Сара Дж. Маас
Среднощна корона (11)

10

Дориан потръпна, докато влизаше в кучкарника и изтръскваше снега от червеното си наметало. Зад него Каол се опита да стопли длани с дъха си. Двамата младежи влязоха навътре, а сеното хрущеше под краката им. Дориан мразеше зимата — нетърпимия студ и това, че ботушите му сякаш винаги бяха влажни.

Бяха избрали да влезнат в замъка през кучкарника, понеже бе най-лесният начин да избегнат десетгодишния брат на Дориан, който се бе върнал от училище тази сутрин и вече бе започнал да раздава заповеди на всички, имали нещастието да се озоват на пътя му. Холин никога не би ги потърсил тук. Той мразеше животните.

Продължиха сред какофонията от лай и скимтене, а Дориан постоянно спираше, за да погали любимите си хрътки. Можеше да изкара целия ден тук — дори и само за да избегне пира по случай завръщането на Холин.

— Не мога да повярвам, че мама го върна от училище — промърмори той.

— Искала е да види сина си — отвърна Каол, докато все още разтриваше ръцете си, макар в кучкарника да бе много по-топло, отколкото навън. — А и с този бунт, който назрява срещу баща ти, Холин трябва да му е под око, докато нещата се наредят.

„Докато Селена избие предателите“ — бе това, което Каол нямаше нужда да изрича.

Дориан въздъхна.

— Дори не искам да си представям какъв абсурден подарък му е измислила мама. Помниш ли последния?

Каол се ухили. Бе трудно да забравят последния подарък, който Джорджина направи на сина си — четири бели понита с миниатюрна златна каляска, която Холин да управлява сам. Бе изпотъпкал половината цветя в любимата градина на кралицата.

Каол се отправи към вратата в далечния край на кучкарника.

— Знаеш, че не можеш да го избягваш вечно.

Дориан виждаше, че дори докато говори, очите на капитана следят за възможна заплаха. След толкова години Дориан бе свикнал с това, но то все още нараняваше гордостта му.

Минаха през стъклените врати и влязоха в замъка. За Дориан коридорът бе топъл и светъл. Цветя и вечнозелени венци украсяваха арките и масите. Но за Каол това вероятно бе място, в което може да се е спотаил враг.

— Може да се е променил през последните няколко месеца. Да е пораснал — предположи Каол.

— Така каза и миналото лято и едва не му избих зъбите.

— Слава на Уирда, че моят брат никога не смееше да ми отговаря — поклати глава Каол.

Дориан се опита да прикрие изненадата си. Откак преди години Каол бе абдикирал от титлата на наследник в Аниел, не бе виждал семейството си и рядко говореше за тях.

Дориан с радост щеше да убие бащата на Каол заради това, че му бе отнел наследството, и дори отказваше да се вижда с него, когато той идваше на аудиенция при краля в Рифтхолд. Каол никога не се оплакваше, но престолонаследникът знаеше, че всичко това го наранява.

— Напомни ми защо трябва да отида на тази вечеря? — шумно въздъхна Дориан.

— Защото татко ти ще убие и двама ни, ако не се покажеш да поздравиш брат си.

— Може и да наеме Селена за тази работа.

— Тя е заета тази вечер. Има среща с Арчър Фин.

— Не трябваше ли да го убива?

— Иска да получи информация от него. — Настъпи тишина. — Не го харесвам.

Дориан се скова. Бяха успели поне един следобед да не говорят за нея. И през тези няколко часа нещата бяха все едно нищо помежду им не се е променило. Само дето беше.

— Не смятам, че трябва да се плашиш от Арчър. Няма да ти я открадне. Всъщност до края на месеца трябва да е мъртъв.

Думите му прозвучаха по-остро и студено, отколкото искаше.

— Затова ли, мислиш, се безпокоя? — погледна го косо Каол.

„Да. И е очевидно за всички, освен за вас двамата.“

Той обаче не искаше да води този разговор с Каол, а и Каол със сигурност не искаше да говори за това с него, затова Дориан просто сви рамене.

— Тя ще се оправи, а ти ще се смееш сам на себе си, че си се безпокоил. Колкото и добре да е охраняван Арчър, тя неслучайно стана кралски шампион, нали така?

Каол кимна, ала Дориан прочете тревогата в очите му.

* * *

Селена знаеше, че алената рокля е леко скандална. Знаеше също, че изобщо не е подходяща за зимата, предвид широкото деколте и разголения гръб. През черните дантели дори се виждаше, че не носи корсет.

Арчър Фин обаче винаги бе харесвал дръзките жени, които предизвикват модата. А тази рокля с прилепналите корсаж и ръкави, и елегантната пола, падаща на вълни, бе нова и различна.

Затова, когато едва не се сблъска с Каол на излизане от покоите си, не остана изненадана, че той спря на място и премигна. Два пъти.

— Здравей и на теб! — усмихна му се Селена.

Каол остана на прага, а бронзовите му очи огледаха нея и роклята й. От глава до пети и обратно.

— Не те пускам с това.

Тя изсумтя и мина покрай него, като нарочно му разкри още по-провокативния си гръб.

— Не зависи от теб.

Каол тръгна подире й, докато тя се отправи към предната порта и очакващата я каляска.

— Ще настинеш до смърт.

— Не и с това — уви се тя в хермелиновото си палто.

— Поне оръжия носиш ли?

Тя слезе надолу по главното стълбище, което водеше към входната зала.

— Да, Каол, нося. Нося тази рокля, понеже искам Арчър да ме попита същото. Да реши, че нямам такива.

И наистина, по краката й имаше ножове, а фибите, които образуваха къдрава вълна в косата й, бяха дълги и остри. Предоставени й, за нейна радост, от Филипа, която бе казала, че не й прилича „да се разхожда със стоманени неща между гърдите“.

— О! — каза само Каол. Стигнаха главния вход в тишина, а когато приближиха огромните двойни врати, водещи към двора, Селена си сложи ръкавиците. Канеше се да излезе, когато Каол я хвана за рамото.

— Пази се — каза той, докато разглеждаше каляската, кочияша и лакея. Явно получиха одобрението му. — Не се излагай на риск.

— С това си вадя хляба.

Не трябваше да му разправя за това как са я хванали, да му позволява да я вижда уязвима. Сега щеше да се страхува за нея, да се съмнява в уменията й. Да я дразни до безкрай. Тя не знаеше защо го прави, но се отърси от допира му и изсъска.

— До утре!

Той изтръпна, все едно бе ударен, и се озъби.

— Как така до утре?

Глупавият гняв я обзе отново и тя се усмихна бавно.

— Ти си умно момче — каза и тръгна към каляската. — Сети се сам.

Каол продължи да я гледа, все едно не я познава. Бе напълно неподвижен. Не можеше да го остави да я мисли за ранима, глупава или неопитна. Не и след като бе пожертвала толкова много, за да стигне до тук. Може би не трябваше да го допуска до себе си. От идеята, че той я смята за слаба и че иска да я защити, й идеше да счупи нечия глава.

— Лека нощ — каза тя и преди да успее да осмисли какво всъщност е казала, се качи на каляската и отпътува.

После щеше да мисли за Каол. Сега трябваше да се съсредоточи върху Арчър и да измъкне истината от него.

* * *

Арчър я чакаше в специален ресторант, често посещаван от елита на Рифтхолд. Повечето от масите вече бяха заети, а скъпите дрехи и бижута на посетителите блестяха на слабата светлина.

Докато слугата на входа й помагаше да съблече палтото си, тя направи така, че Арчър да може да огледа хубаво разголения й гръб през черните дантели — които от своя страна скриваха белезите от Ендовиер. Усети, че и слугата я зяпа, но се направи, че не забелязва.

Арчър въздъхна и тя се обърна към него, за да види как клати глава широко ухилен.

— Красива, ослепителна… това са думите, които търсиш — каза тя и го хвана за ръката, а слугите ги упътиха към маса в една от нишите в богато украсената зала.

Арчър прокара пръст по червеното кадифе на ръкава й.

— Радвам се, че вкусът ти се е развил със самата теб. Както изглежда, и арогантността ти.

Тя и без това щеше да се усмихне. Поне така си каза.

Когато седнаха, им изрецитираха менюто и те поръчаха вино, а Селена установи, че се е загледала в красивото му лице.

— Та — каза тя и се облегна назад, — колко дами искат да ме убият заради това, че съм те заела за тази вечер?

— Ако ти кажа — засмя се тихо той, — ще побегнеш обратно към замъка.

— Още ли си се радваш на такова внимание?

Арчър махна с ръка и отпи от виното си.

— Още дължа пари на Кларис — каза той, споменавайки името на най-влиятелната мадам в столицата, — но… да. — Очите му заблещукаха весело. — А твоят сърдит приятел? Трябва ли да си пазя гърба от него?

Бе танц, прелюдия към онова, което предстоеше. Тя му намигна.

— Той е достатъчно умен, за да знае, че не може да ме заключи.

— Уирда да е на помощ на човека, който опита. Още помня каква фурия беше.

— А аз мислех, че си ме намирал за сладка.

— Сладка, да… като малкото на пума.

Тя се разсмя и отпи малко от виното си. Трябваше да остане трезва. Когато остави чашата си на масата, видя, че Арчър отново я удостоява с тъжния преценяващ поглед, който й бе отправил вчера.

— Мога ли да попитам как стана така, че работиш за него?

Знаеше, че има предвид краля. И знаеше, че не са единствените хора в ресторанта. От Арчър щеше да излезе добър убиец.

Може би подозренията на краля не бяха толкова безпочвени.

Тя обаче се бе подготвила и за този, и за други въпроси, затова само се усмихна злокобно:

— Изглежда, усилията ми са по-полезни за изграждането на една империя, отколкото за мината в Ендовиер. А и да работя за него не е много по-различно от това да работя за Аробин.

Последното не беше лъжа. Арчър кимна бавно.

— Професиите ни не са толкова различни. Всъщност не мога да преценя кое е по-лошо: да си трениран за бойното поле или за спалнята.

Ако си спомняше добре, Кларис го бе открила като скитащ из столицата дванайсетгодишен бездомен сирак и го бе взела, за да го обучи. А когато станал на седемнайсет и наддаването за девствеността му започнало, между клиентките настанала истинска битка.

— И аз не знам. Предполагам, че са еднакво ужасни. — Тя вдигна чашата вино за наздравица. — За честитите ни собственици.

Очите му се спряха за миг върху нея, преди да вдигне чашата и да промърмори:

— За нас.

Гласът му бе достатъчен, за да я накара да се изчерви, но погледът в очите му, извивката на божествените му устни… той също бе оръжие. Красиво, но смъртоносно оръжие.

Той се приведе напред и я прикова с поглед. Това бе предизвикателство — и интимна покана.

„Уирда и боговете да са ми на помощ.“

Този път наистина трябваше да отпие дълбока глътка от виното си.

— Няколко сладникави погледа няма да ти стигнат, за да ме прелъстиш, Арчър. Абсурдно е да очакваш, че номерата ти ще минат пред мен.

Той се разсмя дълбоко, а гласът му отекна в цялото й същество.

— Пък аз мисля, че ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че не ги използвам. Ако го бях направил, вече щяхме да сме напуснали ресторанта.

— Какво дръзко твърдение. Не мисля, че искаш да се надпреварваш с мен, когато става дума за номера.

— Ох, ако знаеш какво искам да правя с теб…

Никога не бе била толкова щастлива да види слуга през живота си, нито бе подозирала, че паница супа може да е толкова интересна.

* * *

Селена отпрати каляската си, само за да направи напук на Каол и да подкрепи думите си с дела, и се озова в каляската на Арчър. Самата вечеря бе минала приятно — като среща между стари приятели, прекарана в разговори за театъра, книгите и лошото време. Приятни и безопасни теми, макар той да бе продължил да я гледа все едно тя е плячката, а той — ловецът в едно дълго преследване.

Седнаха един до друг в каляската, достатъчно близо, че тя да усети елегантния му парфюм, който я караше да мисли за копринени чаршафи и светлина на свещи. Трябваше да реши какво ще прави.

Каляската спря и Селена надникна през мъничкия прозорец, за да види познато красиво имение. Арчър я погледна и внимателно пое пръстите й, преди да ги поднесе към устните си. Целувката бе нежна и бавна и накара кръвта й да кипне.

— Искаш ли да влезеш? — прошепна той.

— Свободна нощ ли имаш? — преглътна тежко тя.

Определено не очакваше това. И не го искаше… встрани от флирта.

Той вдигна глава, но задържа ръката й, а палецът погали пламналата й кожа.

— Когато го правя по свой избор, а не за пари, е съвсем различно, да знаеш.

Някой друг може би щеше да пропусне горчивината в гласа му, но тя бе израснала без да има право на избор и я разпозна. Измъкна ръката си от неговата.

— Мразиш ли живота си? — Думите й прозвучаха като шепот.

Арчър я погледна — истински, така, сякаш досега не я бе виждал.

— Понякога — призна той и очите му се загледаха през прозореца зад гърба й, в каменното имение отвъд. — Но някой ден ще събера парите да изплатя на Кларис всичко — и ще бъда свободен. Завинаги.

— Би изоставил професията си?

Той се усмихна криво. Това бе най-истинското от всичките му изражения, които бе видяла тази вечер.

— Тогава или ще бъда толкова богат, че да не ми се налага да работя, или толкова стар, че никой да не ме иска.

Тя си спомни времето, когато поне за малко бе свободна. Когато светът изглеждаше необятен и прекрасен и сякаш очакваше нея и Сам. Това бе свобода, за която още се бореше, защото макар да я бе изпитала само за миг, бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало.

Тя си пое дълбоко въздух и го погледна в очите. Часът бе настъпил.

— Кралят ме изпрати да те убия.