Сара Дж. Маас
Среднощна корона (32)

31

Дориан знаеше, че Каол няма друг избор, няма никакъв друг вариант за действие, докато приятелят му изнасяше Селена от кървавата стая и слизаше надолу по стълбището на слугите. Надолу, надолу и още надолу, докато не стигнаха тъмниците на замъка. Опита се да не гледа към любопитното, но и обезумяло лице на Калтейн, когато Каол остави Селена в килия до нейната.

А след това заключи вратата.

— Нека й дам наметалото си — каза Дориан и понечи да го свали.

— Недей — отвърна тихо Каол. Лицето му все още кървеше. Бе оставила четири кървави резки по бузата му с нокти. С нокти! Богове… — Не бих й дал нищо повече от сеното.

Каол вече бе свалил останалите й оръжия — включително и смъртоносните игли от плитката й, — след което бе проверил ботушите и туниката й за скрити.

Калтейн се усмихна леко на Селена.

— Не я докосвай, не й говори. Дори не я поглеждай — нареди Каол, все едно между двете жени не стояха железни решетки. Калтейн само изсумтя и се сви на другата страна. Каол излая заповеди към стражите относно колко храна и вода да донесат и колко пъти да се сменят, а след това излезе от тъмницата.

Дориан го последва мълчаливо. Не знаеше откъде да започне. Тъгата от смъртта на Нехемия се спускаше върху него на талази, заедно с отвращението и ужаса, които бе изпитал от видяното в онази спалня. А също и с облекчението и страха от това, че е използвал силата си, за да спре ръката на Селена, преди да прониже Каол, и че никой освен нея не го е забелязал.

А когато му бе изсъскала… беше видял нещо толкова свирепо в погледа й, че бе потреперил.

Бяха изминали половината път нагоре по стълбите, когато Каол внезапно седна на едно от стъпалата и хвана главата си с две ръце.

— Какво направих? — прошепна той.

И въпреки всичко, случило се между двамата, не можеше да го остави. Не и тази нощ, в която той също имаше нужда да седне до някого.

— Разкажи ми какво се случи — каза тихо Дориан и седна на стъпалото зад него, загледан в сумрака на стълбището.

И Каол му разказа.

Дориан чу цялата история за отвличането, за бунтовниците, които са се опитали да използват капитана, за да се докопат до Селена, за самата Селена, която бе влязла в склада и бе минала през мъжете като нож през масло. За краля, който бе споменал на Каол, че има неизвестна заплаха за живота на Нехемия и му бе наредил да я следи. За това, че бе пожелал да я разпитва и бе заповядал на Каол да държи Селена настрана. За Арчър — човека, когото й бяха наредили да убие преди цели седмици — и обяснението му за заплахата към живота на Нехемия. И накрая за Селена, която бе пробягала цялото разстояние между крайните квартали и двореца, за да разбере, че е закъсняла. И че не е могла да спаси приятелката си.

Имаше и неща, които Каол не му разказа, но Дориан въпреки това ги разбра. Приятелят му трепереше и това само по себе си бе ужасяващо. Още една от опорите в живота им рухваше.

— Не съм виждал някой да се движи с такава скорост — прошепна Каол, — нито да тича толкова бързо. Намерих кон секунди след като тя хукна, и въпреки това не можах да я настигна. Кой може да направи подобно нещо?

Дориан бе склонен да пренебрегне това като изкривена представа за времето, причинена от страх и стрес, но магията в собствените му жили го накара да не избързва.

— Не знаех, че ще стане така — опря чело в коленете си Каол. — Ако баща ти…

— Не беше баща ми — каза Дориан. — Тази нощ вечерях с родителите си. — Тъкмо бе излязъл от вечерята си, когато Селена профуча покрай него, а в очите й горяха пламъците на ада. Този поглед бе достатъчен, за да я последва със стражите, а после Каол едва не се сблъска с него в коридора. — Баща ми каза, че ще говори с Нехемия след вечеря. Това, което видях, се е случило часове по-рано.

— Но кой би поръчал убийството й, ако не баща ти? Бях сложил допълнителна охрана около нея заради заплахата. Лично избрах хората. Който и да е направил това, е минал през тях все едно ги е нямало. Който и да го е направил…

Дориан се помъчи да не мисли за убийството. Един от стражите на Каол бе погледнал трите тела, след което бе повърнал на пода. А Селена просто си бе стояла, загледана в останките от Нехемия, все едно някой е изпил душата й.

— Този, който го е направил, се е насладил на делото си — завърши Каол. Дориан отново си спомни внимателно наредените тела.

— Какво означава това? — Бе по-лесно да говори, отколкото наистина да мисли за случилото се. За това как Селена го бе погледнала, без да го вижда наистина, за това как бе обърсала сълзите му с пръст, а после бе опряла нокти в гърлото му, все едно усещаше пулсиращата в него кръв.

А после бе нападнала Каол.

— Колко време ще я държиш тук? — попита Дориан, загледан надолу по стълбите.

Тя бе нападнала капитана на стражата пред собствените му хора. По-лошо. Беше се опитала да го убие.

— Колкото е нужно? — отвърна тихо Каол.

— Нужно за какво?

— За нея, за да реши, че не иска да избие всички ни.

* * *

Селена знаеше къде е още преди да се събуди. И не я интересуваше. Бе ясно, че преживява една и съща история отново и отново.

Бе откачила и през нощта, в която я бяха пленили. И бе толкова близо до това да убие човека, когото най-силно искаше да унищожи, докато някой не я зашемети, за да се пробуди по-късно в смрадлива тъмница. Усмихна се с горчивина, докато отваряше очите си. Винаги ставаше по един и същи начин, с един и същи резултат.

Парче хляб, меко сирене и желязна чаша вода стояха на пода в другия край на килията. Селена се изправи с ужасно главоболие и усети цицината на главата си.

— Винаги съм знаела, че ще приключиш тук — обади се Калтейн от съседната килия. — Писна ли им на Техни Величества от теб?

Селена придърпа подноса, след което се облегна на каменната стена зад сламеника.

— На мен ми писна — отвърна тя.

— Уби ли някой, който си го заслужава?

Селена изсумтя и затвори очи, за да потисне главоболието си.

— Почти.

Усещаше лепкавата кръв по ръцете и под ноктите си. Кръвта на Каол. Надяваше се от драскотините да останат белези. Надяваше се да не го види повече. Ако го видеше, щеше да го убие. Той бе знаел, че кралят иска да разпита Нехемия. Бе знаел, че кралят — най-жестокото и смъртоносно чудовище на тази земя — иска да разпита нейната приятелка. И не й бе казал. Не я бе предупредил.

Но това не бе дело на краля. Не — бе събрала достатъчно информация през няколкото минути в спалнята, за да разбере, че не е в неговия стил. Каол обаче знаеше, че има и анонимна заплаха, че има някой, който иска да нарани Нехемия. И не й бе казал.

Беше толкова глупашки почтен и верен на краля, че дори не се беше замислил, че тя може да предотврати това.

Тя вече нямаше какво да даде. След като изгуби Сам и я изпратиха в Ендовиер, се бе възстановявала късче по късче в тъмнината на мините. А когато дойде тук, бе достатъчно глупава, за да реши, че Каол е последното парченце. Достатъчно глупава, за да повярва, макар и за кратко, че може да е щастлива. Смъртта обаче бе неин дар и проклятие, а също и единственият й приятел през всички тези дълги години.

— Те убиха Нехемия — прошепна тя в мрака. Имаше нужда някой да знае, че тази светла душа е угасена. Да си напомни, че Нехемия някога е била тук, на тази земя, че е била въплъщение на смелостта и добротата.

Калтейн продължи да мълчи още дълго. След това каза тихо, все едно разменяше собственото си нещастие за чуждото:

— Херцог Перингтън отива до Морат след пет дни, а аз ще го придружавам. Кралят ми каза, че мога да се омъжа за него или да изгния тук до края на дните си.

Селена извърна глава и отвори очи, за да види Калтейн, облегната на стената и прегърнала колене. Бе дори по-мръсна и измършавяла, отколкото преди няколко седмици. Все още бе с наметалото на Селена.

— Ти предаде херцога — каза Селена. — Защо би искал да си негова жена?

— Кой знае какви игри играят тези хора? — изсмя се тихо Калтейн. — И какво са намислили. — Тя потърка лице с мръсните си длани. — Главоболията ми стават все по-лоши — простена, — а тези криле не спират да плющят.

„В сънищата ми има сенки и криле“ — бе казала Нехемия.

Сега Калтейн казваше същото.

— Какво общо има едното с другото? — попита Селена. Гласът й бе остър, но и някак кух.

Калтейн премигна и повдигна вежди, все едно няма представа какво е казала.

— Колко време смятат да те държат тук? — попита тя.

— Затова че опитах да убия капитана на стражата? Може би завинаги.

А можеха и да я екзекутират.

Нехемия бе надеждата на своето, а и на всички останали кралства. Дворът, за който тя си мечтаеше, никога нямаше да просъществува. Ейлве никога нямаше да бъде освободена. Селена така и нямаше да получи шанса да се извини на Нехемия за това, което й бе наговорила. Оставаха само последните думи, които принцесата й бе казала. Последното нещо, което приятелката й бе мислила за нея.

„Ти си една страхливка.“

— Ако те пуснат — каза Калтейн, също като нея загледана в чернотата на затвора, — направи така, че един ден да бъдат наказани. Всичките.

Селена се заслуша в собственото си дишане и отново усети кръвта на Каол под ноктите си, а също и на онези мъже, които бе посякла. А после и студа от стаята на Нехемия, където цялата кръв се бе просмукала в леглото.

— Ще бъдат — закле се Селена в тъмното.

Не й бе останало нищо друго за даване, освен това.

Щеше да е по-добре, ако си беше останала в Ендовиер. По-добре да бе умряла там.

Тялото й бе като чуждо, когато придърпа паницата с храна към себе си. Металът одраска старите влажни камъни. Дори не беше гладна.

— Поставили са сънотворно във водата — каза Калтейн, когато Селена се пресегна към желязната чаша. — Така направиха и с мен.

— Хубаво — отвърна Селена и изпи чашата до дъно.

* * *

Минаха три дни. Всичката храна, която й носеха, бе напоена със сънотворното.

Селена се взираше в пропастта, която изпълваше сънищата й и наяве, и насън. Гората от другата страна си бе отишла и нямаше елен, само безкрайна пустош, разпадащи се скали и страховит вятър, който нашепваше едни и същи думи отново и отново.

„Ти си една страхливка.“

Затова Селена изпиваше водата всеки път, когато й я предложеха, и се оставяше на съня да я погълне.

* * *

— Изпи водата преди около час — каза Рес на Каол сутринта на четвъртия ден.

Каол кимна. Тя лежеше в несвяст на пода, с изпито лице.

— Храни ли се?

— Малко. Не е опитвала да избяга. И не ни е продумала нито дума.

Каол отключи вратата на килията, а Рес и останалите стражи се напрегнаха.

Той обаче не можеше да издържи и миг повече без нея. Калтейн спеше в съседната килия и не помръдна, когато той мина през тази на Селена. Коленичи до асасина.

Момичето миришеше на засъхнала кръв, а дрехите й бяха вкоравени от нея. Гърлото му се сви.

В замъка над тях през последните дни цареше истински хаос. Той бе накарал стражите си да го претърсят из основи, а също и целия град, за да открият асасина, убил Нехемия. Няколко пъти бе отишъл при краля в опит да обясни какво е станало — как е бил отвлечен и как някой се е промъкнал дори през допълнителните патрули около Нехемия. Бе смаян, когато кралят не го наказа или дори смъмри.

Най-лошото бе, че изглеждаше някак доволен. Не му се бе наложило да си цапа ръцете, за да се отърве от проблема. Най-голямата му грижа бе как да се справи с недоволството в Ейлве. Нито за миг не се бе престорил, че скърби за Нехемия, не бе показал дори намек за съжаление. На Каол му костваше огромно усилие на волята да не удуши собствения си суверен.

Но съдбата му повече от всякога зависеше от неговото подчинение и добро поведение. Когато Каол обясни на краля ситуацията със Селена, той отново не изглеждаше изненадан. Каза му само да я върне на работа. Нищо повече.

Да я върне на работа.

Каол внимателно повдигна Селена, като се опита да не пъшка от тежестта й и я изнесе от килията. Нямаше да си прости никога, задето я хвърли на това ужасно място, макар да не бе имал избор. Не си бе позволил дори да спи в леглото си — то още ухаеше на нея. Бе легнал там първата нощ и бе осъзнал, че тя бе лежала там, затова бе избрал дивана. Най-малкото, което можеше да направи, бе да я върне в покоите й.

Не знаеше обаче как да я върне на работа. Нямаше представа как да поправи това, което се бе счупило. Между тях и вътре в нея.

Хората му го обградиха, когато той я понесе към покоите й.

Смъртта на Нехемия витаеше около него, следваше всяка негова крачка. Бяха минали дни, откакто за последно бе дръзнал да се погледне в огледалото. Дори ако кралят бе поръчал смъртта на Нехемия, Селена щеше да опита да я опази, ако я бе предупредил. Хората му също щяха да са нащрек. Понякога истината за заблудата му го удряше толкова силно, че той не можеше да диша.

И сега на ред беше тази реалност, която държеше в ръцете си, докато Рес отваряше вратата към покоите й. Филипа вече я чакаше и го подкани към банята. Дори не помисли за това — че трябва да изкъпят Селена, преди да я сложат в леглото й. Докато вървеше към банята, не можеше да срещне погледа на слугинята, понеже знаеше, че в очите й ще прочете истината.

Той вече я бе осъзнал, още когато Селена се обърна към него в спалнята на Нехемия.

Бе я загубил.

Никога нямаше да се върне при него, и след хиляда живота.