Сара Дж. Маас
Среднощна корона (41)

40

Селена застана пред керваните и загледа как разглобяват шатрите. Бе дошла точно навреме.

Прокара ръка по разпуснатата си коса и изпъна кафявата си туника. Прекалено хубавите одежди щяха да привлекат нежелано внимание. И макар да бе само за час, не можеше да не се зарадва на чувството на анонимност, на това как се смесва с карнавалните работници, с хора, по чиито дрехи имаше прах от стотина кралства. Да имаш такава свобода, да виждаш света късче по късче, да се скиташ по всички пътища…

Сърцето й се сви.

Хората минаваха покрай нея и почти не я поглеждаха, докато напредваше към черния фургон. Може би бе глупаво, но какво лошо имаше в това да попита? Ако Жълтонога наистина бе вещица, може би умееше да вижда в бъдещето. Може пък да отгатнеше смисъла на гатанката в гробницата.

Когато Селена стигна фургона, видя, че за щастие в нея няма посетители. Баба Жълтонога стоеше на горното стъпало и пушеше от дълга костена луна, чиято глава бе оформена като уста, разтворена в безкраен писък. Сладко.

— Дошла си да погледнеш в огледалата? — попита бабата и изпусна дим от напуканите си устни. — Реши ли да спреш да бягаш от съдбата си?

— Имам да те питам някои неща.

Вещицата я подуши и Селена сподави порива да побегне назад.

— Наистина мирише като да имаш въпроси. Но също и на планините на Еленовите рога. Ти си от Терасен, нали? Как се казваш?

Селена прибра ръце в джобовете си.

— Лилиан Гордайна.

— Питах за истинското ти име, Лилиан — плю на земята вещицата. Селена се напрегна, а Жълтонога се преви от смях. — Хайде — подкани я тя, — искаш да видиш бъдещето си, а? Мога да ти кажа за кого ще се омъжиш, колко деца ще имаш, кога ще умреш…

— Ако си толкова добра, колкото твърдиш, трябва да се досещаш, че тези неща не ме интересуват — отвърна Селена, а в дланта й се появиха три златни монети.

— Евтинко — отвърна Жълтонога и всмукна от лулата си. — Толкова ли евтинко оценяваш таланта ми? Колкото една проскубана коза?

Може би това наистина бе загуба на време. А също и на пари и достойнство.

Селена се обърна намръщена и прибра ръце в джобовете на тъмното си наметало.

— Почакай — каза Жълтонога.

Селена продължи да се отдалечава.

— Принцът ми даде четири монети.

Тя се спря и погледна през рамо старицата. Усети как сърцето й се свива.

— И той питаше интересни работи — ухили се Жълтонога. — Реши, че не съм го познала, но мога да надуша кръвта на един Хавилиард от километри. Седем златни монети и ще отговоря на въпросите ти. Нещо повече, ще ти разкажа какво ме пита той.

Бе готова да продаде Дориан. На нея… и на всеки, който има пари и интерес. Познатото спокойствие се разля в нея.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

Железните зъби на Жълтонога заблестяха на светлината на факлите.

— Ако разберат, че съм лъжкиня, това ще навреди на бизнеса ми. По-добре ли ще се почувстваш, ако се закълна в някой от мекушавите ви богове? Или предпочиташ да го направя в някой от моите?

Селена загледа черния фургон и отметна косата си назад. Имаше една врата, но не и заден вход или следа от скрити помещения. Нямаше път за бягство и лесно се разбираше, ако някой тръгнеше да влиза. Провери оръжията си — два дълги кинжала, нож в ботуша й, три от смъртоносните игли на Филипа.

Повече от достатъчно.

— Нека бъдат шест монети — каза тихо Селена — и аз няма да съобщя на стражата, че се готвиш да предадеш принца.

— Смяташ, че те не се интересуват от тайните му? Ще се изненадаш от това на колко хора им е любопитно да разберат какво наистина вълнува престолонаследника на кралството им…

Селена остави шест монети на стъпалото до дребната женица.

— Три за въпросите ми — приближи тя лицето си до това на Жълтонога. Смрадта от устата на вещицата вонеше на мърша и застоял пушек. — И още три, за да си мълчиш за принца.

Очите на Жълтонога светнаха, а железните й нокти изщракаха, когато протегна ръка да прибере монетите.

— Влизай във фургона.

Вратата зад нея се отвори беззвучно. Вътре бе тъмно, осветявано от отделни лъчи слаба светлина. Жълтонога смукна от костеливата си лула.

Нещата се развиваха така, както бе искала Селена — да влезе във фургона и никой да не види, че е с Жълтонога.

Старицата простена, докато се изправяше, и постави ръка на коляното си.

— Сега вече ще ми кажеш ли името си?

От вътрешността на фургона повя хладен вятър, който погали Селена по шията. Карнавален фокус.

— Аз задавам въпросите — рече тя и се изкачи по стъпалата.

Вътре имаше няколко малки свещи, чиято светлина се отразяваше в няколкото реда огледала. Те бяха с всякакви размери и форми, някои — облегнати на стената, други — подпрени едно до друго като стари приятели, трети — само парчета, увиснали от рамките си.

Цялото останало свободно пространство беше изпълнено с листа и свитъци, буркани с билки и различни течности, метли… Всякакви боклуци.

В здрача фургонът изглеждаше много по-широк и дълъг, отколкото можеше да е възможно. Между огледалата имаше криволичещ път, водещ към мрака. Път, по който Жълтонога бе поела, все едно имаше къде да се отиде в тъмното помещение.

„Това не може да е вярно… сигурно е илюзия от огледалата.“

Селена погледна назад към вратата на фургона, за да види как тя се затваря. Измъкна кинжала си още докато звукът отекваше. Жълтонога се изсмя и вдигна свещта в ръката си. Фенерът й бе оформен като череп, прикачен към някаква по-дълга кост.

„Евтини и просташки карнавални трикове“ — повтаряше си Селена отново и отново, а дъхът й излизаше на пара в ледения въздух на фургона. Нищо от това не бе истинско. Освен Баба Жълтонога и знанията й.

— Хайде, моме. Ела, седни с мен да си поговорим.

Селена внимателно прескочи едно паднало огледало, докато гледаше към оформения като череп фенер — а също към вратата и другите възможни изходи, които засега не забелязваше. Може би обаче имаше отвор в пода. Не изпускаше от поглед и движенията на жената.

Които бяха неочаквано пъргави. Селена трябваше да избърза, за да настигне Баба Жълтонога. Докато минаваше през гората огледала, отражението й се появи във всички. Някъде изглеждаше ниска и дебела, другаде — висока и невъзможно слаба. На трето място се появи надолу с главата, а на четвърто ходеше настрани.

Започна да я боли глава.

— Приключи ли със зяпането? — каза Баба Жълтонога. Селена реши да не й обръща внимание, но прибра кинжала си и последва жената в малко пространство, където можеха да седнат пред замъглена пещ с решетка. Нямаше причина да стои с извадено оръжие. Все още имаше нужда от съдействието на бабата.

Пространството за гости бе в неравен кръг, почистен от боклуци и огледала. Имаше само килимче и няколко стола, които да направят мястото гостоприемно. Жълтонога се приведе над огъня и взе няколко цепеници от малка купчинка в ъгъла. Селена остана на края на килима и я загледа как отваря решетката на пещта, хвърля дървата вътре и после я затваря плътно. След секунди блесна светлина, която околните огледала направиха по-ярка.

— Камъните от тази пещ — каза Баба Жълтонога и потупа кривата стена от тъмни тухли като стар домашен любимец — идват от руините на столицата на Крочан. Дъските, от които е изработен фургона, са от техните свещени училища. Затова е толкова необичаен отвътре.

Селена не каза нищо. Можеше да го обясни като типична карнавална театралност… само дето го виждаше с очите си.

— Та — каза Баба Жълтонога и остана изправена, въпреки захабените дървени мебели, пръснати около тях. — Питай.

Макар въздухът във фургона да бе хладен, горещата печка успя да затопли помещението веднага — достатъчно, че дрехите на Селена да й станат неудобни. Някога, в една гореща лятна нощ насред Червената пустиня, й бяха разказали история за това какво бяха сторили вещици с железни зъби на изгубено младо момиче. И какво бе намерено от нея.

Блестящи бели кости. Нищо повече.

Селена погледна отново към пещта и се намести така, че да може по-лесно да стигне вратата. В малкото пространство около тях имаше още огледала, макар светлината на огъня да не можеше да ги стигне.

Баба Жълтонога се приведе над пещта и потри изкривените си пръсти пред нея. Пламъците се отразиха в железните нокти.

— Питай, момиче!

Какво ли бе търсил Дориан тук? Дали бе влязъл в това странно задушаващо място? Поне бе оцелял. Макар и само защото бабата искаше да изтъргува информацията, която бе научила от него. Глупаво, глупаво момче!

Но нима и тя не бе глупава?

Това може би бе едничкият й шанс да научи нещото, което трябваше да узнае, въпреки риска и усложненията, които можеха да настъпят.

— Намерих гатанка и приятелите ми се чудят за въпроса от седмици. Дори се обзаложихме кой е прав. — Говореше колкото се може по-неясно. — Намери ми отговора, щом си толкова мъдра и всезнаеща. Ще ти дам допълнителна златна монета, ако отгатнеш.

— Глупави деца… Губите ми времето с глупости!

Баба Жълтонога гледаше огледалата, сякаш вижда нещо, което остава скрито за Селена.

„Или вече е отегчена.“

Селена усети как напрежението в сърцето й отслабва, затова извади гатанката и я прочете.

Когато приключи, Жълтонога бавно завъртя главата си към нея и процеди с нисък и ръмжащ глас:

— Откъде намери това?

— Отговори ми и мога да ти кажа — сви рамене Селена. — Какви предмети описва гатанката?

— Ключове на Уирда — светнаха очите на бабата. — Описва трите ключа на Уирда, които могат да отворят Портите.

Селена усети как я побиват тръпки, но каза по-дръзко, отколкото се чувстваше:

— Разкажи ми за тези ключове и тези порти. Трябва да разбера дали не ме лъжеш. Не бих искала да ме правят на глупачка.

— Тази информация не е за безполезните игри на смъртните — сопна се Жълтонога.

Още злато заблестя в дланта на Селена.

— Кажи си цената.

Жената я огледа от глава до пети и я подуши.

— Цената ми остава тайна — каза бабата, — но златото ме урежда. Засега.

Селена постави още пет златни монети до огнището. Горещината от огъня лъхна лицето й. Беше малък, но вече се бе изпотила цялата.

— Веднъж щом узнаеш това, не ще можеш да го забравиш — предупреди я вещицата.

От блясъка в очите й Селена се досети, че старицата не бе повярвала нито за миг на лъжата й за облога.

— Кажи ми — приближи се с крачка към нея Селена.

Баба Жълтонога се загледа в друго огледало.

— Уирда управлява основите на този свят. Не само на Ерилея, а на целия живот. Има светове, които съществуват отвъд нашето познание, светове, които съществуват един върху друг и не го знаят. В момента може да си на дъното на нечий друг океан. Уирда разделя тези светове. — Бабата закуцука из празното пространство, изгубена в собствения си разказ. — Има порти. Черни петна в Уирда, които позволяват на живота да преминава от един свят в друг. Има Порти на Уирда, които водят към Ерилея. Всякакви създания са идвали тук през отминалите епохи. Някои от тях добронамерени, други са мъртви и отвратителни и пропълзяват, когато боговете гледат в друга посока.

Баба Жълтонога се скри зад едно огледало, а неравните й стъпки отекнаха наоколо.

— Но преди много години, още преди хората да завладеят този мизерен свят, дошло различно зло. Валг. Демони от друг свят, решени да завладеят Ерилея, с безкрайна армия на свое разположение. Във Вендлин те се изправили срещу елфите. Въпреки цялата си сила, безсмъртните деца не можели да ги победят. Но тогава елфите научили, че Валг са направили нещо непростимо. Откъртили част от Портата на Уирда с черната си магия и я разбили на три части — на три Ключа. По един за всеки от кралете им. С трите едновременно Кралете на Валгите можели да отворят Портата по своя воля и да манипулират силите й, за да укрепят своите войски, да позволят на безконечната си армия да нахлуе в този свят. Елфите знаели, че трябва да ги спрат.

Селена се загледа в огъня, в огледалата и в тъмнината на фургона около нея. Горещината вече я задушаваше.

— Така малка група елфи се опитала да ги открадне от Кралете на Валгите — рече Жълтонога. Гласът й отново приближи. — Това било невъзможна задача. Повечето от глупците така и не се върнали. Но Ключовете наистина били взети и кралицата на елфите Майев прогонила Валг в техния свят. Но при цялата си мъдрост Майев не знаела как да постави Ключовете обратно в Портата — а нито пещ, нито стомана, нито тежест можели да ги унищожат. Затова Майев, с вярата, че никой не бива да притежава такава сила, ги изпратила през морето с Бранън Галантиус, първия крал на Терасен, за да ги скрие той в този континент. И така, Портата на Уирда останала защитена, а силата им — неизползвана.

Настъпи тишина. Дори неуморната Баба Жълтонога бе забавила ход.

— Значи гатанката е карта, която показва къде са скрити Ключовете? — попита Селена и потрепери, когато осъзна каква сила бяха преследвали Нехемия и останалите. По-лошо, разбра каква сила може би търси кралят.

— Да.

— Какво може да направи някой с Ключовете? — облиза устни Селена.

— Човекът, който държи трите Ключа, би контролирал счупената порта и цяла Ерилея. Ще може да отваря и затваря Портата, когато си поиска. Ще може да завладее нови светове или да пуска различни форми на живот, които да подкрепят каузата му. Но дори и един от Ключовете може да направи някого невъобразимо опасен — недостатъчно силен, за да отвори Портата, но достатъчно, за да бъде сериозна заплаха. Самите Ключове са истинска сила, която може да бъде оформена така, както притежателят им желае. Изкусително, нали?

Думите отекнаха и се смесиха със заповедта на Елена да намери и унищожи източника на злото. На злото. Зло, което се бе появило преди десет години, когато цял един континент се бе оказал зависим от прищевките на човек, по някакъв начин станал непобедим.

Източник на магията, който съществуваше извън самата магия.

— Не може да бъде.

Жълтонога само се изсмя, с което потвърди най-лошите й предчувствия.

Селена продължи да клати глава, а сърцето й заби така силно, че тя почти не можеше да диша.

— Кралят има някой от Ключовете на Уирда? Така ли е завладял континента? Но ако го е направил, какво още иска?

— Може би — каза Жълтонога. — Ако трябваше да заложа трудно изкараното си злато, щях да кажа, че той притежава поне един от Ключовете.

Селена огледа мрака и огледалата, но видя само собствените си разкривени отражения, които се взираха в нея. Не чу нищо друго, освен пукането на огъня и собственото си неравно дишане.

Баба Жълтонога бе спряла да се разхожда.

— Има ли още нещо? — попита Селена.

Старицата не отговори.

— Значи ще ми вземеш парите и ще избягаш? — Селена се насочи към пътеката през огледалата и вратата, която й изглеждаше невъзможно далеч. — Ами ако имам още въпроси?

Собствените й движения, отразени в огледалата, изопнаха нервите й, но тя остана съсредоточена и нащрек. Напомни си какво трябва да свърши и извади кинжалите си.

— Мислиш, че стоманата може да ме нарани? — долетя глас, който пролази по всяко огледало така, че накрая звучеше все едно идва отвсякъде… и отникъде.

— А аз мислех, че само си играем — каза Селена и направи още една крачка.

— Каква е тази игра, в която гостът планира да те убие?

Селена се усмихна.

— Нали затова вървиш към вратата? — продължи Баба Жълтонога. — Не за да избягаш, а за да направиш така, че да не мога да мина покрай проклетите ти кинжали?

— Кажи ми на кого още си продала принца и ще те оставя!

По-рано се бе канила просто да напусне, но когато бабата спомена Дориан, бе замръзнала. Сега нямаше избор. Трябваше да защити Дориан. Бе осъзнала, че само той й е останал. Един истински приятел. Бе готова на всичко, за да го защити.

— А ако ти кажа никой?

— Не бих ти повярвала. — Селена най-сетне видя вратата. От вещицата нямаше и следа. Тя замръзна. Бе в центъра на фургона. Лесно щеше да хване бабичката тук и да приключи с нея бързо и безболезнено.

— Колко жалко — отвърна Жълтонога. Селена потърси с поглед източника на безтелесния глас. Трябваше да има скрит изход, но къде? Ако Жълтонога се измъкнеше и кажеше на някой какво я бе попитал Дориан (каквото и да бе то) или какво я бе попитала Селена…

Отраженията на Селена около нея се размърдаха и премигнаха.

Бързо и безболезнено. След това щеше да си отиде.

— Какво обаче става — изсъска Жълтонога като пепелянка, — когато ловецът и плячката разменят местата си?

С крайчеца на окото си Селена забеляза прегърбената фигура. От разкривените й ръце висяха вериги. Тя се завъртя към старицата и кинжалът й полетя — да обезоръжи и повали бабичката…

Огледалото, от което я бе гледала Баба Жълтонога, се счупи.

Зад нея се чу тежко дрънчене и злокобен кикот. Въпреки цялото си обучение Селена не бе достатъчно бърза. Тежката верига се стовари върху главата й и я повали на пода.