Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (34)

Глава 34. Отделът на мистериите

Хари плътно се държеше за гривата на най-близкия тестрал, притиснат до копринения му гръб. Той намери начин да сгъне коленете си зад крилата, което го накара да се почувства по-сигурен, след това погледна към другите. Невил се беше надигнал от гърба на следващия тестрал и сега се опитваше да преметне единия си крак през гърба му. Луна беше седнала странично и изглеждаше, сякаш е яздила всеки ден. Рон, Хърмаяни и Джини от друга страна бяха застанали неподвижно на мястото и гледаха със зяпнала уста.

— Какво? — попита той.

— Как да се качим? — попита Рон — Когато не можем да ги видим?

— О, лесно е — каза Луна, като се плъзна от своя тестрал и отиде при Джини и Хърмаяни — Елате…

Тя ги заведе до другите тестрали, които бяха застанали наоколо и им помогна един по един да се качат върху тях. И тримата изглеждаха ужасно нервни, когато тя сложи ръцете им върху гривата на техните коне и им каза да ги държат здраво, докато се върне на своя.

— Това е лудост — мърмореше Рон, като движеше свободната си ръка нагоре и надолу по врата на тестрала си — Лудост… ако можеше само да го видя…

— По-добре се надявай да остане невидим — каза мрачно Хари — Всички ли сме готови?

Всички кимнаха и той видя няколко чифта крака да мърдат под мантиите.

— ОК…

Той погледна към черния гръб на своя тестрал и преглътна.

— Тогава… Министерство на магията, входа за посетители, Лондон — каза той неуверено — Ъ-ъ-ъ… ако знаете… къде да отидете.

За момент тестралът на Хари не направи нищо, после с плавно движение разпери криле, конят се поклони бавно и полетя с такава бързина, че Хари трябваше плътно да притисне краката и ръцете си към него, за да не падне от гърба му. Той затвори очи и притисна лице към гривата, когато профучаваха над дърветата и се извисяваха към кървавочервения залез.

Хари не си спомняше да се е движил някога толкова бързо, тестралът прелетя като мълния покрай замъка, широките криле плющяха, вятърът духаше в лицето на Хари, очите му примижаха срещу прахта, той се огледа наоколо и видя съучениците си да летят зад него, всеки наведен колкото се може по-ниско към врата на тестрала си, за да се предпазят от падане.

Отминаха Хогуортс, прелетяха покрай Хогсмийд, Хари можеше да види планините и деретата под тях. Когато вече се здрачаваше, Хари видя няколко светлинки, когато преминаваха покрай няколко села, след това път, по който пътуваше самотна кола…

— Това е фантастично! — Хари неясно чуваше виковете на Рон някъде зад себе си и си представи как би се чувствал сам на такава височина, без никаква подкрепа.

Небето се обагри в пурпурно, заблещукаха хиляди малки сребърни звезди и скоро само светлините от мъгълските градове им даваха представа колко далече от земята се намират или колко бързо пътуват. Раменете на Хари бяха плътно прилепнали към врата на коня. Колко ли време бе изминало, откакто беше видял Сириус да лежи на пода в Отдела на мистериите? Колко ли време Сириус ще издържи да се съпротивява на Волдемор? Това, което Хари със сигурност знаеше е, че неговият кръстник нито е направил исканото от Волдемор, нито е мъртъв, защото иначе би усетил задоволството или гнева на Волдемор по белега — както бе станало в нощта, когато беше нападнат господин Уизли.

Докато летяха, лицето на Хари беше замръзнало, краката му изтръпнаха, но той не промени положението си… беше глух и сляп за праха и студения въздух. Загубил представа колко дълго бяха летели, цялата му вяра беше в животното под него.

Ако пристигнеха прекалено късно…

Той е все още жив, той все още се бие, чувствам го…

Ако Волдемор реши, че Сириус няма да му се подчини…

Щях да зная…

Стомахът на Хари отново се сви, тестралът се спускаше към земята стремглаво и той се притисна пак към врата му. Най-сетне бяха пристигнали… можеше да чуе писък зад себе си и се извърна рязко, но не се чу звук от падащо тяло… може би всички бяха само изпаднали в шок от внезапната промяна, както бе се случило и с него самия.

Сега ярките оранжеви светлини ставаха все по-големи и ги обкръжаваха от всички страни, можеха да видят върховете на сградите, билдбордовете, които приличаха на огромни светещи очи. Изглежда се бяха приземили на паважа. Хари се притисна към тестрала с всичка сила, напрегна се за внезапен удар, но конят докосна земята леко като сянка и Хари се плъзна от гърба му и се огледа наоколо, намираше се до разнебитената телефонна кабина, осветена от уличните светлини.

Рон скочи от тестрала си на паважа малко по-нататък.

— Никога повече — каза, като се олюляваше. Сякаш отстъпи от тестрала си, макар и без да го вижда и повтори — никога повече… никога повече… това беше най-лошото…

Хърмаяни и Джини бяха от другата му страна, и двете слязоха малко по-успешно от Рон, но със сродно чувство на облекчение, Невил скочи треперейки, а Луна се приземи спокойно.

— А оттук-нататък накъде? — попита тя Хари с учтив интерес, тъй като мислеше, че всичко това е само едно интересно пътуване.

— Насам — каза той, като бързо потупа тестрала си в знак на благодарност, след това повече групата към телефонната кабина и отвори вратата — Хайде — каза към другите, тъй като те се колебаеха притеснено.

Рон и Джини минаха незабавно, след тях се затътриха Хърмаяни, Невил и Луна, Хари хвърли отново бегъл поглед към тестралите, и затвори вратата зад себе си и Луна.

— Който е най-близо до телефона, да набере две, четири, четири, две — каза той.

Рон го направи, ръката му докосна странното приспособление, след което от вътрешността на кутията се чу приятен женски глас:

— Добре дошли в Министерство на магията. Моля, кажете името си и по каква работа сте дошли.

— Хари Потър, Рон Уизли, Хърмаяни Грейнджър — каза много бързо Хари — Джини Уизли, Невил Лонгботъм, Луна Ловгуд… тук сме, за да спасим някого, ако Министерството ви не го намери преди нас!

— Благодаря ви — каза приятният женски глас — Посетители, моля, вземете значките си и ги закрепете отпред на мантиите си.

Половин дузина значки паднаха от металния процеп, откъдето обикновено падаха монетите, Хърмаяни ги взе и ги протегна към Хари над главата на Джини, той хвърли поглед към горната: Хари Потър, Спасителна мисия.

— Посетители на министерството, трябва да бъдете претърсени и да представите пръчките си за регистриране на бюрото за сигурност, което се намира в отдалечения край на Атриума.

— Добре! — каза високо Хари, белегът му отново запулсира — Сега как можем да се придвижим?

Подът на телефонната кабина завибрира и паважът изчезна от погледа им. Тестралите също се бяха изгубили и те потънаха в дълбината на Министерството на магията.

Мека златиста светлина премина от краката по телата им. Хари почувства напрежение в коленете си и държеше пръчката си в готовност, докато оглеждаше дали някой друг не ги очаква в Атриума, но беше празно. Светлината беше по-слаба отколкото през деня, факлите на стените не горяха буйно, а само слаби светлинки се спускаха от тавана към златните символи.

— Министерство на магията ви пожелава приятна вечер — каза женският глас.

Вратата на телефонната кабина остана отворена. Хари мина, следван от Невил и Луна. Единственият звук в Атриума беше от водата на златния фонтан, където струите от пръчките на магьосника и вещицата, от стрелата на кентавъра, шапката на таласъма и ушите на домашното духче продължаваха да се вливат в обкръжаващия ги басейн.

Хари беше сигурен, че наоколо би трябвало да има охрана, отсъствието на такава беше злокобен знак и лошото му предчувствие се засили, докато преминаваха през златните врати към асансьорите. Той натисна най-близкия бутон „надолу“ и когато асансьорът пристигна с отекващ шум, всички се втурнаха вътре. Хари натисна бутона за деветия етаж, се чу се звук „Банг“. Хари не беше осъзнал колко шумни са асансьорите през деня, когато беше дошъл с господин Уизли, беше сигурен, че звънецът ще вдигне на крак цялата охрана в сградата, приятният женски глас каза „Отдел на мистериите“ и вратата се отвори. Те стъпиха в коридора, където нямаше следа от движение и можеха да се видят само светлините от факлите.

Хари тръгна към лакираната черна врата. Най-после той беше тук след месеци и месеци сънуване.

— Хайде — прошепна той и тръгна надолу по коридора. Застаналата вдясно Луна го последва с леко зяпнала уста.

— О’кей, слушайте — каза Хари, като спря отново шест инча преди вратата — Може би… може би няколко човека трябва да останат тук… като наблюдение…

— И ако се случи нещо, как ще ти кажем? — попита Джини с вдигнати вежди — Ще бъдеш на мили от нас…

— Идваме с теб, Хари — каза Невил.

— Всички ще дойдем — отсече Рон.

Хари все още не искаше да ги взима със себе си, но изглежда, нямаше избор. Той застана с лице към вратата и мина през нея… точно както в съня му, тя беше отворена и той прекрачи прага й, следван от другите.

Намираха се в голяма кръгла стая. Всичко в нея беше черно, включително пода и тавана, идентични тъмни врати без дръжки се намираха на интервали по стените, обсипани със свещи със сини пламъчета, тяхната приятна светлина се отразяваше по пода, създавайки им чувството, че се намират във вода.

— Някой да затвори вратата — промърмори Хари.

В момента, в който даде нареждането, Невил го изпълни. Без дългата струя светлина от коридора мястото стана толкова тъмно, че единственото, което можеха да видят бе отражението на светлините по стените и пода.

В съня си Хари винаги бе минавал успешно през тази стая към противоположната на входа врата. Но тук имаше дузина врати. Точно когато гледаше вратите срещу себе си, опитвайки се да реши коя е правилната, се чу боботещ шум и свещите започнаха да се движат встрани. Кръглата стая се въртеше.

Хърмаяни сграбчи ръката на Хари, мислейки уплашено, че и подът ще започне да се движи, но това не стана. За няколко секунди сините пламъци около тях очертаха неонови линии по стената, след което спряха също тъй внезапно, както бяха започнали да се движат.

Всичко, което можеше да види Хари е, че в очите му проблеснаха сини лъчи.

— За какво беше това? — прошепна уплашено Рон.

— Мисля, че беше за да ни попречи да видим през коя точно врата минаваме — каза с приглушен глас Джини.

Хари осъзна, че тя е права, не можеше да разпознае изходната врата, нито тази, през която трябва да премине, всички бяха просто еднакви черни лакирани врати.

— Тогава как ще излезем? — попита неловко Невил.

— Това сега няма значение — сопна се Хари, примигвайки за да премахне сините линии от зрението си и стисна по-здраво от всякога пръчката си — няма да излезем оттук, докато не намерим Сириус.

— Да не вземеш сега да го викаш — каза бързо Хърмаяни, но Хари нямаше нужда от подобен съвет: инстинктът го съветваше да е колкото се може по-безшумен.

— Тогава къде отиваме, Хари? — попита Рон.

— Аз не… — започна Хари. Той преглътна — В моите сънища преминавах през вратата в края на коридора от асансьора и влизах в тъмна стая, това е тази, и след това преминавах през друга врата в стая… с такива блясъци… Може да опитаме няколко врати — каза припряно — Ще разпозная верния път, когато го видя. Хайде.

Той тръгна право към вратата с лице към него, другите го последваха плътно, вдигна лявата си ръка срещу светещата повърхност, с пръчка в готовност да нанесе удар в момента, в който вратата се отвори, и побутна.

Тя се отвори лесно.

След тъмнината в първата стая, лампите светеха ниско в златни кристални топки от тавана, създавайки впечатлението, че тази продълговата стая е много по-ярка отколкото Хари я беше сънувал. Мястото беше празно с изключение на няколко бюра и в самата среда на стаята имаше огромна стъкленица с тъмнозелена течност, достатъчно голяма, за да потънат всички в нея, няколко перлено-бели предмета плуваха лениво вътре.

— Какви са тези неща? — прошепна Рон.

— Не знам — отвърна Хари.

— Това риби ли са? — въздъхна Джини.

— Аквавириус Маготи! — възкликна развълнувано Луна — Татко каза, че Министерството ги отглежда…

— Не — каза Хърмаяни. Звучеше странно. Тя се придвижи отстрани на стъкленицата да разгледа — Това са мозъци.

— Мозъци?

— Да… чудя се какво ли правят с тях?

Хари се присъедини към нея при стъкленицата. Достатъчно сигурен, че не може да става и дума за грешка, той ги разгледа отблизо. Като проблясваха слабо, те плуваха в дълбочината на зелената течност, подобни на зелки карфиол.

— Хайде да се махаме оттук — каза той — Това не е правилната врата, да опитаме друга.

— Тук също има врати — посочи Рон към стените. Сърцето на Хари се сви, колко голямо всъщност беше това място?

— В моите сънища влязох през тази тъмна стая в друга — каза той — Мисля, че трябва да се върнем и да опитаме оттам.

Те се върнаха бързо в тъмната кръгла стая, сега вместо сините пламъци на свещта пред очите на Хари плуваха мозъците от стъкленицата.

— Чакайте! — каза Хърмаяни остро, когато Луна понечи да затвори вратата с мозъците зад тях — Флаграте!

Тя изписа нещо с пръчката си във въздуха и на вратата се появи огнено Х. Не след дълго вратата зад тях се затвори с голям тропот и веднага стената започна да се върти много бързо, но сега имаше голям златно-червен пламък вместо сините и след като всичко отново застана статично, пламтящото Х все още гореше, показвайки вратата, която вече бяха опитали.

— Добро мислене — каза Хари — О’кей, хайде да опитаме тази…

Отново той застана право срещу вратата и я отвори, пръчката му все още беше вдигната.

Стаята беше по-голяма от предишната, слабо осветена и правоъгълна, центърът й беше хлътнал, образуващ голям трап с дълбочина около двадесет фута. Стояха на най-горния балкон на нещо, което изглеждаше като каменни пейки из цялата стая по подобие на амфитеатър или на съдебната зала, в която Хари беше съден от Магьосническия трибунал. Вместо стол с вериги имаше висок каменен подиум в центъра и арка, която изглеждаше толкова древна, разрушена и трошлива, че Хари се учудваше как още стои там. Неподдържана от никаква обкръжаваща стена, арката беше покрита с дрипав черен воал, който въпреки пълното спокойствие наоколо, се полюшваше леко, сякаш от допир.

— Кой е там? — попита Хари, като подскочи към долната пейка. Никой не отвърна, но воалът продължи да се полюшва.

— Внимателно! — прошепна Хърмаяни.

Хари слизаше надолу от пейка на пейка, докато не стигна пода. Стъпките му отекваха високо при бавния му ход към подиума. От мястото където беше застанал, арката му се виждаше по-висока. Все още воалът се люлееше леко, сякаш току-що някой бе преминал през него.

— Сириус? — повика тихичко Хари.

Той имаше странното чувство, че зад воала от другата страна на арката има някой. Стискайки много здраво пръчката си, той отиде отстрани на подиума, но там нямаше никого, всичко, което можеше да види е другия край на дрипавия черен воал.

— Да тръгваме — каза застаналата на каменните стълби Хърмаяни — Това не е мястото, Хари, хайде да си тръгваме.

Тя звучеше уплашено, много по-уплашено, отколкото беше в стаята с плуващите мозъци, но Хари наблюдаваше арката, в която откриваше все още запазена красота. Нежно полюшващият се воал го интригуваше, изпитваше силно влечение да скочи на подиума и да мине през него.

— Хари, хайде да тръгваме — каза по-настоятелно Хърмаяни.

— О’кей — каза той, но не се помръдна. Току-що беше чул нещо. От другата страна на воала се чуваха шумове и мърморещ шепот.

— Какво казваш? — каза той много високо и думите му отекнаха наоколо.

— Никой не говори, Хари! — каза Хърмаяни, като се приближи до него.

— Някой шепне зад това — каза той, като се отмести от нея и продължи да гледа намръщено воала — Това ти ли си, Рон?

— Аз съм тук, друже — каза Рон, като застана от другата страна на арката.

— Никой друг ли не може да го чуе? — попита Хари, шепотът и мърморенето ставаха все по-високи, беше стъпил на подиума без сам да осъзнае как.

— Аз също мога да ги чуя — въздъхна Луна, като се присъедини към тях встрани от арката и се вгледа в полюшващия се воал — В това има хора.

— Какво искаш да кажеш с „в това“? — попита Хърмаяни, като скочи на долното стъпало и звучеше ядосано — няма никакво „в това“, това е само арка, а не стая. Хари, стига, хайде да…

Тя го хвана за ръката и го дръпна, но той я отблъсна.

— Хари, тук сме заради Сириус! — каза тя с пълен с напрежение глас.

— Сириус — повтори Хари, все още вперил хипнотизиран поглед във воала, който продължаваше да се люлее — А, да…

Нещо най-сетне прещрака в мозъка му, Сириус пленен, заловен, измъчван, а той гледа тази арка…

Той се отдръпна с няколко крачки от подиума и отмести очите си от воала.

— Да тръгваме — каза.

— Ето това се опитвах да… хайде да тръгваме! — каза Хърмаяни и тръгна нагоре по стълбите. От другата страна Джини и Невил продължаваха да гледат воала. Без да говори, Хърмаяни хвана Джини за ръката.

Рон грабна тази на Невил и като прескачаха някои от пейките, те намериха пътя към вратата.

— Каква мислиш, че беше тази арка? — попита Хари Хърмаяни, когато те влязоха в тъмната кръгла стая.

— Не знам, но каквото и да беше това, беше опасно — каза тя отсечено и отново изписа огнен кръст по вратата.

Още веднъж вратите се завъртяха, Хари застана до друга врата и я побутна. Тя не помръдна.

— Какво не е наред? — попита Хърмаяни.

— Тя е… заключена — каза Хари, като натисна вратата с цялата си тежест. Напразно.

— Това е тя, нали? — попита развълнувано Рон, като се присъедини към опитите на Хари да я отвори. — Би трябвало да е тя!

— Махнете се от пътя! — каза остро Хърмаяни. Тя насочи пръчката си към мястото на ключалката си и каза: — „Алохомора!“

Нищо не се случи.

— Ножът на Сириус! — каза Хари. Той го извади от вътрешната част на мантията си и го плъзна между ключалката и стената. Останалите гледаха нетърпеливо как Хари прокарва ножа отгоре до долу и след това отново опря рамото си на вратата. Тя отново остана заключена, а когато Хари погледна към ножа си, острието му се бе разтопило.

— Добре, да оставим тази врата — каза решително Хърмаяни.

— А ако е тази? — каза Рон, като гледаше със смесени чувства на копнеж и разбиране.

— Не може да е тя, в съня си Хари можеше да мине през всичките — каза Хърмаяни, като означи вратата с друг огнен кръст, докато Хари прибираше безполезния си вече нож в джоба си.

— Знаете ли какво може да има вътре? — каза нетърпеливо Луна, докато стените отново започнаха да се въртят.

— Без съмнение, нещо откачено — каза с въздишка Хърмаяни, а Невил се засмя кратко и нервно.

Стената спря да се върти и Хари с чувство на засилващо се отчаяние, бутна следващата врата и я отвори.

— Това е тя!

Той я разпозна веднага по красивата, танцуваща, блестяща като диамант светлина. Когато очите на Хари привикнаха към брилянтния блясък, той видя часовници да тиктакат от всяка повърхност, големи и малки, старинни и изящни, стояха на местата между библиотеките или на бюрата, разположени по цялата дължина на стаята. Източникът на танцуващата, диамантено ярка светлина беше голяма кристална камбана в далечния край на стаята.

— Оттук!

Сега сърцето на Хари биеше френетично, защото знаеше, че са на прав път; той тръгна по тесния път между бюрата, така както го беше правил в съня си, към източника на светлината, кристалната камбана беше висока почти колкото него и изглежда бе пълна с нещо като блестящ вятър.

— О, вижте! — каза Джини, когато те се приближиха, и посочи към самата сърцевина на камбаната.

В блестящата вътрешност плуваше малко яйце с ювелирна яркост. То се блъсна в звънеца на камбаната, отвори се и се появи подобна на колибри птичка, която се издигна на върха на камбаната, след което падна отново на пода и се прибра в яйцето си.

— Продължавай! — каза Хари, тъй като Джини показваше признаци на желание да спре и да продължи да наблюдава птичката.

— Ти се размотаваше достатъчно при онази стара арка! — тросна му се тя, но го последва покрай камбаната през единствената врата зад нея.

— Това е тя — каза отново Хари и сега сърцето му биеше толкова силно и бързо, че щеше да се пръсне — оттук е.

Той погледна всички; те бяха извадили пръчките си и изглеждаха много сериозни и загрижени. Хари погледна пак към вратата и я бутна. Тя се отвори.

Те бяха тук, бяха намерили мястото, високо като църква и пълно само с лавици, отрупани с прашни малки кристални сфери. Те примигваха тъпо срещу светлината, идваща на интервали към тях от свещниците на полиците. Също както в предишната кръгла стая, светлините бяха сини. Стаята беше много студена.

Хари пристъпи напред и надникна към една от сенките между редовете. Не можеше да чуе нищо или да види и най-лекия признак на движение.

— Каза, че е на ред деветдесет и седми — прошепна Хърмаяни.

— Да — въздъхна Хари, като погледна на края на най-близката редица. Светлината изписваше със сребърни цифри петдесет и три.

— Мисля, че трябва да тръгнем вдясно — прошепна Хърмаяни, като се премести на следващия ред — Да, този е петдесет и четири…

— Дръжте пръчките си в готовност — каза бавно Хари.

Те тръгнаха нататък, преминавайки покрай дългите лавици, другият край на които беше напълно тъмен. Малки жълти етикетчета бяха поставени върху всяка една от сферите. В някои от тях имаше блестяща течност, други бяха тъмни и празни без никакви светлини.

Преминаха покрай ред осемдесет и четири… осемдесет и пет… Хари се ослушваше за най-лекия звук от движение, но Сириус може би беше в безсъзнание… или, каза дразнещ глас в главата му, може би вече е мъртъв…

Щях да го почувствам, каза си той, сърцето му сега биеше диво, щях да знам…

— Деветдесет и седем! — прошепна Хърмаяни.

Те се скупчиха в края на редицата, гледайки надолу по алеята. Нямаше никой.

— Той е вдясно долу в края — каза Хари, а устата му беше леко пресъхнала — Можете да погледнете оттук.

И той ги поведе между редиците кристални сфери, някои от които леко проблясваха при тяхното преминаване.

— Трябва да е някъде тук — прошепна Хари, убеден, че с всяка стъпка ще се приближи до лежащия на пода Сириус — Някъде тук… наблизо…

— Хари? — каза плахо Хърмаяни, но той не искаше да отговори. Устата му вече беше суха.

— Някъде… тук… — каза той.

Бяха стигнали края на редицата, където светлината мъждукаше. Там нямаше никой. Само отекваща прашна тишина.

— Той трябваше да бъде… — прошепна дрезгаво Хари, като надзърташе към следващата алея — Или може би… — Той забърза да погледне към долната.

— Хари? — каза отново Хърмаяни.

— Какво? — озъби се той.

— Аз… аз не мисля, че Сириус е тук.

Никой не продума. Хари не искаше да погледне към никой от тях. Почувства се болен. Не можеше да разбере защо Сириус го няма. Трябваше да е тук. Тук го беше видял…

Той изтича към мястото в края на редиците, гледайки надолу. Празна пътека след празна пътека. Изтича по друг път, върна се и мина покрай придружителите си. Никъде нямаше и следа от Сириус.

— Хари? — извика Рон.

— Какво?

Не искаше да чува какво имаше да му казва Рон, не искаше да чуе как Рон му казва, че е глупак или че трябва да се връщат в Хогуортс, кръвта нахлу в лицето му и изпитваше желание да потъне в тъмнината колкото се може по-дълго преди да застане отново в осветения Атриум.

— Видя ли това? — попита Рон.

— Какво? — попита този път нетърпеливо Хари — можеше да е знак, че Сириус е бил тук. Той се върна при тях, малко по-надолу от деветдесет и седми ред, но не видя нищо друго освен Рон, който гледаше към една от сферите на лавицата.

— Какво? — повтори мрачно Хари.

— Това е… ето го твоето име — каза Рон.

Хари се приближи. Рон сочеше към една от малките кристални сфери, която блестеше със слаба светлина, изглеждаше покрита с прах и сякаш недокосвана от години.

— Моето име? — попита празно Хари.

Той пристъпи напред. Не толкова висок, колкото Рон, трябваше да протегне врата си за да прочете жълтия етикет:

С. П. Т на А. П. В. Б. Д

Черният лорд

И /?/ Хари Потър

Хари гледаше.

— Какво е това? — попита Рон, като звучеше разстроено — Какво прави името ти тук?

Той хвърли бърз поглед към останалите етикети върху тази лавица.

— Мен ме няма тук — каза озадачен — Нито някой от нас останалите.

— Хари, не мисля, че трябва да го докосваш — каза остро Хърмаяни, когато той протегна ръка.

— Защо не? — попита той — То е нещо свързано с мен, нали?

— Недей, Хари — каза внезапно Рон. Хари го погледна. Лицето на Невил се обагри в розово. Изглеждаше сякаш не може да понесе повече напрежение.

— Намерих върху него моето име — каза Хари.

И чувствайки се леко безгрижен, той сключи пръстите си около повърхността на прашното кълбо. Очакваше да е студено, но то не беше. Напротив, сякаш беше лежало на слънцето с часове, топлината го изпълваше. С очакването, че ще се случи нещо драматично, нещо вълнуващо в края на тяхното пътуване, Хари свали сферата от лавицата и се вгледа в нея.

Нищо не се случи. Другите се приближиха плътно до Хари, гледайки как той бърше сферата от прахта.

И тогава, вдясно от тях се чу провлечен глас:

— Много добре, Потър. Сега се обърни бавно и дай това на мен.