Сара Дж. Маас
Среднощна корона (54)

53

Когато Селена разказа на Дориан историята, която бе разказала и на Каол — макар и в доста по-сбит вариант, — той тежко въздъхна и се отпусна на леглото си.

— Звучи като приключение от книга — отвърна той, загледан в тавана.

Тя седна от другата страна на леглото.

— Повярвай ми. По едно време и аз мислех, че полудявам.

— Значи наистина си отворила портал към друг свят с тези Знаци?

Тя кимна.

— А пък ти изблъска онова чудовище, сякаш бе листо на вятъра. — Не бе забравила това. И за миг не бе забравила какво означава тази сурова сила за него.

— Беше просто късмет. Не мога да контролирам силите си.

Тя се загледа в него — в нейния умен мил принц.

— В гробницата — отвърна му — има някой, който… би могъл да ти помогне със съвет. И информация за това каква точно сила си наследил.

И понеже не знаеше как точно да му представи Морт, просто каза:

— Някой ден може да слезем и да го видим.

— А той…

— Ще видиш, когато стигнем там, стига да благоволи да разговаря с теб. Може и да не те хареса, поне не веднага.

След малко Дориан се протегна и целуна леко ръката й. В жеста нямаше нищо романтично — бе просто знак на благодарност.

— Макар нещата между нас вече да стоят различно, думите, които ти казах след дуела с Каин, още важат. Винаги ще съм благодарен за това, че се появи в живота ми.

Гърлото й се сви и тя стисна ръката му.

Нехемия бе мечтала за двор, който може да промени света, в който честта и лоялността се ценят повече от сляпото подчинение на силата. Когато Нехемия загина, Селена бе помислила, че тази мечта е умряла с нея.

Но докато гледаше усмихнатия Дориан, един принц, който бе умен, добър и чувствителен, който вдъхновяваше добри хора като Каол да му служат…

Селена се запита дали невъзможната и отчаяна мечта на Нехемия за такъв двор все пак не може и да се сбъдне.

Истинският въпрос бе дали бащата знаеше каква заплаха за него представлява собственият му син.

* * *

Кралят на Адарлан бе доволен от капитана. Планът бе безпощаден и дързък. Щеше да изпрати послание не само на Вендлин, но и на всички други негови противници. Ембаргото между двете държави означаваше, че Вендлин отказва да допусне мъже от Адарлан в границите си. Но жени и деца, които търсят убежище, все още можеха да влязат. Бе считал за невъзможно да изпрати някого там.

Но шампионът…

Кралят погледна към съвещателната маса, където капитанът очакваше решението му. Бащата на Уестфол и още четирима благородници бяха подкрепили предложението. Това също показваше неподозирано лукавство от страна на капитана. Бе довел съюзници на срещата.

Дориан обаче гледаше изумен Уестфол, който явно смяташе, че принцът няма да подкрепи решението му. Бе жалко, че не Каол е негов наследник. Той имаше бистър ум и не се колебаеше да стори това, което е необходимо. Дориан все още не притежаваше такава решителност.

Освен това така кралят щеше да разкара асасина от сина си. Той вярваше, че момичето върши съвестно работата си, но не искаше да се навърта около Дориан.

Бе му донесла главата на Арчър Фин тази сутрин, не закъсня с нито ден и обясни какво е открила: че Арчър е отговорен за смъртта на Нехемия заради съвместното им участие в тайно общество предатели. Не бе изненадан, че Нехемия е забъркана в нещо такова.

Но какво щеше да каже асасинът за това пътуване?

— Призови шампиона — нареди той. В настъпилата тишина съветниците си кимнаха, а синът му се опита да погледне Уестфол в очите. Капитанът обаче не срещна погледа му.

Кралят се усмихна леко и завъртя черния пръстен на ръката си. Колко жалко, че Перингтън не бе тук да види това. Той се занимаваше с бунта на робите в Калакула — новина толкова тайна, че дори вестоносците се бяха простили с живота си. Херцогът щеше да е доволен от днешния обрат на събитията. Кралят обаче искаше Перингтън да е до него и по други причини — за да му помогне да разбере кой е отварял портал миналата нощ.

Бе го усетил в съня си. Внезапна промяна в света. Бе отворен само за няколко минути, след което някой го затвори. Каин си бе отишъл. Кой друг в замъка притежаваше подобно знание и такава сила? Дали не бе убиецът на Баба Жълтонога?

Той постави ръка на меча си Нотунг.

Тяло не бе намерено, но така и не се хвана на приказките, че Жълтонога просто е изчезнала. Сутринта след като това се случи бе огледал съсипания й фургон. Бе видял петната тъмна кръв по дървения под.

Жълтонога бе кралица на своя народ, една от трите свирепи фракции, които преди петстотин години бяха унищожили рода Крочан. С радост бяха унищожили мъдростта, трупана от това семейство по време на справедливото им управление, продължило хиляда години. Бе я поканил на карнавала тук, за да се срещне с нея, да си купи от огледалата й и да разбере какво е останало от Алианса на Железните зъби, който някога бе разкъсал Вещерското кралство.

Но преди да научи нещо полезно от нея, тя умря. Дразнеше се, че не знае как. Някой бе пролял кръвта й в замъка му. Други можеха да му потърсят сметка за това. Ако дойдеха обаче, щеше да бъде готов.

В сенките на Ферианската падина отглеждаше нови зверове за армията си. А уивърните имаха нужда от ездачи.

Вратите на съвещателната зала се отвориха. Асасинът влезе вътре, изправила надменно рамене както винаги. Тя хладно огледа помещението, преди да спре на няколко крачки от масата и да се поклони ниско.

— Ваше Величество ме е призовал?

Остана със сведен поглед както винаги. Освен в онзи прекрасен ден, когато бе дошла и бе изпържила Мълисън. Част от него съжаляваше, че сега трябва да освободи онзи сополанко.

— Твоят спътник капитан Уестфол има необичайна идея — каза кралят и махна с ръка към Каол. — Защо не я споделите, капитане?

Капитанът се размърда в стола си, след което се изправи и се обърна към нея.

— Предлагам да заминеш за Вендлин, за да убиеш краля им и наследника му. Докато си там, ще отмъкнеш и плановете на флотата им за отбрана, така че когато страната потъне в хаос, ще знаем как да избегнем защитните им рифове и да ги завладеем.

Асасинът го изгледа, без да каже нищо, а кралят забеляза, че синът му е вбесен. Жестоката усмивка озари лицето й.

— За мен ще бъде чест да служа на короната по този начин.

Така и не бе научил нищо за символа, който бе засиял на челото й по време на онзи дуел. Знакът на Уирда бе неразгадаем. Можеше да означава „безименен“, „неназован“ или дори „анонимен“. Но боговете му бяха свидетели, че работата я зарадва. Личеше си по ужасната й усмивка.

— Това ще ни бъде забавно — каза кралят. — След няколко месеца във Вендлин ще има бал по случай слънцестоенето. Ще изпратим силно послание, ако на най-големия им празник кралят и синът му срещнат края си под носа на собствения им двор.

Макар капитанът да се размърда неспокойно от неочакваната промяна в плана, асасинът се усмихна отново. Цялото й тяло излъчваше злокобна наслада. От каква ли адска дупка бе изпълзяла, щом това й доставяше такова удоволствие?

— Брилянтна идея, Ваше Величество.

— Значи е решено — каза кралят, а останалите го погледнаха. — Заминаваш утре.

— Но — възрази синът му — ще й трябва време, за да научи езика на Вендлин, обичаите им…

— Пътят е две седмици по море — каза той, — а после ще трябва да съумее да проникне в замъка навреме за бала. Ще си вземе необходимите материали и ще учи по пътя.

Тя леко се намръщи, но само сведе глава. Капитанът все още стоеше, по-скован от обичайното. А синът му ги гледаше толкова гневно, че кралят се запита дали няма да избухне.

Не се интересуваше от техните младежки вълнения, не и след като му бе предложен такъв брилянтен план. Трябваше да изпрати незабавно ездачи към Ферианската падина и Мъртвите острови, за да може генерал Нарок да подготви легиона. Не смяташе да допуска грешки, след като му се отваряше такъв шанс да завладее Вендлин.

Това щеше да е перфектната възможност да изпита някои от оръжията, които бе подготвял тайно последните няколко години.

* * *

Утре.

Заминаваше утре.

И идеята бе на Каол? Но защо? Искаше отговори, искаше да разбере какво си е мислил, когато му е хрумнал този план. Не му бе казала истината за заплахите на краля — че ще екзекутират Каол, ако тя не се върне от някоя мисия. Ако се провали. Можеше да инсценира смъртта на разни дребни благородници и търговци, но не и на краля и принца на Вендлин!

Как да намери изход от тази ситуация?

Продължи да крачи напред-назад, като знаеше, че Каол няма да се е прибрал в покоите си. Затова отиде до гробницата, колкото да се намира на работа.

Очакваше Морт да й чете конско за портала — което той, естествено, направи, — но не очакваше Елена да я чака в гробницата.

— Значи сега събираш сили да ми се явиш, но снощи не можа да помогнеш за портала.

Тя изгледа намръщената кралица и отново започна да крачи напред-назад.

— Не можех — каза Елена. — Дори сега това посещение изсмуква силите ми по-бързо, отколкото трябва.

— Не мога да отида във Вендлин — намръщи се Селена. — Просто не мога. Каол знае какво правя за теб. Защо ще ме кара да ходя там?

— Поеми си въздух — каза тихо Елена.

— Това съсипва и твоите планове — погледна я накриво асасинът. — Ако съм във Вендлин, не мога да търся Ключовете или да наглеждам краля. А дори и да се престоря, че отивам, и вместо това да започна да ровя из този континент, кралят бързо ще разбере, че не съм там, където трябва да бъда.

— Ако си във Вендлин — скръсти ръце Елена, — ще си близо до Доранел. Затова капитанът те праща там.

Селена се изсмя. Ох, в каква каша я бе забъркал само!

— Иска да се скрия при елфите и никога повече да не се върна в Адарлан? Няма как да стане. Не само ще го убият, но и Ключовете…

— Утре ще отпътуваш за Вендлин — заблестяха очите на Елена. — Засега трябва да забравиш за Ключовете и краля. Иди във Вендлин и стори това, което трябва да бъде сторено.

— Ти ли му подшушна тази идея?

— Не. Капитанът се опитва да те спаси по единствения възможен според него начин.

Селена поклати глава и се загледа към слънчевата светлина, която се процеждаше в гробницата.

— Кога ще спреш да ми заповядваш?

— Когато спреш да бягаш от миналото си — разсмя се тихо Елена.

Селена завъртя очи, но раменете й увиснаха. Прониза я болезнен спомен.

— Когато говорих с Нехемия, тя каза, че е знаела съдбата си. Че я е приела. Че така е щяла да задвижи нещата. Мислиш ли, че е манипулирала Арчър да…

Не можеше дори да довърши думите си, да си представи ужасната истина, че Нехемия сама е организирала смъртта си, със знанието, че може да промени света — и самата Селена — повече мъртва, отколкото като жива.

Една студена и слаба ръка хвана нейната.

— Не мисли за това. Станалото не може да промени нещото, което трябва да направиш утре. Да отпътуваш.

И макар Селена да разбра истината от това, което Елена отказа да й каже, тя се подчини на кралицата. Щеше да има време да изследва истината от всичките й страни. Но сега, точно сега…

Селена погледна към светлината, която огряваше гробницата. Толкова малко светлина, която да удържа мрака…

— Значи към Вендлин.

Елена се усмихна мрачно и стисна ръката й.

— Да. Към Вендлин.