Сара Дж. Маас
Среднощна корона (43)

42

Морт се изкикоти, когато тя залитна през входа на гробницата.

— Убийца на вещица, а? Поредната чудесна титла към репертоара ти.

— Как разбра? — попита тя и остави свещта си на земята. Вече бе унищожила окървавените дрехи. Изпуснаха ужасна смрад на разложена плът, докато горяха. Точно както и Баба Жълтонога. Лапичка бе ръмжала към огнището и се бе опитала да накара Селена да отстъпи, като побутваше краката й.

— Ами смърдиш на такава — каза Морт, — на злобата и проклетията й.

Селена дръпна яката на туниката си, за да покаже малките драскотини, които ноктите на Жълтонога бяха оставили по кожата й. Бе ги почистила, но подозираше, че ще й остане белег — огърлица от белези.

— Какво ще кажеш за това?

— Радвам се, че съм бронзов — направи гримаса Морт, — това ще кажа.

— Опасни ли са?

— Убила си вещица и си белязана от нея. Това не е каква да е рана — присви очи Морт. — Нямаш представа колко си загазила.

Селена изпъшка.

— Баба Жълтонога е водач. Кралица на клана си — продължи Морт. — След като унищожили фамилията Крочан, се присъединили с Черните клюнове и Синята кръв в Алианса на Железните зъби. Те още пазят клетвите си.

— Но аз мислех, че вещиците са изчезнали!

— Глупости. Крочаните и тези, които ги преследват, се крият от поколения. Но клановете от Алианса обичат да пътуват, като тази баба. Може би мнозина от тях още живеят в тъмните руини на света, доволни от проклетията си. Когато Жълтоногите обаче научат за смъртта на матроната си, ще съберат Черните клюнове и Синята кръв и ще потърсят сметка от краля. Ще извадиш късмет, ако не дойдат на метлите си да те отнесат.

— Дано да грешиш — направи гримаса тя.

— Дано — съгласи се Морт.

Селена прекара цял час в гробницата, като отново и отново четеше загадката на стената и обмисляше думите на Жълтонога. Ключове и Порти на Уирда… всичко това бе странно, неразбираемо и ужасяващо. Ако кралят имаше дори един от тях…

Тя потръпна.

Когато разбра, че няма да получи повече отговори от загадката, Селена се върна към покоите си за така необходимата дрямка. Поне бе разбрала откъде може да идват силите на краля. Трябваше обаче да научи и нещо повече. А пред нея стоеше и истинският въпрос — какво планираше да прави в бъдеще кралят с Ключовете?

Подозираше, че не иска да разбира.

Катакомбите на библиотеката може би обаче пазеха отговора на този най-ужасен от всички въпроси. Имаше книга, която можеше да използва, за да го открие. Подозираше, че „Ходещите мъртъвци“ ще я намери веднага щом тя реши да я потърси. На половината път до спалнята идеята за дрямка изчезна и Селена се върна, за да вземе Дамарис. И всяко друго древно острие, което можеше да носи.

* * *

Той не трябваше да е тук. Само си търсеше белята. Още една битка щеше да разцепи замъка на две. А ако Селена го нападнеше сега, Каол не се и съмняваше, че ще й позволи да го убие. Стига тя наистина да го искаше.

Дори не знаеше какво да й каже. Трябваше обаче да наруши по някакъв начин тишината, да освободи напрежението, което го държеше буден по цели нощи и му пречеше да се съсредоточи върху задълженията си.

Селена не бе в покоите си, но въпреки това той отиде там и огледа бюрото й. Бе разхвърляно като това на Дориан, покрито с листа и книги. Нямаше да им обърне внимание, ако не бе забелязал странните символи. Те му напомниха за знака, който се бе появил на челото й по време на дуела. През отминалите месеци го бе забравил. Но дали… дали не бе свързан с миналото й?

Той погледна през рамо. Когато видя, че Филипа и Селена не са наоколо, прегледа документите. Повечето бяха просто драсканици на символи и отделни подчертани думи. Може би ставаше дума за най-обикновени главоблъсканици, опита се да се увери той.

Канеше се да остави документите, когато видя един да се подава изпод купчина книги. Бе изписан с прекрасна калиграфия. Каол го измъкна изпод книгите и го зачете.

Краката му се подкосиха.

Това бе завещанието на Селена. Подписано два дни преди смъртта на Нехемия. Бе оставила всичко — до последната монета — на него. Гърлото му се сви, когато прочете сумата и различните имоти, сред които апартамент в склад в краен квартал и богатството в него.

И беше оставила всичко на него с една молба — да задели малко на Филипа.

— Няма да го променя.

Той се завъртя и я видя подпряна на рамката на вратата, със скръстени ръце. Позата й бе позната, но лицето й бе ледено и безизразно. Той остави документа да изпадне от пръстите му.

Списъкът с благороднически родове в джоба му натежа като олово. Дали не избързваше със заключенията? Може би не бе чул погребална песен от Терасен. Може би ставаше дума за друг език, който просто не разпознава.

Тя го гледаше като котка.

— Досадно ще бъде, ако го променя — продължи тя. Носеше красив, но древен на вид меч на кръста си, както и няколко кинжала, които не бе виждал преди. Откъде ги бе намерила?

Искаше да каже много неща, но бе като онемял. Бе му оставила всички тези пари. Заради това, което бе чувствала към него…

Даже Дориан го бе усетил.

— Сега поне — продължи тя, като се отдалечи от вратата и му обърна гръб, — когато кралят те уволни заради некомпетентност, ще има какво да ядеш.

Дъхът му секна. Не го бе направила от едната щедрост. Просто знаеше, че ако изгуби поста си, той ще трябва да се върне в Аниел, да иска помощ от баща си. И да изгуби и малкото си останало достойнство.

Но за да вземе тези пари, тя трябваше да загине, и то не като враг на короната. Иначе кралят щеше да конфискува цялото й имущество като на предател.

А единственият начин да умре като предател бе да направи това, от което той се страхуваше — да се присъедини към тайната организация, която търсеше Елин Галантиус, и да се върне в Терасен. Това бе намек, че не смята да го прави.

Нямаше да търси изгубената си благородническа титла и да се превръща в заплаха за Адарлан и Дориан. Той бе грешал. Отново, както винаги, бе грешал.

— Напусни покоите ми — нареди тя от фоайето, преди да влезе в игралната зала и да затръшне вратата подире си.

Не бе плакал, когато Нехемия бе починала, нито когато бе хвърлил Селена в тъмниците, или дори когато тя се бе върнала, с главата на Грейв — напълно различна от жената, в която се бе влюбил така.

Но когато Каол излезе от покоите й и остави ужасното завещание зад гърба си, не можа да стигне дори до собствената си стая. Едвам успя да намери един килер за метли, в който да се скрие, преди хлиповете да разтърсят тялото му.