Сара Дж. Маас
Среднощна корона (21)

20

— Морт — каза Селена и черепът отвори едното си око.

— Много е грубо да будиш някого, докато спи — каза той сънен.

— По-добре ли щеше да ти е, ако бях потропала по лицето ти?

Той я погледна накриво.

— Трябва да разбера нещо — повдигна тя амулета. — Тази огърлица… наистина ли има сила?

— Естествено.

— Но тя е на хиляди години?

— И какво от това? — прозя се Морт. — Тя е вълшебна. Вълшебствата не стареят като останалите неща.

— Но какво всъщност прави?

— Ами пази те, както ти каза Елена. От уроки, макар че ти правиш всичко по силите си, за да си навлечеш сама белята.

Селена отвори вратата.

— Мисля, че знам какво прави.

Може би бе съвпадение, но гатанката бе прецизно подготвена. Може би Дейвис бе търсил същото нещо, което Елена искаше да открие — източника на силите на краля. Това можеше да е първата стъпка към разкриването му.

— Сигурно грешиш — каза Морт, докато го подминаваше. — Само казвам.

Но тя не го послуша. Отиде до кухото око на стената и се изправи на пръсти, за да погледне през него. Стената от другата страна бе все така празна. Селена свали огърлицата, внимателно повдигна амулета към окото и…

Той пасна. Горе-долу. Дъхът й секна. Селена се повдигна към дупката и надникна през мъничката златна рамка. И…

Нищо. Стената не се промени. Не изплува гигантски Знак на Уирда. Тя обърна окото, но получи същия резултат. Опита и от двете страни, наопаки, под ъгъл… И нищо. Все същата тъпа бяла стена, осветена от лунната светлина, процеждаща се от някакъв процеп отгоре.

Тя притисна камъка и потърси някаква врата или подвижен панел.

— Но това е Окото на Елена! Само през окото може да се види истината! За какво друго око може да става дума?

— Извади своето и провери — обади се Морт от вратата.

— Защо не работи? Заклинание ли трябва да изрека?

Тя погледна към саркофага на кралицата. Може би магията се разкриваше с древни думи, които се криеха под носа й. Не ставаше ли така винаги? Тя намести обратно амулета в камъка.

— Ах! — извика тя в нощния въздух, като рецитираше думите, издълбани на гроба на Елена. — Времената на Разлома!

Нищо не се случи.

Морт се изсмя. Тя взе амулета от стената.

— Мразя това! Мразя тази тъпа гробница, тъпите загадки и мистерии!

Добре. Хубаво. Нехемия беше права. Амулетът не водеше доникъде. А тя бе ужасна приятелка, която не я слушаше и й нямаше доверие.

— Нали ти казах, че няма да стане?

— Как тогава да стане? Тази гатанка се отнася за нещо в гробницата, което е зад стената, нали?

— Да, но още не си задала правилния въпрос.

— Зададох ти десетки въпроси! И ти не отговори на нито един от тях!

— Ела друг път — започна той, но Селена вече се катереше нагоре по стълбите.

* * *

Селена стоеше на ръба на една клисура, а студеният северен вятър рошеше косата й. Бе сънувала това и преди. Винаги на това място, винаги през тази нощ в годината.

Зад нея се разстилаше камениста пустош, а пред очите й зееше огромна пропаст. Оттатък имаше мрачен лес, в който кипеше живот.

На обраслия с трева ръб от другата страна на пропастта стоеше бял елен, който я наблюдаваше с древните си очи. Огромните му рога сияеха на лунната светлина и го покриваха със сребрист блясък, точно както си го спомняше. В нощ, студена като тази, го бе видяла през решетките на затворническия фургон, водещ я към Ендовиер. Проблясък на един свят, преди да бъде изгорен до пепел.

Двамата се наблюдаваха един друг в тишина.

Тя направи половин крачка към ръба, но се спря, когато няколко камъчета се свлякоха надолу по склона. Мракът на клисурата нямаше край. Нито пък начало. Сякаш тъмнината дишаше и пулсираше с шепота на заглъхнали спомени и забравени лица. На Селена понякога й се струваше, че мракът отвръща на погледа й — и лицето му е нейното собствено.

Можеше да се закълне, че чува някъде под мрака ромона на полузамръзнала река, прииждаща от топящите се снегове на Планините на Еленовите рога. Блясък на мълния и звук от копита по меката земя. Селена погледна нагоре. Еленът бе дошъл по-близо и бе навел глава, сякаш я канеше да се присъедини към него.

Но клисурата само стана още по-широка, като пастта на огромен звяр, който иска да погълне света.

Селена не я прекоси, а еленът се обърна назад и си тръгна. Стъпките му заглъхнаха и той изчезна в плетеницата на вечната дъбрава.

* * *

Селена се събуди в мрака. От огъня в камината бе останала само жарава, а луната бе изгряла.

Огледа тавана и леките сенки, хвърлени от светлините на града. Винаги сънуваше един и същи сън, винаги тази нощ. Все едно можеше да забрави деня, в който всичко, което бе обичала, й бе отнето, а тя се бе събудила обляна с чужда кръв.

Стана от леглото, а Лапичка скочи подире й. Направи няколко крачки, след което застана в центъра на стаята и се загледа в мрака, все едно безкрайната клисура все още я зовеше. Лапичка потърка муцуна в краката й, а Селена се наведе, за да погали кученцето по главата.

За миг останаха неподвижни, загледани в безкрайната чернота.

Селена излезе от замъка много преди настъпването на зората.

* * *

Когато Селена не отиде призори в казармите при Каол, той я изчака десет минути, преди да нахлуе в покоите й. Това, че не й се излизаше в студа, не бе добро извинение да прекрати тренировките си. А и му бе особено интересно да научи как е отмъкнала астерионската кобила от господаря на Ксандрия. Той поклати глава и се усмихна при мисълта. Само Селена би дръзнала да стори подобно нещо.

Усмивката му угасна, когато стигна покоите й и завари Нехемия на малката масичка във фоайето, с чаша горещ чай пред себе си. Пред принцесата имаше купчина с книги и когато той влезе, тя вдигна очи от една от тях. Каол се поклони, а тя каза само:

— Не е тук.

Вратата към спалнята на Селена бе широко отворена и разкриваше, че леглото й е празно и вече оправено.

— Къде е тогава?

Погледът на Нехемия омекна и тя взе една бележка, която стоеше поставена между книгите.

— Взела си е почивен ден — каза тя и прочете бележката, преди да я остави долу. — Предполагам, че е толкова далеч от града, колкото би й позволил половин ден езда.

— Защо?

Нехемия се усмихна тъжно.

— Защото днес се навършват десет години от смъртта на родителите й.