Сара Дж. Маас
Среднощна корона (37)

36

Дориан тъкмо усещаше как започваше да се дразни след часовете дебати, когато вратите на съвещателната зала на баща му се отвориха с трясък и Селена влезе вътре. Черното й наметало се развя зад нея. Всичките двайсет души на масата притихнаха, включително и баща му, чиито очи се спряха на нещото, което висеше от ръката на Селена. Каол вече напускаше поста до вратата си, но и той замръзна, когато видя какво държи тя.

Човешка глава.

Лицето на мъжа бе застинало в беззвучен писък. Имаше нещо познато в гротескните черти и мишата кафява коса, която Селена стискаше. Но Дориан не можеше да го разпознае така.

Каол постави ръка на меча си, пребледнял като платно. Останалите стражи наизвадиха оръжия, но не мръднаха и нямаше да го сторят, освен ако Каол или кралят не заповядаха.

— Какво е това? — попита кралят. Съветниците и останалите лордове зяпнаха.

Селена обаче само се усмихна, щом погледът й се спря на един от министрите на масата. Тръгна право към него.

И никой, дори бащата на Дориан, не каза нищо, когато тя стовари главата върху списъците на министъра.

— Мисля, че това е Ваше — каза тя и пусна косата. Главата тъжно се завъртя и тупна. След това Селена потупа — потупа! — министъра по рамото, заобиколи масата и се просна на един свободен стол, като се изтегна напряко.

— Обясни действията си — нареди кралят.

Тя скръсти ръце и се усмихна на министъра, чието лице бе позеленяло от вида на главата пред него.

— Снощи си побъбрих с Грейв за принцеса Нехемия — каза тя. Грейв, асасинът от съревнованието. Шампионът на министър Мълисън. — Изпраща ви много поздрави, господин министре. А също и това.

Тя подхвърли нещо на дългата маса — малка златна гривна с изгравирани лотоси на нея. Беше на Нехемия.

— Позволете ми един съвет, господин министре, като от един убиец на друг. Прикривайте по-добре следите си. И наемайте асасини, които не са пряко свързани с вас. И може би опитайте да не е веднага след като сте спорили публично с мишената си.

Мълисън погледна умолително към краля.

— Не съм правил такова нещо. — Той се отдръпна от отрязаната глава. — Нямам представа за какво говори. Никога не бих направил нещо подобно.

— Грейв каза друго — измърка Селена. Дориан я гледаше ужасен. Това не бе дори дивачката, появила се след смъртта на Нехемия. Това, в което се бе превърнала сега, ръбът, по който балансираше… Уирда да им бе на помощ.

Но тогава Каол се озова до стола й и я сграбчи за ръката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Върша ти работата — усмихна се Селена с престорена сладост. След това се освободи от хватката му, стана от мястото си и обиколи масата. Извади някакъв лист хартия от туниката си и го хвърли пред краля. Подобна наглост трябваше да я прати под острието на палача, ала кралят не рече нищо. Каол я последва край масата, поставил ръка на меча си и с лице като от камък. Дориан се помоли да не се стигне до битка. Не и тук, не отново. Ако магията му се задействаше в присъствието на баща му… Не искаше дори да си мисли какво ще направи силата му с толкова много потенциални врагове. Стоеше до човека, който щеше да нареди да го убият.

Баща му взе листа. От мястото си Дориан успя да види, че това е списък с имена, поне петнайсет.

— Преди злощастния край на принцесата — каза тя — реших да елиминирам няколко предатели, неверни към короната. Моята мишена…

Дориан разбра, че кралят знае, че става дума за Арчър.

— … ме отведе право при тях.

Дориан не можеше да я гледа. Това не можеше да бъде истина. Тя не бе отишла, за да ги избие, а за да спаси Каол. Защо лъжеше? Защо се правеше, че ги е преследвала? Каква игра играеше?

Дориан погледна през масата. Министър Мълисън все още трепереше от вида на главата пред себе си. Нямаше да се изненада, ако повърнеше. Той ли бе отправил анонимната заплаха към живота на Нехемия?

След миг баща му вдигна очи от листа и я погледна.

— Много добре, шампионе. Браво!

Селена и кралят на Адарлан се усмихнаха един на друг. Това бе най-ужасното нещо, което Дориан бе виждал.

— Кажи на ковчежника да ти плати двойно за този месец — нареди кралят. Дориан усети как го залива вълна от погнуса не само от отрязаната глава и окървавените й дрехи, но също и заради това, че можеше да открие момичето, в което се бе влюбил, някъде в лицето й. По изражението на Каол разбра, че и приятелят му изпитва същото.

Селена се поклони драматично на краля, който й махна с ръка. След това с усмивка, лишена от топлота, тя излезе от стаята. Черният плащ се вееше зад гърба й.

А после вниманието на Дориан се насочи към министър Мълисън, който само прошепна:

— Моля ви!

… преди кралят да нареди на Каол да го отведе в тъмниците.

* * *

Селена съвсем не бе приключила. Да, може би бе свършила с кръвопролитията за днес, но имаше да посети още един човек, преди да се върне в спалнята си и да се изкъпе, за да прогони вонята от кръвта на Грейв.

Когато пристигна в имението на Арчър, той си почиваше. Икономът му не посмя да я спре. Тя изкачи стълбите на входа, профуча през елегантния дървен коридор и отвори двойната врата към това, което трябваше да е спалнята му.

Арчър скокна в леглото и направи гримаса, като постави ръка на превързаното си рамо. След това я погледна и видя кинжалите на кръста й. Замръзна.

— Съжалявам — каза той.

Тя застана до леглото му и погледна раненото му рамо и пребледнялото му лице.

— Всички съжалявате. Ти, Каол, целият проклет свят. Кажи ми какво искате ти и съзаклятието ти? Какво знаете за плановете на краля?

— Не исках да те лъжа — каза внимателно Арчър, — но трябваше да знам дали мога да ти се доверя, преди да ти разкрия истината. Нехемия… — Тя се опита да не прави гримаса като чу името. — Тя каза, че може да ти се доверим, но трябваше да съм сигурен. Освен това трябваше и ти да ми се довериш.

— И реши, че като отвлечете Каол, ще ми спечелите доверието?

— Отвлякохме го, понеже той и кралят планираха да я наранят. Трябваше да дойдеш в склада и да чуеш истината от устата на Уестфол. Че е знаел, че тя е в опасност, и не ти е казал. Само така можеше да разбереш, че той е врагът. Ако знаех, че ще полудееш, никога нямаше да го направя.

— Онзи списък, който ми изпрати вчера — поклати глава тя, — на хората от склада. Те мъртви ли са наистина?

— Да, ти ги изби.

Заля я чувство на вина.

— Съжалявам.

И наистина съжаляваше. Бе запомнила имената им, опита се да си спомни лицата им. Щяха да й тежат на съвестта до края на дните й. Дори Грейв. Нямаше да забрави това, което му бе сторила в онази уличка.

— Предадох имената им на краля. Това трябва да отклони вниманието му за още няколко дни, но не повече от пет.

Арчър кимна и се отпусна на възглавницата си.

— Нехемия наистина ли работеше с теб?

— Затова дойде в Рифтхолд. За да види какво може да се организира като въстание на север. Да ни предава информация директно от замъка.

Както Селена бе подозирала винаги.

— Нейната загуба… — Той притвори очи. — Тя бе незаменима.

Селена преглътна.

— Освен от теб — добави Арчър и я погледна отново. — Зная, че си родом от Терасен. Част от теб осъзнава, че Терасен трябва да бъде свободен!

„Ти си страхливка, нищо повече.“

Запази изражението на лицето си неутрално.

— Бъди нашите очи и уши в замъка — прошепна Арчър, — помогни ни. Само така можем да намерим начин да спасим хората. Да спасим теб. Не знаем какво е замислил кралят, само че е открил източник на сила извън магията и вероятно го използва, за да създава чудовища. Но не знаем за какво. Това се опитваше да открие Нехемия — и това е знанието, което може да спаси всички ни.

В момента не можеше да осмисли чутото. Трябваше й малко време. Засега само се загледа в Арчър, а после в окървавените си дрехи.

— Намерих човека, убил Нехемия.

— И? — ококори очи Арчър.

— Дадено брашно назаем тъпкано се връща. — Тя се обърна, за да излезе от стаята. — Министър Мълисън го наел, за да се отърве от тръна в петата си — защото тя му е пречила твърде много пъти по време на кралските съвещания. Сега министърът е в тъмницата и чака присъдата си.

И тя щеше да е там през всяка минута от процеса, а после и по време на екзекуцията.

Арчър въздъхна, когато тя постави ръка на бравата на вратата. Погледна го през рамо и видя страха и тъгата, изписани на лицето му.

— Пресрещна стрелата, насочена към мен — каза тихо тя, загледана в превръзките.

— Беше най-малкото, което можех да направя, след като забърках цялата тази каша.

Тя прехапа устни и отвори вратата.

— Имаш още пет дни, след което кралят иска главата ти. Подготви себе си и съюзниците си и бягай.

— Но…

— Няма но! — прекъсна го тя. — Радвай се, че не ти прерязах гърлото след театъра, който разигра. Със или без стрелата и независимо от взаимоотношенията ни с Каол, ти ме излъга. Отвлече мой приятел. Ако не се беше намесил, онази вечер щях да съм в замъка. — Прикова го с поглед. — Омръзна ми от теб. Не ти искам информацията, няма да ти давам такава и не ми пука какво ще стане с теб, след като напуснеш града. Стига да не те видя повече.

Тя направи крачка към коридора.

— Селена?

Тя погледна през рамо.

— Съжалявам. Знам какво означаваше тя за теб. И ти за нея.

Тежестта, която бе избягвала от лова на Грейв насам внезапно се стовари отново на плещите й. Бе толкова уморена. Сега Грейв бе мъртъв, а министър Мълисън — в затвора. Нямаше кого повече да наказва. И бе толкова, толкова уморена.

— Пет дни. Ще се върна след пет дни. Ако не си подготвен да напуснеш Рифтхолд, изобщо няма да се церемоня да фалшифицирам смъртта ти. Ще те убия, преди да разбереш, че съм в стаята.

* * *

Каол запази изражението на лицето си неутрално, а раменете си изправени, докато баща му го изучаваше. Малката стая за закуска бе слънчева и тиха, дори приятна. Каол обаче остана на прага, докато гледаше към баща си за пръв път от десет години.

Господарят на Аниел изглеждаше по същия начин, с вече прошарена коса, но все още красиво лице, което приличаше прекалено много на това на Каол.

— Закуската изстива — и махна с широката си ръка към масата и празния стол срещу него. Това бяха първите му думи.

Каол стисна зъби толкова силно, че го заболя, след което отиде в другия край на осветената стая и се отпусна на стола. Баща му си сипа чаша сок и каза, без да го поглежда:

— Поне униформата ти стои. Брат ти се е метнал на майка ти, кльощав и слаботелесен.

Каол бе потресен от обидния начин, по който спомена майка му, но си сипа чаша чай, а после си намаза филия с масло.

— Само ще мълчиш ли? Няма ли да кажеш нещо?

— Какво имам да ти казвам…

Баща му се усмихна злобно.

— Учтивият син би попитал как е семейството.

— Не съм ти син от десет години. Не виждам защо трябва да започна да се държа като такъв сега.

Очите на баща му — изучаващи, претеглящи, преценяващи — се спряха върху меча на кръста му. Каол сподави импулса да стане и да си тръгне. Бе направил грешка, като прие поканата на баща си. Трябваше да изгори писмото, което бе получил миналата нощ. Но след като бе затворил министър Мълисън и кралят му бе изнесъл лекция как Селена е направила него и стражите му на глупаци, бе толкова уморен, че бе склонил да дойде.

Относно Селена… нямаше представа как е излязла от покоите си. Никаква. Стражите бяха на пост и не докладваха за шум. Прозорците не бяха отваряни, никой не бе минавал през входната врата. Когато попита Филипа, тя каза само, че вратата към спалнята е била заключена цяла нощ.

Селена отново пазеше тайни. Бе излъгала краля за хората, които бе убила в склада, за да го спаси. Около нея витаеха и други загадки, които трябваше да разреши, ако искаше да има шанс да оцелее от гнева й. Това, което хората му докладваха за тялото, което бяха намерили в онази уличка…

— Кажи ми какво става с теб напоследък?

— Какво искаш да знаеш? — отвърна Каол, без да докосва храната или напитката си.

Лордът се облегна назад. Движение, което някога караше Каол да се изпоти целият. То означаваше, че баща му е решил да съсредоточи цялото си внимание върху него, да го накаже за всяка слабост, за всяка грешка.

Каол обаче вече бе пораснал и сега отговаряше само пред краля.

— Доволен ли си от поста, заради който изостави наследството си?

— Да.

— Предполагам, че трябва да благодаря на теб, задето ме домъкнаха в Рифтхолд. Ако Ейлве се вдигне, може би всички ще можем да ти благодарим.

С огромно усилие на волята си, Каол просто отхапа от хляба си и се взря в баща си.

Нещо като одобрение проблесна в очите му, докато отхапваше от собственото си парче хляб.

— Поне жена намери ли си? — попита накрая той.

— Не — отвърна Каол. Този път усилието да запази изражението на лицето си неутрално, бе още по-голямо.

— Винаги си бил ужасен лъжец — усмихна се бавно баща му.

Каол погледна към прозореца и безоблачното небе, което подсказваше, че пролетта идва.

— За твое добро се надявам да е от благороднически произход.

— Че какво те интересува?

— Може и да си се отказал от наследството си, но оставаш Уестфол. Не може да си вземеш някоя селска мома.

Каол изсумтя и поклати глава.

— Ще се оженя за която ми хареса, все едно дали е селска мома, принцеса или робиня. И това няма да е твоя работа.

Баща му скръсти ръце пред себе си. След тежко мълчание прошепна:

— На майка ти й е мъчно за теб. Иска да си дойдеш у дома.

Дъхът на Каол секна, но той отново запази спокойно изражение и попита с равен глас:

— А на теб, татко?

Баща му погледна към него — през него.

— Ако Ейлве се надигне за отмъщение и избухне война, Аниел ще има нужда от силен наследник.

— Терин е твоят наследник. Ще се справи добре.

— Терин е учен, не воин. Такъв се е родил. Ако ейлвийците се разбунтуват, има голяма опасност диваците от Зъба да последват примера им. Аниел ще е първата им цел за плячкосване. Мечтаят за това от много време.

Каол се запита колко ли струва това признание на гордостта на баща му. Част от него се наслади на момента.

Като цяло обаче му бе омръзнало от страдания и омраза. А и след като тази Селена, която познаваше, си бе отишла, и дошлата на нейно място бе дала да се разбере, че по-скоро би изяла горещи въглени, отколкото да бъде с него, той вече нямаше сили. Затова само каза:

— Мястото ми е тук. Животът ми е тук.

— Народът ти има нужда от теб. И ще продължава да има нужда от теб. Как може да си такъв егоист, че да им обърнеш гръб?

— Ами както ми обърна гръб баща ми.

Баща му се усмихна. Студено, жестоко.

— Ти опозори семейството си, когато се отказа от титлата. Опозори мен. Но се оказа полезен. Престолонаследникът разчита на теб. Когато Дориан стане крал, ще те възнагради, нали така? Може да направи Аниел херцогство и да ти даде достатъчно земи, че да съперничиш на Перингтън и на неговото владение около Морат.

— Затова ли е всичко, тате? Не за да защитиш народа ни, а за да спечелиш земи покрай приятелството ни с Дориан?

— В тъмниците ли ще ме хвърлиш, ако ти кажа, че е и за двете? Чувам, че често го правиш с хората, които те дразнят. — Очите на баща му светнаха и Каол разбра, че той знае всичко. — Може би, ако го сториш, с жена ти ще обсъдим какви са условията там…

— Ако искаш да ме върнеш в Аниел, не си много убедителен.

— Има ли нужда да те убеждавам? Ти се провали в защитаването на принцесата и това създаде възможност за война. Асасинът, който топлеше леглото ти, сега иска да те изкорми. Какво друго ти е останало тук, освен още позор?

Каол удари с две ръце по масата.

— Достатъчно!

Не искаше баща му да знае за Селена и за сърдечните му проблеми. Не позволяваше на слугите да сменят чаршафите, понеже те все още носеха уханието й, понеже искаше поне в съня си да е отново до нея.

— Десет години работих, за да бъда на този пост, и няма да се откажа от него така лесно само защото си ме подразнил и ме искаш обратно в Аниел. А ако смяташ Терин за слаб, прати ми го да го обуча. Може би тук ще научи как се държат истинските мъже.

Каол отдръпна стола си от масата, като отново накара чиниите да изтракат, и се отправи към вратата. Пет минути. Не бе издържал и пет минути.

Спря се на прага и погледна обратно към баща си. Благородникът се усмихваше леко, все още го преценяваше, все още претегляше колко полезен може да му бъде.

— Заговориш ли я… не, погледнеш ли я — предупреди Каол, — ще те накарам да съжаляваш, че си се родил. Все едно дали си ми баща, или не.

И макар да не изчака отговора му, на Каол му се стори, че някак е паднал в капана му.