Сара Дж. Маас
Среднощна корона (23)

22

Тишината на библиотеката обви Дориан като тежка завивка. Бе нарушавана само от прелистването на страниците, докато той четеше пространните родословни дървета, документи и история на семейството си. Не можеше да е единствен. Ако наистина притежаваше магия, дали същото не важеше и за Холин? При него се бе проявила чак сега, което означаваше, че при брат му може би щеше да се покаже след още девет години. Надяваше се дотогава да е научил как да я потиска, за да му предаде това знание. Не бе привързан към него, но не искаше момчето да загине — особено по начина, по който баща им щеше да ги умъртви, ако разбереше какво живее в кръвта им. Обезглавяване, насичане и ритуално изгаряне.

Пълно унищожение.

Нищо чудно, че елфите и феите бяха напуснали континента. Те бяха могъщи и мъдри, но Адарлан имаше военно превъзходство и оглупял народ, който бе готов на всичко поради глада и мизерията, които измъчваха кралството от десетилетия. Не само армиите бяха накарали елфите да избягат — същото сториха и хората, живели в обтегнати отношения с тях, както и смъртните, които владееха магията от поколения. Как щяха да реагират тези хора, ако узнаеха, че престолонаследникът е обременен със същото проклятие?

Дориан прокара пръст по фамилната линия на майка си. Тя бе осеяна с хавилиардовци. През последните няколко века двата рода се преплитаха и бяха дали на света не един и двама крале. Но той бе прекарал вече три часа на това място, а в никоя от старите книги не бе срещнал и споменаване на магьосници. Сушата бе продължила цели векове. Чрез бракове няколко човека с дарбата се бяха включили в кръвната линия, но децата им не разполагаха с никаква сила, независимо какви са били уменията на родителите им. Дали това бе просто съвпадение? Или такава бе волята на боговете?

Принцът затвори книгата и я върна на рафта. Протегна се към секцията от задната стена, в която бяха родословията, и извади най-старата книга, която успя да намери. Регистрите в нея стигаха чак до основаването на Адарлан.

На върха на родословното дърво бе Гавин Хавилиард, смъртният принц, който бе отвел своята бойна задруга в недрата на планините Рун, за да се изправи срещу Мрачния владетел Ераван. Битката била дълга и жестока и накрая само една трета от хората на Гавин се измъкнали живи от пещерите. Самият той излязъл от войната с невеста — принцеса Елена, дъщерята на краля на елфите Бранън, първи владетел на Терасен. Самата тя била полуелфа. Бранън дал днешната територия на Адарлан на Гавин като сватбен подарък и награда за жертвите, направени от принца и принцесата по време на войната. Оттогава досега кръвта на елф не се бе смесвала повторно с тази на Хавилиард. Дориан последва дървото надолу и надолу. Видя само имената на отдавна забравени семейства, чиито земи вече имаха съвсем различни имена.

Въздъхна, остави книгата настрана и разгледа рафта. Ако Елена наистина беше завещала магията си на неговия род, тогава отговорите сигурно можеха да се намерят тук.

Бе изненадан, че откри книгата тук, при положение че преди десет години баща му бе унищожил този аристократичен род. Но ето я — историята на рода Галантиус, започваща от самия крал на елфите. Дориан прелисти страниците и повдигна вежди. Бе знаел, че родът е благословен с магия, но това…

Това бе могъщество. Толкова силна бе кръвта на господарите на Терасен, че останалите кралства бяха живели в постоянен ужас кога ще пожелаят земите им.

Но те никога не го бяха направили.

Имаха дарбата, но никога не преминаха границите си — дори когато войната бе на прага им. Когато чуждите владетели ги заплашваха, отговорът бе бърз и безпощаден. Ала винаги единствено пазеха от границите си. Пазеха мира.

„Както трябваше да прави и баща ми.“

Въпреки цялата си сила, родът Галантиус бе загинал заедно с благородните си владетели. В книгата, която държеше, никой не си бе направил труда да отбележи домовете, които баща му бе ликвидирал, нито пък оцелелите, изпратени в изгнание. Без да има знанието и волята да направи това сам, Дориан затвори книгата, изкривил лице при спомена за имената, които бе видял. Що за трон щеше да наследи?

Ако наследницата на Терасен Елин Галантиус бе оживяла, дали щеше да стане приятелка, съюзничка? Дали нямаше да го оженят за нея?

Бе я виждал много отдавна, в дните преди кралството й да стане на пепел. Споменът бе смътен, но тя бе пакостливо момиче — и бе настроила грубоватия си братовчед срещу Дориан, задето бе полял роклята й с чай. Дориан потърка врата си. Разбира се, съдбата бе отредила братовчед й да стане генерал Едион Ашивер, най-свирепият воин на севера и верен генерал на своя баща. Дориан бе виждал Едион няколко пъти през годините и след всяка среща с надменния млад пълководец бе оставал с впечатлението, че Едион иска да го убие. Не без причина.

Дориан потръпна, остави книгата и се вторачи в рафта, все едно той щеше да отговори на въпросите му. Но принцът вече знаеше, че няма да намери нищо.

„Когато моментът настъпи, ще ти помогна…“

Дали Нехемия не знаеше какво има в него? Тя се бе държала странно в деня на дуела на Селена и Каин — бе рисувала символи във въздуха, а след това бе припаднала. А после той бе видял знака, пламнал на челото на Селена…

Някъде из библиотеката отекна часовник и Дориан погледна към коридора. Време беше да върви. Бе рожденият ден на Каол и трябваше най-малкото да поздрави приятеля си, преди Селена да го отмъкне. Разбира се, не го бяха поканили, а и Каол не бе показал с нищо, че Дориан е добре дошъл. Какво ли бе замислила?

Температурата в библиотеката спадна. Отнякъде повя ледено течение.

Не го интересуваше. Бе искрен, когато се закле пред Нехемия, че е приключил със Селена. Може би трябваше да каже на Каол, че е свободен да я ухажва. Никога не бе била негова. Дори не бе намеквала подобно нещо.

Можеше да я забрави. Трябваше да я забрави. Да я остави. Да я пусне. Да…

Внезапно от рафтовете се разхвърчаха книги, десетки от тях се понесоха в полет и се заблъскаха в него, докато той отстъпваше назад към коридора. Дориан закри лицето си, а когато звукът от кожа и хартия заглъхна, вдигна очи към каменната стена пред себе си и зяпна.

Половината книги от рафтовете ги бяха напуснали и лежаха пръснати наоколо, разхвърляни от невидима сила.

Той се спусна към тях и започна да ги връща обратно по местата им, макар и в произволен ред. Работеше максимално бързо с надеждата да приключи преди някой от кралските библиотекари да дойде да провери какъв е този шум. Отне му няколко минути, докато свърши. Сърцето му заби толкова силно, че се уплаши да не му стане лошо.

Ръцете му се разтрепериха, и то не само от страх. В него имаше някаква сила, която настояваше да бъде отприщена, да й бъде позволено да го обсеби…

Дориан сложи последната книга на рафта и избяга.

Не можеше да каже на никого. Не биваше да се доверява никому.

Когато стигна главната зала на библиотеката, забави ход и се престори, че се разхожда отпуснат. Дори успя да се усмихне на стария сбръчкан библиотекар, който му се поклони на минаване. Дориан му махна, преди да излезе през високите дъбови врати.

Не можеше да се довери никому.

Но вещицата на карнавала не го разпозна като принц. Вярно, дарбата не я бе излъгала при разговора й с Каол. Беше рисковано, ала Баба Жълтонога може би имаше отговори на въпросите му.

* * *

Селена не беше нервна. Все пак нямаше нищо — абсолютно нищо, — от което да се притеснява. Това бе просто една вечеря. Вечеря, която бе подготвяла седмици наред, във всеки свободен миг, през който не шпионираше онези хора в Рифтхолд. Вечеря, на която щеше да бъде сама. С Каол. А след миналата нощ…

Пое си дълбоко въздух, докато се оглеждаше в огледалото за последно, и с изненада установи, че трепери. Роклята й бе бледосиня и украсена с кристали, които я караха да прилича на блещукаща морска повърхност. Може би бе малко прекалено, но бе казала на Каол да се облече добре. Надяваше се той да си сложи нещо прилично, така че да не се чувства не на място.

Тя изсумтя. Богове, бе нервна, което бе пълна глупост. Какво толкова? Ставаше дума за една вечеря. Лапичка щеше да прекара нощта с Нехемия и… и ако не тръгнеше веднага, Селена щеше да закъснее.

Отказа да си позволи да нервничи и секунда повече. Взе хермелиновото палто от мястото, на което Филипа го бе оставила — на дивана в центъра на гардеробната.

Когато стигна коридора, Каол вече я чакаше на вратата. Дори от това разстояние виждаше, че очите му не я изпускаха, докато прекосяваше стълбите. Не бе изненадана, че е облечен в черно. Поне не бе в униформа. Туниката и панталоните му изглеждаха майсторски ушити. Дори като че ли бе сресал късата си коса.

Той наблюдаваше всяка нейна стъпка с неразгадаемото си изражение. Когато най-после спря пред него, леденият вятър от отворената врата лъхна лицето й. Не бе тичала тази сутрин, а той не бе дошъл да я измъкне навън.

— Честит рожден ден! — каза тя, преди Каол да успее да възрази срещу дрехите й.

Той вдигна поглед към лицето й, след което се усмихна леко и неразгадаемото изражение изчезна.

— Искам ли въобще да знам накъде ме водиш?

Тя му се ухили и нервите й се успокоиха.

— Някъде, където не е редно да видят един капитан на стражата. — Тя кимна с глава към каляската, която ги очакваше пред вратите на замъка. За кочияша и лакеите бе добре, че са пристигнали навреме. Бе заплашила, че ще ги одере живи, ако закъснеят. — Ще тръгваме ли?

Докато пътуваха из града, седнали един срещу друг в каляската, си говориха за всичко, освен за миналата нощ — за карнавала, за Лапичка, за врявата, която Холин вдигаше всеки ден. Дори започнаха да спорят дали пролетта ще настъпи скоро, или не. Когато стигнаха сградата — стара аптека — Каол вдигна вежди.

— Само чакай — каза Селена и го въведе в добре осветения магазин.

Собствениците им се усмихнаха и ги поведоха нагоре по тясно каменно стълбище. Каол не каза нищо, докато се катереха все по-нагоре и нагоре. Минаха втория етаж, после третия и накрая стигнаха преддверието на последния етаж. Бе толкова тясно, че Каол настъпа полите й. Тя обаче се обърна към него с усмивка.

— Не е астерионски жребец, но…

След което отвори вратата и пристъпи настрани, така че той да може да влезе.

Каол го направи, без да продума.

Бе прекарала цели часове в подреждането на всичко. На дневна светлина бе изглеждало мило, но сега…

Бе точно каквото си го бе представяла.

Покривът на аптеката представляваше закрита градина, пълна с цветя и растения в саксии, а също и с плодни дръвчета, украсени с малки блещукащи светлинки. Въздухът бе топъл и сладък, а до прозорците, гледащи към река Ейвъри, имаше малка маса за двама.

Каол огледа стаята и се завъртя.

— Това е градината на елфата от песента на Рена Голдсмит — каза тихо той. Златните му очи светнаха.

— Знам, че не е нещо особено… — преглътна тя.

— Никой не е правил такова нещо за мен — поклати глава той, оглеждайки градината. — Никога.

— Това е само една вечеря — каза тя, почеса се по врата и отиде до масата, понеже поривът да е до него бе така силен, че имаше нужда от нещо, което да ги разделя.

Той я последва и миг по-късно двама слуги се появиха със столове. Селена се усмихна леко, когато ръката на Каол се стрелна към меча, но той се усети, че не са попаднали в засада, погледна я гузно и седна.

Слугите им сипаха две чаши пенливо вино, а след това сервираха храната, която бяха приготвяли цял ден в кухнята на аптеката. Бе успяла да наеме за тази вечер готвачката от „Уилоус“ — за такава сума, че се изкуши да пререже гърлото на жената. Но пък си струваше парите.

Селена надигна чашата с вино.

— Наздраве! — каза тя. Бе си приготвила малка реч, но сега, след като бяха пристигнали тук и очите му светеха така, и след като я бе погледнал по начина, по който и онази вечер… всички думи се бяха изпарили от ума й.

Каол отпи от виното.

— Преди да забравя да го кажа, искам да ти благодаря. Това е… — Той отново огледа блестящата зимна градина, а също и реката отвъд стъклените стени. — Това е… — Отново поклати глава, остави чашата си и Селена видя блясък в очите му, който накара сърцето й да се свие. Той премигна и я погледна отново с усмивка. — Никой не е отбелязвал рождения ми ден с тържество, откакто бях малко дете.

— Чак пък тържество… — каза тя, докато се бореше с напрежението в сърцето си.

— Спри да го омаловажаваш. Това е най-хубавият подарък, който съм получавал от години.

Тя скръсти ръце и се облегна назад на стола, когато слугите пристигнаха с първото ястие — супа с варено месо от глиган.

— Дориан ти подари астерионски жребец.

Каол вдигна вежди към супата.

— Дориан обаче не знае любимата ми супа, нали? — След което погледна Селена и тя прехапа устни. — Откога ме следиш?

Тя се съсредоточи в супата.

— Не се ласкай толкова. Изкопчих информацията от готвача на замъка.

— Може и да си Асасинът на Адарлан — отвърна Каол, — но не си способна да изкопчиш нищо от Мегра. Ако беше опитала, щеше да стоиш пред мен с две насинени очи и счупен нос.

Тя се усмихна и хапна от вареното.

— Може да се имаш за загадъчен и мистериозен, капитане, но веднъж разбере ли човек къде да гледа, е лесно да те разчете. Всеки път, когато получехме глиганско, не успявах да хапна и лъжица, преди ти да изядеш цялата тенджера.

Той отметна глава назад и се разсмя. Звукът я загря цялата.

— А аз си мислех, че умело съм прикрил слабостите си.

— Само изчакай следващите ястия — усмихна се лукаво тя.

* * *

След като изядоха и последното парче от шоколадовата торта с лешници, пресушиха и последната бутилка пенливо вино, а слугите почистиха всичко и се сбогуваха, Селена се озова на малкия балкон в далечния край на покрива. Летните растения бяха погребани от плътна снежна покривка. Тя придърпа наметалото около себе си, взряна в далечната точка, където Ейвъри срещаше океана, а Каол бе застанал зад нея, облегнат на железните перила.

— Усещам мириса на пролетта във въздуха — каза той, когато ги лъхна слаб ветрец.

— Слава на боговете. Ако пак завали сняг, ще полудея.

Светлините на закритата градина осветяваха лицето му. Бе искала вечерята да е приятна изненада — начин, по който да покаже колко важен е той за нея… но реакцията му? Кога ли за последно се бе чувствал обичан? Освен онова момиче, което се бе отнесло с него ужасно, го имаше и проблема със семейството, отказало се от него само защото бе пожелал да бъде страж. А бяха твърде горделиви, за да приемат син, който служи на короната.

Имаха ли представа неговите родители, че в цялото кралство нямаше по-свестен и благороден човек от него? Че момчето, което бяха изхвърлили от живота си, се бе превърнало в мъжа, който всеки крал или кралица биха искали да имат за свой приближен? Не бе вярвала, че такива хора съществуват. Не и след смъртта на Сам. Не и след всичко, случило се оттогава.

Кралят бе заповядал да убият Каол, ако тя не се подчиняваше на заповедите му. Като се замислеше на каква опасност го подлага сега и колко много искаше да спечели — не само за себе си, а и за двама им…

— Трябва да ти кажа нещо — каза тихо тя. Кръвта нахлу в ушите й, особено когато той се обърна към нея усмихнат. — Преди да ти кажа, трябва да ми обещаеш, че няма да се ядосаш.

Усмивката му угасна.

— Защо ли имам лошо предчувствие за това…

— Само ми обещай.

Тя се хвана за перилата, а студеният метал почти изгори ръцете й. Той я погледна внимателно, след което кимна.

— Ще опитам.

И това беше достатъчно. Като истинска страхливка тя се извърна от него и се загледа в далечния океан.

— Не съм убила никого от хората, които кралят ми заповяда да ликвидирам. — Мълчание. Не посмя дори да го погледне. — Фалшифицирах смъртта им и ги измъкнах от домовете им. Предлагах им да избягат или да умрат, а след това намирах трупове от моргите. Единственият човек, когото съм убила досега, е Дейвис, а той дори не бе официална мишена. В края на месеца, след като Арчър уреди делата си, ще инсценирам и неговата смърт, а той ще отплава със следващия кораб от Рифтхолд.

Сърцето й бе свито толкова, че я заболя, когато го погледна.

Лицето на Каол бе пребледняло като платно. Той отстъпи назад и поклати глава.

— Ти си полудяла.