Сара Дж. Маас
Среднощна корона (24)

23

Трябваше да я е чул погрешно. Нямаше начин да е толкова глупава, самоуверена, безумна, идеалистична и смела.

— Да не си се побъркала? — извика той със смес от страх и гняв, които го обзеха толкова бързо, че дори не можеше да мисли. — Той ще те убие! Ще те убие, ако разбере!

Тя направи крачка към него и невероятната й рокля проблесна като хиляда звезди.

— Да, но няма да разбере.

— Въпрос на време е — изскърца със зъби той. — Има шпиони, които следят всичко.

— Би предпочел да убивам невинни, така ли?

— Това са предатели на короната!

— Предатели! — изсмя се тя. — Предатели! Затова че не се унижават пред един деспот? Затова че подслоняват избягали роби, които искат да се приберат у дома? Затова че вярват в свят, по-добър от този ад, в който живеем? — Тя поклати глава и част от косата й се разроши. — Не искам да бъда неговият касапин.

И той не искаше. От мига, в който бе станала Шампион, му бе прилошало от работата, която кралят й бе възложил. Но това…

— Ти му даде клетва.

— Колко клетви наруши той пред владетелите на нещастните държави, които армиите му стъпкаха? Колко клетви е изрекъл той, докато се е възкачвал на трона, само за да плюе на тях след това?

— Той ще те убие, Селена. — Каол я хвана за раменете и я разтърси. — Ще те убие и ще накара мен да свърша това, за да ме накаже, че съм ти приятел. — Това бе ужасът, който го измъчваше. Страхът, който не му даваше мира. Нещото, което го държеше от другата страна на границата между двамата.

— Арчър ми дава истинска информация…

— Не ми пука за Арчър! Каква информация може да има този жиголо, че да ти помогне?

— Тайното движение от Терасен съществува — отвърна тя с влудяващо спокойствие. — Мога да използвам тази информация, за да се спазаря с краля да ме пусне. Или поне да ми съкрати договора. Да го съкрати достатъчно, че когато научи истината, вече да не съм тук.

— Вероятно ще нареди да те бият с камшици заради такава дързост! — изръмжа той. И тогава осъзна значението на последните й думи, които го зашлевиха като шамар. Че няма да е тук. — Къде ще идеш?

— Някъде — каза тя, — някъде далеч. Колкото се може по-далеч.

Дъхът му секна, но успя да каже:

— И какво ще правиш?

Тя сви рамене. И двамата осъзнаха, че я е стиснал до болка. Пусна я, но пръстите му жадуваха да я сграбчат отново, все едно така можеше да я задържи.

— Ще си живея живота, предполагам. Както искам аз. Поне веднъж. Като обикновено момиче.

— Колко далеч?

Синьо-златните й очи заблестяха.

— Ще пътувам, докато не намеря място, където не са чували за Адарлан. Стига такова да съществува.

И никога нямаше да се върне.

И понеже бе млада, невероятно умна, забавна и прекрасна, щеше да си намери мъж, който да се влюби в нея и да я направи своя съпруга. Това бе най-ужасното. Болката, ужасът, гневът от мисълта, че ще е с някой друг. Всеки неин поглед, всяка нейна дума…

Дори не знаеше кога е започнало.

— Тогава ще намерим това място заедно — каза той.

— Какво? — намръщи се тя.

— Ще дойда с теб.

И макар да не бе изрекъл думите като въпрос, и двамата знаеха, че я моли. Не искаше да мисли за това, което тя бе казала снощи — за срама, който бе изпитала, докато тя, дъщерята на Терасен, прегръща него, сина на Адарлан.

— Ами поста на капитан на стражата?

— Може би задълженията ми не са такава, каквито очаквах да бъдат.

Кралят пазеше тайни от него, толкова много тайни. Може би той не бе нищо повече от марионетка, част от илюзия, през която най-сетне бе започнал да вижда.

— Но ти обичаш страната си — каза Селена. — Не мога да те накарам да се откажеш от това.

Той видя болката, но и надеждата в очите й. Преди да разбере какво прави, прекоси разстоянието между тях, постави едната си ръка на кръста й, а другата на рамото й.

— Ако те изпусна, ще бъда най-големият глупак в целия проклет свят.

И тогава сълзите закапаха по лицето й, а устата й се изкриви.

— Защо плачеш? — отдръпна се той назад, но без да я пуска.

— Понеже — каза тя и гласът й потрепери, — понеже ми напомняш за това какъв може да бъде светът. Какъв трябва да бъде!

Никога не бе имало граница между тях. Само глупавите му страх и гордост. От мига, в който я бе измъкнал от мината в Ендовиер и тя го бе погледнала гордо, въпреки годината, изкарана в онзи ад на земята, Каол бе вървял към това. Към нея.

Той обърса сълзите й, след което повдигна брадичката й и я целуна.

* * *

Целувката я погълна.

Бе като да се озове у дома или да се роди, или внезапно да открие половината от себе си, която винаги й е липсвала.

Устните му бяха горещи и нежни — и все пак внимателни. След миг той се отдръпна, за да я погледне в очите. Тя потръпна от нуждата да го докосне, да усети допира му върху себе си. Да го почувства. Бе готова да се откаже от всичко, за да е с него.

Прегърна го с две ръце през врата, а устните им се срещнаха във втора целувка, която изпепели света.

* * *

Селена не знаеше колко дълго са стояли на покрива, преплетени един с друг, срещнали устни и ръце, докато тя не простена и не го изведе от градината, надолу по стълбите и към каляската, която ги чакаше навън. По пътя към дома Каол стори такива неща с ухото и врата й, че тя забрави собственото си име. Когато стигнаха вратите на замъка, успяха да се приведат в приличен вид и да запазят уважително разстояние помежду си, докато той я изпращаше до покоите й. Макар всяка фибра от нея да бе толкова нагорещена, че бе цяло чудо, че успя да стигне вратата си, без да го натика в някой шкаф.

Но след това останаха насаме в покоите й, а после и пред вратата на спалнята й. Той спря, когато тя го хвана за ръка, за да го покани вътре.

— Сигурна ли си?

Тя вдигна длан към лицето му. Веднъж преди беше чакала — със Сам. И накрая бе станало прекалено късно. Но сега нямаше съмнение, нямаше страх или несигурност, все едно всичко, което се случваше между нея и Каол, бяха стъпки в танц, който водеше до тук.

— По-сигурна не съм била никога през живота си — отвърна тя. Очите му блеснаха със страст, която бе като огледало на нейната, и тя го целуна отново, след което го придърпа в спалнята. Той се остави да го отвлекат и дори не прекъсна целувката, когато Селена ритна вратата зад тях.

И тогава останаха само двамата. Моментът, в който между тях вече нямаше никакви прегради, настъпи, и Селена целуна Каол и му се отдаде изцяло.

* * *

Събуди се, когато зората надникна в стаята й. Каол все още я прегръщаше, както бе правил цяла нощ, все едно тя може да се изпари, докато спят. Селена се усмихна, притисна нос във врата му и вдиша от аромата му. Той се размърда, колкото да й даде знак, че се е събудил.

Ръцете му се раздвижиха в косата й.

— Няма начин да се вдигна заради едното тичане — промърмори той. Тя се засмя тихо.

Ръцете му слязоха надолу по гърба й, като дори не спряха на белега. Снощи бе целунал всичките й белези, по цялото тяло. Тя се усмихна.

— Как се чувстваш? — попита я той.

Все едно бе навсякъде и никъде. Все едно през целия си живот бе била полусляпа и чак сега виждаше всичко ясно. Все едно можеше да остане тук завинаги и да е щастлива.

— Уморена — призна на глас и той се напрегна. — Но пък щастлива.

Едва не изскимтя, когато той я пусна, колкото да се облегне на лакът и да я погледне в лицето.

— Но си добре, нали?

— Мисля, че „уморена, но щастлива“ е нормална реакция след първия път — завъртя очи тя.

И бе напълно сигурна, че ще трябва да пие от противозачатъчната киселина на Филипа веднага, щом се измъкне от леглото. Само бебе й липсваше сега!

— Какво? — попита той, когато Селена изсумтя.

— Нищо — поклати глава тя и се усмихна. След което прокара пръсти през косата му. Една мисъл обаче накара усмивката й да угасне. — Много ли ще загазиш заради това?

Видя как мускулестите му гърди се разширяват, когато си пое дълбоко въздух и отпуска глава на рамото й.

— Не знам. Може на краля да не му пропука. А може и да ме уволни. Или по-лошо. С него никога не можеш да си сигурен.

Тя прехапа долната си устна и го погали по гърба. От много време бе искала да го докосне така. От по-дълго, отколкото бе предполагала.

— Тогава ще го опазим в тайна. Ще прекарваме толкова време заедно, че никой да не забележи разликата.

Той отново се надигна и я погледна в очите.

— Не искам да мислиш, че съм съгласен да опазя тази връзка в тайна, защото ме срам. По какъвто и да е начин.

— Кой ти говори за срам? — Тя посочи голото си тяло, макар да бе покрито със завивка. — Честно казано, безкрайно съм доволна, че не си изкукуригал като петел, задето си минал през леглото ми. Аз бих го направила, ако се бях свалила.

— Любовта, която изпитваш към самата себе си, не знае граници…

— Никакви.

Той се приведе и я щипна по ухото, а пръстите на краката й се свиха.

— Не бива да казваме на Дориан — прошепна тя. — Той ще се досети, обзалагам се, но… не мисля, че трябва да му казваме направо.

Той прекъсна щипането.

— Знам. — Обаче се отдръпна и тя се напрегна, когато я огледа. — Вие още ли…

— Не. Отдавна не. — Облекчението в погледа му я накара да го целуне. — Но ако той разбере, това ще усложни всичко още повече.

Нямаше и представа как ще реагира, предвид колко напрегнати бяха нещата между двама им в последно време. Той бе достатъчно важен за живота на Каол и тя да не иска да разваля приятелството им.

— Та — каза той и я щипна по носа, — откога си искала…

— Това не Ви влиза в работата, капитан Уестфол. Няма да споделя, докато Вие не кажете.

Той отново я щипна по носа и тя го плесна през пръстите. Той обаче хвана ръката й и я задържа така, че да види аметистовия пръстен, който тя никога не сваляше, дори докато се къпе.

— От юледния бал. А може би и от по-рано. Може би дори от Самхейн, когато ти донесох този пръстен. Юледа обаче бе първият път, когато осъзнах, че не ми се нрави идеята да си с друг. — Той целуна върха на пръстите й. — Твой ред е.

— Няма да ти кажа — отвърна тя. Понеже не знаеше. Все още се чудеше кога бе станало. Имаше чувството, че винаги е искала Каол, от самото начало. Още от преди да се запознаят. Той отвори уста, за да възрази, но тя го придърпа върху себе си. — Стига приказки. Уморена съм, но все има един куп неща за правене, по-забавни от тичането.

Усмивката, с която Каол й отвърна, бе толкова жадна и лукава, че тя изпищя, когато той я придърпа под завивките.