвам, че си бил повлиян от кръвожадния си приятел — рече Лийт. — Но изглежда е бил прав, иначе сега нямаше да сте тук.

— Прав беше, обаче прекосяването беше рисковано. Разделихме армията си и прекосихме хълмовете по три прохода, за да стане по-бързо. Проработи, но…

— Но в най-северния проход снегът ни спря — каза Те Туахангата. — Не бяхме толкова глупави, че да продължим, но докато изчаквахме бурята да отмине, свити под един хълм, изгубихме петдесетима. Не виня никого. Нито принца, който предложи да отведе изнежените си хора през северния проход, нито себе си, че не можах да предвидя бурята. Но петдесетте бойци, които изгубихме, бяха добри воини.

Уизаго се обърна към Лийт:

— Вие сте минали през Лешоядова гуша. Снегът там трябва да е бил отвратителен. Как се справихте?

Доброто настроение на Лийт се стопи мигновено. Получавам само по няколко мига, в които да забравя, че съм предводител — и отново трябва да вляза в ролята. Той въздъхна. Защо винаги става така?

 

 

Групата, която влезе ездешком във фалтанския лагер вечерта, беше мрачна. Падаше лек дъждец, съответстващ на настроението им. Загубата на десетте хиляди войници, сред които имаше познати на Уизаго, ги бе вцепенила. Лийт захвърли наметалото си и отиде в командната палатка, чието знаме беше оклюмало под дъжда. Туа и принцът на Деруйс го последваха.

Иззад платнището ги очакваха всички членове на Компанията, стратезите и генералите. Подготвяйки се за поредните обвинения, Лийт бе изненадан от значително по-оживеното посрещане. Двамата му спътници още не бяха забелязани, а хауфутът вече се изправяше на крака.

— Лийт, трябва да чуеш това. Един от разузнавачите ни се завърна.

Блед червенокос младеж бе изтикан напред, видимо изнервен от присъствието на Стрелата, към която не спря да хвърля погледи, докато изнасяше доклада си. Те Туахангата и Уизаго пристъпиха в палатката, докато той говореше.

— Милорд, бях изпратен на изток веднага щом Инструър премина под властта на северняците — простете, на групата на Стрелата. Беше ми предоставено писмено разрешение да получавам отпочинали коне, така че се придвижвах с добро темпо. Добро дори за ездач от Бранка, откъдето съм родом. Ние сме ненадминати. — Тук очите му проблеснаха гордо. — Един месец и двадесет коня по-късно прекосих Просеката и навлязох в Кафявите земи. Откраднах сив жребец и поех право към брудуонската армия. Ден и нощ пътувах към платото на Биринж. Там отглеждат най-добрите коне на света.

— И какво видя? — попита меко Лийт.

— Останах само колкото да ги преброя, милорд. Свикнал съм да броя добитък, така че петдесет хиляди войници, насядали около хиляда огъня, не ме затрудниха — по петдесет седяха около огнище. Не страдаха от липса на провизии, а конете им бяха далеч по-добри и от най-добрите фалтански атове. Във всеки случай по-добри от магаретата, които видях в този лагер. Моля да бъда извинен, милорд, но това е истината.

— Колко далече са, човече? — викна един от деювърските командири, неспособен да се сдържа повече. — Кажи му. Колко дни ни остават, за да достигнем Просеката.

Младият съгледвач си пое дъх.

— По принцип е трудно да се прецени за колко дълго се изминава разстоянието пеш, прекосено на седлото, но ние от Бранка го умеем. Един месец. Разполагаме с един месец.

Още числа.

— Тогава трябва да достигнем целта си до тридесет дни, каквото и да ни струва — реши Лийт. — Надпреварата започва.