Сара Дж. Маас
Среднощна корона (29)

28

Яростта я доведе до състояние, в което знаеше само три неща: че Каол й е отнет, че тя е оръжие, изковано, за да отнема животи, и че ако Каол е ранен, никой няма да излезе жив от онзи склад.

Мина през града бързо и незабелязано, хищник, стъпващ безшумно по калдъръмените улици. Казаха й да отиде сама. Така и щеше да направи.

Не бяха казвали обаче да е невъоръжена.

Бе взела всяко оръжие, което можеше да носи, включително и меча на Каол, който бе вързан за гърба й, кръстосан със собствения й. Можеше да извади и двата с едно движение. Бе като подвижна оръжейна.

Когато стигна квартала, в който се намираше складът, тя се покатери върху покрива на една порутена сграда.

Не бяха казали и че трябва да използва входната врата.

Промъкваше се по покривите, а меките й ботуши с лекота намираха опора в ронещия се чакъл. Слушаше, наблюдаваше и усещаше нощта около себе си. Обичайните звуци на крайния квартал я съпътстваха, когато приближи огромния склад. Полудиви сираци, които си крещяха нещо, пияници, пикаещи по сградите, проститутки, които викаха потенциалните си клиенти…

Но около дървената постройка цареше странна тишина, която й подсказа, че пред нея има достатъчно хора, за да държат останалите настрана.

Близките покриви бяха гладки и празни, а разстоянието между сградите с лекота можеше да бъде прескочено.

Не й пукаше какво искат тези хора. Не я бе грижа каква информация смятаха, че могат да изкопчат от нея. В мига, в който отвлякоха Каол, направиха най-голямата грешка в живота си.

Последната си грешка всъщност.

Стигна покрива на сградата срещу склада и се сви, преди да пролази до ръба и да надникне отгоре. Трима закачулени патрулираха в тясната уличка. От другата страна на уличката бяха отворените врати на склада, а светлината от процепите разкриваше, че вътре има поне четирима души. Никой не си направи труда да погледне към покрива. Глупаци.

Дървеният склад бе огромно празно пространство, високо три етажа, а през отворения прозорец на втория тя можеше да види целия път до пода долу.

Вътрешен балкон заемаше по-голямата част от втория етаж, а стълбите водеха до третия и по-нагоре — може би към възможен път за бягство, щом входната врата бе затворена. Десетима от мъжете бяха тежковъоръжени, а на дървения вътрешен балкон имаше шестима стрелци, насочили лъкове към пода отдолу.

А там, окован за една от дървените стени, бе Каол. С насинено и окървавено лице, с разкъсани и мръсни дрехи, с глава, увиснала между раменете.

Усети хлад в стомаха си.

Можеше да нападне от покрива, като мине през третия етаж. Това обаче щеше да й отнеме време, а и никой не гледаше към отворения прозорец пред нея.

Тя отметна глава назад и се усмихна свирепо на луната. Не я наричаха Асасина на Адарлан просто така. Драматичните нахлувания бяха форма на изкуство.

Селена се отдръпна с няколко крачки от ръба, за да прецени колко бързо и далеч трябва да тича. Отвореният прозорец бе достатъчно висок, за да не се безпокои от това, че може да счупи стъклото, или че мечовете й ще се закачат в рамката. А вътрешният балкон имаше перила, които да й попречат да падне твърде далеч.

Бе правила подобен скок само веднъж, в нощта, когато светът й бе напълно унищожен. Но онази нощ Сам вече бе мъртъв от няколко дни. Тя бе скочила през прозореца на Рурк Фаран просто за да си отмъсти.

Този път обаче нямаше да се провали.

Мъжете дори не гледаха към прозореца, когато тя влетя през него. А щом кацна на балкона и направи кълбо назад, два от кинжалите й вече летяха.

* * *

Каол видя отблясъка на лунна светлина върху стомана един удар на сърцето си преди Селена да скочи от прозореца на втория етаж и да се приземи на балкона. След което тя хвърли два кинжала към стрелците до нея. Те паднаха, а тя се изправи, като метна още два кинжала към още двама от стрелците. Не знаеше тях ли да гледа, или нея, когато Селена се хвана за перилата на балкона и ги прескочи, като се приземи на земята точно когато няколко стрели удариха мястото, където ръцете й се бяха държали.

Мъжете в стаята се разкрещяха. Неколцина се скриха зад колоните, други побягнаха към изхода, а трети тръгнаха към нея с оголени оръжия. Успяха обаче само да изгледат с ужас как тя изтегля двата си меча — единия от които неговия — и отприщва гнева си върху тях.

Нямаха никакъв шанс.

Двамата оцелели стрелци не смееха да пуснат стрели, за да не улучат някои от своите. Това също бе внимателно преценен от нея ход, знаеше той. Каол започна да дърпа оковите си и китките го заболяха. Ако я достигнеше, двамата биха могли…

Но тя бе вихър от кръв и стомана. Видя я как посича мъжете все едно са чували с брашно и разбра защо бе стигнала толкова близо до стената на Ендовиер в онзи ден. Най-после — след всички тези месеци — видя смъртоносния хищник, който бе очаквал да намери в мините. В очите й нямаше нищо човешко, не се забелязваше и следа от някаква милост. Това смрази сърцето му.

Стражът, който го бе дразнил цял ден, остана край него, изтеглил двата си меча.

Чакаше я.

Един от закачулените мъже успя да се отдалечи от нея и извика:

— Достатъчно! Достатъчно!

Ала Селена не му обърна внимание. Каол се хвърли напред, все още опитвайки да се освободи от оковите, а тя си отвори просека през мъжете, като остави стенещите им тела зад гърба си.

Неговият мъчител обаче остана спокоен, когато тя тръгна към него.

— Не стреляйте! — нареди закачуленият мъж. — Не стреляйте!

Селена спря пред стража и го посочи с окървавения си меч.

— Махни се от пътя ми или ще те нарежа на парчета.

Но стражът изсумтя и като последния глупак вдигна мечовете си.

— Ела и си го вземи.

Селена се усмихна. Тогава обаче закачуленият мъж с древен глас хукна към тях и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Достатъчно! Свали оръжията! — нареди той на стража. Последният се поколеба, а Селена изглеждаше готова да нападне. Старецът направи една крачка към нея. — Стига вече! Малко ли врагове имаме! Къде-къде по-лоши неща ни очакват!

Селена се обърна към него с окървавено лице.

— Не те очакват — каза тя и очите й засияха. — Понеже вече съм тук.

* * *

Кръв бе обагрила дрехите, ръцете и врата й, но тя не бе нейна. Всичко, което можеше да види в момента, бяха стрелците на балкона над нея и врагът, който я разделяше от Каол. От нейния Каол.

— Моля ви — свали качулката и маската си мъжът, за да разкрие лице, отговарящо на престарелия му глас. Късо подстригана бяла коса, бръчки около устата и кристално сиви очи, които я гледаха умолително. — Методите ни не са правилни, но…

Тя обаче насочи меча си към него и маскираният страж, който стоеше между нея и Каол, се напрегна.

— Не ми пука кои сте и какво искате. Вземам си го сега.

— Умолявам ви да ни изслушате.

Усещаше омразата и агресията на маскирания мъж пред Каол, виждаше как яростно стиска дръжките на двата си меча. Тя също не бе готова да приключи с касапницата. Напротив, щеше да я доведе до край.

Знаеше точно какво ще се случи, когато се обърна към стража и му се усмихна лениво.

Той нападна, а тя пресрещна мечовете му. Мъжете отвън влязоха и заблестя стомана. Не се чу нищо друго освен звън на метал и виковете на ранените около нея, а тя мина през тях, наслаждавайки се на зверския призив, който отекна в цялото й същество.

И тогава някой изкрещя името й. Познат глас, който не принадлежеше на Каол. Тя се обърна, за да види върха на една стрела, изстреляна към нея, а после — появилата се златистокафява коса. Арчър се приземи на пода, поел с рамото си стрелата, предназначена за нея. Докато го погледне, той пусна единия си меч и извади кинжала от ботуша си, като го хвърли към стража, който бе стрелял. Когато погледът й отново се върна на Арчър, той вече се изправяше и застана между нея и мъжете, вдигнал една ръка. Защитаваше мъжете.

— Това е голяма грешка — каза задъхан той. Кръвта от раната на рамото му се спусна по черната му роба. Роба. Като тази на останалите.

Арчър бе част от тази група, Арчър й бе направил засада.

Ледената ярост замъгли събитията от нощта, в която я бяха заловили, и ги преплете с днешните. Лицата на Каол и Сам се смесиха в едно и тя се пресегна, за да извади от колана си още един кинжал.

— Моля те — каза Арчър и пристъпи към нея, охкайки от движенията, които накараха острието на стрелата да се раздвижи. — Нека ти обясня.

Видя кръвта по дрехите му, видя страха, агонията и отчаянието в очите му. Гневът й угасна.

— Освободете го — каза тя със същото ледено спокойствие. — Незабавно.

Но Арчър не сведе поглед.

— Първо ме изслушай.

— Казах незабавно.

Арчър кимна към стража, който бе имал глупостта да я нападне. Накуцвайки, но по чудо останал цял и все още с мечовете си в ръце, той бавно свали оковите от капитана.

Каол веднага скочи на крака, но тя забеляза как залита и се опитва да прикрие болката си. Въпреки това успя да погледне зловещо маскирания, застанал пред него, и очите му заблестяха от жажда за мъст.

Стражът отстъпи настрани и отново посегна към мечовете си.

— Имаш едно изречение, за да ме убедиш да не ви избия всички — каза тя на Арчър, докато Каол заставаше до нея. — Само едно.

Арчър поклати глава, докато гледаше към нея и Каол. Очите му не бяха пълни със страх, гняв или молба. А с печал.

— През последните шест месеца работех с Нехемия, за да обединя тези хора.

Каол настръхна, но Селена премигна. Това бе достатъчно на Арчър, за да разбере, че е издържал изпитанието. Той кимна на хората около себе си.

— Оставете ни! — каза с властен тон, какъвто никога не го бе чувала да използва. Мъжете се подчиниха и онези, останали на крака, извлякоха ранените си другари навън. Селена не си позволи да помисли колко от тях са мъртви.

Старецът, който бе разкрил лицето си, я гледаше със смесица от ужас и неверие. Тя се запита на какво ли чудовище прилича в момента. В мига, в който забеляза вниманието й, той сведе глава и отиде при останалите, като взе нервния импулсивен страж със себе си.

Когато останаха сами, тя отново насочи меча си към Арчър и направи крачка напред, като остави Каол зад гърба си. Капитанът на стражата обаче веднага застана до нея.

— Аз и Нехемия водим това движение — каза Арчър. — Тя дойде да ни организира и да създаде група, която може да отиде до Терасен и да вдигне въстание срещу краля. И да разбере какво наистина е замислил за Ерилея.

Каол се напрегна, но Селена сподави изненадата си.

— Това е невъзможно.

— Нима? Защо тогава принцесата винаги е толкова заета? Ти знаеш ли къде ходи нощем?

Ледената ярост проблесна отново и сякаш забави хода на света.

И тогава Селена си спомни как Нехемия я бе убедила да не се рови в гатанката от кабинета на Дейвис, как се бавеше и забравяше обещанието си да я изследва. Спомни си нощта, в която Дориан бе дошъл при нея, защото Нехемия я нямаше и не можеше да я открие в замъка. Спомни си думите на Нехемия преди да се скарат, за това как в Рифтхолд ще се случи нещо важно, не по-малко значимо от Ейлве…

— Тя идва тук — каза Арчър — и ни казва всичко, което й споделяш.

— Щом е част от съзаклятието ти — изръмжа Селена, — къде е в момента?

Арчър извади меча си и посочи с него Каол.

— Попитай него.

Стомахът й се сви.

— За какво говори? — попита тя.

Каол обаче гледаше към Арчър.

— Не зная.

— Лъжливо копеле! — сопна се Арчър и оголи зъби така, че за момент погрозня ужасно. — Шпионите ми потвърдиха, че кралят те е информирал още преди седмица, че животът на Нехемия е застрашен. Кога смяташе да й кажеш това? — Той се обърна към Селена. — Отвлякохме го само защото искахме да разберем какви въпроси му е наредено да й зададе. И да видиш какъв човек е в действителност.

— Лъжеш! — излая Каол. — Лъжеш, мръсник такъв! Не си ме питал абсолютно нищо, боклук долен! — Той се обърна с умолителен поглед към Селена. Думите му отекнаха, а всяка следваща бе по-ужасна от предишната. — Да, знаех, че животът на Нехемия е застрашен. Но че ще я разпитва кралят. А не аз.

— И ние го разбрахме — отвърна Арчър. — Малко преди да пристигнеш, Селена, разбрахме, че с тоя капитан са ни пратили на зелен хайвер. Само че тази вечер те няма да я разпитват, нали, капитане?

Каол не отговори.

И на нея не й пукаше защо. Отдръпваше се от собственото си тяло, сантиметър по сантиметър, като морето след прилив.

— Пратих хората си към замъка преди малко — продължи Арчър. — Може би ще успеят…

— Къде е Нехемия? — чу се тя да изговаря с устни, които изглеждаха безкрайно далеч.

— Шпионинът ми научи това тази нощ. Нехемия настоя да остане в замъка, за да разбере какво искат да я питат, какво подозират и колко знаят…

— Къде е Нехемия?

Ала Арчър само поклати глава. Очите му плуваха в сълзи.

— Няма да я разпитват, Селена. И хората ми няма да успеят. Докато стигнат замъка, ще е твърде късно.

Твърде късно.

Селена се обърна към Каол, чието лице бе пребледняло като платно.

— Съжалявам — поклати глава Арчър.