Никол Джордан
Прелъстяване

Въжетата около китките му се стегнаха болезнено и желанието му нарасна. Демиън Синклер, доброволен пленник, зависеше изцяло от произвола на любовницата си.

Погледна към огледалото в златна рамка на тавана, за да се наслади на гледката. Голото, мускулесто тяло, простряно върху снежнобели чаршафи, ръцете вързани с червени копринени ленти за рамката на леглото, еректиралият член гордо щръкнал от гнездото тъмни, къдрави косъмчета.

Мъчителката му — красивата Илайза Суон — стоеше над него, облечена само в паяжинно тънко копринено неглиже. На лявата й китка святкаше смарагдова гривна, подарена й от него, преди да започнат играта на прелъстяване. Зелените камъни блещукаха под трепкащата светлина на единствената запалена свещ. Зърната на гърдите й, подчертани с руж, предизвикателно опъваха прозрачната коприна на неглижето.

Най-известната лондонска актриса, наречена „Сребърния лебед“ заради великолепната руса коса, даваше всичко от себе си с надеждата да завоюва позицията на метреса. Възхитителният лебед беше твърдо решен да спечели изискания лорд Синклер и да си осигури богат, безгрижен живот.

— В момента съм напълно зависим от теб — прошепна дрезгаво Демиън. — Явно си решила да ми покажеш каква власт притежаваш…

— Абсолютно сте прав, милорд. Безкрайно ми е приятно да виждам колко сте безпомощен — отвърна тя с дълбок, мелодичен глас, от който публиката изпадаше в екстаз.

— Жадувам за удоволствията, които ще ми предложиш.

Илайза взе приготвения камшик и го плъзна по гърдите му. Милувката го накара да вдигне вежди. Нима актрисата си е въобразила, че трябва непременно да използва перверзни методи, за да възбуди силен мъж като него?

Да, той се наслаждаваше в пълна мяра на радостите на живота и около името му често се завихряха скандали. Не се плашеше от еротични експерименти, но изобщо не беше стигнал до перверзните забавления. В действителност предпочиташе да задоволява сексуалния си апетит с красиви жени.

Сребърния лебед беше красива жена, а очевидно притежаваше и известен ум, щом забеляза въпросителния му поглед. Това я разколеба.

— Очевидно не се налага да прибягвам до специални методи, за да ви доведа до необходимото състояние, милорд — прошепна с дрезгав глас тя. — Забележително е колко лесно се възбудихте и каква големина постигате.

Демиън се усмихна обезоръжаващо.

— Ти май се уплаши?

Ярко начервените устни се разтегнаха в прелъстителна усмивка.

— Точно обратното, милорд.

Демиън посочи с глава камшика в ръката й.

— Според мен болката е твърде надценявана като афродизиак, затова се надявам да покажеш повече фантазия и да разгърнеш в пълна мяра прелъстителското си изкуство.

— Старая се.

Илайза пусна камшика на килима и сложи пръст върху пълните си устни.

— Хмм… — промърмори замислено тя. — Мъж, който се слави като невероятен любовник… Всъщност не мъж, а дявол, за когото се говори, че карал жените да плачат от блаженство… Какво бих могла да предложа на такъв дявол?

Бавно отвори закопчалката на гривната, уви я около тръпнещата му ерекция и отново щракна механизма.

Демиън усети как допирът на хладните скъпоценни камъни до горещата му плът предизвика сладостни тръпки, които се разнесоха по цялото му тяло.

— Е, скандални господарю на греха, какво ще кажете за хрумването ми?

Демиън се засмя тихо, дълбоко и гърлено.

— Оставям се изцяло в твоите ръце, сладка моя.

— Цените ли смелостта у другарките си в леглото?

— О, да. Смелостта има известни… качества.

— Тогава ще ви покажа колко смела мога да бъда.

Връхчетата на пръстите й умело се плъзнаха по гладката главичка на члена и започнаха да милват горещата плът. Демиън се разтрепери. Илайза го милваше, сякаш свиреше на струнен инструмент.

— Какъв великолепен жребец — шепнеше гърлено тя. — Рядко се случва да усетя такова нещо в ръцете си…

Наведе се над него и продължи да го глези с устни, език и зъби. Демиън простена сладостно и затвори очи. Сребърния лебед явно си разбираше от работата. Мъчението продължи, докато сетивата му се замаяха и той едва се удържа да не експлодира.

— Ти поставяш издръжливостта ми на сериозно изпитание, съкровище — пошепна дрезгаво той.

— Нима вие сте желали друго, милорд? — усмихна се прелъстително тя.

— Не, скъпа, точно това исках, но би било по-хубаво да сме заедно. Непростимо егоистично е да преживея цялото това блаженство сам. Възседни ме, ако обичаш.

Тя отстъпи крачка назад.

— Ами ако откажа? — попита предизвикателно.

— Тогава ще прибягна до насилие.

Демиън се извъртя светкавично, обви с крака пълните й бедра и рязко я дръпна към себе си. Тя извика изненадано.

— Е, добре, щом толкова настоявате.

Наведе се над него и пищните й гърди се плъзнаха по лицето му. Тялото й се притисна към голотата му. Не бе свалила неглижето си.

Демиън отвори уста и жадно захапа твърдото зърно на гърдата й през тънката коприна. Жената над него въздъхна шумно. За да увеличи възбудата й, той засмука зърното и започна да го хапе.

Илайза разтвори бедра и тялото й започна да се трие в неговото с животинска чувственост. Забравените смарагди се впиха в плътта му и Демиън простена от болка.

— Гривната, съкровище! Ако не си решила да ме лишиш от мъжественост, ще е добре да махнеш подаръка ми — изпъшка той.

Илайза се изправи, щракна закопчалката и небрежно захвърли гривната на пода. Очите й искряха от страст.

— Милорд, моля ви…

— За какво ме молиш? — попита с ирония Демиън. — Аз съм твой покорен пленник.

Тя се намести отново върху корема му и се надигна. Отворът й беше точно над пулсиращия му пенис. Демиън устреми поглед към влажните червеникаворуси косъмчета между краката й.

— Хайде, съкровище, искам да ме яздиш.

Илайза го прие дълбоко в себе си и простена от наслада. Демиън се отпусна върху възглавниците и потъна в удоволствието, което му доставяше горещата, влажна женска утроба. Повдигна бедра и се заби дълбоко в тръпнещите й дълбини.

За втори път се надигна насреща й и тя разбра. Започна да го язди в засилващ се ритъм. Демиън се нагоди към движенията й и направи всичко, за да увеличи удоволствието й. Илайза беше жена с гореща кръв и скоро изпадна в екстаз. Бедрата й описваха чувствени кръгове, тялото й се триеше в неговото, от устата й излизаха гърлени звуци. Бързо стигна до върха и чувствеността й се разтовари в тръпнещ оргазъм.

Хълцайки, тя рухна върху него, но Демиън реши да удължи своята наслада. Изчака пулсирането на утробата й да отслабне и едва тогава се впусна във водовъртежа на своя екстаз. Изпъна се като струна и се изля дълбоко в нея със сладостен стон.

Когато отново дойде на себе си, Илайза лежеше изтощена върху него. Топлият й дъх галеше мократа му от пот кожа. Копринените ленти се врязваха болезнено в плътта му.

— Ще ме освободиш ли, скъпа?

Тя развърза възлите с треперещи пръсти и падна тежко върху възглавницата до него.

— Хората говорят, че сте невероятен майстор на любовното изкуство — зашепна възхитено тя. — Веднъж една дама ви нарече „несравнимо похотлив и грешен“. Слуховете не са преувеличени. Трябва обаче да призная, че не бях очаквала да сте толкова внимателен любовник.

Похвалата му не закъсня и поласка суетността й.

— И твоята слава е не по-малка от моята, съкровище, но днес ми доказа, че си много по-добра, отколкото говорят хората. Ти олицетворяваш всичко, за което мъжът може да мечтае в леглото.

— Значи любовните ми услуги ви задоволиха, милорд?

Сексуално задоволен, но не и щастлив (в последно време това му се случваше често), Демиън избегна прекия отговор с доволно изръмжаване, което жените тълкуваха като съгласие. Илайза наистина беше много добра в леглото и причината да не се чувства истински удовлетворен беше само у него.

Пищната актриса напълно заслужаваше прякора си „Сребърен лебед“. Тя бе образцовата любовница. Любовните й умения бяха почти толкова известни, колкото изкуството й на сцената. Бе съумяла да запали страстта му. Цял Лондон я намираше възхитителна, някои господа даже се бяха дуелирали заради нея. Ако и тя не успееше да потуши безпокойството, което в последно време тлееше в сърцето му, сигурно никоя друга жена нямаше да успее. Но по-добре да не очаква твърде много.

Демиън отвори очи. Илайза го гледаше преценяващо. Май вече пресмята какви облаги ще има като моя метреса, каза си развеселено Демиън: къща, карета, прислуга, скъпи бижута…

— Предполагам, че в момента нямате особено желание да си вземете метреса… — подхвана колебливо тя.

— Би било чудо, ако не сте чули в какво положение съм — отвърна небрежно той, намеквайки за скандалния завършек на последната си връзка.

— Хората дни наред не говореха за нищо друго.

— Вероятно са преувеличавали, както обикновено.

— Възможно е. Скандално известният барон Синклер предлага на градските клюкари предостатъчно материал за разговори. Но сред многото лъжи сигурно има и зрънце истина.

— Какво говорят за мен?

— Чух, че лейди Варли заплашила да се хвърли в Темза, след като сте й заявили, че не я искате повече. В отговор сте предложили да я придружите до пристанището.

Демиън направи гримаса.

— Предложих й да я закарам вкъщи. Горката беше напълно объркана.

— Сигурно се отвращавате от истерични сцени — продължи актрисата. — Знам колко е досадно да се браниш от натрапчиви обожатели. Сигурно ви е неприятно, когато изисканите дами въздишат по вас и ви се кълнат във вечна любов.

— Дамата, която споменахте преди малко, само си въобразяваше, че е влюбена в мен.

— Говори се, че сте разбили безброй женски сърца, лорд Синклер.

Демиън изръмжа нещо неразбрано. Елиза нежно приглади назад тъмните му къдрици.

— И каква е поуката от тази случка? Никога не дарявай сърцето си на безсърдечен разбивач на сърца.

Демиън се усмихна мило, но очите му останаха студени.

— Много си мъдра, съкровище. Моят девиз е още по-прост: никога не дарявай сърцето си.

— Аз се отнасям към любовта по подобен начин. За мен еротиката е приятен начин за прекарване на времето… и в най-добрия случай — делово споразумение.

Актрисата очевидно се имаше за много хитра. Опитваше се да му вдъхне сигурност, че ако я вземе за метреса, няма да му устройва грозни сцени при неизбежната раздяла, няма да поставя досадни изисквания. Това говореше в нейна полза.

Демиън не понасяше продължителни връзки. Беше си създал навика да не поддържа любовница повече от един сезон. Напълно осъзнаваше вредата от дългите афери и беше твърдо решен да не върви по пътя на баща си, който бе станал жертва на красива прелъстителка и едва не унищожи семейството си. Нямаше никакво намерение да се обвързва с жена, дори да е зашеметяващо красива като Сребърния лебед.

Преди да реагира на предложението й, по коридора се чуха бързи стъпки. Някой почука на вратата.

— Простете, мадам, но долу чака един господин, който настоява да говори с негово благородие — обади се страхлив женски глас.

Лицето на Илайза потъмня от гняв. Тя скочи от леглото, изтича до вратата, открехна я и изфуча разярено:

— Изрично съм ти забранила да ме безпокоиш, когато имам гости!

— Гостът настоя да съобщя на негово благородие, че мистър Хаскил желае спешно да говори с него.

Като чу името на секретаря си, Демиън смръщи чело. Какво, за бога, беше толкова спешно, та Хаскил бе дошъл да го търси тук? Стана от леглото и посегна към копринения панталон. Бе дошъл тук във вечерно облекло. Докато актрисата ругаеше слугинята си с груби думи, той се облече бързо и се запъти към вратата.

— Значи мистър Хаскил е долу? — обърна се Демиън към уплашеното момиче.

— Да, милорд — отвърна то с треперещ глас, направи реверанс и хвърли страхлив поглед към господарката си. — Чака в зеления салон.

Демиън забърза надолу по стълбата. Актрисата се уви в халата си и го последва. Вратата към салона беше отворена. Секретарят на лорда ходеше неспокойно напред-назад. Джордж Хаскил, висок, строен мъж с класически черти и гъста кестенява коса, носеше очила със златни рамки. Иначе ведрото му лице днес изразяваше дълбока загриженост.

— Какво е станало, Джордж?

Секретарят кимна за поздрав на Илайза, която бе спряла на прага на салона.

— Случаят е спешен, милорд. Мога ли да говоря с вас на четири очи?

Актрисата се изчерви виновно.

— Веднага ще оставя господата насаме.

Оттегли се дискретно и затвори вратата след себе си.

— Какво е толкова спешно? — попита нетърпеливо Демиън.

— Боя се, че нося лоша вест, милорд. Сестра ви е претърпяла злополука.

Остра болка прониза сърцето на Демиън.

— Оливия?

Излишен въпрос. Имаше само една сестра, петнайсет години по-млада от него, която живееше в усамотение в Розууд, семейното имение на Синклерови.

— Каква злополука?

— Не съм уведомен за подробностите. Управителят на имението е написал няколко реда… очевидно в голяма бързина. Мис Синклер паднала по стълбата и изгубила съзнание. Когато дошла на себе си, казала, че не си усеща краката. Повикали лекар, който заявил, че няма счупени кости, но вероятно при падането е бил засегнат гръбнакът. Не е изключено сестра ви никога да не проходи отново.

Демиън не бе в състояние да каже и дума. Шокът го порази като гръм.

— Боя се, че това не е всичко — продължи тихо Джордж.

— Какво още? — попита глухо Демиън.

— Ако съдя по писмото на управителя, злополуката е станала при…

— При какво? Говорете!

— Знам, че новината няма да ви хареса, милорд, но сестра ви очевидно се е опитала да избяга с някакъв мъж.

— Какво?

Демиън отказа да приеме чутото. Не можеше да повярва, че неговата плаха, винаги закриляна сестра се е опитала да избяга с мъж. Строгата гувернантка, под чиято опека живееше Оливия, никога не би й разрешила да се среща с мъже.

— Това е невъзможно. Управителят се е заблудил.

— Не съм убеден — отвърна предпазливо Джордж.

— Кой е мъжът?

— Какъв мъж?

— Онзи, с когото се е опитала да избяга сестра ми!

— В писмото е споменат лорд Ръдърфорд, но не съм съвсем сигурен, че той е злодеят…

Демиън познаваше младия виконт Ръдърфорд. Безсъвестен хлапак, който едва наскоро бе наследил титлата.

— Ето писмото на Билоу — рече секретарят. — Прочетете го.

Демиън отвори писмото и се намръщи. Управителят му имаше ужасен почерк. От прочетеното му стана ясно, че трагичната злополука е станала в Алчестър, в заведението „Четирите лъва“, близо до семейното имение.

Болно ми е да ви съобщя тази ужасна новина, но се боя, че сестра ви е планирала да избяга с мъж. В последния момент въпросният господин се е опитал да се оттегли, при което мис Оливия побягнала в паника и паднала по стълбата. Лорд Ръдърфорд незабавно повикал лекар, но злото вече е сторено. Мис Оливия е много зле и с доброто й име е свършено.

Полагам всички усилия да държа в тайна страшната случка, но се боя, че новината ще се разпространи много скоро. Моля да получа конкретни указания, милорд, и се надявам да ми кажете лично какво поведение да възприема в тази фатална ситуация.

Винаги на вашите услуги: Ваш предан слуга Сидни Билоу

Демиън зарови треперещите си пръсти в косата. Самият той постоянно се забъркваше в скандали, даже ги предизвикваше, но се бе погрижил малката му сестра да води спокоен живот в провинцията, далече от столицата, под опеката на най-добрите гувернантки и възпитателки. Но ето че Оливия сама се погрижи да стане обект на злобни клюки.

А най-страшното беше, че е получила сериозно нараняване.

Ами ако остане инвалид за цял живот?

Безмерен гняв се надигне в гърдите на Демиън и образува буца точно под сърцето. Писмото издаваше името на прелъстителя. Мъжът, причинил страдание на малката му сестричка, трябваше да получи възмездие. Ще му пусна един куршум в главата, закани се Демиън. Не, по-добре да го удуша с голи ръце!

— Позволих си да повикам каретата — прекъсна мислите му секретарят. — Предполагам, че веднага ще заминете за Розууд?

— Да, разбира се… — отвърна с отсъстващ вид Демиън, все още под шока на трагичната вест.

Трябваше да подреди мислите си. Облече си бързо жакета, наметна палтото и излезе от салона. Илайза, която чакаше в коридора, се втурна насреща му и го хвана за ръката.

— Защо си отивате толкова бързо, милорд?

— Прощавайте, но обстоятелствата ме принуждават.

— Но ние още не сме постигнали съгласие по…

Демиън нетърпеливо поклати глава. Отговорът му бе лишен от всяка учтивост.

— Трябва да свърша една важна работа. Не търпи отлагане.

Илайза направи опит да се усмихне.

— Много съм разочарована. Посещението ви беше твърде кратко.

— Някой ден може би ще дойда отново — отвърна рязко той, направи кратък поклон и издърпа ръката си.

Демиън излезе след секретаря в студената нощ и моментално забрави красивата изкусителка. Гневът и страхът за съдбата на сестра му го вълнуваха по-силно от всичко друго. Но най-силна беше жаждата за отмъщение.

1.

Лондон, май 1810 година

Въпреки късния нощен час игралният салон беше добре посетен. По време на пищната среднощна вечеря червеното вино и шампанското се лееха без мяра, смехове и оживени разговори изпълваха помещението. Ала сред любителите на хазарта, светските лъвове и аристократите, които залагаха големи суми на макао, покер и фараон, цареше напрежение.

Застанала на дискретно разстояние, Ванеса Уиндъм наблюдаваше един господин на масата за фараон и полагаше усилия да го изучава хладно, въпреки че онова, което виждаше, я вълнуваше много силно.

Лорд Грях. Прякорът му отиваше. И го характеризираше съвсем точно. По лицето му нямаше следи от изстъпления и разврат, но в сивите очи светеше дяволско изкушение, което я привличаше с необичайна сила.

Ванеса изпъна рамене и си заповяда да отвърне поглед от лорд Синклер — впечатляващ господин с гарвановочерна коса и класически красиво лице с волева брадичка. Излъчваше зашеметяваща, тъмна мъжественост. Висок на ръст, строен, мускулест, гъвкав като хищник. Безупречно ушитият черен жакет подчертаваше широките рамене и му стоеше като излят.

Ванеса бе дошла в Лондон само заради него. За да му попречи да унищожи семейството й от жажда за отмъщение.

Очевидно не беше единствената, която се интересуваше от барон Синклер. Две дами зад нея си шепнеха възбудено.

— Както виждам, Демиън отново нанася опустошения на игралната маса.

— Не разбирам защо го прави — изхленчи втората дама с провлечен носов глас. — Той е невероятно богат. Защо му е да увеличава и без това огромното си богатство?

Първата дама се изсмя иронично.

— Не се преструвай, знам, че си обидена, защото цяла вечер не ти обръща внимание. Признай, скъпа, ако неустоимият лорд Синклер помръдне дори малкото си пръстче, тутакси ще паднеш в краката му.

Привлечен като с магия, погледът на Ванеса се върна върху скандалния аристократ, както вече безброй пъти тази вечер. Този мъж наистина упражняваше магическо влияние върху жените. Впечатляващата смесица от изискана елегантност, животинска мъжественост и дръзко очарование опасно привличаше цялото женско общество.

Ванеса потрепери, въпреки че десетките свещи в кристалните полилеи разпространяваха приятна топлина. Специално за вечерта беше облякла смарагдовозелена копринена рокля с висока талия, която, макар и да не бе ушита според най-новата мода, с дръзкото си деколте събираше погледите на мъжете и може би щеше да привлече вниманието и на донжуан от сорта на барона — поне така се надяваше Ванеса.

Изисканото общество бе дало на барон Синклер прякора „лорд Грях“. Още докато беше нещастно омъжена, Ванеса бе чувала за скандалния аристократ, но двамата не бяха представени официално един на друг, въпреки че се движеха в едни и същи обществени кръгове. Демиън беше известен с безбройните си завоевания в блестящите бални зали и в затъмнените будоари по цяла Европа. Говореше се, че е довел изстъпленията на младите аристократи до нова висота.

Как да склони такъв мъж да я изслуша? Как да събере смелост да го заговори?

Не искаше да има нищо общо със светските лъвове. Починалият й съпруг събуди у нея отвращение към порочните и необуздани мъже. Женският инстинкт я предупреждаваше и я съветваше да стои далеч от скандално известния лорд Синклер. Ала отчаяното положение, в което бе изпаднала, я принуждаваше да говори с него, най-добре още тази нощ.

— Смятате ли да обявите тройка, милорд? — обърна се към барона красивата дама, която раздаваше картите.

В игралния салон се възцари напрегната тишина. Ванеса познаваше правилата достатъчно добре, за да знае какво означава „тройка“: играчът залагаше на определен ред на трите последни карти от ръката си. Салонът държеше банката, шансовете за играча бяха пет към едно.

Лорд Синклер се огледа със скучаещо изражение и предсказа реда на картите — две, шест, дама, сякаш никак не го интересуваше, че може да спечели цяло състояние.

Заедно с всички други гости в игралния салон Ванеса спря да диша, когато дамата откри картите една след друга: двойка пика, шестица спатия, дама купа.

Лорд Синклер спечели двайсет хиляди лири стерлинги!

Дебелият господин, който седеше до него, се засмя гръмогласно и го удари приятелски по рамото.

— Дяволите да те вземат, Демиън, кой ти подсказа реда на картите? Няма ли да ми издадеш тайната си?

Красиво извитите устни на барона се разтеглиха в насмешлива усмивка.

— Няма тайна, Клюни. Винаги залагам на дама. В този случай на дама купа.

Лорд Синклер вдигна поглед и за ужас на Ванеса го прикова право в нея. Очите му имаха редкия цвят на сребърен дим. Погледът му беше многозначителен, дързък, и я улучи право в сърцето.

Ванеса бързо се извърна настрана и отпи глътка вино, за да успокои нервите си.

— Проклет да е Обри… — промърмори под носа си тя. Брат й, този жалък безделник, я бе вкарал в това неприятно положение. Лекомисленият хлапак бе изгубил цялото семейно богатство на игралната маса и всичките им пари бяха преминали във владение на лорд Синклер. Тази вечер тя щеше да направи опит да си ги върне.

През следващия час Ванеса се разхождаше безцелно из салона и непрекъснато хвърляше тайни погледи към лорд Грях. Трескаво размишляваше дали да помоли някой гост да я представи, или просто да се приближи и да го заговори. Намерението й не обещаваше успех, ако се покажеше плаха. От друга страна обаче, не искаше да рискува клюкарките да започнат да я обсъждат, ако отиде при Синклер пред толкова много хора. Достатъчно опасно беше да дойде в игралния салон без придружител. Пуснаха я само защото се позова на членството на брат си. Носеше маска, но приятелите на починалия й съпруг, които седяха по игралните маси, със сигурност щяха да я познаят, ако извърши нещо неприлично и привлече вниманието на гостите.

След дълги размишления тя реши да придаде на разговора им вид на случайна среща, вместо писмено да помоли барона да й отдели малко време. Ролята на молителка й беше крайно неприятна, но не виждаше друг изход. Трябваше да апелира към милостта му и много се надяваше да е запазил в черната си душа поне искрица човечност и съчувствие.

Едва към три сутринта й се удаде случай да се приближи до него. Лорд Синклер бе събрал печалбите си и се готвеше да си тръгне.

Ванеса въздъхна дълбоко, постара се да прикрие трескавото си треперене, стигна до вратата преди лорда и след кратко колебание изпусна кърпичката си. Тромава хитрост, за да привлече вниманието му, но се надяваше жестът й да го поласкае.

Демиън се наведе и учтиво й подаде дантелената кърпичка. Поклонът му беше съвършен.

— Вие ли сте изгубили това, мадам?

Когато й подаде кърпичката, пръстите му докоснаха нейните — случайно или не, тя не бе в състояние да каже. Повече от топлината на докосването я уплаши погледът му. Очите му проникнаха през сатенената маска, впиха се в нейните и я уловиха в плен.

За момент Ванеса остана като парализирана. Тънката усмивка на чувствено извитата уста беше припомняне за скандалната му слава. Лицето му остана напрегнато, сивите очи я изучаваха внимателно. Би било ужасна грешка да подцени този мъж.

Ванеса кимна и прие кърпичката с принудена усмивка и тиха благодарност.

— Колко съм несръчна, извинете — прошепна тя и отдръпна ръката си.

В погледа му светна подигравателно съмнение, но той не каза нито дума за извинението й.

— Съжалявам, но май не съм имал удоволствието да ви бъда представен…

— Казвам се Ванеса Уиндъм.

Синклер продължи да я гледа с очакване, сякаш името й не му говореше нищо.

— Мисля, че се познавахте с починалия ми съпруг, лорд Роджър Уиндъм.

— Ах, да. Посещавахме един и същи клуб.

Роджър загина на дуел заради някаква актриса, но лорд Синклер, макар сигурно да знаеше за скандала, прояви учтивост — или равнодушие — и не го спомена.

— С какво мога да ви услужа, лейди Уиндъм? — Ванеса не каза нищо и той продължи непринудено: — Очевидно желаете нещо от мен. — Погледът му продължаваше да я изучава, усмивката му издаваше снизходителна ирония. — Цяла вечер усещах върху себе си погледа на една красива жена и си казах, че е престъпно лекомислие да го пренебрегна.

Ванеса се изчерви. Откровеността му я шокира. Само дързък светски лъв като него си позволяваше да коментира интереса на една дама.

— Ще бъда честна и…

— Много добре. Нека да си говорим честно. — Ироничният тон я улучи болезнено.

— Надявах се на случай да се приближа до вас, милорд, защото трябва да поговорим за нещо много важно… и спешно.

— Винаги на вашите услуги, мадам. — Демиън посочи към вратата. — Позволявате ли да ви придружа до каретата ви?

— Моля ви, бъдете така добър.

Той й отвори вратата и я последва.

— Събудихте любопитството ми, признавам — рече той, докато вървяха към широкото стълбище. — Интересът ви към моята личност ме накара да мисля, че ме преценявате. Изобщо не оставихте у мен впечатление за кокетство или тайна влюбеност.

— Боя се, че не владея изкуството на кокетството — отвърна с треперещ глас Ванеса. Ядосваше се на себе си, че му позволява да я притиска до стената.

— Ще бъдете ли така любезна да ми кажете каква е причината за нашата среща?

— Обри Трент, лорд Ръдърфорд, е мой брат — отвърна тихо тя.

Синклер спря рязко и се обърна към нея. Сивите му очи потъмняха заплашително.

Ванеса с мъка издържа гневния му поглед.

— Ако позволите, бих искала да говоря с вас за дълговете на Обри от игра на карти.

— Да не би да сте дошла да платите?

— Не… не мога…

— Защо тогава?

Ванеса въздъхна дълбоко. Преди две нощи лорд Синклер предизвикал брат й на партия пикет. Обри играл дръзко, залозите били твърде високи и накрая изгубил всичко: цялото семейно състояние, родовото имение на Ръдърфордови, градската къща в Лондон. Семейството, което зависеше изцяло от имуществото на Обри, вече нямаше с какво да живее.

Самата Ванеса не се тревожеше особено, че ще прекара остатъка от живота си скромно, почти в бедност, защото вече бе преживяла много по-страшни неща. Трябваше обаче да мисли за майка си и за сестрите си. Не искаше да си представя как кредиторите ще се редят на опашка пред вратата им, камо ли пък как ги изхвърлят на улицата.

— Имайте милост към семейството ми. Надявах се да размислите… и да му опростите дълговете, поне част от тях.

Синклер я погледна неразбиращо.

— Вие се шегувате, мадам.

— В никакъв случай — възрази овладяно тя. — Говоря напълно сериозно. Двете ми сестри зависят изцяло от парите на Обри. А майка ни е много болна.

— Защо смятате, че обстоятелствата около семейството ви ме засягат, лейди Уиндъм? — попита злобно той.

— Ако предявите претенции към семейното имение на Ръдърфорд, ще лишите семейството ми от основата на съществуването му — отвърна твърдо тя.

— Съжалявам, но не мога да променя фактите. — В тона му липсваше и капчица съчувствие.

Ванеса направи нов опит да призове милосърдието му.

— Брат ми не е хазартен играч, милорд. Не е имал право да заложи семейното ни имущество на игралната маса.

— Тук сте права. Но той го направи.

— Както чух, вие не сте му оставили голям избор. Или ще отречете, че нарочно сте го предизвикали?

— Не отричам. Вашият Обри трябва да се радва, че не последвах първия си импулс и не му пратих един куршум в главата.

Ванеса пребледня. Лорд Синклер бе известен като отличен стрелец. И във владеенето на шпагата нямаше равен на себе си. Тя знаеше, че е победил в два дуела, а онези, които бяха останали в тайна от обществото, сигурно бяха много повече.

— Питам се какво ви е спряло — прошепна сломено тя.

Лицето му се изопна.

— Дуелът щеше да изостри още повече скандала около сестра ми.

— Не знам подробности, но чух за злополуката, която е претърпяла сестра ви.

— Тогава сигурно знаете и че злополуката я направи инвалид и не е ясно дали някога ще ходи отново.

— Да, чух. Безкрайно съжалявам.

— О, наистина ли? — Гласът му преливаше от ирония.

— Да, наистина. Брат ми също съжалява. Обри се укорява за поведението си към сестра ви, повярвайте. Знае, че се е държал непростимо жестоко. Постъпил е като разглезен, лекомислен млад мъж. — Лорд Синклер мълчеше и Ванеса направи умолителен жест. — Повярвайте, аз знам колко егоистично може да се държи брат ми. Той е млад и мисли единствено за собствените си удоволствия. Мъж с вашата репутация би трябвало да го разбере. Ако може да се вярва на слуховете, които се носят по ваш адрес, вие също сте се насладили в пълна мяра на радостите на младостта.

— В момента не обсъждаме моята личност.

— Не, но… моля ви да се смилите! Брат ми е едно незряло момче.

— Очевидно. Зрял мъж не би изпратил сестра си да умолява противника му за милост.

Ванеса бе готова да възрази, че е дошла по своя воля, но това не отговаряше на истината — или поне не изцяло. Бе доверила плана си на Обри и той не възрази. Ванеса въздъхна и докосна ръката на лорд Синклер.

— Няма ли у вас поне малко милост, милорд? Капчица съчувствие?

На бузата му заигра мускулче.

— Вашият брат не заслужава съчувствие. Той разруши нещо скъпоценно за мен. Затова съм твърдо решен да го унищожа.

Думите бяха изречени студено, безчувствено, абсолютно спокойно. Враждебният поглед падна върху нежната ръка върху неговата.

— Каретата ми чака, лейди Уиндъм. Не желая конете ми да се изнервят.

Отстъпи крачка назад и й обърна гръб. Ванеса го проследи с отчаян и гневен поглед.

На влизане в лондонската градска къща, която принадлежеше на семейството от поколения, Ванеса с мъка сдържаше сълзите си. През четирите години нещастен брак с непоправимия светски лъв лорд Уиндъм тя плачеше рядко, а през ужасните две години след жалката смърт на мъжа си съвсем престана да плаче. На всяка цена трябваше да се овладее и сега.

С натежало сърце изкачи стълбището към салона на втория етаж. Брат й бе отворил градската къща за сезона, въпреки че не можеше да си позволи допълнителните разходи.

Обри я очакваше в салона, крачейки неспокойно напред-назад. Ванеса го огледа с неприкрита мъка. Още не можеше да разбере кога милото момче се бе превърнало в жалък безделник. Дълбоко в себе си обаче знаеше отговора. Обри беше единствен син и родителите му го глезеха безмерно. Изпълняваха всяко негово желание, никога не му поставяха граници. Липсата на дисциплина и отговорност го бе довела до гибел.

— Е, говори ли с него? — попита нетърпеливо Обри и я погледна с надежда.

Младият граф Ръдърфорд беше с една глава по-висок от сестра си. Светлокестенявата коса сияеше в червеникаво. Тъмнокафявите очи блестяха, когато се смееше. Днес обаче в погледа му се четяха объркване и страх.

— Успях да говоря с лорд Синклер — започна да обяснява Ванеса, — но когато му казах коя съм, той отказа да ме изслуша.

— Тогава съм изгубен — промълви Обри с пресекващ глас.

Ванеса искаше да възрази, да го прегърне утешително и да прогони мъката му, но той беше прав. Цялото им семейство беше изгубено. Изтощена, тя се отпусна върху синия брокатен диван.

Обри падна тежко във високото кресло и скри лице в ръцете си. След малко попита тихо:

— Значи той отказа да преговаря с теб?

— Изобщо не се стигна до преговори. Той не иска да има нищо общо с мен.

— Проклет да е!

Не за първи път Ванеса се възмути от детинските опити на брат си да прехвърля върху другите вината за собствените си деяния.

— Наистина ли очакваше лорд Синклер да ти върне състоянието, което ти пропиля така лекомислено и безогледно?

— Той иска да ме унищожи!

— Нима не е прав? Сестра му се е осакатила, може би завинаги… по твоя вина. Лекарите не дават надежда, че някога отново ще проходи. Нима си забравил какво направи?

— Не съм забравил! — Обри зарови пръсти в косата си. — Да не мислиш, че не съжалявам за идиотското си държание?

— Защо си бил толкова жесток към бедното момиче, Обри?

— Не знам. — Младият мъж вдигна глава. В очите му блесна тъга и разкаяние. — Започна като най-обикновен флирт. Обзаложих се с приятелите си на значителна сума. Джобовете ми бяха празни, имах нужда от пари. Освен това малко… скучаехме.

— Значи ловните излети са престанали да ви доставят удоволствие? Битките с кучета и боксовите мачове вече не ви вълнуват достатъчно силно, така ли? — В гласа на Ванеса звучеше горчива подигравка. — Затова ли реши да разрушиш живота на едно младо момиче? Приятно ли ти беше да унищожиш доброто й име и да я оставиш инвалид за цял живот?

Обри болезнено изкриви лице.

— Нямах намерение да стигна толкова далеч, повярвай ми!

— А какво беше намерението ти?

Младият мъж въздъхна дълбоко.

— Както ти казах, исках просто да спечеля облога, нищо повече. Запознахме се с мис Синклер на следобедно парти… Боя се, че всички бяхме пили твърде много червено вино… Отначало се опитахме да я отделим от гувернантката й… истински стар дракон… после нещата тръгнаха от само себе си. Обзаложих се с приятелите си, че ще накарам малката да се влюби в мен. Започнах да я ухажвам и това се оказа много по-лесно, отколкото очаквах. — Обри засрамено сведе глава. — Оливия води уединен живот, вечно пазена, сред хора, които не я разбират… тя е жадна за малко развлечения.

— Значи си започнал да се срещаш тайно с мис Синклер и си я убедил да избяга с теб, така ли? Без да имаш сериозно намерение да я направиш своя съпруга!

— Дори да имах желание да се оженя за нея, не можех да си го позволя, нали знаеш? Тя е богата наследница, но ще може да разполага с богатството си едва след три години. Ако се бе омъжила без съгласието на настойника си, Синклер щеше да я изгони от дома й, без да й даде нито пени.

Ванеса се зарадва, че брат й се срамува от поведението си. Много добре знаеше, че той страда силно от ограничените си финансови средства, но това в никакъв случай не извиняваше безотговорното му поведение.

Баща им не умееше да управлява семейното имущество. Старият лорд не притежаваше никакви финансови познания. С надеждата най-голямата му дъщеря да увеличи състоянието му с изгодна женитба, той даде Ванеса на млад барон, който обаче набързо пропиля внушителното си богатство и накрая бе убит на дуел. Скоро след овдовяването на Ванеса баща й загина при злополука по време на езда. Оттогава тя живееше със семейството си в провинцията и много рядко се появяваше в столицата.

Болната им майка и двете й по-малки сестри живееха много скромно и не се оплакваха. Обри обаче непрестанно й създаваше грижи. Едва ли не всеки ден искаше пари, за да се забавлява с разглезените си приятели, и пропиляваше жалките остатъци от семейното богатство с леки жени и хазарт.

Ако досега семейството им беше само притискано от дългове, сега положението се бе влошило драстично.

— Може би Шарлът ще успее да си намери богат съпруг — предложи унило Обри.

— В никакъв случай! Няма да го допусна — възрази твърдо Ванеса. Шарлът беше едва на петнайсет, а Фани — само на тринайсет. Докато беше жива, тя щеше да защитава малките си сестри и нямаше да позволи да ги омъжат за пари, както баща им беше постъпил с нея.

— Какво предлагаш?

Ванеса уморено разтърка слепоочията си.

— Не виждам друг изход, освен да откажем да се изнесем. Възможно е лорд Синклер все пак да се смили. Ще му се наложи да издейства съдебно решение, за да ни изхвърли, и ще предизвика скандал.

Обри поклати глава.

— Аз имам към лорд Синклер дълг на честта. Трябва да погася задълженията си, нямам друг изход… дори ако това означава да умрем от глад.

Гневът на Ванеса отново избликна.

— Ти проигра нашето имение, нашия последен и единствен източник на доходи, а сега ми говориш за чест!

— Ако не платя, най-добре е да си пръсна черепа.

— Престани да говориш така, Обри! — извика възмутено Ванеса.

Брат й явно не я слушаше.

— Сигурно си заслужавам куршума. Когато тя полетя по стълбите… — гласът му пресекна — … помислих, че съм я убил.

Измъченото му изражение я трогна до сълзи.

— Обри, моля те… — Обзета от силни чувства, тя скочи, коленичи пред него и улови студените му, потни ръце. — Не можем да променим миналото. Можем само да се помъчим да сторим нещо за бъдещето.

След дълго мълчание Обри кимна.

— Не се страхувай, скъпа сестричке. Няма да намеря смелост да сложа край на живота си. Липсва ми сила.

Сърцето й се сви болезнено. На всяка цена трябваше да го изтръгне от мрачните мисли.

— Какво казват лекарите за състоянието на мис Синклер?

— Не знам — въздъхна Обри. — Не ме пускат при нея. Бих искал… силно желая да върна времето назад. Само ако можех да поправя грешката си! С това намерение миналата седмица помолих лорд Синклер за разговор. Той ме покани в клуба си и аз, глупакът, си помислих, че ще ми прости. — Обри се помъчи да се усмихне. — Вероятно трябва да съм благодарен, че той избра тази форма на отмъщение, вместо да ме извика на дуел. Заслужавам омразата му, това ми е ясно. Ако някой мъж се бе отнесъл така позорно към моите сестри, щях да горя от жажда за отмъщение.

Сърцето на Ванеса се стопли. Брат й не беше лош човек, той просто беше слаб и тя го обичаше. Да, Обри проявяваше лекомислие, но по време на нещастния й брак й помагаше винаги когато можеше и се стараеше да я развеселява, когато нямаше основания за радост. Очевидно съжаляваше искрено за непочтеното си поведение към сестрата на лорд Синклер.

— Ще намерим изход, Обри, обещавам ти. Няма да позволя мама и сестрите ни да свършат на улицата.

Молбата в очите му я трогна до дън душа.

— Какво да направим?

— Не знам, но надеждата умира последна. Все някак ще успея да склоня лорд Синклер да отстъпи.

— Той иска да си отмъсти и нищо друго.

— Знам, знам… — побиха я тръпки, като си припомни изпълнения с омраза поглед на лорд Грях. Отново го видя пред себе си: елегантен, мъжествен, нагъл. Скандалният лорд Синклер беше опасен човек.

— Той е безсърдечен дявол, но аз няма да се предам — отсече решително тя.

2.

Треперейки, Ванеса слезе от наетия файтон и огледа великолепната резиденция в елегантния лондонски квартал Мейфеър. Нахлупи по-дълбоко качулката на наметката си, за да се предпази от ръмящия още от сутринта дъжд, но и за да не я познаят. Не беше редно дама да посещава без придружителка неженен джентълмен… особено скандален тип като лорд Синклер.

Към тази стъпка я бе тласнало отчаянието. Ванеса събра цялата си смелост и изкачи мраморните стъпала към импозантния портал. Почука. Отвори й достоен иконом и тя му връчи картичката си. Възрастният мъж с нищо не издаде учудването си от посещението на непознатата дама.

— Ще попитам негово благородие дали ще ви приеме — рече учтиво той. — Бъдете така добра да почакате в салона.

Ванеса кимна и го последва. Влезе в приемната и свали качулката си, но не седна. Смутено плъзна поглед по разкошната мебелировка. Портите на ада биха били по-приятни от този елегантен салон.

Ванеса се отвращаваше от разглезените аристократи. А Демиън Синклер, лорд Грях, беше един от най-лошите. Той председателстваше скандално известния клуб „Хелфайър“ — Огънят на ада: братство от безнадеждно покварени богати лордове, наречено така за спомен от друго скандално сдружение, действало преди половин век.

Ванеса стисна зъби. Трябваше да скрие отвращението си. На карта бе заложено цялото имущество на семейство Ръдърфорд.

След няколко минути в салона влезе млад мъж, поклони се учтиво и я измери любопитно иззад очилата си.

— Лейди Уиндъм? Моето име е Джордж Хаскил, аз съм секретарят на негово благородие. Той ме помоли да ви попитам какво ви води тук.

— Бих предпочела да говоря лично с лорд Синклер — отвърна Ванеса, без да се учудва, че домакинът е изпратил секретаря си.

— Лорд Синклер излиза. Аз ще ви изслушам с готовност.

— Боя се, че е невъзможно. Идвам по спешен личен въпрос. — Ванеса се усмихна смело, твърдо решена да не се предава. — Кажете му, моля, че ще го чакам тук, докато се върне.

Мистър Хаскил се оттегли с учтив поклон. Само след две минути се върна отново.

— Негово благородие ме помоли да ви кажа, че ще ви приеме за кратко… в личните си помещения, милейди. Последвайте ме, ако обичате.

Ванеса очакваше да я отведат в кабинета, но след като изкачиха парадното стълбище, секретарят я поведе към частните помещения. Въведе я в спалнята на лорда и се оттегли с израз на неодобрение.

Ванеса се озова в обзаведена с много вкус голяма стая. В средата стоеше грамадно легло с измачкани копринени чаршафи. Сърцето й ускори ритъма си.

— Приближете се — заповяда провлечен глас.

Ванеса направи крачка навътре и спря стресната. Негово благородие стоеше пред нея гол до кръста, само с панталон до коленете и ботуши. Широките рамене и могъщият гръден кош бяха силно впечатляващи. Коремът му беше плосък и опънат, хълбоците — тесни. Имаше фигура на античен бог. Силните мускули издаваха, че обича да спортува.

Ванеса остана поразена от магическото въздействие, което този мъж упражняваше върху нея.

Без да бърза, Демиън облече батистена риза. На устните му играеше усмивка.

— Простете, че ви приемам недооблечен, но нали настоявате за бърз разговор…

Дори да имаше право, той се стремеше да я шокира и сплаши с наглостта си. Ако някой научи, че го е посетила в спалнята му (без съмнение свърталище на греха), край с доброто й име. Ала положението, в което бе изпаднала, не й позволяваше да предявява претенции. Бе длъжна да преглътне възмущението си и да вложи всички усилия, за да го накара да се смили над семейството й.

— Ще се справя сам — проговори тихо Демиън, обърнат към камериера си. Младият мъж му подаде вратовръзката и се оттегли с дълбок поклон. Останала насаме с най-скандалния аристократ в Лондон, Ванеса се помъчи да запази самообладание.

— Нали няма да ви смущавам, ако продължа да се обличам? — Синклер застана пред голямото огледало и започна да си връзва шалчето. — Времето ме притиска. Предстои ми проба при шивача и не искам да закъснея. Вече съм член на камарата на лордовете и трябва да подновя гардероба си.

Говореше непринудено, сякаш двамата бяха в обществото. Ванеса не вярваше, че мъж като него е толкова загрижен за външността си. Той беше светски лъв с вродената арогантност на аристократите, но не се влияеше от модата. Великолепната му фигура не изискваше кой знае какво изкуство от шивача. Мъжете го уважаваха и се бояха от него, а жените полагаха огромни усилия да заслужат вниманието му. Мъж с блестяща външност и неустоим чар, той бе прелъстил десетки дами от висшето общество. Ванеса не можеше да отрече, че лорд Грях докосна и нейната женска същност. Смайващите сиви очи, обрамчени от гъсти тъмни ресници, бяха неустоимо красиви.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и най-сетне си възвърна дар слово.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете — заговори учтиво и делово.

Срещна усмивката му в огледалото.

— Нямах друг избор, освен да се подчиня на желанието ви, милейди. Много сте упорита.

— Принудена съм да проявя упоритост, но ви уверявам, че ще отнема само десет минути от скъпоценното ви време.

— Много добре. Но ви предупреждавам, че и десет часа няма да са достатъчни да ме накарат да променя решението си относно брат ви. Няма ли да седнете?

Ванеса неволно се обърна към двете високи кресла пред камината и шезлонга под прозореца.

— Благодаря, предпочитам да остана права.

Мъжът наклони глава и дооправи възела на шалчето си.

— Брат ви знае ли за посещението ви в дома ми?

— Не и нямам намерение да му кажа. Ще се възмути, ако узнае, че съм ви посетила сама, а ако разбере, че сте ме приели в спалнята си…

— Защото съм известен прелъстител на невинни жени, нали? — попита подигравателно Демиън. — Не ми се иска да ви разочаровам, но трябва да знаете, че не намирам забавление в прелъстяването на млади момичета. — Очите му срещнаха нейните в огледалото. — Макар че във вашия случай ми е трудно да устоя на изкушението.

Ванеса изпъна рамене.

— Дошла съм да говоря с вас за дълга на брат ми, милорд.

— Мога да си представя.

— Вероятно не подозирате в какво положение ще се озове семейството ми, ако поискате да ви изплатим дълга на Обри — продължи Ванеса, с мъка обуздавайки гнева си.

Синклер въздъхна с досада.

— Предполагам, че вие ще ми обясните.

— Мама и двете ми сестри ще останат съвсем без средства и няма да имат покрив над главата.

— В такъв случай нека брат ви се обърне към лихварите.

— Никой няма да му даде такава огромна сума, защото не може да предложи нищо срещу нея. Но дори да успее да уреди задълженията си към вас, ще попадне в лапите на кредиторите, от които няма измъкване. Обри ще изгуби всичко и ще се озове в затвора за длъжници, а семейството му ще бъде изхвърлено на улицата.

— Не разбирам какво ме засяга това.

Ванеса много искаше да му отговори както заслужаваше, но това щеше да е огромна грешка. Не биваше да настройва лорд Синклер срещу себе си.

— Вие имате пълното право да отмъстите на брат ми, но защо искате да унищожите и семейството му?

— Съжалявам, но това е просто едно от последствията, причинени от лекомислието и безотговорността му.

— Не само той е отговорен за случващото се, милорд. Вие сте опитен в хазарта. Сам сте го накарали да увеличава непрекъснато залозите. Снощи ми го казахте недвусмислено.

— Абсолютно сте права. Намерението ми беше да го унищожа.

— Подмамването на млади, незрели момчета би трябвало да се забрани със закон — пошепна горчиво Ванеса.

— Подмамването на млади, невинни момичета също би трябвало да е забранено със закон — отвърна студено той. Когато тя предизвикателно го погледна, той добави раздразнено: — Нима сте дошла да ми проповядвате морал, лейди Уиндъм?

— Не. Дойдох да ви помоля да се вразумите.

Лорд Синклер се направи, че не е чул.

— Обри заплашва да се застреля, ако не се намери изход от тази злощастна ситуация — продължи тя.

— Честно казано, няма да пролея и сълза за него.

— Моето сърце обаче ще бъде разбито.

Погледът му потърси очите й, сякаш искаше да провери искрена ли е. След малко поклати глава.

— Брат ви е длъжен да си плати за безогледната жестокост, но аз съм готов на известни отстъпки. Ако се прояви като зрял мъж и склони да дойде при мен, ще обсъдим условията на плащането.

В сърцето й пламна надежда, но отзивчивостта му не беше достатъчна.

— Защо да преговаряте, след като Обри не е в състояние да си плати дори сметките при шивача, камо ли чудовищната сума, която ви дължи?

— Вие очевидно проявявате голям интерес към неговите финанси.

— И имам всички основания за това. Аз управлявам собствеността на семейство Ръдърфорд от името на Обри, който е лишен от разумна пресметливост.

Синклер вдигна вежди.

— Сигурна ли сте, че вие я притежавате?

— Да, притежавам достатъчно разум, за да знам, че брат ми е изправен пред фалит. За съжаление не само той носи вина за намаляващите ни доходи. Нашето семейство не се отличава с особена пестеливост. Боя се, че сме склонни към пилеене. — Синклер мълчеше и Ванеса продължи: — Няма ли възможност да намалите дълга на Обри?

— Вие какво ще предложите в замяна, милейди?

Тя прехапа долната си устна и погледът на Демиън бе прикован от чувствената й извивка. Трудно му беше да остане глух за молбата й. Лейди Уиндъм беше истинска красавица, а той имаше слабост към красивите жени. Тъмните й очи приличаха на блещукащи езера и той си представи как се губи в дълбините им. Златнорусата коса блестеше в червеникавите нюанси на есента.

Тази красавица е била достатъчно пресметлива, за да се омъжи за пари, помисли си презрително той. Вероятно и тя е омесена от същото тесто като негодния си брат и починалия си съпруг сър Роджър, който бе пропилял наследството си и постоянно се забъркваше в скандали и афери, докато намери безславен, преждевременен край. Ако можеше да се вярва на слуховете, приятелите му положили много усилия да утешат тъгуващата вдовица. Ванеса Уиндъм му изглеждаше не толкова повърхностна и тъпа като повечето дами от изисканото общество, но беше твърде възможно просто да играе роля, за да смекчи сърцето му.

Демиън прочете в красивите й очи подозрение, но и скрита чувственост, която ясно му даде да разбере, че тя осъзнава привличането между тях.

— Боя се, че нямам какво да ви предложа. Ранната смърт на съпруга ми ме постави в крайно затруднено положение — обясни тихо тя. — Бях принудена да продам къщата ни, обременена с тежки ипотеки, за да платя дълговете на мъжа си.

— Тогава си потърсете друг богат съпруг.

— Дори да имах намерение да се омъжа повторно — а аз няма да го направя, уверявам ви, — не разполагам с време да си търся съпруг — отвърна хладно тя.

— Значи имате проблем. Разбира се, красива жена като вас може да си вземе любовник. Или вече сте се погрижили?

Подигравателният му тон я ядоса и тя стисна устни.

— Нямам любовник, лорд Синклер.

— Но не се плашите да приложите женските си чарове и умения, за да постигнете целта. Нима ще отречете, че предизвикателната рокля, която бяхте облекли снощи, е имала за цел да привлече вниманието ми?

Ванеса се изчерви, но сдържа гнева си. Сивите очи я измериха от глава до пети.

— Сигурно няма да ви е трудно да си намерите закрилник. Притежавате много прелести. С вашата красота можете да постигнете много.

— Аз не съм за продан, милорд — изфуча Ванеса.

Бурната й реакция го изненада. Демиън беше свикнал жените да се хвърлят в ръцете му. Красивата Ванеса обаче не се опитваше да смекчи сърцето му със сълзи и трогателни молби. Не се опитваше и да го ласкае и залъгва. Честно и искрено молеше за спасението на семейството си.

Демиън призна пред себе си, че се възхищава на откровеността и смелостта й. Възхищаваше се дори на старанието й да защитава брат си, колкото и безсмислено да беше това.

Съзнаваше обаче, че не би било добре да отстъпи пред молбите й. Ванеса Уиндъм беше умна жена, духовита и красива, жена, която е в състояние да замае главата даже на мъж с неговия опит и претенциозен вкус. При нормални обстоятелства с радост щеше да разговаря с нея и дори да флиртува. Ала ситуацията беше повече от необикновена. Брат й бе разрушил живота на неговата малка, невинна сестра и трябваше да си плати за нанесените поражения.

— Никога ли не сте правили нещо, за което след това сте съжалявали? — попита настойчиво Ванеса. — Обри израсна, без да го научат да носи отговорност. Нашият баща беше лош пример за него.

— Каква тъжна история.

— Брат ми е просто едно незряло момче, милорд!

Сивите очи святкаха студено.

— А сестра ми е наивна и лековерна. Ръдърфорд разруши живота й, без да му мигне окото.

— Аз не го защитавам и по никакъв начин не извинявам поведението му — възрази примирително Ванеса. — Но смятам, че би било по-разумно да използвате енергията си, като дадете на сестра си закрилата и опората, от която тя се нуждае в този труден момент, вместо да мислите само за отмъщение.

— Направих за нея всичко по силите си.

— Наистина ли? Не я ли оставихте сама в провинцията, за да се забавлявате на воля в Лондон?

Сега вече Демиън се ядоса истински. Устните му се опънаха в тънка линия.

— Не виждам какво ви засяга това, лейди Уиндъм. Само за ваша информация: дошъл съм в града да намеря компаньонка за сестра си.

И за да си поръчате нов гардероб при шивача. Ванеса се помъчи да прикрие презрението си. Богатият барон очевадно не желаеше да поеме грижата за болната си сестра, след като беше намислил да остави момичето под опеката на гувернантка.

— Не смятате ли, че е безсърдечно да я оставите в ръцете на чужд човек?

— А вие не смятате ли, че не е особено умно да се заяждате с мен? — изръмжа вбесено той.

Не биваше да го гневя, уплаши се Ванеса. Лорд Синклер беше опасен, непреклонен мъж. Когато се приближи бавно към нея, й струваше голямо усилие да не се отдръпне. Близостта на едрата, силна мъжка фигура и мъжественото му излъчване й причиниха неловкост.

Устремил пронизващ поглед в очите й, той спря на сантиметри пред нея. Когато отново заговори, гласът му беше дрезгав шепот:

— Влязохте сама в спалнята на скандално известен донжуан. Бих могъл да ви любя и никой няма да ми поиска сметка за нищо.

Изрече тази възмутителна заплаха като чувствено обещание. Още по-дързък беше начинът, по който очите му се плъзнаха по гърдите й. Ванеса усети погледа му като докосване и зърната на гърдите й се втвърдиха.

Въпреки това остана неподвижна, когато той сложи ръка на шията й и пръстите му бавно се плъзнаха по меката й кожа.

— Смущавам ли ви, лейди Уиндъм? — попита я подигравателно.

— Не… в никакъв случай.

— Защо тогава дишането ви е ускорено? Защо се изчервихте така прелестно?

Ванеса дишаше с мъка. Тялото й бе в пламъци. Няма да му позволя да ме сплаши, обеща си тя. Вирна брадичка и смело срещна погледа му.

— Надявах се да апелирам към човечността ви, милорд, но както виждам, тя ви е напълно чужда.

Лорд Грях се усмихна хладно.

— В действителност аз съм много мил човек.

— Нищо подобно не забелязах.

— Но вие изобщо не ме познавате.

Той я погледна втренчено, после сърдито разтърси глава.

— Колкото и да ми е приятно да си говорим, имам уговорена среща.

Ванеса въздъхна разочаровано. Той не искаше да я чуе. С натежало сърце направи последен опит да смекчи сърцето му.

— Попитахте какво мога да ви предложа в замяна, ако опростите дълга на брат ми. Готова съм да ви предложа услугите си.

Я виж ти, помисли си Демиън. Най-после стигнахме до същността на нещата.

— Интересът ми се събуди.

— Мога да стана компаньонка на сестра ви — завърши тържествено Ванеса.

Демиън я изгледа скептично.

— Компаньонка?

— Нали казахте, че търсите компаньонка на мис Синклер?

— Назовете ми поне една причина да поставя сестра си под ваша опека.

— Аз мога да й помогна. Ако съдя по онова, което говорят хората, тя не е добре. Прикована е към леглото и се чувства много самотна.

— Карайте по същество.

— Знам как да се грижа за болни. Мама е хронично болна и често остава по цели седмици в леглото. Научих се да облекчавам страданията й. Освен това съм равна по ранг със сестра ви. Притежавам титлата на починалия си съпруг и съм дъщеря на виконт. Няма да намерите друга възпитателка с такава обществена позиция.

Демиън я гледаше пронизващо. Много държеше да разбере дали предложението й е сериозно и се питаше докъде ще стигне готовността й да се жертва за семейството си. Кимна замислено и реши да я подложи на изпитание.

— Моите уважения. Доказахте ми, че сте смела жена. Питам се обаче докъде сте готова да стигнете.

— Ще направя всичко, за да спася семейството си от гибел.

— Наистина ли? — Той се усмихна студено. — Е, имате късмет, днес съм в добро настроение. Според мен би било по-добре да сключим друго… споразумение. Предлагам ви позицията на компаньонка, но не на сестра ми, а моя.

— Аз… не ви разбирам.

— Тогава ще се изразя ясно. Ще опростя всички дългове на брат ви, ако ми станете метреса.

В погледа й блесна див ужас.

— Няма да е за дълго. Само докато се наситим един на друг. Да кажем… до края на лятото?

Ванеса все още го гледаше смаяно.

— Аз… не мога да повярвам, че мъж с вашата слава няма любовница — заекна мъчително тя.

— В момента нямам, постоянна връзка — обясни той с равнодушно вдигане на раменете. — Мястото е вакантно. Трябва само да кажете „да“.

Ванеса бе готова да вдигне ръка и да го удари. Той не говореше сериозно… или все пак?

— Предложението ви е възмутително, сър.

Той остана напълно спокоен, даже се усмихна саркастично.

— Хайде, не се правете на обидена, скъпа моя. Възмущението ви изглежда твърде преувеличено. Все пак сте опитна жена.

Отстъпи крачка назад, вдигна ръка и нежно плъзна пръсти по гърдите й. Ванеса усети чувственото докосване през наметката си. Непринудеността на жеста му я уплаши почти колкото пламенните тръпки, които я пронизаха. Бързо отстъпи крачка назад.

Лорд Синклер се усмихна триумфално. С тази усмивка бе разбил безброй женски сърца.

— Отхвърляте ли предложението ми?

— Не съм казала това! — почти извика тя, стремейки се да запази самообладание.

— И какъв е отговорът ви?

— Аз… ще помисля.

— Побързайте, скъпа. Но ви предупреждавам: ако се обвържете с мен, ще сключите пакт с дявола.

3.

Погледите им се срещнаха войнствено.

— Твърде висока цена ли искам, скъпа моя? — попита провлечено Демиън Синклер.

Ванеса преглътна тежко. Ако приеме предложението му, ще унищожи завинаги доброто си име. Но нима обществената репутация беше по-важна от спасението на семейството й?

— Какви условия би трябвало да изпълнявам като ваша метреса? — попита тя, за да спечели време.

Мъжът вдигна вежди.

— Толкова ли е трудно да се отгатне?

— Предполагам, че желаете интимна връзка с мен?

— Ами да, това е нормално. — Той очевидно се забавляваше с нея. — Но вярвам, че задълженията ви няма да ви преуморяват. Аз, разбира се, ще споделям леглото с вас винаги когато пожелая, а вие трябва да се научите да ми доставяте удоволствие.

— Вероятно ще ви разочаровам. Нямам талант за тези неща.

— Това ще преценя едва когато прекараме една нощ заедно.

Начинът, по който й говореше, я разгневи.

— Нямам никакъв опит като метреса. Познавам интимността само от брака си. Тогава намирах този аспект от брачния живот крайно… неприятен. Честно казано, не разбирам защо мъжете имат толкова силни плътски желания.

Презрителният, режещ тон не позволи на Демиън да разбере дали гневът й е насочен срещу него, срещу починалия й съпруг или срещу мъжкия свят като цяло.

— Очевидно вашият съпруг е бил тромав и груб. И глупав, ако ми позволите тази забележка. Както сама признавате, досега не сте имали възможност да се наслаждавате на добър любовник. С риск да изглеждам нескромен, ви уверявам, че знам как да ви посветя в изкуството на любовта. Смея дори да твърдя, че ще изпитате удоволствие.

Ванеса вирна брадичка.

— Откъде можете да знаете как да ми доставите удоволствие? Вие не ме познавате.

— Аз познавам жените, скъпа. Познавам и радостите на плътта. Не вярвам, че се различавате твърде много от повечето свои посестрими. След една нощ в моите обятия ще копнеете за още много нощи с мен.

— Така ли? Бяхте прав, милорд — вие наистина сте дявол. И то арогантен дявол.

Демиън се усмихна самоуверено.

— Признавам се за виновен.

Ванеса остана безмълвна и Демиън се запита дали възмущението й е било искрено. Ако се противеше, за да засили интереса му, хитростта й постигна успех. Много рядко му се случваше жена да го възбуди със самото си присъствие.

По каква друга причина би могла да се колебае да приеме великодушното му предложение? Никоя любовница, колкото и да е прелъстителна, не струваше сто хиляди фунта стерлинги. Той й предлагаше шанс да освободи брат си от този огромен дълг. Ако отхвърли предложението му, значи е глупачка.

Демиън не смяташе Ванеса Уиндъм за наивна. Беше свикнала със скандалите в обществото, имаше достатъчно опит и обиграност, за да използва физическите си прелести в своя изгода, както постъпваха повечето алчни красавици от кръга на неговите познати.

Твърде вероятно беше тя да е студена и безчувствена, неспособна на истинска страст. От друга страна, колебанието й може би се дължеше на гордостта и страховете й. Истински ли беше този израз на болка и обида в прекрасните й тъмни очи?

— Страхувате ли се от мен, лейди Уиндъм? — попита сериозно Демиън.

— Като си помисля какви истории се разказват за вас в обществото, ми се струва глупаво да не се страхувам от мъж, за когото няма нищо свято, пред когото никоя жена не е сигурна.

— Нямате причини да се страхувате от мен.

— Казал вълкът на агнето.

Остроумието й го зарадва. Очевидно тя имаше силен дух, беше начетена и не се боеше да събуди недоволството му, като открито казва мнението си.

Демиън извади от чекмеджето на близката масичка колода карти и започна да си играе с тях.

— Възразявам, милейди. Аз не съм вълк. Както знаете, аз съм играч. Давам ви почтен шанс. Всеки от нас ще извади по една карта и по-високата ще спечели. Ако вие изтеглите по-високата карта, ще опростя дълговете на брат ви, без да поставям каквито и да било условия. Ако изгубите, ще станете моя любовница за лятото и едва наесен ще му опростя дълговете.

Ванеса го гледаше с огромни тъмни очи.

— Какъв е отговорът ви, милейди?

Ванеса затвори очи. В сърцето й бушуваше битка. Струваше й се възмутително да рискува честта си с една-единствена карта. Веднъж вече се бе продала в брак без любов и се бе заклела никога да не повтаря тази грешка.

Осъдително ли беше да продаде тялото си на този мъж? Бракът й с лорд Роджър беше отвратителен… и също толкова непочтен. Много жени с радост биха се възползвали от шанса да споделят леглото на Демиън Синклер. Всички дами в. Лондон го намираха неустоим — и тя не правеше изключение.

Той й предлагаше шанс да спечели. Ако пък изтегли по-лошата карта, край с доброто й име.

Предложението му беше безчестно и жестоко. Нейното отдаване като цена за милостта му. За да спаси семейството си от гладна смърт, тя бе готова да сключи пакт с дявола.

— Вие не ми оставяте друг избор — отвърна беззвучно тя.

Изпита облекчение, когато той остана напълно сериозен.

— Вие имате предимство. Разбъркайте картите и изтеглете вашата.

Ванеса пристъпи към него и пое колодата.

Често играеше вист и пикет и умееше да раздава. Този път обаче пръстите й трепереха и прояви несръчност.

— Няма да сте първата, осъдила се сама на смърт при игра на карти — подкани я подигравателно лорд Синклер.

Ванеса сложи картите на масичката, разбърка ги и изтегли една. Вале пика. В сърцето й пламна надежда. Шансовете й не бяха лоши. Дишаше мъчително, сърцето се блъскаше в гърдите й.

Лорд Синклер избра една карта и й я показа. Поп пика. Край. Той спечели.

— Все още имате време да се откажете — пошепна почти нежно той.

Даваше й последен шанс да спаси репутацията си. Замаяна, тя поклати глава.

— Значи сте готова да сключим сделка?

Ванеса пое въздух, опита се да остане спокойна. Тя не беше страхливка. Искаше да спаси семейството си и щеше да го направи. Ще му стане любовница. Това решение беше много повече, отколкото се бе надявала.

— Да, готова съм.

Пръстите му помилваха бузата й и тя се разтрепери.

— Ванеса… — прозвуча гласът му като милувка.

Тя вдигна глава и погледите им се сляха.

— Ще ми окажете ли честта да подпечатаме споразумението си с целувка?

Погледът й се спря на устните му. Прекрасна уста, помисли си и пулсът й се ускори. Остана неподвижна, когато той се наведе над нея и устата му докосна нейната леко, безкрайно внимателно, едва доловимо. Въпреки това тя изпита чувството, че устните му са я опарили. По гърба й пробяга тръпка.

Той вдигна глава и в замъглените сребърносиви очи светна триумф.

— Толкова ли беше трудно?

— Всъщност не — призна задавено тя.

Ръката му се плъзна по високата яка на наметката й.

— Не ви ли е твърде топло в тази дреха?

Тя беше твърде объркана, за да разбере въпроса му.

— Бихте ли свалили наметката си? Заради мен.

— Защо?

— Защото искам да ви видя.

В главата й звъннаха тревожни камбанки.

Той я погледна дълбоко в очите.

— Няма да ви любя против волята ви, Ванеса, давам ви честната си дума.

Да вярва ли в обещанията на този прочут женкар? От друга страна, той плащаше висока цена за привилегията да я съблича.

Ванеса отвори наметката си с треперещи пръсти. Той я свали от раменете й и я остави на един стол.

— Разочарован съм — пошепна той, докато погледът му се плъзгаше по простата дневна рокля от кафяво мерино. — Снощният ви тоалет ми хареса много повече. Подчертаваше по прекрасен начин пищните ви форми. Тази само ласкае цвета на очите ви. Хайде да седнем.

Демиън улови ръката й и я поведе към канапето. Тя се колебаеше, но той я настани до себе си със спокойната увереност на мъж, сигурен в победата. Ванеса седна сковано до него, не смеейки дори да диша. Нима имаше намерение да я прелъсти още сега?

Лицето му се приближи към нейното. Тя се взря в чувствената, красиво извита уста. Демиън усети предателско теглене в слабините, но не направи опит да я докосне.

Желаеше я твърде силно, за да рискува с прибързано нападение. Радваше се, че спечели облога — огромната сума, придобита на игралната маса, не означаваше нищо за него. Беше достатъчно богат и не се интересуваше от още пари. Вместо това ще има възможност да разкрие тайните на тази прекрасна и умна жена.

Инстинктът на мъж с богат опит му подсказваше, че тя не се преструва. Страхуваше се и беше много уязвима. Беззащитна. Някой й е причинил болка, предположи той. Нужна му беше солидна доза самообладание, за да се отнесе към нея внимателно, да напредва предпазливо и да чака, докато тя сама се отвори за него. Ала беше убеден, че богатството, което ще се разкрие пред него, ще си струва всички усилия.

Нямаше да я пусне да си отиде, преди да е започнал да разсейва страховете й. Искаше да спечели доверието й. Ако я пусне да си отиде сега, тя ще се измъчва с неясни опасения и фантазията й ще го представя като злобно чудовище.

Трябваше да й даде да вкуси бъдещите наслади, за да разбере, че няма защо да се бои от него. Сладкият й аромат изискваше да напрегне цялата сила на волята си, за да обуздае желанието си да я люби.

— Погледнете ме, скъпа, моля ви.

Ванеса вдигна очи към него и той продължи:

— Вие ме смятате за лош човек, знам. Но наистина ли съм чудовище?

— Аз… твърде малко ви познавам, за да си позволя да правя оценки.

— Правилно. Искам да знаете, че аз също не съм бил в подобна ситуация. Ще се наложи да импровизираме.

Ванеса не бе в състояние да откъсне поглед от неговия. Виждаше топлината и нежността в очите му и страхът й започна да се разсейва.

— Искам да ви целуна още веднъж, Ванеса. Ще ми позволите ли още една целувка?

Сърцето й се качи в гърлото.

— Имам ли избор?

— Имате. Решението е ваше.

Тя потърси по лицето му признаци на коварство, но не откри нищо. Той бе обещал да не я взема против волята й и може би беше сериозен. Когато тя остана безмълвна, Демиън сложи ръка върху бузата й.

— Имате прекрасна копринена кожа…

Палецът му внимателно се плъзна по високата скула. Ванеса искаше да стане и да побегне, да избяга от объркващата му близост, но се чувстваше пленница на погледа му, неустоимо привлечена от мъжественото му излъчване.

Пръстът му се плъзна по влажните полуотворени устни. Отново я побиха тръпки.

— Какъв е отговорът ви, Ванеса? — Демиън внимателно повдигна брадичката й. — Ще ме целунете ли?

Гласът му милваше сетивата й като кадифе, отслабваше съпротивата й. Изпита силна потребност да бъде закриляна от този мъж. Искаше той да продължи да я докосва…

— Да — отвърна едва чуто тя.

Дланта му легна нежно върху бузата й. Ванеса проследи с вълнение как тъмните ресници паднаха върху сивите очи. Топлият му дъх помилва устните й и в следващия миг устата му завладя нейната със здрав натиск.

Заля я гореща вълна. Целувката му представляваше бавно интимно изследване, което й отне дъха. Езикът му се плъзна търсещо между устните й и тя дори не помисли да се съпротивлява. Вдигна ръце и безсилно ги притисна върху гърдите му, но не го отблъсна. Усети под пръстите си корави мускули и жили, горещината на тялото му и приглушен аромат на мускус.

Езикът му изпълняваше еротичен танц в устата й, пръстите му милваха бузата й, после се спуснаха надолу към гърлото и разголената ключица, към рамото…

Усети натиска върху деколтето на роклята си и спря да диша. Демиън извади натежалите й гърди от корсета и тя чу шепота му някъде много отдалеч:

— Не се страхувай от мен, мила…

Дрезгавият, тъмен глас успокои нервите й.

Демиън бавно сведе глава, устните му последваха пръстите. Отвори долната й риза и Ванеса се разтрепери още по-силно. Горещият му дъх опари влажната кожа… Тя се скова. Той искаше да целуне разголените й гърди!

Сърцето й спря да бие — не толкова заради шокиращото му намерение да я целува безсрамно, а много повече заради необичайните усещания, които я вълнуваха. Когато той разголи гърдите й, от гърлото й се изтръгна безпомощен стон. Зърната й щръкнаха тръпнещи, в средата на тялото й се събра горещина. Трескаво зачака целувката.

Езикът му помилва чувствителното зърно на гърдата й тя едва не извика. Горещото пулсиране между бедрата й я уплаши. С опитността на добър любовник Демиън засмука нежната плът. Ванеса затрепери от блаженство.

Той продължи да я възбужда. Влажната, топла уста се плъзгаше по гърдите й, смучеше ги, зъбите му нежно загризаха фината кожа. Омаяна, Ванеса се устреми насреща му и поиска още нови, никога неизпитвани наслади.

Без да съзнава какво прави, тя стенеше тихо и се извиваше, за да усети милувките му още по-силно. Демиън отново потърси устата й и я завладя в жадна целувка.

Ванеса се вкопчи в раменете му. И тогава магията изведнъж се разпръсна. Лорд Синклер дойде на себе си и сложи край на целувката.

Опря чело върху нейното и се засмя гърлено. Ванеса усети как я заля вълна на разочарование. Не искаше целувката да свърши. Демиън пое шумно дъх и гласът му прозвуча задавено:

— Простете ми, за момент се забравих.

Замайването й бавно се отдръпна и красивото мъжко лице пред нейното доби ясни очертания. Ванеса се почувства разкъсана между срама и желанието. Никога преди не бе реагирала така страстно на целувка.

— Подценявате прелестите си, скъпа. Ако умеете да разпалите страстта на мъжа така силно, без да правите нищо, ще бъдете много добра ученичка.

Ванеса се чувстваше дълбоко засрамена, че е реагирала като лека жена. Само непочтените жени желаеха мъже като него.

Кръвта все още шумеше в ушите й и тя не посмя да погледне лорд Синклер, докато оправяше деколтето си. Той внимателно отстрани ръцете й и покри голите й гърди.

Би трябвало да съм благодарна, че той сложи край на интимностите, помисли си Ванеса. Бе осъзната колко е безпомощна — позволи му да прави с нея, каквото иска, даде му всичко от себе си.

Той явно усети смущението й, защото се изправи и се отдалечи към средата на стаята.

— Хубаво би било скоро да уговорим подробностите около нашето споразумение — подхвана делово. — Надявам се да замина най-късно след седмица, веднага щом намеря компаньонка за сестра ми. Бих желал да ме придружите в провинциалното ми имение.

Ванеса се опита да разсъждава разумно, но й беше много трудно. Да, тя бе обещала да стане любовница на лорд Синклер.

— Къде мислите да ме настаните? — попита тихо тя. Сега не бе в състояние да мисли каква страшна стъпка е предприела.

— Ще ви дам хубава къща в близост до имението. — Когато тя не реагира, устата му се изкриви подигравателно. — Ще разполагате със собствена карета и коне. Ще се погрижа и за издръжката ви.

Очевидно бе помислил, че тя иска да обсъдят финансовата страна на въпроса.

— Не става дума за това, милорд.

— Така ли?

— Имах предвид по-скоро външните обстоятелства. Ако ми дадете на разположение къща и карета, целият свят ще разбере, че съм ваша метреса.

— Много вероятно — потвърди той и погледът му стана бдителен. — Ако имате по-добро предложение, готов съм да ви изслушам.

— Трябва да мисля не само за своята репутация, а и за бъдещето на сестрите си. Те ще страдат. Моето… леко поведение, моята… интимна връзка с вас може да им навреди… да разруши бъдещето им.

Топлината изчезна от сивите очи.

— Нима вече искате да нарушите дадената дума, мила моя? Още не е късно да промените решението си. Просто излезте през тази врата и готово.

— Нямам намерение да се отметна от дадената дума, милорд. Искам само да повторя предишното си предложение. Готова съм да се грижа за сестра ви като нейна компаньонка. Така ще имам необходимия претекст, макар и не твърде убедителен, да живея в близост до вас. Впрочем, аз вече ви казах, че наистина бих могла да помогна на мис Синклер.

Демиън искаше да отхвърли предложението й, но разумът го посъветва да не бърза. Спешно се нуждаеше от компаньонка за Оливия и се стремеше да потуши скандала около осуетеното й бягство с любовник. Имаше намерение да ангажира някоя строга възрастна жена с добри препоръки, но сега разбра, че опитна светска дама като лейди Уиндъм ще прояви по-голямо разбиране към положението на сестра му. Освен това Ванеса вече беше наясно със случилото се и бе лично засегната.

— Не знам дали разбирате какви трудности ви очакват — възрази скептично той. — Оливия е парализирана. Не може да стане от леглото и страда от тежка депресия. Компаньонката й трябва да има търпение на светица.

— Знам какво ме очаква, милорд, повярвайте. Вече ви казах, че се грижа за болната си майка, а някога бях изцяло заета с възпитанието на сестрите си. Освен това… — гласът й затрепери — … знам, че това е слаба утеха за вас, но бих искала да направя нещо, за да изкупя лекомисленото поведение на брат си.

Демиън отиде до прозореца и се загледа към елегантния булевард долу. Сестра му беше единственото същество в неговия покварен свят, което обичаше истински. Въпреки това я бе занемарил, бе поверил възпитанието й на чужди хора. Сега беше твърдо решен да навакса пропуснатото. Да обезщети Оливия за дългите години самота. Искаше да стори всичко по силите си, за да й помогне да забрави трагичната злополука.

Вероятно красивата лейди Уиндъм беше тъкмо подходящата жена, способна да вдъхне на Оливия воля за живот. Разбираше желанието й да защити сестрите си от злобни приказки по адрес на семейството. Честно призна пред себе си, че куражът й, готовността да защити своите близки с всички средства, дори с цената на голяма лична жертва, го карат да се чувства още по-силно привлечен от нея.

— Мисля, че можем да опитаме — поде замислено той, без да се обърне. — Ще дойдете в Розууд и ще бъдете компаньонка на Оливия… за три седмици, да речем. Ако установим, че не сте подходяща за тази роля, ще ви настаня другаде.

Ванеса въздъхна облекчено. Ако успее да скрие интимната си връзка с лорд Синклер под почтената наметка на компаньонка на болната му сестра, може би няма да изгуби репутацията си.

— Мисля обаче, че е удачно да не казвате на Оливия за роднинството си с Ръдърфорд — продължи Демиън. — Не искам сестра ми да си спомня за случилото се.

— Разбира се, милорд. Вероятно тя не знае, че съм сестра на Обри. Той ми каза, че никога не е говорил с нея за семейството си. Съществува обаче опасност съседите ви да ме познаят и да й кажат истината.

— Няма да имат случай — възрази сухо Синклер. — Оливия е прикована към леглото и отказва да приема гости.

— Тогава спокойно бихте могли да ме представите като вдовица със скромни средства, принудена да работи, за да се прехранва.

Синклер хвърли бърз поглед към позлатения часовник на камината.

— Добре, че се сетих… Закъснявам за срещата си с посредническата агенция. Искаха да ми представят някои кандидатки. Тъкмо щях да изляза, когато се явихте вие.

Ванеса смръщи чело.

— Казахте ми, че отивате при шивача си.

— Излъгах ви, признавам.

— Често ли го правите?

Демиън се усмихна и Ванеса веднага му прости лъжата.

— Не исках да разваля представата ви за суетен денди и непоправим донжуан.

Ванеса разбра, че е време да си отиде. Иначе рискуваше чарът му отново да я завладее.

— Няма да ви задържам повече — промълви тя и стана.

— Ще позвъня на прислужника да ви изведе.

— И сама ще намеря пътя, милорд.

— При така стеклите се обстоятелства би трябвало да изоставим официалното обръщение, не намирате ли? Името ми е Демиън.

— Както желаете… Демиън.

— Харесва ми да чуя името си от устата ви.

Ванеса му хвърли остър поглед. Не биваше да й напомня за нежностите от преди малко. Тя стисна здраво зъби и си пожела да забрави сладкия вкус на целувката му, усещанията, които устата му бе събудила в гърдите й. Грешните желания й бяха чужди. През безкрайно дългите четири години на брака им съпругът й не бе успял нито веднъж да събуди чувствеността й. Плътската връзка с него беше безкрайно неприятно задължение. Причерняваше й от мисълта, че много скоро ще бъде изцяло зависима от прищевките на похотливия лорд Синклер, пристрастен към плътските наслади.

Заета с мрачни мисли, тя посегна към наметката си и се стресна, когато Демиън застана плътно зад нея.

— Спокойно, скъпа моя, спокойно — пошепна той, сякаш говореше на плаха кобила.

Ванеса примирено отпусна ръце. Той сложи наметката върху раменете й и я обърна към себе си. Тя понечи да избяга, да се освободи от потискащата му близост, но той не й позволи. Настойчивият му поглед я държеше в плен.

— Нямам намерение да ви причиня болка, Ванеса — проговори Демиън с мек глас. — Само ще ви прелъстя.

Бузите й пламнаха. Не се съмняваше, че като я прелъсти, този мъж ще й причини болка. Лорд Синклер беше опасен, но и възхитителен мъж.

Той ще я унищожи.

Смутено се запита дали той ще поиска още една целувка или дори нещо по-лошо, но за нейно облекчение Демиън свали ръце от раменете й. Без да каже дума, тя изтича към вратата.

След като Ванеса си отиде, Демиън застана отново до прозореца и проследи как лейди Уиндъм излезе от къщата му и забърза надолу по мраморното стълбище, скрила лицето си под качулката, за да не я познаят.

Файтонджията й помогна да се качи, покатери се на капрата и шибна коня с камшика. Дълго след като каретата изчезна от погледа му, Демиън остана замислен до прозореца.

Каква я беше свършил, по дяволите? Нямаше никакво намерение да се държи по този начин. Последното, от което се нуждаеше, беше любовница — тя щеше да усложни допълнително живота му. На всичкото отгоре новата му метреса беше сестра на мъжа, когото искаше да унищожи. Своенравна, умна, със силен дух…

Той й даде шанс да отхвърли позорното му предложение и очакваше тя да стори именно това. В същото време обаче признаваше, че очаква бъдещето с голям интерес.

Объркан, Демиън поклати глава. Не си спомняше някога да се е вълнувал така силно само при мисълта, че ще държи в прегръдките си жена като Ванеса Уиндъм. Никоя друга не го беше впечатлявала по такъв начин. Той се бе насладил на благоволението на най-красивите жени в Европа, но нито една от тях не го привличаше така силно като Ванеса Уиндъм със смайващата й смесица от отбрана, беззащитност и красота. На истина беше учудващо как тя бе съумяла да пробуди желанието му, при това, без да положи никакви усилия.

Демиън затвори очи и отново си припомни сладостта на целувката, възбудата при докосването до прекрасните й гърди, тръпнещи от желание да го усетят… собствената си гореща реакция. Една безобидна прегръдка го замая и едва не го доведе до лудост.

И сега усещаше болезнено теглене в слабините. Разгорещената му фантазия рисуваше еротични картини. Виждаше я да лежи гола в леглото му, да жадува за него, докато той изследва тайните на прекрасното й тяло…

— Я си събери ума, човече! — заповяда си гневно той и се помъчи да обуздае възбудата си.

От друга страна, обяснението за неочакваните му плътски вълнения беше съвсем просто. От седмици не беше имал жена. Бе прекарал необичайно дълго време в провинциалното си имение, за да прави компания на болната си сестра. Не беше свикнал на въздържание. Възхитителният Сребърен лебед бе последната страстна жена в леглото му. Последната от дълга редица случайни любовници.

Нареди на секретаря си да занесе на актрисата смарагдова огърлица, подобна на гривната, която й бе подарил. Написа й любезно писмо, в което я съветваше да си потърси друг закрилник. И заживя без любовница — и без желание да се люби с жени, докато не се появи днешната неочаквана гостенка.

Преди Ванеса Уиндъм отново да нахлуе в мислите му, Демиън обърна гръб на прозореца и дръпна шнура на звънеца, за да повика секретаря си.

Какво толкова възхитително има у нея, по дяволите? Не разбираше защо се чувства толкова силно привлечен от жена, която се отнасяше към него с явна резервираност и дори със страх.

Той я желаеше.

Мотивите му не бяха особено благородни — признаваше си го без угризения. Първата му коварна мисъл беше да разруши репутацията на сестрата на Ръдърфорд, за да отмъсти на човека, причинил зло на сестра му. Да принуди лейди Уиндъм да му стане любовница — това му се стори чудесно отмъщение, макар да знаеше, че няма да го задоволи напълно.

Но това беше, преди да я целуне…

Тогава започнаха да го мъчат угризения на съвестта. Трогна се от молбите й, омекна и обеща да не отмъщава на похитителя на сестра си, дори се отказа от спечеленото богатство. На всичкото отгоре Ванеса Уиндъм — въпреки цялата си изисканост — водеше преговорите като куртизанка и съвсем съзнателно му продаде тялото си, за да спаси своето семейство.

А той се показа учтив и внимателен.

Имаше намерение да я прелъсти, но не искаше да я принуждава да сподели леглото му. Действителното му намерение беше брат й да повярва, че е спал със сестра му. Колкото и лекомислен и безотговорен да беше младият Ръдърфорд, със сигурност нямаше да му хареса, че сестра му е станала метреса на заклетия му враг.

Демиън никога не се беше натрапвал на жена. В този случай обаче съвсем ясно усещаше, че враждебността й ще се превърне в желание и тя ще му се отдаде напълно доброволно.

Внезапно тази точка застана на първо място в плана му.

Искаше да види как красивата, недостъпна Ванеса се извива трескаво под него. Искаше да чуе как шепне името му, искаше да усети колко силно го желае…

Съзнаваше, че задачата му няма да е лесна, особено след необичайното споразумение, което бяха постигнали. Тя щеше да живее в дома му, да се грижи за невинната му млада сестра. Никой не бива да узнае, че лейди Уиндъм му е любовница. Всичко ще става в пълна тайна. Това правеше прелъстяването на дамата много по-трудно от всяка друга афера в живота му. Ала инстинктът му подсказваше, че усилията ще бъдат възнаградени.

— Заемам се с многообещаваща задача — промърмори той и по устните му пробяга усмивка. Не се съмняваше, че двамата ще водят сериозни битки. Той искаше да пробие бронята на красивата Ванеса и да проникне до сърцето й — и щеше да го постигне. Обичаше предизвикателствата.

Ще му достави дяволско удоволствие да я научи да задоволява неговите и собствените си желания.

4.

Люлеенето на скъпата пътническа карета действаше приспивно и Ванеса се облегна удобно на меките възглавници. След седем часа принудителна близост с Демиън Синклер нервите й бяха опънати до скъсване.

По време на дългото пътуване на север двамата не говориха много. Когато на разсъмване се качи в каретата му, тя усети желанието му за тишина и го прие с благодарност. От известно време обаче го наблюдаваше внимателно. Той гледаше през прозореца, но очевидно не виждаше красивата природа на Уоруикшайър, защото бе потънал дълбоко в мислите си.

Направих грешка, като му посветих вниманието си, призна Ванеса. Красивият аристократичен профил ускори ритъма на сърцето й.

Сигурно за стотен път младата жена се запита кой дявол я бе накарал да се обвърже с този мъж. Не си правеше илюзии относно намерението му да я вземе за любовница — той я използваше като примамка в позорната си жажда за отмъщение.

От друга страна, тя разбираше желанието му да отмъсти. Той искаше да накаже мъжа, отнесъл се така подло към сестра му, и използваше Ванеса като инструмент. Но тя ще се погрижи той да съжалява, че я е принудил да плаща за грешките на брат си. Той в никакъв случай няма да намери в нея доброволната жертва, за каквато я смяташе.

Ванеса имаше чувството, че настроението на Демиън непрекъснато се помрачава. Двамата се приближаваха към целта, а той все още не й беше казал какви ще са задълженията й като компаньонка на сестра му.

Ванеса също погледна през прозореца. Меки възвишения, ниви с узряло жито и зелени пасища, оградени с жив плет, разпръснати тук и там групи дървета — мястото беше много красиво. По тесните пътища пъплеха каруци със сено, по ливадите пасяха крави и овце.

Най-сетне Ванеса събра смелост да заговори.

— Щом ще бъда компаньонка на сестра ви, не е зле да ми разкажете нещо за нея — подхвана почти плахо тя.

Демиън се размърда, сякаш внезапно си бе спомнил за присъствието й, и я измери с потъмнели сиви очи.

— Какво искате да знаете?

— Нещо за характера й. Какво обича и какво не обича, какво е здравословното й състояние. Искам да я опозная.

По лицето му се изписа горчивина.

— Здравословното й състояние? Тя е инвалид. Не усеща краката си. Отказва да напусне затъмнената си стая, отказва да използва инвалидния стол, който заповядах да изработят за нея. А що се отнася до характера й… — гласът му омекна — … доскоро Оливия беше весело, безгрижно дете, което се превърна в красива млада дама, много чаровна, с мек нрав. — Изсмя се горчиво и добави: — Тя не знае нищо за нашето отрупано със скандали родословно дърво. Не прилича на нашия род. Кой знае, може пък да са я сменили като бебе.

Сърцето на Ванеса се сви от болка. Май не беше права в преценката си, че той възприема болната си сестра като нелюбим товар. Нежните му думи й показаха, че е силно загрижен за Оливия.

Не е за вярване, че светски лъв като него може да има и други грижи, освен собствените си удоволствия, помисли си иронично тя.

Демиън разтриваше слепоочията си, сякаш искаше да прогони упорита болка.

— И аз съм виновен за нещастието й. Трябваше да полагам повече грижи за нея. — Помълча малко и продължи: — Пренебрегвал съм я през цялото време, но го осъзнавам едва сега. Родителите ни загинаха при злополука, когато Оливия беше на десет години. Станах неин настойник. — Синклер изкриви лице. — Откъде, по дяволите, можех да зная как се възпитава малко момиче? Погрижих се да й дам образование, каквото подобава на девойка от заможно аристократично семейство, и я поверих на гувернантка. Понякога я посещавах, но никога не оставах дълго. Сега съзнавам, че поведението ми е било недопустимо.

— На колко години е Оливия? — попита Ванеса.

— На осемнайсет. Още не съм я въвел в обществото и в кралския двор, струваше ми се твърде млада. — Демиън се изсмя горчиво. — Само да бях… Но добрите желания винаги идват късно, нали? — Пое дълбоко дъх и заяви: — Нямах представа колко страда тя от самотния си живот на село. Самотата я е направила податлива към любезностите на първия негодник, пресякъл пътя й. Тя е повярвала в ласкателствата му. Вярвала е във всяка негова дума и е паднала в капана като глупаво патенце. Повярвала е в любовта…

Презрението, което Демиън вложи в думата любов, накара Ванеса да потрепери. Горчивината му вероятно бе оправдана, затова тя потисна желанието си да му изкаже съчувствие и вместо това попита:

— Какво казват лекарите?

— Да се молим да стане чудо. — Демиън отново се обърна към прозореца. — В Оксфорд има един лекар, който ми даде надежда. Използва някакви нови лечебни методи и много хора ги оспорват, но единствено той ми каза, че е възможно гръбнакът на Оливия да е засегнат само частично и някои нервни окончания да са увредени само временно. Увери ме, че ако се упражнява всеки ден, тя ще проходи отново. Може би отчаянието ме е тласнало да се обърна към шарлатанин, но не се плаша, че ще ме нарекат глупак. Решен съм да използвам всички възможности, за да излекувам сестра си.

— Понякога има смисъл да не се вслушваме в твърденията на така наречените експерти и да следваме инстинкта си — отвърна тихо Ванеса. Демиън се обърна към нея и тя видя болката в дълбините на сивите очи.

— Ако зависеше от мен, доктор Андърхил отдавна щеше да е започнал лечението. Ала Оливия отказва да го допусне до себе си.

— Защо не го иска? Сигурно й е несимпатичен.

— Не е така. Тя просто не желае да разбере, че може да подобри състоянието си. Произшествието имаше не само физически, а и трайни психически последствия. Сърцето й е дълбоко наранено. Оливия е изгубила кураж. Твърди, че животът й е разрушен… и може би е права.

— Заради скандала около бягството й с лекомислен млад мъж?

Изражението му се втвърди.

— От какво друго? Случилото се навреди сериозно на репутацията й и унищожи шансовете й да сключи добър брак.

— Оливия все още е богата наследница, нали?

— Да, разбира се, но петното на скандала ще остане завинаги и известни кръгове никога няма да я приемат. Положих всички усилия да спра клюките и разпространих слуха, че Оливия е отишла на кон в гостилницата на пощенската станция в Алчестър, за да посрещне братовчед, който ни идвал на гости, и тогава се стигнало до трагичната злополука. — Демиън помълча малко и продължи с мрачно изражение: — Потърсих двамата хлапаци, които са сключили позорния облог с брат ви, и ги накарах да се закълнат, че няма да кажат дума за случилото се. За съжаление слуховете не спират. Хората надушват пикантериите.

Ванеса кимна с разбиране, но не посмя да му посочи едно неблагоприятно обстоятелство: когато скандално известният лорд Грях се опитваше да потуши скандал, това беше все едно да гаси огън с кана олио. Вероятно не е действал много сръчно. Сигурно е заплашил двамата млади господа с жестоко отмъщение, а след това се е заел да унищожи Обри.

Никой разумен човек не би се осмелил да се опълчи срещу жадуващия за отмъщение лорд Синклер, което обаче не означаваше, че той има сили да накара целия свят да замълчи.

— Най-голямата ми грешка обаче беше, че не успях да опазя Оливия от ужасната й гувернантка — продължи с тих глас Демиън. — Жестока, безчувствена жена. Непрестанно обсипвала Ливи с грозни обвинения, все й повтаряла, че е лошо момиче. Сестричката ми се срамувала от поведението си и изпаднала в дълбока депресия. Онази зла вещица направо й заявила, че е най-добре да сложи край на живота си, след като е опозорила и себе си, и семейството си. — Погледът му потърси този на Ванеса. — Сега разбирате, надявам се, че за мен е изключително важно да намеря подходяща компаньонка за сестра си.

— Разбирам — отвърна тихо тя, разкъсвана от болка и угризения на съвестта. С лекомислието си брат й бе нанесъл тежка вреда на младото момиче. — И ви обещавам, милорд, че ще направя всичко по силите си, за да помогна на сестра ви.

Демиън кимна и отново извърна поглед.

След около час каретата забави ход и зави по тясна странична алея, обградена от стари брястове.

— Пристигаме — съобщи разсеяно Синклер.

Ванеса видя между дърветата да проблясва вода. Каретата направи завой и пред очите й се разкри възхитителна гледка. Розууд, семейното имение на Синклер, се оказа великолепно място.

Сред огромен, грижливо поддържан парк проблясваше езеро, по чиито брегове растяха букове и кестени. На невисок хълм се издигаше величествена господарска къща от камък. Ванеса забеляза на брега на езерото мирно да пасе кошута с малкото си. Каретата влезе в настланата с калдъръм входна алея и щом спря, от всички страни изскочиха слуги и коняри.

Лорд Синклер помогна на Ванеса да слезе. Лекият следобеден бриз ухаеше на рози.

— Вероятно сте уморена от дългото пътуване, лейди Уиндъм — подхвана домакинът със съвършена учтивост. — Ще наредя веднага да отнесат багажа в стаята ви.

— Благодаря, милорд. Щом се освежа, бих желала да ме представите на сестра си, ако, разбира се, е удобно. Бихме могли да пием чай заедно.

Демиън се усмихна едва-едва.

— Ако успеете да накарате Оливия да пие чай с нас, ще ви бъда навеки благодарен. Трябва да знаете, че тя почти не се храни. Отказва дори да приема течности.

Поведе я по широкото стълбище към къщата. В преддверието се бяха подредили десетина прислужници. Лорд Синклер размени няколко думи с едрия, червендалест управител и го представи на Ванеса като мистър Билоу.

— Лейди Уиндъм изяви готовност да ни гостува с надеждата да прави компания на мис Оливия — обясни делово Демиън.

Ванеса кимна облекчено. Беше благодарна на лорда, че премълча истинската причина за появата й в дома му и я представи официално като гостенка.

Мистър Билоу я запозна с достойния иконом мистър Крофт и с пълната, приветлива икономка мисис Несбит, която приклекна в дълбок реверанс и добродушното й лице засия.

— За нас е голяма чест да ви посрещнем с добре дошла в Розууд, милейди.

— Когато съм тук, служителите ми се придържат към градските официалности — усмихна се леко Демиън. — Вечерята се сервира в осем. Мисис Несбит ще ви покаже стаята с бокала. Щом се освежите, ще ви представя на сестра си.

Ванеса благодари на домакина си с учтива усмивка и последва мисис Несбит по стълбата. Разговорливата икономка не се забави да я уведоми, че „нашата мис Оливия, бог да я благослови, спешно се нуждае от приятелка. Ако успеете да върнете доброто дете към живота, всички ще ви бъдем много благодарни.“

Стаята, в която я въведе икономката, бе леко претрупана за вкуса на Ванеса. На прозорците висяха завеси от златистозелен брокат, по стените блещукаха копринени тапети. Обзавеждането беше като за херцогиня… или за метреса.

В просторен алков бе поставено широко легло, пред високата мраморна камина имаше лежанка и две кресла в стил Чипъндейл. На бюфета стояха гарафи с коняк и портвайн. Между двата високи прозореца бе сложена тясна, висока маса, а върху нея стоеше сребърен бокал, украсен с изкусно изработени рози.

— Затова ли я наричате стаята с бокала? — осведоми се любопитно Ванеса и докосна бокала.

— Да, милейди. Скъпоценният сребърен бокал е подарък от кралица Елизабет за първия барон Синклер.

Докато икономката проверяваше дали всичко е наред, Ванеса застана до прозореца. Триетажната господарка къща се състоеше от просторна средна част и две крила, които образуваха вътрешен двор. За учудване и радост на Ванеса този вътрешен двор представляваше розова градина. Високите храсти бяха отрупани с разкошни цветове. По-нататък се простираха терасовидни градини.

— Каква красота… — промълви развълнувано тя.

— Да, нали? — съгласи се гордо мисис Несбит. — Негово благородие умее да отглежда рози, трябва да му го признаем.

— Негово благородие? Вероятно не говорите за сегашния барон Синклер?

— Точно него имах предвид, милейди.

— Демиън Синклер?

— Той и никой друг. — Мисис Несбит се усмихна широко. — Розовата градина беше напълно занемарена и той я възстанови със собствените си ръце. Трябва да знаете, че в Розууд често му гостуват известни ботаници и учени, изучават нашите рози. През лятото идват художници да ги рисуват. Излезете ли навън, непременно ще се сблъскате с някой чужденец, понесъл платно и статив.

— Колко необичайно… — прошепна Ванеса.

— Сигурно, милейди, но това е истината. Някои сортове рози даже са наречени на негово благородие. Вече имаме много награди от именити сдружения на ботаници. Лорд Синклер не говори много за своите рози, но аз знам, че ги обича повече от всичко на света. Всъщност розите винаги са имали значение за рода Синклер, още от времето на кръстоносните походи.

Ванеса си спомни, че върху семейния герб на вратичката на каретата също имаше рози.

— А сега, ако позволите, ще ви донеса топла вода и ще запаля огън в камината. Вечерите все още са студени. В салона ли ще пиете чай, или да ви донеса табла в стаята?

— Бих предпочела да пия чай в стаята си, благодаря. Но първо искам да се запозная с мис Оливия.

— Разбира се, милейди.

— Благодаря ви, мисис Несбит.

— Довели ли сте камериерката си, милейди?

Ванеса поклати глава.

— Не, дойдох сама.

Ванеса знаеше, че приличието изисква да е придружена от жена, но скромните й средства не й позволяваха да си вземе лична прислужница. В къщата им имаше само едно момиче и тя не искаше да лиши майка си и сестрите си от услугите му.

— Ако желаете, ще ви изпратя камериерката на мис Оливия да ви помогне при преобличането — предложи с готовност мисис Несбит.

— Ще ви бъда много благодарна.

Когато остана сама, Ванеса отново отиде до прозореца и се загледа замислено към разкошно цъфтящите рози. Демиън Синклер се бе разкрил пред нея в напълно неочаквана светлина и тя не знаеше дали това й харесва, или не.

Щом Ванеса се освежи, икономката я отведе в една от стаите в главното крило, чиято врата беше открехната. Завесите бяха спуснати, помещението тънеше в полумрак. Демиън седеше до леглото, загледан мълчаливо в болната си сестра. Ванеса почука колебливо на вратата. Той се надигна и я покани с тих глас:

— Заповядайте.

Лицето му бе затворено, сякаш си бе забранил да погазва чувства. Тонът му обаче издаваше нетърпение.

— Лейди Уиндъм, бих желал да ви представя сестра си Оливия.

Ванеса изчака очите й да привикнат с полумрака и се приближи до леглото. Финото лице на Оливия Синклер бе обрамчено от гъста черна коса и изглеждаше бледо и безжизнено.

Ванеса пристъпи по-близо и протегна ръка за поздрав. Съзнаваше, че би било нетактично да попита момичето как се чувства, затова произнесе мило:

— Радвам се да се запозная с вас, мис Синклер.

Оливия се направи, че не вижда протегнатата ръка, и извърна глава настрана.

— Оливия… — укори я с нарастващо нетърпение брат й.

Ванеса едва забележимо поклати глава. Оливия очевадно бе изпаднала в тежка депресия. Жизнеността й изглеждаше напълно угаснала. В това състояние нямаше смисъл да я укоряват.

— Бихте ли ни оставили за момент сами, милорд?

Демиън я прониза с остър поглед, но кимна.

— Както желаете.

Ванеса го изчака да напусне стаята и седна на стола до леглото.

— Смятам, че така е по-добре — подхвана с лека усмивка. — Брат ви изглежда доста… заплашителен.

Оливия мълча дълго.

— Да, доста хора се плашат от него — отвърна най-сетне тя с равнодушно изражение.

— Значи вие не се плашите от него? — настоя меко Ванеса, готова да получи неучтив отговор. Сега най-важното беше да изтръгне няколко думи от устата на Оливия. Когато момичето не реагира, тя продължи: — Е, да, вие сте му сестра и той не смее да ви плаши…

— Лейди Уиндъм — прекъсна я със слаб глас Оливия и обърна лице към нея, — знам, че брат ми иска само най-доброто за мен, но аз не се нуждая от компаньонка.

Ванеса се усмихна и се облегна назад. Не се чувстваше обидена.

— Вероятно сте права. Във вашата ситуация и аз не бих искала да виждам никого. Разбираемо е, че ме приемате като натрапница. Аз съм чужд човек за вас, но много искам това да се промени. Ще ме опознаете и може би дори ще се сприятелим. Много се надявам да стане именно така. Ако пък не го желаете, просто ми позволете от време на време да идвам при вас.

— Не искам да бъда неучтива, но не желая да виждам никого.

— Добре тогава, ще ви помоля вие да ми правите компания. Така и така ще прекарам няколко седмици на село и сигурно ще ми е много скучно, ако нямам с кого да си говоря. Ще ви преча ли, ако понякога ви посещавам? Не е нужно да се грижите за мен, не е нужно дори да ми говорите. От друга страна обаче, би изглеждало доста странно, ако изобщо не си обръщаме внимание. Ще приличаме на стара семейна двойка. Представете си мъж и жена, които седят един до друг и нямат какво да си кажат.

По лицето на момичето пробяга усмивка и Ванеса се осмели да се надява, че е положила началото. Трудно щеше да й бъде да изтръгне Оливия от апатията, но бе решена да положи всички усилия.

— Ще ми се да мисля, че след време ще се радвате на компанията ми — продължи със същата мила непринуденост тя. — Бих могла да ви чета, да четкам косата ви, да си разменяме малки тайни… да станем нещо като сестри.

Оливия извърна глава и прошепна с копнеж:

— Аз нямам сестра.

— Аз пък имам две малки сестри. Знаете ли, Оливия, вие ми напомняте малко за Фани. Косата й е със същия цвят. За очите още не знам. И вие ли имате сиви очи като брат си?

Настана дълго мълчание.

— Моите очи са сини.

— Винаги съм искала да имам сини очи. Моите са тъмнокафяви като на кон. Когато бяхме деца, брат ми все ме дразнеше, че съм приличала на кон, даже ми викаше „стария Нед“ — в обора ни имаше едно нещастно старо животно, което не ставаше за нищо и доживяваше последните си дни.

Оливия не отговори. Ванеса почака малко и се приведе към момичето.

— Имам подарък за вас.

За първи път в очите на болната светна нещо като интерес и тя дори вдигна глава.

— Подарък ли? Какъв?

— Ако ви кажа, ще разваля изненадата. — Ванеса й подаде тясно пакетче. — Ще го отворите ли?

— Вие го отворете.

Ванеса развърза панделката, разви хартията и й подаде малка книжка. Оливия помилва красивата кожена подвързия, ала не успя да прочете гравираното със златни букви заглавие.

— Да запаля ли лампата?

— Да, моля ви.

Ванеса запали газената лампа, без да вдига много фитила. Въпреки това Оливия затвори очи и изчака, докато привикнат към светлината.

— О… — пошепна зарадвано момичето.

Ванеса бе избрала сонетите на Уилям Шекспир, тъй като Обри й бе казал, че Оливия обича да чете стихове.

При мисълта за брат й я прониза болка. Стараеше се да спечели младото момиче, без да каже коя е и защо го прави, но тази хитрост беше необходима. Ако Оливия узнаеше, че новата й компаньонка е сестра на мъжа, тласнал я към нещастието, сигурно нямаше да я търпи и минута в близост до леглото си.

— Много ви благодаря, лейди Уиндъм.

— Ако ви е по-приятно, наричайте ме Ванеса.

— Да… Ванеса. Благодаря.

— Обичате ли Шекспир?

— Много. Прекрасно издание.

— Ако позволите, с радост ще ви прочета някой сонет.

Оливия я погледна с интерес.

— Май сте много упорита.

Ванеса се засмя тихо.

— Мама непрестанно ми го повтаря. Вярно е, аз съм дебелоглава като нашия стар Нед.

В погледа на Оливия проблесна искрица веселие и бързо угасна.

— Къде открихте това красиво издание? — попита тихо момичето.

— В книжарница Хетчърд в Лондон. Ако желаете, при следващото ви посещение в града ще ви я покажа.

— В близко бъдеще няма да пътувам за Лондон — отговори горчиво Оливия.

— Така ли? Брат ви каза, че се надява следващата година да ви въведе в обществото.

Това не беше съвсем вярно, но Ванеса не се съмняваше, че Демиън ще бъде въодушевен, ако Оливия прояви и най-малък интерес към дебюта си.

В очите на болната светна болка.

— И как си го представяте? — В гласа й нямаше и капчица кураж. — Аз не мога да ходя, камо ли да танцувам.

Ванеса улови ръката на момичето и я стисна силно.

— Би било дръзко да твърдя, че знам как се чувствате и колко ви е трудно. Но искам да знаете, че не сте сама. Около вас има хора, които ви обичат и искат да ви помогнат. Те се стараят да облекчат съдбата ви. Вие трябва просто да им позволите.

— Предполагам, Демиън ви е казал какво се случи?

— Каза, че сте преживели трагична злополука, за която не носите вина.

— А аз си мислех… мислех си, че той ме обвинява, защото се държах ужасно глупаво…

— Не, Оливия. Демиън обвинява само себе си. Ядосва се, че не ви е пазил по-добре. Според мен брат ви много ви обича. Готов е да направи всичко, за да се почувствате по-добре.

— Не ме обича истински. — Гласът на Оливия потрепери. — Аз съм му безразлична. Преди злополуката не ми обръщаше внимание. Живеех сама.

— Аз пък знам, че той се разкайва горчиво за равнодушието си. А вие не сте сама, Оливия. Всички прислужници ви обичат искрено. Сигурна съм, че имате добри приятели, които са много загрижени за вас.

По бледата буза на момичето се спусна сълза.

— Отначало ме посещаваха приятелки, но аз… аз ги отпращах. Не исках да ме видят в това състояние.

— Това е разбираемо — увери я искрено Ванеса. — На ваше място и аз бих постъпила така. Сигурно щях да изгубя кураж и да си пожелая да умра, вместо да остана цял живот прикована към леглото. Но това щеше да е несправедливо.

— Несправедливо?

— Спрямо брат ви, Оливия. Вие нямате представа колко силно се обвинява. Смята, че той е виновен за съдбата ви.

— Демиън не е виновен в нищо — възрази тихо Оливия.

— Докато отказвате да приемете помощта му, няма да го убедите в това. За него случващото се е трагедия. Искате ли брат ви да страда?

— Не — отвърна след кратко колебание момичето. — Не искам Демиън да се измъчва заради мен.

— Тогава му кажете, че сте готова да се подложите на преглед при лекаря, който той ви е намерил. Дори ако лечението не даде кой знае какви резултати, ще знаете, че сте опитали.

Оливия извърна глава и Ванеса се уплаши, че е отишла твърде далеч.

— Май говорих достатъчно — пошепна тя. — Няма да ви изморявам повече. Ще ви оставя сама. — Помълча малко и попита: — Да угася ли лампата, преди да изляза?

— Недейте — отвърна с треперещ глас Оливия. — Нека е светло. Може да прочета няколко сонета.

Ванеса въздъхна облекчено. Бе постигнала мъничък напредък. Дано Оливия започне да мисли за нещо друго, освен за трагичната си съдба и за позора, който е преживяла. Съзнаваше, че й предстои дълга, трудна работа, докато Оливия Синклер се възстанови от преживяното страдание и си възвърне предишната жизненост.

С помощта на камериерката, изпратена от мисис Несбит, Ванеса се облече за вечеря. Избра скромна сиво-синя копринена рокля с висока талия. Понеже новата й роля на „компаньонка“ на негово благородие й беше напълно чужда, предпочете да изглежда като добродетелна млада дама.

Сърцето й биеше силно, докато слизаше към салона на партера. С настъпващия мрак наближаваше часът, когато трябваше да изпълни задълженията си на метреса.

Домакинът, облечен в тъмносив жакет, стоеше до отворената врата към верандата и се взираше замислено в далечината. Градината бе потопена в златното сияние на залязващото слънце, сладкият, тежък аромат на розите придаваше на сцената магична аура.

Ванеса прекоси елегантния салон и застана до него. Той не й обърна внимание и тя се запита какви ли изненади ще й донесе вечерта. В сърцето й пропълзя страх.

— Обичате ли рози, Ванеса?

Мекият тон я учуди безкрайно.

— Да, много. Вашите градини са необикновено красиви. — И понеже Демиън не каза нищо, тя продължи: — Казаха ми, че сам сте създали тази градина.

— Не е точно така. Аз я събудих за нов живот. Преди години спасих розите от произвола и разрушителната енергия на скъпия си баща.

Горчивината в гласа му я накара да се обърне към него. Ослепително бялото копринено шалче подчертаваше линията на аристократичния му профил. Пулсът й се ускори.

— Какво впечатление ви направи сестра ми? — попита Демиън с привидна небрежност.

Ванеса се поколеба. Не биваше да събужда у него напразни надежди.

— Мисля, че сте прав. Оливия е в дълбока депресия. Не само заради физическото си състояние. Тя не вярва, че животът й ще се промени. Според мен обаче не бива да губим надежда.

Демиън продължи да се взира в залязващото слънце на хоризонта.

— Оливия обичаше да се разхожда в розовата градина, а сега отказва да напусне стаята си…

— Вие я обичате много, нали? — попита нежно Ванеса.

— Ако можех да заема нейното място, веднага щях да го направя. С радост.

Ванеса не бе в състояние да си представи този силен, жизнен мъж като инвалид. Той не би се предал пред съдбата. Той би направил всичко, за да оздравее.

Демиън разтърси глава, за да прогони мрачните мисли. Лицето му се разведри.

— Показах се като лош домакин. Моля за извинение.

Обърна се към нея, погледът му се плъзна бавно по фигурата й и спря върху високото деколте. На лицето му изгря снизходителна усмивка.

Ванеса се изчерви. Кръвта й пламна.

— Позволявате ли да ви отведа на масата, милейди?

Демиън й предложи ръка, тя положи пръсти върху лакътя му и двамата влязоха в по-малката от двете трапезарии. Овалната махагонова маса й се стори огромна. В средата бяха поставени сребърни канделабри, по тясната страна бяха подредени прибори за двама.

Ванеса зае място отдясно на домакина. Мисълта, че ще вечерят само двамата, я смущаваше.

Виното бе подбрано много умело, ястията бяха приготвени с много вкус. Първо им поднесоха бистра супа от костенурка с трюфели и пушена сьомга в аспик. Последваха телешко рагу, сърнешко печено и задушени гълъби с ментов сос. Въпреки че бе преживяла дълъг и напрегнат ден, Ванеса нямаше особен апетит.

Атмосферата остана скована, разговорът бе прекъсван от мъчителни паузи. Лорд Синклер се стараеше да разведрява обстановката. Разказваше и интересни случки от дългата история на семейното имение, ала Ванеса ставаше все по-тиха, отговаряше едносрично и човъркаше яденето с вилицата си.

За десерт им сервираха сладкиш с меко сирене, крем от ананас и бадеми, запечени със захар и канела. Ванеса почти не ги опита. Нервите й бяха опънати до скъсване.

— Май вечерята не бе по вкуса ви, милейди — отбеляза тихо Демиън. — Ще се скарам на готвачката.

Ванеса вдигна глава.

— О, недейте! Вечерята беше прекрасна — отвърна задъхано тя.

— Защо ядохте толкова малко?

— Да ви оставя ли сам за портвайна, милорд? — попита бързо тя, за да избегне въпроса.

— Когато сме само двамата, по-добре е да се откажем от официалностите.

Демиън даде знак на прислужника да й налее вино, а после да се оттегли. В гърдите на Ванеса се надигна паника. Без съмнение той искаше да говорят за любовните й услуги и предпочиташе да го направят на четири очи.

Заповяда си да срещне погледа му и посочи пълната си чаша.

— Сега сигурно ще ми заповядате да пия, за да се подчиня на желанията ви?

Демиън я гледаше втренчено.

— Щом настъпи моментът, няма да ми е нужно вино, за да ви накарам да изпълнявате желанията ми, скъпа. — Усмихна се очарователно и добави: — Честно казано, искам всичките ви сетива да са бистри и ясни, за да се наслаждавате на любовта.

— Забавлява ли ви тревогата ми, милорд? — ядоса се Ванеса. — Сигурно ви доставя удоволствие да ми се надсмивате!

Демиън се изправи рязко и сърцето й направи огромен скок. Вместо да отиде при нея, той дръпна шнура на звънеца.

Когато се появи икономът, Демиън отново бе заел мястото си на масата.

— Изпратете ми мисис Несбит, Крофт.

— Веднага, милорд — отговори с достойнство възрастният човек.

Защо сега вика икономката? — запита се смаяно Ванеса. Мисис Несбит изглеждаше не по-малко изненадана от нея.

— Повикали сте ме, милорд.

— Носите ли ключа за стаята с бокала?

— Ключът ли, милорд?

— Да, за стаята на лейди Уиндъм. Предполагам, че виси на колана ви.

— Разбира се, милорд. — Мисис Несбит вдигна тежката връзка ключове, която носеше на колана си. — Както знаете, аз нося ключовете за всички помещения в къщата.

— Дайте ми, ако обичате, ключа на стаята с бокала.

— Разбира се, милорд.

Мисис Несбит побърза да извади големия ключ от връзката и го връчи на господаря си.

— Това е единственият ключ за стаята, нали?

— Доколкото знам, да, милорд.

— Много ви благодаря, мисис Несбит, това е всичко.

Когато икономката се оттегли, Демиън подаде ключа на Ванеса.

— Ако това ви кара да се чувствате по-сигурно в стаята си, ангеле, можете да го задържите.

Ванеса напразно потърси върху красивото му лице предателски признаци. Демиън изглеждаше напълно искрен.

— Повтарям, Ванеса: няма опасност да ви се натрапя — заяви спокойно той. — Може да съм много грешен, но никога не бих взел насила жена, която не ме иска. Спете спокойно.

Ванеса преглътна мъчително. Мълчанието се проточи.

— Вземете ключа.

Ванеса го пое от ръката му и промърмори смутено:

— Благодаря.

— Няма за какво.

Демиън вдигна ръка и Ванеса се скова. Пръстите му се плъзнаха по бузата й в нежна милувка. Тази чувствителна, изпълнена с разбиране част от него беше в пълно противоречие с безсърдечния дявол, който я бе принудил да му стане метреса.

— Аз съм просто мъж. Не съм чудовище — прошепна той. — Скоро ще го разберете.

Демиън взе чашата си и се облегна назад.

— Вървете да спите, ангеле.

— Да спя?

При този страхлив въпрос устните му се извиха подигравателно.

— Тази нощ ще спите сама, скъпа. Свободна сте да се оттеглите. Няма да споделя леглото ви. Ще чакам да ме поканите.

Ванеса се надигна с треперещи колене. Наистина ли ще я пусне да си върви?

— Приятни сънища! — прошепна тя и избяга, преди той да е променил намеренията си.

Ванеса влезе в стаята си, заключи и се облегна трепереща на вратата. Демиън й даваше отсрочка. Поне през първата нощ нямаше да я принуди да спази уговорката им. Ключът в ръката й изведнъж запари. Ванеса го остави на тоалетната масичка и се огледа в елегантната стая, не знаейки какво да прави.

Лампите бяха запалени, в камината гореше огън и разпространяваше приятна топлина. Завивките на леглото бяха отметнати и я канеха да си легне, ала тя беше твърде възбудена, за да мисли за сън. Нямаше желание дори да чете.

Завесите бяха спуснати, а прозорците — затворени, защото нощта бе хладна. Ванеса вдигна едната завеса, отвори прозореца и се загледа към луната. Постоя малко така, вдъхвайки дълбоко уханието на розите, и се наслади на мирната тишина, която успокои нервите й.

След малко угаси лампите, съблече се и облече скромната си нощница. При това страхливо се запита дали Демиън ще иска да се явява пред него в прозрачно неглиже.

Леглото беше меко и удобно. Дългото пътуване и вълненията от следобеда казаха тежката си дума и тя заспа много скоро.

Сънува Демиън… лорд Грях се устреми към нея от нощния мрак. Взе я в прегръдките си и я целуна.

Целувката му беше нежна и страстна, сладка и огнена едновременно. Тя й отне дъха, разтопи я като топъл мед…

Събуди се от аромат на рози и непозната топлина, която пулсираше в нея.

Не знаеше какво я е събудило. Остана неподвижна, вслушана в пращенето на огъня в камината и в пулсирането на сърцето си.

През отворения прозорец влизаше сребърна лунна светлина. Нещо лежеше върху възглавницата до нея.

Ванеса колебливо протегна ръка. Роза на дълго стъбло, с кадифеномеки листенца.

Сънят май продължаваше. За да се увери, че е будна, тя обходи стаята с поглед… и срещна тъмносивите очи на Демиън Синклер.

5.

Загърнат в тъмносин брокатен халат, той седеше удобно във високото кресло пред камината и вдигна тумбеста чаша, без да сваля поглед от нея.

— Позволявате ли да ви предложа чашка бренди, ангеле?

Не, тя не сънуваше. Гласът му беше мек и чувствен, усмивката — омайваща.

Сънена и объркана, Ванеса посегна към халата си, оставен в края на леглото.

— Какво желаете, милорд?

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че имам нужда от малко компания? — Демиън видя въпросителния й поглед и вдигна рамене. — В последно време спя лошо. Особено след случилото се със сестра ми почти не затварям очи, а не обичам да съм сам с мрачните си мисли. Няма ли да седнете при мен до огъня?

За да не влоши още повече неловката ситуация, Ванеса облече халата, закопча го догоре и макар и неохотно, отиде при лорд Синклер.

— Как влязохте? Сигурно имате втори ключ.

— Не, скъпа, вие притежавате единствения ключ.

— Как тогава?

— Ще ми повярвате ли, ако кажа, че влязох през таен коридор? Един от някогашните барони Синклер заповядал да го изкопаят по време на кървавото управление на Кромуел, за да може семейството да избяга в случай на нужда. Баща ми го използваше, за да посещава тайно метресите си. — Демиън посочи ъгъла на стаята до прозорците. — Един панел в стената се отваря.

В гърдите й се надигна гняв. Значи нарочно я е настанил в тази стая!

— Защо беше тогава театралната сцена с предаването на ключа? Знаели сте, че по всяко време може да нахлуете в стаята ми!

— Признайте, че се успокоихте, когато ви уверих, че няма да ви досаждам. Или не съм прав?

— Казахте, че ще дойдете при мен едва когато ви поканя!

— Налага се да ви поправя, скъпа. Казах, че искам от вас да споделяте леглото ми — и не се отказвам от думата си.

Ванеса не намери подходящ отговор, но неумолимата му логика я ядоса още повече. Очите му останаха равнодушни.

— Говоря сериозно, Ванеса. Няма защо да се страхувате от мен.

Тя го погледна, смутена от собствената си дързост. Демиън Синклер представляваше опасна, тъмна личност. Бродеше като призрак в нощта, проникваше неканен в стаята й и я наблюдаваше, докато спи. Странно защо поведението му не я плашеше, а само я гневеше. Той я бе вкарал в крайно неприятна ситуация и на всичкото отгоре наруши дадената дума.

— Аз не се страхувам от вас — отвърна остро тя и вирна брадичка.

— Може би, но ми нямате доверие. — Той се усмихна тънко. — Очите ви говорят от ясно по-ясно.

— Точно така. Нямам ви доверие. Досега не сте ми дали повод да ви повярвам.

— Тогава се налага да ви убедя.

Ванеса неспокойно запристъпва от крак на крак. Не смееше да го помоли да си отиде.

— Няма ли да седнете при мен? — повтори поканата си той, устремил поглед към дългата плитка, паднала отпред през рамото й. — Тази нощ не съм в настроение да ви прелъстя. Обещавам, че няма да ви докосна. Искам просто да си поприказваме. — Като видя, че тя продължава да се колебае, той смени стратегията. — Всъщност дойдох да ви благодаря.

— Да ми благодарите?

— След вечерята отидох при Оливия. Тя е готова да приеме доктор Андърхил.

— Радвам се да го чуя. — Ванеса въздъхна облекчено и гневът й отслабна.

— Как успяхте да я убедите?

— Не мога да ви отговоря точно. Апелирах към отговорността й пред семейството, обясних й колко сте загрижен от нежеланието й да приеме помощта ви. Вероятно е пожелала да ви направи услуга.

Демиън се намръщи.

— Не ви вярвам. Както без съмнение сте забелязали, ние с Оливия не се разбираме много добре.

— Тя каза, че не ви обвинява за нещастието си.

— Да, и сигурно е искрена, но ме обвинява, че през всичките тези години съм я пренебрегвал. От два месеца се старая да подобря връзката ни, за съжаление без особен успех. — Демиън поклати глава. — А вие още с първия разговор успяхте да я извадите от летаргията. С голямо учудване установих, че тя чете Шекспир. За първи път след злополуката я заварих с книга в ръка. — След кратка пауза добави колебливо: — Много ви благодаря.

В похвалните думи прозвуча раздразнение. Май не се доверяваше много на методите й.

— Това е само първата крачка — отвърна сдържано Ванеса. — Оливия трябва да извърви дълъг и труден път.

— Наистина дълъг — промърмори мрачно Демиън, загледан в чашата си. — Откъде знаете за предпочитанията й към поезията?

— От брат ми.

Лицето му се вкамени, но в следващия миг той явно реши да отхвърли мрачното си настроение и посочи шезлонга.

— Няма ли най-сетне да седнете при мен, Ванеса?

Тя победи смущението си, но избра високото кресло, защото помнеше нахалството му, когато неразумно се бе съгласила да седне до него. Постара се да прогони спомена за горещите целувки и безсрамните милувки по гърдите й. Ще си седи мълчаливо и ще го чака да каже нещо. Лорд Синклер отпи глътка бренди и се загледа в пламъците. В стаята се възцари мълчание.

Ванеса го наблюдаваше подозрително. Огънят подчертаваше красотата на чертите му. Сърцето й заби ускорено.

Не изпитваше истински страх от него, но присъствието му в тъмната й спалня въздействаше заплашително. Още повече я безпокоеше еротичното напрежение на момента.

Не биваше обаче да забравя споразумението им. Колкото и да й беше противно да е изложена на произвола му, сегашното й положение беше много по-добро от алтернативата семейството й да се озове на улицата и да живее в горчива бедност. Тя се бе съгласила да му стане метреса и щеше да удържи на думата си.

— За какво искате да говорим? — попита тя по-скоро враждебно, отколкото любезно. Демиън се извърна към нея.

— Защо не ми разкажете нещо за себе си?

— Какво бихте искали да чуете?

— Каквото желаете — отвърна той със свиване на раменете. — Питам се например защо никога досега не сме се срещали в обществото. Сигурен съм, че сте прекарвали сезона в Лондон.

— Да, до смъртта на баща ми преди две години винаги прекарвахме пролетта в града.

— Не си спомням да съм ви виждал. Със сигурност нямаше да ви забравя.

— Съмнявам се, че плахо момиче от провинцията би ви направило впечатление — засмя се Ванеса и го изгледа предизвикателно. — Защото аз си спомням за вас. По време на първия ми сезон присъствахте на няколко вечери, на които бях поканена и аз. Добре си спомням и един бал, на който направихте силно впечатление. Една дама ви проследи чак до клуба ви на Сейнт Джеймс стрийт. Скандалът осигури чудесен материал за клюки в изисканото общество.

Демиън направи гримаса.

— Не биваше да ми напомняте онази случка. — Огледа я изпитателно и продължи: — Скандалите в обществото не са ви напълно чужди, предполагам. Ако си спомням добре, сър Роджър постоянно се забъркваше в неприятности.

Сега беше ред на Ванеса да изкриви лице. В очите й се появи болка.

— Опитвам се да забравя.

— Защо се омъжихте за него, след като не одобрявате начина му на живот?

Ванеса се загледа в огъня.

— По какви причини се омъжват младите момичета от висшето общество? За да се преклонят пред волята на семейството си. Баща ми желаеше тази връзка и очакваше изгода за себе си. Моят баща постоянно имаше финансови затруднения, а Роджър бе получил значително наследство.

— Предполагам, че все пак ви е попитал желаете ли да се омъжите?

Ванеса вдигна глава и го погледна право в очите.

— Вие сте силно загрижен за доброто на сестра ви. Наистина ли ви е трудно да проумеете защо за мен беше важно семейството ми да живее добре?

— Нямахте ли и други кандидати, освен сър Роджър?

— Баща ми сметна, че той е най-добрият. А и когато ме ухажваше, той все още не беше забъркан в скандали. — Ванеса въздъхна с болка. — Не искам да говоря за починалия си съпруг. Времето, прекарано с него, остави най-неприятните спомени в живота ми. Честно казано, чувствам се облекчена, че кошмарът свърши.

— Добре тогава, да сключим споразумение. В мое присъствие вие няма да говорите за брат си, а аз няма да говоря за съпруга ви.

Демиън отпи глътка бренди. Очите му изглеждаха замъглени, но дълбоко в зениците светеше бдителност.

— След смъртта му се върнахте при семейството си, така ли?

— Да. И първата ми задача беше да си изясня финансовото си положение.

Още един болезнен спомен. Ванеса едва бе преодоляла шока от смъртта на Роджър, когато я нападнаха цяла тълпа кредитори. С ужас узна, че покойният й съпруг е пропилял наследството си само за няколко години — главно на игралната маса и за скъпи подаръци на метресите си.

— Реших, че не мога да си позволя самостоятелно домакинство. Скоро умря и баща ми и семейството ми се нуждаеше от мен.

— Ако не се лъжа, баща ви е загинал при злополука по време на езда?

— Да. Отишъл на лов, паднал от коня и си счупил врата. Откъде знаете?

— След произшествието със сестра ми се постарах да науча всичко за семейството на съблазнителя й. Майка ви е болнава, нали?

— Мама не можа да преодолее смъртта на баща ни. Убедена съм, че страданието й е чисто душевно. Тя обичаше мъжа си повече от всичко на света.

Демиън подигравателно изкриви устни, но се отказа от саркастична забележка. Огледа стаята й и попита небрежно.

— Харесвате ли новия си подслон?

— Да… поне до преди малко — отвърна остро тя.

Демиън вдигна вежди.

— Докато не се появи неканен гост посред нощ?

— Точно така.

— Май винаги казвате каквото ви е на сърцето?

— При дадените обстоятелства няма смисъл да се преструвам. Вече ви казах, че нямам опит като любовница. Съжалявам, че ви разочаровам, но не съм посветена в изкуството на превзетостта и кокетството.

Демиън се засмя тихо.

— Не ме разочаровате, ангел мой. Напротив, намирам откровеността за много освежаващо качество на една дама.

— О, така ли? Нима сред познатите ви има и дами? Учудвате ме, признавам.

Демиън отново се засмя.

— Както виждам, налага се да положа усилия да бъда по-добър домакин. Ще ви дам възможност да изпробвате острия си език върху мен. И не само това. Ще се постарая да ви забавлявам, за да не скучаете. Обичате ли да четете?

— Много.

— Тогава ви каня да използвате библиотеката ми. Всички книги в къщата са на ваше разположение.

— Благодаря. С радост приемам това предложение.

— А обичате ли да яздите?

— О, да!

— Конюшнята ми също е на ваше разположение. Конете на Оливия имат спешна нужда от раздвижване. — Лицето му помрачня. — Сестра ми беше страстна ездачка. Понякога прекарваше цял ден на седлото.

— Може би един ден отново ще препуска из полята — отвърна утешително Ванеса. Демиън мълчеше и тя реши да смени темата. — Признавам, че се изненадах да чуя колко обичате да четете.

— Аз обичам и други неща, скъпа моя.

— Вашата жажда за забавления е легендарна. Хората разказват всякакви истории.

— Какви например?

— Цял Лондон говори, че сте възродили за нов живот скандално известния клуб Хелфайър.

— Вярно, аз съм съосновател на клуба. Общо сме шестима.

— Мъжко сдружение с крайно съмнителна слава. Носят се слухове, че редовно организирате оргии и се занимавате с перверзни.

— Слухове, както точно се изразихте. Ние сме само бледо копие на оня клуб Хелфайър от времето на дядовците ни.

— Все пак този клуб е братство на мъже без задръжки.

— Мисля, че малко преувеличавате, скъпа.

— За вас никоя оценка не е преувеличена, милорд.

Той въздъхна с добра изиграна мъка.

— Нали се бяхме разбрали да ме наричате Демиън?

Ванеса се направи, че не е чула подхвърлянето му.

— Вярно ли е, че членският внос е десет хиляди лири?

— Да.

Ванеса много искаше да го попита защо е накарал брат й да стане член на клуба, но не посмя. Отговорът беше известен. Демиън бе използвал всички средства, за да тласне Обри към финансова гибел. Освен това бе поела задължение да не говори за брат си.

— Предполагам, че при такава висока сума клубът предлага невиждани забавления — продължи тя с привидна небрежност. — Допускате ли да членуват и жени?

Демиън се засмя развеселено.

— Засега не, но смятам, че бихме могли да направим изключение. Интересувате ли се от членство в клуба?

— В никакъв случай — отсече Ванеса. — Първо, не бих могла да си позволя такъв лукс и второ, не желая да общувам с разглезени светски лъвове.

— Вече ми го казахте съвсем ясно. Помислили ли сте обаче, че е възможно да не съм чак толкова порочен, за какъвто ме имате?

— Не — отговори натъртено тя.

— Очевидно се налага да научите още доста неща за мен, скъпа. С радост очаквам да изпълня ролята си на учител.

Той очевидно се забавляваше и Ванеса реши да му отговаря със същия шеговит тон.

— Възможно е, но не се заблуждавайте да мислите, че и аз се радвам. Не всяка жена се поддава на очарованието на скандалния лорд Грях.

Очите му светнаха.

— Неутешим съм!

— Шегувате се. Остроумните отговори ви изобличават в лъжа.

Похотливият му смях ускори ритъма на сърцето й. По-добре да не се забърква в подобни разговори, колкото и да й доставяха удоволствие. Нямаше как да не признае, че е податлива към очарованието на скандалния донжуан.

За нейна изненада той стана от креслото.

— Вие сте умна жена. Явно се изискват много усилия, за да се справя с вас.

Пристъпи към нея и Ванеса се скова. Ала Демиън спря на разстояние и я погледна.

— Бих могъл да си говоря с вас до зори, но е по-добре да си вървя и да ви оставя да се наспите. А може би ще ме поканите да прекараме нощта заедно?

Мълчанието й даде красноречив отговор.

— За мен беше удоволствие, скъпа. Нямате нищо против, надавам се, да ви посещавам, когато не мога да заспя, и да се наслаждавам за малко на компанията ви?

— Нима искате да ме убедите, че имам избор?

— Разбира се. Надавах се обаче да чуя, че се радвате на компанията ми. В Розууд е много самотно.

Ванеса с учудване усети меланхолия в гласа му. Демиън се наведе над нея и тя спря да диша. Палецът му нежно се плъзна по бузата й. Без да каже дума, той се изправи и се обърна да си върви.

Прекоси стаята, отмести един панел в ламперията и изчезна в мрака като фантом. Панелът се затвори с тихо щракване и Ванеса остана сама в оскъдно осветената стая.

След малко тя стана и отиде да разгледа дървената ламперия, ала не откри механизма, който отваряше тайната врата. Демиън Синклер се бе появил и изчезнал като с магия. Среднощното му посещение изглеждаше като сън — и тя се бе насладила на всяка секунда от този сън.

Объркана, Ванеса поклати глава. Би трябвало да се отвращава от този порочен аристократ, а тя се чувстваше възбудена от остроумния разговор. Май бе изгубила здравия си човешки разум.

Нарастващото привличане между тях беше най-страшната заплаха. Тя се бореше със себе си, не искаше да усеща симпатия към него, но усещаше у този силен мъж самота, каквато изпитваше и самата тя.

Погледът й падна върху тъмното петно на меката възглавница. Бавно пристъпи към леглото и предпазливо вдигна крехката роза, увенчана с остри бодли.

Дълбоко обезпокоена — повече, отколкото смееше да си признае, Ванеса вдъхна сладкия аромат на кадифения цвят. Ако преди няколко дни някой й беше казал, че ще приеме лорд Грях в спалнята си през нощта и двамата ще водят приятен разговор, без да се стигне до интимности, тя щеше да се изсмее невярващо. Той беше същият онзи безсърдечен дявол, който я бе принудил да се продаде. Досега обаче не бе поискал да влезе в леглото й. Не я докосваше, само нежно помилва бузата й, преди да й пожелае лека нощ.

Въпреки това цялото му същество излъчваше заплаха. Дори да пренебрегне чувственото му очарование и впечатляващата му външност, тя не можеше да отрече, че Демиън Синклер притежава магична виталност, която я привлича неустоимо, която засяга всяка частица от женствеността й. След ужасния си брак със сър Роджър тя се чувстваше напълно беззащитна.

Оставаше й само здравият разум. Твърде слабо оръжие, за да се защити от такъв мъж. Той не криеше намерението си да я прелъсти и да й покаже цялото си съблазнителско изкуство. Ако не съм постоянно нащрек, той ще ме накара да копнея отчаяно за близостта му, помисли си отчаяно Ванеса.

Тя спа дълбоко и без сънища и се събуди по-късно от обикновено. В стаята й влизаха ярки слънчеви лъчи. Обзета от необяснима радост, Ванеса се изми, облече се бързо и слезе за закуска.

В трапезарията я очакваше богат бюфет. В затоплени сребърни съдове имаше печени бъбречета, бъркани яйца с шунка, сладки със стафиди и плодови пастички. Един слуга стоеше в готовност да я обслужи. Ванеса се огледа страхливо и като разбра, че Демиън го няма, въздъхна облекчено.

Тъкмо бе седнала, когато влезе икономът Крофт. Ванеса го попита уж между другото за лорд Синклер и получи отговор, че домакинът й е закусил рано и се е оттеглил в кабинета си с управителя на имението.

— Негово благородие помоли да ви предам, милейди, че ако желаете да излезете на езда, конюшните ни са на ваше разположение — съобщи тържествено икономът.

— Много ви благодаря. Предложението звучи примамливо, но първо бих искала да посетя мис Оливия и да се осведомя за желанията й.

След закуска Ванеса се качи на втория етаж и намери Оливия в леглото, все още по нощница. Ала завесите бяха леко повдигнати и стаята й не беше в пълен мрак.

Като видя Ванеса, Оливия се усмихна. Очевидно очакваше посещението й.

— Реших още днес да разгледам по-подробно прекрасната ви розова градина — подхвана бодро Ванеса. — Би било чудесно, ако има кой да ми я покаже и да обогати познанията ми за различните видове рози. И понеже брат ви е зает с управителя на имението, се осмелявам да изразя надежда, че ще ме разведете вие.

— Искате аз да ви покажа градината? — повтори невярващо Оливия.

— Чух, че обичате розите — отвърна Ванеса и посочи инвалидната количка в отсрещния ъгъл. — Някой от слугите ще ви изнесе надолу по стълбата, а аз ще свърша останалото. Алеите са равни и няма да ни създават трудности.

Оливия страдалчески изкриви лице.

— Мразя инвалидната количка. Седна ли в нея, се чувствам абсолютно безпомощна. Съзнавам, че се държа детински, но…

— Не сте права, мила. Инвалидната количка ви предлага повече свобода. Тя ви прави подвижна.

— Да, вероятно имате право. — Оливия кимна решително. — Добре. Щом желаете, ще ви покажа нашата розова градина.

— Прекрасно! Ще ви трябва шапка, за да опазите нежния си тен. За началото на юни е доста горещо.

— Нима вече е юни? — попита уплашено Оливия. — Кой би помислил? Толкова отдавна съм прикована към леглото, че загубих всяка представа за време. Дните ми са все еднакви — добави меланхолично тя.

Оливия позвъни за камериерката си, която доведе още две прислужнички. С общи усилия облякоха момичето в рокля от бял муселин, сложиха й червено жакетче и я загърнаха в топъл шал.

Когато слугата изнесе количката навън, Оливия примигна срещу ярката слънчева светлина. Много скоро обаче се настани удобно и вдигна лице срещу топлото, животворно слънце. От гърлото й се изтръгна блажена въздишка.

— Градината ми липсваше — прошепна тя, когато Ванеса застана зад нея и насочи количката по една алея.

— Ако нямате нищо против, от днес нататък всеки ден ще се разхождаме по алеите.

Оливия се обърна и се усмихна благодарно. Ванеса с изненада откри в сините очи на момичето искрица веселие.

— Но вие няма да имате нужда всеки ден някой да ви показва градината.

— Правилно. Обаче имам нужда от компания.

— Вие сте много упорита личност, лейди Уиндъм.

— Предупредих ви — отговори с усмивка Ванеса. — Моля отсега нататък да ме наричате по име.

Докато буташе количката по алеите, Ванеса се наслаждаваше на цветното великолепие. Оливия оживено й обясняваше как се отглеждат розите, колко са разнообразни и как са възникнали някои сортове.

Двете жени не бяха сами в градината. Градинари плевяха, разкопаваха почвата около храстите, подрязваха живия плет с дълги ножици. Няколко пъти срещнаха ботаници, въоръжени с моливи и бележници, задълбочени в проучването на розите. В едно уединено кътче на градината художник бе разпънал статива си и рисуваше акварел.

Ванеса избираше самотни алеи и често правеше почивка на някоя пейка под сянката на дърво, за да не уморява Оливия.

— Нямах представа, че розите се отглеждат толкова трудно.

— Да, права сте. Трябва да благодарим на Демиън, че тази розова градина възкръсна за нов живот. Той направи Розууд известен — разказа й гордо Оливия. — Даже император Наполеон чул за нашите рози и когато преди години императрица Жозефин решила да купи английски рози за градините си, в Розууд пристигнаха десетина императорски градинари. Принц регентът нареди да им издадат специални удостоверения, за да работят тук необезпокоявани. Въпреки че Франция беше под морската блокада на Англия, Адмиралтейството даде на императрицата писмено разрешение да пренесе скъпоценните растения през Ламанша, без някой военен кораб да ги нападне и да конфискува розите.

След около час Оливия показа признаци на умора. Все още не бяха минали и половината градина, да не говорим за оранжериите.

— Хайде да се връщаме — предложи Ванеса. — Изглеждате малко изтощена.

Оливия кимна. По лицето й се четеше раздразнение.

— Ужасно е, нали? Въпреки че седя в тази проклета количка, пак се уморявам!

— Брат ви ми каза, че сте се съгласили да се консултирате с лекар. Надявам се да ви предпише нещо за укрепване на организма.

Младото момиче отново изкриви лице.

— Съмнявам се. Съгласих се само защото искам Демиън да ме остави на мира. Не можете да си представите как ме измъчва с вечните си настоявания да стана. Държи се така, сякаш съм здрава както някога. Не желае да разбере, че аз съм инвалид. Дано скоро си замине обратно за Лондон!

— Брат ви иска само най-доброто за вас.

— Не сте права — възрази упорито момичето. — За него аз съм само досадно задължение, от което копнее да се отърве възможно най-бързо.

На път към къщата по алеята насреща им се зададе едрата, стройна фигура на лорд Синклер.

— Говорим за дявола и той се появява — промърмори горчиво Оливия.

Демиън спря пред количката и впи пронизващ поглед в лицето на сестра си.

— Нима си толкова уплашен, че си глътна езика? — попита язвително Оливия.

— Уплахата се дължи на радостта ми, скъпа. — Демиън се наведе и я целуна по челото. — Щастлив съм, че си излязла на чист въздух.

Той се изправи и кимна благодарно на Ванеса, после отново посвети вниманието си на младото момиче.

— Доктор Андърхил съобщи, че ще дойде днес следобед. Разбира се, ако си готова да ги приемеш.

— Добре, нека ме прегледа. Ала не е необходимо да бързаме. Няма да ме излекува веднага… ако изобщо постигне нещо.

— Повиках го, защото ме беше страх да не си промениш решението. Колкото по-рано започне лечението, толкова по-бързо ще оздравееш.

Демиън започна да бута количката вместо Ванеса. Пред входа на къщата взе Оливия на ръце и я отнесе в стаята й, където грижовно я настани в леглото. Ала напрежението между брата и сестрата се усещаше много ясно.

Ванеса си каза, че ще е по-лесно Оливия да се излекува, отколкото пропастта между двамата да се затвори.

— Признаците на парализа не означават непременно трайно увреждане, милейди — заяви след няколко часа доктор Андърхил, преди да напусне стаята на младата дама.

Ванеса, която присъстваше на прегледа, излезе след доктора в коридора и изслуша с огромно внимание обясненията му пред лорд Синклер.

— Според мен няма прекъсване на нервните пътища — продължи лекарят. — За съжаление натъртванията в областта на гръбначния стълб ме карат да мисля, че е налице тежка травма. За трети път се срещам с подобно нараняване. В първите два случая успях да подобря значително състоянието на пациентите. След известно време и двамата можеха да движат крайниците си поне отчасти.

Лицето на Демиън остана безизразно. Само по тона му пролича колко е развълнуван и как се опитва да се овладее.

— Значи според вас е възможно един ден сестра ми отново да проходи?

— Ще й съставя специална програма от упражнения. Ако пациентката спазва стриктно указанията ми, това е възможно.

Демиън затвори очи и въздъхна облекчено. Прилича на престъпник, чиято смъртна присъда е отменена, помисли си неволно Ванеса.

— Какви терапевтични мерки предвиждате, докторе? — попита след малко лорд Синклер.

— Щадящи, но редовни физически упражнения. Упорити тренировки. Най-лошото за пациентката е да прекарва дните си в леглото. — Докторът се обърна към Ванеса: — Простете откровеността ми, но много дами само си въобразяват, че са болни. Лекарите им предписват пълна почивка, забраняват им да стават от леглото, докато пациентките имат спешна нужда от свеж въздух и движение, за да оздравеят. Такива дами изпадат в летаргия, страдат от мускулна атрофия. Накрая започват да се чувстват като чувал с брашно и безпомощно се питат защо състоянието им не се подобрява.

Ванеса се изсмя развеселено и лекарят й кимна с благодарност.

— Както казах, физическите упражнения са от най-голяма важност, но би било удачно да ги съчетаем и с други видове лечение. Много топлина, масажи и горещи вани стимулират нервите и мускулатурата, подобряват общото състояние на пациента и ускоряват процеса на излекуване.

— Колко време ще продължи лечението, как смятате? — попита Демиън.

— След няколко месеца мис Оливия би могла да усеща отново краката си. Тогава ще знаем, че сме на прав път.

— А ако не усети нищо?

Лекарят вдигна вежди.

— Тогава ще бъда принуден да призная, че лечението е неуспешно. Предупреждавам ви обаче: няколко месеца не са достатъчни за окончателна оценка на състоянието на пациентката. Може да мине една година, може да са и две, докато увреждането на гръбначния стълб отшуми. Съветвам ви да вземете добре обучена гледачка, която да прави гимнастика на сестра ви и всеки ден да я масажира.

— Познавам една добра гледачка, грижеше се за майка ми — намеси се Ванеса. — Хората твърдяха, че ръцете й лекуват.

— Вероятно сте попаднали на подходящия човек — кимна лекарят. — След три седмици ще дойда отново, милорд, за да прегледам мис Оливия. Засега ще й предпиша няколко укрепващи лекарства. Бихте ли ми дали хартия и перо?

— Веднага. Бих искал да поговоря по-подробно с вас, докторе, но първо ще отида да видя сестра си.

— Разбира се, милорд, ще ви изчакам.

Демиън влезе в стаята на Оливия и седна до леглото й. Ванеса го наблюдаваше от коридора.

— Чу ли какво каза лекарят? — попита тихо Демиън и стисна ръката на сестра си.

— Да…

Лицето на Оливия изразяваше надежда.

Ванеса се помоли от все сърце лекарят да се окаже прав и диагнозата му да е вярна. Дано модните му лечебни методи постигнат успех.

6.

Ванеса потръпна и се събуди. На възглавницата й отново имаше роза. Още сънена, тя протегна ръка към цветето и помилва кадифените листенца. Миналата нощ розата беше кървавочервена, а тази блещукаше сребърнобяла под лунната светлина, пронизана от фини розови жилчици.

— Сортът се казва Шропшиър Бюти — прозвуча познат глас от другия край на стаята.

Ванеса вдигна глава и погледна в замъглените очи на мъжа, който я наблюдаваше под бледата светлина на луната. Сърцето й заби ускорено.

Лорд Синклер седеше удобно във високото кресло както предишната нощ, облечен само с риза и панталон като провинциален земевладелец. Ала никой не би открил у него нещо друго, освен благороден произход. Бялата риза подчертаваше загорялото от слънцето лице и черната коса.

Ванеса си бе заповядала да не изпитва чувства към този мъж, но въпреки това усети радостни тръпки. Той бе споменал, че ще продължи нощните си посещения, и колкото и безумно да звучеше, тя се радваше, че бе удържал на думата си.

Почувства се съвсем естествено, когато стана, уви раменете си с шал, обу топли пантофи и седна до него пред камината, където гореше огън.

Съзнаваше, че прави грешка, но не можеше другояче. Демиън я посрещна с обезоръжаваща усмивка, която размекваше и най-силните жени. За да скрие смущението си, Ванеса вдигна розата към лицето си и я помириса.

Колко дълбоко бе паднала — държеше се като кокетка. Този мъж беше опасен. Само да щракне с пръсти и тя се подчиняваше като покорно кученце. Но беше безсмислено да се опитва да му устои.

За да скрие чувствата си, тя избягна погледа му.

— Проверих дървената ламперия, но не открих механизма.

— Ако желаете, ще ви покажа как се отваря вратата.

— Къде води тайният коридор?

Демиън я погледна пронизващо и след кратко мълчание отговори:

— В моята спалня.

Блясъкът в сребърносивите очи я опари.

— Няма ли резе?

— Няма. Не се притеснявайте, скъпа, няма да ви принудя да споделите леглото с мен. Няма да направя нищо без ваше съгласие.

— Може би ще се наложи да чакате дълго.

— Радостното очакване подслажда наслаждението, ангеле мой — усмихна се той.

Ванеса издиша шумно.

— Слугите знаят ли за тайния тунел?

— Не. Наистина е таен. Открих го случайно, докато бях малко момче. Скъпият ми баща често канеше в Розууд разни дами. Една нощ го изненадах с омъжена жена.

— Метресата му е била омъжена?

Демиън направи подигравателна гримаса.

— Боя се, че още като дете бях лишен от илюзиите си.

— Вероятно сте искал да надминете баща си?

— В никакъв случай! — Той отпи глътка бренди и се загледа замислено в пламъците. — Баща ми беше морално пропаднал човек. Сигурно нямаше да го харесате. Упражняваше неустоима привлекателна сила върху жените и непрекъснато сменяше метресите си. Един ден обаче се влюби до полуда и се отрече от всички други жени, включително и от майка ми.

Ванеса чу в гласа му болка и обвинение и го погледна изпитателно.

— Признавам, че сте много по-различен, отколкото очаквах.

— До каква степен?

Ванеса се намръщи замислено. Тук, в Розууд, лорд Синклер беше друг човек. Нежната му загриженост за доброто на сестра му я изненада силно. Значи не беше напълно покварен.

— Имам чувството, че сте се променили. Не сте такъв демон, какъвто си ви представях.

— В тази къща не се отдавам на оргии и перверзни — отвърна сухо той. — Ограничавам и любовните си приключения.

— Какво успокоение да чуя тези думи.

Острата й забележка бе посрещната с бегла усмивка.

— Говоря сериозно — продължи Ванеса. — Вие не преставате да ме учудвате. Библиотеката ви е подредена със същата грижливост, с която поддържате градините си. Днес следобед слязох да я разгледам. Честно казано, не очаквах да намеря такова изобилие от сериозни произведения. Отличен подбор на класическа литература, да не говорим за политическите и научните трактати.

— Похвалата ви се отнася на първо място до моя секретар. Преди около година той каталогизира всички книги и ги подреди според специалните им области. Библиотеката в лондонската ми къща не успя да побере всички книги, затова от време на време изпращам по някой сандък в Розууд. Доколкото си спомням, вие се запознахте с Джордж Хаскил в Лондон.

— Да.

— Бедният Джордж. Той е умен млад мъж и много ученолюбив. — Демиън се усмихна виновно. — Без съмнение щеше да бъде по-щастлив при друг работодател. В неговите очи аз съм безнадежден случай.

— Какво значи безнадежден случай?

— Хаскил постоянно ме упреква, че не използвам мястото си в Горната камара, за да правя добро. Съчинява ми превъзходни речи, но аз не съм произнесъл нито една от тях.

— Защо, за бога?

— Не се интересувам особено от политика. Джордж обаче не губи надежда, че един ден ще стана политик.

Ванеса не преставаше да се учудва.

— Книгите в библиотеката ви изглеждат четени. Нима секретарят ви ги е прочел всичките?

— Не. Боя се, че тази точка е в моя полза. Аз обичам да чета. Тук няма други развлечения.

— Нима сте прочели и „Защита на правата на жените“ от Уолстънкрафт?

— Да. Да не би и вие да сте я чели?

— Разбира се — отвърна предизвикателно Ванеса. Трудът на Мери Уолстънкрафт, изобличаващ потисничеството на жените, се смяташе от изисканото общество за еретични и бунтовнически. — В много отношения съм съгласна с нея. Особено ми харесват обвиненията срещу произвола на съпрузите.

— Що се отнася до тиранията на мъжкия свят, мис Уолстънкрафт наистина има право — кимна спокойно Демиън. — Някои от възгледите й обаче са прекалено дръзки.

— Сигурно — отвърна Ванеса.

Демиън я измери с преценяващ поглед.

— Вие също не сте жената, която очаквах — призна с усмивка той. — Изглеждате напълно невинна. Не ми се вярва, че сте била омъжена.

— Защо казвате това?

— Защото сте много плаха в присъствието на мъжете.

— Не на всички мъже.

— Само пред мен?

Ванеса го удостои с високомерен поглед.

— Боя се, че ми давате сериозни основания да бъда плаха във ваше присъствие.

— Явно се налага да предприемем нещо срещу това.

Ванеса се засрами от необичайните тръпки, които пробягаха по тялото й при звука на кадифено мекия, пълен с обещания глас. За нея беше загадка защо се чувства толкова добре в неговата компания — сигурно защото той не бързаше да я прелъсти.

В спалнята се възцари потискащо мълчание.

— Винаги ли заплитате косата си на плитка, когато си лягате? — попита неочаквано Демиън.

Ванеса го погледна подозрително.

— Обикновено да. Защо?

— Имате прекрасна коса. Бих желал да я видя разпростряна върху възглавниците.

Ванеса се направи, че не е чула тази преднамерено провокираща забележка. Ала бузите й пламнаха и Демиън остана много доволен от себе си.

Трудно му беше да я извади от равновесие. Нуждаеше се от здрава и същевременно нежна ръка, за да пробие отбраната й.

Ванеса наистина се оказа много по-различна от очакванията му. Очевидно я бе преценил неправилно, подведен от скандалите около покойния й съпруг и от слуховете, които бе чул в обществото. Представата му за нея бе напълно погрешна. Ванеса по нищо не приличаше на мъжа си и на брат си.

Демиън беше готов да признае, че неслучайно я е преценил погрешно. Много дами от изисканото общество бяха ужасни егоистки и мислеха единствено за своята изгода. Ванеса нямаше нищо общо с тях.

Бързият й успех със сестра му го изпълни с благодарно учудване. Трябваше да изчака, за да разбере дали сърдечността и добротата й са искрени. Ако загрижеността й за Оливия е неискрена, значи е отлична актриса.

Интелигентността й го смая. Никога не беше искал от метресите си духовни стимули, никога не беше водил с тях сериозни разговори. Умна любовница беше желана новост. Изпитваше все по-силно желание да опознае Ванеса отблизо, да проникне в скритите й дълбини.

Поради съмненията си относно личността й той се намираше в необичайно вътрешно раздвоение: вече не беше сигурен дали трябва да държи на уговорката им и да я направи своя метреса.

Прелъстяването започна като приятно предизвикателство. Сдържаната маска и хладното й пренебрежение към мъже като него го накараха да отвърне на удара. В началото беше уверен, че без усилия ще завладее тази красива, интересна жена. Какво беше учудването му, когато бързо промени мнението си — само за няколко дни видя в нея съвсем друг човек и интересът му непрестанно растеше.

Естествено, той все още беше решен да спечели тази битка, но искаше повече, не просто доброволно отдаване. Задачата му беше да превърне хладното й презрение в горещо желание.

Вероятно най-доброто решение беше да остави отношенията им да се развиват от само себе си. Да я ухажва внимателно, докато тя се отърси от подозренията си.

Доставяше му страхотно удоволствие да си представя отдаването й. Радваше се как ще разпали страстта й, ще отвори душата й за телесните радости, ще събуди жаждата й… Едно от най-важните правила в изкуството на прелъстяването, напомни си Демиън, е да не оставаш по-дълго, отколкото си желан. Колкото и да съжаляваше, трябваше да сложи край на това нощно интермецо.

Изправи се колебливо и застана пред нея.

— Време е да се оттегля, скъпа моя, и да ви оставя да се наспите хубаво. Оставам с надеждата да ме поканите отново.

Ванеса едва успя да скрие изненадата си от внезапното сбогуване и равнодушно да вдигне рамене.

— Свободен сте да идвате и да си отивате, когато пожелаете, милорд. Това е вашият дом. Но да знаете, че няма да очаквам трескаво следващото ви посещение.

Демиън нежно плъзна пръст по бузата й, победен от желанието да помилва топлата й кожа. Ванеса трябваше да свикне с докосванията му.

Искрата, която прескочи при тази кратка милувка, уплаши Ванеса. В дълбините на тъмните очи се появи объркване, което му достави огромно удоволствие.

Тази нощ щеше да се задоволи с една малка победа.

Но само тази нощ.

Планът му да прелъсти Ванеса се осъществяваше с лекота, защото двамата бяха постоянно близо един до друг. Демиън прекарваше по няколко часа на ден в нейната компания, двамата вечеряха заедно и заедно разхождаха Оливия в градината.

Много скоро от Кент пристигна гледачката с целебните ръце и усърдно се зае да масажира Оливия и да й прави гимнастика. Сега Ванеса разполагаше с много повече свободно време отпреди.

Тя излизаше на езда всеки ден, придружена от млад коняр, и постепенно опозна земите на барона и местността, в която се намираше имението. Няколко пъти отиде в село Алчестър, за да купи някои дреболии, с които се надяваше да зарадва Оливия. Най-приятно й беше обаче да излиза на езда с Демиън.

Ванеса прекарваше много време в библиотеката, която скоро стана предпочитаното й място в къщата. Помещението беше разкошно обзаведено, с обюсонски килими, ламперия от благородно дърво и таван, изрисуван с красиви фрески и златни орнаменти. Съкровищата, скрити зад подвързии от скъпа кожа във високите остъклени шкафове, я привличаха най-силно. Ванеса прекарваше много часове в лежащия стол до прозореца към розовата градина, зачетена в поредния вълнуващ роман.

В писмата до майка си и сестрите си тя се пазеше да споменава лорд Синклер и оставяше у тях впечатлението, че е ангажирана единствено като компаньонка на сестра му. Само Обри знаеше истината за ролята й.

Преди да замине, двамата водиха ожесточен спор. Обри бе разбрал колко далеч смята да стигне Ванеса, за да го освободи от дълговете, и се опита да я спре. Тя безпощадно му разкри истината, за да му покаже какво е причинил с безогледното си поведение. Накрая Обри бе принуден да се примири и да признае, че няма друг изход от катастрофалното положение.

Останалите от семейството обаче вярваха, че тя е приела мястото като гувернантка и компаньонка на парализираната мис Синклер, за да спечели пари — все пак почтено занимание за обедняла аристократка.

Ванеса мразеше да лъже семейството си. Беше й крайно неприятно да се преструва и пред подопечната си, да крие от нея, че е сестра на мъжа, който й бе причинил цялото това страдание. Причерняваше й при мисълта как ще реагира Оливия, ако научи истината. От друга страна, въпреки че принудителната лъжа я потискаше, тя твърдо вярваше, че не вреди на болната, а й прави добро. Оливия беше богата наследница, но се чувстваше самотна, копнееше за приятелка и всеки ден благодареше на Ванеса за компанията й.

Всеки час, прекаран с Оливия, я радваше. Младото момиче бе започнало да се надява на оздравяване и постепенно подобри отношенията си с Демиън.

Отначало лорд Синклер възнамеряваше да придружи парализираната си сестра в Бат, където да прави процедури в горещите минерални извори. После му стана ясно, че Оливия все още е твърде слаба и дългото, мъчително пътуване само ще влоши състоянието й. А и Оливия категорично отказа да замине. Ужасяваше се от мисълта, че целият свят ще узнае за болестта й и ще я засипе с лицемерно съчувствие. Затова Демиън реши да построи специална баня за сестра си в Розууд и прекара много часове с плановете и рисунките си в оранжерията, където цъфтяха най-красивите му рози.

За свое съжаление Ванеса възприемаше отсъствието му също толкова развълнувано, колкото присъствието му. Не беше в състояние да го прогони от мислите и сънищата си. Еротичното му излъчване я преследваше и нощем. Демиън Синклер се оказа много по-сложна личност, отколкото беше предполагала в началото. Постепенно, малко по-малко, тя научаваше как се бе превърнал в легендарния лорд Грях.

Една сутрин, през втората й седмица в Розууд, Ванеса срещна Демиън пред конюшнята и прие с радост поканата му да пояздят заедно. Навлязоха в галоп в близката гора, препускаха дълго и едва на връщане забавиха темпото. Щом изкачиха възвишението над езерото, Ванеса спря кобилата си.

— Прекрасна гледка — въздъхна блажено тя.

— Да… почти я бях забравил — отвърна меланхолично Демиън и също спря коня си.

— Очевидно не прекарвате много време в Розууд.

Демиън изкриви уста.

— Опитвам се да избягвам това място.

— Защо, за бога? — учуди се Ванеса. — Ако аз притежавах такова великолепно имение в провинцията, нищо не би ме накарало да живея в града.

— Още като дете мразех имението. С Розууд ме свързват твърде много неприятни спомени.

— Какви спомени?

Демиън скочи от коня и се загледа замислено в далечината.

— Бракът на родителите ми беше бойно поле — започна да разказва след малко. — Баща ми беше обсебен от метресата си и поиска да се разведе с мама. Тя го намрази с цялото си сърце.

— Поискал е развод? Доколкото знам, е много трудно да се издейства развод.

— Правото беше на негова страна, тъй като мама му изневеряваше почти толкова често, колкото и той на нея. Ала семейството й е твърде влиятелно и намери начин да му попречи да я отведе пред съдията — обясни Демиън, клатейки глава. — Тя си вземаше любовник след любовник, сигурно за да му отмъсти. Един ден поредният мъж я заряза заради някаква млада красавица. Оттогава бракът й беше напълно разрушен. За щастие аз успях да избягам от постоянната брачна война. Започнах да следвам в университета и почти не се връщах вкъщи. След като завърших, получих част от наследството си и това ми даде възможност да си купя собствена къща в Лондон. Баща ми също живееше в Лондон, а мама си остана в Розууд. Двамата избягваха да се срещат.

Демиън се изсмя горчиво.

— По странна ирония на съдбата родителите ми загинаха заедно при злополука на връщане от бал на принц — регента. За първи път от много години решили да отидат заедно на бал и ето какво стана. Не мога да кажа, че тъгувах за загубата им.

Той се обърна и погледна Ванеса. Сивите очи заблестяха под слънчевите лъчи. Ванеса видя болката от детските спомени и потрепери.

Демиън сви рамене и й помогна да слезе от коня. Остави я на земята и тя бързо отстъпи няколко крачки, за да избегне близостта му.

— Вероятно тогава поехте настойничеството над сестра си? — попита Ванеса, за да поднови разговора.

— Да. — Демиън откъсна една тревичка и я захапа. — Вместо да изпълня задължението си сам, го предадох на други хора. Едва през последните месеци осъзнах, че съм пренебрегвал Оливия. Сестра ми имаше всичко, което може да желае едно младо момиче — богатство, благородно име, най-добрите възпитателки. Ала бе принудена да израсне сама. Знам, че тя ме обвинява за случилото се, и не й се сърдя. Няма извинение за моята престъпна немарливост, да не говорим за неспособността ми да заменя бащата и майката на едно малко момиче.

— Не би било зле да говорите с нея за това.

— Какво бих могъл да й кажа?

— Според мен Оливия няма понятие колко сте привързан към нея. Бихте могли да й кажете колко съжалявате за станалото, колко се укорявате за неспособността си да й бъдете истински настойник. Според мен тя никога не е помисляла, че големият й брат не е в състояние да изпълни такава задача.

Демиън се усмихна едва-едва.

— Нима очаквате тя да ми прости?

— Струва си да опитате. Според мен Оливия желае да има брат, който я обича. Вие сте единственият жив член на семейството й, но сте й чужд. Тя се е чувствала безкрайно сама — пренебрегвана от вас, изолирана от обществото, тормозена от строгата си гувернантка. Без съмнение самотата е виновна за това, че Оливия се е изкушила да извърши глупост. — Без да спомене брат си, Ванеса продължи: — А сега е прикована към инвалидната количка. Тя се нуждае от вас по-силно от всякога, Демиън, макар че в момента не го осъзнава.

Той изкриви лице.

— Да, не го осъзнава.

— Някога питали ли сте сестра си какво желае?

— Какво искате да кажете?

— Наскоро ми призна колко зле се чувства, че се е родила жена. Синът има право да пътува по света, да преживява приключения, а момичето си стои вкъщи и чака някой млад мъж да почне да я ухажва. Сам казахте, че домът ви е бил като бойно поле. Вие сте избягали, но Оливия е останала.

Демиън я погледна скептично, но Ванеса беше сигурна, че думите й са стигнали до сърцето му.

След малко той й помогна да възседне коня си. Потънал в мислите си, не забеляза, че тя се разтрепери под докосването му. Тя се укори, че не може да се владее. Демиън успяваше без никакви усилия да я извади от равновесие и изобщо не забелязваше, че тя копнее за компанията му.

Междувременно бе започнала да чака с нетърпение нощните му посещения и се радваше на розата, която откриваше върху възглавницата си. Всеки път беше различна: веднъж крехка светложълта пъпка, друг път разкошен бледорозов цвят, после елегантна наситеночервена роза с дълго стъбло.

Среднощните им срещи бяха изпълнени с еротично напрежение, въпреки че той рядко я докосваше.

След няколко нощи двамата седяха както обикновено пред камината. Демиън бе запалил свещ и отпиваше от брендито си, а Ванеса миришеше розата — този път с цвят на слонова кост.

— Ако продължавате така, скоро в градината ви няма да остане нито една роза.

— Няма опасност да опустоша градините си — отвърна Демиън с обезоръжаваща усмивка.

— Как получихте прякора лорд Грях? — попита неочаквано тя.

Сериозният му отговор я учуди силно.

— Боя се, че тръгнах по пътя на баща си. Бях див младок с гореща кръв, никой не ме укоряваше за ексцесиите ми, никой не ми поставяше граници. А Лондон е истински рай на забранените забавления. Отлична школа за всеки младеж.

— А по-късно, когато пораснахте и помъдряхте? Когато сте основали клуб Хелфайър, не сте били младеж.

Демиън равнодушно вдигна рамене.

— Мъжът търси развлечения. Клубът предлагаше възможност за прогонване на скуката.

— А сега?

— Очарованието на новото отдавна угасна.

Двамата замълчаха, всеки зает с мислите си. Ванеса мислеше, че Демиън е жертва на същото страдание като брат й — твърде много свобода, никакви сериозни занимания, накратко, никой не го бе научил да носи отговорност. Покойният й съпруг също бе търсил с какво да си прекарва времето, затова се бе посветил на хазарта и красивите жени. Град като Лондон предлагаше предостатъчно възможности за грешни забавления и изстъпления.

— Не обичам особено Лондон — промълви тя.

— Наистина ли?

— С града ме свързват твърде много лоши спомени. Прекарах повечето време от брака си в Лондон. Там овдовях. — Ванеса си представи онези ужасни дни и потрепери. — Никога няма да забравя онзи ден. Приятел на Роджър ми донесе вестта, че съпругът ми е бил убит на дуел, скоро докараха тялото му вкъщи на носилка… Смътно си спомням следващите дни. Слава богу, брат ми беше до мен през цялото време. Утешаваше ме и се погрижи за погребението. Преговаряше с кредиторите, с институциите… — Ванеса спря уплашено. Бе нарушила уговорката им. — Простете, бях обещала да не говоря за Обри.

— Убеден съм, че с Лондон ви свързват и по-приятни спомени — възрази Демиън, без да споменава грешката й.

— Да, прав сте. Сигурно при други обстоятелства щях да харесам града.

— Обзалагам се, че аз щях да ви покажа най-хубавите страни на Лондон.

— Аз пък се боя, че ми липсват порочни наклонности и няма да харесам вашия свят — засмя се Ванеса.

Демиън наклони глава и я огледа скептично.

— Никога ли не сте изпитвали желание да извършите грях?

— О, сигурно съм изпитвала, но моята дефиниция за грях се различава силно от вашата. Имала съм доста случаи, когато съм горяла от желание да се опълча срещу лицемерието на обществото. Спомням си как на един бал херцогиня Салфорд направи пренебрежителна забележка по адрес на гост, който бил недостоен да бъде в една зала с нея… тогава изпитах диво желание да й плисна чашата с пунш в лицето.

— Наистина щяхте да извършите непростим грях — отвърна Демиън с усмивката на паднал ангел, която разтопяваше женските сърца.

Ванеса се изчерви и се обърна към огъня.

— Защо ви разказвам толкова лични неща?

— Сигурно защото нямам предразсъдъци.

Той е прав, помисли си Ванеса. Никога нямаше чувството, че Демиън произнася присъда над нея.

— Както и да е — продължи весело той, — аз съм на мнение, че е справедливо да науча нещо за вас. Помните ли колко пъти сте прониквали в тъмните тайни на душата ми?

Ванеса се боеше, че не само интимната атмосфера на среднощните им срещи е причината за подобни признания. Лорд Синклер съзнателно я тласкаше да признава тайните си, за да я привлече по-лесно в леглото.

Стратегията му изглеждаше успешна, поне в известно отношение. Тя вече не го подозираше в лоши намерения. Все по-трудно й ставаше да пази самообладание в негово присъствие. Един поглед, едно нежно докосване и тя се разтреперваше и дъхът й се ускоряваше.

Сигурно я безпокоеше мисълта за неизбежното, което скоро щеше да се случи. Демиън търпеше въздържаността й, не й искаше дори целувка, но това нямаше да продължи вечно. Рано или късно щеше да й напомни, че е обещала да му стане метреса.

Една нощ, в началото на третата седмица от пребиваването й в Розууд, разговорът стана още по-личен и това силно я разтревожи. Пак седяха пред камината под златното сияние на единствената свещ. Ванеса усети върху себе си пронизващия поглед на Демиън, но си заповяда да остане спокойна. Вече беше свикнала с изучаващите я сиви очи.

Ала не бе подготвена за въпроса, с който той наруши спокойното мълчание.

— От колко време не сте го правили?

Би могла да заяви, че не го разбира. Би могла да откаже да отговори на такъв безсрамен въпрос. Ала връзката им още от самото начало беше белязана от откровеност и Ванеса се бе научила да цени това.

— От две години.

— Толкова дълго?

Тя избягна изучаващия му поглед.

— Погрешно ме преценявате — поясни с леко треперещ глас. — Казах ви истината. Нямам никакъв опит в интимните отношения. Не съм имала любовник. Познавам само съпруга си.

— И не сте изпитали удоволствие с него — допълни той с дълбок, дрезгав глас.

— Не бих казала, че беше приятно — отвърна тя и веднага се изчерви, засрамена, че Демиън е успял да й изтръгне това признание.

— Нека да отгатна — продължи той. — Мъжът ви никога не се е потрудил да ви възбуди. Мислил е само за собственото си удоволствие, без да помисли за вас. Лежали сте под него, скована и студена, очаквали сте болка и сте се молили досадното задължение да свърши скоро.

Ярката картина, която нарисуваха думите му, беше много близо до действителността. Ванеса сведе глава.

— Да, аз изпълнявах задължението си, но той… той нарочно ми причиняваше болка.

— Аз никога няма да ви причиня болка, Ванеса, обещавам ви.

Тя вдигна поглед към него, потърси увереност в искреността му. Доверието не беше понятие, което би употребила за човек като Демиън Синклер. В същия миг смаяно установи, че му вярва. Иначе би ли му доверила тайните си с такава готовност? Вместо да отхвърли възмутено упорития разпит, тя изпитваше почти облекчение, че е научил най-срамните й тайни.

Очите му се впиха в нейните.

— Интимността не би трябвало да причинява болка на жената. Точно обратното.

— Той ме наричаше студена… безчувствена… защото не понасях натрапничеството му.

В сивите очи блесна гневна искра.

— Мъжът ви е бил жалък глупак.

Ванеса го изгледа продължително. Толкова й се искаше да повярва в думите му.

— Ванеса — продължи с мек глас Демиън, — вашето отвращение от физическата любов е следствие от ужасните ви преживявания. Разбирам, че ви липсва опит, но се съмнявам, че сте студена и безчувствена. Готов съм да заложа цялото си богатство, че във вас се крие темпераментна, страстна жена, която копнее да бъде събудена.

В гърлото й заседна буца. Толкова дълго бе живяла със срама и вината за неспособността си, толкова дълго се бе обвинявала в безчувственост. Внушаваше си, че Роджър търси утеха в прегръдките на други жени по нейна вина. Повтаряше си, че той сигурно нямаше да води такъв живот, че сигурно нямаше да пропилее богатството си, нямаше да умре безславно на дуел, ако тя се бе постарала да му бъде добра съпруга.

Думите на Демиън се изляха като балсам върху отворените й рани. Сърцето й се изпълни с благодарност. Значи имаше и друга причина за отвращението й от брачните задължения, освен нейната студенина.

— Наистина ли смятате, че съм способна, да изпитам страст?

Магичният му поглед проникна до дъното на душата й.

— Абсолютно сигурен съм. Ако ми се доверите, ще ви докажа.

Ванеса отвори уста, но не произнесе нито звук.

Без да бърза, Демиън остави чашата си и стана.

— Искате ли да ви покажа какво означава да се чувствате желана?

Отиде при нея, хвана ръката й и внимателно я изправи на крака. Ванеса остана неподвижна, загледана в пламтящите му очи. Близостта му я разтрепери и тръпките стигнаха до всичките й нерви.

— Аз ви желая, ангеле. Повече, отколкото можете да си представите.

— Демиън…

— Тихо, скъпа. Не се страхувайте от мен. Ще предоставя водачеството на вас. — Сложи дланта й върху бузата си. — Докоснете ме.

Поведе ръката й, предпазливо плъзна пръстите й по лицето си. Ванеса затвори очи и започна да изучава контурите на лицето му, да се наслаждава на твърдите мускули и кости, които опъваха кожата.

В сънищата си го беше докосвала точно по този начин. Усещаше топлината и лекото драскане на наболата брада. Очерта с пръст устните му и потръпна от дъха му.

— Кажете ми какво усещате.

Ванеса усети някъде дълбоко в тялото си горещина, която я разтапяше. Усети задъхано учудване. Усети и болезнено теглене.

Бавно вдигна клепачи и срещна знаещия, нежен поглед. Демиън не се помръдна.

Той познаваше властта си върху нея, осъзнаваше опасното си чувствено излъчване. Въпреки това не искаше да се възползва от ситуацията.

— Не — прошепна задавено Демиън. — Още не сте готова.

Без да я изпуска от поглед, той вдигна ръката й към устните си и започна да целува връхчетата на пръстите едно по едно.

После бавно се отдели от нея.

— Тази нощ няма да ви досаждам повече, скъпа. Искам, когато най-сетне споделите леглото с мен, да го възприемете като нещо съвсем естествено.

Кадифеното обещание в гласа му остана да звучи в главата й дълго след като той си отиде. Споменът за нежните целувки предизвикваше сладостни тръпки. Ванеса погледна ръката си и се усмихна. Горещите му устни сякаш се бяха отпечатали върху всеки отделен пръст. Необяснимият копнеж в сърцето й я уплаши.

7.

Ванеса не бе дошла в Розууд с очакването да си почива. Знаеше, че задачите й няма да са лесни. Но в никакъв случай не беше очаквала такава буря от чувства. Само за няколко дни братът и сестрата Синклер успяха да влязат в сърцето й: Демиън я омагьосваше с неустоимия си чар, а Оливия я трогваше с нещастието си.

Безпокояха я преди всичко чувствата й към Демиън. Тя се съпротивляваше срещу нарастващата си привързаност към него и се укоряваше, че е глупаво да се чувства привлечена. Не биваше да забравя, че прелъстяването й е само игра, родена от жажда за отмъщение. За него тя беше само плячка.

Почти желаеше тази изнервяща неизвестност най-после да има край. Незнайно по каква причина, той отново й бе дал отсрочка. Не упражняваше принуда върху нея, не настояваше тя да изпълни уговорката им. Ванеса обаче бе стигнала до точка, в която перспективата да сподели леглото му вече не я плашеше. Единствено мисълта за самия акт на сливането я изпълваше с ужас. А под силната светлина на деня успяваше да отхвърли и представата, че в нея дреме страстна жена.

Колкото по-рано преспи с него, толкова по-скоро той ще научи истината за нея и ще сложи край на мъчителното си ухажване. Щом веднъж разбере колко студена е тя, ще престане да я преследва и ще я помоли да си събере багажа.

С изключение на тази заплаха, надвиснала над нея като Дамоклев меч, животът й в Розууд се оказа много по-приятен, отколкото смееше да се надява. Изпитваше голямо облекчение, че не я измъчват парични грижи. През последните две години беше пестила буквално от всичко. Тук парите нямаха никакво значение. Демиън даваше мило и драго за оздравяването на сестра си и с готовност се съгласи да повикат шивачка и шапкарка, за да повдигнат настроението на Оливия.

Понеже болната отказваше да напуска имението и да обикаля по магазините, Ванеса сметна, че ще събуди интереса й към живота, като й поръча нови дрехи. Младото момиче трябваше да промени външния си вид.

— За какво са ми нови дрехи? — възпротиви се своенравната Оливия. — Няма къде да ги нося. Никога вече няма да изляза от тази къща.

— Дори да е така, сестра ми Фани казва, че една нова шапка повдига настроението и младата дама отново се чувства красива и желана — обясни търпеливо Ванеса. — Според мен имате нужда и от нов шал за разходките ни в градината. Ще ви трябва и бански костюм за басейна, който брат ви строи в оранжерията.

Шапкарката представи новата си колекция — възхитителни творения с панделки, ленти, дантели и щраусови пера — и Оливия се въодушеви. Избра си две нови шапки и веднага си сложи едната.

— В Лондон сигурно носят по-елегантни модели, отколкото в провинцията — обърна се тя към Оливия, след като шапкарката си отиде.

— Не бих казала. Но са поне двойно по-скъпи.

— Представям си живота в Лондон като много хубав…

— Аз не обичам града.

— Наистина ли? Но там има толкова много забавления! Библиотеки, музеи, театри, опери…

— Тук, естествено, сте права. Аз не харесвам светските събирания.

— Вероятно говорите за балове, вечерни срещи, чайове и тем подобни?

Ванеса кимна и внимателно прибра лимоненожълтата шапка, избрана от Оливия, в кутията. По време на сезона не беше необичайно една дама да получи пет покани за една и съща вечер. Когато беше на възрастта на Оливия, и тя искаше да участва във възможно най-много светски събития, ала бързо се насити на лондонското общество. На тези мероприятия се чувстваше като в златна клетка. Празнотата, лицемерието, закостенялостта, злобните клюки — всичко това й причиняваше болка. А след безславния край на съпруга й светските развлечения станаха непоносими. Ванеса никога нямаше да забрави ужасните часове, през които седеше със замръзнала усмивка на лицето и търпеше любопитните, злобни погледи на хора, които доскоро се наричаха нейни приятели. Но понеже не искаше Оливия да се крие от света, предпочете да премълчи истината.

— Балът може да бъде чудесно преживяване — подхвана с лек тон тя. — С годините обаче човек губи интерес към подобни празненства. Всеки нов бал прилича на предишния. Все пак аз съм на мнение, че всяка млада дама от добро семейство трябва да преживее поне един бален сезон. Затова ви съветвам да помислите още малко по въпроса.

Оливия извърна лице.

— Не вярвам, че имам желание да отида на бал. — Помълча малко и добави с треперещ глас: — Мисис Дженкинс, предишната ми гувернантка, казваше, че си заслужавам съдбата и трябва да се радвам, че съм оцеляла и съм останала инвалид.

— Каква глупост! Нищо не сте заслужили! — ядоса се Ванеса.

— Не съм сигурна. Вината беше моя. Държах се глупаво. Аз съм лоша.

— Да се влюбиш не е глупаво! Единствената ви грешка е, че сте попаднали на лош мъж.

— Направих страшна грешка — съгласи се мрачно Оливия.

Ванеса приседна на ръба на леглото и улови ръката на момичето. Оливия я погледна с насълзени очи.

— Какво казва Демиън за моята глупост?

— Казва, че сте станали жертва на жесток облог. Един безчестен негодник ви е убедил да избягате с него.

Брадичката на Оливия затрепери. Ванеса изпитваше безгранично съчувствие към сломеното момиче, ала съзнаваше необходимостта двете да говорят за драматичните събития. Оливия трябваше да излее болезнените чувства на загуба и унижение, вместо да ги таи дълбоко в сърцето си.

— Оливия, вие не сте първото младо момиче, измамено от красив млад мъж — продължи тихо Ванеса.

— Да, той ме измами. Помислих, че иска да се ожени за мен. С радост му повярвах, когато ми каза, че съм красива и той се е влюбил в мен. — Погледът й стана отнесен. — Той беше толкова очарователен, толкова нежен, имаше красиви, засмени очи. Вдъхваше ми чувството, че съм нещо особено. Обичаше стихове. Беше толкова романтичен… поне така си мислех. До онази нощ.

— Какво стана през онази нощ? — попита внимателно Ванеса. Познаваше версията на Обри, както и онова, което Демиън бе узнал от слугите и неохотите признания на Оливия, но някои подробности все още оставаха неясни.

— Имахме намерение да отидем в Гретна Грийн — обясни едва чуто Оливия.

Гретна Грийн беше село на границата с Шотландия, известно с многото женитби на млади двойки, извършени от местния съдия.

— Бях страшно развълнувана и отидох пеша в гостилницата… не по пътя, а през полето. Не исках да привлека вниманието на прислугата, като поискам кон. Влязох в пощенската станция в Алчестър и веднага разбрах, че нещо не е наред. Той не се зарадва, че ме вижда. Бе наел стая. Вътре бяха двама от приятелите му. Преди няколко месеца се бяхме запознали на градинско увеселение. Като ме видяха, останаха много изненадани. Казах, че си тръгвам и той… той отказа да ме придружи. Обясни ми, че бил променил намерението си. Не можел да избяга с мен. Приятелите му избухнаха в луд смях и му казаха, че е спечелил облога.

Оливия пламтеше от срам.

— Разбрах, че са се обзаложили на голяма сума, хиляда лири. Всъщност в онзи момент не разбирах нищо. Сигурно съм изглеждала като пълна глупачка с пътната чанта в ръка. Тогава един от двамата господа заяви, че Обри изобщо не е имал намерение да се жени за мен… че всичко било само глупава шега. А после… после същият този господин ми предложи да ме вземе под своя закрила. Обри много се ядоса и поиска от него да ми се извини. Най-сетне събрах сили и избягах от стаята. Изскочих на стълбата и сигурно съм се спънала в чантата си. Помня само как се помъчих да се хвана за парапета… А после се събудих в моята стая и установих, че не мога да си движа краката. Казаха ми, че съм се изтърколила надолу по стълбата.

Сълзите й бликаха неудържимо.

— Никога вече не чух нищо за него…

И очите на Ванеса се напълниха със сълзи. Би могла да каже на момичето защо Обри не я е потърсил след трагичната злополука. Демиън се бе погрижил негодникът, опропастил сестра му, да не се доближава до дома му. Но тя не посмя да признае на Оливия, че е сестра на безотговорния млад джентълмен. Бе спечелила доверието на подопечната си и едно такова признание със сигурно щеше да сложи край на приятелството им.

Както и преди Ванеса изпитваше ужас и гняв от позорното поведение на своя незрял, безогледен брат. Само той беше виновен, че младото момиче е парализирано и душевно пречупено. Оливия беше като крехка, едва разцъфнала роза, грубо отъпкана в калта.

— Сега сигурно разбирате защо никога вече няма да се явя в обществото — завърши шепнешком Оливия.

Ванеса стисна тънката й ръка.

— Отлично разбирам защо сте отчаяна, Оливия, но животът ви не е свършил, повярвайте ми. Ще минете през този страшен период. Ще преодолеете преживяното и ще започнете нов живот. Погледнете мен. Имам зад гърба си ужасен брак, но сега съм свободна. Когато се омъжих, бях горе-долу на вашата възраст, а много скоро се забърках в отвратителни скандали.

Ванеса помълча малко, за да потисне вълнението си.

— Моят съпруг… той пропиля значителното си богатство само за една година и направи огромни дългове. Това обаче не му пречеше да сменя любовниците си всеки месец. Цялото общество го одумваше. В онези дни често ми идваше да умра от срам. Накрая Роджър умря безславно. Убиха го на дуел… заради друга жена. Заради една актриса.

— Сигурно е било ужасно за вас…

Ванеса се опита да се усмихне, но устните й трепереха.

— По онова време мислех, че няма да го преживея. Ала много скоро осъзнах, че нямам друг изход, освен да продължа напред. Преодолях болката и срама. Взех живота си в свои ръце. Изправих се и се посветих на близките си. Скандалът около вас също ще заглъхне, повярвайте ми. Направете като мен — излезте пред обществото спокойна и уверена. Като се криете, само влошавате положението си. Разбираемо е, че се страхувате от клюките и униженията, но като се затваряте пред хората, които ви обичат, само засилвате страданията си.

— Демиън казва, че ме обича…

— Разбира се! Обича ви даже много.

— Каза ми, че съжалявал. Че му е много мъчно, дето ме е пренебрегвал. Помоли ме да му дам още един шанс.

— Готова ли сте?

— О, да — отвърна с треперещ глас момичето и изтри очите си. — Осъзнах, че не биваше да изливам гнева си върху него. Но се чувствах толкова самотна, толкова безпомощна…

— Вече няма да се чувствате така.

— Има толкова неща, които вече не мога да правя. Винаги съм била самостоятелна, а сега се нуждая от помощта на две момичета, за да се облека. Слугата ме носи по стълбата, а преди тичах като козичка и всеки ден препусках по полята, дори когато валеше или имаше буря.

— Сега можем да излизаме с каретата. Всеки ден ще ходим в конюшнята, за да наглеждате конете си. Главният коняр ми каза, че усещат липсата ви.

Оливия прехапа устни.

— И аз копнея да ги видя. Има толкова много неща, които ми липсват.

— Какво още?

— Музиката. Свиря добре на пиано, но вече не мога да натискам педалите.

— Засега не, но един ден със сигурност ще можете. Радвайте се, че движите пръстите си! От утре всеки ден ще свирите на пиано. От собствен опит знам, че като не се упражнявам редовно, пръстите ми се сковават.

Оливия кимна замислено.

— Мисля, че ще мога отново да пея…

— Мисис Несбит ми каза, че имате чуден глас. Чист като на ангел — така се изрази.

— О, добричката тя… както винаги преувеличава.

Въпреки това Оливия се изчерви от похвалата.

— Много искам да ви чуя как пеете.

Ванеса отново стисна ръката й и този път Оливия отговори.

— Радвам се, че сте тук — пошепна тя.

Ванеса се усмихна с обич.

— И аз се радвам — отвърна искрено тя.

По-късно вечерта Оливия направи първия си опит отново да вземе участие в живота. Преди вечеря Ванеса и Демиън седяха в салона, когато влезе икономът.

— Милорд, мис Оливия има желание да вечеря с вас и лейди Уиндъм.

Зад достойния мистър Крофт се появи самата Оливия в инвалидната си количка, бутана от един прислужник. Демиън скочи и се втурна да я посрещне. Лицето му изразяваше смайване и загриженост.

— Не се притеснявай, добре съм — усмихна се Оливия. — Ванеса каза, че е време да престана да се крия в дупката си. Реших да започна от тази вечер. Съжалявам, не исках да те уплаша.

Демиън хвърли сърдит поглед към Ванеса и се обърна към сестра си със сияеща усмивка.

— От този миг нататък ти позволявам да ме плашиш, колкото си искаш, скъпа сестричке — заяви той и махна на иконома. — Донесете бутилка шампанско, Крофт. Имаме всички основания да празнуваме.

Демиън се изненада силно от желанието на сестра си да вечеря с него и Ванеса в трапезарията, но още по-силно беше учудването му от семейната атмосфера, която се зароди по време на вечерята. Докато родителите му бяха живи, вечерите бяха мъчение за него — тогава атмосферата беше ледена, мълчанието се прекъсваше само от остри забележки или злобни обвинения. Тази вечер обаче и тримата бяха спокойни и весели.

След като се нахраниха, отидоха в музикалния салон. Демиън бе подарил пианото на сестра си за шестнайсетия й рожден ден. Спомни си, че тогава бе наредил на секретаря си да го докара в Розууд, и се разкая за небрежността си.

Ванеса седна на пианото, а Оливия запя. Демиън наблюдаваше ведрата сцена с гордост и нарастващо удоволствие.

Не бе очаквал такъв бърз напредък. Всеки ден се поздравяваше за гениалното си хрумване да доведе Ванеса в Розууд. Аристократичният й произход, отличното й възпитание и образоваността й я правеха идеалната компаньонка на Оливия. Сигурно нито една агенция нямаше да му предложи по-добра. А и никоя друга жена нямаше да успее толкова бързо да изтръгне Оливия от дълбоката депресия. Само за две седмици Ванеса успя да събуди жизнеността на сестра му, след толкова напразни усилия от негова страна.

Беше й безкрайно благодарен за всичко, което правеше. И за топлината, която бе внесла в дома му. Не помнеше да е преживявал такава безгрижна вечер в Розууд и се надяваше тя да е първата от много занапред.

Оливия се оттегли рано, защото все още се уморяваше бързо. Демиън я отнесе в стаята й и след малко се върна в музикалния салон, където Ванеса седеше на дивана и отпиваше от виното си.

При тази гледка сърцето му се изпълни с нежност. Ванеса изглеждаше спокойна и доволна… и май мечтаеше.

Предупредителен глас му прошепна да не храни големи очаквания. Ала Демиън отказа да го чуе и прогони угризенията на съвестта. Искаше да направи нещо и щеше да го направи. Настъпи моментът да сломи отслабналата съпротива на Ванеса.

Желанието, което го прониза, беше много по-различно от похот. Изпитваше неудържим порив да я вземе в прегръдките си и да я притисне здраво. Искаше да я посвети в изкуството на любовта. Копнееше да разгадае тайните й, да отприщи страстта й. Каквито и скандали да бе преживяла, тя беше смайващо неопитна в плътските радости.

Припомни си какво мислеше за нея в началото и се укори за глупостта си. Вече знаеше колко голяма е жертвата й за нейното семейство. Тя бе обещала да стане негова любовница, без да знае нищо за физическата любов — каква достойна за възхищение смелост!

Презрението й към мъжете и телесната интимност без съмнение произхождаха от грубостта и пренебрежението на съпруга й. Демиън желаеше от все сърце да й покаже колко е хубаво да се люби с мъж. От това щяха да спечелят и тя, и той. Да, той беше призван да я освободи от страховете й.

— Искам веднага да ви кажа колко съм ви благодарен — поде тихо той. — Упражнявате благотворно влияние върху сестра ми.

Ванеса се усмихна зарадвано.

— Оливия заслужава цялата любов и доброта на този свят.

— Изглеждате искрено привързана към нея.

— Да. Вече я обичам. Много.

— Значи престоят ви в нашия дом не е мъчение за вас?

Ванеса се поколеба едва забележимо.

— В никакъв случай.

Демиън усети значението на кратката пауза. Все още не е мъчение — искаше да каже тя. Докато той не я задължи да изпълни уговорката им.

— Елате с мен в градината — покани я той. — Искам да ви покажа нещо.

Подозрението й моментално се появи.

— В този късен час?

— Моля ви! Нима мислите, че ще се нахвърля върху вас в мрака? Не замислям нищо неприлично, уверявам ви. Банята за Оливия е почти готова. Помислих, че ще искате да я видите.

Ванеса погледна към прозореца, после към лятната си рокля с дълбоко деколте и къси ръкави… твърде разголена.

— Ще ида да си взема наметка — предложи нерешително.

— В оранжерията е много топло.

— Е, добре…

Демиън й подаде ръка и я изведе в градината. Хладният нощен въздух погали голата й кожа. Пълната луна грееше ярко, звездите искряха като диаманти върху черно кадифе.

Сигурно съм луда да се разхождам с този мъж в нощта, помисли си Ванеса. Въпреки това сърцето й заби в радостно очакване. Май беше пила твърде много вино…

— Защо млъкнахте? — поинтересува се Демиън.

— Питам се дали постъпвам разумно, като излизам с вас нощем.

— Нима бихте предпочели да излезете без мен? Добре, щом желаете, идете сама в оранжерията.

— Не, не желая да отида сама.

— Хайде, скъпа, отпуснете се. Не бива да се страхувате от мен. Вече няколко пъти ви посетих в спалнята ви, но не ви се натрапвам, нали? Няма да го направя и сега. Възможно е да ни наблюдават.

— Въпреки това трябва да ми простите, ако хедонистичните ви наклонности събуждат подозренията ми.

Демиън бавно поклати глава.

— Неприятно ми е, че имате толкова лошо мнение за мен. А аз най-искрено се старая да се покажа пред вас откъм най-добрата си страна.

Ванеса потисна усмивката си, решена да не се поддава на чара му, ала си призна, че й харесва да си разменят закачки.

— По-добре използвайте чара си пред някоя доброволна жертва. С мен нямате късмет.

— За съжаление в момента нямам на разположение доброволна жертва. Боя се, че трябва да се задоволя с вас.

— Без съмнение една жена не е достатъчна да задоволи апетита ви.

— Вие се подценявате.

— Подобни твърдения са неприемливи. Вие се надценявате.

Демиън вдигна вежди.

— Да ме обидите ли искате?

— Възможно ли е да ви обидя толкова силно, че да остана пощадена от преследванията ви?

Той я погледна дълбоко в очите и дълго не отвърна поглед. Сърцето й заби ускорено, както винаги под изпълнения с горещи обещания поглед. Съзнаваше, че не е в състояние да му устои.

— Пристигнахме — рече след малко Демиън. И наистина — вече бяха в края на градината.

Демиън й отвори вратата към оранжерията. Ванеса се поколеба дали да влезе. Имаше чувството, че престъпва прага на тъмна пещера.

— Почакайте, ще запаля лампа.

Демиън се изгуби в мрака, малко след това се чу драскане на клечка.

— Сега чувствате ли се по-сигурна?

Точно обратното: неловкостта й нарасна. Красиво изсеченото му лице се очерта ясно на фона на трепкащото пламъче и тя се смути още повече. На всичкото отгоре Демиън пусна резето на вратата. Очевидно усетил страха й, той подметка небрежно:

— Не искам никой да ни смущава. Ала ако това ви успокоява, ще ви дам оръжие и ще ви позволя да го използвате срещу мен, ако се приближа твърде много.

Отиде до дъсчения шкаф, където се съхраняваха градински инструменти, и й донесе парче тръба с дължина около половин метър.

— Смятам, че е достатъчно. Ако се забравя, спокойно ме ударете с тръбата по главата.

Сивите му очи святкаха развеселено. Ванеса взе оръжието и го огледа скептично. Беше повече от ясно, че той се стреми да й вдъхне фалшиво усещане за сигурност — както първия ден, когато й връчи ключа от спалнята.

Демиън я преведе през дългата оранжерия, покрай безброй рози в глинени саксии, покрай дълги редици лимонови и портокалови дръвчета. Вътре беше задушно и влажно, миришеше на пръст и, естествено, на цветя. Най-сетне стигнаха до широко пространство, скрито от любопитни погледи с два високи паравана от китайска коприна. Зад тях бе построен мраморен басейн, наполовина вкопан в земята. Басейнът се пълнеше с вода от делфин с широко отворена уста.

— Водата се затопля в голям котел — обясни Демиън. — Наложи се да прокараме нови тръби в земята.

Басейнът беше пригоден за човек, който не може да ходи. Оливия можеше да седне на ръба и спокойно да се плъзне в топлата вода. Басейнът постепенно се разширяваше в полукръг и ставаше по-дълбок.

— Какво ще кажете? Отговаря ли на очакванията ви?

— Впечатлена съм — кимна Ванеса.

— Е, аз притежавам и някои скромни таланти. Учудващо за порочен тип като мен, нали?

— Вашите таланти ме учудват по-малко от факта, че ги използвате за доброто на другите. Повечето богати аристократи нямат никакво желание да се занимават с полезни неща.

Демиън се усмихна с разбиране.

— Много ласкателно. Радвам се, че се различавам от благородните господа от кръга на познатите ви.

Показа й дъбов шкаф, където бяха наредени хавлии, одеяла и халати, и остави лампата на една пейка.

— Искате ли да изпробваме водата? Ще видите колко е топла и приятна.

— Сега ли?

Демиън се усмихна невинно и изведнъж й заприлича на хлапак.

— Сега е идеалното време. Ако банята ви достави удоволствие, по-лесно ще убедите сестра ми да влезе в басейна.

Ванеса не бе в състояние да отвърне поглед от него. Този мъж беше нахален, безсрамен, неустоим — а тя беше безнадеждно изгубена.

Демиън седна на пейката, свали обувките и чорапите си и нави панталоните си до над коленете. Когато се изправи, Ванеса го погледна стреснато.

— Спокойно, нямам намерение да се съблека изцяло.

Тонът му беше шеговит, в очите му блестеше веселие.

Той седна на перваза, потопи крака във водата и въздъхна блажено.

— Елате при мен. Водата е страхотна.

Ванеса се поколеба и Демиън понижи глас до шепот:

— Свалете обувките и чорапите, Ванеса. Осмелете се. Не е смъртен грях да ходиш бос.

Съпротивата й отслабна, но тя въпреки това не се помръдна от мястото си. Шепотът му я погали като нежна ръка:

— Изпълнете желанието ми, ангеле.

Когато тя остана неподвижна, не се поддаде на уловките му, Демиън тъжно поклати глава.

— Знаете ли какъв ви е проблемът? Вие сте пълна със задръжки. Отказвате да се радвате на живота. Отказвате да дадете свобода на страстната жена, каквато сте.

С тези думи улучи болното й място. Роджър непрекъснато я обвиняваше, че е неспособна да изпита страст. Тя се обиди, че Демиън й отправя подобни обвинения, макар и само на шега. Стана й болно, като си помисли как ще реагира той, щом се убеди, че тя наистина е студена и безчувствена. Сигурно веднага ще изгуби интерес към нея.

Ванеса упорито вирна брадичка. Нали точно това искаше да постигне! Неколкократно го бе предупреждавала. Ясно му даде да разбере, че не е подходяща за метреса.

От друга страна, тя съзнаваше, че му позволява да я манипулира. Въпреки това изу обувките, смъкна чорапите и седна на перваза на басейна. Демиън очевидно беше очаквал тя да реагира така, защото Ванеса забеляза триумфа в дяволските му очи. Засрамена, тя повдигна леко полата си и потопи стъпалата си в приятно топлата вода.

Демиън й хвърли развеселен поглед.

— Крайно време е да се научите да ми вярвате.

— По-скоро ще пъхна ръка в лъвска муцуна.

Демиън притисна ръка върху сърцето си в добре изиграно отчаяние.

— Вие сте вещица! Наранявате чувствителната ми душа.

— Ами помолете доктор Андърхил да ви предпише лекарство.

Демиън се засмя тихо.

— Наистина не разбирам страха ви. Досега нито веднъж не съм направил сериозен опит да ви отклоня от пътя на добродетелта.

— Така ли? Вие играете фалшива игра.

— Само веднъж ви целунах и това бе, преди да ви опозная.

— Дръзко е да твърдите, че сега ме познавате.

— О, да, познавам ви. През последните седмици научих много неща за вас. Вие сте добросърдечна и великодушна. Остроумна и весела. Имате страхотен ум, реагирате бързо и понякога ми е трудно да поддържам вашето темпо. Освен това ви е страх от мъжете. — Ведрият му тон изведнъж стана сериозен.

Ванеса прехапа устни и замълча. Защо прояви непредпазливост и му довери тайните си?

— Не бива да позволявате едно неприятно преживяване с мъж да опропасти целия ви живот.

Ванеса сведе поглед към ръцете си. Не искаше да се страхува от мъжете. Искаше да се радва на интимните докосвания. Искаше да отхвърли товара на ужасното минало. Искаше да забрави тъмните спомени от нещастния си брак. Само така можеше да започне нов живот. Ала не се надяваше да заличи всичко това от паметта си.

Демиън очевидно разбра за какво мисли тя.

— Много искам да прогоня страховете ви — прошепна той.

Ванеса се ядоса. Защо той се правеше, че опитът му да я прелъсти, е безкористен акт на любов към ближния?

— Нима очаквате да повярвам в мотивите, които ми изтъквате? Наистина ли ме смятате за толкова наивна?

— В никакъв случай. Аз също очаквам да изживея несравнимо удоволствие. Красива жена в леглото ми — каква по-голяма награда от това!

Ванеса усети изучаващия му поглед и това я окуражи да му зададе въпрос:

— Аз… питам се защо не настоявате да изпълня уговорката ни. Може би искате да ме измъчвате, за да се насладите на отмъщението си?

— Не. В никакъв случай. — В гласа му звънна изненада.

— Защо тогава?

— Още не сте готова.

Ванеса го погледна подозрително.

— Откъде знаете?

— Имам опит, скъпа. Мъжка интуиция. Нали виждам как се плашите от докосването ми. — Нежно плъзна пръст по бузата й. — О, имаме малък напредък! За първи път не потреперихте. Това ми вдъхва надежда, че един ден ще чуя от вас думи на сладко отдаване. — Палецът му очерта контура на устните й. — Да знаете, че ще се задоволя само с пълната ви капитулация.

Палецът му остана дълго в ъгълчето на устата й. Ванеса не смееше да диша. В гърдите й пламна гняв. От седмици Демиън си играеше с нея на котка и мишка. Защо беше толкова жесток?

— Ако сте ме довели тук, за да ме прелъстите — изсъска отровно тя, — бих желала да побързате, за да свършим по-скоро.

Демиън отдръпна ръката си.

— Доведох ви, за да ви покажа басейна — обясни с безразличие. — Ако имах намерение да ви прелъстя, щях да се приближи до вас… например така…

Топлият му дъх опари бузата й. Ванеса се вцепени. Зачака докосването на устните му, но напразно. Пръстът му се плъзна съвсем леко по ключицата й.

— Вие сте прекрасна…

Горещият му глас я разтрепери. Демиън Синклер беше сатана! Знаеше как да я омагьоса.

Ръката му мина мъчително бавно по кожата й, остави огнена следа, която прогони гнева. Ванеса затвори очи и се опита да се пребори с бурята от чувства, която я връхлетя. Страхливо се запита как би могла да устои на този мъж. Коя жена не би се предала пред чувственото му излъчване.

Демиън се раздвижи до нея и това я смая. Той се смъкна от перваза и стъпи във водата, която му стигаше до коленете. Малки вълнички заиграха около силните му крака и съвсем закономерно насочиха вниманието й към издутината между бедрата му. Съвсем ясно личеше колко е възбуден. Очите на Ванеса се разшириха от учудване.

— Сега сигурно разбирате колко силно ме привличате — пошепна той с лека ирония.

Смутена от безсрамието му, тя отвърна поглед, но този път той не й позволи да се оттегли бързо. Внимателно повдигна брадичката й и я принуди да го погледне. Пронизващият му поглед стигна до самото й сърце.

— Няма ли да ми повярвате, ангеле?

Ванеса навлажни с език пресъхналите си устни. Демиън сигурно чуваше лудото биене на сърцето й.

— Искам да ви целуна. Давам ви думата си, че ще спра веднага щом пожелаете.

Ванеса безмълвно издържа погледа му. Отчаяно се опитваше да устои на примамващата му уста. Напразно. Копнееше за целувка, за нежно докосване. Глупаво беше да мисли, че ще се изплъзне от магията му.

Ръката му се придвижи към гърлото й. Нежното милване на пръстите накара цялото й тяло да завибрира. Сладката милувка сломи съпротивата й. В очите му се четяха страстни обещания.

— Ти си възхитителна сирена… Позволи ми…

Тъмните ресници закриха очите. Лицето му се приближи, устата му докосна нейната. Топлата, мека милувка на устните я разтопи. Ванеса въздъхна блажено.

Демиън обхвана лицето й с две ръце. Езикът му се потопи в устата й и закръжи около нейния. В тялото й се надигна горещина. Съпротивата бе забравена.

Демиън задълбочи целувката, омагьоса я с чувствена нежност. Устата му я пиеше жадно. Мина много време, докато се отдръпна. Горещите му устни се плъзнаха по бузата й и стигнаха до ухото.

— Вкусът ти е невероятен… като на благородно вино.

Дълбокият, кадифен глас я опияняваше. В тялото й пламна желание. Тя задиша ускорено, усети теглене между бедрата и пулсираща горещина в долната част на тялото. Демиън също усети въздействието на целувката и леко повдигна глава.

— Отдаването е прекрасно чувство, нали? — попита той дрезгаво.

О, да, искаше да отговори тя, но не бе в състояние да издаде нито звук.

Демиън внимателно я привлече към себе си. Погледна я право в очите и разтвори бедрата й с крак. Ванеса изохка. Какво беше учудването й, когато Демиън я притегли към себе си във водата и я настани върху мускулестите си бедра.

Силните му ръце обхванаха талията й и я притиснаха към тялото му. Коравата му мъжественост сякаш премина през полите й и намери меката плът между бедрата й.

— Не се плаши да изразиш чувствата си, Ванеса…

Гърлен стон се изтръгна от нея, предизвикан от еротичното триене на коравите му бедра в нежната й плът. Той я прегърна силно, притисна я към възбудения си член и с радост усети как напрежението й отслабна. Безсилна да се бори, Ванеса падна на гърдите му и се отдаде на блаженствата на желанието си. Ръцете му се плъзнаха по-надолу, той обхвана бедрата й и започна да я люлее бавно и ритмично.

— Демиън…

— Тихо, не се съпротивлявай.

Целуна я отново. Меките, топли устни я омагьосаха.

Ванеса трепереше в треска, беше близо до припадък. Копнежът й стана непоносим. Бедрата й се раздвижиха. Жадуваше за нещо, което не беше в състояние да назове. Устата и езикът му, дълбоко потопен в нея, я опустошаваха.

Безпомощна срещу бурята от чувства, Ванеса се притисна към силното му тяло с отчаяно желание да утоли жаждата си.

Сърцето й биеше в див ритъм. Тя се вкопчи в раменете му, заби нокти в кожата му, докато той продължаваше да й показва забраненото блаженство. Тя се извиваше върху него, страстта й щеше да експлодира всеки момент.

— Точно така, мила… дай воля на чувствата си…

Лавата избликна. Ванеса се опъна като струна. Бурята в тялото й се разтовари като искрящ фойерверк. Демиън я притисна силно към себе си, докато я заливаха вълни и горещи тръпки.

Гърлените стонове на самозабравилата се жена в прегръдката му изпълниха Демиън с неподозирано чувство на щастие. Въпреки дългото въздържание той си заповяда да се владее. Потуши болезненото пулсиране между бедрата си и се посвети изцяло на нейната наслада.

Би могъл да я вземе тук и сега. Тя жадуваше за него, всяка частица от прекрасното й тяло беше готова да го приеме. Въпреки това той не посмя да го направи — сам не знаеше защо.

Въздържаността му го смая. Колко лесно беше да разтвори меките й бедра и да удовлетвори желанието си. Ала той изпитваше не само похот. Искаше да я притежава… но не по този начин… не на това място. Искаше първото им истинско сливане да е много повече от бърза страст, от която тя по-късно щеше да се срамува.

Демиън стисна здраво зъби и продължи да милва треперещото й тяло. Тя беше точно толкова чувствена и способна да се отдаде на страстта, колкото си я беше представял. Трябваше да положи свръхусилия, за да се овладее.

След малко се отдели от нея и погледна в пламтящото й лице. Ванеса вдигна глава към него, уплашена, объркана. Невероятните й очи на сърна бяха изпълнени с въпроси.

— Ако бях имал намерение да те прелъстя, щях да те възбудя по този начин — проговори с лека ирония Демиън.

Тя го гледаше замаяна, без да разбира. Демиън се почувства като глупак. Тя се опитваше да разбере какво се е случило, а той се шегуваше. Отдалечаваше се от нея, вместо да я утеши, да я успокои и да я похвали.

Приглади влажните къдрици от челото й и въздъхна.

— Прости ми, ангеле.

— Да ти простя? — пошепна задъхано тя.

— Не исках да се шегувам с теб…

— Аз… не знаех…

— Какво не знаеше? Че възбудата е толкова прекрасна? Че си в състояние да разпалиш този огън в тялото си?

— Да…

Демиън се засмя тихо.

— Има и много по-голяма наслада от онази, която преживя преди малко, стига да си готова да я откриеш. Искам да бъда твоят учител, мила. — Наведе се, горещият му дъх погали бузата й. — Искам аз да бъда мъжът, който ще те посвети в тайните на насладата, Ванеса. — Въздъхна тихо и се отдели от нея. — А сега е по-добре да те отведа в къщата, преди да съм загубил самообладание.

Помогна й да излезе от басейна, докато Ванеса се бореше с вълнението си. Очакваше Демиън да я люби, а той се оттегли в последния момент. Това беше много по-жестоко, отколкото ако я бе принудил да му се отдаде. Демиън я възбуди по непростим начин, събуди в тялото й болезнен копнеж и накрая я остави объркана и отчаяна.

Ванеса изстиска мокрите си поли с треперещи ръце, обу чорапите и обувките си и се помоли на път към къщата да не срещнат никого. Ако я видят в това състояние…

Избягна погледа му, когато той взе ръката й и я поведе през оранжерията. Срещата с някой слуга й бе спестена, защото Демиън я отведе в стаята й през тайния коридор.

Ванеса дишаше с мъка в задушния тунел. Той беше толкова нисък и тесен, че едрата фигура на Демиън едва се побираше вътре. След като се изкачиха по дървена стълбичка, той спря и натисна механизма в дървената ламперия, която безшумно се плъзна настрана.

— В спалнята ти сме. — Демиън направи жест към полутъмното помещение. — Тунелът минава по външната стена на салона до твоята спалня и свършва в моите частни помещения.

Мълчаливо й показа как действа механизмът на тайната врата — чрез лек натиск върху дървена розетка. Когато се обърна да си върви, Ванеса се уплаши.

— Няма ли да останете още малко? — попита задъхано тя и се ужаси от дързостта си.

На устните му се появи усмивка.

— Нямам вяра в себе си. — Сложи пръст върху устните й. — Желая те твърде силно, ангеле. Повече, отколкото можеш да си представиш. Ала ще чакам, докато и ти ме пожелаеш със същата сила. Щом се стигне до там, не аз ще дойда при теб, а ти при мен.

С тези думи той я напусна и взе лампата със себе си. Ванеса влезе с колебливи стъпки в спалнята си. Тайната врата щракна тихо зад нея.

Тя започна да обикаля тъмната стая, безпомощна, напълно объркана. Мислеше само за Демиън Синклер. Не можеше да забрави какви чувства бе разпалил в нея. Представяше си огнените му целувки, натиска на тялото му, невероятната експлозия в самия център на съществото й.

От седмици се бореше срещу привлекателната му сила. Тази нощ загуби битката. И за свой срам не изпитваше разкаяние.

Ванеса затвори очи. Споменът за прегръдките на Демиън я изпълваше с болезнен копнеж. Той я бе отвел на място, непознато досега, изпълнено с магия и чудеса. Тя се превърна в друга жена, изпълнена с необуздана страст. Той й позволи да надникне в рая. Показа й, че жената също може да желае мъжа. Показа й колко силно може да желае самата тя.

Ванеса потрепери. Възможно ли е това? Той беше нежен и внимателен с нея, но въпреки това отприщи в тялото й буря от желания. Той не можеше да се сравни с нито един от познатите й мъже. Беше като приказен принц, въвлякъл я в своята магия.

Замаяна от неописуемото преживяване, Ванеса се съблече, нахлузи нощницата си, окачи влажната рокля на закачалка, изчетка косата си и я сплете на плитка. Легна си, но не можа да заспи. Горещият копнеж не изчезваше.

Дълго време лежа, загледана в балдахина. Зърната на гърдите й бяха твърди и болезнени, усещаше пулсиране между бедрата. Представи си лицето на Демиън, класическата красота на чертите му, пламенните сиви очи, омайващата уста. Горещата прегръдка, която възпламени сетивата й.

Ванеса се обърна настрани и притисна възглавницата към слабините си. Голата, стряскаща истина не можеше да се отрече. Тя го желаеше. Искаше той, точно той да й разкрие тайните на страстта.

Скри лице в мекия сатен и отново чу шепота му: Когато си готова, не аз ще дойда при теб, а ти ще дойдеш при мен.

Да се осмели ли?

Сърцето й биеше в гърлото.

Изправи се бавно. В корема й пърхаха пеперуди.

Какво ще стане, ако отиде при него?

По гърба й пробяга тръпка. Опита се да преодолее объркването си. Изпитваше едновременно надежда и страх, възбуда и болка, очакване и тревога.

Ами ако се окаже, че тя е студена и неспособна на истинска страст, както се опасяваше? Ами ако се окаже, че е безсрамна?

Накрая взе решение, без да съзнава какво прави.

Действаше като сомнамбул. Стана от леглото, запали една свещ, пристъпи към ламперията и натисна дървената розетка. Сърцето й удряше като чук в гърдите. Тя пое дълбоко дъх и влезе в тайния коридор.

8.

В края на тесния коридор Ванеса спря, не смеейки дори да диша. Стенният панел се отваряше по същия начин, както в нейната стая.

Почти несъзнателно Ванеса угаси свещта и застина неподвижна, с лудо биещо сърце, в мрака. По някое време събра цялата си смелост и натисна розетката в ламперията.

Лунната светлина нахлуваше през отворените прозорци и потапяше спалнята в синкава светлина. Мъжката фигура в леглото лежеше неподвижна в бледото сияние.

Отначало Ванеса реше, че Демиън спи. Ръцете му бяга скръстени зад главата, бял чаршаф го покриваше до кръста. Ала той не спеше — погледът му бе устремен право към нея.

В полутъмната, тиха стая погледите им се сляха.

— Събудих ли те? — пошепна едва чуто тя.

Той се надигна бавно.

— Не. Не спях, но помислих, че сънувам. — Топлият, нежен глас я разтрепери.

— Не е сън.

— Ела при мен — помоли меко той. — Не смея да се раздвижа от страх да не те прогоня.

Той показва разбиране към страха ми, установи благодарно Ванеса. Приближи се с омекнали колене и спря пред леглото. В тишината на стаята чуваше ускореното си дишане.

Мъчително осъзнаваше голотата му. Чаршафът покриваше само част от разкошното му тяло. Силният гръден кош, широките рамене, плоският корем бяха изложени на погледа й.

Ванеса стоеше като парализирана. Демиън взе свещника от изтръпналите й пръсти, хвана ръката й и внимателно я привлече към себе си.

Той мълча дълго, за да й даде време да премисли решението си. След тази нощ нямаше да има връщане назад.

Ванеса не бе в състояние да произнесе нито дума, само го гледаше безмълвно, с широко отворени очи.

Пръстите му бавно се плъзнаха по ръката й.

— Плаша ли те?

— Да… малко.

— И ти ме плашиш… с красотата и невинността си. — Хвана ръката й и я сложи върху широките си гърди. — Усещаш ли колко страхливо бие сърцето ми при докосването ти?

Ванеса остана неподвижна и той продължи шепнешком:

— Няма да те притеснявам, скъпа. Ще правим само онова, което искаш ти, не повече. Ти ще определяш какво ще се случи между нас. Няма от какво да се страхуваш, вярвай ми.

Очите й оставаха приковани върху лицето му. Бледата лунна светлина, дълбоките сенки подчертаваха високите му скули, остро изсечената брадичка, мощния стълб на шията. Той казваше истината. В очите му имаше само искреност.

Погледът й се плъзна към гладката му гръд, където почиваше ръката й, и отново се върна на лицето му.

— Аз… не знам… какво да правя. Ще ми покажеш ли?

Нежна усмивка пробяга по чувствените устни.

— С удоволствие. — Сложи ръка върху нейната и помоли тихо: — Погали ме, Ванеса.

Водена от пръстите му, тя плъзна ръка по тялото му. Отначало го милваше колебливо, после с нарастваща самоувереност. Усети как тръпнеха мускулите му под докосванията й, усещаше силата му и в тялото й отново лумна вече познатата горещина.

Когато ръката й се приближи към слабините му, тя се поколеба. Демиън усети плахостта й, внимателно отметна чаршафа и изложи пред погледа й пулсиращата си ерекция.

— Аз съм просто мъж, ангеле — обясни с лека усмивка той. — Човек от плът и кръв, също като теб. Докосни ме, мила. Искам да усетиш колко силно ме възбуждаш.

Без да бърза, но целеустремено, той поведе ръката й към твърдата си мъжественост и сключи пръстите й около набъбналия ствол. Ванеса спря да диша. Членът му се усещаше твърд като камък, обгърнат от гладко, горещо копринено кадифе. Не я уплаши толкова, колкото се беше опасявала… дори я развълнува.

— Аз ще ти доставя удоволствие, Ванеса, няма да ти причиня болка, кълна ти се.

Продължи да води ръката й. Слезе към набъбналите тестиси, плъзна пръстите й по твърдите си бедра, накрая се изкачи към плоския, стегнат корем. И тогава я пусна.

— Сега е твой ред, ангеле. Прави с мен, каквото искаш. Аз съм твой покорен роб.

Напълно ново преживяване за нея. Могъщият лорд Грях се предаваше доброволно в нейна власт. Опияняващо чувство за превъзходство.

Ванеса продължи да изследва голото му тяло с пръсти и длани. Ласките й доставяха невероятно удоволствие. Прекрасно беше да усеща под пръстите си твърдата, топла плът, опънатата гладка кожа, мускулите и жилите му. Мъжката му красота я омая.

— О, да, прекрасно е… докосвай ме…

Затаила дъх, тя се посвети отново на ерекцията му. Колебливо плъзна пръсти по коравия ствол и усети как той се разтрепери под докосването й.

Демиън простена и затвори очи. Ванеса стреснато оттегли ръката си.

— Болка ли ти причиних?

Той се засмя гърлено.

— Небесна болка. С това сладостно мъчение ще накараш всеки мъж да обезумее. Не преставай, умолявам те.

Ванеса се усмихна, осъзнала новооткритата си женска сила, но дълбоко в себе си все още се колебаеше. Куражът заплашваше да я напусне.

Демиън взе решение вместо нея. Вдигна ръце и започна да милва гърдите й под тънката нощница. Зърната й веднага щръкнаха и Ванеса въздъхна шумно.

— Няма ли да свалиш нощницата? — подсети я тихо той.

Тя се вкамени. Мисълта да се покаже пред него съвсем гола я уплаши, макар да знаеше, че той няма да я принуди да се съблече против волята си. И този път решението беше нейно.

Стиснала очи, тя изхлузи нощницата си през главата и я пусна на пода. Вдигна очи и срещна възхитения му поглед.

Бузите й пламнаха от срам. Понечи да закрие голотата си, но Демиън отстрани ръцете й.

— Недей. Искам да те гледам.

Срам и засилваща се възбуда я пронизаха под горещия му поглед.

— Имаш невероятни гърди, Ванеса…

Под възхитения му поглед зърната на гърдите й се втвърдиха още повече.

— Ела при мен — помоли той, хвана ръцете й и я привлече надолу към себе си. Ванеса се озова полулегнала върху него, голите й гърди се притиснаха към неговите. При това интимно докосване тя отново се скова.

— Остани така — продължи дрезгаво Демиън. — Искам да те усещам в прегръдките си.

Тя го послуша и се отпусна върху него. Тялото й вибрираше от срам и същевременно от желание. Той я милваше нежно по гърба и чакаше напрежението да отслабне.

След малко Ванеса усети колко приятно е да лежи в прегръдките му и съпротивата й се стопи. Демиън я притисна по-силно, тялото й съвсем естествено се нагоди към неговото и тя усети как ерекцията му пулсира под слабините й. Устните му се плъзгаха нежно по косата й. Ванеса сякаш изпадна в транс. Горещината помежду им се засилваше.

— Искаш ли да престана? — попита съвсем тихо той.

Тя въздъхна шумно.

— Не… не преставай.

Демиън сложи ръка върху бузата й и обърна лицето й към своето. Топлият му дъх я накара да отвори устни. И тогава устата му завладя нейната.

Той я целуваше внимателно, с огромно удоволствие. Тялото й се разтрепери от наслада, когато топлият му език се потопи в устата й и започна да пие меда й. Горещата целувка изличи и последните следи от съпротивата й.

Демиън плъзна устни към шията й и се зае да изследва с пръсти, уста и език закръгленостите на тялото й. Намери набъбналите й гърди и дъхът й се ускори. Сърцето й преля от желание и копнеж. Гърдата й се сгуши в ръката му. Демиън внимателно промени позата си, положи я по гръб и се наведе над нея. Горещият му дъх опари гърдите й. След нежни целувки по пулсиращите гърди, устните му се сключиха около едното зърно и го засмукаха. В тялото й лумнаха пламъци, потопиха я в огън, както преди малко в оранжерията.

Езикът му се заигра нежно с твърдото зърно, вкуси от него, зъбите му внимателно я захапаха. Ванеса се отдаде цялата на никога неизпитваната наслада и затрепери като в треска. Докато устата му я подлагаше на сладко мъчение, търсещата му ръка бавно се движеше по копринената й кожа, милваше я и я възбуждаше.

Ванеса се разтопи под ласките му, но не бе подготвена за онова, което последва. Ръката му се плъзна между тръпнещите й бедра и намери центъра на женствеността й. Тя се скова и вдигна ръце да го отблъсне.

Демиън се надигна и я погледна дълбоко в очите.

— Отпусни се, Ванеса. Заедно ще се понесем към звездите.

— Не знам дали…

— Тихо, ангеле. — Целуна я горещо и попита: — Усещаш ли желанието ми?

Бавно разтвори бедрата й. Пръстите му се заровиха в кичурчетата между бедрата й. Ванеса затвори очи, но не се възпротиви. Когато той намери възбудената перла на насладата, от гърлото й се изтръгна уплашен вик.

Палецът му закръжи около перлата бавно и внимателно. Ленивият ритъм събуди у нея неочаквано силна жажда и тя закопня за избавление. Бедрата й се разтвориха широко и той раздели с ръка пулсиращата плът. Един пръст се пъхна в горещия влажен отвор и тя се разтрепери.

— Медът ти тече за мен — прошепна зарадвано той и погледна в зачервеното й лице.

Ванеса затвори очи. Главата й се мяташе безпомощно върху възглавницата. Интимните милувки я отнесоха в друг свят.

Демиън потопи два пръста в нея и ускори движенията им. Непрестанно влизаше и излизаше, докато тя помисли, че ще умре от удоволствие и се надигна срещу него, за да стигне най-сетне до освобождение.

— Готова ли си за мен, Ванеса? — попита дрезгаво той. — Да, готова си…

Когато играта на пръстите му внезапно спря, тя се вцепени. Той коленичи между бедрата й, наведе се над нея и насочи мъжествеността си към влажния й отвор.

Ванеса го погледна в очите, разкъсвана между страха и възбудата. Погледите им се сляха и той се потопи в треперещата й утроба.

Нахлуването му я уплаши. Тя се скова, очаквайки силният му член да я прониже. Не знаеше кое е по-силно — паниката или желанието. Той обаче не спря. Плъзна се внимателно навътре и много скоро парещата болка изчезна. Ванеса изпита чувството, че тялото и е създадено само и единствено за него.

Демиън я прегърна, стопли я и я успокои.

— Виждаш ли звездите, ангеле? Ела с мен при звездите!

Очите й се напълниха със сълзи. Той беше толкова нежен с нея…

— О, да…

Ванеса замлъкна. Единственото й желание беше двамата да останат така завинаги. Той я изпълваше цялата.

Устните му се приближиха към нейните.

— Искам да се приближа още — призна с усмивка той и продължи да напредва. — Искам да станеш част от мен.

Кадифеният глас я успокои и засили желанието й. Шепнейки нежни думи до устните й, Демиън започна да се движи.

Ванеса се разтрепери. Демиън беше като тъмен пламък, който нажежаваше сетивата й. Той беше сладостно мъчение и небесно блаженство. Копнежът в тялото й нарасна до непоносимост. Тя се надигна срещу него, разтвори бедрата си, за да го приеме още по-дълбоко в себе си, вдигна крака и ги уви около кръста му. В тялото й се надигна могъща вълна.

— Демиън… — прошепна задъхано тя.

Ванеса заби нокти в гърба му и умолителният стон се извиси във вик, който той задуши с целувка. Ванеса забрави света наоколо. Остана само Демиън — черната му коса, сребърносивите очи, силното тяло, жадната уста, все по-силните тласъци. Той беше нейният свят. Центърът на безумно въртяща се спирала, от която й се завиваше свят. Жадните му целувки намираха своето продължение в ситните тласъци на бедрата, пулсиращият му член се забиваше все по-дълбоко в нея, топлият му глас я подканваше да се отдаде на насладата без остатък.

— Да, точно така, искам да гориш за мен…

Някъде много отдалеч Ванеса чу собственото си хълцане.

Демиън ускори ритъма, задълбочи прегръдката, изпълни я до пръсване. В чувственото й опиянение лумнаха светли пламъци, тя издаваше неартикулирани, неразбираеми звуци на наслада. Имаше чувството, че ще умре в ръцете му.

И тогава дойде освобождението. Затрепери неудържимо и експлодира. Разпадна се на хиляди малки парченца, над главата й се затвори могъща вълна.

Демиън изпи с уста задавените й викове и се наслади на отдаването й. Мушна ръце под дупето й и повдигна таза й, за да я изпълни докрай. Изохка задъхано, изкриви лице от болка и наслада и експлодира дълбоко в нея.

Ванеса се вкопчи в него и не го пусна дори когато той изтощено се отпусна настрана. Тялото й постепенно се успокои в ръцете му. Тогава внезапно забеляза, че пя плаче, и се уплаши ужасно.

— Защо, ангеле? — Обърна лицето й към своето и погледна изпитателно в мокрите очи. — Болка ли ти причиних?

Ванеса кимна.

— Да. Небесно мъчение.

Плахата й усмивка прогони съмненията му. Това бяха сълзи на радост и учудване. Най-сетне бе вкусила от страстта, толкова дълго останала скрита. Заля го вълна от нежност.

— Тялото ти се събуди, скъпа.

Ванеса нежно помилва устните му с връхчетата на пръстите си.

— Не знаех колко е прекрасно да стигнеш до звездите.

Демиън се усмихна зарадвано. Ванеса беше невинна като девойка. Никога досега не бе изпитвала наслада от любовния акт. Не подозираше колко силна и освобождаваща може да бъде страстта. Ако беше честен пред себе си, трябваше да признае, че и той се чувства по същия начин. Могъщата експлозия на желанието му го смая. Смяташе, че познава всички лица на плътските радости, а ето че преживя нов връх на насладата с тази жена.

В този миг осъзна, че една любовна нощ няма да е достатъчна.

Хладният нощен бриз галеше кожата му. Усети как Ванеса потрепери, зави я със сатенения чаршаф и я настани удобно до себе си. Изтощена, тя скри лице върху рамото му.

Демиън усети как желанието му отново се надигна. Тя лежеше в прегръдката му топла и мека, той галеше копринената й коса и мислите му го носеха някъде много далеч.

Планът му да утоли похотта си с нея и да я отпрати бе забравен. Това беше нещо съвсем различно. Бе започнало като сексуална игра, но постепенно премина в нежно ухажване, което той щеше да продължи.

Сексуалното й събуждане беше като разцъфтяването на екзотична орхидея. Преди тя да си отиде, той ще направи така, че крехкото растение да се развие в пълния си блясък. Ще направи от нея истинска, жива, страстна жена. Притисна устни в косата й и положи тържествена клетва.

Ванеса въздъхна тихо, помилва го и потъна в сън. С този мъж се чувстваше спокойна и сигурна. Сънищата й бяха смесица от еротични картини и чувствен копнеж. Демиън, който се движеше до нея, възпламеняваше я, водеше я към звездите…

Събуди се и усети тръпнещата му горещина. Остана да лежи неподвижна. Наслаждаваше се на усещанията си и на спомена за невероятната любовна игра.

Той спечели. Демиън успя да я примами в леглото си. Тя не съжаляваше, че е била победена. Все още не можеше да повярва, че е стигнала до върховете на екстаза, но беше щастлива, че не е студената, безчувствена жена, за каквато се бе смятала досега. Беше му благодарна, че й е показал каква е в действителност. Демиън й доказа, че е способна да изпитва страст. Страст, за чието съществуване дори не беше подозирала.

След унизителния опит от брачното легло най-сетне бе преживяла нещо истинско. С опитен, нежен, чувствителен мъж. Никой досега не я беше ухажвал по този прекрасен начин. Никой не я беше милвал така нежно, никой не се беше съобразявал с потребностите й.

Ванеса не бе очаквала да изпита такъв ненаситен глад. Не очакваше в тялото й да пламти такъв огън, но не се срамуваше от преживяното.

Затвори очи и затърси в душата си искрица угризение на съвестта. Напразно. Помнеше само колко прекрасни бяха нежностите му, как се наслаждаваше на силното му желание. Не се засрами дори от спомена за виковете си, когато той я доведе до освобождението.

Изправи се и вдигна чаршафа, за да покрие голотата си. Демиън нежно плъзна пръсти по гърба й и докосването я разтрепери.

— Трябва да си вървя — пошепна тя.

— Защо? — Гласът му беше самото изкушение. — Нощта още не е свършила.

Тя се обърна към него. Осветеното от луната лице изглеждаше неземно красиво. Той бе обещал да й разкрие тайните на плътската любов. Жената, познала страстта, копнееше да преживее с този мъж всички лица на непознаването досега чувство. Същевременно обаче се страхуваше от себе си. Страхуваше се, че ще преживее много по-страшна болка от онази, която й бе причинил нещастният й брак.

Усетил колебанието й, Демиън сложи ръка върху бузата й с нежен, закрилнически жест.

— Остани при мен…

Пръстите му се плъзнаха по дългата шия. Ванеса отметна глава, наслаждавайки се на чувственото му докосване. Ръката му отиде по-надолу, обхвана гърдата й. Сърцето й заби лудо. Как е възможно всяко негово докосване да я възпламенява така силно?

Ванеса не се възпротиви, когато Демиън зарови пръсти в косата й и я привлече към себе си. Притисна се към силното му тяло, усети коравата му мъжественост.

Вдигна глава и го погледна смаяно. Той вдигна вежди.

— Какво има, скъпа? Уплаших ли те?

— Аз… просто се учудих. Роджър никога не… — млъкна смутено и избягна погледа му.

— Продължавай.

— Той… той свършваше и си отиваше. Всеки път се молех да свърши по-бързо.

Демиън я привлече към себе си и пошепна в ухото й:

— Искам да забравиш за съществуването на Роджър. Искам и двамата да забравим всички грозни спомени. Тази нощ ще е ново начало за нас.

Ванеса въздъхна и се отпусна върху него. Притисна буза към мястото, където биеше сърцето му, косата и се разпиля като сноп коприна върху гърдите му. Той продължи да милва стройния й гръб.

— Когато мъжът желае една жена така силно, както аз теб, възбудата му никога не отслабва — обясни с усмивка той.

— Наистина ли ме желаеш? — попита тя с детска сериозност.

Милувките му бяха невероятно сладостни.

— Луд съм по теб — отговори той и беше напълно искрен. — Всеки мъж, у когото има поне искрица живот, ще те намери неустоима. — Обърна лицето й към своето. — От първия миг, в който те забелязах в онзи игрален салон, пожелах да те имам.

Ванеса го погледна втренчено.

— Не предполагах, че си ме пожелал. Мислех, че искаш да ме пратиш по дяволите.

— Това беше, преди да вкуся сладките ти устни. — Демиън я целуна нежно. — Иска ми се да те любя с часове…

— Часове? — В тона й проличаха учудване и скептичност.

Демиън се засмя развеселено.

— Боя се, че не знаеш достатъчно за славата ми на легендарен любовник.

— Аз пък се боя, че надценяваш способностите си — подразни го Ванеса.

— Доказателство ли искате, милейди?

— Ще се уплашите ли, ако наистина го поискам, милорд? — отвърна тя с възхитителна смесица от предизвикателство и плахост.

Демиън се засмя гърлено.

— Е, добре, скъпа, щом толкова настояваш, ще подложим на изпитание мъжествеността ми.

Ванеса не успя да отговори, защото устата му завладя нейната в гореща целувка. В тялото й отново лумна огънят на страстта. Отдаде се на нежната игра на ръцете й устните му, без да се срамува.

— Веднага ще ти покажа какво удоволствие мога да ти доставя — прошепна до устните й той. — Ти, сладка, невинна изкусителко…

9.

Опияняващата любовна нощ свърши твърде бързо. На разсъмване Демиън отведе Ванеса през тайния тунел в стаята й. Целувката за сбогуване беше също толкова сладка, колкото първото нежно докосване на устата му. Ванеса, която се чувстваше напълно изцедена, се учуди, че и тази целувка възпламени желанието й.

Тя спа дълбоко и непробудно, събуди се часове след обичайното си ставане. Остана още малко в леглото, замислена за изминалата нощ.

Все още усещаше нежните пръсти на Демиън, гъвкавата му голота, наслаждаваше се на неземните наслади, които той й бе доставил. Чуваше прошепнатите нежни думи, усещаше мекия натиск, с който той я водеше към върховете на физическото удоволствие.

Той я зарази с изгарящата си страст, отведе я в света на насладата и изличи горчивите й спомени от брачното легло.

Би трябвало да се срамува от похотта си, но не изпитваше и грам чувство за вина. Мислеше за безрадостния си брак и нощите с Роджър, които беше понасяла, без да подозира какво е да си жена, да се чувстваш желана и ухажвана.

Със затворени очи се отдаде на спомена за милувките на Демиън. Усещаше мъжкия му аромат по кожата си и го вдъхваше с наслада като че бе парфюм. Не изпитваше нужда дори да се измие…

Мисълта за утринния тоалет я върна в действителността. Трябваше да обмисли програмата за днешния ден. Демиън искаше още днес следобед да покаже на сестра си басейна, построен специално за нея.

Ванеса си заповяда да отметне завивката и да стане. Позвъни за камериерката.

Демиън не се появи до обед — вероятно беше зает с последните приготовления за отварянето на басейна. Ванеса обядва с питомката си и й помогна да облече новия бански костюм. Когато Демиън най-сетне се появи в стаята на сестра си, двамата още не бяха успели да поговорят на четири очи.

Май така беше по-добре, защото тя не би посмяла да го погледне. Чувстваше се плаха и смутена, сърцето й се блъскаше в гърдите като затворена птичка. Той я погледна и се усмихна нежно и обещаващо — тя пламна и пулсът й се ускори. С изключение на тази кратка размяна на погледи той се държеше така, сякаш между тях не се е случило нищо необикновено.

Разбираемо е, че той няма желание да разкрие интимната ни връзка, помисли си Ванеса. Кой знае как щеше да реагира Оливия, ако разбере…

Демиън изнесе Оливия навън, настани я в инвалидната количка и влезе в оранжерията, следван от Ванеса и две прислужнички. Като видя мраморния басейн, обграден от разцъфнали розови храсти в големи глинени съдове, момичето въодушевено заръкопляска.

— О, Демиън, великолепно е! — възкликна тя, докато той придвижваше инвалидната количка към ръба на басейна. — Положил си толкова усилия заради мен.

— Не си струва да говорим за това, малката ми. Искаш ли да изпробваш водата?

Вдигна я и я сложи да седне върху полегатата рампа. Оливия повдигна полата на банския костюм и без усилие се плъзна във водата. Издаде блажена въздишка и се потопи цялата в топлата, тихо плискаща се вода.

— Небесно блаженство! Прекрасно е!

Ванеса почти не забелязваше въодушевлението на Оливия. Докато помагаше на сестра си, той уж неволно я докосна с рамо и тя се разтрепери. Срещна погледа му, който я улучи в самата й същност и отново й напомни за преживяното през нощта. Цялата трепереше от копнеж по него.

За нейно облекчение Оливия помоли брат си да я остави.

— Ванеса ще се погрижи за мен. Ако се нуждая от теб, ще помоля да те повикат.

Демиън се престори на обиден.

— Гониш ме, значи?

Поклони се с усмивка и излезе.

Ванеса го проследи с поглед и страхливо се запита как ще се променят отношенията им след първата любовна нощ.

Вече не се притесняваше, че му е метреса, дори напротив, тази мисъл я омагьосваше.

Едва след вечеря им се удаде възможност за личен разговор. Демиън отнесе Оливия в стаята й и се върна в салона. Изморената Ванеса едва държеше очите си отворени.

— Прости ми, ангеле. Май миналата нощ не те оставих да се наспиш.

Тя се усмихна щастливо.

— Не си спомням да съм се оплаквала.

Той се наведе, целуна я по челото, както бе целунал сестра си, и попита:

— Сигурно искаше да се прибереш в стаята си и да се наспиш?

Тя го погледна въпросително.

— Не би ли могло ти…

Демиън вдигна вежди.

— Какво?

— Да дойдеш тази нощ при мен?

Усмивката му я разтопи.

— Толкова се надявах да чуя тази покана. Искаш ли да дойда при теб?

— Да, искам — отвърна смело тя.

— В такъв случай… — Той се настани до нея на брокатения диван. — Прощавай, че засягам тази тема, но бих желал да вземеш предпазни мерки.

Извади от джоба си торбичка от червена коприна.

— Виждала ли си тези неща? — попита той и отвори торбичката.

— Това са… гъби.

— Точно така. Гъбата се потапя в оцет или бренди и се пъха дълбоко в отвора на жената. Така се предотвратява проникването на мъжкото семе. Доказало годността си средство против забременяване.

В торбичката имаше няколко жълти гъби, всяка вързана с конец.

— Още снощи трябваше да се сетя за тях — рече Демиън. — Ако позволиш, ще ти покажа как да ги използваш.

Ванеса си представяше как ще ги слага. Обясненията на Демиън я засрамиха дълбоко. Напомниха й, че той е могъщ лорд, а тя — негова метреса. Напомниха й също, че той жадува за отмъщение.

Ако забременее, ще избухне жесток скандал и семейството й ще бъде опозорено завинаги. Ще се наложи да напусне Оливия и да се скрие някъде в дълбоката провинция.

От друга страна обаче… твърде възможно беше да е неспособна да зачене — от брака й с Роджър не се беше родило дете. Но във всички случаи беше по-добре да вземе мерки срещу евентуална бременност.

Опасенията й се разсеяха веднага щом Демиън влезе в спалнята й. Тя седеше във високото кресло пред камината, когато стенният панел се отвори.

Демиън носеше тъмносиния си халат, отдолу нямаше нищо. Със затаен дъх и лудо биещо сърце тя проследи как той се приближи с гъвкавостта на хищник. Беше възбуден, мъжествеността му стърчеше между къдравите черни кичурчета по слабините.

Ванеса впи поглед в очите му, пламтящи под светлината на свещите.

— Мислех, че този ден никога няма да свърши — пошепна дрезгаво той.

— И аз — кимна тя, когато той я притегли към себе си.

Помилва лицето й и нежно плъзна пръсти по бузата й.

Побиха я сладостни тръпки.

— Копнея за теб…

Ванеса потрепери от щастие. Прекрасно беше да я желае такъв великолепен, грешно красив мъж.

Без да говори, той се зае да откопчава мъничките копченца на нощницата й. Свали я от раменете й и я пусна на пода.

Когато обхвана натежалите й от желание гърди, тя затвори очи и се отдаде на чувствените му милувки. Палецът му притисна твърдото зърно и изпрати гореща вълна към слабините й. Ванеса простена задавено и го прегърна силно. Горещата му уста завладя нейната и нощта я потопи в магията си…

Той я посещаваше всяка нощ в спалнята й и се прояви като съвършен учител. Изследваше чувствеността й и с мека настойчивост я принуждаваше да отхвърли задръжките си. Ванеса живееше в приказен свят.

В мълчаливо съгласие двамата никога не говореха за връзката си. Действителността трябваше да остане вън от света на любовта им. Ванеса си забраняваше да мисли за бъдещето. Не искаше да си спомня, че Демиън идва в леглото й, за да утоли жаждата си за отмъщение. А тя бе сключила сделка, за да спаси семейството си от бедност.

През следващата седмица във връзката между Ванеса и Демиън настъпи промяна. Оливия, макар от време на време да изпадаше в депресия, полагаше огромни усилия да си възвърне интереса към живота и да подобри отношенията си с Демиън. Дори нещо повече — за първи път изрази желание да напуска леглото не само за ежедневната баня и за разходките в градината, а и да предприемат заедно по-дълги излети.

Времето се промени. Навън беше хладно, често валеше дъжд, затова Оливия вложи цялото си старание, за да убеди Демиън, че влажният въздух няма да навреди на здравето й. Всеки път, когато небето се разведряваше, Демиън извеждаше сестра си на разходка из околността, като преди това грижливо я увиваше в затоплени одеяла. А един ден го убедиха да си направят пикник.

— Ванеса обича пикниците — настоя Оливия през един дъждовен следобед, докато двамата с Демиън играеха шах в салона. — Нали не искаш да я разочароваш?

— Как бих могъл? — Той потърси погледа на Ванеса през помещението. — Винаги се старая да доставям удоволствие на нашата възхитителна гостенка.

Бузите й пламнаха. През изминалата нощ Демиън отново й бе доставил невероятно удоволствие. Опита се да се задълбочи в книгата си, ала погледът й често-често търсеше брата и сестрата. Двете тъмни глави бяха наведени над шахматната дъска, двамата се смееха и шегуваха така безгрижно, че Ванеса почти изпита ревност.

Никога не беше предполагала, че порочният лорд Грях може да бъде толкова спокоен и весел. Трудно й беше да отдели поглед от красивото му лице. С нарастваща загриженост призна, че все повече се поддава на чара му.

Демиън притежаваше повече страни от един шлифован диамант. Силната му привързаност към Оливия, добавена към чувствения пламък, с който я изгаряше всяка нощ, го правеше още по-неустоим в очите на Ванеса.

Късно тази вечер Демиън бе обзет от същата тревога. Двамата с Ванеса седяха пред камината и водеха оживен разговор, когато внезапно му хрумна, че това е най-дългият му престой в Розууд.

— Обикновено само след два дни ми доскучава и съм готов да си събера багажа.

— По принцип скуката възниква от липсата на смислено занимание — обясни тихо Ванеса. — Ако имаш трудна задача, ако работата по нея ти доставя радост, преставаш да изпитваш безпокойство.

— Значи ми предлагаш средство срещу скука?

— Може би един ден ще откриеш интересно занимание, което ще стимулира духа и дарбите ти, и ще му се отдадеш с цялата си страст.

— Извън порочните ми забавления, искаш да кажеш? — Макар да се засмя, Демиън говореше напълно сериозно. — Джентълмените не се занимават с такива неща, знам, но аз съм доста добър в печеленето на пари.

— Много ценна дарба — усмихна се Ванеса. — Вероятно това ти доставя удоволствие.

— Май си права. А какво ще кажеш за себе си, скъпа? Имаш ли желания, които криеш от мен?

Ванеса сви рамене.

— Бих искала да имам деца, както повечето жени. Ала това желание никога няма да се осъществи.

— Защо?

— Защото нямам намерение да се омъжа повторно. Мисля единствено за сестрите си. Заклела съм се да не позволя да ги омъжат по принуда, както направиха с мен. Искам да си изберат мъже по любов.

Демиън изкриви подигравателно уста.

— Ти очевидно не вярваш в любовта — отбеляза остро Ванеса.

— Напротив, вярвам. Преди всичко в разрушителната й сила. Любовта бързо може да се превърне в омраза. Баща ми беше отличен пример в това отношение. Да не говорим за Оливия. Тя повярва в любовта и разруши живота си.

В мълчанието, последвало горчивите му думи, Демиън се взираше замислено в чашата с бренди. Той не познаваше любовта и не искаше да я преживее. В никакъв случай не и след ужасния пример на баща си.

За първи път осъзна на каква опасност се излагаше във връзката си с Ванеса. Нежността, която изпитваше към нея, беше много тревожен знак.

Досегашните му метреси събуждаха у него страст, но никога дълбоки чувства като възхищение, приятелство или привързаност.

Досега не беше имал жена като Ванеса, с която да води дълги, интересни разговори. Копнееше за компанията й и използваше всеки повод да бъде с нея. Ако връзката им продължаваше така, съществуваше опасност да се влюби като своя баща, а той искаше да го избегне на всяка цена.

Демиън бе обещал на сестра си да отидат на пикник през първия слънчев ден и Оливия всяка сутрин претърсваше с поглед небето, надявайки се да забележи подобрение на времето. В понеделник дъждът най-сетне престана, небето се изчисти и слънцето засия. Демиън помоли готвачката да им приготви храна и по обед тримата седнаха в открития файтон.

Кочияшът спря на едно възвишение и Ванеса се наслади на живописната гледка към просторната зелена околност. Вериги хълмове се простираха чак до хоризонта, пред очите им се бе ширнал безкраен килим от жълти поля и зелени пасища, обградени с жив плет и дървета. Демиън й помогна да слезе и вдигна Оливия от седалката.

За този излет сред природата той се бе отказал от елегантното градско облекло и носеше удобни бричове, високи ботуши, риза и жилетка. Приличаше на богат селянин, не на заможен аристократ, който се движи из провинциалното си имение със същата елегантност като в игралния салон или в операта.

След като постлаха одеяло под сянката на стар кестен, настаниха удобно Оливия и я заградиха с половин дузина пъстри възглавнички, Ванеса извади донесения обед. Готвачката бе сложила в кошницата студено пиле, сирене, пресни плодове и вино. Кочияшът и двамата лакеи седнаха да хапнат на почтено разстояние от господарите.

Похапнаха хубаво и им се додряма. Летният ден беше топъл и приятен, в клоните на дърветата пееха птици, в тревата свиреха щурци. Оливия се облегна на възглавниците и устреми поглед към белите облачета, прелитащи по синьото небе.

— Какъв прекрасен ден — въздъхна блажено тя. — Бих искала всеки мой ден да е толкова хубав. Как мислите, Ванеса?

Младата жена хвърли съзаклятнически поглед към Демиън. Усилията й да възвърне жизнеността на болната, да я освободи от мрачните мисли май се увенчаваха с успех.

— Ох, не знам — въздъхна шеговито тя. — Ако всеки ден е толкова прекрасен, ще престанем да го ценим. О, щях да забравя… — Посочи на Демиън да извади от кошницата метална кутия. — Помолих готвачката да ни опече нещо специално.

Оливия отвори капака и лицето й засия. Целувки с форма на лебеди.

— Откъде знаете, че обичам целувки?

— Споменахте го веднъж, доколкото си спомням.

— Оливия умира за целувки — засмя се Демиън.

Оливия жадно захапа една сладка и когато тя се разтопи в устата й, въздъхна блажено.

— Помоля ли готвачката да опече целувки, тя възразява, че са само за специални случаи. Не искала да ме глези.

— Е, малко глезене не е навредило никому — засмя се Ванеса.

— Вие сте умна жена.

— Поласкана съм от мнението ви. Сестрите ми твърдят, че съм тиранин.

Оливия се изсмя звънко.

— Невъзможно! Вие сте толкова добра и обичлива.

— Е, трябва да призная, че чувам това обвинение най-често, когато им забранявам да си купят нови рокли — обясни тихо Ванеса.

— Много искам да се запозная с Фани и Шарлът!

Невинната забележка на Оливия стресна Ванеса и тя хвърли бърз поглед към Демиън. Той седеше с вкаменено изражение, очите му не изразяваха нищо.

Не желаеше сестра му да се запознае с близките на Ванеса. Тя беше тук само за да изпълни уговорката им и да прекара лятото като негова метреса.

В последно време тя беше склонна да забрави този факт. През деня Демиън се отнасяше към нея като към член от семейството, през нощта двамата бяха любовници. Даряваше й топлина и привързаност, ощастливяваше я със страстта си — и много често изглеждаше, сякаш храни към нея по-дълбоки чувства. Ванеса се укори, че се поддава на глупави мечтания.

— Един ден сигурно ще се запознаете с момичетата — отговори подчертано бодро тя и пренебрегна болезненото убождане в сърцето при тази лъжа. — А сега искате ли да почетем? — попита, за да смени темата.

Бе донесла няколко томчета стихове и след кратка дискусия се обединиха около лиричните балади на Уърдсуърт и Колридж. Ванеса отвори книгата и зачете високо.

Демиън отпиваше по глътка вино, слушаше и се опитваше да се отърси от завладялото го мрачно настроение. Споменаването на семейството й прогони чувството за щастие и му припомни обстоятелствата, довели до идването на Ванеса в Розууд.

Много скоро трябваше да помисли върху дилемата, пред която бе изправен. Как да се пребори с нарастващата привързаност към Ванеса? Тревожеше се сериозно, защото тя започваше да замъглява разсъдъка му.

Не съжаляваше, че я е довел в Розууд. Беше й благодарен за търпението и упоритостта, с които бе успяла да извади сестра му от черупката, в която се беше скрила. Откакто Ванеса беше тук, Оливия се променяше. Постепенно си възвръщаше радостта от живота и заслугата за това беше главно на Ванеса.

Сестра му не беше единствената, която разцъфваше под благотворното влияние на Ванеса. Прислужниците се обръщаха към нея за съвет, държаха се така, сякаш тя беше господарка на дома. Градинарите с гордост й показваха новите сортове рози и в стаята й винаги имаше букет свежи цветя.

Ванеса бе омагьосала и него. Възхищаваше й се повече, отколкото бе смятал за възможно. Не познаваше жена едновременно невинна и самоуверена в светските дела като нея. Тя беше сърдечна и умна, чувствителна и ранима, но вътрешно силна. Никога досега не беше срещал красива жена, която да съзнава въздействието си толкова малко като Ванеса.

Тя беше причината той да не скучае в Розууд. Предизвикателството да я ухажва и завладее го бе накарало да забрави вечното си безпокойство.

Не беше лесно да пробие защитата й броня. Междувременно обаче тя бе изгубила студенината и бдителността си и в негово присъствие беше топла и нежна. Реагираше със страст, която го учудваше отново и отново.

— „В часове на печал се надигнаха сладостни усещания, които развълнуваха кръвта му и ускориха ритъма на сърцето му…“ — долетя отдалеч мелодичният й глас и прекъсна размишленията му.

Демиън я наблюдаваше замислено. „Развълнуваха кръвта му…“ Точно така. Той получи много повече, отколкото бе очаквал от непочтената сделка. Искаше тя да задоволи сексуалните му потребности и изобщо не помисли, че присъствието й в Розууд ще събуди в сърцето му неутолима жажда… и необяснима нежност.

Нито една от досегашните му любовници, все красиви и опитни, не бе съумяла да поддържа интереса му толкова дълго като Ванеса. Нито пък с такава сила. Еротичното й излъчване омайваше сетивата му, умът й го възхищаваше, искрящият темперамент, остроумните разговори, които водеха всеки ден, стимулираха духа му. С ужас установи, че желанието да бъде с нея нараства след всяка нощ, прекарана заедно.

Опасна тенденция, предупреди го вътрешният глас. Ако не внимава, ще стане жертва на страстта както баща му преди много години.

Би било безумие да позволи на една жена да определя живота му. Би било катастрофа да й позволи да играе значителна роля в дните и нощите му. Не биваше да позволи сърцето му да победи разума. Беше се заклел да не допуска тази грешка и сега се опасяваше, че Ванеса би могла да разклати твърдостта на решението му.

Беше на път да се предаде пред нея. Тя го обсебваше. Присъствието й нарушаваше душевния му мир, близостта й замъгляваше трезвото му мислене.

Тя четеше, а той поглъщаше с поглед очарователната й фигура. Елегантната извивка на шията го примамваше да я привлече към себе си и да я обсипе с целувки.

По дяволите, човече! Овладей се! Трябваше да стои на разстояние, иначе щеше да си изгуби ума.

Няма да я отпрати. Тя беше твърде важна за оздравяването на сестра му. По-добре той да замине. В края на седмицата членовете на клуб Хелфайър имаха среща в Беркшиър. Клюни организираше мъжко празненство — едно от онези, които се израждаха в диви оргии. Демиън вече бе отказал писмено, но сега реши да отиде, за да отклони мислите си от русокосата изкусителка. Тя беше постоянно в мислите му, а това беше досадно и опасно.

На път към Беркшиър щеше да посети едно имение, което възнамеряваше да купи по съвет на банковия си консултант. Щеше да разгледа и фабриката, която миналата зима бе спечелил на карти. Обяснението, че има да урежда спешни делови проблеми, щеше да го задържи за дълго далеч от къщи.

За да не наруши мирната лятна идилия и да не развали ведрото настроение на сестра си, той реши да изчака до вечерта, за да съобщи намеренията си.

Демиън отпи глътка вино и си заповяда да отвърне поглед от Ванеса. Крайно време беше да овладее желанията си, иначе щеше да изпадне в зависимост от нея.

Оливия искаше този прекрасен следобед никога да не свършва, но се измори и Демиън настоя да тръгват.

— Обещавам ти, че скоро пак ще излезем на пикник.

Докато я носеше към стаята й, Оливия се сети, че е забравила любимия си шал край басейна. Ванеса обеща да отиде да го вземе. Намери го на пейката под дървото.

Докато вървеше обратно през здрачната оранжерия, приглушен глас извика името й. Тя се обърна стреснато.

Между високите растения излезе мъж и й препречи пътя. Носеше вехта наметка и бе нахлупил шапката дълбоко над брадатото си лице.

Ванеса беше свикнала да среща непознати в градините на Розууд — ботаници и художници често идваха тук да изучават растенията. Никой от тях обаче не я преследваше, нито я заговаряше. Този вероятно беше безобиден студент, но може и да беше опасен крадец.

Страхът, изписал се по лицето й, очевидно развесели мъжа. Той се ухили, свали шапка и се поклони тържествено.

— Нима не разпознаваш собствения си брат, Ван?

— Обри? Какво, за бога…

Той я прегърна бурно, после отстъпи крачка назад и я измери с внимателен поглед.

— Не исках да те уплаша, сестричке.

Тя го гледаше, без да разбира.

— Защо е тази ужасна брада? Познах те само по гласа!

Обри изкриви лице.

— Точно по тази причина. Ако узнае, че съм се промъкнал в имението му, Синклер ще ме застреля.

— Майчице! — изохка Ванеса. — Ти си полудял! Ами ако те види…

— Спокойно, няма да ме познае, щом успях да заблудя дори теб. Дал съм цяла гвинея на студент от Оксфорд, за да се сдобия с тази наметка.

— Но… — Ванеса се огледа страхливо и го поведе към китайския параван. — Какво правиш тук?

— Искам да разбера как си.

— Добре съм.

Обри я огледа изпитателно.

— Синклер… отнася ли се лошо с теб?

Ванеса избегна пронизващия му поглед.

— Не, в никакъв случай. Трябва да си отидеш веднага! — добави страхливо тя.

— Трябваше да дойда — възрази той. — Как е Оливия? Знам, че нямам право да питам за нея, но много искам да разбера. Преди малко видях как Синклер я изнесе на ръце от каретата. Тя обаче се смееше, изглеждаше бодра… не приличаше на страдаща. — В гласа му звучеше надежда. — Във всеки случай не беше толкова зле, колкото се опасявах.

Ванеса го измери с хладен поглед.

— Оливия все още не може да движи краката си, ако това искаш да знаеш. Тя е парализирана и изобщо не е ясно дали някога ще проходи отново. Но поне душата й постепенно се възстановява от ужасния шок.

— Бих искал да поговоря с нея. Само за няколко минути.

— И дума да не става, Обри! Ако те види, ще се развълнува силно.

— Толкова ли ме мрази?

— А ти друго ли очакваше? — попита обвинително Ванеса.

Брат й потрепери и сведе поглед.

— Много искам да й кажа колко съжалявам…

— Така ще облекчиш собствената си съвест, но не виждам каква ще е ползата за Оливия.

— Ще бъдеш ли така добра поне да й предадеш писмо от мен? Всичките ми писма се връщат неотворени.

Ванеса енергично поклати глава.

— Не, Обри. Не искам да й напомням за човека, който разруши живота й. Много е болезнено.

— Не мога да живея с чувство за вина — отвърна той.

— Налага се — отсече хладно тя. Не изпитваше съчувствие към лекомисления си брат. — Както Оливия ще живее с последствията от безразсъдството ти.

За нейно учудване големите тъмни очи на Обри се напълниха със сълзи.

— Ще й кажеш ли поне колко съжалявам?

— Не мога — отвърна примирително Ванеса. — Оливия има доверие в мен, защото не знае, че съм ти сестра. Ужасно е да я лъжа, но ако й кажа истината, тя ще помисли, че съм измамила доверието й. Ще ме нарече предателка.

— Иска ми се… някак си да оправя нещата.

— Знам и те разбирам, но вече нищо не може да се направи. Върви си и не се връщай никога.

Лицето му изрази упорство.

— Не мога да си отида просто така. Може би мога да направя нещо за нея.

— Сигурен ли си, че не си дошъл по тези места, за да наблюдаваш бой с петли или друго подобно развлечение? Сигурен ли си, че те измъчва нечистата съвест?

Обри я погледна с безкрайна тъга.

— Да, сигурен съм. Много се тревожа за нея… и за теб.

Изглеждаше напълно искрен и тя въздъхна.

— Може и да е истина. Но ако останеш тук, само ще влошиш положението, повярвай ми.

Той я погледна дълбоко в очите и стисна ръцете й.

— Ванеса… искам да ти кажа колко съм ти благодарен за жертвата, която направи за мен. Позорно е, че трябваше да платиш тази цена, за да ме освободиш от дълговете ми. Но ти обещавам, че няма да е напразно. — Ванеса никога не го беше виждала толкова сериозен. — Аз съм твой длъжник. Благодарение на теб се замислих какъв живот водя и осъзнах колко ниско съм паднал. Кълна ти се във всичко свято, че ще променя живота си. Ще стана нов човек.

Ванеса го гледаше изпитателно. Ако Обри наистина разбере каква вина носи и се разкае за постъпката си, може би най-сетне ще стане зрял, разумен мъж.

— Не се тревожи за мен, братко — рече тихо тя. — Аз се чувствам добре тук, нищо не ми липсва. Ще помогна на Оливия да се върне към живота.

— Това исках да чуя. Писмата ти звучат ведро, но знам, че премълчаваш много неща, за да не притесняваш мама и момичетата.

Семейството знаеше, че тя е в Розууд като компаньонка на мис Синклер. Никой не подозираше, че е станала метреса на лорд Грях. Само Обри беше посветен в истината.

— Как са Шарлът и Фани? — попита тя.

— Добре са. Липсваш на всички ни, най-много на мама. Няма да повярваш, но момичетата полагат сериозни усилия да ограничат разходите си. Откакто си заминала, Фани си е купила една-единствена шапка.

Ванеса се усмихна меланхолично.

— Кажи й, че се гордея с нея.

— По-добре й го напиши лично. Нямам намерение да си замина толкова скоро. Наел съм си стая в селото. Наречи го покаяние заради греховете ми — обясни той, забелязал ужасения й поглед.

— Не бива да оставаш тук по-дълго, Обри. Не искам да причиниш още страдания на Оливия Синклер — помоли го пламенно тя, но той сложи пръст на устните й и я спря.

— Моля те, Ванеса, опитай се да разбереш. Никога не бих й причинил още страдания. Ще стоя далеч от нея, но трябва да остана. Не мога да забравя какво съм й причинил. Опитах всичко, за да забравя, но не успях. Трябва да съм близо до нея.

След неочакваната среща с Обри вечерта подложи нервите на Ванеса на сериозно изпитание. Колкото и да й се искаше да повярва в искреността му, тя се опасяваше, че зад посещението му се крият егоистични причини. Той искаше просто да успокои съвестта си. Преследван от разкаяние и чувство за вина, си беше внушил, че като се извини на Оливия, ще се отърве от угризенията на съвестта. Не помисляше какво опустошително въздействие ще окаже появата му върху момичето.

Ванеса се страхуваше и от вероятността Оливия да научи за роднинските й връзки с Обри и приятелството им да се превърне в омраза.

Демиън сигурно щеше страшно да се ядоса, ако научи, че Обри се е осмелил да се приближи към парализираната му сестра.

По време на вечерята Ванеса тайно наблюдаваше Демиън. Той изглеждаше затворен, потънал в мислите си: В погледа му нямаше и пламъче от чувствения огън, който предизвикваше тръпки в тялото й. Очите му изглеждаха студени, отнасяше се към нея с ледена учтивост.

Объркана, Ванеса се запита с какво го е разсърдила. Със сигурност не знаеше за появата на брат й… Въпреки това от него се излъчваше хлад, почти враждебност.

Докато ядяха рибата, Демиън небрежно спомена, че към края на седмицата възнамерявал да замине по работа на север. Като чу, че той ще прекара уикенда в имението на граф Клюни, Ванеса се уплаши.

Лорд Клюни беше член на клуб Хелфайър и празненствата, които организираше в провинциалното си имение, бяха скандално известни.

Демиън не обърна внимание на уплахата й.

— Ще замина в петък. Имаш ли някакви възражения, Оливия? Ще се разсърдиш ли, ако те оставя за малко сама?

— Нямам нищо против да заминеш — отвърна весело сестра му. — Няма да ми липсваш особено, защото Ванеса ще ми прави компания.

— Спокоен съм, като знам, че ще си под нейна опека — отвърна Демиън и най-сетне срещна погледа на Ванеса. Лицето му остана затворено, очите — неразгадаеми.

Ванеса го гледаше слисано. В стомаха й зейна мъчителна празнота. Замаяна, тя се запита дали с тези думи иска да й даде да разбере, че слага край на интимността помежду им. Че вълшебните нощи са му омръзнали и е зажаднял за предишните си забавления.

През нощта предположенията й се превърнаха в увереност — за първи път след началото на бурната им връзка Демиън не дойде в спалнята й. Дълбоко наранена, Ванеса лежеше в студеното си легло, копнееше за изгарящите му нежности и за екстаза, който беше открила в обятията му.

10.

На сутринта Ванеса отвори очи, изпълнена с мъчителен копнеж. Светлината на деня й даде възможност поне малко да избистри мислите си.

Беше се отдала на измамни илюзии. Магията на последната седмица се оказа нетрайна мечта. В някои отношения самата тя не се различаваше от Оливия. Поддаде се на изкушението, остави се да я омае един опитен изкусител, държа се като наивница от дълбоката провинция. След като Демиън постигна целта си — пълното й отдаване, — интересът му към нея бързо угасна.

Глупаво и абсурдно е да се чувстваш наранена от оттеглянето му, укори се Ванеса, докато се обличаше. Още от самото начало той бе поставил отношенията им на чисто. Искаше я като метреса, срещу което опрости огромния дълг на брат й. Връзката им почиваше единствено и само върху жаждата му за отмъщение. Тя би трябвало да се чувства облекчена, че желанието му да я люби, е угаснало.

Лорд Синклер вече е закусил, уведоми я икономът, и тя изпита облекчение. Чувстваше се потисната и объркана и не искаше да рискува той да проникне в мрачните й мисли.

Ванеса излезе на езда и след няколкочасово препускане в грейналото лятно утро бурята на чувствата й се поуталожи. При завръщането й обаче я очакваше нов удар, който наруши вътрешното й равновесие. Две дами от съседното имение бяха дошли на официална визита, а това й напомни болезнено какво място заема в дома на семейство Синклер.

За нейно учудване Оливия се бе съгласила да приеме дамите в синия салон. Девойката седеше в инвалидната си количка и посрещна Ванеса с очевидно облекчение. Представянето прозвуча със студена официалност:

— Лейди Уиндъм, позволете да ви запозная с двете ни най-близки съседки — лейди Фоксмор и дъщеря й, мис Емили Прайс. С Емили сме приятелки от училище.

— Радвам се да се запозная с вас — усмихна се учтиво Ванеса и зае място в тапицирания с коприна фотьойл. Лейди Фоксмор я огледа високомерно с пронизващите си сини очи и това я смути. Костюмът й за езда беше износен, но не беше чак толкова старомоден, че да оправдае пренебрежителния оглед.

Поздравът на лейди Фоксмор прозвуча дори по-ледено от погледа й:

— Ах, компаньонката. Доколкото знам, получавате заплата за услугите си. — Спокойно би могла да прибави „гаден червей“, толкова презрение имаше в тона й.

Ванеса посрещна обидните думи със забележително спокойствие. Съзнаваше, че е на път да изгуби уважението на обществото — в изисканите кръгове гувернантката не стоеше по-високо от обикновената слугиня.

Дамата обаче сметна за нужно да подчертае превъзходството си още по-силно.

— Вече ви се носи славата, лейди Уиндъм.

— Така ли? — Ванеса вдигна вежди. — Каква по-точно?

— Вашият покоен съпруг се забърка в доста скандали. Както чух, водил е бурен живот в Лондон.

— Не би трябвало да давате ухо на всякакви клюки — контрира я хладно Ванеса.

— Боя се, че тук, на село, не сме толкова свободомислещи.

Оливия, видимо засегната от пренебрежителните думи на гостенката си, побърза да се обади:

— Дамите ни донесоха лично покана за бал, Ванеса.

Лейди Фоксмор моментално възрази:

— Лейди Уиндъм със сигурност не проявява интерес към нашите провинциални забавления. Те не могат да се сравнят с лондонските балове, които е свикнала да посещава.

Ванеса разбра, че не е добре дошла на бала, но това изобщо не я притесни. Преди да е успяла да отговори, Оливия пое защитата й:

— Не говорете така, лейди Фоксмор. Ванеса съвсем не предявява високи изисквания.

— Очевидно не, щом се е задоволила с ролята на компаньонка. — Дамата смръщи носле. — Предполагам обаче, че няма особено желание да покаже на обществото колко ниско е паднала.

— В никакъв случай не е паднала ниско! — възрази разгорещено Оливия. — Чувствам я като приятелка и съм силно привързана към нея.

Твърдо решена да не показва възмущението си, Ванеса взе думата с усмивка:

— Лъжете се, лейди Фоксмор. Намирам провинциалните забавления безкрайно приятни и с най-голямо удоволствие ще дойда на вашия бал.

Дамата сърдито изкриви уста и прие поражението си. Мис Прайс смутено сведе поглед към скръстените си в скута ръце и предостави на майка си да довърши битката. Оливия кипеше от гняв.

Минаха няколко минута в неловко мълчание, след което дамите станаха и се сбогуваха. Щом икономът затвори вратата на салона, Оливия избухна ядно:

— Как посмя тази личност да ви изключи от поканата само защото сте ми компаньонка? Вие сте гостенка в нашата къща!

— Няма значение — опита се да я успокои Ванеса. — Не изпитвам ни най-малко желание да отида на този бал. Просто исках да поставя лейди Фоксмор на място.

— Разбирам ви, но тя няма право да се отнася пренебрежително към вас и да ви третира като слугиня!

— Прекрасно е, че ме подкрепяте, Оливия, но подобни обиди не ме засягат. Вие също не бива да се чувствате засегната. Дамите дойдоха да поканят вас, не мен.

Оливия сърдито разтърси глава.

— Питам се какво ги е накарало да дойдат след скандала около неуспялото ми бягство с онзи мъж… Мислех, че обществото ме е анатемосало. А и с Емили никога не сме били близки приятелки.

— Може пък провинциалното общество да не е толкова силно шокирано, колкото предполагате, Оливия.

— О, не, не си правя илюзии, че са ми простили допуснатата грешка — отвърна горчиво девойката. — По-скоро става въпрос за брат ми. Лейди Фоксмор се надява Демиън да ме придружи на бала. От години се опитва да го ожени за дъщеря си. Той е отлична партия, а Емили е последната й надежда, защото другите й дъщери вече са омъжени.

При мисълта, че е възможно Демиън да стане съпруг на друга, Ванеса изпита дива ревност, но веднага се укори за глупостта си. Лорд Грях не би могъл да хареса бледата, невзрачна мис Прайс с рибешките очи.

— Лейди Фоксмор сигурно е позеленяла от завист, като е разбрала, че живеете като гостенка в нашия дом — продължи замислено Оливия. — Без съмнения е видяла във ваше лице съперница и мисълта, че сте постоянно близо до Демиън, я е вбесила.

В първия момент Ванеса се смута силно и не намери думи за отговор. Ако връзката й с Демиън станеше обществено достояние, всички съседи щяха да я заклеймят като уличница. Изисканото общество би приело с мълчание една дискретна афера между вдовица с благороден произход и заможен аристократ, но не и между лорд Грях и гувернантката на сестра му.

— Повярвайте, Оливия, никога не съм се старала да заслужа вниманието на брат ви — проговори най-сетне тя.

— Може би, но му въздействате много силно.

— Какво имате предвид?

— Демиън е много променен. — Оливия я огледа с интерес. — Никога не се е задържал толкова време в Розууд.

— Остана заради вас, Оливия.

— Не. Отначало и аз мислех така. Причините са други. Той мразеше тази къща, но сега се чувства добре тук. Не е неспокоен както някога, не избухва. Според мен причината сте вие, Ванеса. Той се наслаждава на компанията ви, но вие не го забелязвате, защото още не го познавате добре. Аз обаче виждам как ви гледа. Очите му светят…

Ванеса се засмя и я прекъсна с надеждата да даде друга насока на разговора.

— Преувеличавате, мила! По-добре да обсъдим поканата на лейди Фоксмор. Учудвам се защо приехте дамите, макар да не държите особено на приятелството им.

Оливия въздъхна виновно.

— Нямах особено желание да ги приема, но си казах, че един ден все пак трябва да положа началото.

— Искате ли да отидете на бала? Може да останем там само час. С радост ще ви придружа.

— Не, не искам. Ужасявам се от мисълта да се изправя пред толкова хора. От друга страна, съзнавам, че не мога да се крия вечно. Но това е голяма крачка и още е рано за нея.

Ванеса сметна случая за приключен. Оливия обаче бе твърде възбудена от наглостта на съседката им и на вечеря описа случилото се на брат си.

Отначало Ванеса не обръщаше внимание на разговора между брата и сестрата, тъй като беше твърде заета със старанието да крие чувствата си, да изглежда спокойна и безгрижна. Демиън не й бе дал обяснение защо предишната нощ не е дошъл при нея. Двамата не бяха разменили и две изречения. Тя обаче не биваше да му позволи да забележи колко я е засегнало хладното му поведение. Даде ухо на разговора едва когато чу името си.

— Само да знаеш колко зле се държа с Ванеса! Постара се да я унижи. Нарочно го направи. Само да я беше чул! Буквално й забрани да отиде на бала — и всичко това само защото Ванеса ми прави компания!

Демиън остана безмълвен. Само на бузата му заигра мускулче.

— Очевидно е дошла само защото се надява да ме придружиш на бала й. Два пъти ме помоли да ти кажа колко ще се радва, ако приемеш поканата. Според мен трябва да заведеш Ванеса на бала, за да й дадеш да разбере. За да знаят всички съседи, че тя е наша гостенка, не слугиня!

Демиън вдигна вежди.

— Кога ще се състои балът?

— Следващият четвъртък — отговори Оливия. — Надявам се дотогава да се завърнеш от пътуването си.

Демиън кимна и отпи глътка вино.

— Да, смятам да приключа бързо с деловите въпроси. — Удостои Ванеса с хладен поглед и наподоби поклон. — За мен ще е чест да ви придружа на бала у лейди Фоксмор.

Оливия заръкопляска въодушевено.

— Страхотно! Ще дадем добър урок на старата коза! В присъствието на Демиън никой няма да посмее да обижда Ванеса.

— Не е нужно да се притеснявате заради мен — опита се да възрази Ванеса.

— Нужно е обаче да защитим честта на Синклерови — отвърна й Демиън с хладна усмивка.

— Правилно! — съгласи се сериозно Оливия. — Освен това Ванеса има нужда от нова рокля — продължи тя, без да се притеснява от възраженията на компаньонката си. — Така е справедливо. Трябва да ме компенсирате за дългите проби, които изтърпях, защото не друг, а вие ме принудихте да си ушия нови дрехи. Сега и вие ще се подложите на това мъчение. Аз ще ви помагам в избора на платовете и кройките. Сигурно вече сте забелязали, че имам отличен вкус. А и, доколкото си спомням, от седмици настоявате да отидем в селото на покупки.

Ванеса бе готова да отхвърли предложението. Не искаше Демиън да й купува нова рокля, не искаше да му е задължена с нищо. Но се съгласи, макар и неохотно, за да не засегне Оливия и за да я изведе от къщи.

Следващите дни се точеха безкрайни. Демиън я избягваше, а тя се преструваше на равнодушна и полагаше усилия да се примири с настъпилата промяна. Не биваше да забравя, че не е нищо повече от метреса на Демиън.

Въпреки нежността, която проявяваше към нея, той виждаше в нейно лице само обект на плътските си желания. Би било дръзко и глупаво да търси в страстта му нещо повече от сексуална жажда. Той щеше да се задоволи с всяка друга жена в леглото си. Демиън Синклер беше непоправим донжуан. Тя не беше първата и нямаше да бъде последната му любовница. Още много жени щяха да се поддават на грешния му чар, той щеше да ги прелъстява и захвърля.

Тя бе разбрала погрешно желанието му да прекарва повече време в нейната компания — в действителност то е било само средство да се отърве за известно време от присъщото му безпокойство. Не само страстта му щеше да й липсва, а и вълнуващите нощни разговори, които бе изтълкувала като начало на приятелство. Не биваше да очаква от връзката им повече от задоволяващ секс. Не биваше да допуска той да я нарани.

Крайно време беше да прогони чувствата си към него, преди да си е причинила още по-силно страдание.

В четвъртък, преди Демиън да замине, Оливия и Ванеса отидоха при шивачката в селото. Оставиха двамата слуги да чакат в каретата и Ванеса се зае да бута количката, защото Оливия не искаше да е заобиколена постоянно от слуги, които привличаха ненужно внимание върху недъга й.

Оливия наистина притежаваше изискан вкус към облеклото и само след час двете постигнаха съгласие Ванеса да получи елегантна бална рокля. Избраха блестяща медноцветна тафта, а за горната част — извезан със златни нишки воал. Цената на тоалета беше наполовина по-ниска, отколкото в някое модно ателие в Лондон.

Ванеса понечи да пресече улицата с инвалидната количка на Оливия и да се насочи към площадчето, където бе спряла каретата. Тъкмо се наведе да оправи одеялото върху коленете на Оливия, когато момичето извика ужасено.

— Какво има? — уплаши се Ванеса.

— Онзи мъж…

Тя проследи погледа на Оливия и видя в далечината бавно приближаващ се ездач. Веднага позна Обри и въздъхна шумно.

Оливия също го бе познала, защото пребледня като смъртник.

В първия момент Ванеса остана парализирана, неспособна да разсъждава трезво. Докато се овладее достатъчно, за да осъзнае, че трябва да защити Оливия от брат си, Обри се бе приближил достатъчно, за да види инвалидната количка. От гърлото му се изтръгна тих вик и той спря коня си.

В продължение на безкрайно дълъг миг Обри и Оливия се гледаха в очите. Ванеса притискаше одеялото към гърдите си. Не вярваше Обри да е предизвикал нарочно тази среща, но се възмути, че той се осмелява да се яви пред Оливия. Прониза го с обвинителен поглед, но той имаше очи само за девойката.

Скочи от коня и двете жени изохкаха стреснати.

— Веднага ме махнете оттук, Ванеса — заповяда беззвучно Оливия.

— Да, разбира се — пошепна едва чуто Ванеса.

— Не, почакайте… моля ви. Изслушайте ме. — Младежът свали цилиндъра си и застана пред инвалидния стол. — Мис Синклер… Оливия…

— Нямате право да ме заговаряте, сър — изфуча гневно тя, макар че цялата трепереше.

— Да, нямам — призна Обри и коленичи, за да е на едно ниво с нея. — Знам, че не понасяте да ме виждате. Не мога да ви се сърдя.

Ванеса усети колко е съкрушен брат й, видя умоляващите му очи и стисна устни. Злото беше сторено — Обри се появи пред Оливия. Сега ще започне да се извинява.

— Напълно ми е ясно, че не съм достоен да получа прошката ви — започна с тих глас Обри. — Исках само да знаете колко съжалявам и колко се срамувам от онова, което ви причиних. — Погледът му обходи инвалидния стол. — С радост бих се сменил с вас.

Оливия погледна измъчено, ала гласът й режеше:

— Съчувствието ви идва с голямо закъснение. Минаха месеци, откакто проявих глупостта да повярвам в красивите ви уверения.

Обри се усмихна болезнено.

— Опитах се да ви видя, да ви пиша. Брат ви ми отказа достъп до вас и връщаше писмата ми неотворени.

— Защо и аз не постъпих като него, когато се осмелихте да ме ухажвате! — почти изплака Оливия. — Сигурно сте бил много доволен да спечелите онзи позорен облог.

Обри поклати глава.

— Не, Оливия, бог ми е свидетел! Започнах да ви ухажвам на игра и днес се презирам за лекомислието си. Тогава не разбрах, че се е случило нещо много важно. Аз… аз се влюбих във вас.

Ванеса не можа да се въздържи.

— Престани веднага, Обри! Млъкни! — И направи крачка към него.

Оливия пребледня още по-силно. Гласът й беше само измъчен шепот:

— Защо сте толкова жесток? Не ми ли причинихте достатъчно зло? Защо продължавате тази жестока игра?

— Това не е игра, кълна се! Не мога да ви забравя, Оливия! — Тъмните очи се напълниха със сълзи. — Знам, че пропилях шансовете си за бъдеще с вас, но не мога да продължа да живея с мисълта, че ме смятате за жесток и безчувствен. Моля, повярвайте ми поне, че не съм имал намерение да ви причиня болка.

Оливия обърна поглед за помощ към Ванеса. Изглеждаше безпомощна, на ръба на пълния срив.

— Моля ви, отведете ме! — проплака тя.

Обри се изправи бавно.

— Не се страхувайте, мис Синклер, няма да ви измъчвам повече с присъствието си. Отивам си.

Обърна се, възседна коня си и хвърли тъжен поглед към сестра си.

— Ванеса, моля те, грижи се добре за нея.

Обърна коня, заби шпори в хълбоците му и се отдалечи в галоп. Двете жени останаха загледани след него. И двете трепереха с цялото си тяло.

Ванеса се овладя първа. С треперещи пръсти загърна Оливия с одеялото и забута инвалидната количка към чакащата карета. В главата й се блъскаха объркани мисли. Как можеше Обри да е толкова жесток? Трябваше ли тя да се намеси по-рано? Възможно ли беше да спести на Оливия поне част от болката да види отново мъжа, разрушил живота й? Какво да каже на девойката след случилото се?

Момичето беше заето със собствените си мъчителни мисли и не възприемаше света около себе си. Едва когато наближиха Розууд, устреми питащ поглед към Ванеса.

— Той не ви е чужд.

Забележката прозвуча объркано, но не обвинително.

— Не — отвърна тихо Ванеса. — Обри е мой брат.

Очите на Оливия се разшириха от ужас. Мина доста време, преди да зададе следващия въпрос. Уплашеният й поглед търсеше отговора по лицето на придружителката й.

— Защо не ми казахте?

— Не посмях. Страх ме беше, че няма да ме търпите близо до себе си, ако разберете, че съм му сестра.

— Демиън знае ли?

— Да. Постигнахме споразумение да крием от вас. — Измъченото лице на Оливия й причини ужасна болка. — Не исках да ви лъжа. Ако желаете, веднага ще напусна Розууд.

Момичето мълча дълго.

— Защо дойдохте при мен?

Ванеса не посмя да я погледне. Оливия не биваше да научи мръсната истина. Как да й каже, че Демиън е искал да разори семейството й? Как да признае, че двамата са любовници? Би ли могла да й обясни, че е приела да стане метреса на брат й, за да предпази майка си и сестрите си от приюта за бедни? Оливия беше твърде млада и невинна, не познаваше грозната страна на живота.

— Защото исках да ви помогна — отговори тя най-сетне и това не беше лъжа. — Бях ужасена, като разбрах какво ви е причинил брат ми и реших да направя нещо за вас… доколкото мога.

— Тогава… знаели сте от самото начало какво се е случило между мен и Обри?

— Да. Той ми призна истината преди много седмици. — Ванеса се наведе към спътницата си. — Ако не желаете да ми простите, ще разбера. Може би не биваше да премълчавам истината…

Оливия се взираше с невиждащи очи през прозореца.

— Не знам — отвърна беззвучно тя. — Нужно ми е време да помисля.

Оливия се заключи в стаята си. Ванеса ходеше напред-назад и отчаяно се питаше дали не е по-добре да си събере багажа. Малко преди вечеря Оливия прати да я повикат и Ванеса влезе в стаята на момичето с лудо биещо сърце.

Оливия седеше до отворения прозорец.

— Разбирам защо сте премълчали истината пред мен — започна тя и вдигна поглед. — Ако бях узнала, че сте сестра на лорд Ръдърфорд, нямаше да искам да говоря с вас, камо ли да станем приятелки.

— Аз съм ваша приятелка — увери я искрено Ванеса.

— Знам. Затова не искам да си отидете.

Ванеса изпита безкрайно облекчение. Очите й се напълниха със сълзи и тя запримигва, за да ги прогони. Преди да е успяла да каже нещо, Оливия продължи:

— Смятате ли, че той говореше сериозно?

— За какво става дума?

— Обри каза, че е влюбен в мен. Може ли да му се вярва?

Ванеса затвори очи. Обяснението в любов на Обри я свари напълно неподготвена. Признанието му очевидно бе дошло от сърцето, но й беше трудно да повярва, че лекомисленият й брат, който вечно пренебрегваше задълженията си, разбира какво казва. Вероятно чувството за вина го бе тласнало към това признание. От друга страна обаче…

— Не знам — отговори тя и това беше истината. — Сигурна съм, че Обри се разкайва съвсем искрено за грешката си, но не знам дали наистина ви обича. Според мен брат ми не е способен да измисли толкова жестока лъжа, но преди шест месеца не вярвах и че е толкова безсърдечен да се включи в такъв отвратителен облог.

Оливия се изсмя горчиво.

— Знаете ли кое е най-лошото? Много ми се иска да повярвам, че той ме обича! Сега сигурно ме мислите за непоправима глупачка?

Ванеса не намери какво да отговори, но Оливия и не очакваше отговор. Вирна упорито брадичка и за момент заприлича на властна баронеса, напълно различна от невинното младо момиче, грозно измамено от любимия си.

— Ако той си мисли, че отново ще ме направи на глупачка, ще му докажа колко се лъже — заяви твърдо тя.

На вечеря Оливия беше тиха и затворена в себе си. Брат й веднага забеляза, че нещо не е наред, и я попита дали не се чувства добре.

Несигурният й поглед потърси Ванеса.

— Нищо ми няма. Днешният излет до селото ме умори малко повече.

— Да отложа ли пътуването си? — попита веднага Демиън. — Мога да замина и вдругиден. Оливия поклати глава.

— Недей, не си създавай проблеми. И не се тревожи за мен — с Ванеса съм в сигурни ръце.

Ванеса й беше много благодарна за похвалата и се зарадва, че Обри не бе споменат. Трепереше при мисълта какво ще направи Демиън, ако узнае, че брат й обикаля наоколо.

Пламенно се надяваше Обри да се вразуми и да си замине. Нали му се бе удало да облекчи съвестта си! Ако остане, само ще предизвика ненужно съдбата.

За щастие Демиън щеше да замине на следващата сутрин и да отсъства почти седмица. Ванеса се радваше, че отсъствието му ще й даде възможност да победи мъчителния копнеж, предизвикан от близостта му. Раздялата ще й помогне да забрави миговете на блаженство в прегръдките му.

Тя се оттегли рано в спалнята си, ала беше твърде развълнувана, за да заспи. През последните дни Демиън я избягваше и тя не очакваше да я посети тази нощ. Разкъсваше се от противоречиви чувства — от една страна, се надяваше, той да не се появи, от друга обаче, се вслушваше с очакване във всеки шум, който би могъл да възвести за идването му. Беше решена да го посрещне хладно и да не му позволи интимности.

Когато чу тихото щракване на розетката и отварянето на панела в стената, сърцето й спря.

Остана да лежи неподвижна, обърната с гръб към него, въпреки че болезнено усещаше присъствието му. Скоро след това той седна на леглото и матракът се огъна под тежестта му. Ръката му бавно отметна косите й и оголи тила.

— Идвам да се сбогувам — пошепна той, сякаш знаеше, че тя се преструва на заспала.

Ванеса се обърна неохотно по гръб и вдигна поглед към него. Под бледата светлина на луната отначало различи само тъмните очертания на фигурата му.

— Защо? През последните нощи не изпитахте нужда от компанията ми.

Демиън не обърна внимание на ледения тон, нито на скритото обвинение.

— Липсвах ли ти, скъпа?

Иронията му я убоде болезнено.

— Надценявате се, милорд. Не ми липсвахте.

Очите му не изразяваха нищо.

— Предполагам, че се сърдиш, задето в последно време те пренебрегвах.

— Не се сърдя — излъга тя. — Зарадвах се, че няколко нощи останах пощадена от похотливото ви натрапничество.

Демиън се усмихна иронично.

— Дължа ти обяснение. Установих, че нашата… връзка става твърде гореща за моя вкус.

Ванеса го погледна изпитателно. Не знаеше дали да му вярва: Демиън протегна ръка и очерта линията на устните й.

— Ставаш опасна за мен, Ванеса. Бих могъл непрекъснато да те любя.

— Каква щастлива случайност, че ви се удава възможност да задоволите похотта си с други обекти. Пировете и оргиите в дома на лорд Клюни ще ви предложат разнообразието, от което се нуждаете.

Демиън изобщо не се трогна от острия й тон. Нямаше намерение да й признае каква власт има тя над него. Пък и Ванеса сигурно няма да му повярва, ако й каже, че поканата на Клюни изобщо не го вълнува. Той искаше да напусне Розууд, за да се отдалечи от нея.

Ала не можеше да си отиде, без да прекара още една нощ с нея, да я милва, да я държи в прегръдките си.

Гледа я дълго.

— Искаш ли да си отида?

— И какво, ако кажа да?

— Ще се опитам да променя мнението ти.

Ванеса вдигна очи към него. Пламъкът в очите му я опари. Не беше в състояние да удържи на еротичното напрежение между двамата. Освен това беше негова метреса и се чувстваше задължена да спазва споразумението. Това беше грозната истина.

В действителност не сключената с Демиън сделка й причиняваше болка, а съзнанието за собствената й безпомощност. Знаеше, че е достатъчно той да я докосне и съпротивата й ще се стопи.

Нежната милувка на пръстите му я разтрепери. Той плъзна ръка по шията й, намери ключицата, потопи се в деколтето й, помилва гърдите й. Ванеса простена задавено.

— Какво да направя, за да те умилостивя, ангеле? — прошепна Демиън.

Дишането й се ускори. Беше твърдо решена да му устои, но бе глупаво да се надява, че ще прогони лорд Грях от леглото си. Истината беше, че искаше да му принадлежи.

Наслаждавайки се на милувките по гърдите си, тя усети как в средата на тялото й се събира горещина. Той знаеше отлично как й въздейства, дяволите да го вземат! Погледът му се потопи в очите й. Избута завивката и посегна към бедрата й, близо до извора на желанието й.

Туптенето между бедрата и силното пулсиране я навлажниха. Той бе превърнал желанието й в оръжие срещу самата нея.

— Да си отида ли, или да остана?

Погледът му я държеше в плен.

— Остани — пошепна тя неохотно.

Очите му потъмняха от желание. Лицето му изразяваше решителност, въпреки че не помръдваше нито мускулче. Искаше да превърне колебанието й в покана и молба и тя го знаеше.

Ванеса проследи като в транс как той свали халата си. Беше силно възбуден, великолепното голо тяло й отне дъха. Тя се възхити на играта на мускулите му и на гъвкавостта на хищник, с която легна до нея. Лицето му остана сериозно, очите му пареха, когато се наведе над нея.

— Искам те, Ванеса. Сега. — Животинска жажда предизвика гърлено вибриране в гласа му. — Искам да усетя как меката ти утроба засмуква мъжествеността ми.

Зарови пръсти в косата й. Устата му беше съвсем близо до нейната.

Ванеса с мъка потисна стона си, когато устните му се плъзнаха по нейните, зъбите му я захапаха нежно. Съпротивата й се разтопи, сърцето й запърха безпомощно.

— Не ме отблъсквай, ангеле…

Горещината в утробата й стана непоносима.

Тя не се възпротиви, когато Демиън вдигна нощницата й към корема. Не се опита да се брани, когато твърдият член се притисна в бедрата й. Устните й пареха под дълбоката, настойчива целувка.

Той продължи чувствената атака, подчини я на волята си, направи я подвластна на тъмната си магия. Ванеса престана да отрича колко силно го желае. Изстена и го прегърна, трепереща от копнеж той да утоли изгарящия я глад.

Демиън усети пламенното й отдаване и коленичи между бедрата й. За миг застина, загледан във великолепните й форми, овладя силното си желание да я вземе.

— Кажи ми, че не искаш — заповяда тихо той. — Кажи ми, че не искаш да ме усетиш в себе си.

Защо я мъчеше с думи? Тя не можеше да го излъже. Гореше от желание да се любят. Искаше той да се слее с нея, да завладее утробата й.

Когато Ванеса не отговори, Демиън разтвори широко бедрата й. Нахлу в нея, заби се дълбоко и я намери влажна и готова повече от всякога.

Ванеса го посрещна с гърлен стон. Той се задвижи, оттегли се за миг, за да нахлуе още по-дълбоко в нея, ускори ритъма. Ванеса се надигна насреща му, безпомощна пленница на дивото си желание.

Демиън изпи с уста гърлените й викове. Цялостното й отдаване го опияни. Когато тя уви крака около хълбоците му, за да го приеме в самата си сърцевина, той се заби в нея като обезумял. А после престана да мисли. Когато тя сякаш се разпадна в неудържими тръпки, той я последва с могъща експлозия и изля семето си дълбоко в нея. Дрезгавите му стонове се смесиха с виковете й от наслада.

След като напрежението отслабна, двамата останаха да лежат с преплетени крайници, все още разтърсвани от тръпки. След доста време Демиън се отдели внимателно от Ванеса и легна по гръб. Кожата му блестеше от пот. Чувстваше се невероятно изтощен от дивата любовна игра.

Протегна ръка към Ванеса, привлече я към себе си и се загледа в балдахина над леглото. Проклинаше се, че не овладя страстта си. По дяволите, нали бе взел твърдо решение да стои далече от нея! Отлично знаеше колко е опасна Ванеса Уиндъм.

Той се излагаше на риск да изгуби ума си по тази жена. Въпреки всички съмнения не успя да обуздае жаждата си, не намери сили да заповяда на сърцето си да не бие за нея.

Пръстите му си играеха с един копринен кичур. Въпреки че само преди минута се бе разтоварил с такава сила, желанието да я притежава не го напускаше.

Какво ставаше с него, по дяволите? Беше имал безброй жени, познаваше всякакви извратени удоволствия, но желанието да притежава истински една жена беше напълно ново за него. Желаеше Ванеса Уиндъм много по-силно от всяка друга жена, но не знаеше защо.

Изгарящото желание засягаше не само сетивата му, а цялото му същество. Когато тя беше близо до него, той искаше да се изгуби в нея, да я усеща, да я вкусва, да се удави в безценното щастие да я притежава. Искаше да е част от нея.

Демиън затвори очи. Изпитваше луд страх при мисълта да бъде обсебен от една жена. Винаги беше презирал мъжете, които се влюбваха като глупаци.

Въпреки твърдата си решимост беше на път да падне жертва на собственото си прелъстителско изкуство.

11.

Когато се събуди, той си беше отишъл. Остана споменът за тъмната му страст, която прииждаше и се оттегляше като могъща вълна, отново и отново.

Пламтящото му желание за пореден път я развълнува и обърка. През следващите дни й беше много трудно да се бори с чувствата, които Демиън будеше в сърцето й.

Отначало се радваше на раздялата, но това беше преди Оливия да я убеди да отидат заедно на неделната служба в селската църква. Без закрилата на лорд Синклер Ванеса бе посрещната ужасно хладно от местните аристократи, които редовно идваха на църква в неделя.

Както изглеждаше, лейди Фоксмор я бе обявила за своя лична неприятелка. През цялата служба дамата си шепнеше със своята съседка, скрила лице зад молитвеника си, и хвърляше враждебни погледи към Ванеса. След службата само някои от богомолците благоволиха да я поздравят. Другите се правеха, че не я забелязват, сякаш беше от стъкло.

Всъщност тя не беше очаквала сърдечен прием, защото й липсваше смиреното поведение, характерно за дамите, изпълняващи ролята на компаньонки. Вместо да се крие в сянката, тя се бе одързостила да се държи като гостенка на лорд Синклер и заемаше в дома на барона място, което според местните не й подобаваше.

Ванеса, още по време на нещастния си брак свикнала хората да се държат студено с нея, се ядоса много повече заради Оливия. Младото момиче понесе със забележително спокойствие презрението, с което ги посрещнаха, и едва на път към къщи изпадна в мрачно настроение. Ванеса се постара да я разведри, но Оливия очевидно бе изгубила кураж.

— Казах ви, че няма надежда. Животът ми е разрушен. Окончателно съм изгубила доброто си име.

Очевидно Оливия смяташе, че неодобрението и презрението на съседите са насочени срещу нея. Ванеса се опита да й обясни, че местната аристокрация се опитва да накаже не отдавна познатата си съседка, а нея, новодошлата, но за момичето случаят беше ясен и тя не искаше да чува друго.

— Ако бях придружена от Демиън, никой нямаше да посмее да ме пренебрегне — което е върхът на лицемерието, като имаме предвид какъв живот води брат ми. — Като видя загриженото лице на Ванеса, Оливия добави разгорещено: — Аз не съм дете и не съм сляпа. Много добре знам с каква слава се ползва брат ми. Баща ми беше още по-лош, много по-лош от Демиън. Питам се само — продължи ожесточено тя — защо обществото прощава и най-големите престъпления на мъжете, докато жената, позволила си една-единствена грешна стъпка, е опозорена за цял живот. Колко несправедливо е това!

Ванеса също си беше задавала този въпрос, но беше безсмислено да обяснява на Оливия, че живеят в мъжки свят и жените нямат друг изход, освен да се примирят със съдбата си. Младото момиче беше твърде изнервено, за да вникне сега в подобни аргументи.

Когато следобед предложи на Оливия да отидат на басейна, тя реагира раздразнено.

— И за какво? Няма никакъв смисъл. Безсмислено е да се мъча. В състоянието ми няма и най-малко подобрение. Никога няма да проходя отново.

— Това изобщо не е доказано — отвърна търпеливо Ванеса.

— Твърде рано е, за да се разбере дали гръбначният ви стълб е сериозно и трайно увреден. Докторът каза, че вероятно ще минат месеци, преди отново да усетите краката си.

— Каза също, че е твърде възможно да не оздравея никога. Това означава, че няма да се омъжа, няма да имам деца!

— Вероятно ще ви бъде трудно да износите дете, но това не означава, че не можете да се омъжите.

— Наистина ли мислите така? — избухна Оливия. — С моето опетнено име никога няма да си намеря подходящ мъж.

Ванеса поклати глава.

— Лъжете се, мила. Вие сте богата наследница, не забравяйте. Заможна дъщеря на аристократ винаги има шансове, независимо дали името й е безупречно или не. Ако имате това желание, вие можете и ще се омъжите.

— Кой мъж би се обвързал с инвалид? Вашият брат във всеки случай не! — Оливия се опита да скрие треперещите си устни. — Надявам се да страда за жестокостта си, както страдам аз. Случаят не го засегна както мен. Остана ненаказан. Брат ми искаше да го убие, но аз го умолявах да не го прави. Лорд Ръдърфорд е жив само благодарение на мен!

Ванеса кимна мълчаливо. Не можеше да й разкрие, че Демиън си е отмъстил по друг начин. Не уби Обри, но го докара до разорение, без да помисли, че тласка семейството му към гибел.

— Щом аз съм изложена на общественото презрение заради глупостта си — продължи ядно Оливия, — редно е негодникът също да получи своя дял от нещастието. Би трябвало да го принудя да понася компанията ми, докато съм в инвалидна количка. — Тя кимна решително, сякаш бе взела решение. — Знаете ли дали брат ви е още тук?

— Нямам представа — погледна я слисано Ванеса. — Каза ми, че смята да остане, докато му се удаде случай да говори с вас. След случайната среща вчера в селото вероятно си е заминал.

Оливия упорито вирна брадичка.

— Ако е още в селото, искам да го издирите и да му предадете вест от мен, Ванеса. Поканете го да ме посети в Розууд.

— Господи, Оливия! — Ванеса изпита дълбока тревога. — Нали знаете, че лорд Синклер няма да приеме подобни срещи?

— Демиън няма да узнае нищо. Лорд Ръдърфорд ще ме посещава под фалшиво име, а вие ще присъствате на срещите ни като моя компаньонка. Така няма да събудим подозренията на слугите.

— Въпреки това смятате ли го за разумно? Отмъщението не дава истинско удовлетворение. Ако видите Обри отново, само ще се измъчвате ненужно.

— Възможно е, но ако той е казал истината, новата ни среща ще е по-голямо мъчение за него, не за мен. Ако искрено се разкайва за постъпката си, както твърди, ще го мъчи чувство за вина. Като ме гледа в тази проклета инвалидна количка, ще осъзнае последствията от безсърдечието си.

— Оливия!

— Моля ви, Ванеса, не се опитвайте да ме разубеждавате! Ако откажете да говорите с него, аз лично ще отида в селото и ще го намеря. Знаете, че няма да отстъпя.

Завесата се вдигна и гостите заръкопляскаха въодушевено. Демиън, който седеше сред тях, оправяше маншетите си със скучаещ вид.

Клюни бе измислил нещо специално за мъжката компания, събрала се в имението му. На сцената се протягаха три голи красавици и изпълняваха еротичен танц върху огромно легло. Телата им се извиваха и се преплитаха във възбуждащи пози, докато други шест момичета в прозирни роби, стимулиращи мъжката фантазия, се гонеха по сцената. Устните, зърната на гърдите им и слабините им бяха оцветени в яркочервено, за да подчертаят еротичните зони и да събудят похотта на зрителите. Демиън обаче остана напълно равнодушен към изпълненията на танцьорките.

Някога подобни представления му помагаха поне за малко да прогони скуката. Беше участвал в много събития в дома на Клюни и дори самият той беше предлагал фантастични идеи за театрални изпълнения. Днес обаче участваше в сбирката на Хелфайър клуб по една-единствена причина — искаше да забрави Ванеса Уиндъм.

Нали хората казват, че най-добрият начин да престанеш да мислиш за жена е да намериш забрава между бедрата на друга, повтаряше си той.

Демиън присви очи, опитвайки се да забрави последната нощ с Ванеса. Как тъмно блестяха очите й, докато я водеше към върховете на насладата…

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Всеки път, когато беше недоволен от живота си, започваше да търси развлечения.

Обикновено си вземаше нова любовница, която да задоволи екстравагантните му желания в леглото. Ексцесиите, които си позволяваше в блестящите бални зали и в тъмните покои на европейските аристократки, имаха само една цел: да го спасят от скуката.

Не му беше трудно да си намира партньорки. Повечето жени, все едно аристократки или от простолюдието, омъжени или девойки, му се отдаваха с готовност. Вече бе изживял сексуалността във всичките й лица и я възприемаше като изкусна игра, неизискваща сериозно обвързване със съответната жена.

С Ванеса беше различно.

Все още усещаше как тя трепери под него. Последната любовна нощ с нея беше уникална и той забрави напълно здравия си разум. Никога преди това не се беше губил дотолкова по една жена…

По дяволите, обезумяването му беше продължило достатъчно дълго! Защо не успяваше да я прогони от мислите си?

Гръмки мъжки смехове го изтръгнаха от размишленията. Отново посвети вниманието си на случващото се на сцената и презрително изкриви уста. Сигурно наистина беше скандалният, навикнал на ексцесии светски лъв, за какъвто го смяташе Ванеса. С готовност си признаваше, че непрестанно търси развлечения, но това не беше необичайно за богатите аристократи, които нямаха никакви смислени занимания. Да, той беше порочен, но с времето тези представления му бяха ужасно омръзнали.

Очевидно недоволството беше изписано на лицето му, защото домакинът Джереми Норт, лорд Клюни, побърза да дойде при него.

— Май не се забавляваш, скъпи приятелю?

— Напротив — излъга Демиън. — Малката червенокоска с бенка на бедрото ми харесва.

Клюни се ухили с разбиране.

— Както обикновено доказваш изискания си вкус. Момичето е внос от Франция. Дъщеря на благородник, прогонен от ужасната им революция. Почти не говори английски, но показа учудващи таланти.

Демиън се усмихна насилено.

— Голяма похвала от устата на мъж, опознал всички женски хитрини.

— Много вярно, приятелю, много вярно. А какво чувам за новата красавица, която в момента е под твоя закрила? — попита с интерес Клюни.

— Красавица?

— Вдовица, доколкото ме информираха. Хората разправят, че си я завел в дома си. Доста смела постъпка, дори за мъж като теб. Има ли надежда да споделиш дамата с приятелите си, или искаш да запазиш удоволствието за себе си?

Демиън пое дълбоко дъх. Опитът на Клюни да приравни Ванеса към другите леки жени го вбеси. А ревността, която го прониза при мисълта да сподели Ванеса с друг мъж, го обезпокои дълбоко. Ревността му беше напълно чужда — досега.

— Боя се, че грешиш, Клюни — отвърна небрежно той. — Дамата е ангажирана като гувернантка на сестра ми, нищо повече.

Клюни го изгледа скептично, но не посмя да го обвини в лъжа. Вместо това повика червенокосата танцьорка от сцената.

Демиън я проследи как слезе по стълбичката към зрителските места и се приближи до тях. Очите й блестяха неестествено. Без съмнение я бяха упоили, за да може да понесе перверзните на порочните господа.

Отблизо изглеждаше по-млада, отколкото я беше преценил в началото.

— Да не би междувременно да си паднал толкова ниско, че да упражняваш насилие върху деца? — попита неодобрително Демиън.

Приятелят му вдигна рамене с пълно безразличие.

— Тя твърди, че е на осемнайсет, а аз й плащам щедро за услугите. След тази вечер ще може поне шест месеца да плаща наема на таванската си стаичка в Лондон. Ако аз не я бях взел от улицата, щеше да го направи друг.

И Оливия е на осемнайсет години, помисли си горчиво Демиън, когато момичето седна в скута му с неестествена усмивка. Малката французойка отвори прозрачната си роба, повдигна оцветените си гърди и мушна едното зърно в устата на Демиън. Домакинът се надигна учтиво.

— Оставям те да се забавляваш. Пожелавам ти приятни занимания.

Момичето потърка гърдите си върху устата на Демиън. Те имаха вкус на сладко вино, но това не го възбуди, а предизвика по-скоро отвращение.

Вместо да я отблъсне и да изложи Клюни като лош домакин, Демиън вдигна момичето на ръце и обърна гръб на оргията, започнала в салона. Отнесе я в стаята, която Клюни бе оставил на негово разположение.

Когато я положи върху леглото, тя беше почти заспала. Само го погледна въпросително, когато той я зави грижливо.

Ако можеха да го видят, приятелите му от клуб Хелфайър щяха да се слисат. Как да им обясни, че внезапно е изгубил вкус към продажни красавици? В момента му беше невъзможно да се забавлява с това младо момиче. Обеща си да я изпрати в Лондон и да нареди на секретаря си да й намери почтена работа.

— Заспивай, малката.

Демиън едва не избухна в смях. Каква ирония на съдбата: лорд Грях се изявяваше като спасител на паднали момичета!

Когато се оттегли, проумя още една ужасна истина: преди злополуката със сестра му щеше да остане напълно равнодушен към съдбата на това младо момиче.

Следобедът беше изпълнен с тежкия аромат на летните рози, но въпреки това във въздуха се усещаше злокобно напрежение. Ванеса се взираше потиснато в брат си, който се приближаваше по алеята.

Тя желаеше с цялото си сърце Оливия да се почувства по-добре и смяташе за възможно жаждата за отмъщение — колкото и грозно да звучеше това — да вдъхне на болната нова енергия, да я направи способна да продължи да се бори, вместо да се примири с трагичната си съдба.

Ванеса се помоли пламенно да не е допуснала съдбоносна грешка, като уреди тази среща. Проследи със затаен дъх как Обри спря пред Оливия, седнала в инвалидната си количка като мраморна фигура, сините й очи тъмни и непроницаеми. Само Ванеса знаеше, че равнодушието е маска. Някогашните влюбени се гледаха дълго, после Обри падна на колене и прошепна името на Оливия.

Ванеса отвърна поглед от измъченото му лице и внезапно се почувства като натрапница. Отдалечи се по алеята, вдъхна дълбоко тежкия аромат на розите и остави младите сами.

През седмицата Обри ги посети няколко пъти. Беше се предрешил добре и по нищо не се различаваше от ботаниците и художниците, които разглеждаха известната розова градина и изучаваха новите сортове. Оливия с нищо не показваше, че е склонна да му прости, и разговорите между двамата протичаха едностранчиво. Тя играеше ролята на ледената принцеса, а Обри беше разкаяният молител, стараещ се да заслужи милостта и. Приемаше студенината й като заслужено наказание и посрещаше съдбата си с достойнство. Необичайното му смирение изпълваше Ванеса с учудване.

При второто си посещение той донесе томче стихове и чете на Оливия. Само блясъкът на очите й показа, че тя слуша с интерес.

Ванеса се чувстваше ужасно неловко в ролята на компаньонка. Мисълта как ще реагира Демиън, ако научи за тайните посещения на Обри, я плашеше. Нищо чудно в гнева си лорд Синклер да извика брат й на дуел и да го убие. А тя щеше да си навлече гнева му, защото е участвала в предателството.

Ванеса съвсем сериозно се замисли дали да не му съобщи какво става, но бързо осъзна, че само ще изгуби доверието на Оливия, а Обри никога няма да получи прошка. Демиън се върна в средата на следващата седмица и тя го посрещна, без да е взела решение.

Седеше на пианото в музикалната стая и упражняваше трудна пиеса, когато той внезапно застана на вратата. Ванеса вдигна глава и срещна погледа му.

Заля я вълна на щастие. Едва успя да запази самообладание.

— Мислех, че на пианото е сестра ми — проговори Демиън без капчица чувство.

— Оливия чете в стаята си — отвърна объркано Ванеса, стараейки се да остане хладна като него.

— Надявам се, че е добре?

Ванеса не посмя да му разкаже за тайните посещения на брат си. Пламенно се надяваше Оливия да разреши конфликта по свой начин.

— Оливия е добре.

— Ще отида да я видя. — Демиън се обърна да си върви, но спря. — Съгласна ли сте да тръгнем след вечерята, към девет?

— Къде ще отидем?

— Тази вечер е балът на лейди Фоксмор. Забравихте ли?

— Не. Но смятам, че е по-добре да не ви придружа.

Ванеса разказа накратко за враждебното отношение на съседите аристократи в църквата и за реакцията на Оливия. Лицето на Демиън се вкамени.

— Точно затова ще отидем. Не е умно да съобразяваш живота си с желанията на другите, камо ли пък с представите на тесногръдото, лицемерно общество.

Ванеса сведе поглед към клавишите.

— Един богат аристократ може да си позволи да пренебрегва обществените норми, но една бедна вдовица не бива да се излага на публична критика.

— Учудвате ме. Не вярвах, че сте толкова страхлива.

Ванеса вдигна глава и срещна подигравателната усмивка на Демиън.

— Вие посъветвахте сестра ми да излезе от черупката си, нали? Няма ли и вие да направите същото?

— Може и да го направя — отвърна Ванеса и изпъна рамене.

Демиън вероятно е прав, помисли си, когато той излезе. И тя, подобно на Оливия, бе заровила глава в пясъка. Ако продължава да избягва обществото, ще даде лош пример на питомката си. Идеята да бъде представена на местната аристокрация като придружителка на Демиън не й харесваше особено, но нямаше да позволи на тези хора да я сплашат.

Някога обичаше да ходи на бал и — кой знае? — може би ще се запознае с интересни личности. В действителност балът беше приятно разнообразие в монотонното й ежедневие в Розууд. Постепенно започваше да разбира защо Демиън не издържа да остава дълго тук.

Оливия й изпрати камериерката си и Ванеса се подготви за бала много грижливо. Когато се огледа в голямото огледало, самоувереността й нарасна.

Слезе в салона преди вечеря и завари Демиън сам. Изглеждаше блестящо в съвършено ушития си черен жакет и белия копринен панталон до коленете. Гъстата гарвановочерна коса образуваше ярък контраст с изкусно завързаното бяло шалче. Извезаната със злато брокатена жилетка искреше дори по-силно от воала на роклята й.

Демиън огледа стройната фигура в елегантен вечерен тоалет, но не каза нито дума. Затова пък Оливия, която се появи в салона малко след Ванеса, заръкопляска въодушевено.

— О, Ванеса, колко сте красива! Знаех си, че ще изглеждате приказно в тази рокля! Не е ли прекрасна, Демиън?

— Да, прекрасна е — потвърди той и дълбокият, тих глас я разтрепери.

По време на вечерята разговорът се водеше от Оливия. Демиън изглеждаше вглъбен в себе си, не показваше нищо от обичайното си очарование.

Разказа им набързо за деловото си пътуване, но не спомена срещата на Хелфайър клуб с нито една дума. Така или иначе, забавленията в дома на лорд Клюни не бяха подходяща тема за разговор с млади дами.

На път към дома на лейди Фоксмор Демиън се обгърна в мълчание и нервността на Ванеса нарасна. Тя се постара да се държи със същата хладна учтивост като него.

Най-добре беше да стои на разстояние от него, защото рискуваше да стане зависима, а това би било непоносимо. Отново си заповяда да не забравя, че връзката им почива върху делова уговорка.

Пред дома на семейство Фоксмор чакаха десетки карети и слизането се забави. В залата също се бе образувала опашка от гости, очакващи да бъдат посрещнати от сър Чарлз и лейди Фоксмор, както и от дъщеря им Емили. Лейди Фоксмор прикри умело враждебността си към Ванеса и поздрави лорд Синклер с преувеличена сърдечност, която той изтърпя с учтиво изражение.

Балът беше много успешен. Салоните се пълнеха с оживено разговарящи гости, оркестърът свиреше валс след валс. Ванеса се чувстваше неловко и бе скована, но смело се придържаше към обещанието си да се изправи срещу жадните за сензации клюкари с високо вдигната глава. За съжаление имаше богат опит от годините на ужасния си брак с един скандален аристократ.

Демиън изглеждаше решен да не я остави на глутницата вълци. Остана с нея цял час, представи я на някои гости и я помоли за първия танц.

— Не е нужно да се занимавате с мен — каза му тихо Ванеса, докато вървяха по паркета.

Той се усмихна неразгадаемо.

— За мен е удоволствие да танцувам с най-прекрасната дама тази вечер.

Вероятно я удостояваше с вниманието си само за да покаже на другите гости, че тя е под негова закрила. Никой не би се осмелил да се отнесе пренебрежително към придружителката на лорд Синклер. Дори интересът му към нея да беше само престорен, Ванеса нямаше сили да се изтръгне от магията му.

Стратегията му се оказа успешна. Дамите се отнасяха към нея хладно и се държаха на разстояние, ала много скоро Ванеса бе обкръжена от ято млади и по-възрастни господа, които молеха да й бъдат представени и се записваха в танцовата й карта. Постепенно вътрешното й напрежение отслабна, тя танцуваше безгрижно и изгуби Демиън от поглед.

След доста време, задъхана от танците, тя си взе чаша боле и се настани на стол в края на танцовата площадка, за да отдъхне. Огледа залата, търсейки да открие Демиън. Забеляза го в другия край и за миг срещна тъмния му поглед. Побиха я добре познатите чувствени тръпки. Много скоро обаче се появи следващият й партньор за танц и тя се обърна към него с насилена усмивка.

Не всички гости й бяха чужди. Познаваше някои дами от годините в Лондон. Скоро откри и едно близко лице. Летис Пайрин бе дебютирала през същия сезон като нея, омъжи се само след няколко месеца и след две години овдовя.

Летис също я забеляза, засмя се зарадвано и се приближи. Ванеса я посрещна с дружелюбна усмивка.

— О, скъпа, не сме се виждали цяла вечност! — възкликна Летис и двете се целунаха сърдечно. — Май няма нужда да питам как си. Изглеждаш блестящо и имаш голям успех. Едва успях да стигна до теб през тълпата от обожатели.

Ванеса прие комплимента със смутена усмивка и на свой ред огледа приятелката си, окичена с искрящи диаманти.

— Мога само да ти върна комплимента. Изглеждаш фантастично, Летис. Какво те е довело в Уоруикшайър? Нима живееш в околността?

— Тук сме на гости. Дъщерята на Робърт живее наблизо.

— Робърт?

— Вторият ми съпруг. Не знаеш ли, че се омъжих повторно? — Летис посочи с глава доста дебеличък възрастен господин, който тъкмо си наливаше боле, и се усмихна нежно. — Сега съм просто мисис Бийвърс. Робърт е богат търговец. Не е най-вълнуващият и най-страстният любовник, за какъвто си мечтаех като девойка, но не бих могла да си пожелая по-приятен спътник в живота. С него съм истински щастлива, Ванеса. Робърт ме носи на ръце и изобщо не се притеснявам, че живея, така да се каже, в покрайнините на изисканото общество.

Тя вдигна ръка и диамантените пръстени засвяткаха.

— След смъртта на Пърси останах без никакви средства. Знам, че и твоята съдба беше същата. Бедничката ми! Но виждам, че се справяш добре.

Ванеса я погледна въпросително.

— Господата са луди по теб. Харесват те, защото скандално известният лорд Грях те дарява с вниманието си. Каква е тайната ти, скъпа?

— Нямам тайна, Летис. Аз съм на служба при лорд Синклер. Грижа се за болната му сестра. Изпълнявам ролята на гувернантка и компаньонка.

Летис й намигна съзаклятнически.

— Компаньонка? Естествено. Да знаеш, че дамите са позеленели от завист, затова се държат студено с теб. Обзалагам се, че поне половината биха сторили всичко, за да имат в леглото си този великолепен мъж!

Ванеса се уплаши. Значи обществото смяташе, че тя споделя леглото на Демиън? Успя да скрие уплахата си зад хладна усмивка, но не намери подходящ отговор. Приятелката й се обърна към другия край на залата, където Демиън бе обкръжен от десетина възбудени дами.

— Не мога да те укорявам, Ванеса. Коя жена би устояла на този очарователен мъж? Той е красив като греха, умее да ухажва жените и е дяволски богат. Хванала си най-желания ерген в Англия, скъпа. Може би не знаеш, но всички мамички в Лондон се опитват да го уловят за дъщерите си — засега без успех.

Ванеса се засмя принудено.

— Да, чувала съм…

— Съветвам те само да не се влюбваш в него! Само преди година лейди Уорли, горкичката, се изложи ужасно — Синклер сложи край на аферата им, а тя продължи да го преследва и да се унижава публично.

Летис се наведе към приятелката си и понижи глас:

— Вслушай се в съвета ми скъпа! Щом той ти се насити, което неизбежно ще се случи, потърси си друг богат благодетел, който ще те обсипва с нови дрехи и скъпоценности. Най-добре си намери някой стар богаташ, завърти му главата с очарованието си и се омъжи за него. Ако имаш късмет, ще попаднеш на добър съпруг и с времето дори ще го обикнеш. Ако не, ти остава перспективата да го надживееш поне с десет години.

— Нямам никакво желание да се омъжа повторно, повярвай ми — отговори убедено Ванеса.

Остана разочарована, когато Летис се сбогува много скоро и отиде да говори с други дами. Зарадва се, че е срещнала добра стара позната сред многото непознати лица, както и че Летис беше щастлива с втория си съпруг.

От друга страна обаче, разговорът я разтревожи. Щом Летис беше толкова убедена, че тя е любовница на Демиън, значи и другите мислеха така. Междувременно бе разбрала, че обществото се отнася с презрение към нея не за друго, а защото смята, че тя живее в дома на Демиън като негова метреса. Лорд Грях беше известен с многото си афери и никой не вярваше, че тя е само и единствено компаньонка, на сестра му.

Ванеса разбра, че след като изтече споразумението им и тя се върне в дома си, ще бъде заклеймена като лекомислена особа, и сериозно се разтревожи.

Внезапно й стана задушно в балната зала, шумът и многото хора я изнервиха. Възползва се от отворените врати на верандата и бързо излезе на терасата. Свежият нощен бриз охлади пламтящите й бузи. Пълната луна стоеше високо на небето и потапяше градината в сребърно сияние, ала мирната нощна тишина не бе в състояние да успокои развълнуваната й душа.

Съществуваше голяма вероятност, след като напусне Розууд в края на лятото, да се раздели завинаги с доброто си име и обществото да я отхвърли. Въпреки това не съжаляваше за решението си. Най-малкото, присъствието й бе помогнало на Оливия да си възвърне радостта от живота.

Въпреки това мисълта за неизвестното бъдеще я безпокоеше силно. Ванеса прехапа устни. Може би наистина трябваше да обмисли сериозно някое от решенията, предложени от Летис.

Мечтата да преживее голяма любов очевидно щеше да остане неосъществена. И в никакъв случай няма да се омъжи повторно — дори само мисълта да бъде изцяло зависима от неверен и може би жесток съпруг я плашеше до смърт. С малко повечко късмет обаче би могла да си намери спътник в живота, с когото да се разбира добре.

Не й бе дадено много време за размишления. Чу стъпки по каменната настилка и се обърна недоволно. Към нея, олюлявайки се, се приближаваше млад господин, син на местен аристократ, на когото я бяха представили, но не помнеше името му. Доста пийнал, той спря пред нея с дръзка усмивка и се облегна на парапета в търсене на опора.

— Ах, милейди, само да знаете колко се радвам да ви намеря сама — изрече задавено.

— Тъкмо щях да се връщам в балната зала — отвърна студено тя.

— Останете, моля ви. — Младежът сложи ръка върху нейната, за да й попречи да си тръгне. — След като лорд Грях ви пренебрегва, с радост ще заема мястото му. Ще позволите ли да ви покажа колко приятна може да бъде компанията ми?

— Съмнявам се, че желаете да чуете отговора ми, сър — отговори остро тя.

Когато младият аристократ вдигна ръка към шията й, тя реагира не толкова уплашено, колкото с гняв, и се опита да му избяга. Той не я пусна — вместо това дръзко протегна ръка да погали гърдите й. Ванеса го блъсна и се дръпна назад. Младежът изруга тихо и я сграбчи така грубо, че тя извика от болка.

И тогава се появи Демиън. Издърпа пияния по-далече от Ванеса, хвана го за яката и го вдигна във въздуха.

— Незабавно се извинете на дамата, Хенри — заповяда студено той и го стисна за гърлото.

Младежът изхърка и кимна. Демиън го пусна и той политна назад. Хвана се за гърлото и задавено промърмори няколко извинителни думи.

— А сега се махайте оттук — продължи безмилостно Демиън. — Вървете си вкъщи. Не, момче, конюшните са в тази посока — добави той и го блъсна към стълбата, водеща в градината.

Когато Хенри изчезна в нощта на несигурните си крака, Демиън се обърна към Ванеса, която разтриваше ръката си.

— При вас всичко е наред, нали?

Ванеса го погледна втренчено. Все още трепереше от ужас. Покойният й съпруг непрекъснато се забъркваше в скандали и не помисляше да я щади, но никой мъж досега не се беше осмелявал да се отнася така неуважително към нея. Демиън беше виновен, че мъжете си позволяваха подобни волности и я унижаваха!

В гърдите й пламна гняв. Той със сигурност е знаел, че ще навреди сериозно на реномето й, и въпреки това я бе направил своя метреса. Вероятно това е била основната му цел.

— Да, при мен всичко е наред. Какво си мислите? Свикнала съм да се отбранявам срещу натрапници. Направо съм щастлива, когато дамите започнат да ми се подиграват, а пияните господа си позволяват всякакви дързости!

В момента й беше все едно дали горчивите й обвинения са преувеличени, или не.

— Искате ли да си отидем? — попита тихо Демиън.

— С радост бих се махнала оттук, но ще остана и ще издържа до края. Ако си тръгна рано, ще призная поражението си, а аз не съм страхливка, чувате ли!

Ванеса вирна брадичка, мина покрай Демиън и влезе в балната зала, без да обърне внимание на въпросителните погледи на няколкото гости, станали свидетели на неприятната сцена.

През остатъка от вечерта тя се държа така, сякаш нямаше и най-малка представа, че около личността й се надига скандал. Когато Демиън най-сетне поръча, каретата, Ванеса се бе успокоила дотам, че беше способна да се отнася към него с хладно презрение. По пътя към дома двамата мълчаха упорито. Най-сетне Демиън реши да изясни положението.

— Не биваше да настоявам да ме придружите на този бал.

— Да, това беше грешка — потвърди хладно Ванеса. — Присъствието ми само подхрани слуховете, че сме любовна двойка.

— Много съжалявам, че онзи жалък глупак си позволи да ви досажда.

— Наистина ли съжалявате? Аз пък си мисля, че това ви радва. Нали жадувахте за точно такова отмъщение? Моето обществено унижение срещу това на сестра ви.

Демиън стисна зъби. Прониза го чувство за вина. В началото на познанството си с Ванеса изобщо не мислеше дали ще навреди на доброто й име. Само че оттогава беше минало много време. Днес съжаляваше искрено за обидите, които Ванеса трябваше да понесе заради него.

Ако притежаваше чувство за чест, би трябвало да освободи Ванеса от поетото задължение.

Ала той не беше готов на тази благородна стъпка — още не.

— Вредата би могла да бъде отстранена — рече твърдо той.

— О, така ли? И какво предлагате? Не виждам как бих могла да променя положението си. Мога само да го влоша. Засега съм под вашата закрила, но щом напусна Розууд, ще ме смятат за едно от многото ви отхвърлени любовници.

— Не и ако вие сложите край на връзката ни. Напротив, обществото ще започне да ви уважава, ако след изтичането на договора ни разпространя слуха, че сте ме напуснали с гръм и трясък.

Ванеса отказа да отговори. Според нея никой разумен човек нямаше да повярва на тази версия.

— Сигурно очаквате да ви благодаря на колене за отзивчивостта и великодушието — промърмори саркастично тя.

Сивите му очи я държаха в плен.

— Свободна сте да си отидете. По всяко време.

— Няма да го направя, защото не искам мама и сестрите ми да страдат — отвърна горчиво Ванеса. — Не, благодаря, милорд. Ще изпълня условията ви.

12.

— О, Ванеса, имам чувството, че седя върху разпалени въглени! Трябва най-сетне да чуя как мина балът снощи!

Оливия се яви в спалнята на Ванеса рано сутринта с камериерката си. Ванеса се обърна сънено към вратата и примигна срещу ярката слънчева светлина, нахлуваща през отворените прозорци.

— Нося ви закуска — продължи безмилостно Оливия и махна на другата прислужница, която внесе в спалнята тежка табла. — Докато закусвате, ще ми разкажете всичко за нощта на бала.

Ванеса знаеше, че Оливия няма да я остави на мира, докато не утоли любопитството си, затова Ванеса седна в леглото и мушна възглавница зад гърба си. Прясно изпечените сладки със стафиди ухаеха великолепно, но тя нямаше апетит. Изпи само чаша шоколад и се запита дали да разкрие на питомката си цялата истина за ужасната вечер.

Почти до сутринта лежа будна, мъчейки се да погледне фактите в очите. Връзката с Демиън бе навредила сериозно на реномето й в обществото и може би щеше да унищожи завинаги доброто й име…

— За какво мислите, Ванеса? — попита нетърпеливо Оливия.

Ванеса се усмихна принудено. Оливия отпрати момичетата и зачака да чуе разказа й. По-добре да я излъже.

— Вечерта мина много приятно. Съжалявам, още не съм напълно будна.

Оливия се намръщи.

— Аз обаче чух друго. Ако може да се вярва на прислугата, Демиън се е сбил заради вас. Защитил е честта ви.

Ванеса изкриви лице.

— О, това е преувеличение! Един от гостите бе пийнал повечко и стана нахален. Брат ви се видя принуден да се намеси. Малкото гости, които присъстваха на сцената, сигурно са раздули тази смешна случка до неузнаваемост — добави подигравателно тя.

— И кой беше нахалникът?

Ванеса не обичаше клюките, но Оливия явно гореше от желание да научи всички подробности.

— Доколкото си спомням, името му е Хенри Марш.

— Хенри? Как е посмял! — възмути се Оливия. — Никога не съм го понасяла. О, Ванеса, сигурно е било ужасно за вас!

— Е, не беше много приятно — призна тихо тя. — Аз обаче си извлякох ценна поука. За в бъдеще ще внимавам да не остана и минута сама с непознат господин. Като си помисля, най-умното е да стоя далече от всякакви обществени събития.

Оливия я погледна загрижено.

— Боях се, че ще се случи нещо подобно. Всъщност знаех си, че ще се изложите на презрението на обществото само защото сте гостенка в нашия дом. Демиън е виновен. Дори най-добродетелната жена на света бива заклеймена като непочтена, ако живее близо до него. Това ми е напълно ясно. Хората знаят колко порочни са мъжете от моето семейство и аз съм принудена да се държа като светица, за да не давам поводи за критика. Толкова е несправедливо! — възкликна горчиво тя.

Само преди ден Ванеса би се съгласила напълно с твърденията на Оливия. Днес обаче се бе примирила с фактите. Не мразеше Демиън, задето я е докарал до това положение. Ако беше честна, трябваше да признае, че дълбоко в себе си му е благодарна, защото я е освободил от задръжките й.

— Знам решението на проблема — продължи замислено Оливия и разтърка челото си. — Демиън би могъл да отстрани вредата, която ви е нанесъл. Би могъл да ви даде закрилата на името си, като се ожени за вас.

Ванеса избухна в смях. Какво абсурдно предложение!

— Говоря сериозно! — обиди се Оливия. — Обещайте ми да направите всичко, за да накарате Демиън да се влюби във вас. Искам да го видя принуден да помоли за ръката ви. Това би било чудесно, нали? Ще станем нещо като сестри!

Ванеса се зарадва на въодушевлението на Оливия, но планът й беше напълно абсурден.

— Задачата не е лесна, знам — продължи да разсъждава на глас Оливия. — Демиън ви харесва, и то много, но се е заклел никога да не се влюбва. Любовта, казва той, е разрушила живота на твърде много хора, включително на нашите родители. Затова се прави на недостъпен, въпреки че е имал десетки жени.

Ванеса поклати глава. Предложението на Оливия звучеше повече от смешно. Демиън Синклер не беше мъжът, който би се влюбил в жена като нея. Не биваше да забравя, че тя е сестра на смъртния му враг.

— Цял свят знае, че един донжуан не се влюбва истински — възрази тя с безгрижен тон. — Освен това аз не желая да се омъжвам повторно.

Оливия помръкна. Блясъкът в очите й угасна.

— Разбирам. Май идеята ми не беше много добра. Но много ми се иска да ми станете снаха…

Скоро Оливия се оттегли. Ванеса стана, за да направи утринния си тоалет, но бе обзета от необичайна за нея печал. Върна се в леглото и затвори очи, изтощена от безсънната нощ и хаоса на чувствата си. Никога няма да възстанови доброто си име. Колкото и грозно да звучи, най-добре е да последва съвета на приятелката си Летис и да се огледа за богат покровител…

Ванеса си заповяда да престане и се опита да подреди обърканите си мисли. Метресата на богат аристократ запазваше своята свобода и независимост. По закон съпругата беше собственост на мъжа си и имаше по-малко права от робиня. Тя зависеше напълно от произвола на своя господар. Няма да изпадна втори път в такава зависимост, обеща си твърдо Ванеса.

Не всички паднали жени се смятаха за развратници. Ако можеше да се вярва на слуховете, в Лондон живееха десетки порочни жени, натрупали богатство с най-старата професия на света. Скъпи куртизанки, за чието благоволение се бореха най-видните аристократи.

Ванеса обаче не притежаваше необходимите предпоставки, за да се нареди сред големите куртизанки на своето време. Липсваше й талант да привлече вниманието на богат мъж. Въпреки че през седмиците с Демиън беше научила много неща за плътската любов…

Демиън. Естествено.

Ванеса стисна устни. Голямата й цел беше да предпази сестрите си от нещастна женитба. Искаше да им спести собствената си жестока съдба, на всяка цена. Обвързването й с най-известния донжуан на Англия щеше да й осигури финансова независимост и да й даде възможност да помага на сестрите си. Кой би бил по-подходящ от скандалния лорд Грях, за да я научи как да си намери богат покровител и да го задържи?

Ванеса вирна брадичка и се изсмя дръзко. Ако посмееше да премине в другия свят, вече никога нямаше да се върне към предишния си живот. Освен това щяха да я принудят да се раздели със сестрите си.

Не бива да се самозаблуждава. Съмнителната й слава като дама от другия свят ще се отрази върху невинните момичета и ще намали до минимум шансовете им да си намерят добри съпрузи. Обаче — и това беше най-важното — финансовата подкрепа от страна на Ванеса щеше да ги освободи от принудата да се омъжат за нежелани мъже.

Обаче това би било чудовищна стъпка и то без възможност да се върне назад. Как би могла обаче да издържа семейството си с оскъдната заплата на гувернантка? Освен това надали щеше да си намери добро място след скандала, в който я бе въвлякъл Демиън…

Ванеса отметна завивката и стана. Докато правеше утринния си тоалет, взе решение да отиде при Демиън, преди смелостта да я е напуснала. Трябваше незабавно да поговори с него за бъдещето си. Имаше нужда от още уроци.

Демиън бе прилепил лице към гривата на кафявия жребец и го пришпорваше в луд галоп. Кипеше от гняв срещу самия себе си, заради куп прояви на небрежност и нарушения на правилата. Първо, не бе помислил, че ще изложи Ванеса на враждебността и подигравките на изисканото общество. Второ, бе подценил въздействието на дребните жестокости от страна на благородните дами и господа — те бяха отрова за душата. Трето, бе допуснал онзи млад идиот да й посегне. Същевременно се укоряваше, че не умее да контролира чувството си за вина и страстта си към Ванеса.

С надеждата да укроти гнева и желанието си Демиън препускаше през гори и поля, прескачаше жив плет и потоци, изпречващи се на пътя му, докато в главата му остана само тропотът на копитата на коня.

След дълго време намали темпото, защото жребецът заплашваше да рухне под него. Позорно беше да излива яростта си върху благородното животно. Бързата, напрягаща езда и без това не бе постигнала желания освобождаващ ефект.

Върна се в Розууд в лек тръс. Конят му беше мокър от пот. Черните облаци, които се трупаха на хоризонта, отразяваха мрачното му настроение.

Очакваше за седмица раздяла да забрави Ванеса, ала планът му да я прогони от мислите си се провали напълно. Защо, по дяволите, не можеше да се отърве от нея?

На връщане от пътуването си бе повярвал, че контролира емоциите си, ала като я видя да седи на пианото, красива и хладна, сърцето му направи огромен скок. С много мъка сдържа импулса си да се втурне към нея и да я грабне в прегръдките си.

Когато след час тя застана пред него в златната вечерна роба като зашеметяващо красива приказна кралица, той загуби ума и дума. Напрегна цялата сила на волята си, за да не я отнесе в спалнята и да я люби цяла нощ, вместо да я води на някакъв си скучен селски бал.

През цялата вечер Ванеса се отнасяше към него с хладна сдържаност. По дяволите, би трябвало да се радва, че тя приема оттеглянето му така спокойно. Сърдечността, доскоро определяла връзката им, интимността, приятелството — всичко това бе приключило точно както той желаеше. Сега обаче му липсваха знаците на приятелство, вълнуващите разговори, усмивката й…

На всичкото отгоре някакъв си пияница си позволи да й досажда. Случката не го остави равнодушен: в гърдите му пламна смъртоносен гняв, последван от див копнеж да прегърне Ванеса и да я утеши. Дълбочината на чувствата му го изуми.

Демиън се наруга ядно. Явно вървеше по пътя на баща си. Преди години се бе заклел никога да не се поддава на страстта, която едва не унищожи баща му. Никога, никога нямаше да се влюби безумно в никоя жена.

Уикендът в дома на Клюни не намали мъченията му. Все така силно копнееше да притежава Ванеса. Имаше предостатъчно възможности да се забавлява с други жени, но нито една не събуди интереса му. През цялото време беше неспокоен и нервен и копнееше да се върне вкъщи.

Демиън стисна зъби. Страхуваше се, че само една жена е в състояние да утоли парещото му желание. Нямаше смисъл да отрича, че я иска. По-добре да погледне истината в очите. Ще остави събитията да следват своя естествен ход и ще чака огънят да угасне.

Много скоро откри в далечината ездачка, която подозрително приличаше на обекта на желанието му. Надяваше се да се е излъгал, но не би. Ванеса препускаше право към него.

Демиън спря коня си и зачака. Дори във вехтия костюм за езда тя изглеждаше неземно красива. С мъка успя да наложи на лицето си равнодушна маска.

— Надявах се да ви срещна — подхвана без заобикалки тя и дръпна юздите на сивата си кобила. — Ако ми подарите няколко минути от времето си, бих искала да ви помоля за една… услуга.

— Разбира се, говорете — отвърна хладно той.

Бузите й пламнаха. Огледа се нерешително и слезе от седлото. Пусна кобилата да пасе свободно и обърна гръб на Демиън. Устреми поглед към зелените хълмове в далечината, не знаейки как да започне.

Любопитството му се изостри.

— Дълго мислих… — поде най-сетне Ванеса. — Дадох си сметка в какво положение се намирам. За съжаление връзката ми с вас е на път да унищожи завинаги доброто ми име. Мисля обаче, че имам възможност да извлека известна… изгода за себе си.

— Какво имате предвид? — попита той, когато тя се поколеба да продължи.

Ванеса пое дълбоко дъх и му хвърли бегъл поглед през рамо.

— Моля ви да ме научите как да изпълнявам желанията на един мъж.

Демиън се намръщи подозрително.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

Най-сетне тя се обърна към него, вирна решително брадичка, но не посмя да го погледне.

— Искам да ме научите как да бъда куртизанка… Искам да овладея тайните и номерата, които да ме направят привлекателна за някой разглезен любовник. Имам намерение, след като изтече срокът на споразумението ни, да си потърся богат покровител, който няма да се притеснява от миналото ми като метреса на лорд Грях.

Демиън спря да диша. Ванеса не говореше сериозно! Тя обаче продължи с тих, делови глас:

— Осъзнах, че съм длъжна да мисля практично. Една самотна жена без средства не може да очаква нищо от живота. Такъв е светът, в който живеем, и аз не мога да го променя. Мога обаче да се постарая да извлека най-доброто от ситуацията. Като дама от другия свят ще разполагам с достатъчно средства да водя спокоен живот и да подпомагам финансово сестрите си.

Ванеса млъкна за миг и разсеяно погали кобилата.

— След около два месеца споразумението ни изтича. През това време мога да се подготвя за новия си живот. Смятам, че имам немалки шансове да се сдобия с богат покровител, стига да се науча как да бъда желана. Надявам се да попадна на човек, който няма да ми е неприятен в леглото, а може и да ми хареса… Ще ви бъда много благодарна, ако ми помогнете да се подготвя. Вие имате богат опит в изкуството на прелъстяването и надали мога да намеря по-добър учител от вас.

Демиън загуби дар слово. Тя искаше той да я научи на номерата на уличниците! Да й покаже как да се възползва от тялото си, за да спечели някой богаташ!

— Накратко — заключи вече по-спокойно Ванеса, — искам да ме научите как да се продавам за пари.

Примирената й усмивка прониза сърцето му. Демиън се вкамени.

Дали молбата й не беше само хитрост, за да си поиграе с чувството му за вина? Какво разочарование — Ванеса Уиндъм да се окаже продажна като повечето свои посестрими! От друга страна обаче, тя бе намекнала, че постъпва така не от алчност, а за да помага на сестрите си… Всъщност грижата й за доброто на двете млади момичета по нищо не се различаваше от неговото желание да закриля сестра си.

Всяка друга изискана дама в нейното положение щеше да поиска от него да я вземе за съпруга, за да я обезщети за изгубеното й добро име. Вместо това Ванеса го молеше да я научи как да доставя удоволствие на други мъже. Искаше от него да я подготви за ролята, в която самият той я бе принудил да влезе.

Разумът му заповядваше да приеме предложението й с облекчение. Ако тя си намереше богат покровител, той нямаше да се обвинява, че я е опозорил. Ще се отнася към нея хладно и дистанцирано, ще гледа на връзката им само като на сделка. Така погледнато, предложението й представляваше перфектното решение на неговата дилема. Ще изживее страстта си към Ванеса, ще се наслаждава на прелестите й, без да се грижи за бъдещето й. Ще изчака, докато желанието му угасне — а това неизбежно щеше да се случи един ден, — и ще я отпрати.

Защо се колебаеше? Защо в продължение на един дълъг миг го обзе страх, даже паника? Защо сърцето му изведнъж изстина?

Демиън разтърси глава, за да прогони бушуващите в сърцето му чувства. Ала шокът се оказа твърде силен.

— Е, добре, скъпа — чу се да казва той, сякаш стоеше отстрани, сякаш беше отделен от емоциите си. — Мисля, че бих могъл да ви помогна.

Уроците започнаха още същия следобед. Демиън реши, че няма причини да чака, и решението му го изпълни с отвращение от себе си.

По прозорците барабаняха дъждовни капки. Тайната врата се отвори и Демиън влезе в спалнята на Ванеса. Тя го очакваше в креслото, все още в костюм за езда, скована и уплашена. За първи път я посещаваше през деня, а сивата светлина правеше атмосферата студена и потискаща.

Ванеса го погледна смутено. Чувстваше се по-нервна от всякога. Дори когато взе съдбоносното решение да му се отдаде, не се беше чувствала така зле. Демиън носеше бричове, ботуши и снежнобяла риза. Жакетът, жилетката и вратовръзката липсваха.

Ленивата му усмивка само увеличи нервността й.

— Няма да стане така, скъпа — подхвана той. Дълбокият, мелодичен глас и този път оказа въздействието си. — Както виждам, имаш още много да учиш. Да започнем с това, как ще посрещаш любовника си. Не ме гледай така, сякаш ти предстои екзекуция!

Взе ръката й и нежно целуна вътрешната страна на китката, където биеше пулсът.

— Първи урок: когато любовникът изяви желание да те посети, създай у него впечатление, че го очакваш, изпълнена с копнеж. Посрещни го в облекло, което разкрива прелестите ти. Да ти помогна ли да облечеш нещо по-удобно?

— И сама ще се справя — отказа Ванеса, която най-сетне си възвърна дар слово. Беше твърдо решена да остане делова, какъвто беше Демиън. Няма да се притеснява, че той говори за други любовници. Тя сама го бе помолила да й разкрие тънкостите на сексуалните отношения и той изпълняваше желанието й.

Стана и се запъти към гардероба. Демиън зае мястото й на креслото.

— Никога не забравяй, че ти олицетворяваш обещанието за сексуални наслади — продължи все така делово той. — За да го постигнеш, създай интимна атмосфера. Изиграй театрално представление. В камината гори буен огън, свещи разпръскват мека, приглушена светлина. Предложи на госта си чаша внимателно затоплен коняк от любимата му марка. Все дреболии, които обаче ще му покажат колко се радваш на посещението му.

— Ами ако е светъл ден? — попита тя и извади от гардероба кремаво копринено неглиже.

Греховната му усмивка беше неустоима.

— Дневната светлина изисква малко повече фантазия, но правилата са същите. Мисли единствено как да вдъхнеш на госта си усещането, че е единственият мъж на света, когото желаеш. Единственият, който ускорява ритъма на сърцето ти.

Само ти ми вдъхваш такива чувства, помисли си Ванеса и се скри зад паравана, за да свали костюма за езда.

— Онова, което правиш сега, е напълно погрешно — спря я Демиън. — Вместо да се криеш зад паравана, превърни събличането в изкусителна сцена. Сваляй всяка дреха подчертано бавно и с еротични намеци. Целта е да ме омагьосаш с прелестите си, не разбираш ли? Събличането ти е еротична игра, с нея възбуждаш мъжа.

Ванеса го погледна изненадано.

— Нима за теб всичко е игра?

Демиън небрежно вдигна рамене.

— Любовният акт не е нищо повече от игра, скъпа. Ако искаш да си спечелиш богата клиентела, трябва да овладееш тази игра до съвършенство.

Ванеса страхливо се запита дали някога ще бъде в състояние да гледа на интимната връзка със същия хладен разум като Демиън. Облече набързо коприненото неглиже и излезе иззад паравана.

Той я огледа замислено.

— Ако наистина искаш да станеш велика куртизанка, трябва да загърбиш предразсъдъците си, ангеле.

Стана, хвана я за ръка и я отведе пред голямото кристално огледало. Застана зад нея, извади фуркетите от косата й и разпусна златнорусите къдрици по гърба. Прегърна я, отвори перлените копченца на копринения халат и разголи тялото й пред нейния и своя поглед. В очите му блесна възхищение.

— Имаш страхотно тяло. С разкошни форми, но стройно. Сякаш е създадено специално, за да възбужда мъжете. Не бива да го криеш.

Ванеса трепереше. Погледът му изгаряше кожата й. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и тя изохка тихо.

— Недей, ангеле, не затваряй очи. Наслаждавай се на гледката.

Демиън вдигна косата й, целуна я по тила и свали неглижето от раменете й. Меката коприна падна на пода с тихо шумолене.

— Погледни колко си красива — помилва я гласът му.

Ръцете му погалиха гладкия гръб, спряха върху закръглените хълбоци, върнаха се обратно и се сключиха около гърдите й. Зърната им моментално щръкнаха, зажаднели за ласки.

— Имаш тяло на изкусителка — продължи да шепне Демиън. Езикът му се потопи в ухото й. — Тази великолепна гледка е в състояние да подлуди всеки мъж.

Ванеса въздъхна тихо. Клепачите й натежаха. Демиън я притисна към възбудата си.

— Не затваряй очи. Гледай!

Тя се подчини. Погледна се и се изненада от тъмното желание в очите си. Той играеше с гърдите й, палците му кръжаха около втвърдените зърна. Ванеса следеше движенията на пръстите му и желанието й растеше с всяка секунда.

Демиън започна да целува тила й и тя отметна глава назад. Желанието я направи слаба и безволна. Кръвта пулсираше в тялото й все по-гореща. Заливаха я вълни на наслада, особено когато усети нежно захапване по крайчето на ухото.

— Искам да те докосвам цялата — шепнеше дрезгаво той. — Искам да те целувам, да те милвам, да те хапя… Искам да те притежавам цялата.

Търсещите му устни непрекъснато увеличаваха насладата й. Самообладанието й изневери, тя се облегна безпомощно на гърдите му, разтопи се под топлината на силното му тяло. Безмилостен, той продължаваше да дразни зърната на гърдите й, да го разтрива внимателно между палец и показалец, докато сладката болка стана непоносима.

Макар и замаяна от преживяването, Ванеса следеше в огледалото еротичната игра на пръстите му. Преди да срещне Демиън, не подозираше какво блаженство може да й създаде мъжът. Треперещата, трескава жена в огледалото й беше непозната.

Без да бърза, Демиън плъзна ръце по корема й, после мъчително бавно продължи надолу и намери влажното място между бедрата. Пръстите му разделиха светлите косъмчета.

Ванеса простена и той се усмихна тържествуващо.

— Ето го и втория урок, скъпа. Жената, която се наслаждава на акта, възбужда мъжа до крайност. Покажи ми колко харесваш ласките ми.

Демиън мушна два пръста в отвора й и Ванеса почти изпищя. Пламъците на желанието заплашваха да я погълнат.

— Да, така е добре… отдай се…

Ванеса трепереше в треска. Вече не мислеше за нищо друго, само за своето блаженство. Дишаше тежко и гърдите й се полюляваха предизвикателно.

И тогава внезапно се пръсна в експлозивен оргазъм. По тялото й се разляха горещи вълни. Демиън обаче не престана да я измъчва с умелата игра на пръстите си.

Когато тя падна безсилна на гърдите му, Демиън се възползва от упоението й, хвана я за раменете и я отведе до стената. Наведе я напред и сложи ръцете й върху тапета. Застана зад нея и бързо разкопча панталона си.

Ванеса усети твърдата му мъжественост върху дупето си и се уплаши. Още повече обаче я уплаши собственото й необуздано желание, когато разбра намерението му. Той щеше да я люби в тази необичайна поза и тя гореше от желание да преживее нещо ново.

Напрегна се, но Демиън пошепна дрезгаво в ухото й:

— Спокойно, любов моя…

Безмълвна и безпомощна, Ванеса опря ръце на стената. Демиън разтвори бедрата й и внимателно вкара пламтящата главичка на члена си в утробата й.

— Отвори се за мен — заповяда той.

Ванеса простена от наслада, когато той се заби дълбоко в тръпнещата й плът и започна да се движи. Демиън обхвана бедрата й, за да не я изгуби. Плъзгаше се в нея с хипнотично бавни движения, изтегляше се назад и пак нахлуваше навътре. Ванеса никога не бе преживявала това сладко мъчение и му се наслаждаваше с цялото си същество.

Желанието й пламтеше като адски огън. Копнееше да го усети още по-дълбоко в себе си и се стремеше да се нагоди към движенията му. С всеки дълбок тласък дишането й се ускоряваше. Демиън обхвана треперещите й гърди и започна да ги мачка, без да престава да се забива в нея.

Могъщата вълна на екстаза я заля неочаквано и се затвори над главата й. Тя се пръсна на хиляди парченца, но продължи да приема мощните му тласъци и го увлече във водовъртежа на собственото си освобождаване. Чу стона му, усети тръпките на неговото разтоварване. Виковете й се удариха в стените на спалнята.

Без предупреждение Демиън се отдръпна рязко. Безсилна, Ванеса се облегна на стената. Как копнееше за утешителната топлина на ръцете му…

— Началото не беше лошо, скъпа. — Спокойният му глас проникна в замайването й. Ванеса го погледна крадешком. Той стоеше на разстояние от нея и съвсем спокойно закопчаваше панталона си. — С още малко упражнения ще станеш кралица на куртизанките.

Хладната забележка извика на бял свят всичките й грозни спомени. Ванеса потръпна, сърцето й се разкъса от отчаяние. Демиън обаче бе направил точно онова, за което го бе помолила. Учеше я как да използва тялото си, за да утолява ненаситния му глад. С тези свои действия той разруши напълно илюзиите й за интимност помежду им. Неговата страст беше рутинна. Изпълняваше обещанието си, нищо повече.

По голото тяло на Ванеса пролази студенина. Никога досега не се беше отдавала така цялостно. Никога не беше изпитвала толкова дълбоко удовлетворение. Но вместо да се радва, стоеше до стената и трепереше от студ.

13.

Ванеса извлече горчива поука от болезненото си преживяване. Във връзката й със скандалния лорд Грях нямаше място за чувства. Той бе изявил готовност да я подготви за бъдещия й живот с някой богат покровител и тя трябваше да се задоволи с това.

Демиън се прояви като превъзходен учител. Досега Ванеса се бе наслаждавала на любовните радости само нощем, сега се прибавиха и следобедите. Докато Оливия беше заета с бани и масажи, Демиън посвещаваше Ванеса в изкуството на прелъстяването.

Научи я на всички номера и трикове на опитните служителки на любовта. Показа й как да очаква любовника си изтегната в изкусителна поза на шезлонга, как да му поднася коняк, как да парфюмира тайните места по тялото си.

Разкри й колко важна е предварителната любовна игра, за да възпламени страстта на мъжа и да го задържи.

— Физическата любов е изкуство и ти трябва да го овладееш във всичките му нюанси — каза й той още в началото на уроците.

— Не каза ли, че това е игра?

— Игра и още нещо — усмихна се Демиън. — Внимавай сега…

Научи я как да предизвика буря от чувства в тялото на мъжа, да го доведе дотам, че всичко в него да се пръсне.

— Твоето тяло говори свой собствен еротичен език. Начинът, по който се движиш, по който реагираш на милувка, може да вдъхне на мъжа чувството, че е цар или жалък просяк. Всяко твое докосване му дава увереност, че ти доставя огромно удоволствие. Очите ти омекват, ти трепериш, шепнеш името му… А когато те докосне, показваш как нежността му те разтапя.

Умението му да удължава предварителната игра не преставаше да я учудва. Той беше магьосник, който будеше за живот най-тъмните й желания.

Следващите дни минаха в постоянно опиянение. Когато Демиън я гледаше с пламтящи очи и й позволяваше да усети дивата му страст, тя се изкушаваше да мисли, че той я желае истински. Въпреки това си забраняваше да мечтае за други отношения помежду им.

Той я научи колко е важно да опознае мъжкото тяло. Накара я да го съблича бавно и да го възбужда. Излегна се гол върху шезлонга и й заповяда да го докосва и да опознае тялото му.

Първия път Ванеса остана шокирана от смелостта си. Цялата трепереше от очакване. Той лежеше пред нея като гръцки бог. Задъхана, тя се възхищаваше на безупречното му тяло. Особено я възхити ерекцията му, която сякаш я канеше да го помилва.

Усмивката, полузатворените очи — той я привличаше като магия. Без да отделя поглед от нея, той плъзна ръка към набъбналия си член.

— Харесва ли ти, скъпа?

— О, да — пошепна тя с пресъхнало гърло.

— Тогава ела при мен и ми покажи колко ти харесва.

Полазиха я тръпки. Ванеса приседна до него, но Демиън не направи опит да й помогне.

Тя сложи ръце върху гърдите му и започна да опипва твърдите мускули под топлата кожа. Внимателно слезе надолу, помилва бедрата и се насочи към пулсиращата му мъжественост.

Заля я вълна от наслада. Връхчетата на пръстите й се плъзгаха все по-бързо върху горещата плът, гъделичкаха скритите нервни окончания. Ванеса бавно сключи пръсти около члена му, поглади кадифената обвивка. Усети как кръвта нахлу в главичката, как се издуха вените, как се опънаха мускулите. Увеличи темпото, като се стараеше да върви в крак с треската, която пулсираше в слабините й.

Погледът на Демиън се замъгли, дишането му стана тежко.

— Усещаш ли как ме разтреперваш?

— Не мога да чакам — пошепна умолително тя.

— Тогава не чакай — отвърна той дрезгаво.

Ванеса повдигна полите на утринната си рокля, коленичи с разтворени бедра върху него, спусна се бавно върху мъжествеността му и изстена, когато го прие в себе си.

Той повдигна бедрата й и зачака.

Ванеса изпъшка.

— Колко дълбоко искаш да ме усетиш в себе си? — попита предизвикателно той и вдигна хълбоци.

— Още по-дълбоко… моля те…

Демиън се подчини и Ванеса напълно забрави света около себе си. Пламъците на страстта се издигаха неудържимо, тя се извиваше страстно и триеше слабините си в неговите.

Умоляваше го да я освободи от напрежението, докато той най-сетне се смили, надигна се насреща й, заби се дълбоко в нея и ускори темпото до непоносимост. Ванеса също се задвижи по-бързо, за да стигне до върха. Двамата се извиваха в еднакъв ритъм, тласкани от засилваща се страст, докато тя изхълца задавено, изпищя и рухна върху него, треперейки с цялото си тяло. Скри лице върху рамото му, за да задуши виковете си.

Когато най-сетне изплува от мрака на опиянението, тя се видя да лежи изтощена върху него, докато той все още беше в нея, твърд и огромен.

Развеселеният му глас проникна през гъстата мъгла около нея.

— Усърдието ти е ласкателно, сладката ми. Следващия път ще се занимаем специално с изкуството да се владееш.

След тези еротични срещи Ванеса оставаше без дъх. Все по-трудно и ставаше да се предпазва от Демиън. С ужас усещаше как той я завладява все повече. Този мъж беше като силна дрога, която я опияняваше и я правеше зависима.

Много по-опасни бяха обаче бързо засилващите се други чувства, които той будеше у нея. Нежността му беше застрашителна. Тя се наслаждаваше на тихите мигове на изтощение в прегръдките му, след като се бе изразходвала докрай в еротичната игра, макар да знаеше, че е длъжна да затвори сърцето си и да прогони всички нежни чувства към него. Защото в противен случай беше изгубена.

Той разговаряше с нея и за практични неща, за правилата, към които трябваше да се придържа в бъдещия си живот на издържана жена. Описа й как ще я посрещат в блестящите салони и елегантните бални зали. Посъветва я да иска от покровителите си ответни услуги: бижута и елегантни дрехи, хубава къща, карета и коне. Отново и отново подчертаваше колко е важно да се показва щастлива от близостта на своя покровител, да участва с интерес в разговорите, дори да са незначителни. Научи я как да флиртува дори с най-самовлюбените парвенюта, които се опитват да я ухажват, как да се възхищава на всяка тяхна дума дори когато е ужасена от празноглавството им. Накратко, Демиън я научи да извлича възможно най-голям капитал от природните си дарби.

— Красотата, разбира се, е предимство, но красотата не прави жената желана.

— Щом не е красотата, какво тогава?

— Цяла поредица от привлекателни качества: ум, очарование, жизненост, елегантност, еротично излъчване. Поведението на жената е много по-вълнуващо от физическите й прелести. Даже една сива мишка може да има неустоимо въздействие, ако представи други ценности.

Ванеса го огледа изпитателно.

— Някога намирал ли си някоя жена неустоима?

Демиън изкриви устни в иронична усмивка.

— Няколко. За известно време. За мен е важно да не удължавам ненужно интереса си към една конкретна жена.

Ванеса замълча. Спомни си какво й бе казал Демиън, за да обясни защо известно време не е идвал в леглото й: „Нашата връзка стана твърде гореща за мен…“

Затова се е отдръпнал. Интимността между двамата го е стреснала, затова е решил да се отдалечи от нея, за да не се обвърже емоционално.

Сърцето й се сви от болка. Не искаше да го загуби, но знаеше, че не може да си позволи лукса да го има.

В часовете, когато той делово й изброяваше с какви хитрости да завоюва вниманието на покровителя си, Ванеса страхливо се питаше дали ще има сили да превърне плана си в действителност.

Мисълта да се отдаде на друг мъж й причиняваше огромна неловкост. В ролята на покровител си представяше само Демиън.

Въпреки това преценяваше ситуацията разумно. След като е била под закрилата на скандално известния лорд Грях, със сигурност ще си намери бързо друг покровител, който ще й даде възможност да осигури бъдещето си и това на сестрите си.

Имаше моменти, когато я нападаха съмнения дали е избрала правилния път, но тя енергично прогонваше всички свои опасения. Имаше много названия на ролята, за която се подготвяше: фаворитка, райска птица, конкубина, метреса… ала негримираната истина беше, че тя се подготвя за професията на продажна жена. Скъпа, елегантна, но в крайна сметка курва. Вече не можеше да си позволява морални скрупули и сантименталности.

Нямаше да е първата жена, която печели прехраната си в леглото. В Лондон живееха десетки успешни куртизанки, които благодарение на красотата и острия си ум се бяха научили да стоят на собствените си крака. Впрочем, ролята на метреса беше много по-приятна от ролята на съпруга, която с женитбата си губеше правата си върху имуществото, децата, дори върху тялото си.

В много отношения животът на куртизанката предлагаше повече свобода. Вече няма да се подчинява на строгите закони във висшето общество, лицемерието и предразсъдъците на изисканите дами няма да я засягат.

Тези размишления й помогнаха да научи уроците, преподавани от опитен учител като Демиън.

— Ти си талантлива ученичка, скъпа, но да знаеш, че имаш още много да учиш. Едва сме започнали да изследваме дълбините на страстта ти…

Демиън й показа какво удоволствие доставят масажите с ароматни масла. Един следобед разпростря чаршаф върху лежанката и й заповяда да се съблече. Ванеса му предложи той да легне гол върху чаршафа, но Демиън не се съгласи.

— Сега ти си наред. Отпусни се и усвоявай урока. Добре е да се научиш да се възбуждаш сама, за да знаеш как най-добре да възбудиш любовника си.

Заповяда й да легне по корем и я натри с ароматно масло: първо тила и гърба, после кръста, дупето и бедрата. Масажираше я в мек ритъм, движенията на топлите, лениви ръце бяха невероятно чувствени. После я помоли да се обърне, за да масажира гърдите й.

Ванеса трепереше неудържимо. Вълшебните му ръце слязоха към краката й. Демиън разтри малко есенция върху дланите си и започна да масажира бедрата. Напредваше бавно към центъра на женствеността й и там спря. Погледна я и пламъкът в очите му я опари.

— Ако имаш нещастието да попаднеш на любовник, който не може да те възбуди и не овлажнееш, използвай този метод.

Мазните му пръсти проникнаха в нея, палецът помилва перлата на сладострастието. Ванеса затвори очи и се надигна да приеме пръстите му. Опитните му движения бързо я издигнаха в небето на екстаза.

Ароматните масла не бяха единствените стимуланти, които познаваше Демиън. Един следобед той показа на Ванеса колко прекрасно е да използват в любовната игра рози.

Първо й нареди да свали роклята си и да остане само по корсет и чорапи. Ванеса се погледна в огледалото и се изчерви. Гърдите й се подаваха от дантеления корсет, виждаха се дори зърната им. Над жартиерите се виждаха интимните й части.

— Напомни ми да ти купя подходящи дрехи, когато отидем в Лондон — проговори Демиън, който я наблюдаваше замислено. — Този корсет е твърде скромен за предизвикателното въздействие, което искаш да постигнеш.

Ванеса го погледна въпросително.

— Ще отидем ли в Лондон?

Демиън присви очи.

— Столицата е подходящото място да започнеш търсенето на покровител. Засега си компаньонка на сестра ми, затова ще действаш дискретно, но моето желание е да се научиш да се движиш непринудено в света на този тип дами. Ще ти опиша, разбира се, и опасностите, на които се излагаш, като живееш близо до подземния свят.

— Кой би бил по-подходящ учител от скандалния лорд Грях! — засмя се Ванеса.

— Хайде, ела при мен.

Демиън седеше удобно във високия стол и държеше червена роза с дълга дръжка. Ванеса застана пред него.

Жадният му поглед обходи голите й гърди и слезе към слабините. Усмихна се леко и игриво плъзна розата по нежната кожа на гърдите й. Зърната им моментално щръкнаха. Отвори леко краката й и мушна розата между набъбналите срамни устни.

Ванеса изохка тихо. Демиън откъсна едно цветно листче и й го подаде.

— Сега е твой ред.

— Какво да правя?

— Достави си удоволствие.

Бузите на Ванеса пламнаха още по-силно. Демиън изобщо не се трогна от смущението й.

— Нищо чудно да попаднеш на любовник, който не мисли за твоите потребности. Научи се да се самозадоволяваш, защото не всички мъже умеят да задоволяват жените.

Ванеса се подчини колебливо. Прокара нежното листче между срамните си устни и го погледна учудено. Не бе очаквала да я прониже такава сладостна тръпка. Очите й се замъглиха.

— Това е… грях.

— Само почакай — отговори дрезгаво Демиън. — Ще видиш как ще те възбуди. Хайде, продължавай. Представи си, че моите пръсти те докосват и стимулират.

Ванеса го погледна втренчено и продължи да плъзга розовото листче по интимните си части. Разкри й се свят от забранени усещания. В тялото й пламна горещина. Цветното листенце закръжи около перлата на желанието й и се намокри от соковете на възбудата й.

Демиън я гледаше с потъмнели от страст очи.

— Възбужда ли те това?

— О, да, но е различно… ти го правиш по-добре.

Демиън се усмихна лениво.

— Чувствам се поласкан. Май си готова за следващия урок.

Отстрани ръката й, наведе се и целуна влажния център на женствеността й. Ванеса се вцепени.

— Знаеш ли колко обичам аромата на рози? — попита с кадифено мек глас Демиън.

Очите му пламтяха като течно сребро. Съблече я изцяло, отведе я до леглото, положи я върху сатенения чаршаф и й показа в каква поза да застане. Златната й коса падаше като коприна по голите рамене. Демиън сложи възглавница под таза й и разтвори бедрата й.

През цялото време погледът му остана втренчен в очите й.

— Сега ще разбереш каква наслада може да ти достави греховното декадентство.

Не смеейки дори да диша, Ванеса очакваше той да изпълни обещанието си.

Гол и възбуден, Демиън коленичи между бедрата й, но не направи опит да проникне в нея. Първо се наведе към гърдите й.

Езикът му закръжи около едното зърно, което моментално щръкна. Ванеса изстена от наслада.

— Сега ще ти покажа как да подлудиш мъжа — пошепна той, опрял лице върху гърдите й.

Езикът му затанцува около зърната на гърдите, облиза ги, устните му ги засмукаха, зъбите ги загризаха. Ванеса стенеше. Чувствителните й гърди нямаше да издържат дълго на това сладко мъчение. Устата му се плъзна надолу, покри тялото й с пърхащи целувки. Езикът му вкусваше всяка издатина, зъбите му се заравяха в меката й плът, докато тя цялата трепереше от непоносима възбуда.

Демиън придружаваше милувките си с чувствен шепот, който я възбуждаше не по-малко от жадния език и горещата уста.

— Искам да целуна всяка частица от прекрасното ти тяло. Да вкусвам трескавата ти кожа, докато изгубиш съзнание. Искам да чувам стоновете ти, а после и викове от наслада…

Ванеса виждаше пред себе си картини, една от друга по-грешни, вълните на насладата я отнасяха все по-далеч. Между бедрата й потече топла влага. Горещият му дъх опари кожата на корема й и той усети мъчителното й желание.

Най-сетне мушна ръка между краката й. Пръстите му се потопиха в медена сладост. Горещият език се плъзна по вътрешната страна на бедрата и те затрепериха неудържимо. Копнежът в тялото й стана непоносим. Устата му се придвижи към слабините й.

— Сега ще те любя с уста…

Демиън зарови глава между краката й, вдъхна дълбоко тръпчивите аромати на тялото й и започна да я целува. Устните му минаваха подчертано небрежно над влажния отвор.

Ванеса изпъшка и се опита да се изплъзне от забраненото докосване. Той хвана здраво китките й и не й позволи да мърда. Наведе се отново над нея с пламтящи от страст очи.

Езикът му се плъзна по срамните устни, покрили като листенца тесния отвор. Започна да ги целува, засмука тръпнещата мека плът и я потопи в море от блаженство.

Непознаван досега екстаз й отне дъха. Във вътрешността й проникваха огнени стрели и караха плътта й да трепери. Някъде много отдалеч дрезгавият му глас проникна в съзнанието й, изпълни я с еротични думи. Зъбите му нежно захапаха подутите срамни устни и тя го замоли да я освободи от непоносимото напрежение.

— Демиън… — шепнеше безсилно тя и се извиваше под милувките му.

Езикът му продължи да облизва влажния отвор, потопи се вътре и се отдръпна. Демиън изглеждаше решен да й изтръгне най-дълбоките тайни на екстаза. Мъчението стана непоносимо. Тя се надигна насреща му и утробата й запулсира в диво блаженство, потопена дълбоко в устата му. Тогава той най-после се смили, надигна се, покри я с горещото си тяло и проникна дълбоко в нея.

Само след няколко тласъка в утробата й се събуди ново желание. Тя се притисна към него, нагоди се към ритъма му. Той повдигна бедрата й и нахлу още по-мощно в нея.

Надавайки гърлени викове, Ванеса отново стигна до експлозия и тялото й се разтърси от силни тръпки.

Тогава и Демиън загуби самообладание. Слабините му запулсираха все по-силно и той се разтовари дълбоко в нея с животинско ръмжене. Рухна отгоре й, изтощен до крайност, неспособен да се помръдне. Постепенно треперенето на телата им се уталожи, но двамата дълго лежаха в прегръдките си. Ванеса бе потънала в мечти, а Демиън изпитваше пълно задоволство и му се искаше да остане така до края на живота си. Пръстите му се плъзгаха нежно по влажната й кожа, която постепенно се охлаждаше.

Той си наложи да се отдели от нея и се претърколи по гръб. Усети болка — ноктите й бяха оставили кървави следи по кожата му. Споменът за необузданите й викове от наслада го накара да се усмихне мрачно. Той й помогна да изживее най-висшето удоволствие, отведе я в рая на плътската наслада — и сам се изгуби в този рай.

Беше голяма грешка да смята, че ако се забавлява с нея достатъчно често, бързо ще й се насити. Надяваше се с времето близостта й да му омръзне. Планът му претърпя жалък провал. Желанието му ставаше все по-силно, гладът — още по-ненаситен. Доскоро не смяташе това за възможно. Ала сега изпитваше диво желание да я притежава, да я люби отново и отново, да я бележи със своя печат, да я направи зависима от него, както той беше зависим от нея.

Демиън се наруга на ум. Незабавно трябва да отведе Ванеса в Лондон. Колкото по-бързо й намери друг покровител, толкова по-скоро ще се освободи от нея.

Помъчи се да прогони тревогата, която го обзе. Бе приключил безброй афери без капчица съжаление и моментално бе забравил съответните дами. Надяваше се да приключи и тази без особени емоционални сътресения.

Демиън сърдито прогони мисълта как ще реагира, когато Ванеса се отдаде на друг мъж. Ще й даде благословията си, стига тя да си намери покровител, който ще оцени по достойнство духа и очарованието й. След това ще е свободен и най-сетне ще намери душевен мир.

14.

Уговориха се да потеглят за Лондон следващия понеделник. Демиън заяви, че важни сделки изисквали присъствието му в града. Когато предложи Ванеса да го придружи, за да направи някои покупки, Оливия се съгласи с въодушевление. По нейно мнение гардеробът на компаньонката й спешно се нуждаеше от обогатяване и обновяване.

Ванеса се притесняваше да остави подопечната си сама в Розууд. Оливия обаче настоя да си остане вкъщи и се обоснова, че още не се чувствала достатъчно силна за пътуване до столицата.

Макар и неохотно, Ванеса си приготви багажа и се утеши с мисълта, че само след няколко седмици задълженията й на компаньонка ще приключат. Освен това Демиън бе обещал, че няма да останат в Лондон повече от пет дни. От друга страна, беше хубаво да остави Оливия за малко сама, за да се почувства самостоятелна.

Ванеса смяташе да помоли брат си по време на отсъствието й да прекрати тайните си посещения в Розууд. Последната седмица не го беше виждала и предполагаше, че стои на разстояние, за да не бъде открит от лорд Синклер. Възможно беше също най-сетне да е успокоил съвестта си и да се е оттеглил окончателно.

Следобедът, преди да заминат, тя седеше в градината с книга в ръка под сянката на старо дърво. Обри се появи най-неочаквано. Ванеса се огледа страхливо, но градината беше пуста.

— Къде беше цяла седмица? — попита тя, когато момъкът седна до нея на пейката. — Надявах се да си се отказал и да си заминал.

Обри сърдито поклати глава.

— Не мисля да заминавам. Просто бях много зает. Знаеш ли, започнах работа.

Ванеса го изгледа недоверчиво.

— Шегуваш се.

Обри болезнено изкриви лице.

— Тъжно е, когато и собствената ти сестра не ти вярва. Да, сестричке, наистина започнах работа. Назначен съм като секретар на богат търговец, който наскоро купи Брантли Хол. Казва се мистър Джонас Гудуин. Короната ще го удостои за заслугите му с титлата барон и най-голямото му желание е да влезе във висшето общество. Аз го уча как да се държи като джентълмен.

Смаяна, Ванеса само клатеше глава. Нямаше да се изненада повече, ако Обри й беше казал, че е бил на луната и се е върнал.

— И така, аз съм частният секретар на мистър Гудуин — заключи тържествено брат й. — Трябва обаче да призная, че ролята ми се ограничава до съвети за поведението му в обществото. Не съм подходящ за секретар, нали знаеш? Гудуин е страшно горд да има служител виконт. Е, какво ще кажеш, Ван? Езика ли си глътна? — попита шеговито той.

— Трудно ми е да повярвам — призна тихо тя. — Какво те тласна към тази стъпка?

Обри я погледна сериозно.

— Надеждата да се спася, като честно си изкарвам хляба. Винаги си ми казвала да си потърся смислено занимание. Може би това е моят шанс. Крайно време е да започна да се държа като възрастен човек и да поема отговорност, вместо да разчитам ти да ме измъкваш от трудностите. Назначението при Гудуин е много изгодно финансово. Получавам добро възнаграждение и много скоро ще започна да плащам на кредиторите си.

Обри сведе поглед към ръцете си и понижи глас.

— Постъпих ужасно безотговорно, като се съгласих да живееш в дома на Синклер. Никога няма да мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен. Но ти обещавам да сторя всичко по силите си, за да се покажа достоен за жертвата ти.

Ванеса преглътна мъчително. Лекомисленият й брат наистина бе на път да стане възрастен човек. Дано най-сетне промени живота си, помоли се безмълвно тя. Досегашните й усилия не бяха дали плодове. Дано този път добрите му намерения издържат по-дълго.

— Като те слушам да говориш така, съм готова да повярвам, че скоро ще си възвърнеш душевния мир — подхвърли уж небрежно тя.

Обри кимна напълно сериозно.

— Ще положа всички усилия, за да променя отношението на Оливия към мен. Вероятно няма да успея да си възвърна уважението й, но много искам да остана близо до нея. Брантли Хол е само на десет мили оттук и мога да я посещавам от време на време, разбира се, тайно. Докато Синклер не знае нищо и Оливия е съгласна да ме вижда.

— Трябва да знаеш, че утре заминавам със Синклер за Лондон — съобщи Ванеса, толкова смаяна от плановете му за бъдещето, че за малко да забрави защо искаше да го види.

Обри се намръщи подозрително.

— Не е ли малко… недискретно? Тук, в провинциалното му имение, живееш като компаньонка на сестра му, но да отидеш с него в града…

— Ще живея в градската ни къща. Ще останем само няколко дни. Смятам, че през това време трябва да стоиш далече от Оливия, братко.

— Защо?

Ванеса го погледна право в очите.

— Досега не възразявах срещу посещенията ти, защото оказваха положително въздействие върху момичето. Но дамата винаги се виждахте в мое присъствие. Не искам отново да й причиниш болка, при никакви обстоятелства.

В очите му светна мъка.

— Все още не ми вярваш, нали? Аз обичам Оливия, чуваш ли. По-скоро ще си изтръгна сърцето от гърдите, отколкото отново да нараня чувствата й.

Ванеса го гледаше в нерешителност. Досега се отнасяше скептично към любовните клетви на брат си, но кой знае, може би те наистина идваха от сърцето му? Имаше ли право да се противопоставя на връзка, която ще допринесе за щастието, а може би и за оздравяването на Оливия?

— Ти знаеш ли какво желае тя? — попита Обри и сложи край на дългото мълчание.

— Не. В последно време не сме говорили за теб.

— Тогава я попитай, моля те. Ако тя желае да стоя далече от нея, ще го направя. — Обри се изправи. — Знам колко ти е трудно да ми повярваш след всички бели, които направих, но бъди сигурна, че ще се поправя.

След като Обри си отиде, Ванеса седя дълго под сянката на старото дърво, замислена върху думите на брат си. Истинската любов беше способна да промени напълно един човек и брат й май наистина беше на път да се промени. От любов към Оливия той бе направил щателен преглед на живота си и бе взел решение да стане по-добър човек.

Ако лекомисленият й брат беше способен да промени отношението си към живота, защо силен мъж като Демиън Синклер да не е способен да стори същото? Да, Демиън беше жаден за забавления светски лъв, но не беше лош и зъл, за какъвто го смяташе в началото.

Той би могъл да заживее много по-смислено от сега, разсъждаваше Ванеса. С богатството и влиянието си би могъл да прави добро. За да се промени обаче, трябваше да има сериозни причини. Почти не съществуваше надежда лорд Синклер да изгуби сърцето си по някоя жена. Той нямаше да го допусне. Освен ако…

Мисълта, че Демиън може би е способен да обича истински, прониза болезнено сърцето на Ванеса. Тя си заповяда да прогони подобни измамни надежди. В момента не можеше да се отдава на романтични мечти.

Единственият изход за нея беше да приключи тази връзка бързо и безболезнено. Крайно време беше да отиде в Лондон и да си потърси богат и по възможност мил благодетел.

Само така ще си възвърне душевния мир. И ще се опита да забрави, че някога е била обсебена от магичния лорд Грях.

Пътуването до Лондон мина приятно. Ванеса отлично забеляза как с наближаването на столицата Демиън става все по-мрачен и сърдит, но се преструваше на нищо неподозираща. Той я остави в градския дом на семейство Ръдърфорд. В къщата постоянно живееха двама слуги и тя ги помоли да й приготвят баня и да подредят стаята й. Трябваше бързо да се преоблече и да отиде при Демиън.

Само след час тя го придружи на театрално представление в Дръри Лейн. След театъра отидоха в гримьорната, където младите актриси си уговаряха срещи с разглезените лондонски контета. Демиън я изпрати до вкъщи и двамата се сбогуваха официално.

На следващия ден той й показа няколко известни игрални салона, където се играеше на високи залози.

— Съветвам те да научиш правилата на хазартните игри — подхвана той. — Ако придружителят ти има склонност към хазарта, вероятно ще прекарваш много вечери в подобни заведения.

Ванеса усети болезнено пробождане в сърцето — не толкова заради бъдещето, което Демиън рисуваше пред нея, а заради подчертаното му равнодушие. Погледът му остана непроницаемо хладен, у него нямаше и следа от предишната нежност. Тя си заповяда да се престори, че пребиваването в Лондон й доставя голямо удоволствие.

Вечерта отидоха на бал с маски. Демиън й даде възможност да наблюдава как дамите ласкаят жертвите си, как използват женските си прелести, за да замаят главата на плячката.

Целта на тези посещения е да опознаеш живота на дамите, издържани от богати покровители, обясняваше Демиън. Представи й елегантния сенчест свят на удоволствията и разврата, царството на разюздаността, в което той се движеше със същата самоувереност, както в блестящия, сковаван от норми и традиции свят на аристокрацията. Ванеса се запозна с обратната страна на изисканото общество. В този сенчест свят господата обожаваха метресите си и говореха с пренебрежение за съпругите си.

За да й покаже какви опасности крие такъв живот, Демиън я отведе в Ковънт Гардън — скандално известния квартал на удоволствията. Там се забавляваха обикновените граждани. Ванеса видя сводници, които изглеждаха невинни и безобидни като монахини, и евтини уличници с хлътнали бузи и болни тела.

По какво всъщност се различавам от тях? — запита се горчиво тя. Може би по това, че ще продавам тялото си на онзи, който предложи най-много, и ще упражнявам най-старата професия в луксозни условия. И най-важното: ще бъде независима.

Ванеса беше много благодарна на Демиън, че й е толкова добър учител. Дори да не одобряваше избора й, той не го казваше. Ако понякога откриваше в очите му гняв или тъга, бързаше да си каже, че се е излъгала.

Дните и нощите й бяха изпълнени с разнообразни занимания. Демиън я отведе при дискретна шивачка, която работеше за дами със съмнителна слава. Ванеса получи съвсем нови тоалети, един от друг по-предизвикателни, неглижета и официални роби. И сякаш блестящите, прозрачни рокли, шаловете от пера и тънките нощници не стигаха.

Демиън добави няколко чифта жартиери от бяла коприна, избродирани със златни рози.

Ванеса се опита да се противопостави на огромните разходи, но той само вдигна рамене.

— Приеми ги като обезщетение за отличните грижи за сестра ми.

Въпреки това Ванеса си записа грижливо колко струва всеки от щедрите му подаръци с намерението един ден да му възстанови парите. Скъпите бижута, които получи от него, сигурно щяха да забавят значително връщането на целия й дълг.

Една вечер Демиън я заведе в градините на Воксхол. Преди това и подари невероятна смарагдова огърлица и подходяща гривна, които стояха отлично на новата и вечерна рокля. Ванеса се опита да откаже, но напразно.

Сложи си гривната, но не успя да се справи със закопчалката на огърлицата. Наложи се Демиън да й помогне. Докосването на хладните му пръсти изпрати сладостни тръпки по гърба й. За първи път след пристигането в Лондон оставаха насаме. Вечер той я изпращаше до вратата на дома й и се разделяха, без дори де се целунат за лека нощ.

Тя си внушаваше, че изпитва облекчение от края на физическата им връзка. И за двамата беше полезно да стоят на разстояние един от друг. Ала чувствената му топлина й липсваше и тя копнееше с болезнена сила за нежния, страстен любовник от Розууд.

— Не бива да ми правиш такива скъпи подаръци — заговори тя в отчаян опит да отклони мислите си.

— Винаги съм глезил любовниците си — отвърна хладно той.

Ванеса го погледна втренчено. Демиън изглеждаше зашеметяващо елегантен в синия жакет и кремавата брокатена жилетка. Ала беше студен като камък.

Тя не означаваше нищо за него. Беше само една от многото жени, събудили за кратко интереса му. Но тя не желаеше да получава от него скъпи бижута. Копнееше за приятелството му, за нежността, за… любовта му. Милостиви боже!

Ванеса стоеше като парализирана. Изчака го да я загърне в сатенената наметка, прие като в транс подадената ръка и се запъти към чакащата карета. Настани се на удобната седалка и се опита да се пребори с безумните си мисли и емоции.

В продължение само на една парализираща секунда тя бе осъзнала плашещата истина. Противно на всеки разум, противно на предупрежденията, които си отправяше, тя се бе влюбила в Демиън — вместо да пази сърцето си от него.

През всичките тези седмици се самозаблуждаваше. Отказваше да види колко е очарована от него, как магията му бързо я завладява. Острият му ум, обезоръжаващата усмивка, привързаността към сестра му, разбирането, което проявяваше към страховете й… Демиън притежаваше много добри качества. Тя бе изгубила сърцето си по нежния любовник, който я освободи от задръжките и й показа, че може да изпитва страст.

Потресена от разкритието си, тя се взираше слепешком през прозорчето на каретата.

Демиън бързо усети потиснатостта й.

— Толкова си тиха тази вечер. — Погледна я изпитателно в полумрака на каретата. — Да не би да се чувстваш зле?

Ванеса се насили да се усмихне.

— Нищо ми няма. Просто леко главоболие.

Тя изпъна рамене. В никакъв случай няма да му позволи да отгатне какво я вълнува. Демиън не биваше да узнае, че е разбил сърцето й. Тя не искаше нито съжалението, нито гнева му. Скоро двамата ще се разделят и тогава тя няма да се унижи да го моли за малко обич и съчувствие, както бяха постъпили предишните му любовници. Ще се сбогуват без драми. Ще се сбогуват завинаги.

Ванеса познаваше Воксхол от времето на брака си. Увеселителната градина беше известна с шумните летни празненства. Застланите с чакъл алеи бяха осветени с лампиони, голям симфоничен оркестър даваше концерт. По-късно зад водопадите щяха да запалят огромни фойерверки.

Но се чувстваше много объркана и не можа да се порадва на музикалните изпълнения. Но музиката поне й спестяваше усилията да разговаря с Демиън. Двамата се разходиха в мълчание из празнично осветения парк.

През една от паузите той я отведе в богато украсена палатка с наредени маси. Ванеса избра лека вечеря от тънки резени шунка, пиле с картофени крокети и сладолед с ягоди.

За да победи вътрешното си безпокойство, тя пи повече от друг път, а пуншът беше доста силен. Когато в палатката влязоха група господа, придружени от ярко гримирани дами, вече се чувстваше малко упоена.

Господата също бяха пийнали повечко пунш, защото говореха шумно, един през друг. Като забелязаха Демиън, спряха.

— Ей, Син, тръгвайте с нас! — провикна се един с провлечен глас. — Отиваме да видим какви забавления ще ни предложи Дарк Уок.

Тази част от увеселителния парк се ползваше с много лоша слава. Сенчестите му ъгълчета и романтичните скривалища се използваха от любовни двойки, но и от господа, които канеха невинни млади момичета на безобидна разходка и ги прелъстяваха. Десетки глупави, наивни дъщери на добри семейства бяха загубили доброто си име в храстите на Дарк Уок.

— Доведете и дамата си! — добави друг и се закиска.

Грубите смехове показаха, че според мъжете Ванеса беше непочтена жена. Но нима би могла да очаква нещо друго, когато е придружена от светски лъв като Демиън Синклер?

Дръзките погледи на господата й бяха неприятни и тя благодари мислено на Демиън, че не я представи и отклони поканата с недоволен жест. Приятелите му продължиха към Дарк Уок с дамите си.

За съжаление те не останаха единствените неканени посетители на масата им. Много скоро след това се появи нова двойка.

Ванеса позна в господина лорд Хътън, приятел на покойния й съпруг. Жената до него й беше непозната — красавица със сребърно руса коса и пищен бюст, облечена в елегантна, дълбоко деколтирана сатенена рокля.

Лорд Хътън поздрави Ванеса и Демиън с кратко кимване и сигурно нямаше да спре до масата им, ако мелодичният глас на красивата му придружителка не бе му попречил да продължи пътя си.

— Почакай една секунда, Чарлз. Представи ме на приятелите си, ако обичаш.

Мъжът се поклони.

— Лейди Уиндъм, лорд Синклер, позволете да ви представя актрисата мис Суон.

Като чу името, Ванеса пребледня и й се дощя да избяга.

— О, аз вече познавам лорд Грях — изгука актрисата. — В момента играя в театъра в Хаймаркет, милорд, и много ще се радвам да присъствате на представленията ми.

Демиън наклони глава и отговори със студена учтивост:

— С удоволствие ще дойда, стига да имам свободно време. В Лондон съм само за няколко дни.

Мис Суон се обърна към Ванеса и вдигна грижливо оскубаните си вежди.

— Познавах съпруга ви.

— Да, мисля, че си спомням — отвърна задавено Ванеса. Точно заради тази красива актриса Роджър се бе дуелирал и падна убит.

Мис Суон очевидно не се срамуваше ни най-малко от скандалната си известност. Начервените й устни се усмихнаха, тя протегна ръка и погали смарагдовата си огърлица, която много приличаше на новия накит на Ванеса.

— Лорд Син има изискан вкус, не намирате ли?

Ванеса разбра намека и рязко се изтръгна от вцепенението си. Смарагдите на тази актриса бяха подарък от Демиън!

— О, да, изискан вкус — отвърна тя, обидена и гневна едновременно.

Лорд Хътън ужасно се смути от нетактичността на придружителката си. Една истинска дама никога не парадираше с бижутата си. Побърза да се сбогува, хвана я за ръката и я отведе.

След като двойката се отдалечи, Ванеса отпи още глътка пунш, усети погледа на Демиън върху себе си и вдигна глава. В очите й светна гняв. Пуншът й развърза езика.

— Една от отхвърлените ти любовници, доколкото разбирам?

— Само кратко интермецо. — Демиън срещна погледа й с пълно спокойствие. — Никога не съм крил връзките си.

И за в бъдеще няма да ги криеш, довърши изречението Ванеса. Да, той не я лъжеше, открито признаваше, че е имал много други жени, но това не правеше нещата между тях по-лесни. Трудно й беше да приеме, че той е спал с актрисата, заради която Роджър бе намерил смъртта си. Още по-трудно й беше да потисне ревността, която пламна в гърдите й. С мъка прогони отчаянието и копнежа, предизвикани от представата как Демиън прегръща друга жена.

Каква глупачка съм, упрекна се горчиво тя, как можах дори да си помисля, че Демиън може да се промени!

Потисната, Ванеса избягна погледа му и отново вдигна чашата към устните си. След края на концерта силният пунш вече бе успял да потуши разбунтуваните й чувства. Виеше й се свят и се чувстваше несигурна на краката си, но се стараеше да не увисва твърде явно на ръката на Демиън, който я заведе на брега на реката, за да наблюдават гигантските фойерверки. Пъстри огнени каскади осветиха нощта и кръвта зашумя оглушително в ушите й.

След като и последните снопове от искри угаснаха, зрителите започнаха да се разотиват. Ванеса и Демиън отново се срещнаха с групата млади господа, които ги заговориха по време на вечерята. Повечето бяха порядъчно пияни и едва се държаха на краката си.

— Хайде, Син, елате с нас! — покани го отново един от тях. — Забавленията трябва да продължат! Отиваме при Тависток.

— Не, благодаря — отвърна Демиън с видимо нетърпение. — Вероятно сте забелязали, че не съм сам.

— О, я стига! Каним и дамата ти да се присъедини към нас. Със сигурност ще се забавлява.

Младият джентълмен сложи на окото си лорнет и безсрамно огледа бюста на Ванеса. Тя стисна устни, за да не му отговори, както заслужаваше, и отново се почувства унизена както от срещата с актрисата. Демиън стисна ръката й и я поведе по алеята.

Тогава я обзе мрачна, разрушителна жажда да се забавлява. Обърна се към придружителя си с изкуствена усмивка:

— Защо не ми покажеш някое от известните заведения, където ходят младите господа? Не намираш ли, че това би било полезно за бъдещия ми живот?

— Не смятам така — отказа рязко той.

— И защо не? — попита невинно тя. — Нали обеща да ми покажеш какви опасности ме заплашват? Има ли нещо по-скандално и опасно от публичен дом?

— В публичните домове са обикновените момичета. Куртизанка, която държи на реномето си, не се показва там.

Ванеса го погледна предизвикателно.

— Доколкото разбрах, дамите също посещават подобни заведения — разбира се, с маска, за да не ги познаят.

— Забавленията, които се предлагат там, няма да ти харесат, скъпа.

— Не е ли по-добре аз лично да преценя какво ми харесва и какво не? — попита студено тя. — Впрочем, откога си се загрижил какво ми се нрави?

Демиън я погледна гневно, но не каза нито дума. Ванеса реши да отиде докрай.

— Щом ти отказваш да ме придружиш, бих могла да се присъединя към очарователните ти приятели.

15.

Докато водеше Ванеса по стълбите към най-елегантния публичен дом в Лондон, Демиън кипеше от гняв. Проклинаше се, че се е съгласил да я доведе тук и да й покаже добре познатите изстъпления.

В течение на вечерта настроението му значително се помрачи. Да гледа как пияните му познати я зяпат и унижават — това беше още по-отвратително от подигравателната забележка на бившата му любовница за смарагдовата огърлица.

Той бе подарил на Ванеса смарагди, защото подчертаваха красотата й и изтъкваха червеникавия блясък на русата й коса. Отдавна бе забравил какъв накит е подарил на Илайза Суон преди месеци. Тогава бе помолил секретаря си да избере подаръци за актрисата. Приликата между двете огърлици беше чиста случайност. Вероятно трябваше да признае истината на Ванеса, макар че обяснението щеше да прозвучи доста тромаво. Или поне да й се извини.

Двете случки оставиха горчив вкус в устата му, освен това го накараха да се засрами — а той много рядко изпитваше срам.

До тази вечер приемаше пребиваването им в Лондон като доста успешно. През последните дни успяваше да стои на разстояние от Ванеса, макар и само физически. Не си позволи да се приближи повече до нея, отношенията им бяха белязани от хладна дистанция. С много мъка успяваше да обуздае желанието си и тревожното чувство на нежност към нея.

Не смееше да допусне и най-малка интимност помежду им. Прекрасните нощни разговори бяха останали в миналото. Ако копнееше за приятелството, което ги свързваше доскоро, ако усещаше самота и празнота (всъщност целият му досегашен живот бе минал в самота и празнота), това беше цената, която се чувстваше длъжен да плати, за да се освободи от зависимостта си. С радост ще плати цената, колкото и да е висока.

Ванеса напредваше бързо. Много скоро той ще измие ръцете си като Пилат и ще се обяви за невинен. Двамата ще се разделят без угризения на съвестта. Поне така се надяваше.

— Приятелите ти сигурно вече са тук?

Хладният глас на Ванеса прекъсна нерадостните му размишления. Демиън се усмихна подигравателно.

— Надявам се да не са. Те смятаха да посетят Тависток Корт, където се практикува сексуално насилие. Съмнявам се, че ще ти хареса някой да те налага с камшик или сноп коприва, за да се възбуди.

— Опазил ме бог! — Ванеса потрепери.

— Салонът на мадам Фуко предлага много по-изискани форми на забавление. Тук няма перверзни.

— И къде е разликата? — попита остро Ванеса.

Демиън не отговори.

Почука на вратата и отново прокле своенравието й. Ванеса бе настояла да я доведе тук, даже го бе заплашила да се присъедини към пияните му приятели, ако не удовлетвори молбата й. Сега ще разбере каква огромна разлика съществува между любовните нощи, които бе прекарала с него, и публичните ексцесии при мадам Фуко. Дано гледката да я ужаси и за в бъдеще да се държи далече от свърталищата на порока.

Един слуга ги отведе в приемната, където ги посрещна лично мадам Фуко. Французойката изрази радостта си, че лорд Синклер е удостоил заведението и с честта да се позабавлява тук. Дори да се учудваше, че той е дошъл с придружителка, съумя да го скрие.

— Какво бихте предпочели тази нощ, милорд?

Демиън я дари с очарователна усмивка, зад която криеше недоволството си.

— Моята придружителка не познава салони като вашия, мадам. Ако нямате нищо против, известно време ще бъдем публика.

— О, разбира се — кимна французойката, сякаш в молбата му нямаше нищо необикновено. В нейното заведение идваха главно аристократи и тя се бе научила да се държи изискано. — Вероятно по-късно ще желаете да се оттеглите в будоар? Искате ли компания? — И след бърз поглед към Ванеса допълни: — За мен ще бъде чест да ви представя някои млади господа, мадам.

Лицето на Демиън остана затворено.

— По-късно ще решим. Искаме дискретност, нали разбирате? Бихте ли донесли маска за дамата?

— Но разбира се!

Ванеса незабавно получи красиво домино. Мадам Фуко предложи да ги разведе из къщата, но Демиън отказа учтиво. Той щял да изпълни ролята на гид.

— Както желаете, милорд. Ако искате нещо специално, аз съм винаги на вашите услуги.

С тези думи мадам Фуко се оттегли дискретно.

Демиън отведе Ванеса в един алков, дръпна завеса от червено кадифе и й показа прозорче, през което се виждаше елегантен будоар с позлатени мебели. Половин дузина млади красавици, облечени в прозрачни неглижета, седяха по диваните в предизвикателни пози, подчертавайки женските си прелести.

— Тук клиентите избират с кое момиче да прекарат нощта — обясни делово Демиън. — Вече е доста късно и изборът е ограничен.

— Момичетата винаги ли са облечени така? — попита шепнешком Ванеса.

— Не — отговори все така делово Демиън. — Целта им е да възбудят мъжките фантазии. Мадам Фуко е известна с умението си да устройва подобни представления. Господа, които предпочитат недокоснати девойчета, задоволяват глада си с момичета в училищна униформа, които умело се преструват на девствени, вечер след вечер. За да опитат от забранения плод, други джентълмени искат монахини или учителки. Ако пък харесват изискани дами, могат да се позабавляват с херцогиня или дори с кралица. Напоследък се предпочитат екзотични момичета. Клиентът може да си избере робиня или цял харем, стига да може да си го позволи.

Демиън зачака реакцията на Ванеса, но когато такава не последва, продължи:

— Не би било зле да надникнем в някой харем. Искаш ли да видиш какви забавления се предлагат там, скъпа?

Ванеса кимна колебливо. Нечуваната дързост, която я бе тласнала да дойде в публичния дом, все още пулсираше в кръвта й… но може би истинската причина беше, че бе пила прекалено много пунш.

Демиън я поведе по дълъг коридор.

— Стаите на този етаж са предвидени за общи забавления. Който държи на уединение, отива горе, в някой от малките будоари.

Отново влязоха в алков. И тук прозорчето бе закрито със завеса от червено кадифе. След кратко колебание Демиън издърпа завесата настрана. Ванеса пристъпи да погледне и потръпна от силната миризма на тамян.

Пред очите й се разкри сцена от ориенталски палат, замъглена от дим на благовония. Голи мъже се изтягаха върху копринени възглавници. Един милваше възбудения си член, втренчил жаден поглед в гола танцьорка, която сластно се извиваше пред него. По китките и глезените й подрънкваха гривни. Голи момичета хранеха господата с грозде и бонбони. Някои ги масажираха с ароматни масла и стимулираха желанието им.

Ванеса се отдръпна. Лицето й пламтеше от срам. Защо, за бога, бе повярвала, че е в състояние да понесе такава гледка? Сега обаче нямаше връщане назад. След като бе помолила Демиън да я доведе в това свърталище на порока, трябваше да издържи докрай.

Демиън въпросително вдигна вежди, ала се въздържа от забележки и я поведе към следващия алков. Хвърли поглед през прозорчето и отстъпи настрана.

— Нападението на кораб е една от любимите сцени. Клиентите се обличат като пирати и завладяват кораб с женски екипаж.

Ванеса видя огромно платно, изобразяващо кораб. Сцената беше осветена от факли. По мачтите бяха завързани голи жени. Млад господин правеше секс с младо момиче с вързани ръце и крака. Близо до него трима мъже се бяха нахвърлили върху друга пленница: мачкаха гърдите й и чешеха между краката й огромен фалос от слонова кост. Тя се извиваше и стенеше.

— Както виждаш, мъжете много обичат да унижават жените — отбеляза мрачно Демиън. — Тук всеки мъж може да изживее жестоките си фантазии, без да се страхува от последствия. Идват обаче и жадни за приключения дами, които плащат за удоволствието да играят ролята на пленници и да ги унижават.

Ванеса затвори очи. Изпитваше едновременно отвращение и възбуда.

— Не би било зле да те науча как се слагат окови — продължи делово Демиън. — Бъдещият ти покровител вероятно ще иска да го връзваш за леглото.

При мисълта за друг мъж Ванеса потрепери. Демиън я поведе към следващия алков и тя се подчини, макар че много й се искаше да избяга.

— Това е бал — обясни той. — Обикновено започва като безобидно празненство с маски, но гостите не се задоволяват само да танцуват, да пият и да водят светски разговори.

Малката зала беше празнично осветена. Двата кристални полилея се отразяваха в огромни огледала. По паркета бяха нахвърляни всякакви костюми. На подиума, където свиреха музикантите, се любеха десетина двойки в най-разнообразни пози. Всеки се забавляваше с всеки, независимо мъж или жена. Ванеса не издържа дълго. Стана й гадно и обърна гръб на сцената.

Демиън изпита огромно облекчение. Не знаеше как щеше да реагира, ако тя бе понесла гледката на оргията с пълно равнодушие.

— Надявам се, че видя достатъчно? — попита предизвикателно той.

Ванеса кимна.

— Нямах представа, че съществуват толкова варианти на сексуални изстъпления — пошепна тя в напразен опит да се пошегува.

Демиън се усмихна уморено.

— О, скъпа, ти изобщо нямаш представа на какво е способен порокът. В Лондон има безброй такива заведения. Само на тази улица предлагат най-разнообразни форми на сексуални перверзни, например мъчения, млади мъже и момчета… дори животни.

— А ти си кралят на порока — промърмори тя.

Демиън изпита гняв.

— Не си права, скъпа, аз не съм толкова взискателен. Достатъчна ми е красива жена, която полага усилия да ме възбуди, както ти много добре знаеш. Но стига толкова — заключи той и я хвана за лакътя. — Ако си задоволила любопитството си, позволи ми да те отведа вкъщи.

— Бих искала да видя още нещо — възрази своенравно тя и се отдръпна от него. — Нали каза, че на горния етаж имало уединени будоари? Не бива да пропускам удобния случай да ги посетя. Да не би внезапно да си станал страхливец?

Усмивката му беше ледена.

— Е, добре, съкровище, щом толкова настояваш. Почакай малко тук, аз ще говоря с мадам Фуко.

Ванеса остана в алкова, но не се обърна отново към дивата оргия в залата. Би предпочела да си отиде у дома, но Демиън нямаше право да й заповядва какво да прави. Онова, което я очакваше на горния етаж, със сигурност не беше по-ужасно от видяното досега. Вече беше достатъчно шокирана от скандалните сцени. А и би било полезна да знае какво се прави в публичните домове на Лондон.

Демиън се върна много скоро с ключ в ръка.

— Приготвиха ни стая.

Поведе я по вита стълба, после по дълъг коридор и отвори една врата. Пусна Ванеса да влезе първа и грижливо заключи.

Ванеса огледа с любопитство слабо осветения, богато обзаведен будоар. Преобладаваха червеното и черното. Голямото легло бе застлано с черен сатен, четирите колони, които държаха балдахина, бяха украсени с розови копринени ленти. На масичката лежаха различни интересни неща: гладки фалоси от слонова кост и дърво, стъклени топчета, камшик за езда, съдчета с ароматни масла и други инструменти, за чието предназначение Ванеса само се досещаше.

Демиън се облегна на касата на вратата.

— Желаеш ли мадам Фуко да ти изпрати някой як младеж, за да те позабавлява?

Хладният въпрос прозвуча обидно, но Ванеса, все още под влияние на силния пунш, отговори предизвикателно:

— И какво, ако кажа да?

Лицето му се затвори.

— Ще си помисля, че ти харесва да спиш с непознати.

— Може би с право — отбеляза остро тя.

Демиън изглеждаше равнодушен, само опасните искри в сивите очи издаваха колко е гневен. По-добре да не дразня вълка, помисли си Ванеса. Достатъчно умна, за да сложи край на тази опасна игра, тя огледа стаята.

— И тук ли има тайни прозорчета?

— Сигурно. Но аз се погрижих никой да не ни наблюдава.

— Смятам засега да се откажа от забавления с непознат млад мъж.

— Много добре. — Демиън се отблъсна от вратата. — Все още нямам желание да те деля с друг.

Пристъпи към нея, хвана я за раменете и се наведе към лицето й. Целуна я горещо и грубо.

Ванеса посрещна насилствената целувка предизвикателно. Еротичното напрежение, пулсиращо между двамата, я възпламени. За него тя не беше нищо повече от леко момиче — една от многото, които участваха в разюзданите сцени с клиентите на заведението. Сигурно беше възбуден от гледките. Какво значение имаше, че ще разкъса сърцето й? Когато остане без сърце, тя ще влезе по-лесно в безчувствения, безразличен свят на порока — в неговия свят. И няма да се обръща назад.

Езиците им се преплетоха в ожесточена битка. Ванеса имаше чувството, че Демиън се стреми да я подчини на себе си, ала тя беше твърдо решена да не му предостави победата.

Устните му я завладяха жадно и безмилостно. Ловките му пръсти разкопчаха роклята й. Корсажът й зейна, гърдите й се предложиха на алчната му уста. Той засмука твърдите зърна и тя простена сладостно.

Демиън смъкна маската от главата й и погледите им се сляха, докато я събличаше. Когато я положи върху сатенения чаршаф, тя откри огледалото в златна рамка на тавана на стаята. Видя бялото си тяло на фона на черното легло и потръпна. Това огледало разкриваше всички тайни.

— Сега ще гледаш как те глезя — проговори с тъмен глас Демиън.

Ванеса зачака с напрежение. Ала когато той завърза китките й за таблата на леглото, й стана неловко.

— Сега да не започнеш да се преструваш на девственица? — предизвика я Демиън. — Ти пожела да дойдем в публичен дом и сега ще си носиш последствията.

Подигравката я засегна дълбоко. Тази нощ Демиън беше непознат мъж, студен и жесток. Тя също се чувстваше чужда, непозната жена.

— Дано да ми хареса онова, което възнамеряваш да правиш с мен — промълви задавено тя.

Хладната усмивка не бе в състояние да скрие огнените искри в очите му.

— Ще дам най-доброто от себе си, съкровище.

Завърза здраво ръцете й, отиде до масата и се върна с фалос от слонова кост. Седна до нея и погледът му опари голото й тяло.

— Това е моята фантазия, ангеле. Искам да си изцяло зависима от мен.

— Нима не бях зависима още от самото начало? — попита остро тя.

Отговорът й остана без внимание. Хладният фалос помилва вътрешната страна бедрата й. По тялото й запълзяха възбуждащи тръпки и тя разбра защо много жени харесваха подобни фантазии — силен, чувствен мъж, който ги държеше в плен и правеше с тях, каквото си иска. Слабините й запулсираха.

Демиън обаче не бързаше. Продължи да я милва с изкуствения фалос. Ванеса се извиваше неспокойно върху черния сатен. Отвори широко бедра, жадна за милувките му. Той я дразнеше с пърхащи пеперудени докосвания. Уж небрежно докосваше с главичката на фалоса женския й отвор, кръжеше около набъбващите срамни части, без да докосва перлата на удоволствието.

— Демиън! — пошепна умолително Ванеса.

— Търпение, ангеле. Искам да си наистина готова за мен.

Тя беше повече от готова. В огледалото над леглото виждаше как срамните устни се нагъват като листенца на роза над източника на насладата, как по тъмните косъмчета между бедрата й са нависнали капчици роса. Демиън си поигра още доста с изкуствения фалос. Намокри го с меда, който течеше от нея. Другата му ръка дразнеше зърната на гърдите й и Ванеса едва не полудя. Когато той най-сетне се смили над молбите й, тя трепереше от желание.

— Това ще ти хареса…

Главичката на фалоса бавно се мушна в пулсиращия отвор. Ванеса въздъхна облекчено, но въздишката й премина в стон, когато твърдата слонова кост се задвижи ритмично в нея. Демиън изтегли фалоса, закръжи около отвора, после отново го мушна навътре, този път по-дълбоко. Явно му доставяше удоволствие да я мъчи.

— Е, харесва ли ти да те принудят да изпиташ удоволствие?

О, да, това, което той правеше с нея, беше невероятно възбуждащо! Кръвта й пламтеше, вълните на насладата се издигаха неудържимо. Демиън продължи да движи фалоса дълбоко в тялото й и тя простена гърлено, надигна се насреща му, задърпа копринените окови. Плътта й буквално всмука изкуствения фалос. Демиън ускори ритъма и продължи да милва гърдите й. В утробата й лумна адски огън. Кога най-сетне ще дойде спасението?

Демиън внезапно спря.

Ванеса стреснато отвори очи и през мъглата на удоволствието срещна тъмния му поглед. На устните му играеше подигравателна усмивка.

— Искам да ме чакаш, ангеле.

Без да откъсва поглед от нея, той се разсъблече. Приглушената светлина потопи могъщото му тяло в златно сияние. Пламтящата главичка на възбудената му мъжественост завибрира близо до опънатия корем и Ванеса отново се разтърси от желание. Плътта й обхвана още по-здраво изкуствения фалос.

Той легна до нея, гол и възбуден, и извади изкуствения фалос от тръпнещата й утроба.

— Искаш ли да ме усетиш в себе си? — попита гърлено и легна върху нея. Ванеса изпита невероятно удоволствие да усети тежестта на тялото му — Искаш ли ме, кажи?

— О, да — изпъшка тя, завладяна от див глад. Проклетникът, той знаеше колко силно го желае, как е готова за него. Усети горещата главичка на члена в слабините си, простена и разтвори бедра. Най-сетне щеше да го приеме в себе си.

Сивите очи я гледаха втренчено. Проникваше бавно, сантиметър по сантиметър, усещайки как тя се разтваря за него. В усмивката и в искрящите очи светеше триумф. Той бе убеден, че я притежава. Заби се в нея целият и Ванеса престана да мисли. Вълна след вълна безумно блаженство нахлуваха в тялото й, заливаха я, докато накрая се затвориха над главата й и тя се пръсна на хиляди парченца.

Демиън забави малко собствения си връх. С Ванеса не се нуждаеше от допълнителни инструменти за стимулиране на желанието. С нея всеки път преживяваше великолепното опиянение на сетивата. Тя засилваше треската в кръвта му и отприщваше в душата му неутолим копнеж.

Внушаваше си, че иска да се освободи от нея. Да се отърве от безумната сила, с която желаеше тази красива жена. Сега се убеди, че се е самозалъгвал. Искаше да притежава Ванеса, да я бележи като своя собственост, да я обвърже завинаги за себе си.

Взе я като бесен, смачка я под себе си, наби я на кол. Искаше тя да не забрави бурната му страст до края на живота си. Дори ако лежи под друг мъж, да мисли за него, само за него…

Ванеса уви бедра около кръста му и го потопи дълбоко в себе си. Дъхът му се ускори до непоносимост. Тласъците му се засилиха и тя им отговаряше с не по-малка страст. Ванеса експлодира за втори път и изпищя. Демиън застина за секунда, заби се в самия център на тялото й и се изля в нея с такава сила, че почти изгуби съзнание. Целият треперещ, рухна тежко върху нея.

Дълго време лежаха с преплетени крайници, с мокри от пот тела, изцедени от силата на страстта си. Най-сетне сърцето на Демиън успокои ритъма си. Едва тогава чу задавено хълцане и уплашено вдигна глава. От затворените очи на Ванеса се стичаха сълзи и мокреха горещите и бузи. Сърцето му се сви от болка.

— Господи! Нещо лошо ли сторих!

Тя не отговори. Демиън се отдели от нея и се изправи. Чувстваше се смутен и виновен.

— Ванеса?

Тя преглътна мъчително, опитвайки се да спре сълзите си. Напразно. Цялото й лице беше мокро.

— Болка ли ти причиних? — попита нежно той и развърза ръцете й. Ванеса най-сетне отвори очи и енергично поклати глава.

— Не, ни най-малко — отвърна едва чуто тя. Мъката в замъгления от сълзи поглед обаче я изобличаваше в лъжа.

16.

По обратния път на север Ванеса се взираше с невиждащи очи в забуления в сива мъгла дъждовен ден, който отразяваше мрачното й настроение.

Миналата нощ бе излъгала. Демиън я нарани дълбоко. Не й причини физическа болка, точно обратното, защото еротичните му игри я бяха подлудили. Не, той бе разбил сърцето й, без дори да го съзнава. Посещението при мадам Фуко и безмилостната любовна игра в онзи будоар й показаха за пореден път колко абсурдни са желанията и мечтите й. Тя копнееше за любовта му, но той искаше само тялото й.

Странно, но Демиън също не изглеждаше особено въодушевен от посещението в луксозния бордей. Докато се прибираха с каретата, изглеждаше недоволен и затворен. Ванеса не бе в състояние да прецени дали се гневи на нея, или на себе си. Накрая й заяви рязко:

— Утре сутринта заминаваме за Розууд.

— Още утре?

— Опозна света, в който искаш да живееш, нали? Стига толкова. Повече няма на какво да те науча.

Ванеса наистина бе видяла предостатъчно от порочната страна на града и смяташе, че й стига до края на живота й. Почувства облекчение, че ще си замине. Декадентният свят на разюзданост и пороци, в който Демиън се движеше с такава лекота, изобщо не я привличаше. Тя бе имала глупостта да изгуби сърцето си по един неподходящ мъж и сега не знаеше какво да прави. През дните, прекарани в Лондон, копнееше болезнено за нежния любовник и приятел, когото бе опознала в Розууд. В Лондон съществуваше само скандалният лорд Грях.

Болката и тъгата заплашваха да я надвият. Дали пък само не си е въобразявала, че Демиън е нежен и мил? Сигурно тези необичайни страни у него бяха само плод на въображението й.

Демиън седеше до нея в каретата, потънал в собствените си мрачни мисли. Мъчеха го угризения на съвестта. Сгреши, като заведе Ванеса в онова свърталище на порока. Веднага забеляза ужаса и отрезвяването в прекрасните й очи. Точно така — тя вече не си правеше илюзии относно неговата личност.

Ванеса знаеше и преди какъв живот водя, повтаряше си упорито той. Никога не се бе старал да го скрие. Ала реалността се оказа по-отвратителна, отколкото тя беше предполагала. Разюзданият му живот я отблъсна окончателно от него. Ако досега го бе смятала за порочен и необуздан, сега беше убедена, че той е истински лош човек.

Сълзете й пронизаха сърцето му. Още по-болезнено възприе отказа й да му каже причината.

Дали пък Ванеса не го е сравнила с починалия си съпруг? Дали порочната му любовна игра не й напомни за униженията, на които е била подлагана през брака си със сър Роджър? Или я е потресла срещата с Илайза Суон във Воксхол? Доколкото си спомняше, сър Роджър е имал връзка с актрисата и е бил убит на дуел именно заради нея.

Демиън прокле небрежността си. Спомни си как Ванеса пребледня като смъртник, като видя мис Суон, и се ядоса още повече. Как бе допуснал това да се случи?

Тогава прие обидата й за ревност. Оказа се обаче, че ужасът й е много по-дълбок. Съпругът й е паднал убит заради актрисата, на която Демиън е подарил смарагдова огърлица. Сигурно се е почувствала безкрайно унизена, когато онази идиотка Илайза си позволи да й се подиграе. И за всичко беше виновен само той.

И сякаш това унижение не беше достатъчно, ами я заведе в публичен дом и се отнесе с нея като с курва.

Дявол да го вземе! Трябваше по най-бързия начин да сложи край на тази мръсна игра. Мястото на Ванеса не беше в света на порока и изстъпленията. Както не би допуснал сестра му да опознае този свят, нямаше да го допусне и за Ванеса. Щеше да намери начин да й осигури финансова независимост — нали това беше най-съкровеното й желание! Няма да й позволи да стане любовница на някой разглезен аристократ, в никакъв случай. Ще я разубеди, за да си възвърне душевния мир.

Демиън се взираше през прозорчето към забуленото в мъгла утро. Изпитваше дълбоко презрение към себе си.

Опита се да бъде добър учител. Да подготви Ванеса за порочните мъже, с които щеше да общува в новата си роля на куртизанка. Безскрупулни светски лъвове като самия него. Ако в сърцето му бе останала поне искрица почтеност, трябваше да я опази на първо място от самия себе си.

Щом пристигнаха в Розууд, дъждът спря. Демиън влезе с Ванеса в къщата, където Крофт ги посрещна с мрачна физиономия. Когато господарят се осведоми къде е сестра му, изражението на иконома се помрачи още повече.

— Мисля, че ще намерите мис Оливия в розовата градина, милорд. Има посещение от млад господин.

Ванеса, която тъкмо бе свалила наметката си, се вцепени. Посетителят на Оливия със сигурност беше Обри! Сърцето й заби лудо и тя последва Демиън, който прекоси салона с големи крачки, отвори високите стъклени врати и излезе в градината.

Отначало не видяха Оливия, после обаче Ванеса зърна инвалидния стол под една липа. На пейката пред нея седеше млад мъж и държеше ръцете й.

Ванеса позна Обри и пребледня.

— Демиън, почакай…

Обзета от страх, тя се опита да го спре, но той вървеше право към сестра си и изобщо не й обърна внимание.

Двамата млади чуха стъпките му и стреснато обърнаха глави към алеята. В същия миг Демиън позна посетителя и спря. Ванеса видя как го обзе студен гняв. Всяко мускулче по тялото му се напрегна.

Вместо да побегне, Обри се изправи бавно и направи крачка към господаря на дома.

— Милорд…

Ванеса неволно се възхити на смелостта на брат си. Забърза да настигне Демиън и когато спря зад него, едва не извика — гневът му я опари като пламък. Атмосферата в градината се зареди с напрежение.

Първа заговори Оливия:

— Демиън… не очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Какво търсите тук, по дяволите? — изсъска Демиън, който виждаше само Обри. Очите му изпущаха убийствени искри. — Доколкото си спомням, много ясно ви заявих да не се мяркате в дома ми и да стоите далече от сестра ми!

— Аз го помолих да ме посети — обади се Оливия с изтънял от напрежение глас.

Демиън я зяпна смаяно. Сестра му бе изгубила ума си!

— А аз горях от желание да задам един въпрос на мис Синклер — взе думата Обри с напълно спокоен глас.

Демиън се обърна отново към натрапника и стисна ръце в юмруци.

— Моментално напуснете дома ми, преди да се видя принуден да приложа насилие.

Ванеса уплашено посегна към ръкава на Демиън. Отлично помнеше колко грубо се бе отнесъл към младия мъж, който се бе опитал да я целуне на онзи жалък бал. Гневът му срещу Обри беше хиляда пъти по-силен. Обри обаче изобщо не изглеждаше уплашен.

— Аз обичам сестра ви, милорд, и дойдох да помоля за ръката й — заяви все така спокойно той. — Оливия също ме увери в любовта си.

Младата девойка умолително протегна ръце към брат си.

— Това е истина, Демиън. Аз обичам Обри. Моля те, успокой се.

— Млъкни, Оливия! — заповяда остро Демиън, без да сваля поглед от омразния натрапник. — Ще повикам някой слуга да ви изведе от къщата.

Оливия изпъна рамене. Само за секунди момичешката й плахост се превърна в решителност на млада жена със самочувствие на възрастен човек.

— Няма да ти позволя да ме затвориш в стаята, сякаш съм малко дете.

— Моля ви, повярвайте ми! — Обри явно се стремеше да запази миролюбив тон. — Дълбоко съжалявам за онова, което сторих на сестра ви…

— Аз му простих, Демиън.

— Няма да търпя повече намесата ти, Оливия!

Господарският му тон причини дълбока болка на Ванеса, ала Оливия изобщо не се трогна.

— Аз също няма да търпя намесата ти! Ти нямаш право да разрушаваш бъдещето ми! — Силно разтревожена, Ванеса дръпна Демиън за ръкава. — Моля ви! Не може ли да обсъдим случая на спокойствие?

Демиън сякаш не чу молбата й. Бе съсредоточил вниманието си върху Оливия.

— Да, става въпрос за твоето бъдеще. Няма да позволя да пропилееш живота си с този негодник.

— Какво те засяга с кого ще живея? Никога не си бил загрижен за мен, никога!

Оливия прехапа треперещата си долна устна. Демиън полагаше видими усилия да обуздае кипящия си гняв.

— Този мъж е причина за твоето нещастие, Оливия. Той разруши живота ти. Доскоро ти самата го обвиняваше.

— Да, доскоро мислех така, но съм се заблуждавала. Миналата седмица усетих тръпки и болка в левия крак. Не казах на никого, защото ме беше страх, че съм се излъгала. Вчера отново усетих тръпки. Разбираш ли какво означава това? Ако лекарят е прав, има надежда отново да проходя.

Демиън я гледаше смаян. Ванеса изплака зарадвано. Ако Оливия наистина проходи, това ще е най-прекрасното нещо на света.

Обри улови ръката на момичето и гневът на Демиън пламна отново.

— Ванеса, отведете сестра ми в стаята й!

Няма да се подчини на грубата заповед, в никакъв случай!

— Демиън, моля ви! Опитайте се да чуете какво имат да ви кажат двамата!

Погледът му я прониза. В зениците му светеше леден гняв.

— Значи вие приемате този фарс? Но, естествено, той ви е брат.

— Не става дума за това…

— Вероятно сте знаели за тайните срещи — изфуча разярено Демиън.

— Ванеса не е виновна — побърза да я защити Оливия. — Аз я убедих да присъства като моя компаньонка.

Ванеса срещна изпълнения с омраза поглед с желязна решителност.

— Оливия е възрастен човек и взема решенията си сама, Демиън. Аз съм убедена, че двамата са силно привързани един към друг. Дадох им шанс да изгладят различията си. Обри обича Оливия с цялото си сърце. Обмислете много внимателно предложението му, преди да го отхвърлите.

— Не говорите сериозно. Той е безделник, жалък донжуан, безполезен…

— Абсолютно сте прав — кимна напълно сериозно Обри. — Бях такъв, но вече не съм. Господ знае, че водех безсмислен живот, но съм на път да стана по-добър човек.

Демиън го изгледа унищожително. Очевидно бе вбесен от спокойствието му.

— Преди да срещна сестра ви — продължи безстрашно Обри, — изобщо не се замислях за порочния си живот. Не виждах причини да се променя. Ясно ми е, че имате сериозни съмнения относно нашата връзка, милорд, но…

— Много се радвам, че разбирате — прекъсна го подигравателно Демиън. — Знам какви са движещите ви сили. Хвърлили сте око на богатството на Оливия. По каква друга причина бихте искали да се омъжите за инвалид?

Жестоката дума улучи Оливия като удар. Очите й се разшириха от ужас.

Демиън млъкна рязко. Твърде късно бе осъзнал, че е отишъл много далеч. Ала беше бесен от гняв и не намери думи за извинение.

В сърцето на Ванеса пропълзя студенина. Този мъж съзнателно нараняваше хората, които го обичаха.

— Лъжете се, милорд — отговори горчиво Обри. В сърцето му пламна гняв. — Аз обичам Оливия и ще продължа да я обичам дори никога да не проходи.

— Не вярвам на нито една ваша дума. Вие сте жалък ловец на зестра, убеден съм в това. Но да знаете, че ако Оливия все пак реши да се омъжи за вас, няма да получи от мен нито стотинка!

— Наясно съм, че не мога да очаквам нищо от вас, милорд, и изобщо не се притеснявам, че Оливия ще остане без средства. Ще дам всичко от себе си, за да й предложа добър живот. Не мога да й осигуря лукс, но се заклевам, че с мен тя никога няма да е лишена от най-необходимото.

— Вашето „най-необходимо“ не е достатъчно за сестра ми.

— Знам — отвърна скромно Обри и погледна Оливия с искрена любов. — Аз съм недостоен за тази прекрасна жена, но ще положа всички усилия да заслужа любовта й.

Ванеса никога не беше виждала Демиън толкова безчувствен. Сърцето й се свиваше от болка.

— Вие май забравяте, че не притежавате нищо. Изгубихте цялото си имущество на игралната маса. Всичко ваше е мое.

— Не съм забравил — отвърна сериозно Обри.

— Тогава запомнете какво ви казвам в този момент — процеди Демиън през здраво стиснати зъби. — По-скоро ще ви пратя в ада, отколкото да позволя да станете съпруг на сестра ми.

Оливия изтри сълзите си и решително вирна брадичка.

— Аз го обичам, Демиън, обичам го истински — пошепна задавено тя.

Демиън поклати глава в мрачна решителност.

— За втори път се хвана в капана на този негодник, Оливия. Пак допусна да ти завърти главата със сладки приказки.

— Не, Демиън, това не е вярно. Аз познавам сърцето си. Вече не съм някогашното глупаво младо момиче, което си мечтаеше за невъзможни неща. Имах достатъчно време да размисля. Месеци наред не мисля за нищо друго. В началото имах желание да му отмъстя, не отричам. Исках той да си плати за онова, което ми причини. Но сърцето ме посъветва да му простя. Прекрасно е да простиш, Демиън. Ще го разбереш, ако му дадеш шанс.

— Никога! — Демиън се обърна отново към Обри: — Съветвам ви най-после да си отидете, преди да се забравя и да пратя един куршум в главата ви.

Ванеса стисна ръката му до болка.

— Умолявам ви, не го наранявайте…

Демиън я отблъсна сърдито.

— Богатството на сестра ви не ме интересува, лорд Синклер — повтори твърдо Обри. — Отлично съзнавам, че тепърва трябва да заслужа правото да обичам. Но се кълна в живота си, че няма да се откажа от Оливия.

— Махайте се! Сега се криете зад полите на Оливия, както преди се скрихте зад полите на сестра си и я оставихте да ме моли да ви опростя дълговете от игра.

Обри почервеня от гняв и вдигна юмруци. Оливия изпищя и младият мъж спря насред движението. Обърна се към любимата си и й кимна решително. Оливия го погледна с безкрайна нежност.

— Само заради теб, любима — пошепна той. — Ще си отида, но ще дойда пак.

Ванеса знаеше, че Обри не се е предал. Оттегляше се заради Оливия, но не възнамеряваше да се откаже от нея. Потрепери при мисълта, че може да се случи нещастие.

Обри взе шапката си от пейката и се поклони учтиво. След последен дълъг поглед към Оливия тръгна по алеята към изхода на градината.

Когато се отдалечи достатъчно, младото момиче се обърна възмутено към брат си:

— Нямаш право да го отпращаш! — Гласът й се пречупи, тя изхълца и скри лице в ръцете си.

Без да се трогне от сълзите й, Демиън махна на слугата, който чакаше на известно разстояние.

— Веднага отведете мис Оливия в стаята й.

Оливия изтри сълзите си. В очите й блесна гняв.

— Ако утре отново отпратиш Обри, ще те мразя до края на живота си!

Демиън стисна устни и мълчаливо й обърна гръб. Слугата подкара инвалидната количка към къщата. Демиън остана сам с Ванеса.

Потискащото мълчание помежду им се проточи. Ванеса беше ужасена от безсърдечието му и макар да се измъчваше от чувство за вина, че е злоупотребила с доверието му, изпитваше отчаяно желание да го вразуми. Още откакто брат й се появи за първи път в Розууд, знаеше, че това ще се случи, и го очакваше със страх.

— Дължиш ми обяснение — започна с твърд глас Демиън. — Защо си допуснала Ръдърфорд отново да се приближи до сестра ми?

Ванеса пое дъх. Добре, че поне й даваше шанс да обясни мотивите за действията си.

— Преди да заминем за Лондон, Обри не е оставал и минута насаме с Оливия — отвърна тя със същата твърдост.

— Наистина ли? Значи зад гърба ми си заговорничила с онези двамата и си им позволила да се срещат тайно?

— Не го наричай заговор! Аз им дадох възможност да проверят колко сериозни са чувствата им един към друг.

— По дяволите! Ти си компаньонка на Оливия и си длъжна да се грижиш за нея!

Демиън изглеждаше толкова гневен, че Ванеса се уплаши той да не изгуби самообладание и да я удари.

— Винаги съм осъзнавала каква отговорност нося за Оливия — отвърна тя с ледено спокойствие. — Направих онова, което смятах за правилно.

— Нима искаш да повярвам, че не заговорничиш с брат си, за да се докопате до богатството на Оливия?

Ванеса се взря изумено в искрящите от гняв сиви очи.

— Как смееш! Дори не си помисляй подобна гадост! Толкова ли не разбираш, че не мислех на първо място за Обри, а за Оливия? Искам сестра ти да е щастлива. След случилото се тя беше дълбоко нещастна, но после започна да се съвзема. Днешният сблъсък обаче ще доведе до ново влошаване на състоянието й. Трябва да дадеш съгласието си за тази женитба!

Демиън мълчеше и Ванеса добави тихо, но категорично:

— Оливия е напълно способна да вземе решенията си сама. Нямаш право да й отказваш това.

Лицето му се опъна. Пристъпи към липата и вдигна юмрук, за да удари дървото.

— Брат ти е ловец на зестри. Безделник. Той разруши живота на Оливия. Решително отказвам да поверя сестра си на такъв негодник.

— Да, Обри наистина беше такъв, какъвто го описваш, но сега е по-добър човек. Искрено се разкайва за стореното и е решен да поправи грешките си. Отношението му към Оливия е честно. Предлага й женитба и закрилата на името си. Ако им откажеш благословията си, ще допуснеш непростима грешка.

Демиън мълчеше упорито и Ванеса продължи речта си:

— Обри е образован и интелигентен. Той заема по-високо обществено положение от Оливия. Проигра наследството си, но има надежда отново да се изправи на крака. Намерил си е добре платено място като частен секретар на един от съседите ти. Всичко това ме убеди в искреността му. Никога не съм го виждала толкова целеустремен и решителен. Убедена съм, че брат ми наистина обича Оливия. — Ванеса направи кратка пауза. — Оливия също го обича.

Демиън изпухтя презрително.

— Какво знае за любовта наивно младо момиче като нея?

— Без съмнение повече от теб.

Демиън се обърна рязко и я фиксира с мрачен поглед.

— Оливия е убедена в своята любов. Какво ти дава право да заставаш на пътя й? Ти ще разрушиш щастието й.

В очите му отново пламна гняв.

— Като неин брат аз имам не само правото, а и задължението да пазя Оливия от безскрупулни негодници като твоя брат.

— Ще я предпазиш точно като се съгласиш на този брак. Помисли малко. Омъжи ли се за Обри, Оливия става виконтеса. Ако остане неомъжена, петното от разигралия се скандал ще остане върху челото й за цял живот.

— Защо искаш Оливия да се омъжи за човека, който се опита да я прелъсти?

— А ти имаш ли по-добро предложение? Да, възможно е сестра ти да се омъжи за по-добър човек от брат ми, но тя няма да го обича. И тогава какво? Няма нищо по-страшно от това да си обвързан в брак без любов, повярвай ми, аз имам горчив опит. Оливия би могла да реши да остане неомъжена, но моето дълбоко убеждение е, че жената не бива да живее в самота, без любящ съпруг и деца. Оливия е била цял живот сама. — Ванеса го измери с хладен поглед. — Има и още една възможност: да има приятели мъже, без да се омъжва. Не ми се вярва, че ще се съгласиш сестра ти да избере моя път и да стане метреса на заможен аристократ.

Демиън срещна погледа й и Ванеса разбра, че е улучила болно място.

— Обстоятелствата са несравними — възрази рязко той.

— Правилно. Богата наследница като Оливия има шансове, с които аз не разполагам. Но само в случай че й позволиш да се възползва от тях.

— Ти очевидно си твърдо решена да ме представиш като злодей.

— Не си прав. Единственото ми желание е да ти отворя очите и да те предпазя от грешно решение, което може да ти струва много.

Демиън изкриви лице.

— Само преди два месеца Ръдърфорд беше известен като играч и пропаднал субект. Как може да си сигурна, че тази чудодейна промяна ще е трайна?

— Не мога да съм сигурна. Знам само, че Обри има добро сърце. Вярвам, че ще даде всичко от себе си, за да не причини отново болка на Оливия.

Демиън си остана на своето.

— Не съм готов да поема този риск.

Ванеса изгуби търпение, гневно затропа с крак и издигна глас:

— Нима не осъзнаваш колко лицемерно звучат думите ти? Как смееш да осъждаш брат ми? Как си позволяваш да съдиш друг човек — точно ти, с твоето мръсно минало и с ужасното си реноме в обществото?

Демиън не отговори. Ванеса се усмихна студено.

— Кажи ми, лорд Грях, в кое отношение моят брат е по-развален и по-порочен от теб? Ти явно не желаеш, а и не заслужаваш да ти дадат шанс, за да докажеш, че можеш да обичаш и да бъдеш обичан. Но това не означава, че на света няма хора, които изпитват искрено желание да поправят стореното зло.

Ванеса зачака Демиън да каже нещо, или поне да покаже, че е разбрал за какво става дума, но напразно. Почувства се безсилна. Няма смисъл да говори с такъв човек.

— Моля да ме извиниш. Ще отида да видя Оливия. Тя има нужда от утеха и подкрепа.

Без да го удостои с поглед, тя се врътна и се отдалечи.

Демиън се облегна на стъблото на липата и прониза гърба й с мрачен поглед. Имаше желание да заудря с юмруци по невинното дърво, ала сериозните аргументи на Ванеса го накараха да се замисли.

Не се учудваше, че тя се застъпва с такава страст за брат си — не можеше да очаква друго. Но не вярваше, че тя се е съюзила с Ръдърфорд срещу него и Оливия. Последните й обвинителни думи го улучиха в самото сърце: „Как си позволяваш да съдиш друг човек — точно ти, с твоето мръсно минало и с ужасното си реноме в обществото?“

Демиън устреми поглед в празното пространство пред себе си. Вдъхваше дълбоко нежния аромат на розите, но не виждаше цветното великолепие наоколо. Ванеса не бе казала нито една дума, която да не отговаря на истината.

Какво ще види, ако се погледне през нейните очи? — Преситен аристократ, тласкан от нелечимо безпокойство. В сравнение с него брат й беше невинно агне.

Ала неговият начин на живот не подлежеше на дискусия. Сега ставаше дума за Ръдърфорд и за това, дали той е достоен да се ожени за Оливия.

И отговорът беше ясно, неопровержимо „Не“.

Демиън стисна устни в мрачна решителност. Дори след страстната защитна реч на Ванеса той не бе готов да даде наивната си малка сестра в ръцете на такъв мъж. Оливия трябва да се постарае да забрави глупавите си момински мечти. Известно е, че времето лекува всички рани.

Той беше най-доброто доказателство за това. С повечко упоритост човек преодолява и най-дълбоките си душевни мъчения.

17.

Розууд заприлича на бойно поле. Мрачната, враждебна атмосфера се усещаше в цялата къща и се пренесе и върху прислугата. Жестоката караница между господаря и сестра му напомни на по-възрастните прислужници ужасното време на безкрайни спорове между починалия барон и съпругата му.

Ванеса полагаше огромни усилия да отслаби царящото в къщата напрежение. Оливия се бе затворила в стаята си, а Демиън прекарваше дните си на седлото и почти не се задържаше вкъщи. Ванеса не намираше начин да предизвика помирение и започна да се отчайва.

След няколко дни Оливия все пак се съгласи да я изслуша.

— Искам само да се уверя, че сте сигурна в чувствата си към Обри — започна Ванеса и Оливия мигом забрави враждебността и гнева си.

— Не искам да го наказвам. Не искам да го принуждавам да се омъжи за инвалид, ако това е, което ви притеснява — изсъска Оливия, но в следващия миг продължи примирително: — Отначало, в безпомощния си гняв, хранех мисли за отмъщение, признавам. Междувременно обаче се появи надежда да преодолея парализата. — Тя се поколеба малко и попита: — Смятате ли, че не бива да се омъжа за Обри?

— Не, в никакъв случай. Просто съм на мнение, че за жената е по-добре да остане стара мома, отколкото да се омъжи за лош човек. — Ванеса се усмихна меланхолично. — Както знаете, аз имах нещастен брак и не съм подходящата личност, която да дава съвети за любовта и брака. Но смятам, че ако го обичате искрено…

— Да, обичам го! Винаги съм го обичала. Той също ме обича.

— Въпреки това се опитайте да мислите практично. Нашето семейство никога не е било много заможно. През последните години Обри натрупа цяла планина дългове и кредиторите постоянно го преследват. Вие нямате представа какво означава финансова нужда, Оливия. Ако брат ви откаже да ви даде издръжка, ще се сблъскате с жестоката реалност. Със сигурност няма да ви е лесно да се откажете от лукса, с който сте свикнали.

— Луксът не означава нищо за мен — възрази разгорещено Оливия. — Аз знам по-добре от всеки друг, че богатството не означава щастие. Парите не могат да заменят нито любовта, нито семейството. Обри ми е разказвал много за Фани и Шарлът. Аз копнея да имам сестри. Много искам да стана част от вашето семейство. Искам да стана съпруга на Обри, Ванеса.

— Тогава нямам какво да възразя — усмихна се Ванеса, но тежестта в сърцето й не изчезна. Убедена от думите на Оливия, тя не повдигна повече възражения, макар да се опасяваше, че Демиън е твърдо решен да предотврати брака на сестра си, а ако се наложи, дори да убие Обри на дуел.

Но и да не се стигне до насилие, Демиън можеше да упражни силен финансов натиск върху младата двойка. Оливия не знаеше колко дълбоко е затънал Обри. Нямаше представа за уговорката между Ванеса и брат си, за съгласието й да стане негова любовница, ако той опрости дълговете на Обри. Опасността лорд Синклер да предяви претенции към семейното имение на Ръдърфорд не беше окончателно премахната. Демиън можеше по всяко време да се отрече от споразумението и да изхвърли семейството на улицата. Оливия не беше в състояние да го спре.

Ванеса се опита да прогони тези мрачни размишления и да си втълпи, че си създава ненужни грижи. Демиън може да беше порочен, но не беше безчестен. Докато тя изпълнява задълженията си като негова метреса, той ще се чувства задължен да се придържа към уговорката им.

Ванеса се почувства почти облекчена, като чу, че на следващата вечер Демиън очаква гости. Готвачката получи заповед да приготви празнична вечеря за дванайсет души. Ванеса се надяваше добрата компания да допринесе поне малко за разведряването на атмосферата в къщата.

На следващата сутрин завари Демиън в стаята за закуска, преди да излезе на обичайната си дълга езда. Разпита го за гостите и той отговори неохотно:

— Няколко приятели от клуб Хелфайър. Съжалявам, но нямаше как да се отметна от обещанието, което съм дали още преди няколко месеца. Господата са на път към ловния замък на един познат и ще спрат за малко у нас. Надявам се, че Оливия няма да се покаже пред тях.

Очевидно не желае невинната му сестра да се запознае с порочните му приятели, помисли с лека ирония Ванеса.

— Желаеш ли да взема участие във вечерята? — осведоми се учтиво тя.

— Само ако не ти е неприятно.

— Има ли причина, поради която трябва да стоя далеч от приятелите ти?

Демиън вдигна вежди.

— Боя се, че моите безсъвестни приятели не са хора по твой вкус.

— Възможно е — отговори му със същия хладен тон Ванеса, — но вечерята е удобен случай да покажа дали съм напреднала под твое ръководство. Смятам, че познанството с приятелите ти би могло да се окаже полезно за бъдещето ми. Доколкото разбирам, господата се движат точно в онези кръгове, където трябва да се огледам за богат покровител.

Демиън я погледна втренчено, после вдигна рамене.

— Направи, каквото смяташ за правилно. След вечеря ще играем карти. Срещата може да се окаже полезна за теб.

Демиън очакваше гостуването на приятелите си със смесени чувства, скрити зад равнодушна маска. Някога участваше с готовност в забавленията на Хелфайър клуб, включваше се в най-дивите оргии. С времето тези развлечения загубиха очарованието си, станаха скучни и пошли.

Вероятно промяната му бе предизвикана отчасти и от новопородилото се у него чувство за дълг, особено след трагичната случка с Оливия. Не желаеше да вижда сестра си в компанията на лорд Клюни и спътниците му. Учудваше се обаче от желанието си да предпази и Ванеса от своите гости. Клюни вече беше подметнал, че би желал да заеме мястото му при Ванеса. Ако я представи на приятелите си, ще я изложи на дръзки забележки и нахални аванси.

Демиън бе изявил готовност да научи Ванеса как да си намери богат покровител, но нямаше намерение да продължи тази игра.

Мрачното му настроение се запази до следобеда, когато пристигнаха гостите. Клюни беше в отлично настроение и веднага започна да разказва какъв номер погодил на лорд Ламбтън, собственика на ловния замък.

— Боя се, че Ламбтън е неразположен. Тази сутрин се събудил чисто гол посред Хайд парк. Пил цяла нощ и не помни нищо. Незнайно как, леглото и спящият в него Ламбтън се озовали в парка. Бедничкият се принудил да се увие в чаршаф и да се прибере вкъщи пеша. Сега е настинал и пази леглото. Предложих му да го замествам като домакин на ловната компания.

Демиън познаваше добре спътниците на Клюни. Откри сред тях само едно ново лице. Представиха му го като американски братовчед на граф Уитклиф. Разказаха му, че Никълъс Сабрийн бил собственик на голяма корабна компания във Вирджиния и в момента бил в Англия, за да сключи няколко много изгодни сделки. Поради аристократичните му роднини членовете на Хелфайър клуб го поканили да участва в ловния излет.

— Много великодушно от ваша страна да разпрострете гостоприемството си върху един непознат, лорд Синклер — заяви Сабрийн при запознанството им.

— Няма за какво да ми благодарите — махна небрежно Демиън. — Щом Джереми поръчителства за вас, не сте чужденец.

— Ник е страхотен тип — намеси се провлечено Клюни. — Въпреки че е янки и гребе парите с лопата. Докарал е от Ямайка цял товар ром с превъзходно качество.

Сабрийн явно не се притесняваше от закачките по негов адрес. Висок и строен, с атлетично тяло, руса коса и красиво лице, той много приличаше на авантюрист. Имаше загорялата от слънцето кожа на моряк и тъмни, будни очи.

Ник следеше с умерен интерес разговора на господата, които се събраха в салона на чашка шери преди вечеря. Включи се в дискусията едва когато подхванаха деликатната тема за насилственото набиране на британски моряци в американските крайбрежни градове и не спести критичните си забележки.

Демиън се готвеше да насочи разговора към по-спокойни води, когато в салона влезе Ванеса. Господата моментално млъкнаха и учтиво се изправиха.

Ванеса носеше рокля от светлосиня, блещукаща като лед коприна, която подчертаваше стройната й фигура и хладната и красота. Демиън представи лейди Уиндъм като компаньонка на сестра си и господата я огледаха с нескрито възхищение, а някои и с недвусмислени намерения.

Жадните погледи на Клюни ядосаха Демиън и той едва успя да запази самообладание. Напрежението не го напусна и когато седнаха на масата. Седнал начело на дългата трапеза, той следеше с нарастващ гняв как Ванеса очарова всичките му гости. Очевидно познаваше някои от господата от времето на брака си със сър Роджър, но интересът й беше насочен главно към Никълъс Сабрийн. Макар да не знаеше дали тя харесва Америка, или предпочита един конкретен американец, Демиън изпита дива ревност. Трябваше да положи огромни усилия да скрие недоволството си.

За съжаление не успя напълно. Всеки път, щом чуеше мелодичния смях на Ванеса, го пронизваше отровна стрела, а чаровната й усмивка се забиваше като трън в окото му.

По дяволите, тази прелъстителна усмивка представляваше женско оръжие, което самият той бе дал в ръцете й — а сега тя го прилагаше със смъртоносна сигурност срещу него. Много му се искаше да я отпрати, да я скрие от похотливите погледи на приятелите си. От друга страна, иронията на положението не му убягваше. Старанията му да посвети Ванеса в изкуството на кокетството и прелъстяването явно не са били напразни. Успехът й надмина всички очаквания. И този успех го вбеси.

След десерта лейди Уиндъм остави господата да изпият по чаша порто в трапезарията. Мъжете моментално започнаха да задават двусмислени въпроси и да се подхилват, но Демиън нямаше никакво намерение да задоволи похотливото им любопитство. На всеки въпрос отговаряше с леден тон, че тя се грижи за болната му сестра и изпълнява ролята на компаньонка. Нищо повече. Като разбраха, че няма да измъкнат нищо от него, господата побързаха да отидат в салона при лейди Уиндъм. Клюни поиска да играят карти и слугите подготвиха две маси: една за пикет и една за вист.

Ванеса учтиво отклони поканата да заеме място на една от масите.

— Боя се, че залозите са твърде високи за мен. Ала с удоволствие ще погледам играта на господата.

Ванеса се оттегли в стаята си след полунощ, отхвърляйки всички молби да постои още. Демиън изпита безкрайно облекчение. Докато тя беше наблизо, той играеше несъсредоточено, вниманието му беше раздвоено между нея и картите в ръката му.

Времето напредваше. Виното и конякът се лееха без мяра. Картоиграчите се измориха и един по един се оттеглиха в спалните си. Накрая в салона останаха само Клюни и Демиън.

Демиън хвърли недоволен поглед към позлатения часовник на камината. Малко преди три сутринта. Клюни поведе лек разговор, но скоро стана ясно, че е имал сериозни основания да остане последен. Интересът му беше насочен към Ванеса.

— Ти не ни каза почти нищо за компаньонката на сестра си, драги приятелю, но трябва да знаеш, че резултатът от мълчанието ти е повишен интерес към дамата от всички страни. Предполагам, че точно това целиш — защото искаш всички да позеленеем от завист.

— Предположението ти е напълно погрешно — отговори Демиън и наля на госта си още два пръста коняк.

— Мисля, че много добре разбирам възхищението ти от лейди Уиндъм. Тя е и красива, и умна, а това се среща рядко у жените. Великолепна е, наистина. Непочтено е да не ни дадеш шанс, Синклер. Сигурно не би възразил срещу един малък облог?

— Облог ли? Какво имаш предвид?

— Залагам двата си сиви коня срещу позволението ти да ухажвам лейди Уиндъм.

Демиън се намръщи заплашително.

— Тя не е моя собственост.

— Възможно е, но ти притежаваш правото на първия. Не ми се ще да нахлуя в твоя ловен участък без изрично позволение.

Демиън усети как в гърдите му пламна гняв.

— Тя е дама, Клюни.

— О, прощавай! Да, тя е твоята дама. Готов съм да повиша залога. Кажи си условията.

— Ти явно не разбираш — раздразни се още повече Демиън. — Дамата не се купува.

— Всяка жена може да се купи — възрази без капчица вълнение гостът. — Въпросът е само в цената.

Демиън не възрази и Клюни продължи все така спокойно:

— Очевидно дамата притежава забележителни дарби, щом толкова държиш да я запазиш за себе си. От колко време живее в дома ти? Повече от два месеца, нали? Ти си на път да поставиш рекорд, драги мой. Предполагам обаче, че мъж с твоя претенциозен вкус рано или късно ще се насити дори на такава жена.

Демиън сведе поглед към чашата с коняк в ръката си. В златните вълни сякаш светеха очите на Ванеса. По дяволите, той съвсем не беше толкова сигурен, че някой ден ще й се насити.

Дългото му мълчание направи графа нетърпелив.

— Позволяваш ли поне да я ухажвам, след като връзката ви приключи?

— Не.

— Какво? — Клюни смаяно вдигна вежди. — Никога не си бил така собственически настроен, Синклер. За теб жените са просто средство за приятно прекарване на времето. Никога не са означавали нещо повече от това, нали? Не си спомням досега да си се влюбил в някоя от приятелките си.

Демиън подигравателно изкриви уста.

— Напълно си прав.

Клюни го огледа по-внимателно и тихо подсвирна през зъби.

— Я виж ти! Великият лорд Грях се е влюбил!

Демиън изпразни чашата си на един дъх и конякът отри гърлото му.

— Не говори глупости. Няма да ти дам лейди Уиндъм, защото тя е компаньонка на сестра ми.

— Вече съм убеден, че зад тази връзка се крие много повече, отколкото си готов да признаеш. — Клюни развеселено поклати глава. — Сигурен ли си, че не си влюбен в нея и се срамуваш да го признаеш?

Демиън издържа на изпитателния поглед, но приятелят му не бе склонен да отстъпи. Даже се изсмя подигравателно.

— Да умреш от смях! Най-коравият член на клуба пръв ще се принуди да признае поражението си.

— Вадиш си прибързани заключения, Клюни.

— Наистина ли смяташ така? — Усмивката на графа издаваше злобно удовлетворение. — Мен не можеш да заблудиш. — Клатейки глава, Клюни се изправи. — Внимавай, стари приятелю, защото има риск точно ти, закоравелият ерген, да попаднеш в капана на брака.

Той пожела лека нощ и остави Демиън сам с внезапно обзелото го вълнение. Да попадне в капана на брака? Да се ожени за Ванеса?

Досега възможността да сключи брак с Ванеса не му беше идвала на ум, ала сега осъзна, че това е една много разумна мисъл и обещава да разреши дилемата му. Женитбата с Ванеса му обещаваше дори някои предимства и най-голямото от тях беше, че тя щеше да остане да живее в Розууд със сестра му. В крайна сметка бракът беше само формалност. Животът им щеше да продължи както досега.

Демиън затвори очи. Последствията от това съдбоносно решение го извадиха от равновесие. Женитба. Решение, което беше за предпочитане пред всички други.

Да, той не беше готов да предостави Ванеса на безскрупулни и развратни мъже като Клюни. Представата, че тя би могла да се люби с друг мъж, изведнъж му стана непоносима. Демиън разтърси глава. Как можа да се съгласи с абсурдния й план да си търси богат покровител? Да продава тялото си! И не само се съгласи, ами и я подкрепи с думи и дела.

Спомни си какво му бе казала Ванеса в градината и потрепери като от удар: Пред богата наследница като Оливия се отварят възможности, които аз нямах. А той, негодникът, й отне последния шанс, като я принуди да му стане метреса. И още по-зле: посвети я в тънкостите на еротиката, направи я напълно способна да си намери богат любовник. И защо? — Само защото искаше да я отдалечи от себе си. Да не признае колко е зависим от нея.

Демиън седеше и се взираше в чашата си. Едва сега осъзна на какви унижения я е подлагал. От детството си не беше изпитвал чувство на срам. Сега обаче в корема му се забиваха ножове. Той се държа отвратително с Ванеса. Постъпи несправедливо с нея. Приравни я със себе си, омърси я, завинаги поруга доброто й име…

Ако се ожени за нея, ще поправи сторената несправедливост и ще възстанови реномето й пред обществото. И, не на последно място, ще я предпази от долни мъже като Клюни и другите.

А той ще си получи заслуженото наказание.

Демиън изчака до следобед, когато гостите му се сбогуваха, и тръгна да търси Ванеса. Намери я да чете в библиотеката. Беше се разположила удобно на високото кресло до прозореца, с подвити под себе си крака — така седеше и срещу него по време на нощните им разговори.

Споменът го настрои меланхолично. Само преди седмици Ванеса щеше да вдигне глава и да му се усмихне. По дяволите, колко му липсваше усмивката й. Сега между двамата имаше само гняв и обиди.

Той бе изгубил приятелството й и дълбоко съжаляваше за това. Как можа да разруши така грубо доверието и интимността помежду им!

Демиън остана на прага, загледан в красивата жена насреща си. Този фино изрязан профил, тези меки извивки на бузите му бяха станали толкова близки… В сърцето му се надигна странна смесица от желание и нежност, съчетана с неизпитвано никога досега смущение.

Ако можеха да видят великия лорд Грях в този миг, приятелите му от клуб Хелфайър сигурно щяха да избухнат в луд смях. Коленете му трепереха, чувстваше се неспособен да вземе решение. Бе правил всякакви неприлични предложения на безброй жени, но никога не бе правил толкова съдбоносно предложение.

Ванеса усети присъствието му и вдигна глава.

— Какво желаеш?

Желая теб. Желая те по-силно от всяка друга жена на света.

Демиън направи няколко крачки към нея и се покашля.

— Искам да ти направя едно предложение.

— Слушам те.

Яката на ризата го стягаше непоносимо. Гърлото му изведнъж пресъхна. Опря се на камината и се загледа с невиждащ поглед в пепелта.

— Всъщност предложението е… за брак. Искам да ти предложа да се омъжиш за мен.

Последва смъртоносна тишина.

След малко Демиън се обърна предпазливо към прозореца. Ванеса бе пребледняла като смъртник.

— Защо? — попита най-сетне тя с пресекващ глас.

Демиън изобщо не бе подготвен за такава реакция. Ванеса го гледаше слисано… и подозрително.

— Как защо? — повтори невярващо той.

— Защо ми правиш предложение за женитба, след като отмъщението ти върви по план?

Нищо не върви по план, искаше да отговори той, но премълча.

— Защото стигнах до извода, че тази стъпка е най-доброто разрешение на проблемите ти. Ти търсиш богат покровител. Аз съм най-подходящият.

Очите й останаха тъмни и неразгадаеми.

— Веднъж вече ме омъжиха за пари и това се оказа катастрофална грешка.

— Сегашното положение не може да се сравни с предишното.

— Възможно е… — Ванеса остави книгата настрана. — Аз, естествено, съм наясно, че бракът с теб ще ми донесе значителни финансови облаги, но това не обяснява защо ти желаеш да стана твоя съпруга.

— Наречи го решение по съвест.

— Нищо не разбирам.

— Направих грешка, като поисках да ми станеш метреса. Искам да залича стореното зло.

— Нима искаш да се оттеглиш от договора? Сега сигурно ще ми кажеш, че ще предявиш претенции към семейното ни имение, изгубено от брат ми при игра на карти!

— Не, нямам такова намерение — възрази нетърпеливо Демиън. Стана му много болно, че тя го смята способен на такава безсъвестна постъпка. От друга страна, подозренията й не бяха неоснователни, след всичко, което бе преживяла с него. — Ти изпълни нашия договор по най-добрия начин.

— Какво тогава те тласна към тази крайна стъпка?

— Осъзнах, че съм те поставил в непоносима ситуация. Честно казано, обвинявам се, защото не друг, а аз те подтикнах да мислиш, че можеш да си изкарваш прехраната с проституция. Като обезщетение ти предлагам закрилата на името и богатството си.

Ванеса дълго време го гледа изпитателно.

— Наистина ли ми правиш предложение, защото се чувстваш виновен? Не искам да ти наложа оковите на брака само защото те мъчат угризения на съвестта.

На устните му се появи уморена усмивка.

— Нима това не е основателна причина като всяка друга?

Ванеса неотстъпно го гледаше в очите.

— За мен не е. — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — При тези обстоятелства, милорд, приличието изисква да изряза благодарността си и аз го правя. Чувствам се почетена и поласкана от великодушното предложение, но съм принудена да откажа.

Демиън отдавна бе овладял изкуството да не показва чувствата си. И сега успя да скрие разочарованието си.

— Би ли ми обяснила защо ми отказваш?

— Бракът ни няма да е добър.

— Май се излагам на опасност да ме сметнеш за глупак, но не проумявам защо смяташ така.

— Ти не ме обичаш — отговори просто тя.

— Любов? — Демиън смръщи чело. — Какво общо има любовта?

— Заклела съм се никога вече да не понасям мъките на брак без любов.

Лицето му омекна.

— А аз се заклевам, че никога няма да се отнасям с теб така, както се е отнасял първият ти съпруг.

— Вярвам ти. Поне няма да го правиш нарочно. Но ти не можеш да промениш живота си из основи, Демиън. Ти не си в състояние да спазваш брачните клетви и ще ме направиш нещастна.

Той я гледаше изумено.

— Ти искаш брачна вярност?

— Да. Искам съпругът ми да е само мой.

Демиън не отговори и Ванеса го погледна тъжно. Той не бе създаден за брак. Лорд Синклер беше непостоянен и неспокоен. В неговия живот нямаше място за любов. Той я желаеше физически, но един ден блясъкът на новото ще угасне и той ще се върне към старите си навици. Ще преследва и завладява други жени, а тя няма да го понесе. Тя го обичаше и изневерите му щяха да я съсипят.

— Ние с теб просто не си подхождаме — продължи тихо тя. — Твоят начин на живот не е по вкуса ми. Понесла съм достатъчно скандали и изстъпления.

— Ако избереш живот на куртизанка, постоянно ще се забъркваш в скандали.

— Да, вероятно си прав, но тогава поне аз ще вземам решенията. Ако стана твоя съпруга, ще изгубя правата си, ще бъда твоя собственост. Като куртизанка обаче сама ще определям живота си и няма да съм пленница в нещастен брак.

— Сигурна ли си, че бракът ни ще е нещастен?

— За мен да. — Ванеса забеляза как мускулите трепкат по лицето му и разпери ръце. — Ние с теб нямаме нищо общо, Демиън.

— Налага се да ти възразя. Ние с теб имаме много общи неща. — Решително направи крачка към нея. — Страстта, например.

Улови я за раменете и я изправи на крака. Притисна я към себе си и я целуна пламенно, за да й докаже колко е прав. Моментално й се зави свят. Обзе я неутолим копнеж. Желанието заплаши да я надвие.

— Не можеш да твърдиш, че не си подхождаме — зашепна дрезгаво той. — Тялото ти те издава.

Ванеса прехапа устни. Той със сигурност бе забелязал пламтящите й бузи, лудото биене на сърцето и задъхването й.

— Няма да отрека, че ти умееш да ме възбудиш, но това е само физическо привличане. Бракът е много повече от задоволяване на сексуалното желание. Бракът означава любов, грижа и отговорност. Аз искам да имам семейство, а ти не искаш нито семейство, нито съпруга. Аз ще искам деца от теб, Демиън, но ти сигурно няма да ги искаш.

Той се скова.

— Много се съмнявам, че от мен ще излезе добър баща — доказах го убедително, като занемарих грижите за малката си сестра, — но искам да знаеш, че се чувствам задължен да продължа рода си. Трябва да има на кого да завещая титлата си, нали? Не бих възразил да създам наследник… не точно сега, но по-късно.

— Аз обаче не желая да родя дете, което ще живее като теб — възрази разгорещено тя.

За първи път по лицето му премина гневна тръпка.

— Май трябваше да направя предложението си за брак в романтична обстановка. Ако бях паднал на колене пред теб под лунната светлина и те бях обсипал с рози, сигурно щеше да бъдеш по-достъпна.

Ванеса въздъхна и поклати глава.

— Не искам от теб рози и лунна светлина, Демиън. Те не са в състояние да ме накарат да приема предложението ти. Опитай се да разбереш: ти всъщност не искаш да стана твоя жена. Аз не означавам нищо за теб.

В потъмнелите от страст очи блесна опасна искра.

— По тази точка мога да споря. — Взе ръката й и я притисна към слабините си. — Все още ли ме смяташ за безразличен?

Ванеса вирна брадичка. Тромавият му опит да я сплаши я ядоса.

— Много добре знам, че ти си мъж с неутолим сексуален апетит. Знам също, че наблизо има безброй жени, готови да задоволят този апетит.

— По всичко личи, че има и немалко мъже, желаещи да задоволят твоя апетит — отвърна остро той и отстъпи назад. — Клюни предложи да се обзаложим дали ще бъдеш склонна да приемеш ухажването му.

— Съгласи ли се на облога?

— Не.

— Учудвам се. Ти си страстен играч.

Очите му засвяткаха опасно.

— Няма да позволя да се сближиш с мъж като Клюни.

Ванеса упорито срещна погледа му. Очевидно имаше и друга причина за неочакваното му предложение.

— Да не би да ревнуваш приятеля си? Това ли е причината да поискаш ръката ми? Защото си усетил, че той заплашва нещо, което смяташ за своя собственост?

В очите му изведнъж блесна болка и тя реши да не го измъчва повече.

— Успокой се, Демиън, аз нямам ни най-малко желание да се сдобия с любовник или покровител като лорд Клюни. Това важи за всичките ти приятели. Освен това нямаш причини да страдаш от угризения на съвестта. Ти не си отговорен за моите действия, нито за начина ми на живот. Нямаш причини да се чувстваш виновен.

— Не е толкова просто — възрази Демиън, с мъка сдържайки гнева си.

— Защо да не е просто? — попита примирително тя. — Ако отказът ми те гневи, причината е, че досега си подчинявал всички жени на волята си. Един ден обаче ще разбереш колко е хубаво, че си избегнал моите остри нокти.

Тя му обърна гръб и избяга от библиотеката.

Демиън изруга и падна тежко върху най-близкия стол. Да, той ревнуваше Ванеса от всички мъже, но не беше само това.

Защо, по дяволите, я желаеше толкова силно, толкова пламенно? Нали уж искаше само да я има за известно време, нищо повече? Дяволът му играеше лош номер. Явно картите се бяха обърнали. Тя го завладя, не той нея. Тя се промъкна в сърцето му още докато се опитваше да сломи съпротивата й. А сега копнееше за нея и беше на път да си изгуби ума.

Очевидно обаче физическото желание не беше достатъчно — нито за нея, нито за него.

18.

Ванеса стоеше до прозореца в спалнята си и се взираше в нощната розова градина. Дали пък не бе допуснала съдбоносна грешка, като отхвърли предложението на Демиън да я направи своя съпруга?

През трите дни, минали след изненадващото му предложение, тя си бе задавала този въпрос поне сто пъти. Припомни си всяка дума от разговора в библиотеката и с какъв тон бе произнесена, представяше си мимиката му, търсеше скрити нюанси.

Ала не намери, каквото търсеше. Нито следа от любов. А без любов бракът с него бе осъден на провал.

Демиън никога няма да се задоволи с една-единствена жена. Той не е в състояние да промени живота си. Ще продължи да разбива женски сърца. Само истинската любов би могла да го промени, но той не я обичаше. Това беше студената, горчива истина.

Ванеса въздъхна съкрушено. Лятото отиваше към края си. Тя бе изпълнила уговорката им: повече от два месеца живя тук като негова метреса. Скоро ще си замине и ще отнесе кървящото си сърце далеч от това място. Ще е свободна да си изгради нов живот. Свободна да забрави Демиън…

Силно чукане по вратата я изтръгна от меланхоличните мисли. На прага застана слуга със сребърна табла в ръка.

— Простете, милейди, но се получи спешно съобщение от лорд Клюни.

Ванеса остана много учудена. Защо Клюни е решил да пише на нея, а не на Демиън? Ала бързо си спомни, че тази сутрин Демиън бе потеглил към имението на приятеля си, за да участва в лов на гълъби.

Любопитна да види какво съдържа писмото, Ванеса счупи печата и зачете:

Лейди Уиндъм, надявам се да не ви уплаша твърде силно. Със съжаление трябва да ви съобщя, че лорд Синклер претърпя малка злополука. Лекарят го прегледа и определи състоянието му като задоволително. Демиън пожела да ви види. Изпращам ви каретата си и се надявам да изпълните желанието му.

В сърцето й се надигна паника. Видя Демиън да лежи ранен, под него локва кръв. Вдигна ръка към гърлото си. Сърцето й биеше мъчително. Не би могла да понесе мисълта, че той може да умре. Не…

— Трябва да отида при него — пошепна задъхано тя.

Без да съзнава какво прави, грабна наметката си, каза на чакащия слуга, че отива при лорд Синклер, спусна се по стълбата и се качи в чакащата карета.

Кочияшът непрестанно подканяше конете, но Ванеса все имаше чувството, че се движат твърде бавно. Изпълваше я страх, примесен с нетърпение. Представяше си страшни неща и не беше в състояние да прогони ужасяващите представи. Отново и отново си припомняше как внесоха трупа на мъжа й след дуела, виждаше смъртоносната рана на гърдите му, локвата кръв… Да, Клюни пишеше, че Демиън е претърпял само малка злополука, но тези думи не бяха в състояние да я успокоят. Трябваше лично да се убеди, че той е жив и ще се оправи.

След около час каретата се отклони от главния път и навлезе в обградена от високи дървета алея. Скоро спряха пред красива господарска къща, но Ванеса изобщо не й обърна внимание. Изскочи от каретата, без да чака помощта на кочияша, и се втурна нагоре по стълбището. Клюни я посрещна лично на входната врата и тя му кимна благодарно.

— Как е Демиън? — попита нетърпеливо.

Домакинът се усмихна окуражително и я покани да влезе.

— Не се притеснявайте, милейди. Лорд Синклер е горе и си почива.

— Позволявате ли да го видя?

— Но естествено.

Графът я преведе през елегантната входна зала. Изкачиха широко стълбище, после тръгнаха по дълъг коридор. В края на коридора Клюни отвори една врата и й даде път да влезе. Ванеса направи няколко стъпки навътре и изведнъж спря. Голямото легло беше празно. Демиън не се виждаше никъде.

— Къде е той? — попита объркано тя.

— Предполагам, че е излязъл с ловната компания.

Ванеса се обърна рязко и удостои Клюни с унищожителен поглед. Графът извинително вдигна рамене.

— Моля ви да проявите снизходителност, лейди Уиндъм. Надявам се, приемате поканата ми да бъдете известно време моя гостенка.

— Не ви разбирам.

— Искам да изиграя номер на скъпия си приятел Демиън, но за целта е необходимо вашето присъствие.

— Какъв номер? Това сигурно означава, че Демиън не е претърпял никаква злополука?

— Права сте, за съжаление. Боя се, че това беше само претекст, за да ви примамя тук.

Вълна на облекчение заля Ванеса. Веднага след нея дойдоха гневът и подозренията.

— Защо е необходимо да съм тук?

Клюни я дари с обезоръжаваща, очарователна усмивка.

— Няма от какво да се опасявате. Никой няма да ви стори зло. Просто ще му устроим безобидна шега.

Ванеса се запъти към изхода, но графът й препречи пътя.

— Това означава ли, че ще ме задържите тук против волята ми?

Клюни отново вдигна рамене.

— Само за кратко. Демиън ще се върне всеки момент.

— Сигурно няма да се зарадва да ме види.

— В това не се съмнявам — намигна й съзаклятнически Клюни, — но аз просто не можех да пропусна удобния случай. Крайно време е да го изоблича публично. — Огледа я изпитателно и попита: — Твърде много ли искам от вас, ако ви помоля да се включите в играта?

— Да, твърде много — отговори Ванеса, вбесена от нахалството му.

— Възмутена сте — отбеляза Клюни и гласът му прозвуча почти тъжно.

— Нима сте изненадан? Първо ме уплашихте до смърт с наглата си лъжа, че Синклер вероятно е тежко ранен, а сега ми заявявате, че ще ме държите тук като своя пленница.

— Боя се, че не ми остава друг избор. Но ви уверявам, че ще си устроим само безобидна шега.

— Не проявявам разбиране към вашето чувство за хумор, милорд. — Ванеса изпъна рамене. — Ако ме оставите да си отида, няма да кажа на никого за тази неприятна случка. Ще мълча дори пред Демиън.

— Но това ще унищожи моя добре премислен план!

— Ще ми обясните ли най-сетне какъв е вашият гениален план?

— Искам да принудя Демиън да сложи картите на масата. По-точно, искам да проверя доколко е привързан към вас.

— За каква привързаност говорите?

— Синклер от години твърди, че никога няма да дари сърцето си. Само преди няколко дни отрече категорично да е влюбен във вас. Аз обаче съм убеден, че страхотният лорд Грях е улучен от стрелите на Амур, и искам да го докажа. Възнамерявам да го принудя да покаже чувствата си към вас, и то пред приятелите си от клуб Хелфайър.

— Вие сте или глупак, или луд!

Клюни се изсмя невъзмутимо.

— Сигурно съм и двете. Мисля си обаче, че тъкмо вие имате голям интерес от резултата на моята малка шега. Не искате ли да узнаете дали сте успели да завладеете сърцето му?

— Не! В никакъв случай по такъв начин!

— Виж ти! За съжаление не успях да измисля нищо по-добро, за да го извадя от равновесие и да го принудя да разкрие какво има в сърцето му. Съвсем убедено твърдя, че действам в негов интерес. Ако Синклер се самозалъгва, значи е крайно време да признае истината поне пред себе си. Измислих страхотен план, за да го уплаша до смърт и да го принудя да разкрие истинските си чувства.

Ванеса го слушаше с подозрение.

— А аз трябва да изпълня ролята на стръвта във вашия капан, така ли?

— Отгатнахте! Когато организираме срещи на клуба, обикновено се забавляваме с красиви жени. Ще доверя на Синклер, че вие ще бъдете главната атракция на вечерта, и ще наблюдавам реакцията му. Убеден съм, че няма да съумее да скрие ревността си.

— Аз пък се страхувам, че той ще реагира на вашия номер по-скоро с гняв, отколкото с ревност.

Клюни се усмихна с разбиране.

— С Демиън сме приятели от детинство. В най-лошия случай ще ми разбие носа, но съм готов да поема този риск.

Ванеса обаче се съмняваше, че Демиън ще се задоволи с един юмручен удар.

— Нямам никакво намерение да ви излагам на показ — увери я тържествено Клюни. — Искам само да събудя у него впечатлението, че наистина ще го направя. За съжаление се налага да ви задържа известно време в дома си, за да ви попреча да осуетите чудесния ми план.

Ванеса го гледаше изумена.

— Разположете се удобно, милейди. Ще наредя да ви донесат чай… или гарафа вино, ако се нуждаете от нещо по-силно.

— Много сте щедър — отбеляза саркастично тя.

Клюни се оттегли безмълвно и заключи вратата отвън.

Като чу превъртането на ключа в ключалката, Ванеса потрепери от лошо предчувствие.

Все още замаяна от внезапния обрат, тя отиде до прозореца, опита се да го отвори, но не успя. Ако строши стъклото и скочи на двора, със сигурност ще си счупи крак или ръка, а може и главата.

Ванеса задиша дълбоко, за да успокои нервите си. В действителност не беше затворница. Персоналът в Розууд знаеше къде е отишла. За съжаление не бе казала на никого за вероятната злополука с Демиън, за да не плаши излишно хората. Те ще предполагат, че тя е при господаря им, и никой няма да се разтревожи, ако не се върне до вечерта…

Неспокойна, тя закрачи напред-назад по стаята и се опита да подреди мислите си. Демиън не беше ранен и това беше най-важното. Щом се налага, тя ще изтърпи наглостта на Клюни и ще участва в подготвения от него номер. Всъщност нямаше друг избор.

В гърдите и отново пламна гняв. Отвратено изкриви лице. Ако поеме по пътя, който си беше набелязала, сигурно ще й се наложи да участва в още много подобни сцени.

Ванеса нямаше представа дали Клюни възнамерява да изиграе просто малка шега или е подготвил някой злобен номер. Във всеки случай беше по-добре да се включи в безвкусната игра. Ако Демиън забележи колко е възмутена, ще се вбеси още повече. Ванеса си обеща да понесе фарса с видимо спокойствие, за да избегне публичен скандал.

Ловната компания се завърна в най-добро настроение. Мъжете се събраха в стаята с ловни трофеи. По дървената ламперия на стените висяха величествени глави на елени и глигани. Господата пиеха бира и се хвалеха с ловните си успехи.

Демиън не участваше в разговора. Мислите му бяха на мили разстояние. През целия ден му беше трудно да оставя впечатление, че се забавлява. Шумните празненства, организирани от членовете на клуба, отдавна бяха загубили очарованието си.

Шумни смехове го изтръгнаха от мрачните размишления. Демиън вдигна глава и срещна замисления поглед на граф Клюни.

— Какво ти тежи на сърцето? — попита уж небрежно той.

— Имам изненада за теб. — Графът се усмихна тайнствено и се обърна към своя американски гост: — Сабрийн, време е да преминете през ритуала на посвещаване в нашия клуб. Очаква ви нещо много специално.

Няколко от присъстващите подкрепиха Клюни с одобрителни забележки и вдигнаха канчетата с бира.

— Така ли? — попита без особен интерес Никълъс Сабрийн. — И какво е специалното?

— Ще имате задачата да задоволите сексуално цяла свита придворни дами — обясни лорд Торнхил.

— Какво значи „цяла свита“?

— Дузина красиви придворни дами и тяхната кралица.

— Не е само оргия — уточни развеселено един от гостите.

— Не си съвсем прав — възрази Пендъргаст. — Това е много сериозен тест. За нас е важно колко време ще успеете да запазите възбудата си, преди да се освободите от напрежението.

— Трябва да докажете, че сте в състояние да ощастливите цялата свита придворни дами, преди да е пукнала зората — продължи да обяснява Клюни. — След това ще съберем дамите и ще ги помолим да оценят работоспособността ви.

— Всички сме минали през този ритуал — кимна Торнхил. — Оценките ни са много различни.

— Не ме гледай така лошо — разсърди се Чатъм. — Аз се справих отлично. Пени обаче едва не загина. Кралицата му взе душичката.

— Дяволите да те вземат! И с мен беше същото. Никога не съм се раздавал така.

Господата избухнаха в смях. Последваха възхвали по адрес на лорд Синклер, който получил най-високи оценки от дамите. Демиън се ухили и вдигна канчето с бира.

— Ако издържите до зазоряване, ще станете пълноправен член на клуб Хелфайър — заключи Пендъргаст.

Никълъс Сабрийн се усмихна принудено. След няколко не особено прилични шеги граф Клюни отново взе думата:

— Понеже Ламбтън е възпрепятстван, аз поемам ролята на домакин. Вече съм подготвил ритуала по приемане в клуба, който ще се състои след няколко дни. Радвам се да ви съобщя, господа, че намерих невероятна кралица, която ще поеме ръководството на дамите. Преди да взема окончателното си решение обаче, бих желал да чуя мнението на Синклер. Демиън, ще ме придружиш ли до горния етаж, за да провериш избора ми?

— Нима кралицата е вече тук? — попита възбудено един от гостите.

— О, да — засмя се Клюни. — Никой не може да си представи по-красива кралица. Ала Синклер е най-добрият познавач на жените сред нас, затова ще му предоставя да вземе решение.

— Веднага му покажи красавицата, която ни обеща! Горя от нетърпение да я видя! — извика Чатъм.

Хор от изпълнени с очакване мъжки гласове подкрепи предложението.

Нещо в тайнственото изражение на Клюни изведнъж събуди подозренията на Демиън. Той стана неохотно и придружи графа до горния етаж.

Клюни почука учтиво на вратата и отключи. Ухили се злобно на Демиън и отвори широко. До прозореца стоеше жена, обърнала гръб на влизащите. Силуетът й беше болезнено познат на Демиън. Жената се обърна бавно и той се вцепени.

Ванеса срещна погледа му съвсем спокойно. Тъмните й очи изглеждаха хладни и неразгадаеми.

Демиън се обърна рязко към Клюни, който си наложи невинно изражение.

— Какво означава това, по дяволите? Какво търси тя тук?

— Най-прекрасната кралица, която сме имали някога, не мислиш ли? — попита с копринено мек глас Клюни.

Демиън стисна ръце в юмруци. Представата, че Ванеса ще е главната атракция в оргиастичен ритуал, го влудяваше.

— Ти възнамеряваш да й повериш ръководството на посвещаването? — Очите му се опънаха в тесни цепки. — А вие сте се съгласили с този план, така ли? — обърна се той към Ванеса.

Клюни побърза да отговори вместо нея:

— Опитвам се да я убедя, но тя все още не е дала съгласието си да стане наша кралица. — Погледна предизвикателно Демиън и призна: — Честно казано, Синклер, повиках я тук само за да видя реакцията ти.

— Моята реакция? — Демиън си спомни заключената врата и тайнственото поведение на Клюни долу в ловната стая. Значи Ванеса не беше дошла тук доброволно! В гърдите му лумна гняв. — Ах ти, мръсна свиня!

Бесен, Демиън се хвърли върху приятеля си, сграбчи го за яката на ризата, изблъска го от стаята и го метна към стената на коридора.

— Е, доволен ли си от реакцията ми?

Графът се изсмя триумфално, без изобщо да го е грижа за гневния изблик на приятеля му.

— Даже много доволен. Знаех си, че няма да позволиш някой от нас да я докосне.

— Върви по дяволите! — процеди през зъби Демиън.

Клюни се ухили подигравателно.

— Нали каза, че тя не те интересува, Син? Ако ти е безразлична, защо дори само мисълта, че може да стане нашата кралица, те подлудява?

Демиън го стисна за гърлото.

— Тя е под моя закрила, не разбираш ли?

Клюни се задъха.

— Ти… продължаваш… да се самозалъгваш… приятелю…

Демиън го стисна още по-силно и Клюни захърка мъчително. Ванеса се втурна към двамата мъже.

— Демиън, спрете, моля ви! Причинявате му болка!

Привлечени от шума, няколко господа дотичаха от долния етаж.

— Какво става тук, за бога? — извика смаян Торнхил и се опита да издърпа Демиън, но той го блъсна.

— Моля ви, Демиън, престанете! — изплака Ванеса, ала той не я чу.

Лицето на Клюни посиня. Уплашените господа многословно настояваха Демиън да се вразуми. Единствен Никълъс Сабрийн обаче се осмели да се намеси по-решително.

— Нима искате да го удушите? — попита остро той и стисна рамото на Демиън.

— И защо не? — изфуча вбесено Демиън.

Въпреки това той разхлаби хватката си и се помъчи да си възвърне самообладанието. Отстъпи крачка назад и в очите му пламна убийствена решителност.

— Искам удовлетворение. Ти имаш право да избереш оръжията.

Ванеса изпищя ужасено.

— Демиън, не бива да…

— Назови ми секундантите си. — Гласът на Демиън режеше смъртоносно. — Аз ще взема Торнхил и Матюс, стига да са съгласни.

Без да го е грижа за слисаните лица на приятелите си, Демиън улови ръката на Ванеса и я поведе по коридора към стълбището.

19.

В отворената двуколка цареше ледено мълчание. Ванеса трепереше от страх, докато Демиън кипеше от гняв.

— Надявам се предизвикателството ти към Клюни да не е сериозно — промълви тя, когато лекото превозно средство зави по алеята към Розууд. — Моля те да откажеш този дуел.

По устните му пробяга студена усмивка.

— Нямам намерение да се откажа.

— Моля те, Демиън, това беше глупав номер, нищо повече! Напълно безобиден…

— Безобиден? — Демиън се изсмя подигравателно. — Клюни те компрометира пред най-скандалните мъже в тази страна. Това изобщо не е безобидно.

— Ако не беше твоето избухване, никой нямаше да узнае коя съм. Какво те тласна към това насилие? Ако бе запазил самообладание, приятелите ти нямаше да разберат, че съм там.

— Клюни предизвика този изблик на гняв. Направи го нарочно. Прекрачи границата, затвори те в онази стая, сякаш си му пленница.

Ванеса напразно се мъчеше да остане спокойна.

— Поведението му беше крайно неучтиво, даже отвратително, признавам. Но всичко свърши. Дуелът само ще ме компрометира още повече. Не можеш ли просто да забравиш тази жалка случка?

Демиън се обърна към нея с искрящи от гняв очи.

— Не мога. Проблемът е сериозен. Клюни няма право да лиши от чест една дама, която е под моя закрила. Не търпя подобно непочтено поведение.

— Ти ли не търпиш непочтено поведение? Точно ти? — Погледът й го прониза. — С какво право осъждаш другите? С какво право излагаш живота си на риск? Първо Обри, сега и Клюни!

— Млъкни! Не желая да говоря повече за това.

Ванеса стисна устни и си заповяда да се овладее. Ала страхът й беше твърде дълбок.

Демиън не каза нито дума повече. Най-сетне леката двуколка спря пред портала и Ванеса слезе, без да чака помощ. Без да го удостои с поглед, влезе в къщата и се затвори в стаята си. Повика две момичета да й помогнат да си събере багажа и облече пътнически костюм. Поръча каретата да бъде готова за път. Вече беше късен следобед, но щеше да успее за пощенската карета в Алчестър. Ако тази вечер стигне до Лондон, утре рано ще потегли за Кент.

За последен път огледа спалнята си, където бе преживяла толкова щастие и болка, после тихо затвори вратата и слезе на долния етаж. Не посмя да се сбогува с Оливия, не и в това душевно състояние. Възнамеряваше да й пише веднага щом се прибере вкъщи при майка си.

Намери Демиън в кабинета му, седнал зад писалището. Проверяваше два дуелни пистолета. Като ги видя, Ванеса пребледня като смъртник.

Погледна благородния му профил и сърцето й се сви от страх и любов.

— Наистина ли ще се дуелираш? — попита тихо тя.

— Да — отговори Демиън, без да вдигне поглед.

— Наясно ли си, че може да умреш?

— Нямам намерение да се простя с живота. Стрелям добре.

— Възможно е да убиеш Клюни. Нима това не означава нищо за теб? Ще отнемеш живота на друг човек!

Демиън вдигна глава и я погледна втренчено.

— Това е въпрос на чест. Вече не мога да се откажа.

— Не ми говори за чест! Двама разглезени, безотговорни младежи се карат за плячка! — Ванеса с мъка преглътна буцата в гърлото си. — Няма да остана тук, за да присъствам на този позор. Не мога да понеса мисълта, че ще убиеш човек… или още по-зле, че другият ще те рани или убие. Аз си отивам.

Демиън едва сега забеляза пътническия й костюм.

— Къде отиваш?

— Прибирам се у дома, при семейството си. Ще взема пощенската карета.

— Какво става с уговорката ни?

Тя погледна в сивите, предвещаващи буря очи.

— Лятото почти свърши. Ако сметнеш заминаването ми за нарушаване на договора, така да бъде.

Лицето му остана безизразно. Ванеса стисна устни, за да не изгуби самообладание.

— Ти искаше да знаеш защо отхвърлих предложението ти — заговори решително тя. — Това е причината. — Възмутено посочи дуелните пистолети. — Никога няма да съм сигурна дали ще се прибереш вкъщи жив, или някой ден ще ми донесат трупа ти на носилка. Още сънувам кошмари заради смъртта на Роджър и заради скандалите, в които той се забъркваше, преди да умре. Няма да преживея втори път този ужас.

Ванеса остана с усещането, че е отправила обвинението си към каменна фигура — Демиън не показваше никакви емоции.

Гласът й затрепери от гняв.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? Защо пропиляваш живота си, защо се задоволяваш с това незначително съществуване. Ти и приятелите ти от клуб Хелфайър познавате само забавленията. Това ви е станало мания. Кажи ми: твоята разюзданост и порочност някога направили ли са те истински щастлив?

Демиън я гледа дълго, после се усмихна лениво.

— А ако се откажа от разюздания си живот? Тогава ще отговоря ли на изискванията ти? Ще заслужа ли да стана твой съпруг?

Ванеса мълчеше. Въздухът в стаята вибрираше от напрежение.

— Ти искаш светец — заключи Демиън, когато тя не отговори.

Ванеса го погледна изпитателно, потърси в очите му искрица чувство и не намери нищо. Той бе затворил сърцето си в ледена броня.

— Не искам светец — промълви тъжно тя. — Искам мъж, който ме обича. Само мен. Желая съпруг, който приема сериозно клетвата за вярност и не си и помисля да ме мами с други жени. Съпруг, на когото мога да имам доверие, който не се забърква в скандали, без да се замисли, и никога не би участвал в безсмислен дуел!

Лицето му стана още по-кораво.

— Не ме сравнявай с починалия си съпруг — процеди през зъби, едва сдържайки гнева си.

— И защо не? Не виждам особена разлика между него и теб.

Двамата се гледаха като врагове. Ванеса дишаше тежко, лицето й пламтеше. Мълчанието надвисна отново. Надеждата я напусна. Не можеше да постигне нищо с този каменен човек.

— О, Демиън… — въздъхна обезкуражено тя. — Ти би могъл да постигнеш толкова много в живота си… Ти си надарен, имаш знания, а си и богат… Знам колко си привързан към сестра си. Лаская се да мисля, че и към мен хранеше приятелски чувства… за известно време. Ти имаш безкрайно много възможности да дадеш смисъл на живота си. Вместо това пропиляваш скъпоценните си дарби в празни, безвкусни забавления.

Усмивката му изглеждаше странно меланхолична и горчива.

— По-добре си върви, преди да съм разрушил илюзиите ти окончателно.

— Да, прав си — пошепна Ванеса, усещайки, че всичко е изгубено.

— Моля те, вземи моята карета. Тя е по-удобна и по-сигурна от пощенската.

Тя кимна и се обърна да си върви. На вратата спря още веднъж.

— Как можах да се излъжа така? — пошепна глухо, без да се обърне. — Аз, глупачката, си мислех, че те обичам. Каква заблуда… Ти не си мъжът, когото бих могла да обичам.

— Ванеса…

Тя чу как Демиън се изправи, чу стъпките му зад себе си и се скова. Усети ръцете му върху гърба си, усети как той я привлече към себе си.

Гласът му дрезгаво прошепна името й.

— Ванеса, остани.

Изкусителната сила на гласа му, топлината на тялото му заплашиха да разколебаят решението й. Пое мъчително дъх.

— Не мога — отговори едва чуто тя. — Няма да го понеса.

Изтръгна се от прегръдката му и избяга.

Демиън стоя дълго в тъмния тунел, преди да отвори панела в стената. Спалнята на Ванеса беше празна, празна като тъмната пещера в сърцето му. Тя си бе отишла.

Отиде до прозореца като лунатик и се загледа в градината. Стаята бе запазила аромата й, сякаш искаше да му се подиграе. Последните й думи се бяха врязали незаличимо в паметта му: „Аз, глупачката, си мислех, че те обичам.“

Признанието й в любов го прониза като острие на шпага. Погледът й проникна до центъра на същността му. В очите й имаше отчаяние, страх и разочарование — да, тя бе разочарована от него.

Обзе го мъчително чувство за загуба. Едва когато тя си отиде, той проумя как жестоко беше злоупотребил с нея.

„Ти не си мъжът, когото бих могла да обичам…“

Точно така. Той беше мъж, който злоупотребяваше с невинни жени, за да задоволи жаждата си за отмъщение. Той беше егоистична свиня и мислеше само как да задоволи похотта си. Не мислеше за нищо друго, освен за себе си и за забавленията си.

Ванеса беше права. Разюзданият живот не го бе направил щастлив. Беше спал със стотици жени, но те не задоволяваха глада му, не запълваха празнотата в сърцето му. Докато в живота му не влезе Ванеса. Тя напълни сърцето му с любов.

Той я обичаше. Истински. С цялата сила на тялото си, с всички сетива, с цялото си сърце.

Това прозрение го разтърси до дън душа. Досега не знаеше какво означава любовта. Твърде дълго се бе отдавал на празни забавления и бе станал неспособен да разпознае загадъчната сила на любовта. Бъркаше това дълбоко чувство с плътското желание и с всички сили се бореше срещу себе си.

Обичам те, Ванеса!

Тези три думи звучат прекрасно, помисли си изненадано Демиън. Не подозираше, че на света има нещо толкова прекрасно. Ала признанието в любов не успя да прогони мрака в душата му.

Той я прогони. Вече беше много късно. Прекалено късно.

Преди час бе уговорил всички подробности около дуела. На разсъмване щеше да застане срещу Клюни с пистолет в ръка.

Светлочервените пръсти на зората вече опипваха хоризонта на изток, когато господата се събраха на забулената в мъгла поляна. Двамата дуеланти, секундантите им и мрачен, сънен лекар.

Всички изслушаха със сериозни лица правилата, припомнени от лорд Торнхил. Бяха се разбрали дуелантите да се раздалечат на двайсет крачки, да се обърнат и да стрелят.

— Съгласни ли сте с условията, господа? — попита тържествено Торнхил.

Клюни измери противника си със саркастичен поглед.

— Разбира се, че сме съгласни. Давайте да приключим най-сетне с този жалък спор. Пени, ако ме сполети беда, ти ще наследиш състезателните ми коне.

Демиън слушаше с каменно лице. Никой не реагира на неуместната забележка на противника му.

Двамата мъже застанаха с гръб един към друг в средата на полянката. Секундантите заеха местата си в четирите края. Тишината на утрото потискаше всички присъстващи.

Тогава Демиън чу гласа на противника си и толкова се смая, че едва не се обърна.

— Сигурно няма да повярваш, но много съжалявам, че се отнесох по такъв начин с твоята дама. Ужасно съжалявам, че навредих на реномето й.

— И двамата направихме грешка — отвърна глухо Демиън. — Не само ти си виновен.

— Започваме да броим крачките, господа — провикна се Торнхил. — Едно…

Демиън пое дълбоко дъх и се раздвижи.

Двамата дуеланти бавно се отдалечаваха един от друг. Десет, петнайсет, деветнайсет крачки… Демиън стисна гладката дръжка на пистолета.

— Двайсет!

Двамата мъже се обърнаха един срещу друг и се прицелиха.

Демиън видя как Клюни натиска спусъка, но картината пред вътрешния му взор се открои много по-ясно: красивото лице на Ванеса, което го умоляваше да не убива…

Ванеса…

Той вдигна ръка към небето и стреля. В същия миг чу как изгърмя пистолетът на противника му, усети куршума, който се заби в плътта му, усети нетърпимо парене…

Силата на изстрела го повали. Демиън падна върху твърдата земя и се сгърчи от болка. През замайването му проникваха възбудените гласове на секундантите. А после видя съвсем ясно лицето на Клюни, надвесено над неговото.

— Проклятие! Наистина ли искаше да умреш? Защо, по дяволите, стреля във въздуха? Демиън се намръщи, но не отговори. Май наистина искаше да умре. В последната секунда вдигна дулото и натисна спусъка. Мисълта, че може да убие Клюни, го изпълни с ужас.

Направи го заради Ванеса. Не искаше да добави и убийство към престъпленията, които беше извършил в нейните очи. Не искаше да й причини такава болка.

— Не мърдай, Синклер. Ранен си.

Демиън усети как Клюни разкъса жакета му и опипа лявото рамо. Лицето му се смръщи от силната болка.

— Позволете аз да го прегледам, милорд…

Демиън забеляза как до него коленичи и друг човек. Вероятно лекарят.

— Куршумът е заседнал в рамото. Трябва да го извадя.

— Сериозна ли е раната?

— Да, доста, но според мен не е смъртоносна.

Демиън затвори очи и се остави на болката. Би трябвало да е благодарен, че Клюни не го уби. От друга страна обаче, един смъртоносен изстрел би бил справедливо наказание за грешките му.

Оздравяването протичаше бавно и болезнено. Демиън остана четири дни на легло в ловния дом на Ламбтън, преди лекарят да му разреши да се прибере у дома.

След като се увери, че раняването на брат й не е смъртоносно, Оливия отказа да говори с него. Гневеше се, че той не само е изложил живота си на риск, като се е дуелирал, а и е прогонил Ванеса от дома си. Не бе готова да му прости.

Демиън не й се сърдеше. Той самият не можеше да си прости.

Прикован към леглото, Демиън имаше предостатъчно време да обмисли мотивите за действията си. Той унищожи жената, която обичаше, научи я на всичко необходимо, за да поеме по пътя на греха. Той я поквари. Той, а не Клюни, й причини зло. Подготви я да стане курва — това беше грозната истина.

Колко ли години ще минат, преди да се примиря със своята безскрупулност, запита се Демиън. Дори когато й предложи да стане негова законна съпруга, не се отнесе към нея с нежност и респект, каквито заслужаваше. Най-нагло й показа, че й оказва чест с предложението си, и с нито дума не спомена колко много означаваше тя за него.

Нищо чудно, че Ванеса отказа да стане негова жена.

„Ти не си мъжът, когото бих могла да обичам.“

Демиън затвори очи, за да не го ослепи ярката светлина на утринното слънце. Срамуваше се от живота, който водеше. Срамуваше се от онова, в което се бе превърнал.

Очевидно лошотията му беше в кръвта. Очевидно имаше злокобна склонност към порока и разюздаността, наследена от родителите му. Досега не беше поставял под въпрос жаждата си за развлечения, дори когато изпитваше досада от безсмисленото си съществуване.

Демиън се наруга ядно. И той водеше същия порочен живот като омразния си баща. Тази мисъл го изпълни с отвращение към себе си.

Но може все още не беше твърде късно. Може би ще успее да се промени и ще компенсира грешките си.

Една седмица след дуела го посети Клюни и Демиън реши да направи първи опит.

Клюни изглеждаше искрено разкаян.

— Идвам отново да те помоля за прошка и да ти благодаря, че не ми заби куршум в сърцето — започна приятелят му. — Постъпих непростимо, като компрометирах лейди Уиндъм, и много съжалявам.

Демиън се усмихна измъчено.

— А аз ти благодаря, че не се прицели два сантиметра по-навътре.

— Изстрелът се оказа по-точен, отколкото го бях замислил.

— Защото никога не си бил точен стрелец.

Успокоен от ведрия прием, Клюни се отпусна тежко на стола до леглото.

Демиън огледа посетителя си с лека меланхолия. С Клюни се познаваха отдавна и бяха много близки. Още през студентските си дни се наслаждаваха на пороци и екстравагантности. Ето че бе дошъл моментът пътищата им да се разделят. Повърхностните забавления със сигурност нямаше да му липсват, но приятелят…

— Предполагам, че ловът приключи? — попита небрежно той.

— Да, разбира се. Срещата ти с онази с косата ни развали удоволствието. Повечето си заминаха. Навън чакат още няколко души, за да ти пожелаят бързо оздравяване, но аз им казах, че искам първо да си поговорим насаме.

— Добре си направил. Даваш ми възможност да се сбогувам.

Клюни иронично вдигна вежди.

— Напускам клуб Хелфайър.

— О, стига, Синклер, не преувеличавай! Нямаш причини да обърнеш гръб на приятелите си само заради един кратък, незначителен епизод.

— Аз не слагам край на приятелството ни. Просто вече няма да живея, както досега.

Графът се намръщи.

— Правиш го заради нея, нали? Заради лейди Уиндъм. Оказах се прав. Ти си полудял по нея.

— Да, оказа се прав.

Клюни поклати глава.

— Знаеш, че не се стряскам лесно, но ти си на път да ме подлудиш. Още много отдавна се закле във всичко свято, че никога няма да паднеш в лапите на любовта, не помниш ли? Какво се случи, по дяволите?

— Запознах се с Ванеса — обясни с усмивка Демиън.

— Любовта не е гаранция за щастие. Ако съдя по онова, което става около нас, по-често се случва тъкмо обратното.

— Съзнавам го, приятелю.

— Не разбираш ли, че се излагаш на опасност да бъдеш нещастен?

— Разбирам го много добре.

— Е, добре — кимна неохотно Клюни. — Във всеки случай се радвам, че пострада ти, а не аз, драги мой. Любовта превръща мъжа в идиот.

— Дори в пълен идиот — съгласи се в най-добро настроение Демиън. — Иначе нямаше да те извикам на дуел.

Клюни го гледаше изпитателно. Лицето му изразяваше неодобрение, но и съчувствие.

— Това признание е нещо съвсем ново у теб, Синклер.

— Знам, знам…

Демиън не се срамуваше, че е признал любовта си. Бе изгубил сърцето си въпреки повелите на разума.

— Ще ти бъда благодарен, ако престанеш да употребяваш прозвището „лорд Грях“. Не искам вече да се идентифицирам с онази личност.

— Както желаеш — кимна скептично Клюни. — И кога ще ви поднеса поздравления?

Лицето на Демиън помрачня.

— Нямам представа. Тя отхвърли предложението ми.

— Отказала ти е?

— Ванеса не иска да има съпруг с моята лоша слава.

— Аха! Значи затова напускаш клуба. Внимавай, приятелю, тази жена ще те направи мъж под чехъл!

Погледът на Демиън омекна. Лицето му придоби замечтано изражение.

— Моля се само да ми прости. После може да прави с мен, каквото ще.

Сестра му посрещна намерението му да стане друг човек с видима скептичност. Веднага щом си възвърна силите, Демиън помоли Оливия да отиде при него и тя се подчини, макар и неохотно. Когато влезе в стаята на брат си на инвалидния стол, лицето й беше ледено.

— Нямам какво да ти кажа — отсече тя още преди слугата да се е оттеглил.

Демиън се надигна с мъка и седна в леглото. Лявата му ръка беше стегнато превързана и висеше на примка, за да щади рамото.

Той изчака да останат сами и заговори спокойно и ясно:

— Давам съгласието си да се омъжиш за Ръдърфорд.

Оливия зяпна невярващо.

— Това някаква жестока хитрост ли е?

— Не — отвърна делово Демиън. — Все още се съмнявам в искреността му, но съм готов да му дам шанс да докаже на какво е способен. Искам да си щастлива, Ливи. Ако Ръдърфорд ще те направи щастлива, няма да застана на пътя ти.

Надежда озари лицето й.

— Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

Оливия засия от радост.

— О, Демиън, дори не подозираш колко щастлива ме правиш!

— Мисля, че знам какво изпитваш — отвърна тихо той.

— Трябва веднага да кажа на Обри! — Тя се наведе към брат си със страх в погледа. — Позволяваш ли да му кажа? Нали няма да го застреляш, ако влезе в Розууд?

Демиън се засмя развеселено.

— Разбира се, че няма, Ливи. Обещавам да се покажа откъм най-добрата си страна. Никакви дуели повече.

Сините очи на Оливия станаха сериозни.

— Много съм щастлива, че вече не искаш отмъщение. Ванеса беше права: отмъщението в никакъв случай не е сладко, както твърди поговорката. И аз исках да отмъстя на Обри за жестокостта му, а се оказа, че истината е друга: искала съм само любовта му.

Демиън кимна меланхолично.

— Още толкова млада, а вече много умна. Милата ми сестричка…

Повика слугата, който чакаше в коридора, и кимна окуражително на Оливия.

— Хайде, върви да празнуваш победата с годеника си.

Слугата хвана дръжките на стола, но Оливия му даде знак да изчака.

— Вчера получих писмо от Ванеса. Пристигнала е при семейството си. Посрещнали са я с много обич.

— О, така ли? — попита Демиън, мъчейки се да си придаде равнодушно изражение.

— В писмото си Ванеса обяснява защо си е тръгнала, без да се сбогуваме.

— И какво пише?

— Че сте имали различие в мненията, но ние с нея ще си останем приятелки.

Демиън изпита силна болка.

— Радвам се за теб — рече тихо той.

Оливия го погледна изпитателно и колебливо рече:

— Ванеса много ми липсва, Демиън. Имаш ли нещо против да я помоля да се върне?

Демиън веднага прозря намерението й. Оливия не умееше да крие задните си мисли.

— Тя няма да се върне — обясни глухо той. — Но въпреки това ти благодаря.

Разбиращата й усмивка разкъса сърцето му.

Когато Оливия си отиде, Демиън се отпусна върху възглавниците и се замисли над думите й. Той беше изпитал на свой гръб, че отмъщението не е сладко, а горчи като жлъчка.

Каква ирония. Когато я доведе тук, той мислеше единствено за своето отмъщение, а сега Ванеса можеше да се наслаждава на същото. Защото той я обичаше. Противно на волята си бе приел да се включи в този танц, стар като човечеството.

Любов. Колко нощи лежеше буден, копнееше за любов, жадуваше да я познае, но не беше способен да я назове с истинското й име. Неустоимото му желание да притежава Ванеса се превърна в истинска любов.

Възпяваната от поетите любов се оказа в състояние да проникне в сърцето дори на преситен светски лъв като него. Копнежът му беше изпепеляваща треска. Ванеса владееше будните му часове. На нея беше посветена последната мисъл преди заспиване и първата мисъл след събуждане. Тя го преследваше в сънищата му. Сърцето му беше изпълнено с нея. Ванеса успя да го завладее без остатък. Само тя беше в състояние да успокои вечното му безпокойство, да запълни празнотата в сърцето му.

Само с нея можеше да бъде щастлив. Вече не искаше да се освободи от нея. Искаше да е зависим от нея и да живее за нея.

Демиън изохка тихо. Велики боже, дали вече не беше твърде късно? Как да спечели любовта й след всичко, което й беше причинил?

Той беше готов да стане по-добър човек. Щеше да положи огромни усилия да стане почтен човек. Как ще го направи — това беше друг въпрос. Двамата му студени, безчувствени, егоистични родители му бяха лош пример. Пренебрегван като дете, той побърза да се отдели от тях и се хвърли в разюздани забавления. Стана възрастен човек, но не откри дълбокия смисъл в живота си, а предпочете да се отдава на безделие и пороци.

Въпреки това ще опита да се промени. Ще докаже на Ванеса, че дори затънал в пороци, загубил интерес към живота мъж може да обича истински и да живее смислено.

Сърцето му се сви от болка и отчаяние. Дано не е много късно. Дано успее да я спечели. Ще направи всичко, за да заслужи любовта й, защото жадува за нея.

Почти бе унищожил жената, която обичаше, а сега лежеше безсилен и пламенно се молеше тя да се съгласи да стане негова спасителка.

20.

Ванеса седеше с майка си и сестрите си в дамската стая, но не чуваше нито дума от онова, което си говореха двете момичета, докато усърдно бродираха. Беше безучастна към всичко, вътре в нея нямаше нищо, освен глуха празнота.

Бе се завърнала в Ръдърфорд Хол преди около седмица.

Още на втория ден получи писмо от Обри и оттогава го четеше по няколко пъти на ден, докато го научи наизуст.

Скъпа сестричке,

Знам колко ще ти е неприятно да научиш от чужди хора за дуела на Синклер, затова реших да ти съобщя накратко какво стана. Моля те, не се тревожи, но раната в рамото му е доста тежка. Наложило се е лекарят да отстрани куршума оперативно. Противникът му, лорд Клюни, останал незасегнат. Очевидно Синклер нарочно е стрелял във въздуха и приятелите му са останали смаяни.

Според сведенията, които успях да събера, Синклер ще се възстанови напълно. Както знаеш, забранено ми е да се виждам с Оливия, затова ти разказвам само каквото съм чул от странични хора. За съжаление моето положение си остава същото.

С обич, Обри

Ванеса затвори очи и се опита да прогони от съзнанието си образа на Демиън. Обляното му в кръв тяло я преследваше в нощните й кошмари. Добре, че Обри се бе сетил да й изпрати и второ писмо, в което съобщаваше, че Синклер се възстановява доста по-бързо, отколкото се е очаквало.

Тя обаче нямаше да се възстанови от душевните си рани. Любовта към Демиън я измъчваше болезнено. Да го напусне — това беше най-трудната стъпка в живота й. До края на дните си, погледнеше ли роза, щеше да мисли за него. Сърцето й кървеше от страшната загуба.

— Пристигна пощата! — Бодрият глас на Шарлът я върна в действителността и тя прогони мрачните мисли.

Много скоро в салона влезе прислужница и направи реверанс пред Ванеса.

— Писмо за вас, милейди.

— Благодаря ти, Мейбъл.

Като видя герба на Синклер, сърцето й се сви, но после позна почерка на Оливия и се успокои. Счупи печата и зачете краткото писмо с нарастващо изумление. Редовете бяха написани набързо, изпъстрени с мастилени петна и множество удивителни.

Скъпа, скъпа Ванеса,

Сигурно няма да повярвате! Демиън се вразуми и ми даде позволение да се омъжа! Каза, че искал само моето щастие. Иска ми се да крещя от щастие! Сега сте моя сестра. Не можете да си представите колко съм развълнувана. Ръката ми трепери и едва държа перото. Само на вас дължа, скъпа Ванеса, че брат ми промени мнението си — не се съмнявам в това. Демиън винаги е обръщал сериозно внимание на думите ви.

Скоро започваме приготовленията — кога и къде ще се състои сватбата, къде ще живеем. Силно желая да се омъжа още преди зимата и се надявам да съм добре дошла в Ръдърфорд Хол. Смятате ли, че вашата скъпа майка ще ни окаже честта да ни представи пред олтара? С нетърпение чакам да стана съпруга на Обри! Още не мога да осъзная щастието си. Само на вас, скъпа Ванеса, дължа този прекрасен момент. Вече не вярвах, че нещата ще се обърнат към добро…

— Какво става, Ванеса? — попита загрижено Шарлът. — Дано не си получила лоши вести.

Смаяна от прочетеното, Ванеса вдигна поглед. Изобщо не очакваше Демиън да се смекчи и да даде съгласието си за сватба, камо ли пък след толкова кратко време…

— Не, напротив. Новините са много радващи. Обри ще се ожени за Оливия Синклер.

— О, страхотно! — извика въодушевено Фани.

Майка им скочи стреснато.

— Обри ще се ожени? Но аз дори не знаех, че ухажва някое момиче. Защо не сте ми казали?

— Обри вероятно е искал да ти спести излишни тревоги, мамичко, или не е искал да се надяваш напразно — постара се да я успокои Шарлът. — Нали си спомняш мис Синклер? Тя е най-добрата партия. Ванеса ни разказваше много за нея в писмата си.

Ванеса се зарадва, че умната Шарлът успя да обясни на майка си за какво става дума, защото самата тя в момента не бе в състояние да разсъждава разумно.

След малко се извини и се скри в стаята си. Не намери сили да победи вълнението си. От сърце се радваше на щастието на Оливия, но се питаше и за причините, подтикнали Демиън към тази радикална промяна в мисленето. Наистина ли и тя е допринесла той да даде съгласие за брака на сестра си? Наистина ли е приел присърце предупрежденията й?

Не! Би било грешка да влага твърде голямо значение на промяната в позицията му. Ванеса решително прогони покълналата в сърцето й надежда. Само защото Демиън бе проявил снизходителност и бе разрешил на сестра си да се омъжи за Обри, това още не означаваше, че нещо между тях двамата се е променило. Той не я обичаше. Това беше горчивата истина.

Тя постъпи правилно, като го напусна. Предпочиташе да води самотен живот без него, отколкото да се мъчи в един брак без любов.

В гърлото й заседна буца. Сърцето й отново се изпълни с безнадеждност.

През следващите седмици Ванеса живееше като насън. Прекарваше дните си в безучастна летаргия. Дори майка й забеляза състоянието й и тревожно попита най-голямата си дъщеря от какво е болна.

Ванеса редовно получаваше писма от Оливия, която много държеше да я осведомява как вървят приготовленията за сватбата. В църквата на Алчестър вече бяха обявили за предстоящата венчавка в началото на ноември. Демиън възнамеряваше през септември да отведе сестра си в Лондон, за да й ушият булчинска рокля. Оливия беше на седмото небе от щастие.

Следващото писмо на Обри смая Ванеса дори повече от писмата на Оливия.

Мила моя сестричке,

Сигурно няма да повярваш, но Синклер се показа невероятно великодушен! Опрости ми всички дългове от игра и се отказа от претенциите си към семейното ни имение. Според мен беше длъжен да го направи, като се има предвид какво стори ти за моята скъпа Оливия. Освен това Синклер ми заяви, че няма да допусне двамата с Оливия да живеем в бедност.

Всъщност той направи много повече от онова, което изисква братският му дълг към Оливия. Помоли ме да му изготвя списък с всичките си дългове от игра, както и с неизплатените ми сметки, и удовлетвори всичките ми кредитори. Аз, разбира се, категорично заявих, че ще му изплатя всяко пени от заплатата си като секретар. Честно ти казвам обаче, не виждам как ще му се отплатя за проявеното великодушие. Само си представи, той иска да даде зестра на малките ни сестри! Всяка от тях ще получи по десет хиляди фунта — невероятна сума!

Вероятно си представяш какъв товар се смъкна от раменете ми, като разбрах, че Шарлът и Фани са осигурени по най-добрия начин и няма да се тревожат за бъдещето си. Вярвам, че ти също ще изпиташ облекчение. Сега и двете са свободни да си изберат съпруг по своя воля.

Вземам назад всяка лоша дума, която съм казвал някога за лорд Синклер. Той ми даде втори шанс да докажа на какво съм способен. Заклевам се, че ще положа всички усилия, за да не разочаровам очакванията му.

Честно казано, не съм в състояние да си обясня как стана тази внезапна промяна с него. Защо изведнъж започна да се държи толкова благородно? Не ме заплашва, не ме предупреждава да се грижа за доброто на Оливия (макар да съм сигурен, че ако дори само повиша тон на годеницата си, ще ми прати един куршум в главата). Гордостта ми не допуска да приема щедростта му, от друга страна обаче се чувствам задължен към сестрите си, а най-много от всичко искам Оливия да живее добре. Толкова много я обичам, Ванеса…

Ванеса се взираше смаяно в писмото на брат си. По десет хиляди фунта за Шарлът и Фани? Изчистил е всички дългове на Обри? Бъдещето на семейството им е осигурено.

С тази стъпка Демиън сваляше от раменете й огромния товар, който я притискаше след смъртта на баща им. В сърцето на Ванеса отново пламна надежда и този път тя не успя да я прогони.

През следващите дни от Уоруикшайър пристигнаха още радостни вести. Оздравяването на Оливия напредваше много по-бързо от преди. Тя отново усещаше краката си. Все още не стъпваше здраво, но лекарят я бе уверил, че с редовни упражнения, масажи и лечебни бани мускулатурата ще укрепне и невестата ще застане пред олтара на собствените си крака.

Всеки ден се чувствам малко по-силна от вчера. Ако продължа да напредвам така, ще мога да се отзова на поканата ви по-рано, отколкото мислехме. Следващата седмица заминаваме за Лондон и ако пътуването не ми навреди, Обри обещава най-късно след месец да ме доведе в Ръдърфорд Хол. Много държа да се запозная с майка ви и сестрите ви още преди сватбата. О, скъпа моя Ванеса, изпълнена съм с радостно очакване…

Пътуването до Лондон дойде и отмина. Ванеса научи всички подробности от писмата на Оливия. Питомката й кипеше от въодушевление. Малкият бален сезон бе започнал и Обри заведе годеницата си на няколко вечери. Въвеждането й в обществото мина много по-приятно, отколкото се очакваше, и според Оливия единствената причина за това беше, че я е придружавал най-прекрасният мъж на света и това й е вдъхнало ново самочувствие.

Всеки път, когато Оливия споменаваше брат си, сърцето на Ванеса се гърчеше от болка. Много искаше, но не можеше да си обясни на какво се дължи промяната у Демиън. Изглежда, той вече не беше мъжът, когото тя познаваше: постоянно търсещият забавления Дон Жуан, който живееше в безделие и се отдаваше на разврат. Най-голямата изненада обаче дойде с писмото на Оливия от Лондон.

През последните дни Обри ме придружи до Оксфорд Стрийт и до базара в Ексетър Чейндж, защото Демиън беше много зает. Ще се изненадате, Ванеса: той е в Уайтхол. Представяте ли си? Назначиха го за съветник във финансовото министерство. Вие знаете, разбира се, колко добре се справя Демиън с финансовите проблеми. Уверена съм, че държавните финанси само ще спечелят от участието му.

Освен това брат ми възнамерява да заеме мястото си в Горната камара, щом свикат новия парламент през януари. Двамата с мистър Хаскил прекараха последните вечери (и нощи) в библиотеката, за да подготвят първата му реч. В момента в Розууд се говори само за политика и аз, честно казано, скучая. Учудвам се колко силен интерес показва Демиън КЪМ някои политически въпроси. Утре Обри и аз се връщаме в Уоруикшайър, но той ще остане в Лондон. Демиън ми заяви, че принадлежал към вигите — това означава, че симпатизира на група либерали и бунтовници, както ми обясни Обри. Той е от торите, следователно аз също ще мина на страната на консерваторите.

Скоро ще стана негова съпруга! Това звучи прекрасно, нали? О, Ванеса, обещайте да ми бъдете шаферка!

Молбата на Оливия само увеличи объркването на Ванеса. Ще замине за Розууд със смесени чувства. От една страна, много искаше да присъства на сватбата на брат си, от друга обаче, не знаеше как ще понесе новата среща с Демиън.

Само след два дни получи официално писмо от Джордж Хаскил, частния секретар на Демиън. Съдържанието му я смая.

Милейди,

По поръчение на барон Синклер ви моля да приемете адвоката му, мистър Нейсмит. През първата седмица на октомври той ще дойде при вас в Кент, за да обсъдите някои делови въпроси. Ако сте съгласна, бъдете така любезна да ми отговорите в кой ден и час ще сте готова да приемете мистър Нейсмит.

Предварително ви благодаря.

Ваш предан слуга Джордж Хаскил

Ванеса не можеше да си представи по каква причина Демиън й изпраща адвоката си. Въпреки това отговори учтиво на писмото и даде съгласие да приеме мистър Нейсмит на 3 октомври в 10.00 ч. сутринта.

Когато настъпи уговореният ден, Ванеса се постара да остане сама вкъщи. Сестрите й излязоха на езда, майка й се оттегли в частните си помещения. Самата тя седна в кабинета с книга в ръка.

Адвокатът се появи точно на минутата. Поздрави я много сърдечно, а след като тя го помоли да седне, веднага заговори по какъв повод е дошъл.

— Възложено ми е да ви уведомя за някои разпоредби, направени във ваша полза, лейди Уиндъм. Лорд Синклер ви дарява значително състояние, както и господарска къща с имение в Кент, близо до Лондон. Къщата е отлично обзаведена и там работи достатъчно персонал.

Ванеса се взираше смаяно в непознатия адвокат. Трескаво размишляваше дали Демиън не го е изпратил, за да я принуди да остане негова метреса.

— Аз… боя се, че не разбирам — прошепна объркано тя и си заповяда да се овладее.

— Негово благородие изхожда от предпоставката, че щом сестра му, вашата бъдеща снаха, стане господарка на Ръдърфорд след сватбата, вие ще пожелаете да си организирате собствено домакинство, но ще искате да живеете в близост до семейството си. Затова ви дарява къщата в Кент. Както вече споменах, тя се намира недалеч от Лондон. Засега конюшнята е празна — лорд Синклер е на мнение, че вие сама ще си изберете коне за езда…

— Мистър Нейсмит — прекъсна го нетърпеливо Ванеса, — ще ви призная, че все още не бях се замисляла къде ще живея, щом мис Синклер се премести в Ръдърфорд, но това изобщо не е грижа на лорд Синклер. Не мога да си обясня откъде идва тази… щедрост.

Адвокатът кимна сериозно.

— Лорд Синклер желае да обезпечи финансовата ви независимост, мадам. Иска вие свободно да решавате бъдещето си — например дали ще се омъжите повторно, или не.

Ванеса мълчеше слисано. Адвокатът почака малко и продължи:

— Правното положение е малко необичайно, но не е безпрецедентно. Без да се впускам в подробности, ще спомена още един изключително важен аспект. Въпросната сума е обвързана с вашата личност — така, ако се омъжите повторно, парите няма да минат в ръцете на бъдещия ви съпруг, както е обичайно в английското право. Май забравих да ви назова сумата — тя е двеста хиляди фунта. Основната част от нея ще бъде управлявана в специален попечителски фонд и ще премине в ръцете на наследниците ви, ако имате деца. Вие лично ще получавате на всеки три месеца значителна издръжка. Накратко, милейди, вие вече сте заможна млада дама.

Мистър Нейсмит извади от чантата си папка с документи и ги връчи на слисаната Ванеса.

— Предполагам, че желаете да разгледате документите на спокойствие, милейди, затова ще пренощувам в селската странноприемница и утре ще дойда отново, за да обсъдим подробностите и да отговоря на въпросите ви.

— Нямам нищо против… — отвърна разсеяно Ванеса. При нормални обстоятелства всяка почтена, самоуважаваща се жена би отхвърлила възмутено подобно предложение. Ванеса обаче знаеше, че Демиън не иска да я обиди. Точно обратното. — Много ви благодаря, мистър Нейсмит, но смятам, че повторна среща не е необходима. Вашите думи дадоха отговор на всичките ми въпроси.

В момента единственото й желание беше да остане сама и беше благодарна, че адвокатът се сбогува много скоро. Нуждаеше се от време, за да обмисли настъпилите промени.

Ако бе разбрала правилно разясненията на мистър Нейсмит, тя вече беше независима и заможна и можеше свободно да решава бъдещето си. Съдбата й беше изцяло в нейни ръце — не както преди няколко месеца, когато Демиън я принуди да му стане метреса, или както преди няколко години, когато против волята й я омъжиха за богат, но безотговорен мъж, защото баща й трябваше да се спаси от фалит.

Демиън й подари свободата, за която тя толкова силно копнееше.

Но какво целеше той с този великодушен жест? Наистина ли не очакваше и тя на свой ред да направи нещо за него? Предполагаше ли какво означава подаръкът му за нея? Да, естествено. Той отлично знаеше какво значение има за нея възможността да бъде самостоятелна и да се движи свободно.

Очите на Ванеса се напълниха със сълзи. Трябваше да го види, за да разбере защо я дарява толкова богато. Вероятно той искаше да успокои нечистата си съвест. А може би причината се криеше някъде по-дълбоко… по-близо до сърцето?

В този момент в стаята нахлуха двете й сестри. Фани, която говореше възбудено, се обърна към Ванеса и изведнъж спря.

— Какво става, скъпа? Да не би адвокатът да ти е донесъл лоши вести?

— Не…

— А защо плачеш?

Ванеса бързо изтри сълзите си.

— И аз не знам. Сигурно защото съм щастлива. — Притисна документите до сърцето си. — Трябва незабавно да отида в Лондон.

— Още сега, веднага? Преди да сме обядвали? Забрави ли, че днес имаме за десерт шоколадов пудинг?

Ванеса се усмихна измъчено.

— Подарявам ти порцията си, Фани. В момента не съм в състояние да преглътна нито хапка.

И отново Ванеса изкачваше мраморното стълбище към великолепната градска къща на лорд Синклер, извършвайки крещящо нарушение на почтеността и добрите нрави — на неомъжените млади дами беше строго забранено да посещават господа без придружителка. Ала след всичко, случило се между тях, това последно нарушение на обществените правила вече нямаше никакво значение.

Тя не бе предупредила за посещението си и нямаше представа дали ще завари Демиън вкъщи. Беше малко преди шест и в ранната вечер той вероятно все още не бе излязъл да търси нощни приключения. Ако не го намери у дома, ще го чака, ако се наложи и цялата нощ.

Посрещна я възрастен, строг иконом и съобщи, че негово благородие е в кабинета си. Ванеса влезе в антрето с лудо биещо сърце. Посрещна я тежък аромат на рози. Навсякъде се виждаха високи вази с бели и червени рози — при предишното й посещение в къщата нямаше цветя. Дали Демиън е наредил да ги донесат от оранжерията в Розууд?

Връхлетяха я горчиво-сладки спомени. Икономът я въведе в елегантна приемна с позлатен таван. Здрачът падаше рано и лампите бяха вече запалени.

Ванеса се изправи пред високата мраморна камина и се опита да стопли вледенените си ръце. Пръстите й трепереха неудържимо.

Усети присъствието му, преди да чуе името си.

— Ванеса… — Дълбокият, мелодичен глас накара сърцето й да спре.

Тя се обърна бавно, не смеейки дори да диша. Демиън стоеше на прага и я гледаше неотстъпно. Стоеше неподвижен и сякаш и той не дишаше.

Ванеса преглътна мъчително. Това беше първата им среща след онзи злокобен дуел. Демиън изглеждаше блед и отслабнал, лявата му ръка висеше в малко неестествена поза.

— Защо? — попита тихо тя, неспособна да каже нищо повече.

— Защото искам да ти предложа възможности, каквито никога не си имала — отговори той с вдигане на раменете.

В средата на челото й се вдълба отвесна бръчка.

— Твоят адвокат спомена, че съм свободна да се омъжа по свой избор. Съзнаваш ли, че бих могла да си избера друг мъж? Готов ли си да го приемеш?

— Да — отвърна дрезгаво той. — Ако това е твоето желание. — Устата му се изкриви в безрадостна усмивка. — Бих предпочел, разбира се, да вземеш мен.

— И какво искаш да направя за теб в отговор на този щедър подарък?

Сивите очи я гледаха безизразно.

— Моето спасение. Нищо повече. — Отново тази меланхолична, бегла усмивка. — Знам, че искам твърде много. — Пристъпи предпазливо към нея и продължи: — През живота си съм извършил безброй грешки, Ванеса. Най-силно съжалявам за позорното си отношение към теб. Въпреки това съм твърдо убеден, че се поучих от грешките си. Когато има сериозни основания, човек може да стане по-добър. Така постъпи брат ти. Той ми беше за пример. Преди да те срещна, не виждах причини да се променя.

Сърцето на Ванеса се сви от болка.

— Обри казва същото за Оливия.

— Той и аз явно имаме повече общи неща, отколкото съм готов да призная.

Последва дълъг, мъчителен момент на нерешителност.

— Заклех се да опитам, Ванеса. Ти ми каза, че не можеш да обичаш мъжа, какъвто бях някога. Затова взех твърдото решение да стана друг. Да стана мъж, достоен за твоята любов.

— Ти си прекрасен човек, Демиън…

В сивите очи светна неверие.

— Не си права. Нещата, които правех, безсмисленият живот, който водех… всичко това ще се промени.

— Но защо, Демиън? — попита едва чуто тя.

— Защото те обичам.

Ванеса се вкамени. Демиън направи крачка към нея. Тя не помръдна.

Той пое дълбоко дъх и я привлече в прегръдката си, без да обръща внимание на пронизващата болка в лявото рамо.

Искаше да я държи в ръце, да усеща топлината й, за да прогони празнотата в сърцето си.

Ванеса се разтрепери цялата и се сгуши в него.

— Знаеш ли, че всяка нощ те сънувам?

— Това още не означава, че ме обичаш — отговори тя и притисна лице върху здравото му рамо. — Откъде знаеш, че това е истинската любов?

— Щастлив съм само когато си до мен. Звукът на гласа ти ме кара да потрепервам. Всеки миг с теб е важен и изпълнен със значение. Нима това не е любов? — И тъй като Ванеса мълчеше, Демиън продължи: — Преди да те срещна, не знаех какво е щастие. Не знаех какво е да се радваш истински. — Отново усети треперенето й. — Обичам те… обичам те толкова много, че чак ме боли.

Ванеса остана безмълвна. Толкова искаше да му вярва. След малко отново чу гласа му, тих и умолителен.

— Изгубих безкрайно много време да бягам от истината. Отчаяно се опитвах да отрека чувствата си към теб. Ти ме уплаши, Ванеса. Страхувах се да не загубя душата си, да не ме обсебиш. А сега, след като наистина я изгубих, осъзнах, че съм спечелил нещо скъпоценно…

Той повдигна обляното й в сълзи лице към своето, помилва бузата й и погледна дълбоко в красивите й очи на сърна.

— Обичам те — пошепна Демиън. — Ти си всичко, за което съм мечтал. Ти си единствената жена в живота ми.

Ванеса сложи пръст на устните му.

— Не е нужно да се ожениш за мен, Демиън. Ще остана твоя любовница, докато желаеш.

— Не, любов моя, това не ми е достатъчно. Искам да се оженя за теб, Ванеса. Искам да прекарам живота си с теб и всеки ден да ти доказвам колко те обичам. Ще ми дадеш ли този шанс?

Погледът й се плъзна изпитателно по красивите линии на лицето му. Беззащитността и молбата в сивите очи я трогнаха до дън душа.

— О, Демиън…

Усетил колебанието й, той затвори отчаяно очи.

— Моля те, Ванеса, не ме измъчвай. Ако не ме искаш, ако не можеш да ме обичаш, просто ми кажи.

— Искам те — пошепна тя. — Обичам те, Демиън. Обичам те, какъвто си. Винаги ще те обичам.

Той я погледна дълбоко в очите и видя в тях отражение на собствените си чувства. Видя учудване, страх, любов. Сърцето му едва не се пръсна.

— Ако повторя предложението си, мога ли да се надявам на положителен отговор.

— Да — отговори тихо Ванеса и очите й отново се напълниха със сълзи.

Демиън преглътна тежко.

— В едно от томчетата със стихове на Оливия открих предложение за женитба и го научих наизуст. С нетърпение очаквах мига, когато ще ми разрешиш отново да помоля за ръката ти. — Погледна я с дълбока нежност и изрече с тих, тържествен глас: — Ще ме вземеш ли, любима, макар да съм недостоен за теб? Ще ме вземеш ли, макар че бронята ми е опетнена от грях и позор?

Ванеса се засмя през сълзи. Знаеше, че няма друг избор. Тя принадлежеше на Демиън. Сърцето й беше само негово. Тя беше негова с тяло и душа.

— Да, ще те взема — отвърна решително тя. — Ще те взема с радост.

Демиън обхвана лицето й с две ръце и погледът му се замъгли от любов и желание.

— Наистина ли ще се омъжиш за мен, моя горещо обичана Ванеса?

— Да, ще се омъжа за теб.

— О, Ванеса… — пророни той и се наведе над нея.

Устата му завладя нейната. Целуваше я с безкрайна нежност, излизаща от дъното на душата му. Зарови пръсти в косата й и тялото му затрепери от желание.

Той не заслужаваше тази прекрасна жена. Но не можеше да живее без нея. Тя беше част от него. Чрез нея дишаше, чрез нея живееше.

И щеше да прекара остатъка от живота си, като й доказва колко я обича.

Епилог

Розууд, ноември 1810 г.

Демиън спря пред вратата на спалнята и се обърна към съпругата си. Венчавката се бе състояла преди няколко часа.

— Най-сетне — проговори дрезгаво той и целуна меката й длан. — Мислех, че гостите никога няма да си отидат.

Ванеса се усмихна замечтано.

— Ти настоя да направим голяма сватба.

— Защото искам целият свят да участва в щастието ми.

Демиън бе издействал специално разрешение, за да се венчаят по-скоро и да празнуват обща сватба с Обри и Оливия. Селската църква беше препълнена — на сватбата присъстваха най-знатните английски аристократи. Никой не искаше да пропусне мига, когато скандално известният „лорд Грях“ щеше да каже „да“ на избраницата си.

След разкошния сватбен обяд в Розууд Оливия и Обри заминаха за Кент с майката и сестрите на Ванеса. Последните гости се сбогуваха само преди минути и баронът и съпругата му най-сетне останаха сами, за да отпразнуват първата си брачна нощ.

— Безкрайно се зарадвах, че Оливия реши да застане с Обри пред олтара — рече Ванеса и изчака Демиън да й отвори вратата към спалнята. — Сестра ти беше прекрасна булка.

Усмивката му сияеше по-ярко от утринното слънце.

— Почти не я забелязах. Имах очи само за теб.

Ванеса влезе в празнично украсените брачни покои. Лампите разпръскваха златно сияние, в камината гореше буен огън и гонеше есенния хлад. На масата бе поставена голяма ваза с тъмночервени рози, чиито аромат изпълваше въздуха. Завесите на балдахина бяха вдигнати подканващо.

Ванеса потрепери от блаженство в очакване на така желаната първа брачна нощ. Демиън си бе наложил въздържание. Закле се, че ще я докосне едва когато произнесат брачните си клетви. Изминалите седмици бяха изпълнени с чувствено напрежение. И двамата се наслаждаваха на близостта си, макар да знаеха, че още не могат да удовлетворят желанията си. Сега той беше неин съпруг и мечтаният момент най-сетне бе настъпил. Двамата щяха да осъществят любовния акт, за да подпечатат връзката на сърцата си. Демиън затвори тихо вратата на спалнята. Ванеса потърси погледа му. Обещанието в сребърносивите дълбини на очите му я разтрепери.

Демиън угаси всички лампи, освен една. Ванеса застана до прозореца, чиито завеси не бяха спуснати, и се загледа към осветената от луната градина. Чувстваше се неизказано щастлива и не преставаше да се учудва на факта, че Демиън я обича.

Усети топлината му още преди да я е прегърнал.

— Щастлива ли си?

— Безкрайно.

Топлият му дъх погали ухото й.

— Ако не ти е приятно да прекарваш голяма част от годината в Лондон, бих могъл да се откажа от поста си във финансовото министерство.

— Бих могла да живея с теб навсякъде.

— Ще живееш с мен много, много дълго. Достатъчна ли ти е вечността?

Ванеса се усмихна щастливо. Демиън беше на път да докаже, че най-известният лондонски донжуан се е превърнал в най-внимателен и нежен съпруг.

— Да, мисля, че вечността ще ми стигне.

Устните му се плъзнаха по слепоочието й, докато ръцете му милваха гърба й.

— Трябва да измислим с какво ще се занимаваш, докато аз се опитвам да оправя ужасните държавни финанси. Иначе може да направиш някоя глупост.

— Много добре знаеш, че държавните финанси не те отегчават — възрази с усмивка тя. — Ти се наслаждаваш на предизвикателството, признай. Нали си ми разказвал как се опитваш да добиеш от сламата злато за благото на страната.

— Хмм… Но ти имаш нужда от нова задача, след като успя да опитомиш един непоправим женкар. Ще се радваш ли да имаш дете?

Ванеса се обърна към него и го погледна дълбоко в очите.

— Ако имам дете от теб, ще бъда още по-щастлива, отколкото съм сега.

— Тогава ще се постарая да те дари с това щастие, скъпа моя съпруго.

Тя погледна изпитателно в огряното му от луната лице.

— Демиън, децата са не само радост, но и грижи. Сигурен ли си, че искаш да се нагърбиш с още един товар?

— Абсолютно сигурен. Твърде дълго живях сам и самотен. Крайно време е да приключа с лудориите и да заживея мирно и спокойно.

Ванеса се усмихна предизвикателно.

— Значи вече няма да има гъбички?

— Никога вече!

Демиън спусна завесите на прозореца и се наведе над жена си. Целуна я нежно, с цялата си любов. Ванеса въздъхна блажено, сгуши се в него и прошепна името му.

— Търпение, любов моя — пошепна дрезгаво той. — Разполагаме с предостатъчно време и аз смятам да се насладя на всяка секунда.

Съблякоха се подчертано бавно, отново и отново спираха, за да изследват и да вкусват всяко парченце гола кожа. Като видя белега на рамото му, улучено от куршум, Ванеса въздъхна уплашено. Той обаче я целуна страстно и прогони мислите за мрачното минало. Пред тях се простираше великолепно бъдеще и то щеше да започне с тази нощ.

Толкова отдавна не се бяха любили, че това последно, нарочно забавяне се превърна в сладко чувствено мъчение, на което и двамата се насладиха в пълна мяра. Устните им се срещаха, треперещите от възбуда езици пиеха от сладостта на другия. Когато най-сетне застанаха голи един пред друг, Демиън очерта контурите на тялото й като скулптор, погълна с очи изкусителната й закръгленост. Ванеса възхитено опипа твърдостта на мускулите му. Той извади накитите от прическата й — скъпоценни диамантени рози, подарък за венчавката, и разпусна копринената коса по раменете й. Вдигна я на ръце и я отнесе в леглото.

Тя се отпусна върху копринените чаршафи и той започна отново да я целува и милва. Ванеса затвори очи и си представи, че той има безброй ръце, които я милват навсякъде, и безброй устни, които я вкусват.

Той полегна върху нея и Ванеса се зарадва на тежестта му. Как копнееше тялото му да я смачка под себе си…

Демиън обаче обузда желанието си. Искаше да се наслади на всяка секунда, за да не забрави никога мига, когато щеше да я превърне в своя жена.

Опря се на лакти и впи поглед в любимото лице. Обзе го безкрайна нежност.

— Ти ме опияняваш, любов моя…

Очерта благородната линия на профила й, наслади се на копринената кожа, устата му се спусна към гърлото, за да намери мястото, където пулсираше кръвта й.

— Всичко у теб ме радва и възхищава — продължи той, докато я милваше. — Обичам гърдите ти, закръглеността на таза, копринената тайна между бедрата ти…

Ванеса усета как в тялото й се надигна горещина. Никога нямаше да се насити да слуша нежните му думи, да усеща ласките му.

— Обичам грацията ти, очарованието ти, възхищавам се на смелостта ти…

Пръстите му уж между другото се плъзнаха по срамните й устни и Ванеса простена.

— Обичам, когато викаш от наслада.

— Демиън, моля те… — Ванеса нямаше търпение.

— Не бързай, любов моя.

Гърленият глас издаваше диво желание. Въпреки това той усмири болезнения напън в слабините си и овладя напиращия глад. Иначе щеше да я разкъса като хищник.

Най-сетне разтвори бедрата й и Ванеса простена от неутолен копнеж. Демиън се надигна над нея и коравият му член внимателно проникна в топлата й женственост.

Тя уви крака около хълбоците му, за да го усети дълбоко в себе си, ала Демиън отново забави пълното им сливане. Спусна се бавно към нея, наслаждавайки се на копринената, влажна горещина в дълбините й, после се оттегли. Възнамеряваше да я вземе в бавен, сладостен ритъм.

— Демиън! — изхълца Ванеса, но той не знаеше милост. Безкрайно бавните тласъци удължиха мъчението й. Той владееше до съвършенство бурното си желание и продължи да шепне в ухото й любовни думички: колко силно я желае, как ще се удави в нея… колко много я обича.

Любов. Любовта беше безименното щастие, което го изпълваше. Тя беше пламъкът в сърцето му, който го изгаряше и го караше да забрави всичко друго.

Най-сетне Демиън ускори ритъма, повдигна бедрата й и се заби още по-дълбоко в нея. Екстазът и блаженството улучиха телата им като светкавици и двамата едва не загубиха съзнание.

Стигнаха заедно до върха и Демиън не се отдръпна както друг път, а се разтовари дълбоко в утробата й. Тази нощ те бяха двама влюбени, които се обичаха с всяка пора на тялото, с всяка клетка, с всеки нерв и мисъл. Ванеса бе поразена от силата на оргазма си и щом дойде спасението, захълца неудържимо.

После лежаха нежно прегърнати, без дъх и окъпани в пот. Опиянението от изпитаното блаженство продължи дълго, лудото биене на сърцата им постепенно се успокои.

Изтощен до крайност, Демиън зарови лице в косата на Ванеса. Никога не бе преживявал такъв любовен акт. Сигурно защото тя му се отдаваше цялата, без остатък. Когато се любеха, той проникваше не само в тялото, а и в душата й. Ванеса се отваряше за него с цялата си любов.

За първи път Демиън разбра какво означава да се любиш с жената, която обичаш.

Любов. Как е живял толкова дълго време без любов? Ванеса означаваше за него повече от живота му. Преди тя да изпълни сърцето му, той не знаеше колко е празен. Преди да стане част от нея, не знаеше какво означава истинско блаженство.

С Ванеса се чувстваше цялостен, изпълнен с неизказано щастие, каквото никога не беше смятал за възможно. Тя бе донесла в дома му смях и топлина, бе внесла радост в живота му — досега студен и безутешен. Той я посвети в тайните на любовното изкуство, тя обаче го научи да обича истински. Съединени в брак, двамата щяха да се наслаждават с още по-голямата сила на страстта, която винаги беше придружавала любовната им игра.

Въпреки богатия си опит във всички области на еротиката, въпреки светската си обиграност и очарование, Демиън все още се затрудняваше да изразява дълбоките си чувства.

— Не знаех, че е толкова прекрасно да се любиш с жена, която обичаш — проговори учудено той и се надигна да я погледне в очите.

Ванеса се усмихна замечтано, с полуотворени очи.

— И аз не знаех. Възможно ли е човек да умре от блаженство?

— Бог да ме пази! Дано това никога да не се случи. — По устните му пробяга усмивка. — Имаш ли представа колко силно те обичам? — В гласа му звучеше почти страхопочитание.

— Започвам да добивам известна представа — засмя се Ванеса.

Демиън сложи ръката й върху гърдите си и тя усети силното биене на сърцето му.

— То е твое, Ванеса. Днес и завинаги.

Очите й потъмняха от любов. Вдигна ръка и помилва устните му.

— Моето сърце също ти принадлежи.

— Кажи го пак — помоли нежно той, защото не можеше да се насити на тези думи.

— Обичам те, Демиън.

Погледът му се замъгли от любов.

— Ще те направя щастлива, кълна ти се.

Ванеса се надигна и потърси устните му.

— Вече го направи, любими.

Край

Никол Джордан Прелъстяване

Метаданни

Данни

Прелъстяване

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролог

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

Епилог

Никол Джордан
Прелъстяване