Сара Дж. Маас
Среднощна корона (4)

3

Селена тичаше в мрака на тайния коридор. Задъха се, когато погледна през рамо и видя ухиления Каин. Очите му горяха като въглени.

Колкото и бързо да бягаше, преследвачът й никога не изоставаше. Той оставяше диря от зеленикави Знаци на Уирда. Странните символи осветяваха древните камъни. А зад Каин прегърбен вървеше ридеракът, чиито дълги нокти нанасяха дълбоки бразди в пода.

Селена се препъна, но запази равновесие. Чувстваше се, все едно върви в рядка кал. Не можеше да му избяга. Рано или късно, щеше да я настигне. А щом ридеракът я хванеше… тя не смееше да погледне към огромните зъби, които излизаха от устата му, нито към черните очи, които блестяха от неестествен глад.

Каин се изсмя, а кикотът му отекна в каменните стени. Вече бе съвсем близо. Толкова близо, че пръстите му я докоснаха по врата. Той прошепна името й. Истинското й име.

Тя изкрещя.

* * *

Селена се събуди от кошмара, стиснала Окото на Елена. Огледа стаята за по-плътни сенки или сияещи Знаци на Уирда, които да подскажат, че тайната врата към прохода се е отворила. Видя обаче само тлеещия в камината огън.

Отпусна се обратно на възглавниците си. Това бе само лош сън. Каин и ридеракът си бяха отишли, а Елена нямаше да я безпокои повече.

Всичко бе свършило.

Лапичка, която спеше на завивките, постави главичка на стомаха й. Момичето прегърна кученцето и затвори очи.

Всичко бе свършило.

* * *

Селена метна пръчката в широкото поле на игрището, скрито от студените утринни мъгли. Лапичка хукна през тревата като златиста мълния. Бе толкова бърза, че Селена подсвирна одобрително. Зад нея Нехемия изцъка с език, докато гледаше светкавичната хрътка. Принцесата бе толкова заета да печели доверието на кралица Джорджина, за да научи чрез нея плановете на владетеля за Ейлве, че утрините бяха единственото време, в което двете можеха да се виждат. Дали кралят знаеше, че принцесата е сред шпионите, за които говори?

Едва ли, иначе нямаше да направи Селена свой шампион. Приятелството между двете бе добре известно на всички.

— Защо Арчър Фин? — прошепна Нехемия на ейлвийски. Селена й бе разказала за последната си мисия, без да разкрива много детайли. Лапичка хвана пръчката и се върна при тях, като махаше с опашка. Макар още да не бе пораснала напълно, вече бе ненормално голяма. Дориан така и не бе казал с куче от каква точно порода се е чифтосала майката. Предвид размерите на Лапичка, вероятно вълкодав или дори истински вълк.

Селена сви рамене при въпроса на Нехемия и прибра ръце в джобовете си.

— Кралят смята, че Арчър е част от някакво тайно движение срещу него. Движение от Рифтхолд, което иска да го свали от трона.

— Никой не би имал дързостта. Бунтовниците се крият в планините и горите — на места, където местните могат да им помогнат и да ги скрият. Рифтхолд би бил смъртоносен капан.

Селена отново сви рамене, точно когато Лапичка се върна с пръчката, за да й я хвърлят отново.

— Очевидно не е така. И кралят има списък с хора, които смята за ключови фигури в това движение.

— А ти смяташ да ги избиеш всичките? — Тъмното лице на Нехемия леко пребледня.

— Един по един — отвърна Селена, като метна пръчката колкото се може по-надалече в мъглата. Лапичка се стрелна подире й, а сухата трева и остатъците от снега, навят през последната буря, започнаха да хрущят под краката й. — Ще ми разкрива имената им един по един. Вижда ми се прекалено драматично. Щом обаче пречат на плановете му…

— Какви планове? — попита Нехемия.

— Надявах се ти да знаеш — намръщи се Селена.

— Не зная.

Настъпи неловко мълчание.

— Ако научиш нещо… — започна Нехемия.

— Ще видя какво мога да направя — излъга Селена. Не бе сигурна дали наистина иска да разбере какво е намислил кралят и дали би го споделила с някой друг. Това бе егоистично и може би глупаво, но тя не можеше да забрави предупреждението, които й бе отправил.

Че ако го предаде, ще убие Каол.

А после Нехемия.

А накрая и семейството й.

И всичко това — всяка инсценирана смърт, всяка лъжа — ги излагаше на риск.

Нехемия поклати глава, но не каза нищо. Когато принцесата, Каол или дори Дориан я погледнеха по този начин, й се струваше, че не може да го понесе. Те обаче също трябваше да вярват в лъжите й. Заради собствената им безопасност.

Нехемия започна да кърши ръце, а очите й станаха далечни. Селена често бе виждала това изражение през последните месеци.

— Ако се тревожиш за мен…

— Не — отвърна Нехемия, — ти можеш и сама да се грижиш за себе си.

— Какво има тогава?

Стомахът на Селена се сви. Ако Нехемия й заговореше отново за бунтовниците, не знаеше дали ще издържи. Да, тя искаше да се освободи от краля — и като негов шампион, и като дете на поробен народ, — но не искаше да се забърква в заговорите, които се крояха в Рифтхолд, нито пък да споделя отчаяните надежди на бунтовниците. Да се изправи срещу краля бе глупаво. Всички, които го правеха, биваха унищожени.

Нехемия обаче каза:

— Изпращат все повече хора в лагера на смъртта в Калакула. С всеки изминал ден там пристигат нови бунтовници от Ейлве. Повечето смятат за чудо това, че изобщо са живи. След като войниците избиха петстотин от тях, моите хора се страхуват. — Лапичка отново се върна. Този път Нехемия взе пръчката от устата на кучето и я метна в мъглата. — Но условията в Калакула…

Тя направи пауза, като вероятно си мислеше за трите белега, обезобразили гърба на Селена. Постоянно напомняне за жестокостта в солните мини на Ендовиер… както и че макар да е свободна, хиляди все още се мъчат и умират там. А за Калакула се говореше, че е дори още по-отвратителен лагер от Ендовиер.

— Кралят не желае да говори с мен — каза Нехемия, докато си играеше с една от тънките си плитки. — Три пъти го молих да обсъдим условията в Калакула и три пъти ми отвърна, че е прекалено зает. Зает с това да ти намира жертви.

Селена се изчерви от горчивината в гласа на Нехемия. Лапичка отново се върна, но когато Нехемия взе пръчката, я задържа в ръка.

— Трябва да направя нещо, Елентия — рече тя, като използва името, което даде на Селена в нощта, когато момичето й разкри, че е асасин. — Трябва да помогна на хората си. Кога събирането на информация става безплодно? Кога трябва да действаме?

Селена преглътна. Думата „действаме“ я плашеше повече, отколкото искаше да признае. Повече дори от думата „планове“.

Лапичка седна в краката им и замаха с опашка в очакване да й хвърлят пръчката.

Но когато Селена отново не каза и не обеща нищо, както винаги, когато Нехемия й говореше за тези неща, принцесата пусна пръчката на земята и тихо тръгна към замъка.

Селена изчака стъпките на Нехемия да заглъхнат и въздъхна. След няколко минути трябваше да се види с Каол за сутрешното им бягане, но после… после отиваше в Рифтхолд. Арчър можеше да почака до следобеда.

Все пак кралят й бе дал цял месец и въпреки въпросите за Арчър, които я очакваха, тя заслужаваше да разпусне.

А и имаше пари за харчене.