Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (35)

Глава 35. Отвъд воала

Навсякъде около тях от нищото заизвираха черни фигури, преграждайки пътя им наляво и надясно. Очи проблясваха през цепките на качулките, върховете на дузина светещи пръчки сочеха право към сърцата им, Джини ахна от ужас.

— На мен, Потър — повтори провлеченият глас на Луциус Малфой, когато той протегна ръката си с дланта нагоре.

Вътрешностите на Хари противно натежаха. Бяха ги хванали в капан и ги превъзхождаха числено в съотношение двама срещу един.

— На мен — каза отново Малфой.

— Къде е Сириус? — запита Хари.

Няколко смъртожадни се изсмяха. Груб женски глас изрече победоносно откъм средата на тъмните фигури вляво от Хари:

— Черният Лорд винаги знае!

— Винаги — повтори тихо Малфой — А сега ми дай предсказанието, Потър.

— Искам да зная къде е Сириус!

— Искам да зная къде е Сириус! — имитира го жената отляво. Тя и останалите смъртожадни се бяха приближили така, че бяха само на няколко крачки от Хари и другите. Светлината от пръчките им заслепяваше очите на Хари.

— Хванали сте го — каза Хари, отблъсквайки надигащата се в гърдите му паника, ужаса, с който се бе борил още откакто влязоха за пръв път в деветдесет и седмата редица — Той е тук. Знам, че е тук.

— Мъничкото бебенче ше шъбуди упляшено и ши помишли, че това, дето го е шънувало, е иштина — произнесе жената с противен, престорен бебешки глас. Хари усети, че Рон се размърда до него.

— Не прави нищо — промърмори Хари — Още не…

Жената, която го бе имитирала, избухна в дрезгав смях.

— Чувате ли го? Чувате ли го? Как дава наставления на другите деца, като че ли си мисли да се бие с нас!

— О, Белатрикс, ти не познаваш Потър като мен — тихо каза Малфой — Той притежава небивала склонност към героичното, Черният Лорд го разбира. Дай ми сега предсказанието, Потър.

— Знам, че Сириус е тук — каза Хари, при все че паниката стягаше гърдите му и не му даваше да диша — Знам, че сте го уловили!

И други от смъртожадните се захилиха, обаче най-силно се смееше жената.

— Време е да научиш разликата между реалността и сънищата, Потър — рече Малфой — А сега ми дай предсказанието, или ще започнем да използваме пръчките.

— Почвайте тогава — каза Хари, вдигайки собствената си пръчка на височината на гърдите. В същия момент от двете му страни се насочиха петте пръчки на Рон, Хърмаяни, Невил, Джини и Луна. Възелът в стомаха на Хари се стегна. Ако Сириус наистина не беше тук, той бе завел на смърт своите приятели напълно безсмислено…

Смъртожадните обаче не нападнаха.

— Предай предсказанието и никой няма да пострада — каза спокойно Малфой.

Сега беше ред на Хари да се изсмее.

— Да, правилно! — отвърна той — Да ви дам това… предсказание, значи? А вие просто ще ни оставите да офейкаме вкъщи, така ли?

Едва бе изрекъл това, когато смъртожадната изкрещя:

— Акцио предска…

Хари бе готов за това и викна: „Протего!“ още преди тя да довърши заклинанието си и въпреки че стъкленото кълбо се хлъзна към върховете на пръстите му, той успя да го удържи.

— О, то знаело как да си играе, мъничкото бебенце Потър — каза тя, а безумните и очи се пулеха през цепките на качулката и — Много добре тогава…

— КАЗАХ ТИ, НЕ! — изрева Луциус Малфой на жената — Ако го счупиш…!

Умът на Хари трескаво работеше. Смъртожадните се нуждаеха от това прашно, кръгло стъклено кълбо. Него то не го интересуваше. Той искаше само всички да се измъкнат живи, да е сигурен, че никой от приятелите му няма да плати ужасна цена заради глупостта му…

Жената пристъпи напред, на разстояние от другите и си смъкна качулката. Азкабан бе издълбал лицето на Белатрикс Лестранж, правейки го мършаво и прилично на череп, но то бе оживено от някакво трескаво, фанатично излъчване.

— Още убеждаване ли ти трябва? — каза тя, а гърдите и се повдигаха и спадаха бързо — Много добре… дръжте най-малката — заповяда тя на смъртожадните зад себе си — Нека да погледа, докато мъчим момиченцето. Аз ще го направя.

Хари усети как другите обградиха плътно Джини. Той пристъпи встрани, притиснал предсказанието към гърдите си, така че да бъде точно пред нея.

— Ще трябва да счупите това, ако поискате да нападнете когото и да било от нас — каза той на Белатрикс — Не мисля, че шефът ви ще бъде особено доволен, ако се върнете без него, не е ли така?

Тя не помръдна, само го гледаше втренчено, облизвайки тънките си устни с върха на езика си.

— Та за какво предсказание всъщност става дума? — запита Хари.

Той не можеше да измисли, какво друго да направи, освен да продължава да говори. Ръката на Невил бе притисната до неговата и той го усещаше, как трепери, долавяше забързаното дишане на някой от другите в тила си. Той се надяваше, че всички те се мъчат да измислят начин да се измъкнат, тъй като неговият ум беше празен.

— Какво предсказание ли? — повтори Белатрикс и усмивката изчезна от лицето й — Ти се шегуваш, Хари Потър.

— Не, не се шегувам — каза Хари, а погледът му скачаше от един смъртожаден на друг, търсейки слабо звено, място, през което биха могли да се измъкнат — За какво му е на Волдемор?

Няколко смъртожадни сподавено изсъскаха.

— Смееш да произнасяш името му? — пошепна Белатрикс.

— Аха — каза Хари, стискайки здраво стъкленото кълбо в очакване на нов опит да му го изтръгнат с магия — Да, нямам никакво затруднение да казвам Вол…

— Затвори си устата! — изкрещя Белатрикс — Дръзваш да произнасяш името му с недостойните си устни, смееш да го мърсиш с езика си на мелез, смееш да…

— А ти знаеш ли, че той също е мелез? — попита дръзко Хари. Хърмаяни слабо простена в ухото му — И Волдемор? Да, майка му е била вещица, но татко му е бил мъгъл — или ви е казвал, че е чистокръвен?

— ВЦЕПЕНИ…

— НЕ!

Лъч червена светлина бе излетял от края на пръчката на Белатрикс Лестранж, но Малфой го бе отразил, заклинанието му накара нейното да удари полицата на една стъпка вляво от Хари и няколко от стъклените кълба там се раздробиха.

Две фигури, перленобели като призраци и подвижни като дим, изникнаха на пода от парчетата счупено стъкло и всеки заговори, гласовете им се мъчеха да се заглушат един друг, така че само части от това, което казваха можеха да се чуят през крясъците на Малфой и Белатрикс.

— … По време на слънцестоенето ще се яви нов… — каза фигурата на някакъв стар, брадат мъж.

— НЕ НАПАДАЙ! НУЖДАЕМ СЕ ОТ ПРЕДСКАЗАНИЕТО!

— Той дръзна… той смее… — пищеше несвързано Белатрикс — застанал е тук… мръсен мелез!…

— ПОЧАКАЙ, ДОКАТО ВЗЕМЕМ ПРЕДСКАЗАНИЕТО! — изкряска Малфой.

— … и никой не ще дойде после… — каза фигурата на млада жена.

Двете фигури, които се бяха появили от строшените кълба се разтвориха във въздуха. Не остана и помен от тях и от някогашните им домове, освен късчета стъкло по пода. Те обаче бяха подсказали на Хари една идея. Трудното бе да я сподели с останалите.

— Не ми казахте, какво му е толкова особеното на това предсказание, което искате да ви предам — каза той, опитвайки се да спечели време. Той протегна бавно крак встрани, опипвайки наоколо за нечий друг крак.

— Не си играй с нас, Потър — промълви Малфой.

— Не си играя — рече Хари, насочил половината си внимание към разговора, а другата половина — към блуждаещия си крак. После той напипа нечии пръсти и ги настъпи. Едно рязко поемане на дъх зад него му подсказа, че те са били на Хърмаяни.

— Какво? — прошепна тя.

— Дъмбълдор никога ли не ти е казвал, че причината да носиш тоя белег е скрита в недрата на Отдела по мистерии? — ухили се подигравателно Малфой.

— Аз… какво? — каза Хари. За миг почти беше забравил плана си — Какво общо има белегът ми?

— Какво? — пошушна Хърмаяни още по-настоятелно зад него.

— Нима е възможно? — каза злорадо Малфой. Някои от смъртожадните отново се захилиха и под прикритието на смеха им Хари изсъска на Хърмаяни, мърдайки устните си колкото може по-малко:

— Разбийте полиците…

— Дъмбълдор никога не ти е казвал? — повтори Малфой. — Е, добре, това обяснява, защо не дойде по-рано, Потър, Черният Лорд се чудеше защо…

— … когато ви кажа…

— … не дотърча, когато той ти показа в съня ти мястото, където то е скрито. Той смяташе, че от естествено любопитство ще поискаш да чуеш точните думи…

— Тъй ли? — каза Хари. Той по-скоро усети, отколкото чу как зад гърба му Хърмаяни предаваше съобщението му на другите и се помъчи да продължи да говори, за да отвлече вниманието на смъртожадните — Значи той е искал да дойда да го взема, така ли? Защо?

— Защо ли? — Малфой изглеждаше невярващ, но очарован — Защото единствените хора, на които е позволено да вземат предсказанието от Отдела по загадки, Потър, са тия, за които то е било направено, както установи Черният Лорд, когато се опита да използва други хора, за да го откраднат за него.

— А защо той е искал да краде предсказание за мен?

— За двама ви, Потър, за двама ви… нима никога не си се питал, защо Черният Лорд се опита да те убие като бебе?

Хари се взря в цепките, през които проблясваха сивите очи на Малфой. Това пророчество ли бе причината да умрат родителите на Хари, причината той да носи белега си с форма на мълния? Нима стискаше в ръка отговора на всичките тези въпроси?

— Някой е направил предсказание за Волдемор и мен? — тихо попита той, вторачен в Луциус Малфой с пръсти, стиснали здраво топлото стъклено кълбо в ръката му. То едва ли беше по-голямо от снич и все още бе покрито с прах — И той ме е накарал да дойда да го взема вместо него? Не може ли да дойде да си го вземе сам?

— Да си го вземе сам? — изсмя се гръмогласно Белатрикс в се заля в безумен кикот — Черният Лорд да се разхожда из Министерството на магията тъкмо когато те така мило пренебрегват завръщането му? Черният Лорд да се разкрие пред Аврорите в момент, когато те си губят времето с моя скъп братовчед?

— Значи, той ви е пратил да му свършите мръсната работа вместо него, а? — каза Хари — Както се опита да накара Стърджис да го открадне… и Боуд?

— Много добре, Потър, много добре… — рече бавно Малфой. — Но Черният Лорд знае, че не си глу…

— ХАЙДЕ! — кресна Хари.

Пет различни гласа зад него изреваха: „РЕДУКТО!“ Пет заклинания полетяха в пет различни посоки и полиците срещу тях се взривиха при удара им, извисяващата се постройка се люшна и стотина стъклени кълба се пръснаха на парчета. Във въздуха се появиха и заплуваха перленобели фигури, техните гласове, отглас от кой знае кои отдавна отминали времена, отекнаха през потока от счупено стъкло и трески, изсипващ се върху пода…

— БЯГАЙТЕ! — изкрещя Хари, когато полиците се залюляха застрашително и нови стъклени кълба изпопадаха отгоре. Той сграбчи одеждите на Хърмаяни и я повлече напред, вдигнал едната си ръка над главата, докато върху тях се сипеха части от полиците и парчета стъкло. Някакъв смъртожаден се хвърли напред през облака прах и Хари го удари с всичка сила с лакът в маскираното лице. Всички крещяха, когато полиците се срутиха върху тях, се чуха болезнени викове и оглушителен грохот. Откъслеци от прорицанията, освободени от своите кълба, ечаха неземно…

Хари разбра, че пътят напред е чист и видя как Рон, Джини и Луна профучаха покрай него, покрили главите си с ръце. Нещо тежко го удари отстрани по лицето, но той само наведе глава и хукна напред, една ръка го сграбчи за рамото, той чу как Хърмаяни извика „Вцепени се!“ Ръката незабавно го пусна…

Бяха в края на редица деветдесет и седем, Хари зави надясно и побягна с всички сили, той чуваше стъпки точно зад гърба си и гласа на Хърмаяни, пришпорваща Невил, право напред бе открехнатата врата, през която бяха дошли. Хари зърна искрящата светлина на стъклената камбана. Промуши се през входа, все още стискайки здраво и сигурно предсказанието в ръка и изчака другите да профучат през прага, преди да затръшне вратата след тях…

— Колопортус! — изпъшка Хърмаяни и вратата се залости със странен шляпащ звук.

— Къде… къде са другите? — задъхваше се Хари.

Той си мислеше, че Рон, Луна и Джини са пред тях, че ще ги чакат в тази стая, но там нямаше никой.

— Трябва да са объркали пътя! — прошепна Хърмаяни с ужасено лице.

— Слушайте! — пошушна Невил.

Зад вратата, която току-що бяха запечатали, проехтяха стъпки и викове. Хари долепи ухо до вратата, за да слуша и чу Луциус Малфой да крещи:

— Оставете Нот, оставете го, ви казвам — раните му не представляват нищо за Черния Лорд в сравнение със загубата на това предсказание. Джагсън, върни се тук, трябва да действаме организирано! Ще се разделим на двойки и ще търсим, и не забравяйте, ще внимавате с Потър, докато не вземем предсказанието, другите можете да убиете, ако е нужно — Белатрикс, Родолфус, вие тръгвате наляво, Краб, Рабастан, вървете надясно… Джагсън, Долохов, вратата отпред… Макнеър и Ейвъри, оттук… Рикууд, ти ей там… Мълсибър, ела с мен!

— Какво ще правим? — попита Хърмаяни, разтреперана от глава до пети.

— Е, няма да стоим тук и да ги чакаме да ни пипнат — каза Хари. — Да се махаме от тази врата.

Те затичаха колкото можеха по-тихо покрай искрящата стъклена камбана, където мъничкото яйце се излюпваше и после пак се затваряше, към изхода за кръглия вестибюл в другия край на стаята. Бяха почти стигнали там, когато Хари чу как нещо голямо и тежко се блъсна във вратата, която Хърмаяни бе залостила с магия.

— Дръпни се! — каза един груб глас — Алохомора!

Когато вратата рязко се отвори, Хари, Хърмаяни и Невил се хвърлиха под писалищата. Те видяха да се приближават краищата на одеждите на двама смъртожадни. Краката им пристъпваха бързешком.

— Може да са избягали направо в залата — каза грубият глас.

— Провери под бюрата — отвърна му някой друг.

Хари видя коленете на смъртожадния да се сгъват, показвайки пръчката си изпод писалището, той извика: „ВЦЕПЕНИ СЕ!“

Струя червена светлина порази по-близкия смъртожаден, той падна назад върху един часовник с махало и го събори, вторият смъртожаден обаче беше отскочил встрани, за да избегне заклинанието на Хари и насочваше пръчката си към Хърмаяни, която се мъчеше да изпълзи изпод писалището, за да се прицели по-добре.

— Авада…

Хари се метна по пода и сграбчи коленете на смъртожадния, карайки го да залитне и да изгуби прицела си. В желанието си да помогне Невил преобърна едно писалище и като насочи бързо пръчката си в двамата борещи се, изкрещя:

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Пръчките и на Хари, и на смъртожадния изхвърчаха от ръцете им и литнаха назад към входа на Залата на предсказанията, и двамата скочиха на крака и се хвърлиха напред, смъртожадният пръв, Хари по петите му, а Невил на опашката, явно ужасен от това, което бе направил.

— Дръпни се, Хари! — извика Невил, очевидно твърдо решен да поправи грешката си.

Хари се метна настрани, а Невил отново се прицели и кресна:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Лъчът червена светлина прелетя точно над рамото на смъртожадния и улучи един остъклен шкаф на стената, пълен с най-различни по форма пясъчни часовници, шкафът падна на земята, пръсна се на парчета и навсякъде се разхвърчаха стъкла, после подскочи обратно на стената, напълно здрав и пак падна и се разби…

Смъртожадният беше грабнал пръчката си, която лежеше на пода до искрящата стъклена камбана. Хари се мушна под друго писалище, когато мъжът се обърна, маската му се беше свлякла така, че не можеше да вижда. Той я откъсна със свободната си ръка и извика: „ВЦЕ…“

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изкряска Хърмаяни, която току-що се бе изправила до тях. Червеният лъч удари смъртожадния право в гърдите, той замръзна с вдигната ръка, пръчката му падна и изтропа на пода, а той се стовари назад върху стъклената камбана. Хари очакваше да чуе удар, мъжът да се блъсне в твърдото стъкло и да се свлече от камбаната на пода, но вместо това главата му потъна през повърхността на стъклената камбана, сякаш тя не бе нищо повече от сапунен мехур и той остана неподвижен, прострян по гръб на масата с лице в камбаната, изпълнена с искрящ вятър.

— Акцио пръчка! — викна Хърмаяни. Пръчката на Хари излетя от тъмния ъгъл в ръката й и тя му я подхвърли.

— Благодаря — каза той. — Хайде, да се махаме от…

— Гледайте! — извика ужасен Невил. Той се бе втренчил в главата на смъртожадния в стъклената камбана.

И тримата насочиха отново пръчките си, но никой не нападна, те се взираха с отворена уста, потресени от това, което ставаше с главата на мъжа. Тя се свиваше много бързо, ставаше все по-плешива и по-плешива, черната коса и наболата брада се прибраха навътре в черепа, бузите се загладиха, а черепът стана гладък и се покри с мъх като праскова.

Сега на дебелия, мускулест врат на смъртожадния, който се мъчеше да се изправи отново, гротескно се мъдреше една бебешка глава, но още докато я гледаха, раззинали уста, главата взе отново да се издува до предишната си големина, от темето и брадичката поникнаха дебели черни косми…

— Това е Времето — промълви Хърмаяни ужасена — Времето…

Смъртожадният разтърси отново грозната си глава, опитвайки се да я проясни, но преди да се окопити, тя отново започна да се смалява до бебешка…

От една съседна стая се чу вик, а после — трясък и нечий писък.

— РОН? — извика Хари, извръщайки се бързо от чудовищното превъплъщение, извършващо се пред очите му. — ДЖИНИ? ЛУНА?

— Хари! — изпищя Хърмаяни.

Смъртожадният беше измъкнал главата си от стъклената камбана. Видът му бе извънредно странен с мъничката му бебешка глава, ревяща на висок глас, докато дебелите му ръчища се размахваха застрашително на всички страни, за малко не улучвайки Хари, който се наведе. Хари насочи пръчката си, но за негово изумление Хърмаяни сграбчи ръката му:

— Не можеш да навредиш на едно бебе!

Нямаше време да спори, Хари чуваше още стъпки, все по-ясни, откъм Залата на предсказанията и разбра, че не биваше да вика и да издава местоположението им, но бе твърде късно.

— Хайде! — каза той и оставяйки отвратителния смъртожаден с бебешката глава да се олюлява подир тях, те хукнаха към вратата, водеща към черния вестибюл, която стоеше отворена в отсрещния край на стаята.

Бяха пробягали половината разстояние до нея, когато Хари зърна през отворената врата още двама смъртожадни да тичат към тях през черната стая, обръщайки се наляво, той нахълта в малък, тъмен, разхвърлян кабинет и затръшна вратата след тях.

— Коло… — започна Хърмаяни, но преди да успее да довърши заклинанието, вратата с трясък се разтвори и двамата смъртожадни нахлуха вътре.

С радостен крясък и двамата извикаха:

— ИМПЕДИМЕНТА!

Хари, Хърмаяни и Невил бяха отхвърлени назад. Невил изхвърча през писалището и изчезна, Хърмаяни се блъсна в една библиотека и веднага бе обсипана с град от тежки книги. Тилът на Хари се блъсна в каменната стена зад него, от очите му изхвърчаха искри и за момент той беше твърде зашеметен и объркан за каквото и да е противодействие.

— ПИПНАХМЕ ГО! — закрещя най-близкият до Хари смъртожаден — В ЕДИН КАБИНЕТ ДО…

— Силенсио! — извика Хърмаяни и гласът на мъжа замлъкна. Той продължи да отваря уста зад отвора в маската си, но без да издава нито звук. Другият смъртожаден го изблъска настрани.

— Петрификус Тоталус! — кресна Хари, докато вторият смъртожаден насочваше пръчката си. Ръцете и краката му се изопнаха и той падна по лице върху килима в краката на Хари, вдървен като дъска и неспособен да помръдне.

— Добра работа, Ха…

Но смъртожадният, когото Хърмаяни току-що бе накарала да онемее, направи рязко шибащо движение с пръчката си, ивица от нещо като морав пламък премина право през гърдите на Хърмаяни. Тя само успя едва да възкликне: „О!“, сякаш от изненада и се сгърчи на пода, където остана да лежи неподвижна.

— ХЪРМАЯНИ!

Хари падна на колене до нея, а Невил бързо изпълзя към тях изпод писалището, държейки пръчката пред себе си. В мига, в който се показа, смъртожадният го срита силно в главата, кракът му счупи пръчката на Невил на две и го улучи в лицето. Невил нададе болезнен вой и отхвръкна, стискайки носа и устата си. Хари се извърна, вдигнал високо своята пръчка и видя, че смъртожадният беше смъкнал маската си и насочваше пръчката си право срещу него. Той разпозна издълженото, бледо, разкривено лице от „Пророчески вести“: Антонин Долохов, магьосникът, който бе избил семейство Прюет.

Долохов се ухили. Със свободната си ръка той сочеше от предсказанието, все още стиснато в ръката на Хари, към себе си, а после към Хърмаяни. Макар да не можеше да говори, смисълът бе пределно ясен: дай ми предсказанието, или ще те сполети, каквото и нея…

— Като че ли иначе няма да ни избиеш всичките още щом ти го дам! — каза Хари. Един панически хленч в главата му не му даваше да мисли, както трябва, той бе сложил едната си ръка на рамото на Хърмаяни, което все още беше топло, но не смееше да я огледа както трябва. Само да не е мъртва, дано не е мъртва, аз съм виновен, ако е умряла…

— Какбодо и да брабиш, Хари — изломоти яростно Невил изпод писалището, сваляйки ръцете си от очевидно счупения си нос, от който по устата и брадичката му се лееше поток от кръв, — не бу го дабай!

После нещо изтрещя отвън пред вратата и Долохов погледна през рамото си: смъртожадният с бебешката глава се бе появил на вратата, той ревеше, а грамадните му юмруци се размахваха напосоки около него. Хари улови появилия се случай:

— ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС!

Проклятието порази Долохов, преди той да успее да го блокира и той се катурна напред връз своя другар. И двамата бяха вцепенени като дъски, без да могат да мръднат ни сантиметър.

— Хърмаяни — каза бързо Хари и я разтърси. Смъртожадният с бебешката глава отново се запрепъва слепешката някъде извън полезрението му — Хърмаяни, събуди се…

— Какбо и е набрабил? — запита Невил, измъквайки се изпод писалището, за да коленичи от другата и страна. От бързо подуващия му се нос струеше кръв.

— Не знам…

Невил напипа китката на Хърмаяни.

— Иба булс, Хари, сигурен съб, че иба.

Хари бе залят от такава мощна вълна на облекчение, че за момент се почувства замаян.

— Жива ли е?

— Да, дъй бисля.

Те млъкнаха и Хари се ослуша напрегнато за шум от други стъпки, но можеше да чуе само скимтенето и препъването на смъртожадния с бебешката глава в съседната стая.

— Невил, не сме далеч от изхода — прошепна Хари, — точно до кръглата стая сме… само да можеш да я пресечеш и да намериш правилната врата, преди да е дошъл някой смъртожаден, обзалагам се, че ще успееш да пренесеш Хърмаяни по коридора, после в асансьора… после може да намериш някого… да вдигнеш тревога…

— А ди какбо ще брабиш? — попита Невил, бършейки с ръкав кървящия си нос, като се мръщеше на Хари.

— Трябва да открия другите — отвърна Хари.

— Е, аз ще ги одгрия с теб — рече решително Невил.

— Но Хърмаяни…

— Ще я взебеб с нас — каза Невил категорично. — Аз ще я нося… деб до де биба од бен да се биеш с дях…

Той се изправи и хвана едната ръка на Хърмаяни, гледайки свирепо Хари, който се поколеба, а после грабна другата и ръка и помогна да вдигнат отпуснатото тяло на Хърмаяни на раменете на Невил.

— Почакай — рече Хари, взе от пода пръчката на Хърмаяни и я пъхна в ръката на Невил — по-добре вземи това.

Невил срита парчетата от собствената си пръчка, докато вървяха бавно към вратата.

— Баба би ще бе убие — каза мрачно Невил, пръскайки кръв от носа си, докато говореше — доба беше сдарада бръчка на дадго.

Хари промуши глава през вратата и внимателно се огледа. Смъртожадният с бебешката глава пискаше и се блъскаше насам-натам, събаряйки стенните часовници и преобръщайки писалищата, ревящ и объркан, а стъкленият шкаф, който, както Хари сега подозираше, бе пълен с времевърти, продължаваше да пада, да се разбива и отново да се изправя непокътнат до стената зад тях.

— Няма да ни забележи — прошепна той. — Хайде… стой близко зад мен…

Те излязоха дебнешком от кабинета и тръгнаха обратно към вратата, водеща в черния вестибюл, който сега изглеждаше съвсем пуст. Направиха няколко крачки напред, Невил леко залиташе под тежестта на Хърмаяни. Вратата на Стаята на Времето се затвори зад тях и стените се завъртяха отново. Скорошният удар по тила на Хари сякаш го бе замаял, той присви очи, леко олюлявайки се, докато стените пак престанаха да се движат. Със свито сърце Хари забеляза, че магическите кръстове на Хърмаяни бяха изчезнали от вратите.

— Сега накъде мислиш, че…?

Но още преди да успеят да решат накъде да се опитат да тръгнат, една врата отдясно се разтвори и трима души излязоха от нея.

— Рон! — каза дрезгаво Хари, хвърляйки се към тях. — Джини… добре ли…?

— Хари — каза Рон, кискайки се немощно, наклони се напред и хвана предницата на одеждите на Хари, взирайки се в него с мътен поглед — ето те… ха-ха-ха… изглеждаш странно, Хари… всичките сте раздърпани…

Лицето на Рон беше много бледо и нещо тъмно се стичаше от ъгълчето на устата му. В следващия миг коленете му се подгънаха, но той все още стискаше одеждите на Хари и го повлече в нещо като поклон.

— Джини? — каза изплашено Хари. — Какво стана?

Но Джини само тръсна глава и се свлече по стената, докато седна задъхана, държейки глезена си.

— Мисля, че глезенът и е счупен, чух как нещо изпращя — прошепна Луна, която се наведе над нея и единствена изглеждаше невредима — Четирима от тях ни подгониха в една тъмна стая, пълна с планети, мястото беше много странно, по едно време просто плувахме в тъмното…

— Хари, видяхме Уран отблизо! — каза Рон, все още кискайки се слабо. — Разбираш ли, Хари? Видяхме Уран… ха-ха-ха…

Кървав мехур се изду в ъгъла на устата на Рон и се пукна.

— … както и да е, един от тях сграбчи крака на Джини, аз използвах Смаляващото заклинание и хвърлих Плутон в лицето му, но…

Луна направи отчаяно движение с ръка към Джини, която едва дишаше с все още затворени очи.

— А Рон? — попита с уплаха Хари, докато Рон продължаваше да се киска, все още стискайки одеждите на Хари.

— Не зная с какво го удариха — каза тъжно Луна — но той стана малко странен, едва успях да го доведа.

— Хари — рече Рон, дърпайки ухото му надолу към устата си, все така кикотейки се безсилно — знаеш ли кое е това момиче, Хари? Тя е Лудни… Лудни Ловгуд… ха-ха-ха…

— Трябва да се махаме оттук — каза решително Хари — Луна, можеш ли да помогнеш да Джини?

— Да — каза Луна, прибра пръчката си на сигурно място зад ухото, после обви ръка около кръста на Джини и я задърпа да стане.

— Ще се оправя сама, това е само глезенът! — каза нетърпеливо Джини, но в следващия миг политна настрани и потърси опора в Луна. Хари преметна през рамо ръката на Рон точно както беше направил преди толкова месеци с Дъдли. Той се огледа, имаха шанс едно на дванайсет да улучат изхода от първия път…

Той задърпа Рон към една от вратите, бяха на няколко крачки от нея, когато една друга врата отсреща рязко се разтвори и нахълтаха трима смъртожадни, предвождани от Белатрикс Лестранж.

— Ето ги! — изкрещя тя.

Из стаята полетяха зашеметяващи заклинания. Хари се хвърли през вратата отпред, изтърси безцеремонно Рон и се метна обратно, за да помогне на Невил да влезе с Хърмаяни. Всички прекрачиха прага тъкмо навреме, за да затръшнат вратата пред Белатрикс.

— Колопортус! — извика Хари и чу как три тела блъснаха вратата от другата страна.

— Няма значение! — каза мъжки глас — Има и други входове… ХВАНАХМЕ ГИ, ТУК СА!

Хари се обърна, намираха се отново в Стаята на мозъците и наистина стените бяха осеяни с врати. Той чу зад себе си стъпките на още смъртожадни, тичащи да се присъединят към първите.

— Луна… Невил… помогнете ми!

Тримата се понесоха из стаята, запечатвайки вратите по пътя си. В бързането си да достигне следващата врата Хари се блъсна в някаква маса и се претърколи по нея:

— Колопортус!

Зад вратите се чуваха бягащи стъпки, от време навреме някое тежко тяло се блъсваше в някоя така, че тя се разтрисаше и скърцаше, Луна и Невил омагьосваха вратите на отсрещната стена… и тогава Хари, достигнал до най-високото ниво на стаята, чу Луна да вика:

— Коло… а-а-а-а!…

Той се обърна навреме, за да я види литнала във въздуха, петима смъртожадни нахлуха в стаята през вратата, която тя не бе успяла да достигне навреме, Луна се удари в едно писалище, хлъзна се по него и падна на пода от другата му страна, оставайки там да лежи неподвижна като Хърмаяни.

— Дръжте Потър! — изкрещя Белатрикс и хукна към него, той я избягна и хукна обратно през стаята, беше в безопасност, докато те си мислеха, че биха могли да улучат предсказанието.

— Хей! — рече Рон, който се бе надигнал залитайки на крака и се клатушкаше като пиян към Хари, кикотейки се — Хей, Хари, тук има мозъци, ха-ха-ха, не е ли странно, Хари?

— Рон, дръпни се, залегни…

Но Рон вече бе насочил пръчката си към резервоара.

— Честно ти казвам, Хари, това са мозъци… гледай… Акцио мозък!

Сякаш картината за миг замръзна. Хари, Джини, Невил и всичките смъртожадни се обърнаха мимо волята си да погледнат отвора на резервоара, когато мозъкът излетя от зелената течност подобно на хвърчаща риба: за миг той като че ли увисна във въздуха, а после се понесе към Рон, въртейки се в полета си и нещо като ленти с движещи се картини излетяха от него, размотавайки се подобно на филмови ролки…

— Ха-ха-ха, Хари, погледни го — каза Рон, гледайки го как изхвърля ярките си вътрешности — Хари, ела да го пипнеш, на бас, че е странно…

— РОН, НЕ!

Хари не знаеше, какво щеше да стане, ако Рон докоснеше пипалата от мисли, които сега летяха след мозъка, но беше сигурен, че нямаше да е нищо добро. Той се стрелна напред, но Рон вече бе хванал мозъка в протегнатите си ръце. В момента, в който докоснаха кожата му, пипалата се заувиваха около Рон подобно на въжета.

— Хари, виж какво стана… Не… не… това не ми харесва… не, спри… спри…

Но тънките панделки вече се увиваха около гърдите на Рон, той ги дърпаше и късаше, а мозъкът се притисна плътно до него като тяло на октопод.

— Дифиндо! — изкрещя Хари, опитвайки се да пререже пипалата, увиващи се здраво около Рон пред очите му, но те не се скъсаха. Рон падна, все още борейки се с оковите си.

— Хари, той ще го удуши! — изпищя Джини, обездвижена на пода от счупения си крак. Тогава струя от червена светлина излетя от пръчката на един смъртожаден и я улучи право в лицето. Тя се прекатури настрани и остана да лежи безчувствена.

— БЗЕБЕНИ СЕ! — викаше Невил, въртейки се наоколо и размахвайки пръчката на Хърмаяни срещу приближаващите смъртожадни, — БЗЕБЕНИ СЕ, БЗЕБЕНИ СЕ!

Но нищо не се получаваше.

Един от смъртожадните също отправи своето зашеметяващо заклинание към Невил, то за малко не го улучи. Хари и Невил сега бяха единствените двама, останали да се бият срещу петимата смъртожадни, двама от които изстреляха потоци от сребриста светлина подобно на копия, които не улучиха, но оставиха в стената зад тях кратери. Хари хукна да бяга, гонен от Белатрикс Лестранж, държейки предсказанието високо над главата си, той тичаше с всички сили обратно през стаята, единственото, което можа да измисли бе да отвлече смъртожадните далеч от останалите.

Това изглежда успя, те хукнаха след него, разхвърляйки столовете и масите, но без да смеят да го омагьосат, за да не повредят предсказанието, а той се стрелна през единствената все още отворена врата — тази, през която бяха влезли самите смъртожадни, молейки се в себе си Невил да остане с Рон и да изнамери някакъв начин да го освободи. Той пробяга няколко крачки в новата стая и усети пода да изчезва…

Той падаше надолу по стръмни каменни стъпала, едно подир друго, отскачайки от всяко, докато накрая се приземи прострян по гръб с удар, който му изкара и последния въздух, в хлътнала яма, в която върху своя подиум стоеше каменната арка. Цялата стая кънтеше от смеха на смъртожадните, погледна нагоре и видя петимата, които бяха в Стаята на мозъците, да слизат към него, докато още толкова се появиха от другите врати и заскачаха от скамейка на скамейка към него. Хари се изправи, макар краката му да трепереха така силно, че едва го държаха, предсказанието беше останало по чудо здраво в лявата му ръка, а пръчката — здраво стисната в дясната. Той отстъпи заднишком, оглеждайки се наоколо, като се опитваше да държи всички смъртожадни в полезрението си. Кракът му удари нещо твърдо отзад, беше достигнал подиума, на който беше арката. Той се покачи заднишком на него.

Всички смъртожадни спряха, гледайки го втренчено. Някои си поемаха тежко дъх също като него. Единият кървеше силно, Долохов, освободен от Пълното тяловкочанясване, гледаше злобно, насочил пръчката си право в лицето на Хари.

— Потър, надбягването свърши — провлечено каза Луциус Малфой, смъквайки маската си — сега ми дай предсказанието като добро момче.

— Пуснете… пуснете останалите да си идат и ще ви го дам! — каза отчаяно Хари.

Неколцина от смъртожадните се изсмяха.

— Не си в положението да се пазариш, Потър — отвърна Луциус Малфой. Бледото му лице се зачерви от удоволствие — Нали виждаш, ние сме десет, а ти си сам… или Дъмбълдор никога не те е учил да броиш?

— Дой не е саб! — извика един глас отгоре. — Дой все още иба беб!

— Невил… не… върни се при Рон…

— БЗЕБЕНИ СЕ! — извика пак Невил, насочвайки пръчката си последователно към всеки от смъртожадните. — БЗЕБЕНИ СЕ! БЗЕБ…

Един от най-едрите смъртожадни сграби Невил изотзад, притискайки ръцете му до тялото. Той се съпротивляваше и риташе, няколко смъртожадни се разсмяха.

— Това е Лонгботъм, нали? — захили се презрително Луциус Малфой — Е, баба ти е свикнала да губи членове на семейството за нашата кауза… смъртта ти няма да я разтърси чак толкова.

— Лонгботъм? — повтори Белатрикс и една особено зла усмивка светна на мрачното и лице — Че защо, аз съм имала удоволствието да се запозная с родителите ти, момче…

— ЗНАБ, ЖЕ СИ! — изрева Невил и се замята така силно в хватката на своя пленител, че смъртожадният извика: — Някой да го зашемети!

— Не, не, не — каза Белатрикс. Тя изглеждаше прехласната, оживена от възбуда, докато гледаше от Хари към Невил и обратно — Не, нека видим, колко ще издържи Лонгботъм, преди да превърти като родителите си… освен ако Потър ни даде предсказанието.

— НЯБА ДА ИБ ГО ДАБАШ! — ревеше Невил, който изглежда бе изпаднал в изстъпление, риташе и се мяташе, докато Белатрикс се приближаваше към него и пленилия го с вдигната пръчка — НЯБА ДА ИБ ГО ДАБАШ, ХАРИ!

Белатрикс насочи пръчката си „Круцио!“

Невил запищя и вдигна краката си към гърдите, така че държащият го смъртожаден за миг го задържа във въздуха. Смъртожадният го пусна и той падна на пода, гърчейки се и крещейки в агония.

— Това беше само проба! — каза Белатрикс, повдигайки пръчката си, така че писъците на Невил престанаха и той остана да лежи, хлипайки в краката и. Тя се обърна и се втренчи в Хари — А сега, Потър, или дай предсказанието, или ще гледаш как приятелчето ти умира по мъчния начин!

Хари нямаше какво да мисли, избор не съществуваше. Предсказанието бе горещо от топлината на стискалата го ръка, когато той го подаде. Малфой рипна напред да го вземе. Тогава високо над тях още две врати се отвориха с трясък и още петима души изтичаха в стаята: Сириус, Лупин, Муди, Тонкс и Кингсли.

Малфой се обърна и вдигна пръчката си, но Тонкс вече беше отправила едно зашеметяващо заклинание право към него. Хари не изчака да види, дали то ще го улучи, а залегна зад подиума. Смъртожадните бяха съвсем объркани от появата на членовете на Ордена, които сега ги обсипваха с проклятия, скачайки от стъпало на стъпало към снижаващия се под. През стрелкащите се тела и бляскащи светлини Хари успя да види Невил да пълзи към него. Той избягна още един червен лъч и се хвърли по корем по пода да достигне Невил.

— Добре ли си? — извика той, след като още едно проклятие изтрещя на сантиметри над главите им.

— Да — каза Невил, опитвайки се да се надигне.

— А Рон?

— Бисля, дже е добре… още се бореше с бозъка, когадо излязох…

Каменният под между тях се взриви от удара на едно проклятие, което издълба кратер точно на мястото, където преди секунди бе стояла ръката на Невил, двамата изпълзяха встрани и тогава отнякъде се появи една дебела ръка, сграбчи Хари за врата и го повдигна така, че пръстите на краката му едва докосваха пода.

— Дай ми го — изръмжа един глас в ухото му — дай ми предсказанието…

Мъжът стискаше гърлото на Хари така здраво, че дъхът му спря. През насълзените си очи той видя как Сириус се дуелираше с някакъв смъртожаден няколко метра по-нататък, Кингсли се биеше едновременно с двама, Тонкс, все още по средата на скамейките, изстрелваше надолу проклятия по Белатрикс… никой изглежда не разбираше, че Хари умира. Той извърна назад пръчката си към мъжа, но нямаше дъх да изрече някое заклинание, а свободната ръка на мъжа посягаше пипнешком за ръката, в която Хари държеше предсказанието…

— А-А-ААА!

Невил се бе появил изневиделица, след като не можеше да произнася заклинания, той беше мушнал силно с пръчката на Хърмаяни през отвора за очите в маската на смъртожадния. Той веднага пусна Хари с болезнен вой. Хари се завъртя с лице към него и задъхано каза:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Смъртожадният падна назад и маската му се смъкна, беше Макнеър, който някога щеше да убива Бъкбийк. Едното му око бе подпухнало и кръвясало.

— Благодаря! — каза Хари на Невил и го дръпна назад, когато Сириус и неговият смъртожаден се профучаха край тях, дуелирайки се така яростно, че пръчките им се мяркаха като в мъгла, после кракът на Хари стъпи на нещо твърдо и той се подхлъзна. За миг помисли, че е изтървал предсказанието, но после видя магическото око на Муди да се изтърколва по пода.

Собственикът му лежеше на хълбок с кървяща глава, а нападателят му вече се насочваше надолу към Хари и Невил, беше Долохов с разкривено от веселие дълго, бледо лице.

— Таранталегра! — кресна той с пръчка, насочена към Невил, чиито крака незабавно се замятаха в някакъв неистов танц, карайки го да загуби равновесие и отново да падне на пода — А сега, Потър…

Той направи същото шибащо движение с пръчката си, което бе използвал срещу Хърмаяни тъкмо когато Хари извика „Протего!“

Хари почувства, как нещо рязна лицето му подобно на тъп нож, силата му го повали настрани и той падна върху мятащите се крака на Невил, но защитното заклинание бе предотвратило най-лошото от проклятието.

Долохов вдигна пръчката си отново. — Акцио предска…

Сириус долетя отнейде, блъсна Долохов с рамо и го отхвърли от пътя си. Предсказанието отново беше литнало към връхчетата на пръстите на Хари, но той успя да го задържи. Сега Сириус и Долохов се дуелираха, пръчките им блестяха подобно на мечове, от върховете им хвърчаха искри… Долохов метна пръчката си назад, за да направи същото шибащо движение, което бе използвал срещу Хари и Хърмаяни. Скачайки нагоре, Хари извика: „Петрификус Тоталус!“ Още веднъж ръцете и краката на Долохов прилепнаха едни към други и той се гътна назад, приземявайки се с трясък по гръб.

— Добре беше! — извика Сириус, натискайки главата на Хари надолу, когато чифт зашеметяващи заклинания литнаха към тях — А сега искам да се махаш от…

Двамата отново се наведоха, една струя зелена светлина едва не улучи Сириус. През стаята Хари видя Тонкс да се свлича сред каменните стъпала, като омекналото и тяло падаше от една каменна скамейка на друга, а ликуващата Белатрикс се хвърли пак в битката.

— Хари, вземи предсказанието, хващай Невил и бягай! — извика Сириус, стрелвайки се да посрещне Белатрикс. Хари не видя, какво стана после: Кингсли се мярна през полезрението му, сражавайки се с белязания от шарка и вече демаскиран Рокууд, още една струя от зелена светлина прелетя над главата на Хари, когато той се хвърли към Невил…

— Можеш ли да стоиш прав? — изкрещя той в ухото на Невил, чиито крака се мятаха и гърчеха неудържимо — Хвани се с ръка за врата ми…

Невил го послуша… Хари го вдигна… краката на Невил пак подскачаха на всички страни, те не можеха да го държат. Тогава отнякъде върху тях налетя един мъж, и двамата паднаха назад, краката на Невил бясно се размахваха, като на обърнат по гръб бръмбар, Хари вдигна лявата си ръка във въздуха, опитвайки се да опази малкото стъклено кълбо да не се счупи.

— Предсказанието, дай ми предсказанието, Потър! — изръмжа гласът на Луциус Малфой в ухото му и Хари усети върха на пръчката на Малфой да се притиска силно между ребрата му.

— Не… пусни… ме… Невил… дръж го!

Хари метна предсказанието по пода, Невил се завъртя по гръб и грабна кълбото до гърдите си. Малфой обърна пръчката си към Невил, но Хари насочи своята пръчка през рамо и извика: „Импедимента!“

Малфой бе отхвърлен от гърба му. Докато се надигаше отново, Хари се озърна и видя как Малфой се блъсна в подиума, на който в този момент Сириус и Белатрикс се дуелираха. Малфой отново насочи пръчката си към Хари и Невил, но преди да успее да поеме дъх, за да нанесе удар, Лупин скочи между тях.

— Хари, събери другите и БЯГАЙТЕ!

Хари хвана Невил за одеждите на рамото му и го повдигна на първата редица от каменните стъпала, краката на Невил се гърчеха и мятаха и не биха издържали тежестта му. Хари го повдигна пак с всичките си сили и се изкачиха още едно стъпало…

Едно проклятие удари каменната скамейка до петите на Хари, тя се разтроши и той падна обратно на долното стъпало. Невил се прилепи към земята, краката му още подрипваха и удряха, а той мушна предсказанието в джоба си.

— Хайде! — каза отчаяно Хари, дърпайки одеждите на Невил — Просто се опитай да буташ с крака…

Той направи още един мъчителен напън да го повдигне и одеждите на Невил се разпраха по левия шев… малкото кръгло кълбо падна от джоба му и преди някой от тях да успее да го улови, единият от ритащите крака на Невил го удари: то излетя три метра надясно и се разби в стъпалото под тях. Докато двамата се взираха в мястото, където то се бе счупило, ужасени от случилото се, една перленобяла фигура със силно увеличени очи изникна във въздуха, незабелязана от никого, освен от тях… Хари виждаше устните и да мърдат, но от всичките гърмежи, писъци и крясъци около тях не можеше да се чуе ни дума. Фигурата спря да говори и се изчезна в небитието.

— Хари, съжалябаб! — извика Невил с изкривено от мъка лице, а краката му продължаваха да подритват. — Долкоба съжалябаб, Хари, не исках…

— Няма значение! — извика Хари. — Просто се опитай да станеш, да се махаме от…

— Дъббълдор! — каза Невил и потното му лице внезапно се озари, взирайки се през рамото на Хари.

— Какво?

— ДЪББЪЛДОР!

Хари се обърна да види накъде се взираше Невил. Точно над тях, в рамката на вратата на Стаята на мозъците, стоеше Албус Дъмбълдор с вдигната пръчка. Лицето му бе побеляло и яростно. Хари усети нещо като електрически заряд да се надига във всяка частичка от тялото му, бяха спасени.

Дъмбълдор забърза надолу по стъпалата покрай Невил и Хари, които вече и не помисляха да си тръгват. Дъмбълдор вече беше в долния край на стъпалата, когато най-близките смъртожадни осъзнаха, че той е там и закрещяха на останалите. Един от смъртожадните хукна да бяга, катерейки се като маймуна по каменните стъпала отсреща. Заклинанието на Дъмбълдор го свали обратно така лесно и без усилие, сякаш го бе уловил с невидима въдица…

Само една двойка все още се сражаваше, явно не забелязвайки новодошлия. Хари видя, как Сириус отбягна червения лъч на Белатрикс, той и се присмя:

— Хайде, можеш и по-добре от това! — извика той и гласът му проехтя в залата, прилична на пещера.

Вторият лъч го удари право в гърдите.

Смехът не бе съвсем изчезнал от лицето му, но очите му се разшириха в шок. Хари пусна Невил, без да съзнава това. Той отново скачаше надолу по стъпалата, измъквайки пръчката си, когато Дъмбълдор също се извърна към подиума.

Сириус сякаш падаше цяла вечност: тялото му се изви в елегантна дъга, когато той потъна назад през дрипавия воал, висящ от арката.

Хари видя смесеното изражение на страх и изненада върху похабеното, някога красиво лице на своя кръстник, докато той падаше през древния портал и изчезна зад воала, който за миг се развя, сякаш от силен вятър и после увисна отново на мястото си.

Хари чу тържествуващия крясък на Белатрикс Лестранж, но знаеше, че той не значи нищо — Сириус само беше паднал през арката, той щеше да се появи всеки момент от другата страна…

Но Сириус не се появи.

— СИРИУС! — извика Хари. — СИРИУС!

Той беше стигнал пода, поемайки въздух на болезнени глътки. Сириус трябваше да е точно зад воала, той, Хари, щеше да го издърпа обратно…

Но когато стигна долу и се спусна към подиума, Лупин сграбчи Хари през гърдите, задържайки го.

— Нищо не можеш да направиш, Хари…

— Ще го изтегля, ще го спася, той само мина през него!

— Твърде късно е, Хари.

— Все още можем да го достигнем… — Хари се бореше упорито и яростно, но Лупин не го пускаше…

— Нищо не можеш да направиш, Хари… нищо… той е мъртъв.