Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (33)

Глава 33. Битка и полет

Хари си нямаше на представа какво замисляше Хърмаяни или дори дали замисляше нещо. Той вървеше плътно зад нея по коридора пред офиса на Умбридж, като си мислеше, че ще бъде доста подозрително, ако изглеждаше, че той не знае накъде отива. Той въобще не се опита да говори с Хърмаяни; Умбридж вървеше толкова близо зад тях, че той можеше да чуе ускореното й дишане.

Хърмаяни пое пътя по стълбите към антрето. Чуваше се врява от гласове и дрънченето на прибори и чинии, идващи от трапезарията — на Хари му изглеждаше доста странно, че на двадесет и пет фута имаше хора, които се забавляваха на вечерята и празнуваха края на изпитите, хора, които нямаха и грам безпокойство.

Хърмаяни излезе право през дъбовите входни врати, слезе по каменните стълби и излезе навън в чистата, ароматна вечер. Слънцето огряваше върховете на дърветата на Забранената Гора. Докато Хърмаяни вървеше решително напред, Умбридж се опитваше да ги следи неотлъчно, беше се превърнала в тяхна сянка.

— Скрито е в колибата на Хагрид, нали? — прошепна Умбридж в ухото на Хари.

— Разбира се, че не — каза язвително Хърмаяни — Хагрид можеше да го издаде случайно.

— Да — отвърна Умбридж, чието вълнение започваше да се покачва — Да, щеше да го направи, разбира се, големият идиот, полувеликан.

Тя се изсмя. Хари усети голямо желание да се обърна и да я сграбчи за гушата, но се съпротиви. Белегът му пулсираше, но все още не беше започнал да пари, ако Волдемор се опитваше да убие някого.

— Тогава… къде е? — попита Умбридж с лека несигурност в гласа си, докато гледаше как Хърмаяни продължава към Забранената Гора.

— Разбира се, че там — отвърна Хърмаяни, посочвайки тъмните дървета — Трябваше да бъде някъде, където учениците няма да го открият случайно.

— Разбира се — каза Умбридж, сякаш звучеше малко по-неспокойна сега — Разбира се… много добре… вие двамата стойте пред мен.

— Може ли да вземем магическата ви пръчка, ако ще сме първи? — попита я Хари.

— Не, не смятам, господин Потър — каза усмихната Умбридж, като го мушна в гърба с нея — Страхувам се, че Министерството цени моя живот много повече от вашия.

След като достигнаха студената сянка на първите дървета, Хари се опита да хване погледа на Хърмаяни, да влезеш в гората без пръчки, му изглеждаше по-дръзко от всичко, което беше правил тази вечер. Хърмаяни, обаче, просто хвърли презрителен поглед към Умбридж, като вървеше толкова бързо, че на Умбридж, със своите къси крака, й беше трудно да я следва.

— Далеч ли е навътре? — попита Умбридж, след като мантията й се скъса на едно растение.

— О, да — отговори Хърмаяни — много добре скрито е.

Опасенията на Хари нарастваха. Хърмаяни не пое пътеката, по която бяха тръгнали, за да видят Грауп, а по тази, която той тръгна преди три години към бърлогата на огромния паяк Арагог. Тогава Хърмаяни не беше с него, той беше сигурен, че тя не знаеше каква опасност се криеше в края.

— Ъ-ъ-ъ… сигурна ли си, че това е правилния път? — попита я той открито.

— О, да — отвърна тя с непоколебим тон, крачейки в шубраците.

Зад тях Умбридж се препъвана и падна пред едно от дърветата. Никой от двамата не се обърна, за да й помогне. Хърмаяни просто продължи да крачи напред и само се провикна зад гърба си: „Доста по-навътре е.“

— Хърмаяни, говори по-тихо — прошепна Хари, бързайки да я стигне — Всеки може да ни слуша тук…

— Искам да ни чуят — отговори тихо тя, докато Умбридж се тътреше шумно след тях — Ще видиш…

Вървяха доста дълго време, докато не стигнаха толкова навътре в гората, че плътно подредените дървета не позволяваха процеждането на каквато и да е светлина. Хари имаше същото чувство, както преди години, че е наблюдаван от невидими очи.

— Колко навътре? — попита ядосано Умбридж.

— Вече не много далече — извика Хърмаяни, след като достигнаха влажно, тъмно сечище — Още малко…

Стрела прелетя през въздуха и се заби с лек звук точно пред главата на момичето. Изведнъж въздухът се изпълни с шум от копита. Хари можеше да усети как земята се тресе, Умбридж извика тихо и го постави пред себе си като щит.

Внезапно той се освободи и се обърна. Около петдесет кентавъра с вдигнати и заредени лъкове, се бяха вгледали в Хари, Хърмаяни и Умбридж. Настъпваха бавно към центъра на сечището; Умбридж издаде странен звук наподобяващ хленчене. Хари погледна към Хърмаяни. Тя се усмихваше триумфално.

— Кои сте вие? — каза глас.

Хари погледна наляво. Червеникаво — кафявият кентавър, наречен Маджориан вървеше напред към тях, неговият лък (както и на другите) беше вдигнат. От дясната страна на Хари, Умбридж все още скимтеше, с трепереща пръчка, която бе насочила към приближаващия кентавър.

— Попитах ви, кои сте вие, хора? — каза твърдо Маджориан.

— Аз съм Долорес Умбридж — каза тя с писклив, изпълнен със страх глас — Старши помощник — секретар на Министърът на Магията, Директорка и Следовател на Хогуортс.

— Ти си от Министерството на Магията? — попита Маджориан, като много от кентаврите в кръга се размърдаха неспокойно.

— Точно така — отговори Умбридж с по-висок глас — така, че бъдете внимателни. Според законите, записани в Отдела по Регулирането и Контрола на Магически Същества, всяка атака срещу човек от такива полуотгледани същества като вас…

— Как ни нарече? — извика един черен кентавър, който Хари разпозна като Бейн.

Много от заобикалящите започнаха да шушукат ядосано и стегнаха тетивата си.

— Не ги наричай така! — каза раздразнено Хърмаяни, но сякаш Умбридж не я чу.

С насочена пръчка си към Маджориан, тя продължи:

— „«Закон 15 Б» постановява, че «всяка атака над човек, от магическо създание, което се смята, че е с получовешки разсъдък, и по тази причина отговорно за своите действия»…“

— „Получовешки разсъдък“ — повтори Маджориан, докато Бейн и няколко други изреваха с гняв и вдигнаха копитата си — Ние смятаме това за голяма обида, човеко. Нашият разсъдък далеч надминава вашия.

— Какво правите в нашата Гора — изкрещя един от строго изглеждащите кентаври, който Хари и Хърмаяни бяха видели при предишното си посещение в гората — Защо сте тук?

— Вашата гора? — каза Умбридж, тресейки се вече не само от гняв, а и от възмущение — искам само да ви припомня, че живеете тук, само защото Министерството на Магията ви разреши да използвате части от земите ни…

Една стрела прелетя на косъм от главата й: тя изкрещя силно и се хвана за главата, след като някои от кентаврите изреваха, а други се изсмяха шумно. Шумът от смеха им, наподобяващ цвилене отекна из задименото сечище.

— Чия е Гората сега, човеко? — изрева Бейн.

— Отвратителни полуотгледани същества! — изкрещя тя, с все още обгърнати около главата й ръце — Чудовища! Неконтролируеми животни!

— Млъкни! — извика Хърмаяни, но вече беше късно: Умбридж насочи пръчката си срещу Маджориан и извика „Инкарцерус!“

Тънки змии като въжета излетяха от пръчката, увивайки се силно около тялото на кентавъра и завързвайки се около ръцете му; той нададе вой на ярост и се надигна на задните си крака, опитвайки се да се освободи, докато другите кентаври се нахвърляха.

Хари грабна Хърмаяни и я дръпна надолу; с лице към земята; той се паникьоса за миг, докато копитата гърмяха около него, но кентаврите обикаляха около него, крещейки с гняв, без да го нападат.

— Неееееееееееееее — Хари чу, Умбридж да крещи — Аз съм старши — помощник секретар, вие нямате никакво право… развържете ме животни такива…нее!

Хари видя проблясък от червена светлина и разбра, че тя се е опитала да Зашемети един от тях, след което тя изкрещя силно. Повдигайки главата си на няколко сантиметра от земята, Хари видя, че Умбридж, която се гърчеше и викаше, беше хваната от Бейн и вдигната във въздуха. Пръчката се изхлузи от ръката й и падна на земята… Сърцето на Хари заби силно… Ако можеше само да я достигне…

Но, докато протягаше ръка към нея, един кентавър се спусна към пръчката и я счупи с копитото си наполовина.

— Сега! — извика глас в ухото на Хари и тънка космата ръка се спусна от въздуха и го изправи на крака. Хърмаяни също, беше вдигната на крака. Зад множеството цветни глави и тела на кентаврите, Хари можеше да види как Бейн отнасяше Умбридж. Без да спираше да крещи, нейният глас се чуваше все по-тихо и по-тихо…

— А тези…? — каза сивият кентавър, който държеше Хърмаяни.

— Те са млади — отвърна бавен, тъжен глас зад Хари — Ние не нападаме жребчета.

— Те я доведоха тук, Ронан — отговори кентавъра, който стискаше силно Хари.

— А и те не са толкова млади… този тук май вече е почти пълнолетен…

Той разтърси Хари за яката.

— Моля ви — каза Хърмаяни почти без дъх — моля ви, не ни нападайте, ние не мислим като нея, ние не сме работници в Министерството на Магията! Дойдохме тук, само защото се надявахме, че ще можете да я махнете от нас…

Хари осъзна веднага каква огромна грешка е направила Хърмаяни с изричането на това, след като погледна лицето на големия сив кентавър. Той се обърна с шум и измуча:

— Виждаш ли, Ронан? Те вече притежават арогантността на вида си. Трябва да ви вършим мръсната работа, така ли момиче? Трябва да бъдем ваши прислужници, да ви „отърваваме“ от враговете ви като послушни кученца?

— Не! — каза Хърмаяни с приглушен писък — Моля ви… нямах това в предвид! Просто се надявах, че ще можете да… да ни помогнете…

Но изглеждаше, че тя затъваше все повече и повече.

— Ние не помагаме на човеци — изръмжа кентавърът, който държеше Хари, затягайки хватката си, в следствие на което, краката на Хари се отделиха от земята. Ние сме отделен вид и сме горди с това. Няма да ви разрешим да си отидете от тук самохвално, сякаш сте ни наредели да сторим нещо…!

— Няма да кажем нищо такова! — извика Хари — Знаем, че нямаше да направите подобно нещо, само защото ние сме ви…

Ала изглеждаше никой не го слушаше.

Брадат кентавър се обади отзад:

— Дойдоха тук неканени, трябва да си платят за последствията.

Чуха се викове на одобрение и сиво — кафявият кентавър продължи:

— Те могат да се присъединят към жената.

— Каза, че не сте наранявали невинни — извика Хърмаяни, докато сълзите й се стичаха по лицето й — Не сме направили нищо, за да ви нараним. Не сме използвали пръчките си, за да ви подложим на опасност. Просто искаме да се върнем на училище, моля ви!…

— Ние не сме като предателя Фирензи, момиче! — изкрещя сивият кентавър, а доста от останалите изцвилиха в знак на съгласие — Може би си мислила, че ние сме красиви, говорещи коне? Ние сме древни хора, които не търпят агресия и обиди от страна на магьосниците. Ние не признаваме законите ви, не приемаме вашето превъзходство, ние сме…

Но те не можаха да разберат какви са били кентаврите, защото в този момент се чу оглушителен звук от сечището. Беше толкова силен, че Хари, Хърмаяни и голяма част от кентаврите се огледаха наоколо. Кентавъра, който държеше Хари, го пусна на земята и хвана лъка си. Хърмаяни също се озова долу, а Хари забърза към нея, след като две или три дървета паднаха злокобно откъснати от чудовището Грауп. То се бе появило.

Кентаврите, които бяха до него, се втурнаха към другите назад, сега сечището се изпълни с лъкове и стрели на тях, които чакаха да бъдат изстреляни. Всички те бяха насочени към голямото сивкаво лице, което се задаваше от голяма постеля от клони.

Изкривената уста на Грауп зееше глупаво отворена, те можеха да видят жълтите му като тухли зъби, блещукащи в полумрака, гледаше тъпо. Чудовището гледаше надолу към краката си, където бяха кентаврите. Скъсани въжета висяха от колената му.

Той отвори по-широко устата си.

— Хагър…

Хари не знаеше какво значи „Хагър“, или пък от какъв език идваше, просто не му пукаше, той гледаше към стъпалата на Грауп, който бяха дълги колкото тялото на един човек. Хърмаяни хвана Хари за ръката; кентаврите мълчаха, гледайки към гиганта, чиято глава се мърдаше от единия край до другия, докато гледаше към тях, така, сякаш ги е изпуснал.

— Хагър! — повтори той още по-настоятелно.

— Махай се от тук, гигант! — извика Маджориан — Не си добре дошъл сред нас.

Грауп въобще не обърна внимание на тази думи. Той се спря за миг (кентаврите опънаха лъковете си), след което измуча: „Хагър“

Някои от кентаврите се бяха притеснили. Хърмаяни дишаше тежко.

— Хари! — прошепна тя — Мисля, че той се опитва да каже „Хагрид“.

Точно в този момент Грауп ги зърна — единствените двама човеци в море от кентаври. Той се наведе надолу и съсредоточено се вгледа в тях. Хари усети как Хърмаяни се разтрепери, след като Грауп отвори широко устата си и каза с дълбок боботещ глас: „Херми“.

— Боже Господи! — каза Хърмаяни, стискайки така силно ръката на Хари, но и същевременно изглеждаща, така, че щеше да изгуби съзнание — Той… той… си спомни…

— Херми — избоботи той — къде Хагър?

— Не знам — изписка уплашена Хърмаяни — Съжалявам, Грауп, не знам!

— ГРАУП ИСКА ХАГЪР!

Една от огромните ръце на гиганта се спусна надолу. Хърмаяни изкрещя силно. Пробяга няколко крачки и падна. Лишен от своята пръчка, Хари беше готов на всичко: да удря, да рита, да хапе, само и само ръката, която се спускаше и повали един от кентаврите, да не го хване.

А кентаврите само това и чакаха. Пръстите на Грауп бяха на метър от Хари, когато петдесет стрели изсвистяха във въздуха и улучиха Грауп, посипвайки огромното му лице. Това го накара да извика от болка и с гняв да закрие с ръце лицето си. Той чупеше стрелите, ала и ги забиваше все по-навътре и по-навътре.

Той извика, стовари големия си крак и накара кентаврите да се разпръснат. Капки кръв като камъни започнаха да се стичат от лицето на Грауп. Хари издърпа Хърмаяни на крака и двамата започнаха да бягат колкото можеха по-бързо, за да се скрият под дърветата. Когато стигнаха се обърнаха назад. Грауп сграбчваше кентаврите, докато капките кръв се стичаха по лицето му. Кентаврите отстъпваха смутени, галопирайки между дърветата в другата част на сечището. Хари и Хърмаяни видяха как Грауп нададе още един вик на ярост и как се спусна след тях, чупейки повече дървета, откакто когато дойде.

— О, не! — каза разтреперана Хърмаяни — Това беше ужасно! Той може да ги убие всичките.

— Честно казано, не съм толкова притеснен — отвърна горчиво Хари.

Звукът от тичащите кентаври и преследващият ги гигант отслабваше. Докато Хари се ослушваше за тях, изведнъж белегът му започна да тупти отново и вълна от страх го заля отново.

Тя бяха изгубили толкова много време. Бяха по-далеч от спасяването на Сириус, откакто когато той имаше видението. Не само, че бяха без пръчките си, но и бяха в средата на Забранената Гора без абсолютно никакъв начин за придвижване.

— Умен план — извика той с доста ярост на Хърмаяни — Наистина, много умно! Сега накъде тръгваме?

— Сега трябва да се върнем в замъка — каза тихо Хърмаяни.

— По времето, когато стигнем там, Сириус може и да е мъртъв — каза Хари, ритайки малък клон в изблик на ярост.

— Не можем да направим нищо без пръчките си — отвърна безнадеждно Хърмаяни, влачейки се отново — Е така или иначе, Хари, ти как смяташ да стигнеш до Лондон?

— И ние точно това се чудехме — отвърна познат глас зад нея.

Хари и Хърмаяни инстинктивно се обърнаха и се вгледаха през дърветата.

Рон излезе наяве, следван от Джини, Невил и Луна. Всички те изглеждаха доста раздърпани — Джини имаше няколко драскотини по бузата си; едното око на Невил беше посиняло; устната на Рон кървеше по-лошо от всякога — но всички изглеждаха доста доволни от себе си.

— И така. — каза Рон докато буташе един клон и подаваше пръчката на Хари — Имате ли някакви идеи?

— Как се измъкнахте? — попита изумен Хари, докато поемаше пръчката си от Рон.

— Няколко Сладки, Обезоръжаващо Заклинание, а Невил направи едно наистина прекрасно заклинание Импедимента — отвърна леко Рон, докато връщаше пръчката на Хърмаяни — Ала Джини се справи най-добре: тя направи на Малфой Bat Трупно Заклинание, беше прекрасно, цялото му лице беше покрито с разни неща. Както и да е… ние ви видяхме през прозореца да се отправяте към Забранената Гора и ви последвахме. Какво направихте с Умбридж?

— Беше отведена — каза Хари — от стадо кентаври.

— И те ви оставиха? — попита Джини доста учудена.

— Не бяха преследвани от Грауп — отвърна Хари.

— Кой е Грауп? — попита заинтересовано Луна.

— Малкият брат на Хагрид — каза бързо Рон — Това сега няма значение. Хари, какво откри в огъня? Ти — знаеш — кого хванали ли е Сириус или…?

— Да — отговори Хари, белегът му запари отново — Но съм сигурен, че е още жив, но не мога да се сетя как да стигнем, за да му помогнем.

Те млъкнаха, изглеждаха доста изплашени. Проблемът, който се бе изправил пред тях изглеждаше непреодолим.

— Е, ще трябва да летим, нали? — каза Луна със странен тон, който Хари никога не беше чувал.

— Добре — каза раздразнено Хари, обръщайки се към нея — Преди всичко „ние“ няма да направи нищо, ако включваш себе си в това число. Второ, Рон е единствения човек, чиято метла не се пази от тролове така, че…

— Аз имам метла — каза Джини.

— Да, но ти няма да идваш — каза ядосано Рон.

— Извини ме, но на мен ми пука колкото и на теб какво се случва със Сириус — отвърна Джини с широко отворена уста, приличаща доста на Фред и Джордж.

— Ти си прекалено… — започна Хари, но Джини го прекъсна свирепо.

— Три години по-голяма съм отколкото теб при битката ти с Ти — Знаеш — Кой за Философският Камък, и благодарение на мен Малфой се е сгромоляса в офиса на Умбридж с най-различни неща по лицето.

— Да, но…

— Всички ние бяхме част от ДА нали? — каза тихо Невил — Всичко беше предвидено за бой с Ти — Знаеш — Кого? Това е първият случай, който ни се отдава да направим нещо истинско… или всичко беше игра или нещо друго?

— Не, разбира се, че не беше — отвърна нетърпеливо Хари.

— Добре, тогава и ние трябва да дойдем — каза просто Невил — Искаме да помогнем.

— Точно така — отвърна усмихната Луна.

Хари обърна поглед към Рон. Той знаеше, че Рон си мислеше същото като него, ако имаше възможност да избере кои членове от ДА да му помогнат за спасяването на Сириус, веднага би взел Рон и Хърмаяни, но не и Невил, Джини или Луна.

— Няма значение — процеди Хари през зъби — Така или иначе, все още не знаем как ще стигнем до там.

— Мисля, че обсъдихме това — отвърна ядосана Луна — Ще летим.

— Виж — започна Рон, едва сдържайки гнева си — ти може и да можеш да летиш без метла, като само пърхаш с крила, но ние…

— Има и други начини да летиш, освен с метла — отвърна спокойно Луна.

— Предполагам, че ще трябва да се возим отзад на Каки Сноргъл или там каквото беше — предположи Рон.

— Криворогите хъркливци не могат да летят — каза Луна с гордост — но те могат, а и Хагрид казва, че са много добри в откриването на мястото, където иска да отиде ездача им.

Хари се обърна рязко. Между две дървета стояха, белите им очи блестяха зловещо, два Тестрала, гледайки ги, така, сякаш разбираха всяка тяхна дума.

— Да — прошепна той, придвижвайки се към тях. Те тръснаха техните глави на влечуги, клатейки гривите си. Единият отмести главата си и вратът му заблестя; Хари се чудеше как е могъл да ги смята за грозни.

— Това онези луди коне ли са? — попита несигурно Рон, гледайки към мястото където Хари галеше въздуха — Онези, които не можеш да зърнеш, докато не видиш как умира човек ли?

— Да — отвърна Хари.

— Колко са?

— Само два.

— Ще ни трябват три — каза Хърмаяни, която все още изглеждаше разтреперана, но решителна.

— Четири, Хърмаяни — каза намръщено Джини.

— Мисля, че в действителност ще са ни нужни шест — предложи Луна спокойно, докато броеше.

— Не ставай глупава, не можем да отидем всички — започна ядосано Хари — Вижте… вие тримата… — обърна се той към Невил, Джини и Луна — вие не сте замесени в това… вие не сте…

Те започнаха да протестират. Белегът го заболя още по-силно. Всяка секунда, която изтичаше беше важна, той нямаше време да спори.

— Добре, но само, че ваш си е изборът — отсече Хари — но докато не намерим още Тестрали, няма да можете да…

— О, и други ще дойдат — отвърна уверено Джини, която както Рон гледаше в грешната посока, мислейки си, че се втренчва в правилното място.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото, ако не си забелязал, ти и Хърмаяни сте покрити целите в кръв — каза тя студено — а Хагрид ги примамва със сурово месо. Ето защо тези двата може би дойдоха веднага.

— Добре тогава — отвърна той, след като страхотна идея го осени — Рон и аз можем да вземем тези двата, а Хърмаяни да остане и да привлече още Тестрали.

— Няма да остана назад — отговори ядосано Хърмаяни.

— Няма нужда — каза усмихната Луна — ето идват още. Вие двамата трябва много да смърдите.

Хари се обърна; не повече от шест-седем Тестрала вървяха измежду дърветата, крилата им бяха допрени до телата им, очите им блестяха в тъмнината. Сега той нямаше оправдание.

— Добре тогава — каза той яростно — изберете си някой и се мятайте отгоре.