Сара Дж. Маас
Среднощна корона (19)

18

Селена бе седнала в приемната на имението на Арчър и се мръщеше към камината. Не бе докоснала чая, който икономът й бе донесъл на ниската мраморна маса, макар да си бе хапнала два еклера и една шоколадова пастичка, докато чакаше Арчър да се върне. Тя можеше да дойде и по-късно, но навън бе студено, а и още бе уморена от стоенето на пост през миналата нощ. Освен това й трябваше нещо, което да я разсее от танца с Каол.

След края на валса, той просто й бе казал, че ако отново избяга от пост, ще пробие дупка в леда, покрил езерото в градината, и ще я хвърли вътре. А след това, все едно не бе танцувал с нея така, че коленете й да се разтреперят, я бе оставил вън на студа. Може би си бе въобразила всичко това. А може би студът я бе накарал да оглупее.

По време на първия си урок по Знаци на Уирда бе толкова разсеяна, че Нехемия сериозно й се бе скарала. Селена обвиняваше сложния и нелеп език. Преди бе научила няколко чужди езика, които да й помагат да влиза на места, където адарланският няма да е достатъчен — но езикът на Уирда нямаше нищо общо с тях. Да се опитва да го усвои, докато си блъска главата над лабиринта на име Каол Уестфол, бе невъзможно.

Селена чу как вратата се отваря, после — приглушени думи и забързани стъпки. После изникна красивото лице на Арчър.

— Дай ми само момент да се освежа.

— Няма нужда — изправи се тя. — Няма да отнеме много време.

Зелените очи на Арчър блеснаха, но той влезе в салона и затвори махагоновата врата зад гърба си.

— Седни — каза му тя, без да я е грижа, че това е неговият дом.

Арчър се подчини и седна на креслото до дивана. Лицето му бе зачервено от студа, а това правеше зелените му очи да изглеждат още по-красиви.

Тя кръстоса крака.

— Ако икономът ти не спре да подслушва през ключалката, ще му отрежа ушите и ще ги натикам в гърлото му.

Чу се приглушено прокашляне, последвано от отдалечаващи се стъпки. След като бе сигурна, че вече никой не ги шпионира, тя се облегна обратно на дивана.

— Трябва ми нещо повече от списък с имена. Искам да знам какво правят, какво мислят и какво знаят за краля.

— Ще ми трябва повече време, Селена — пребледня лицето на Арчър.

— Имаш повече от три седмици.

— Но ще ми трябват пет.

— Кралят ми даде месец да те убия. Вече ми е трудно да убеждавам останалите, че си трудна мишена. Не мога да ти отпусна повече време.

— Но аз трябва да уредя нещата си в Рифтхолд и да ти събера информация. След смъртта на Дейвис всички са особено внимателни и не смеят да продумат нищо.

— Знаят ли, че смъртта на Дейвис стана по погрешка?

— В Рифтхолд ставаш много грешки, така че всички подозираме, че повечето не са такива. — Той прокара ръце през косата си. — Дай ми малко повече време.

— Нямам такова, че да ти го дам. Имената не ми стигат, Арчър.

— Ами престолонаследникът, капитанът на стражата? Те нямат ли нужната ти информация? Доколкото знам, си близка с тях…

— Какво знаеш за тях? — озъби се тя.

Арчър я погледна хитро.

— Нима смяташ, че не познах капитана на стражата в деня, в който уж случайно попадна на мен пред „Уилоус“? — Вниманието му се насочи към ръката й, която държеше кинжала. — Да не си му казала за плана да ме опазиш жив?

— Не — отвърна тя и ръката й отпусна хватката около оръжието. — Не съм. Не желая да ги замесвам.

— Или просто им нямаш доверие?

Селена отново стана на крака.

— Правиш твърде много предположения, Арчър. — Тя отиде до вратата и я отвори. Иконома го нямаше. Тя погледна през рамо към Арчър, който я следеше с ококорени очи. — Имаш време до края на седмицата, което са шест дни, за да ми намериш повече информация. Ако не успееш, следващата ми визита далеч няма да е толкова приятна.

Тя не му даде време да отговори, а напусна приемната, взе наметалото си от най-близкия гардероб и излезе обратно на мразовитите улици.

* * *

Картите и статистиките пред Дориан трябваше да са сгрешени. Някой се шегуваше с него. Бе невъзможно в Калакула да има толкова много роби.

Седнал на дългата маса в съвещателната зала на баща си, Дориан огледа мъжете около себе си. Никой не изглеждаше изненадан, никой не беше ядосан. Съветник Мълисън, който бе проявил специален интерес към Калакула, направо грееше.

Трябваше да се пребори за присъствието на Нехемия на съвещанието. Нямаше обаче нищо, което тя да може да каже, за да повлияе на решение, което очевидно вече бе взето.

Баща му се усмихваше леко към Роланд, подпрял глава на юмрука си. Черният пръстен на ръката на краля блещукаше с мрачната светлина, отразена от огромната камина с форма на чудовищна паст. Тя сякаш се канеше да погълне залата.

Роланд посочи към картата от мястото си до Перингтън. На неговата ръка също имаше черен пръстен, както и на тази на херцога.

— Както виждате, Калакула не може да функционира с толкова много роби. Мините са твърде малко, за да ги поберат, и макар да ги караме да копаят нови тунели, работата им удря на камък. — Роланд се усмихна. — Но малко на север оттам, в южния край на Оуквалдския лес, хората ни откриха находища на желязо, които, изглежда, заемат огромно пространство. Достатъчно близо е до Калакула, че да ни позволи да издигнем няколко сгради с допълнителна бройка стражи и пазачи, да приемем още повече роби и да започнем работа на мига.

Няколко души зашептяха впечатлени, а кралят кимна на Роланд. Дориан стисна зъби. Три еднакви черни пръстена. Какво ли обаче символизираха? Имаха ли някаква връзка помежду си? Как Роланд бе влязъл под кожата на баща му и Перингтън така бързо? Заради това, че подкрепяше места като Калакула?

Думите на Нехемия от миналата нощ не спираха да отекват в главата му. Бе видял белезите по гърба на Селена отблизо. Плътта й бе обезобразена по начин, който го караше да трепери от гняв. Колко ли хора като нея гниеха в трудовите лагери?

— А къде ще спят робите? — попита внезапно Дориан. — И за тях ли ще строим подслон?

Всички, включително баща му, го погледнаха, а Роланд само сви рамене.

— Те са роби. За какво ни е да им строим заслони, като могат да спят в мините? Така тъкмо няма да губим време да ги изкарваме навън и да ги връщаме вътре всяка сутрин.

Чу се одобрително мърморене. Дориан погледна към Роланд.

— Щом имаме толкова много роби, защо не пуснем някои от тях? Едва ли всички са бунтовници и престъпници.

— Дръж си езика зад зъбите, принце — изръмжа баща му като звяр. И като крал, който се обръща към свой поданик, а не като родител, който разговаря с детето си. Въпреки това, леденият гняв, който изпитваше при спомена за белезите по гърба на Селена, измършавялото й тяло, изпито лице и отчаян поглед, не напуснаха Дориан. Той отново си спомни думите на Нехемия.

Това, през което Селена бе преминала, бе щастие в сравнение със съдбата на останалите.

Дориан погледна към баща си, чието лице бе потъмняло от гняв.

— Значи това е планът? След като сме завладели целия континент, ще хвърлим всички в Калакула и Ендовиер, докато не остане никой свободен в кралството, който да не е адарланец?

Тишина.

Яростта му го отведе до мястото, в което бе усетил древната сила, събудена от докосването на Нехемия.

— Ако продължиш да затягаш каишката, накрая тя ще се скъса — каза Дориан на баща си, а после се обърна към Роланд и Мълисън. — Защо вие не прекарате година в Калакула и след това не ми разясните плана си за разширяване на трудовия лагер?

Баща му удари с ръце по масата така, че каните и чашите по нея иззвъняха.

— Принце, ако не замълчиш, ще те изхвърля от тази зала преди гласуването.

Но Дориан стана от мястото си. Нехемия бе права. Не се бе борил за другите в Ендовиер. Не му бе стискало.

— Чух достатъчно — излая той на баща си, на Роланд и Мълисън, на Перингтън и на всички присъстващи благородници. — Искате гласа ми? Ето го. Не. Нито сега, нито никога.

Баща му изръмжа, но Дориан вече бе прекосил червения мраморен под, бе подминал отвратителната камина и бе продължил през вратите по сияйните коридори на стъкления замък.

Не знаеше къде отива, само че му бе студено, ужасяващо студено. А студът подклаждаше гнева му. Той слезе по едно стълбище, а след това и по друго, докато не се озова в каменния замък. После продължи да слиза надолу и накрая стигна до една изоставена зала, в която никой не можеше да го види. След това вдигна юмрук и удари по стената.

Камъкът се напука под ръката му.

Не беше малка пукнатина, а подобна на паяжина, която продължи да расте към прозореца вдясно, докато…

Прозорецът избухна и стъклото се пръсна във всички посоки. Дориан приклекна и наведе глава. Вътре влезе въздух, толкова леден, че погледът му се замъгли, но той само коленичи и зарови пръсти в косата си. Дишаше дълбоко и изчака гневът да го напусне.

Това не беше възможно. Явно бе ударил стената не където трябва или тя бе толкова древна, че просто бе чакала нещо подобно. Не бе чувал камък да се разпада така. Пукнатина, която да расте като живо същество… А после прозорецът…

Сърцето на Дориан заби бясно. Той свали ръце от главата си и ги огледа. Не бяха одраскани или насинени, дори не го боляха. А бе ударил стената с всичка сила. Можеше — не, трябваше — да си е счупил ръката. Но дори по кокалчетата му нямаше никаква следа от удара, освен че бяха побелели от това, че са стиснати в юмрук.

Дориан се изправи на разтрепераните си крака и огледа щетата.

Стената бе напукана, но бе останала цяла. Древният прозорец обаче бе напълно разбит. А на мястото, където принцът бе коленичил…

Съвършен кръг, без следа от отломки — стъклата и парчетата дърво се бяха посипали навсякъде наоколо, но не вътре в него.

Това бе невъзможно. Защото магията беше…

Магията…

Дориан падна на колене и повърна.

* * *

Свита на дивана до Каол, Селена отпи от чая си и се намръщи.

— Не можеш ли да си наемеш слугиня като Филипа, така че някой да ни носи сладки?

— Ти вече не посещаваш ли покоите си? — повдигна вежди Каол.

Не. Не и ако можеше да не го прави. Не и с Елена, Морт и останалите безумия на една тайна врата разстояние. Друг път щеше да потърси убежище в библиотеката, но вече и там не бе спокойно. Не и с всички тайни, само при мисълта за които й се завиваше свят. За миг се запита дали Нехемия не е открила нещо за гатанката в кабинета на Дейвис. Трябваше да я попита утре.

Тя изрита Каол в ребрата.

— Казвам само, че от време на време ми се дояжда шоколад.

Той притвори очи.

— А също ябълкова торта, филия хляб, малко печено, около едно кило курабийки и… — Той се разсмя, когато тя опря крак в лицето му и го побутна. След това я хвана за петата и не я пусна, когато тя се опита да се измъкне. — Вярно е и го знаеш, Лена.

— И какво, ако е вярно? Не съм ли спечелила правото си да ям колкото и когато ми се яде?

Тя измъкна крака си от хватката му и усмивката на лицето му избледня.

— Спечели си го — каза той толкова тихо, че едвам се чу от припукващия огън. След няколко мига мълчание се изправи и отиде до вратата.

Тя се надигна на лакти.

— Къде отиваш?

Той отвори вратата.

— Да ти взема шоколадов кекс.

Когато се върна и изядоха половината кекс, който бе отмъкнал от кухните, Селена се излегна на дивана, подпряла ръка на пълния си стомах. Каол вече се бе изтегнал на възглавниците и спеше дълбоко. Дори и той се бе уморил след дежурството до късно миналата нощ и ставането по изгрев за традиционното им бягане.

Защо не го бе оставила да се наспи?

„Знаеш ли, някога придворните не са били такива — бе казала Нехемия. — Имало е времена, в които хората са ценели верността и лоялността и са служели на владетеля си от уважение, а не от страх. Дали такъв двор ще се появи отново?“

Селена не бе отговорила на Нехемия. Не бе искала да обсъжда това. Но като гледаше към Каол сега, към мъжа, който той беше и в когото се превръщаше…

„Да — помисли си тя. — Да, Нехемия. Може да се появи отново, ако има повече мъже като него.“

Но не и в света на този крал, осъзна тя. Той би смазал подобен двор преди Нехемия да го издигне. Ако кралят се махнеше, дворът от мечтите на принцесата можеше да промени света, да премахне последствията от десетилетие на ужас и жестокости, да възстанови земите, погубени от огъня на завоеванието, и да събере отломките от кралствата, които Адарлан бе прекършил.

И в такъв свят…

Селена преглътна. Тя и Каол никога нямаше да са нормално момиче и момче, но може би щяха да имат свой живот. Тя искаше този живот. Макар и след снощния им танц Каол да се правеше, че нищо не се е случило, то се беше случило. Беше й отнело време да го осъзнае, но… тя искаше да живее с него.

Това бе светът, за който Нехемия мечтаеше. Светът, за който Селена понякога си позволяваше да копнее. Но той не беше нищо повече от късче надежда и спомен за някогашните кралства. Ако бунтовниците обаче наистина знаеха какви са плановете на краля, как да ги спрат и как да го унищожат — със или без Елин Галантиус и армията, която твърдяха, че тя събира…

Селена въздъхна и стана от дивана, като внимателно премести краката на Каол, така че да не го събуди. Обърна се назад — само веднъж, за да погали късата му коса, а после и бузата му. След това тихо излезе от стаята.

Без обаче да забравя остатъка от кекса.

* * *

Тъкмо се чудеше дали няма да й стане лошо, ако изяде целия кекс, когато зави по коридора и видя Дориан да седи на пода пред покоите й. Когато я видя, той вдигна очи и забеляза кекса. Селена се изчерви и вирна брадичка. Не бяха говорили след последния си спор за Роланд. Може би беше дошъл да се извини.

Редно беше.

Когато обаче приближи и Дориан стана на крака, тя видя по погледа в сапфирените му очи, че не е дошъл да се извинява.

— Малко е късно за посещения — каза вместо поздрав тя.

Дориан прибра ръце в джобовете си и се облегна на стената. Лицето му бе пребледняло, а очите му блуждаеха. Въпреки това успя да се усмихне.

— И за кекс е късно. Кухните ли опустоши?

Тя остана пред покоите си и го погледна. Изглеждаше добре — не беше ранен или насинен. Нещо обаче не беше както трябва.

— Какво търсиш тук?

Той избегна погледа й.

— Търсех Нехемия, но слугите й ми казаха, че е излязла. Мислех, че е дошла тук, че двете сте излезли на разходка.

— Не съм я виждала от сутринта. За какво ти е?

Дориан си пое дълбоко въздух и Селена внезапно осъзна колко студено е в коридора. Колко дълго бе стоял на мразовития под?

— Не… — отвърна той и поклати глава, сякаш за да се убеди в нещо. — Няма за какво.

След това понечи да си тръгне. Преди да се спре, тя отвори уста.

— Дориан. Какво не е наред?

Той се обърна. За миг тя видя нещо в погледа му, което й напомни за отдавна изчезнал свят — свят на цветове и сили, които все още посещаваха кошмарите й. Но после той премигна и то изчезна.

— Всичко е наред.

След това се отдалечи с ръце в джобовете.

— Да ти е сладко — каза през рамо и изчезна от погледа й.