Сара Дж. Маас
Среднощна корона (13)

12

Балът с маски се състоя в имение край река Ейвъри и бе толкова претъпкан, че Селена нямаше проблеми да влезе с Арчър. Филипа бе успяла да й намери елегантна бяла рокля, направена от пластове ефирна коприна, оформени като пера. Маска в подобен стил закриваше горната половина на лицето й, а бели перли и пера бяха вплетени в косата й.

Това, че балът бе с маски, се оказа на късмет, тъй като разпозна няколко от гостите. Това бяха най-вече други куртизанки, които бе познавала, дошли с мадам Кларис. Докато пътуваха с каляската, Арчър й бе обещал, че Аробин Хамел няма да присъства, нито пък Лизандра — куртизанка, с която Селена имаше дълга и неприятна история. Бе сигурна, че ако я види отново, ще я убие. Сега обаче дори видът на Кларис, която се носеше през бала и уреждаше поръченията на своите подчинени, почти я изкара извън нерви.

Докато Селена бе избрала костюма на лебед, Арчър се бе облякъл като вълк — със сиви туника и панталони и черни ботуши. Вълчата маска скриваше цялото му лице, освен чувствените му устни, които се изкривиха в хищна усмивка, щом тя го хвана под ръка.

— Бил съм и на по-хубави тържества — рече той, — но Дейвис има най-добрия готвач в Рифтхолд.

И наистина, масите в помещението изобилстваха от най-красивите и скъпи ястия, които бе виждала. Пасти с крем, курабийки, поръсени със захар и много, много шоколад. Може би щеше да успее да си хапне малко, преди да тръгне.

С усилие върна погледа си на Арчър.

— Откога ти е клиент?

Вълчата усмивка помръкна.

— От няколко години. Така забелязах промяната в поведението му. — Гласът му спадна до шепот, а думите му достигнаха само до нейните уши. — Стана параноичен. Яде по-малко и използва всяка възможност да се скрие в кабинета си.

От другата страна на балната зала имаше огромни прозорци, гледащи към бляскавата повърхност на река Ейвъри. Селена можеше да си ги представи отворени през лятото. Щеше да е красиво да танцуваш по брега на реката на фона на звездите и светлините на града.

— Имам пет минути, преди да започна смените си — каза Арчър, без да изпуска от поглед Кларис, която обикаляше помещението. — Тя ще очаква наддаване за мен в нощ като тази.

Стомахът на Селена се преобърна и тя установи, че се протяга да хване ръката му. Той обаче само се усмихна.

— Само още няколко седмици, нали? — В думите му имаше достатъчно горчивина, та тя да стисне пръстите му утешително.

— Точно така — закле се Селена.

Арчър кимна към пълен човек на средна възраст, който разговаряше с група добре облечени гости.

— Това е Дейвис — прошепна той. — Не съм виждал много по време на визитите си, но подозирам, че той е водачът в групата.

— И го подозираш, само защото си видял някакви хартийки из къщата?

Арчър прибра ръце в джобовете си.

— Една нощ преди два месеца бях тук, когато трима от приятелите му дойдоха. Всички те са ми клиенти. Казаха, че имало нещо спешно и когато Дейвис се измъкна от стаята…

— Ти случайно си чул всичко? — усмихна се коварно тя.

Арчър също се усмихна, но после отново стана сериозен и погледна към Дейвис, който наливаше вино на гостите около себе си. Включително на две момичета, които изглеждаха на не повече от шестнайсет. Усмивката на Селена също угасна. Ето това бе част от живота в Рифтхолд, която не й бе липсвала.

— Прекараха по-голямата част от времето да джафкат срещу краля, вместо да правят планове. И независимо от твърденията им, не мисля, че наистина ги интересува съдбата на Елин Галантиус. Мисля, че искат владетел, който да служи на техните интереси. Вероятно искат война само заради печалбите, които биха имали от нея. Ако дадат припаси на Галантиус…

— Тя ще им е длъжница. Не искат кралица, а марионетка. — Разбира се. Разбира се, че ще се стремят към нещо такова. — Тези хора от Терасен ли са изобщо?

— Не. Семейството на Дейвис е оттам, но той е прекарал целия си живот в Рифтхолд. Ако твърди, че е верен на Терасен, това не е истина.

— Подло копеле — озъби се тя.

— Сигурно — сви рамене Арчър, — но са отървали доста хора от кралските екзекутори. Нощта, в която приятелите му нахлуха в къщата, бе защото бяха измъкнали един от своите, преди да бъде разпитан. Отвели го от Рифтхолд рано сутринта на следващия ден.

Каол знаеше ли за това? Предвид начина, по който бе реагирал на убийството на Каин, тя не мислеше, че изтезанията и обесванията са част от работата му. Вероятно дори не му ги споменаваха. Нито на него, нито на Дориан.

Ако Каол обаче не отговаряше за разпитите, кой тогава се занимаваше с това? Този ли човек бе предоставил списъка предатели на краля?

Имаше да обмисли много неща. Всичко бе оплетено в паяжина от тайни.

— Можеш ли да ме вкараш в кабинета на Дейвис? Трябва да го огледам — попита Селена.

— Мила моя, защо, мислиш, те доведох тук? — ухили се Арчър и я поведе към близката врата. Слугинският вход. Никой не забеляза как се промъкват вътре, а и да бяха видели, щяха да предположат друго, предвид начина, по който ръцете на Арчър галеха раменете, ръцете и врата й.

Усмихнат изкусително, Арчър я вкара в малкия коридор, а после я поведе нагоре по стълбите, като внимаваше да я милва, в случай че някой ги погледне. Слугите обаче бяха затрупани с работа, а горният етаж бе тих и празен. Дървените стени и червеният килим бяха безупречни. Картините струваха цяло състояние и дори тя разпозна някои от художниците. Арчър се движеше с ловкост, вероятно придобита през годините, в които се бе измъквал от чужди спални. Стигнаха до заключена двойна врата.

Преди Селена да успее да извади една от иглите на Филипа, за да отвори ключалката, в ръката на Арчър се появи шперц. Той й се усмихна съучастнически и миг по-късно вратата се отвори, за да разкрие стая, цялата с рафтове книги, саксии цветя и застлана с изкусно изплетен син килим. В центъра имаше огромно бюро с две кресла пред него и стол до камината. Селена се спря на прага и провери тънкия кинжал в корсажа си. След това събра краката си, за да провери ножовете на бедрата си.

— Аз ще слизам — каза Арчър, като погледна към коридора зад тях. Шумът от забавата в балната зала се чуваше и тук. — Моля те, побързай.

Тя повдигна вежда, макар това да остана скрито от маската.

— Да не ми казваш как да си върша работата?

Той се приведе напред и докосна с устни врата й.

— Не бих си позволил — прошепна в кожата й. След това се завъртя на пети и се отдалечи.

Селена бързо затвори вратата, след което отиде до прозореца в другия край на стаята и спусна завесите. Слабата светлина, процеждаща се изпод вратата, й бе достатъчна, за да стигне до дървеното бюро и да запали едва свещ. Видя книжа, покани за днешния бал, счетоводна книга…

Всичко бе нормално. Напълно нормално. Тя претърси остатъка от бюрото, като отваряше чекмеджетата и потропваше по всяка повърхност, за да види дали няма нещо скрито. Когато не намери нищо, отиде до един от рафтовете и почука по книгите, за да провери дали част от тях не са кухи.

Канеше се да се откаже, когато едно заглавие привлече вниманието й. Книга с един-единствен Знак на Уирда, изписан на гръбчето й с кървавочервено мастило.

Издърпа я, изтича до бюрото, остави свещта и разтвори книгата.

Бе пълна със Знаци на Уирда. Имаше ги на всяка страница, заедно с думи от език, който не разбираше. Нехемия бе казала, че това е тайно познание, че Знаците са древни и забравени от векове. Заглавия като това се изгаряха с останалите магически книги. Тя бе намерила една в дворцовата библиотека — „Ходещите мъртъвци“, — но бе попаднала на нея напълно случайно. Знанието за употребата на Знаците бе изгубено, само семейството на Нехемия помнеше как се употребяват. Но тук, в ръцете й… Тя започна да прелиства книгата.

Някой бе написал изречение от вътрешната страна на задната корица. Селена приближи свещта, за да го прочете.

Бе гатанка — или някаква странно завъртяна фраза.

Можеш да видиш истината само през окото.

Какво ли означаваше това? И какво правеше корумпираният търговец Дейвис с книга, изписана със Знаците? Ако се опитваше да се бърка в плановете на краля…

Заради доброто на Ерилея Селена се надяваше кралят никога да не е чувал за Знаците.

Тя запомни гатанката. Можеше да си я запише, когато се върнеше в замъка, и евентуално да попита Нехемия дали знае какво означават думите и дали е чувала за Дейвис. Арчър може би й бе дал безценна информация, но очевидно не беше запознат с подробностите.

Много хора се бяха разорили след забраната на магията. Хора, които си бяха изкарвали хляба със силата й, останаха без нищо. Бе нормално да потърсят друг източник на сила, макар кралят да го бе обявил извън закона. Но това…

И тогава долетяха стъпките. Селена бързо остави книгата на рафта и погледна към прозореца. Роклята й бе твърде голяма, а прозорецът — твърде малък и твърде високо. Нямаше как да се измъкне оттам. А другият изход…

Ключалката на двойната врата изщрака.

Селена се облегна на бюрото и извади носната си кърпичка, след което се прегърби, и щом Дейвис влезе в кабинета си, започна да плаче жално.

Щом я видя, нисичкият пълен мъж спря, а цъфналата на лицето му усмивка угасна. За щастие, беше сам. Селена го приближи, като направи всичко възможно да изглежда засрамена.

— О! — каза тя, като попи с кърпичка несъществуващите си сълзи през процепа на маската. — Толкова съжалявам… имах нужда да остана насаме за малко и ми казаха да дойда тук.

Дейвис присви очи, след това завъртя ключа.

— Как влязохте? — Гласът му бе мазен и пресметлив, но в него се долавяше и страх.

— Чистачката — подсмръкна тя, треперейки. Надяваше се да не одерат жената жива заради това. Селена умишлено започна да заеква. — Моят любим… ме изостави.

Понякога наистина се чудеше дали няма нещо сбъркано в нея — плачеше с лекота.

Дейвис отново я погледна и устните му се изкривиха — не от жал, осъзна тя, а от презрение към глупавата сантиментална девойка, която лее сълзи и сополи по любимия си. Явно за него бе огромна загуба на време да утешава някой човек, който страда.

Мисълта, че Арчър трябваше да служи на тези хора като играчка…

Съсредоточи се върху дишането си. Просто трябваше да се измъкне оттук, без да предизвика подозренията на Дейвис. Една дума към стражите долу и тя щеше да загази повече, отколкото искаше. А можеше да завлече и Арчър със себе си.

Отново потрепери.

— Долу има гардеробна за дамите — каза Дейвис и пристъпи към нея, очевидно за да я придружи. Идеално.

Когато приближи, свали птичата си маска и разкри лице, което в младостта си вероятно бе било красиво. Годините и алкохолът обаче го бяха направили подпухнало. Носът бе червеникав от напуканите капиляри, а светлата му коса оредяваше.

Той пристъпи към нея и я хвана за ръка. Тя потърка очите си още веднъж и прибра кърпичката в джоба си.

— Благодаря ви — прошепна и погледна към пода, докато го хващаше за ръката, — простете, че нахлух така.

Чу как рязко си поема въздух, преди да види блясъка на стомана.

Обезвреди го с едно движение, като го тръшна на пода.

Но не и преди тънкото острие да одраска ръката й. Платът на роклята се скъса, когато тя притисна мъжа към килима, а по кожата й потече тънка струйка кръв.

— Никой няма ключ за този кабинет — изсъска Дейвис въпреки неизгодната си позиция. Смел ли беше, или глупав? — Дори и чистачката.

Селена премести ръката си, като потърси точките на врата му, които биха го изпратили в несвяст. Ако успееше да скрие ръката си, щеше да се измъкне незабелязано.

— Какво търсеше? — попита Дейвис. Дъхът му я лъхна на алкохол, а той се замята в хватката й. Тя не си направи труда да отговори, а той пробва да се изправи и да я събори. Тя го притисна с тежестта си и вдигна ръка, за да нанесе удар.

А той се изсмя.

— Не ти ли е любопитно да узнаеш с какво бях намазал по острието?

Можеше да му издере лицето с нокти заради мазната усмивка, с която я дари. С едно движение вдигна кинжала и го подуши.

Никога не можеше да забрави отвратителната мускусна миризма на глориела, слаба отрова, която обаче причиняваше часове парализа. Използваха я в нощта, когато я плениха, за да е безпомощна пред кралските стражи, които я хвърлиха в тъмниците.

— Точно колкото да те обезвреди, докато пристигнат стражите ми — ухили се триумфално Дейвис. — Те ще те отведат на по-усамотено място.

И там щяха да я изтезават. Нямаше нужда да го казва.

Копеле.

Колко ли отрова й бяха сложили? Драскотината бе къса и плитка. Тя обаче знаеше, че глориелата вече прониква в кръвта й, точно както когато бе лежала до размазания труп на Сам, а смрадливият пушек продължаваше да се просмуква в него. Трябваше да се маха. Сега.

Тя вдигна свободната си ръка, за да го повали в несвяст, но пръстите й бяха някак несвързани с останалата част от тялото й, а той бе силен въпреки ниския си ръст. Явно бе и обучен от някого, тъй като прекалено бързо я хвана за китките, за да я притисне към земята. Толкова силно я блъсна, че дъхът й секна. Зави й се свят и изтърва кинжала си. Глориелата действаше бързо. Прекалено бързо. Трябваше да се измъкне!

Връхлетя я паника. Роклята й пречеше, но тя фокусира малкото й останал контрол, за да го ритне така, че той да я изтърве.

— Кучка! — излая той и отново се метна към нея, но тя вече бе взела собствения му отровен кинжал. Миг по-късно Дейвис вече държеше врата си, а кръвта му изпръска роклята и ръцете й.

Той рухна до нея, хванал се с две ръце за гърлото, сякаш можеше да задържи живота си в него. Вече хриптеше, но Селена не бе в настроение да бъде милостива и не го довърши бързо, а само се изправи на крака. Дори не го погледна, а взе кинжала и сряза полата на роклята до коленете си. Миг по-късно отиде до малкия прозорец на кабинета му и огледа стражите и каляските долу. Всяка следваща мисъл, която минаваше през главата й, докато се изкачваше към ръба, ставаше все по-мътна и по-мътна.

Не знаеше как се е спасила и колко време й е отнело, но внезапно се озова на земята и се затича към главната порта. Стражите или слугите — не бе сигурна — се развикаха. А тя бягаше колкото се може по-бързо, макар с всеки удар на сърцето глориелата да й отнемаше все повече от контрола над собственото й тяло.

Вече беше в богаташкия квартал, близо до Кралския театър. Тя огледа небето в търсене на стъкления замък. Ето го! Бляскавите кули никога не й се бяха виждали толкова красиви и изкусителни. Трябваше да стигне до тях.

Селена стисна зъби и се затича през потъналия в мъгла свят.

* * *

Бяха й останали достатъчно сили, за да отмъкне палтото на един заспал на ъгъла пияница и да изтрие кръвта от лицето си. Но й трябваха няколко опита, за да запази ръцете си спокойни, докато тича. Когато наближи главните порти на замъка, прикри с палтото съсипаната си рокля. Стражите я разпознаха, въпреки че светлината беше твърде слаба, за да успеят да я огледат добре. Раната бе плитка и къса, можеше да се справи с нея.

Просто трябваше да влезе вътре, в безопасност…

Но се спъна по криволичещия път, който водеше към замъка, и бягането й се превърна в олюляване още преди да стигне. Не можеше да влезе през входа така, освен ако не искаше всички да разберат кой е виновен за смъртта на Дейвис.

Със залитане влезе през страничния вход, където железните порти бяха оставени открехнати. Те водеха към казармите, които също не бяха идеалното място за нея, но ставаха. Може би стражите щяха да останат дискретни.

„Единият крак пред другия, само още малко…“

Не си спомни как е влязла в казармите, само скърцането на металните панти, когато натисна вратите. Светлините на замъка я ослепиха, но поне знаеше, че е вътре.

Вратата към трапезарията бе отворена. Посрещнаха я звуците от смях и наздравици.

От студа ли изтръпваше, или от глориелата?

Трябваше да каже на някого, че има нужда от противоотрова. Просто да каже…

Подпря ръка на стената, а с другата задържа палтото около себе си. Промъкна се покрай столовата. Всяка глътка въздух й се струваше дълга като цял живот. Никой не я спря. Никой дори не я погледна.

В края на този коридор имаше врата, до която трябваше да стигне. Врата, която щеше да я отведе на сигурно място. Продължи да се подпира на стената и започна да брои вратите, покрай които преминаваше. Бе близо. Толкова близо. Наметалото й се закачи на една брава и се скъса.

Но тя стигна мечтаната врата, където щеше да е в безопасност. Пръстите й не усещаха дървото, когато я бутна и застана на прага.

Озова се в калейдоскоп от ярка светлина, дърво, камък и хартия… а в дъното му имаше познато лице, което я зяпна иззад бюрото.

Тя се задави и погледна надолу, за да види кръвта, която покриваше роклята, ръцете и дланите й. В кръвта виждаше Дейвис и разкъсаното му гърло.

— Каол — простена тя. Копнееше да види познатото лице.

Но той вече прекосяваше тичешком кабинета си. Извика името й точно когато коленете й се подгънаха и тя падна. Видя само златистите му очи и запази съзнание колкото да прошепне:

— Глориела.

А после светът потъна в мрак.