Сара Дж. Маас
Среднощна корона (25)

24

Дориан премина покрай черните шатри на карнавала и за пореден път се запита дали не прави грешката на живота си. Вчера не бе посмял да дойде, но след още една безсънна нощ бе решил да види старата вещица и после да мисли за последиците. Щеше да го е яд, ако заради това свършеше под брадвата на палача, но нямаше друг начин да разбере защо е измъчван от магия. Това бе единственият му шанс.

Намери Баба Жълтонога седнала на задните стъпала на грамадния си фургон. На коленете й имаше нащърбена чиния с парчета печено пиле, а по земята около нея се въргаляха оглозгани кокали.

Тя вдигна жълтеникавите си очи към него, а железните й зъби блеснаха на дневната светлина.

— Карнавалът е затворен за обедна почивка.

Той преглътна раздразнението си. За да намери отговори на въпросите му, трябваха две неща. Първо, да я предразположи и, второ, тя да не разбере кой е.

— Надявах се, че ще имате малко време да отговорите на въпросите ми.

Пилешкото бутче се счупи на две. Дориан се опита да не прави гримаса при звука, който чу, когато тя изсмука костния мозък.

— Клиентите, които имат въпроси по време на обедната почивка, плащат двойна тарифа.

Той бръкна в джоба си и извади четирите златни монети, които бе донесъл.

— Надявам се с това да мога да платя за всичките си въпроси, а също и за Вашата дискретност.

Тя захвърли оглозганата част от бутчето върху купчината кокали и се захвана с другата, като не спираше да дъвче и смуче.

— Сигурно си бършеш задника със злато.

— Не. Мисля, че няма да е много удобно.

— Браво, лордчето ми — разсмя се Баба Жълтонога. — Ами да чуем въпросите ти тогава.

Той се приведе, за да остави златото на горното стъпало до нея, като внимаваше да не приближава прекалено много прегърбената й фигура. Миришеше зловонно на плесен и гнилоч. Успя обаче да запази изражението си неутрално и отегчено и се отдръпна. Златото изчезна след едно движение на сбръчканата й ръка.

Дориан се огледа наоколо. Работниците се бяха разпръснали и обядваха — всеки бе седнал, където намери. Никой обаче, забеляза той, не приближаваше боядисания в черно фургон. Дори не гледаха към него.

— Наистина ли си вещица?

Тя взе едно пилешко крилце и започна да го хрупа. Мляс. Мляс.

— Последната, родена във Вещерското кралство.

— Това значи, че си на повече от петстотин години.

— Ама не ми личат — усмихна се тя.

— Значи е вярно. Вещиците живеят дълго като елфи.

Тя захвърли кокалчето на едно от стъпалата.

— Елфи или може би валги. Не сме сигурни. Така и не разбрахме като кои от тях.

Валги. Бе чувал това име.

— Демоните, които отвличали елфи, за да правят любов с тях, и така създали вещиците, нали?

И, ако си спомняше правилно, прелестните вещици на Крочан наследили красотата на елфите — докато трите клана на Железните зъби приличали на демоните, нахлули в Ерилея преди зората на времето.

— За какво му е на такова хубаво лордче като теб да знае такива грозни неща?

Тя обели кожата от гърдите на пилето и я изгълта, след което облиза напуканите си устни.

— Ами когато не си бършем задниците със злато, търсим разни начини да се забавляваме. Историята например е интересна.

— Така е — отвърна вещицата. — Ще потанцуваш ли, докато се пека на това противно слънце, или най-сетне ще ме питаш това, за което наистина си дошъл?

— Магията наистина ли ни е напуснала?

Тя дори не вдигна поглед от чинията си.

— Вашата магия да. Но има други, по-древни сили, които още действат.

— Какви например?

— Такива, каквито лордчетата не бива да знаят. Питай нещо друго.

Той я погледна престорено обиден и старицата завъртя очи. Искаше му се да избяга от нея, но трябваше да свърши това, да продължи тази клоунада колкото се може по-дълго.

— Възможно ли е някой човек да притежава магия?

— Момко, обиколила съм бреговете на този континент, а също и на другия, прекосила съм всяка планина, а също и тъмните места, в които човекът все още не смее да стъпи. Магията вече не съществува. Дори оцелелите елфи не могат да я ползват. Някои от тях остават пленени в животинската си форма. Жалки окаяници. Дори на вкус са като животни. — Тя се изсмя, което прозвуча като грачене на гарга. Косъмчетата по врата му настръхнаха. — Няма как някой да е изключение от правилото.

Докато задаваше въпроса си, Дориан запази изражението на учтиво отегчение.

— А ако някой открие, че владее магията…

— Значи е много тъп и си проси бесилото.

Той вече знаеше това и питаше за друго.

— Но ако приемем, че е вярно, как би могло да е възможно?

Тя спря да яде и килна глава на една страна. Побелялата й коса заблестя като току-що навалял сняг, в контраст със смуглото й лице.

— Ние не знаем защо и как е изчезнала магията. Чувам слухове, че на другите континенти я има. Тук обаче не. Това е истинският въпрос — защо магията е изчезнала само тук, а не от цяла Ерилея? Какви престъпления сме извършили, че боговете да ни прокълнат така, да ни отнемат това, което някога са ни дали? — Тя захвърли ребрата на пилето по земята. — Хипотетично, както казваш ти, ако някой има магия и иска да разбере защо, би трябвало първо да научи как изобщо ни е напуснала. Може би това би обяснило защо има изключение от правилото. — Тя облиза мазнината от ноктестите си пръсти. — Много странни въпроси от едно лордче, което живее в стъклен замък. Много, много странни.

Той остана полуусмихнат.

— Нима са по-странни от това, че една вещица се унижава с циркови номера?

— Боговете, които проклеха тези земи преди десет години, затриха вещиците векове преди това.

Сигурно му се привидя заради облаците, които закриха слънцето, но можеше да се закълне, че в очите й проблесна мрак — мрак, който го накара да се запита дали не е дори по-стара, отколкото твърди. Може би не бе последната вещица. Може би тази история прикриваше истина, толкова ужасна, че той дори не можеше да си представи. Истина за чудовищни престъпления, извършвани в древни войни.

Пряко волята си установи, че се пресяга към древната сила, която спеше в него. Запита се дали тя може да го спаси от Баба Жълтонога, така, както го бе предпазила от стъклата на прозореца. Усети да го полазват тръпки.

— Други въпроси? — попита тя, докато облизваше железните си нокти.

— Не. Благодаря за отделеното внимание.

— Пфу! — плю тя и му махна с ръка.

Той се отдалечи, но не бе минал и покрай най-близката шатра, когато видя как слънцето се отразява върху златиста коса. Роланд се появи от масата, на която бе говорил с красивата руса музикантка, свирила на лютнята снощи. Дали го бе проследил? Дориан се намръщи, но кимна на братовчед си, когато Роланд застана до него.

— Бъдещето си ли искаше да научиш?

— Скучно ми беше.

Роланд погледна през рамо към мястото, на което бе спрял фургонът на Баба Жълтонога.

— Тръпки ме побиват от тази жена.

— Мисля, че това е едно от уменията й — изсумтя Дориан.

— Каза ли ти нещо интересно? — погледна го косо Роланд.

— Само обичайните глупости. Скоро ще срещна истинската си любов, очаква ме славна участ, ще бъда по-богат, отколкото мога да си представя. Не мисля, че знаеше с кого разговаря. — Той изгледа лорда на Мий. — А ти какво търсиш тук?

— Видях, че излизаш, и рекох, че би искал компания. После обаче разбрах накъде си тръгнал и реших да остана настрана.

Роланд или го шпионираше, или бе искрен. Дориан наистина не бе сигурен. Последните няколко дни обаче той се стараеше да се държи възпитано с братовчед си. На всяка среща на съвета Роланд бе подкрепял решенията на Дориан без колебание. Раздразнението по лицата на краля и херцог Перингтън бяха неочакван бонус.

Затова Дориан не попита Роланд защо го е последвал. Когато обаче отново погледна към Баба Жълтонога, можеше да се закълне, че старицата му се е ухилила широко.

* * *

Бяха минали няколко дни, откакто Селена беше проследила мишените си. Забулена в мрак, тя стоеше в сенките на пристанището и не вярваше на това, което вижда. Всички хора от списъка, които бе преследвала и които може би знаеха какво е замислил кралят, напускаха. Бе видяла как един от тях излиза в открита каляска и го бе последвала, докато се качи на кораба, който по разписание отплаваше с прилива в полунощ. И тогава за нейна огромна изненада бяха дошли още трима души със семействата си. Скриха ги бързо на долната палуба.

Всички тези хора, цялата информация, която бе събрала, просто…

— Съжалявам — каза познат глас зад нея и тя се завъртя, за да види приближаващия Арчър. Как се бе промъкнал така? Дори не го бе чула да приближава. — Трябваше да ги предупредя — каза той, загледан в готвещия се за отплаване кораб. — Не мога да живея с кръвта им по ръцете си. Те имат деца. Какво ще стане с тях, ако кралят избие родителите им?

— Ти си организирал това? — изсъска тя.

— Не — каза тихо той. Думите му едва се чуваха от виковете на моряците, които развързваха въжетата и подготвяха греблата. — Не аз, а някой от организацията. Споменах единствено, че животът им може да е в опасност. Той натовари хората си на първия кораб, който отплава от Рифтхолд.

Тя постави ръка на кинжала си.

— Част от сделката ни се състоеше в това да ми предоставиш ценна информация.

— Знам и съжалявам.

— Би ли искал да инсценираш смъртта си още сега и да се качиш на кораба?

Може би щеше да намери друг начин да убеди краля да я пусне по-рано.

— Не. Това няма да се случи отново.

Тя силно се съмняваше в думите му, но се облегна на стената на сградата и скръсти ръце, наблюдавайки как Арчър гледа кораба. След миг той се обърна към нея.

— Кажи нещо.

— Няма какво да казвам. Чудя се дали просто да не те убия на място и да не отнеса трупа ти на краля.

Не блъфираше. След миналата нощ с Каол се чудеше дали няма да е най-добре просто да изпълнява указанията и да прави всичко по силите си, за да не застраши Каол с действията си.

— Съжалявам — повтори Арчър, но тя махна с ръка и продължи да се взира в кораба.

Бе невероятно, че са организирали бягството така бързо. Може би не всички бяха глупаци като Дейвис.

— Онзи човек, когото спомена — каза тя накрая, — той ли води групата?

— Така мисля — отвърна тихо Арчър. — Може би е достатъчно висшестоящ, че да организира бягството веднага щом чу намека ми.

Тя прехапа устни. Може би Дейвис лъжеше. А може би Арчър бе прав. Бе възможно тези хора да искат владетел, който да им е по-удобен. Каквито и да бяха мотивите им обаче — финансови или политически, — се бяха организирали веднага щом животът на невинни хора бе застрашен. Малко хора в империята биха дръзнали да направят това.

А още по-малко биха се измъкнали.

— Искам повече информация до утре вечер — каза тя на Арчър, обърна гръб на доковете и тръгна право към замъка. — Или ще хвърля главата ти в краката на краля и ще го оставя да реши дали да я набучи на кол, или да я метне в каналите.

Не изчака отговора на Арчър и изчезна в сенките и мъглата.

Не бързаше по пътя обратно към замъка, а мислеше за това, което бе видяла. В света нямаше абсолютно добро или абсолютно зло (макар кралят да правеше изключение). Тези хора може би бяха корумпирани, но спасяваха човешки животи.

Въпреки че твърденията им за контакт с Елин Галантиус бяха абсурдни, тя не можеше да не се запита дали наистина не събират сили около името на наследницата. Може би през последното десетилетие членове на могъщия кралски двор на Терасен бяха успели да се скрият някъде. Благодарение на краля на Адарлан, Терасен вече нямаше армия — само отделни отряди, пръснати из кралството. Тези хора обаче имаха някакъв ресурс. А Нехемия бе споменала, че ако Терасен се надигне отново, наистина би застрашил Адарлан.

Може би не трябваше да прави нищо. Може би нямаше да се налага да рискува своя живот или този на Каол. Може би тези хора щяха да намерят начин да спрат краля — и да освободят Ерилея.

На лицето й се появи колеблива усмивка, която само се разшири още повече, когато влезе в бляскавия стъклен замък и се отправи към капитана на стражата, който вече я чакаше там.

* * *

Бяха минали четири дни от рождения ден на Каол. Той бе прекарал всяка нощ от тях със Селена. А също следобедите. И сутрините. И всеки миг, който можеше да спести от задълженията им. За съжаление, срещите му с началниците на стражата бяха задължителни, но докато слушаше докладите им мислите му отново и отново се насочваха към нея. Почти не бе смеел да диша по време на първия им път и бе дал най-доброто от себе си, за да бъде нежен, за да не я боли. Пак бе направила гримаса и очите й се бяха насълзили, но когато я попита дали има нужда от почивка, тя единствено го бе целунала. Отново и отново. През цялата първа нощ той я бе държал в ръцете си и си бе позволил да си представи, че всяка нощ до края на живота им ще е такава.

И всяка нощ, докато бе милвал белезите по гърба й, се заклеваше, че някой ден ще се върне в Ендовиер и ще срине онова място.

— Капитане?

Каол премигна и осъзна, че някой го е попитал нещо.

— Повтори — заповяда той и се размърда в стола си, като си забрани да се изчервява.

— Има ли нужда от допълнително стражи за карнавала?

Защо, по дяволите, му задаваха този въпрос? Имаше ли някакъв инцидент? Но ако ги попиташе, щяха да разберат, че не ги е слушал.

Бе пощаден от възможността да изглежда като глупак, тъй като някой почука на вратата на малката стая на казармите и една златиста глава надникна вътре.

Това, че я видя, го накара да забрави околния свят. Всички в стаята погледнаха към вратата и когато тя се усмихна, Каол трябваше да потисне порива да ошамари стражите, които я гледаха така одобрително. Това бяха неговите хора, напомни си той. А и тя бе красива.

Освен това ги плашеше до смърт. Нека гледат и оценяват.

— Капитане — каза тя, но остана на прага. Беше изчервена и очите й блестяха, което го накара да си спомни как изглеждат двамата, когато са заедно. Тя кимна към коридора. — Кралят иска да те види.

Трябваше да се изнерви от новината, да се сети за най-лошото… но видя закачливия блясък в очите й.

Каол стана от мястото си и кимна към хората си.

— Решете сами какво да правите с карнавала и после ми докладвайте — каза той и бързо напусна стаята.

Запази прилично разстояние между тях, докато не завиха зад ъгъла в празния коридор и не я приближи. Имаше нужда да я докосне.

— Филипа и слугите няма да дойдат до вечеря — каза тя прегракнало. Той стисна зъби от ефекта, който гласът й имаше върху него. Все едно някой прокарваше невидим пръст по гърба му.

— Имам срещи до края на деня — успя да каже той. Това беше вярно.

— Следващата е след двайсет минути.

Бе сигурен, че ще закъснее, ако я последва, предвид факта колко дълъг бе пътят до покоите й.

Тя спря и се намръщи. Очите му обаче се плъзнаха към малката дървена врата на няколко метра от тях. Килер за метли. Тя проследи погледа му и се усмихна лукаво. След което тръгна към него. Той обаче я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Трябва да си тиха.

Тя посегна към бравата на вратата и я отвори, като го придърпа вътре.

— Имам чувството, че аз ще трябва да напомня това на теб след броени минути — измърка тя, а очите й блеснаха предизвикателно.

Кръвта на Каол кипна и той я последва в килера, като запречи вратата с дръжката на една метла.

* * *

— Килер за метли, а? — ухили се дяволито Нехемия. — Нямам думи.

Селена се бе изтегнала върху кревата на Нехемия и пъхна една шоколадова стафида в устата си.

— Кълна се, вярно е.

Нехемия скочи на матрака. Лапичка припна след нея и на практика седна върху лицето на Селена, докато махаше с опашка към принцесата.

Селена внимателно избута кучето настрани и се усмихна толкова широко, че я заболя.

— Кой да знае, че съм изпускала толкова много?

Боговете й бяха свидетели, че Каол бе… изчерви се само при мисълта за това колко му се бе насладила след като тялото й свикна. Само допирът на пръстите му можеше да я превърне в див звяр.

— Ами аз можех да ти кажа — отвърна Нехемия и се протегна над Селена, за да вземе един шоколад от подноса на нощното шкафче. — Макар според мен загадката е в това как строгият капитан на стражата се е оказал толкова страстен… — Тя легна до Селена и се усмихна. — Радвам се за теб, приятелко.

— И аз се радвам… — усмихна се Селена. — И аз се радвам за себе си.

Така си беше. За пръв път от много години бе наистина щастлива. Чувството прониза всяка нейна мисъл, филиз на надежда, която се засилваше с всяка глътка въздух. Боеше се да мисли за нея прекалено много, за да не вземе да изчезне. Може би светът никога не бе бил перфектен, сигурно някои неща нямаше да се оправят, но може и да имаше някакъв шанс да си намери свои собствени мир и свобода.

Почувства как Нехемия се размърда, преди принцесата да продума каквото и да е. В стаята сякаш застудя. Селена вдигна поглед и завари Нехемия загледана в тавана.

— Какво не е наред?

Нехемия прокара ръка през лицето си и въздъхна треперливо.

— Кралят нареди да говоря с бунтовниците. Да ги убедя да се предадат. Иначе ще ги изколи до последния човек.

— Така ли каза?

— Не направо, но го намекна. В края на месеца изпраща Перингтън в крепостта на херцога в Морат. Не се и съмнявам, че иска Перингтън да е по южната граница, за да наглежда нещата. Перингтън е дясната му ръка. Ако той реши, че трябва да се разправи с бунтовниците, има разрешението му да използва каквато сила пожелае.

Селена седна и подгъна колене под себе си.

— Значи се връщаш в Ейлве?

— Не зная — поклати глава Нехемия. — Трябва да остана тук. Има… други неща, които да свърша. В този замък и в този град. Не мога обаче да изоставя хората си и да позволя още едно клане.

— Родителите ти и братята ти не могат ли да се оправят с тях?

— Братята ми са прекалено млади и неопитни, а родителите ми си имат достатъчно проблеми в Банджали. — Принцесата се изправи и Лапичка постави главичка в скута й, като се протегна и в същото време изрита стопанката си със задните си лапи. — Израснах с тежестта на короната. Когато кралят нападна Ейлве преди години, осъзнах, че някой ден ще се наложи да направя избор, който ще ме преследва до гроб. — Тя сложи ръка на челото си. — Не знаех, че ще е толкова трудно. Не мога да бъда на две места едновременно.

Сърцето на Селена се сви и тя постави ръка на гърба на Нехемия. Нищо чудно, че не бе напреднала със загадката за окото. Усети как се изчервява.

— Какво да правя, Елентия, ако избие още петстотин души? Ами ако реши да изколи всички в Калакула за назидание? Как да им обърна гръб?

Селена нямаше отговори на това. Бе прекарала цялата седмица, унесена в мисли за Каол, а Нехемия се бе борила за съдбата на кралството си. Селена от своя страна знаеше неща, които можеха да помогнат на принцесата в битката с краля. Имаше също така заповед от Елена, която бе пренебрегнала.

Нехемия я хвана за ръката.

— Обещай ми — каза тя и тъмните й очи заблестяха, — обещай ми, че ще помогнеш да освободим Ейлве от него.

Кръвта на Селена се смрази.

— Да го освободим?

— Обещай ми, че ще помогнеш да поставим короната на баща ми обратно върху главата му. Че ще видиш хората ми освободени от Ендовиер и Калакула.

— Аз съм само един асасин — издърпа Селена ръката си от тази на Нехемия. — Нещата, които говориш… — Тя стана от леглото и се опита да успокои биенето на сърцето си. — Това е лудост.

— Няма друг начин. Ейлве трябва да бъде свободен. Заедно ще можем да вдигнем въстание и…

— Не!

Нехемия премигна, но Селена поклати глава.

— Не — повтори тя. — Никъде в света не можеш да събереш армия срещу него. Ейлве бе ударен лошо от краля, но това е само частица от жестокостта му, която се изля на други места. Вдигни въстание срещу него и той ще ви изколи. Няма да бъда част от това.

— От какво тогава ще бъдеш част, Селена? — Нехемия се изправи, като избута Лапичка от скута си. — За какво ще се бориш? За себе си?

Гърлото на Селена се сви, но тя се насили да изговори думите.

— Нехемия, ти нямаш представа какво може да стори на теб и народа ти.

— Той изби петстотин бунтовници и техните семейства!

— Той унищожи цялото ми кралство! Мечтаеш си за двора на Терасен, но не осъзнаваш, че кралят УСПЯ да го ликвидира! Те бяха най-силните владетели в континента, в целия свят! И той ги изби до крак!

— Защото успя да ги изненада! — отвърна Нехемия.

— Сега има армия, която наброява милиони! Нищо не може да се направи!

— Какво трябва да стане, за да кажеш достатъчно, Селена? Какво би те накарало да спреш да бягаш от съдбата си? Щом дори Ендовиер и съдбата на хората там не успя да те трогне!

— Аз съм само един човек.

— Да, един човек, избран лично от кралица Елена, човек, на чието чело в деня на онзи дуел грейна свещения знак! Човек, който въпреки всичко е все още жив! Пътищата ни се срещнаха, защото така е било писано. Ако боговете не са ни избрали, кой тогава?

— Боговете? Това е нелепо.

— Нелепо? Нелепо ли е да се бориш за това, което е редно, за онези, които не могат да се защитят сами? Нима смяташ, че войниците са най-лошото, което може да изпрати? — Тонът на Нехемия се смекчи. — Има много по-лоши неща на хоризонта. В сънищата ми има сенки и криле, които се реят в планинските проходи. Никой от разузнавачите и шпионите, които изпращаме в Планините на Белия зъб и във Ферианската падина, не се връща. Знаеш ли какво казват хората от долините? Че чуват плющенето на криле от Падината!

— Не разбирам нищо от това, което казваш.

Селена обаче бе видяла нещото пред библиотеката. Нехемия я приближи и я сграбчи за китките.

— Разбираш всичко. Когато виждаш края, усещаш, че нещо не е наред, че силата му е ненормална. Как може такъв човек да покори толкова голяма част от континента така бързо? Само с армията си? Как благородниците на Терасен рухнаха така лесно, след като поколения наред са обучавани в изкуството на войната? Как е възможно най-могъщият двор в света да бъде изличен за няколко дни?!

— Ти си уморена и ядосана — каза Селена с цялото спокойствие, на което бе способна. Опитваше се да не мисли за това колко си приличат думите на Нехемия и Елена. След което се освободи от хватката на принцесата. — Може би трябва да поговорим за това по-късно…

— Не искам да говоря за това по-късно!

Лапичка изскимтя и застана между тях.

— Ако не действаме сега — продължи Нехемия, — това, което се мъти, ще се излюпи. И тогава няма да има надежда.

— Вече няма надежда — отвърна Селена. — Няма надежда срещу него. Няма сега и няма да има никога. — Това бе истината, която бавно осъзнаваше. Ако Нехемия и Елена бяха прави за загадъчната сила, която той притежаваше, какво можеха да направят, за да го спрат? — Няма да участвам в абсурдния план, който си замислила. Няма да ти помогна да се убиеш и да погубиш кой знае колко невинни хора в процеса.

— Няма да помогнеш, защото мислиш само за себе си!

— И какво, ако е така? — разпери ръце Селена. — Какво, ако искам да изкарам остатъка от живота си в мир?

— Няма да има мир, докато той управлява. Когато ми каза, че не убиваш мишените му, си помислих, че правиш решителната крачка, която ще те изправи срещу него. Мислех, че мога да разчитам на теб, когато започна въстанието. Не осъзнавах, че го правиш единствено, за да спиш спокойно!

Селена се отправи бясна към вратата, а Нехемия изцъка с език.

— И не знаех, че си страхливка.

— Я повтори — погледна я Селена през рамо.

— Ти си една страхливка — отсече Нехемия, без да потръпне, — нищо повече.

Селена сви ръка в юмрук.

— Когато видиш труповете на хората си около теб — изсъска тя, — не идвай да ми ревеш на рамото.

Не даде шанс на принцесата да отговори, а излезе от стаята. Лапичка послушно я последва.