Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола

1

Самършам, Кембриджшир

Август 1818 година

— Херцогинята е толкова… толкова… ами, тя е просто възхитителна. Толкова… — Мистър Посълтуейт, енорийски свещеник в Самършам, разпери ръце и се усмихна като ангел. — Толкова континентална, ако разбирате какво искам да кажа.

Онория Уедърби стоеше до оградата на свещеническата къща и с нетърпение очакваше да докарат двуколката й. В момента най-голямото й желание беше да разбере какво има предвид негово преподобие. Всеки път, когато отиваше на ново място, тя си поставяше задачата да посети местния свещеник и да изтръгне от него колкото може повече информация. В този случай имаше спешна нужда от сведения, а забележките на мистър Посълтуейт се оказаха неясни и с нищо не й помогнаха. Тя му кимна окуражително и се хвана за натъртената от него дума с надеждата тя да крие някакво по-дълбоко значение.

— Нима херцогинята е родена в чужбина?

— Херцогинята е вдовица — отвърна свещеникът със сияещо лице, сякаш този факт го радваше. — Тя харесва да я наричат така. Но вие ме попитахте дали е родена в чужбина… — Той наклони глава и се замисли дълбоко. — Да, вероятно би могло да се каже и така. Тя е родена и израснала във Франция. Но вече толкова отдавна е сред нас, че я приемаме като част от това място. Всъщност… — очите му засвяткаха още по-силно — … тя е като звезда на нашия сивичък хоризонт.

Онория вече знаеше всичко това. Точно поради тази причина държеше да научи повече.

— Вдовстващата херцогиня вероятно е член на вашата енория? Тогава защо не видях никъде херцогски герб? — Казвайки тези думи, тя посочи с глава красивата църквичка зад свещеническия дом и малкото гробище, където почиваха членовете на няколко аристократични фамилии, включително и няколко от семейство Клейполс, в чийто дом служеше от една седмица.

— О, понякога идва на служба — отговори с усмивка мистър Посълтуейт, — но в имението си имат собствена църква, много по-хубава от нашата. Капеланът им се казва мистър Мериуедър. Херцогинята е много набожна. — Той помисли малко и тъжно поклати глава. — Боя се, че това не се отнася за останалите членове на семейството.

Онория едва се удържа да не изскърца със зъби. За кое семейство говореше? От три дни й се искаше да го разбере. Новата й работодателка, лейди Клейполс, непрекъснато повтаряше, че скъпата й дъщеря Мелиса, в момента под крилото на Онория, е избрана да стане следващата херцогиня — това означаваше, че Онория непременно трябва да научи нещо повече за херцога и семейството му. Даже фамилното име би й помогнало много.

Онория не обичаше да се смесва с висшето общество, но благодарение на подробните писма на брат си Майкъл беше отлично информирана за всичко, което се случваше в семействата от този изискан кръг. И никога не забравяше, че тя също е част от този кръг — по рождение, следователно по право. На всяка цена трябваше да научи името на херцогското семейство.

Още в деня след пристигането й лейди Клейполс беше употребила цял час да й обяснява в подробности защо Мелиса е предопределена да стане следващата херцогиня, но нито веднъж не спомена името и сегашната титла на щастливия избраник. Предполагайки, че няма да й е трудно да разбере, Онория не попита изрично за кого става дума. Познаваше достойната дама съвсем отскоро и й се струваше неуместно да задава въпроси. След като се запозна по-отблизо с Мелиса и по-малката й сестра, разбра, че е по-добре да не ги пита за нищо. Ако покаже, че не знае, те ще променят отношението си към нея. По същата причина не се обърна и към прислугата в дома. Убедена, че ще научи всичко важно още при първото си посещение в местния дамски кръжец, тя използва свободния си следобед, за да направи визита на учтивост.

За съжаление бе забравила, че местните хора са свикнали да наричат херцога и вдовстващата херцогиня просто с титлите им. Всички съседи знаеха за кого става дума — само тя не знаеше. За съжаление се оказа неуместно просто да попита как се казва херцогът, защото дамите се отнасяха към домогванията на лейди Клейполс с неприкрита насмешка и предричаха, че тя никога няма да направи херцога свой зет. Онория героично изтърпя дългото обсъждане на предстоящото събиране на дарения за поправка на стария покрив на църквата, а после влезе в божия храм, за да прочете всички табелки с имената на енориашите. Напразно.

Решила да признае незнанието си, тя пое дълбоко въздух и попита:

— Каква титла…

— О, ето къде си бил, Ралф! — По алеята се зададе мисис Посълтуейт и продължи задъхано: — Извинете, че ви прекъсвам, мила моя. — Тя се усмихна на Онория и се обърна към съпруга си: — Ей сега дойде едно момче и каза, че старата мисис Майкълхем има спешна нужда от теб.

— Заповядайте, мис.

Онория се обърна стреснато. Градинарят на свещеника най-сетне бе впрегнал недоволния сив кон, избран от главния коняр на Клейполс Хол за нея. Явно днес нямаше да постигне нищо повече. Затова кимна дружелюбно на мисис Посълтуейт и мина през вратата, отворена широко от свещеника. Каза му довиждане, хвана юздите и се покачи на седалката с помощта на градинаря.

— Очаквам ви в неделя, мис Уедърби — сбогува се мистър Посълтуейт.

Онория кимна величествено.

— Нищо не би ми попречило да дойда.

И, допълни на ум тя, докато потегляше, ако дотогава все още не съм разбрала кой е проклетият херцог, ще си тръгна от къщата ти едва когато ми кажеш!

Онория прекоси селото, изпълнена с мрачни мисли. Едва когато остави зад гърба си последните къщи, усети напрежението във въздуха. Вдигна поглед и видя как небето бавно се покрива с буреносни облаци.

Това я уплаши и тя задиша тежко. Заповяда си да се стегне, погледна право пред себе си и се съсредоточи върху идващото кръстовище. Пътят към Чатърис водеше право напред после завиваше на север, а това означаваше, че тя се движи право срещу бурята. Отклонението за Клейполс Хол беше чак след три мили.

Силен порив на вятъра развя воала на шапката й и изсвири подигравателно. Онория потрепери, сивият кон се изнерви. Тя стегна юздите и се укори, че бе останала толкова дълго. Името на херцога не беше чак толкова важно. Как ще се оправи в тази буря?

Онория устреми поглед към тесния път, който се отклоняваше от главния след табелата. Той се виеше сред нивите, после влизаше в гъста гора и изкачваше някакво възвишение. Бяха й казали, че той е много по-кратък и само на метри пред имението Клейполс отново излиза на главния път. Вероятно това съкращаване на пътя беше единственият й шанс да пристигне в Клейполс Хол преди бурята.

Онория хвърли бърз поглед към застрашително надигащите се черни облаци отдясно и неволно ги оприличи на небесен потоп. Трябваше бързо да вземе решение. Изпъна рамене, плесна с юздите и насочи сивия кон наляво. Явно и конят усещаше опасността, защото се разбърза и двуколката се понесе покрай златните ниви. Облаците се спускаха все по-ниско. Бързо се стъмни.

В потискащата тишина отекна глух трясък. Онория се стресна и се опита да различи нещо между дърветата, които бързо се приближаваха. Бракониери? Възможно ли беше да са излезли при такова време, когато животните в гората са се изпокрили, за да се предпазят от идващата буря? Още докато търсеше причината за глухия трясък, гората се отвори пред нея. Сивият кон продължи напред и двуколката потъна между дърветата. Решена да не мисли за надигащата се буря и за страха, който предизвикваха у нея природните стихии, Онория се опита да си представи новите си работодатели и да открие причината за своите съмнения, че те са способни да оценят уменията й. Ти не можеш да си избираш работодателите, би й казала всяка друга гувернантка в нейната ситуация, но за щастие Онория не беше като другите. Тя разполагаше с достатъчно средства, за да не се налага да се труди. Работеше като гувернантка по свое желание, защото обичаше да върши нещо и защото искаше да намери приложение за талантите си. Това означаваше, че може сама да си избира работодателите, и досега инстинктът не я беше излъгал. Този път обаче съдбата сама реши и я изпрати у семейство Клейполс. Още първото й впечатление за тях не беше добро.

Вятърът вече съскаше, стенеше и въздишаше като призрак. Клоните плющяха, триеха се едни в други и скърцаха застрашително.

Онория сви глава между раменете и отново се съсредоточи върху семейство Клейполс. Възпитаницата й се казваше Мелиса — най-голямата дъщеря, бъдещата херцогиня. Онория си я представи и изкриви лице. Крехко момиче, бледо, да не кажем безцветно, изоставащо в развитието си. Що се отнася до темперамента, малката очевидно живееше според максимата „Виждаме децата, но не ги чуваме“ и изобщо не беше в състояние да води разумен разговор. Единственото й предимство според преценката на Онория беше по природа елегантната й стойка — всичко останало щеше да й коства много усилия. В този момент й се струваше почти невъзможно да направи Мелиса достойна за изискванията на един херцог.

За щастие недоволните размишления отклониха вниманието й от бурята, а и гората беше толкова гъста, че небето престана да се вижда. Онория прогони настойчивия въпрос за самоличността на херцога и се опита да си го представи според описанията на лейди Клейполс.

Разумен, спокоен, отличен управител на имотите си, зрял, но не стар и по думите на лейди Клейполс, готов да уседне и да напълни детската стая. Явно за дамата херцогът беше въплъщение на всички добродетели, без нито един недостатък. Лейди Клейполс бе описала трезв, сериозен, сдържан индивид със склонност към отшелничество. Последното качество бе добавено от самата Онория — защото само херцог, който изобщо не излиза в обществото, би бил готов да поиска ръката на Мелиса.

Сивият кон ставаше все по-нервен и Онория с мъха удържаше юздите. Бяха минали покрай две отклонения, които само след няколко метра се губеха в гъстата гора. Пътят пред нея зави остро наляво. Сивчото изцвили тревожно и продължи.

Онория забеляза, че стръмното изкачване е свършило, и въздъхна облекчено. Кончето явно се чувстваше по същия начин, защото неочаквано препусна в галоп и юздите се изплъзнаха от ръцете на Онория. Тя изруга, успя да ги хване, изтегли се назад и се опита да спре двуколката.

Сивият изцвили и се вдигна на задните си крака. Онория изпищя и дръпна юздата с все сила. Успя да го спре и въздух на дълбоко, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Конят изведнъж се вцепени и Онория се намръщи неразбиращо. Досега не бе чула нито една гръмотевица. Плъзна поглед по пътя и видя паднало край храстите тяло.

Времето спря — даже вятърът утихна.

— Мили боже! — извика стреснато Онория.

Вятърът отново зашумя в листата на дърветата. От пътя се разнесе металически мирис на кръв. Сивият се дръпна уплашено. Онория го успокои и преглътна буцата в гърлото си. Не беше нужно да се напряга особено, за да разбере каква е тъмната, блещукаща локва под падналата фигура. Човекът е бил застрелян само преди няколко минути. Може би е още жив?

Без да се колебае, тя скочи от седалката. Сивият кон стоеше съвсем тихо, увесил глава. Онория върза юздата за най-близкия храст и здраво затегна възела. Свали ръкавиците си и ги прибра в джоба. Пое дълбоко въздух и се запъти към ранения.

Веднага щом коленичи до него в тревата, тя разбра, че мъжът е още жив. Лежеше на една страна, сгърчен и с една протегната ръка. Тя го хвана за дясното рамо и го обърна по гръб. Позата облекчи дишането му, но Онория почти не го забеляза, защото ужасеният й поглед бе намерил назъбената дупка в жакета — точно над мястото, където беше сърцето. С всяко вдишване от раната струеше кръв.

Трябваше да спре кървенето. Погледна безпомощно дрехите си и извади кърпичката си, но веднага разбра, че няма да е достатъчна за раната. Затова бързо свали копринения шал, който украсяваше кафявата й рокля, и направи нещо като компрес. Отвори напоения с кръв жакет и притисна временната превръзка върху зейналата рана. Едва тогава погледна ранения в лицето.

Той беше млад — твърде млад, за да умре. Лицето му беше бледо, чертите — класически красиви, все още със следи от детска мекота. Гъстата кестенява коса падаше по широкото чело, над затворените очи се извиваха гъсти вежди.

Пръстите на Онория овлажняха. Кърпичката и шалът не бяха в състояние да спрат кръвта. По-добре да свали и неговото шалче. Извади внимателно иглата, която придържаше ленените гънки, смачка шала на топка, сложи го върху раната и притисна внимателно. В този миг отекна първата гръмотевица.

Дълбок, разтърсващ гръм разкъса въздуха. Сивият кон изцвили диво и се втурна да бяга. Онория извика тихо и безпомощно проследи как двуколката изтрополи покрай нея по пътя, влачейки зад себе си храста, на които беше вързала юздата.

Мълния проряза небето. Покривът от листа я скри, но пътят се озари в призрачна белота. Онория затвори очи и напрегна цялата сила на волята си, за да прогони плашещите спомени.

Изведнъж чу тих стон. Отвори стреснато очи и се наведе над ранения, но той все още беше в безсъзнание.

— Прекрасно…

Онория се огледа безпомощно. Трябваше да погледне истината в очите. Тя беше сама в гората, под дърветата, на мили от най-близкото убежище, без двуколката, в местност, която познаваше едва от четири дни, в самия център на бурята, която огъваше старите дървета — а на земята пред нея лежеше тежко ранен младеж. Как, по дяволите, би могла да му помогне?

Главата й се изпълни с безутешна празнота. И тогава чу конски тропот. Отначало помисли, че сънува, но тропотът се усили и се приближи. Онория въздъхна облекчено и изправи гръб. Притисна по-силно компреса и се опита да разбере откъде идва тропотът. В последния момент скочи и излезе на пътя. Безумна постъпка, но нямаше друга възможност.

Земята се разтрепери. Отново отекна гръм. Онория вдигна очи и погледна в лицето на смъртта. Могъщ черен жребец изцвили уплашено и се надигна на задните си крака точно пред нея. Подкованите с желязо копита минаха само на сантиметри от главата й. На гърба на коня седеше самият дявол, облечен изцяло в черно, и могъщите му рамене закриха сумрачната светлина. Вятърът развяваше дългата тъмна коса, сатанинските черти изразяваха неумолима суровост.

Жребецът стъпи отново на предните си крака и изцвили гневно. Очите му се въртяха диво. Теглейки юздите си, конят се опита да завърти глава към Онория и когато това му бе отказано, реши отново да се вдигне на задните си крака.

Макар и замаяна, Онория видя как мускулите на ездача издуха раменете и дългите крака, които се притискаха в тялото на жребеца. Минутата, която премина в борба между животното и ездача, й се стори цяла вечност. После стана тихо — жребецът се предаде и от гърдите му се изтръгна дълга, трепереща въздишка.

Сърцето й се качи в гърлото, но тя се реши да погледне ездача в лицето. Видя очите му и въпреки оскъдната светлина разбра съвсем ясно какъв е цветът им. Ярко, светещо зелено. Господи, какви очи — изглеждаха, сякаш виждат всичко и са видели всичко. Огромни и дълбоки под красиво извитите вежди, те бяха най-яркият белег на изразителното мъжко лице. Погледът им беше пронизващ, хипнотичен — не от този свят. В момента Онория беше твърдо убедена, че сатаната е дошъл да завладее бедната й душа. И тялото й, разбира се.

И тогава въздухът около нея се оцвети в синьо.

2

— Какво търсиш тук, жено?

Въпросът, с който завърши серията от цветисти проклятия, изречени с такъв гняв, че даже бурята спря да ги послуша, върна Онория в съзнание. Тя вдигна поглед към властната фигура върху гърба на неспокойния жребец, отстъпи крачка назад и посочи безжизненото тяло на земята.

— Намерих го преди няколко минути. Прострелян е. Не мога да спра кървенето.

Думите бяха изречени с цялото достойнство, на което беше способна в момента, и моментално привлякоха вниманието на ездача. Доволна от себе си, Онория му обърна гръб и отново коленичи до ранения. Не чу стъпките му и бързо се обърна да види какво става. Той не помръдваше. Смаяна, Онория проследи как гърдите под черния жакет се издуха и се изпълниха с въздух. В момента, когато погледна към нея, чертите му станаха още по-строги.

— Притискайте компреса по-силно!

Без да изчака да разбере дали тя ще го послуша, той скочи от гърба на коня с толкова силно и гъвкаво движение, че на Онория отново й се зави свят. Ядосана на себе си, тя насочи вниманието си на ранения.

— Нали това правя през цялото време — рече тихо тя и притисна компреса с две ръце.

Мъжът завърза коня на близкото дърво и закрачи към нея.

— Натискайте с цялата си тежест.

Онория се намръщи, но въпреки това изпълни нареждането на непознатия. Тонът на дълбокия глас издаваше, че е свикнал да му се подчиняват. Съзнавайки, че се нуждае от помощта му, за да спаси ранения, тя реши, че сега не е подходящият момент да възразява. Чу го да идва по-близо и потръпна от звука на стъпките му. Изведнъж той забави ход, сякаш се колебаеше, и спря. Онория понечи да се обърне, но отново чу стъпките му.

— Искам да видя раната.

Наистина ли бе чула леко треперене в гласа му — толкова дълбок глас, че го усети с цялото си тяло. Тя се отмести и хвърли бърз поглед към непознатия. Лицето му беше абсолютно безизразно, не издаваше никакво чувство — явно само си беше въобразила, че гласът му е потреперил.

Онория повдигна напоения с кръв компрес и се отмести още малко, за да може непознатият да види раната. Той изръмжа нещо неразбрано, кимна й и тя побърза отново да притисне компреса към дупката.

Онория вдигна поглед и видя смръщването му. Той вдигна тежките си клепачи и погледите им се срещнаха. Изразът в забележителните му очи отново я стъписа. Как беше възможно в зелените им зеници да се крие цялото знание на света?

Точно над главите им отекна гръм. Поредната светкавица избухна в призрачна бяла светлина.

Онория се стресна и с мъка успокои дишането си. Обърна се отново към своя спасител и видя, че той не сваля поглед от нея. Започнаха да падат първите едри капки и листата на дърветата зашумяха. Мъжът вдигна глава.

— Трябва да го отнесем на сухо място. А и ние да се подслоним. Бурята почти стигна до нас.

Той се изправи с гъвкаво движение. Онория, все още на колене, неизбежно плъзна поглед по тялото му. Видя високи ботуши, дълги, мускулести бедра, стройни хълбоци и тънка талия, невероятно широк гръден кош и най-сетне стигна до лицето му. Мъжът беше висок, строен, силен, с дълги крайници и невероятни мускули — с една дума, зашеметяващ.

Внезапно гърлото й пресъхна и това я вбеси.

— И къде ще се подслоним, ако мога да попитам? До най-близкото имение има няколко мили. — Мъжът я погледна иронично и гневът й отлетя в миг. — Или не съм права? — попита несигурно тя.

Той кимна с глава към гората.

— Наблизо има къщичка на горски работник. Зад завоя се отклонява тясна пътечка.

Той явно знаеше за какво говори и Онория въздъхна облекчено.

— Как ще го пренесем дотам?

— Аз ще го нося. — Той не каза „естествено“, но Онория го чу съвсем ясно. На лицето му падна сянка и той добави: — Би било добре да превържем раната, преди да го вдигна.

Мъжът свали жакета си, хвърли го на близкия храст и измъкна ризата през главата си. Онория моментално сведе поглед към ранения. След секунди непознатият пъхна под носа й риза от най-фин лен и тя неволно се възхити на дългите, гъвкави пръсти на ръката му.

— Нагънете ризата, сложете я върху раната и стегнете превръзката с ръкавите.

Онория погледна ризата с известен скептицизъм, но въпреки това я взе и погледна мъжа в лицето, стараейки се да не вижда широките, загорели от слънцето гърди, покрити с къдрави черни косъмчета.

— Ако ме смените за малко и притискате раната, аз ще сваля фустата си. Трябват ни повече превръзки.

Той явно се изненада, но само кимна, клекна и сложи ръка върху компреса. Онория се дръпна като опарена и стана.

Бързо, без да мисли какво върши, тя мина от другата страна на пътеката, вдигна полата си и развърза връвта, която стягаше фустата.

— Сигурно не носите кюлоти?

Онория прехапа устни, за да спре възмутения си вик, и хвърли поглед през рамо, но дяволският ездач все така беше с гръб към нея. Когато не му отговори веднага, той продължи:

— Така ще се сдобием с още материал за превръзки.

Онория свали фустата си и отговори сковано:

— За съжаление не мога да добавя нищо повече.

Когато се върна при мъжа, той вдигна рамене и промърмори:

— Е, и аз не твърдя, че ги харесвам особено…

Представата, която думите му събудиха в главата й, беше направо ужасяваща. Онория коленичи до мъжа и го удостои с унищожителен поглед, но се оказа, че напразно е изразходвала силите си — той беше съсредоточил цялото си внимание върху лицето на ранения. Изпълнена с възмущение, тя добави още една причина да е нащрек с него.

Сгъна фустата си, уви я в ризата му и когато той освободи раната, притисна дебелия компрес върху нея.

— Издърпайте ръкавите. Аз ще го повдигна, за да стегнете превръзката.

Онория неволно си каза, че сигурно ще му е много трудно да носи тежкото, отпуснато тяло. Много скоро обаче разбра, че се е лъгала. Той вдигна ранения с лекота и едновременно с това се изправи. Онория също скочи. Мъжът притисна ранения до гърдите си. Тя хвана единия ръкав и протегна ръка да намери другия. Пръстите й напипаха топла кожа и усетиха потръпването на силни мускули. По дяволите, не биваше да забелязва такива неща! Най-сетне намери втория ръкав, издърпа го и върза двата края на плосък възел.

Спасителят й издиша шумно и отново я уплаши. В очите му светна странен блясък.

— Да вървим. Ще се наложи да водите Сюлейман. — И посочи с глава черното чудовище, което преспокойно хрупаше трева в края на пътя.

Онория измери жребеца с недоверчив поглед.

— Сюлейман е бил проклет турчин.

— О, така ли?

Тя се обърна и го погледна пронизващо.

— Говорите сериозно, нали?

— Не можем да го оставим тук. Ако се паникьоса от бурята и се откъсне, може да причини вреди. Или да нарани някого.

Изпълнена с ужас, Онория взе жакета му от храста и отново измери жребеца със скептичен поглед.

— Сигурен ли сте, че няма да ме ухапе? — Като не получи отговор, тя се обърна към мъжа и го изгледа обвинително. — Наистина ли очаквате от мен да…

— Просто вземете юздите. Сюлейман ще се държи прилично, гарантирам.

Тонът му издаваше типичното мъжко нетърпение и раздразнителност. Ядосана, Онория прекоси пътя и застана пред едрия жребец. Той я погледна право в очите и разтърси глава. Решена да не показва страха си, Онория метна жакета на седлото, отвърза юздите и понечи да тръгне. Ала не успя да направи и крачка, защото жребецът не се помръдна от мястото си.

— Хайде, Сюлейман, не се инати.

Щом чу гласа на господаря си, грамадният жребец се раздвижи и послушно тръгна след водачката си. Онория бързаше напред, опитвайки се да стои далече от чудовищните зъби на животното. Спасителят й кимна доволно и закрачи след нея.

Намираха се в самото сърце на гората. Листакът над главите им беше много гъст и въпреки това не можеше да спре проливния дъжд.

Онория пропусна мъжа да мине напред и проследи равномерните му движения. Той премести внимателно безжизненото тяло в ръцете си, за да му е по-удобно да го носи, и тя неволно се възхити на силните мускули на гърба му. По бронзовите рамене се стичаха едри капки вода. Онория проследи пътя им и когато изчезнаха в панталона, преглътна сухо.

Не беше в състояние да каже защо гледката я впечатлява толкова силно. Много отдавна беше свикнала да гледа мъже, голи до кръста — още като дете, обичаше да наблюдава селяните на полето и ковачите в ковачницата. Досега никога не се беше задъхвала, но днес… Може би защото имаше пред себе си един наистина великолепен мъжки екземпляр.

Мъжът хвърли бърз поглед назад.

— Защо бяхте сама на пътя?

Той спря за миг, премести тежестта на младия мъж в ръцете си и продължи.

— Всъщност не бях сама — обясни към гърба му Онория. — Връщах се от селото с двуколка. Като видях, че се надига буря, реших да съкратя пътя.

— Къде е двуколката?

— Видях падналия край пътя и слязох да разбера какво става. Точно тогава започна да гърми и конят се подплаши.

— Аха…

Онория присви очи. Отлично си представяше израза на лицето му.

— Не е, каквото си мислите. Възелът беше много здрав. Клонът, на който бях вързала юздата, се отчупи.

Той се обърна към нея с безизразно лице, но устните му вече не образуваха толкова строга линия.

— Разбирам.

Проклето да е равнодушието му! Онория беше готова да хвърли нещо по гърба му, но нямаше какво. Ботушките й от мека кожа не бяха предназначени за разходки в гората — няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Беше й невъзможно да върви в крак с него, но съзнаваше, че не може да го помоли да върви по-бавно, защото бурята все повече се засилваше. Той беше напълно прав да бърза. Откакто се появи непознатият ездач, тя се чувстваше много особено: раздразнителна, невероятно чувствителна към всеки нюанс в поведението му… и ужасно ранима. Той беше рязък, дяволски арогантен — накратко, държеше се невъзможно. И в същото време действаше бързо и сръчно, правеше точно каквото трябва. Би трябвало да му бъде благодарна.

Докато неумело избягваше откритите корени на дърветата, тя стигна до извода, че най-много се ядосва на естествеността, с която той бе поел командването. Никога досега не беше срещала толкова властна личност. Той се държеше, сякаш по природа му е дадено правото да води, да заповядва и да очаква послушание. Като се има предвид нейното положение, тя също беше свикнала да очаква послушание и се дразнеше ужасно от поведението му.

Когато отново се улови, че следи с възхищение играта на мускулите под влажната му кожа, Онория сърдито си заповяда да престане. В гърдите й бушуваше гняв и тя се улови за него като за спасителна котва. Той беше невъзможен — във всяко отношение.

Мъжът погледна през рамо и улови мрачния й поглед. Вдигна вежди, после и кимна едва забележимо и отново се обърна напред.

— Ей сега ще стигнем.

Онория издиша шумно и се постара да успокои гнева си. Кой, по дяволите, е този човек? — запита се тя. Със сигурност е джентълмен. Конят, облеклото и поведението го издаваха. Макар че… не можеше да бъде сигурна. Тя провери впечатленията си и не намери нищо, което да загатва за някаква заплаха. Беше напълно сигурна, че от страна на този мъж не я заплашва опасност. Шестте години работа като гувернантка бяха изострили инстинкта й за тези неща и тя му се доверяваше. Щом намерят убежище, ще се представят един на друг. Като добре възпитана дама тя не можеше да попита за името му. Негово задължение беше да се представи и да попита коя е тя.

Дърветата пред тях се разредиха и след десетина крачки излязоха на доста голяма поляна. Под един вековен дъб се издигаше дървена къщичка с добре запазен сламен покрив. Онория забеляза, че в полянката се вливат две пътеки — едната отляво, другата отдясно. Без да се оглежда, мъжът се запъти право към къщичката.

— Отстрани има нещо като обор. Завържете Сюлейман там — заповяда той с бърз поглед през рамо. — Изберете по-дебела дъска, за да не се счупи.

Злобният й поглед се удари в гърба му. Тласкана от засилващия се вой на вятъра, Онория забърза към навеса. Пред нея се вдигаха вихрушки от листа, поривите на вятъра вдигаха полите й, а черното чудовище дишаше в гърба й. Оборът се оказа съвсем близо до входната врата.

Онория влезе и се огледа за някоя здрава греда, където да завърже юздите.

— Знам, че си свикнал на по-добри условия — рече почти нежно тя, — но засега ще се задоволиш с този жалък обор. — Намери желязна халка, забита в дебела греда, и кимна за радвано. — Слава богу…

Завърза юздата на здрав възел, взе жакета на непознатия и се запъти към изхода. В този момент огромната черна глава се обърна към нея и големите очи я погледнаха с такава молба, че сърцето й моментално се размекна.

— Няма от какво да се плашиш — пошепна окуражително тя и помилва кадифените ноздри. — Стой си спокойно.

След този мъдър съвет Онория събра полите си и се втурна към входната врата. Точно в този миг небето се отвори. Затрещяха гръмотевици, застрелкаха се светкавици, вятърът зави заплашително. Онория изпищя, влетя в къщичката през отворената врата, затръшна я, притисна жакета към лицето си и се облегна на касата, дишайки тежко. Дъжд затрополи по покрива и дървените стени. Вятърът раздруса кепенците на прозорчето и гредите на покрива. Сърцето на Онория биеше като безумно. Въпреки че очите й бяха затворени, тя виждаше съвсем ясно бялата светлина, която носеше смърт.

Когато успя да успокои дишането си, тя отвори очи и видя спасителя си, изправен пред прост нар със сламеник в ъгъла на стаичката. В къщурката беше тъмно. Само през процепите между кепенците проникваше мътна светлина.

— Запалете свещите и елате да оправите леглото.

Трезвата заповед изтръгна Онория от вцепенението. Тя отиде до голямата маса и видя прост свещник с една свещ, до него кремък и прахан. Хвърли жакета на стола, удари кремъка и успя да запали фитила. Мека светлина огря стаята. Дойде ред на леглото. Онория се огледа, учудена от странната сбирка мебели в тясното помещение. До каменната печка стоеше старо високо кресло, срещу него — огромен резбован стол с изпокъсана тапицерия. Столовете, леглото и масата заемаха голямата част от стаята, но покрай стените бяха поставени още скрин и две тромави шкафчета. Леглото стигаше почти до средата на помещението. Онория посегна към грижливо сгънатите завивки в единия край.

— Кой живее тук?

— Един горски работник. През август обикновено е далече оттук. Това е зимната му квартира.

Когато Онория постла сламеника, мъжът се наведе да положи ранения в леглото.

— Почакайте! — извика Онория. — По-добре е да му свалим жакета.

Неземните очи задържаха погледа й, после се устремиха към тялото в ръцете му.

— Опитайте се да издърпате ръкавите.

Онория се поздрави за съобразителността — когато сложи превръзката, се постара да остави жакета свободен. Дръпна внимателно ръкава и след доста усилия успя да го свали. Спасителят й изпухтя недоволно.

— Глупаво конте! Сигурно се е мъчил цял час, докато се напъха в тези тесни ръкави.

Онория вдигна поглед. Този път беше сигурна. При думата „конте“ гласът му бе потреперил. Погледна го втренчено, обзета от ужасно предчувствие.

— Дърпайте по-силно — заповяда раздразнено той. — В момента момчето не усеща нищо.

Тя изпълни нареждането и с негова помощ успя да освободи ранения от тесния жакет. Мъжът най-сетне положи товара си върху грубото одеяло и въздъхна облекчено. Онория се наведе и внимателно избърса влагата от смъртнобледото лице на ранения.

Навън изсъска светкавица. Онория потрепери и се обърна към спасителя си.

— Няма ли да повикаме лекар?

По небето се затъркаля гръмотевица. Мъжът извърна глава, вдигна тежките си клепачи и впи поглед в лицето й. В ясните зелени зеници — безвременни, вечни, изпълнени с потиснатост и празнота — Онория прочете отговора.

— Той няма да оцелее, така ли?

Мъжът отново спусна клепачи и поклати глава. Черните коси нападаха по лицето му.

— Сигурен ли сте? — попита тя, макар да знаеше, че е прав.

Устните му потръпнаха.

— Смъртта ми е добре позната. — Забележката увисна в студения въздух и Онория изпита благодарност, когато той благоволи да обясни: — Бях при Ватерло. Голяма победа, както чухме по-късно. Ад на земята за оцелелите. За един ден видях да умират повече мъже, отколкото, нормален човек вижда през целия си живот. Сигурен съм… — Отекналият гръм заглуши думите му почти напълно. — Няма да изкара нощта.

В стаичката се възцари тишина. Онория му повярва веднага. Тъгата, която чу в думите му, не остави и сянка от съмнение.

— Нали видяхте раната? Кръвта пулсираше… Куршумът е засегнал сърцето или някой от големите съдове наоколо. Затова не можем да спрем кървенето. — Той посочи дебелата, вече обагрена в червено превръзка. — Момчето умира по малко с всеки удар на сърцето си.

Онория погледна в невинното лице на младежа и шумно пое въздух. Обърна се към своя спасител и неподвижното му лице не успя да я измами. Студенината му отново събуди подозренията й. Заля я вълна на съчувствие.

Той събра вежди, смръщи чело, наведе се и вдигна жакета на ранения. Показа й едно от копчетата, цялото в кръв, и кимна многозначително.

— Какво има?

— Копчето е отклонило куршума. Вижте тук. — Той вдигна жакета и Онория видя съвсем ясно вдлъбнатината в края на копчето и обгорелия плат. — Ако не е било копчето, куршумът е щял да мине право през сърцето.

Онория изкриви лице.

— Не знам как да го нарека… — Когато той я погледна с празни зелени очи, тя безпомощно вдигна рамене. — При тези обстоятелства сигурно е било нещастие. Защото сега ще умира бавно…

Мъжът не каза нищо, а продължи да оглежда копчето. Онория стисна устни, за да спре въпросите, напиращи на устните й, но не издържа.

— Обаче?

— Обаче… — Той се поколеба, но продължи: — Изстрел в сърдечната област от оръжие с дълга цев. Калибърът е малък, значи не е било нито пушка, нито ловен пистолет. Стреляно е от доста голямо разстояние, защото близкият изстрел щеше да обгори по-голяма повърхност. Наистина необикновено. Такъв изстрел изисква забележителна сръчност.

— И забележително хладнокръвие, бих казала.

— Права сте.

Дъждът продължаваше да се лее. Капките барабаняха по стените и кепенците. Онория изпъна гръб.

— Ако запалите огън, ще стоплим вода и ще се опитам да избърша кръвта, доколкото е възможно. — Предложението й предизвика учуден поглед, но тя го посрещна с непоколебима увереност. — Щом е осъден да умре, поне да е чист.

В първия момент реши, че го е шокирала — да, той изглеждаше стъписан. После кимна и съгласието му я убеди окончателно, че се чувства отговорен за умиращия.

Онория отиде до печката и той я последва — учудващо безшумно за толкова силен мъж. Тя се обърна и за малко да си глътне езика, като го видя съвсем близо до себе си.

Господи, какъв едър мъж — много по-висок, отколкото го бе преценила първоначално. Самата тя се смяташе за висока, но той я надвишаваше с цяла глава. Раменете му закриваха свещта и впечатляващото му лице беше в сянка. Черната коса образуваше тъмен ореол около главата. Съвършеното въплъщение на принца на мрака. За първи път през живота си Онория се почувства малка, крехка, невероятно уязвима.

— До обора има помпа. — Той се пресегна покрай нея и откачи котела от куката. — Ще се погрижа и за Сюлейман, но първо ще запаля огън.

Онория се отдръпна бързо. Задиша по-спокойно едва когато той клекна пред печката и започна да реди цепениците. Беше ли близо до нея, гласът му събуждаше в тялото й крайно обезпокоителни усещания.

Огънят се разгоря бързо. Онория се разрови в скрина и намери чисти дрехи и кутия с чай. Мъжът мина покрай нея и на път към вратата откачи от куката голяма кофа. Резето щракна и Онория се обърна. Той стоеше на прага, гол до кръста, тялото му бе ярко осветено от поредната светкавица — първична фигура в първична обстановка. Вятърът нахлу в помещението, но бързо бе изгонен отново навън. Вратата се затръшна. Непознатият изчезна.

Върна се едва след седем гръмотевици. Когато чу отварянето на вратата, Онория въздъхна облекчено. Обаче забеляза, че е мокър до кости, и отново се притесни.

— Вземете това. — Подаде му най-голямата кърпа, която бе намерила, и взе котела от ръцете му. Окачи го на куката и зачака водата да се затопли, стараейки се да не гледа как той подсушава забележителното си голо тяло. Най-сетне водата се стопли и тя напълни приготвената купа.

Той я чакаше до леглото. Искаше й се да му заповяда да отиде до печката, за да изсъхне добре, но реши да си мълчи. Погледът му беше устремен в лицето на умиращия.

Онория сложи купичката върху шкафчето до леглото, намокри кърпата, която беше донесла, и внимателно почисти лицето на младежа. Отстрани праха и мръсотията и въздъхна тихо. Чистотата подчертаваше невинността и младостта на умиращия… и жестокостта на смъртта му. Тя стисна устни и продължи работата си, докато стигна до напоената с кръв риза.

— Оставете на мен.

Онория се отдръпна. Две точни движения и лявата страна на ризата вече я нямаше.

— Дайте ми кърпа.

Онория намокри чиста кърпа и му я подаде. Двамата продължиха заедно под трепкащата светлина на свещта. Тя се учудваше на нежността на тези големи ръце и беше трогната от вниманието, с което този пращящ от здраве и жизненост мъж се грижеше за умиращия.

Най-сетне свършиха. Онория зави младежа и събра мръсните кърпи в легена. Непознатият го вдигна, отнесе го в ъгъла и раздвижи схванатите си мускули.

— Девил?

Викът беше съвсем тих и Онория помисли, че се е излъгала. Обърна се и се втурна към леглото. Клепачите на ранения трепкаха.

— Девил. Искам… Девил.

— Разбира се, успокойте се — пошепна нежно тя и сложи ръка на челото му. — Дяволът не е тук. Няма да го пуснем близо до теб.

Момчето се намръщи и поклати глава под ръката й.

— Не! Искам да го видя…

Корави ръце обхванаха раменете на Онория и тя едва не извика, когато непознатият я вдигна и я остави настрана. Щом престана да усеща докосването й, младежът отвори стъклените си очи и се опита да се изправи.

— Не мърдай, Толи. До теб съм.

Онория проследи с разширени от ужас очи как мъжът зае нейното място и внимателно натисна момчето обратно в леглото. Гласът му, докосването му веднага успокоиха умиращия — той се отпусна назад, видимо умиротворен, и се взря в наведеното над него мъжко лице.

— Добре, че те намерих — пошепна той с пресекващ глас. Уморена усмивка пробяга по хлътналото му лице. Изведнъж в очите му светна тревога. — Трябва непременно да ти кажа…

Последните думи бяха задушени от пристъп на кашлица, която прерасна в болезнен гърч. Едрият мъж го прегърна и утешително го притисна до гърдите си, сякаш искаше да му даде малко от своята сила. Когато кашлицата утихна, Онория донесе чиста кърпа. Мъжът я взе от ръцете й и изтри кръвта от устните на момчето.

— Толи?

Не получи отговор. Раненият отново бе изгубил съзнание.

— Вие сте роднини. — Онория бе разбрала това в мига, когато момчето отвори очи. Приликата личеше не само по високото чело, но и в извивката на веждите, във формата на очите.

— Братовчеди. — Тиха тъга смекчи строгите черти на мъжа. — Първи братовчеди. Той е от младата гвардия. Още не е навършил двадесет години.

Онория неволно се запита на колко години е самият той — вероятно към трийсетте, но й беше невъзможно да определи възрастта му по лицето. Поведението му създаваше впечатление за дълъг жизнен опит.

Докато го наблюдаваше, мъжът протегна ръка и с безкрайна нежност отмахна една къдрица от бледото чело на момчето. Тихата въздишка на вятъра отново се извиси в див вой.

3

Господи, в какво положение попаднах, повтаряше си обезкуражено Онория. Сама в горска къщичка с един умиращ и с един мъж, наричан от близките си Девил. Настанена удобно във високото кресло до огъня, тя пиеше горещ чай и се опитваше да прецени ситуацията. Вече беше нощ, но бурята изобщо не помисляше да си отиде. Тя не би могла да напусне горската хижа дори ако това да беше най-пламенното й желание.

Наблюдавайки своя спасител, който все още седеше до леглото на умиращия, Онория изкриви лице. Всъщност не искаше да си тръгне оттук. Още не знаеше името на мъжа, но беше изпълнена с уважение и съчувствие към него.

Сигурно беше минал половин час, откакто момчето бе проговорило. Девил — Онория нямаше друго име за мъжа — не се отдели нито за миг от постелята на умиращия си братовчед. Лицето му оставаше неподвижно, не издаваше никак ви чувства, но зад фасадата бушуваха емоции и затъмняваха ясното зелено на очите му. Онория знаеше какъв шок и каква болка причинява внезапната смърт, помнеше безмълвното чакане и бдението над мъртвите. Отново устреми поглед към пламъците и допи чая си.

След доста време леглото изскърца. Бавно се приближиха стъпки. Тя повече усети, отколкото видя как той се настани на огромния резбован стол и помириса праха, който се издигна от избледнялата тапицерия. Водата в котела беше гореща. Тя напълни приготвената чаша и я подаде на мъжа насреща си.

Той я пое, при което пръстите му бегло докоснаха нейните, и плъзна бърз поглед по лицето й.

— Благодаря.

Пи мълчаливо, загледан в огъня — също като нея. Едва след няколко минути протегна дългите си крака и отново я погледна.

— Какво ви е довело в Самършам, мис…?

Най-после. Откога чакаше да чуе името му.

— Уедърби — представи се тя.

Очакваше в отговор да чуе как се казва той — мистър еди-кой си, но той само присви очи и попита:

— Това ли е цялото ви име?

Онория отговори с леко намръщване:

— Онория Прюдънс Уедърби. — Гласът й преливаше от ирония.

Черните му вежди се събраха над носа и в зеления поглед светна обезпокояваща искра.

— Да не би да сте Онория Прюдънс Анстрътър-Уедърби?

Тя зяпна смаяно.

— Откъде знаете?

Устните му потръпнаха.

— Познавам дядо ви.

Тя му отговори с невярващ поглед.

— И сега вероятно ще ме убеждавате, че много приличам на него?

Кратък смях, дълбок и мек, раздразни още повече сетивата й.

— Сега, след като го споменахте, наистина откривам прилика, особено в брадичката.

Онория го изгледа злобно.

— О, да — кимна с усмивка мъчителят й. — Наистина ми напомняте за стария Магнус.

— О, така ли? — изфуча разярено тя.

Без да сваля поглед от лицето й, той отпи глътка чай.

— Магнус Анстрътър-Уедърби е избухлив старец, непоносимо високомерен и упорит като магаре.

— Добре ли го познавате?

— Поздравяваме се. Беше приятел на баща ми.

Онория се опита да се усмихне. Несигурността й нарастваше. Пълното й име не беше държавна тайна, но тя нямаше никакво желание да си служи с него и да подчертава роднинството си с избухливия, упорит като магаре възрастен господин в Лондон.

— Имаше син, нали? — Непознатият мъж я измери с внимателен поглед. — Опълчи се срещу Магнус, защото… А, да, спомних си! Ожени се против волята на стария за едно от момичетата на Монтгомъри. Вие сте дъщерята, нали?

Онория кимна сковано.

— Това ме връща към първия въпрос, мис Анстрътър-Уедърби. Какво, по дяволите, ви е довело в нашата тиха горска провинция?

Онория се поколеба. От фигурата му се излъчваше безпокойство, тревога — не за нея, а за момчето, което умираше само на два метра от тях, — и тя разбра, че той има спешна нужда да говори, за да отклони вниманието си. Вирна брадичка и отговори с достойнство.

— Гувернантка съм. Занимавам се с момичета от доброто общество.

— Какво означава това? — попита изненадано той.

— Подготвям девойки от високопоставени семейства за дебюта им в обществото. Обикновено прекарвам в дома на семейството не повече от година, докато мине представянето им в двора.

Той я гледаше с нарастваща изненада. И май не й вярваше.

— Как за бога, успяхте да убедите стария Магнус да ви пусне?

— Не съм го питала за мнението му. И не ме интересува.

Той избухна в тих смях — отново този гърлен, чувствен тон, който я разтреперваше. Онория изпита желание да скочи и да избяга. Добре, че той бързо стана отново делови.

— Какво стана със семейството ви?

Онория вдигна рамене. Никому нямаше да навреди, ако му разкаже историята си, а ако това ще отклони вниманието му от умиращия, още по-добре.

— Родителите ми загинаха при злополука, когато аз бях на шестнадесет, а брат ми — на деветнадесет години. Живеехме в Хемпшир, но след смъртта им трябваше да отида при сестрата на мама в Лестършир.

Мъжът вдигна вежди.

— Учудвам се, че Магнус не е реагирал.

— Майкъл го уведоми за смъртта на родителите ни, но той не дойде на погребението. — Онория вдигна рамене. — Не го и очаквахме. След случилото се между него и баща ми двамата бяха прекъснали всякакви връзки. — Тя изкриви устни в дека усмивка и обясни: — Татко се беше заклел никога да не го моли за каквото и да било.

— Инатът явно е семейна черта.

Онория пренебрегна забележката.

— След една година в Лестършир реших да си опитам късмета като гувернантка. — Вдигна глава и погледна право в проницателните зелени очи.

— Това означава ли, че не са ви посрещнали особено сърдечно?

Онория въздъхна.

— Напротив. Леля ме прие с готовност. Тя се бе омъжила за доста беден мъж, а това е нищо в сравнение със скандала, който възбуди духовете на Анстрътър-Уедърби. Чичо ми е от съвсем друга класа, но леля е щастлива с него и в дома им цари много сърдечна атмосфера. — Тя затвори за миг очи и си представи пълната с деца и кучета къща. — Лошото е, че аз не бях щастлива там — въздъхна тя, без да откъсва поглед от него.

— Не сте си били на мястото вероятно?

— Точно така. Когато траурът свърши, седнах и направих списък с възможностите си за бъдещето. Парите не бяха проблем. Майкъл ми предложи да си купя хубава къщичка в някое спокойно селце и да живея уединено, но аз…

— Вие не сте от този тип хора.

Онория вирна брадичка.

— Не мога да си представя да живея мирно и тихо. Според мен е несправедливо, че принуждават жените да водят такова досадно съществувание. Защо само мъжете да имат право на приключения?

Този път мъжът насреща й вдигна и двете си вежди.

— Лично аз съм установил, че винаги е по-добре да споделиш приключенията с някого. И по-полезно, и по-приятно.

Онория отвори уста да се съгласи с него, но като видя погледа му, я затвори. Примигна и се вгледа по-дълбоко в очите му, но дръзкият блясък вече бе угаснал.

— Що се отнася до мен, аз реших да взема съдбата си в свои ръце и да тръгна да търся приключения.

— Като гувернантка? — Явно възгледите й го изненадваха.

— Не. Това е само временно решение. Стигнах до заключението, че на осемнайсет години съм още твърде млада, за да замина например за Африка. Твърдо съм решена да стана като лейди Стенхоуп.

— Мили боже!

Онория не обърна внимание на възклицанието му.

— Планирала съм всичко съвсем точно. Най-голямото ми желание е да стигна до пирамидите и сфинкса с керван камили. Съзнавам, че не е редно да потегля на такава експедиция твърде рано, затова избрах професията на гувернантка, която прекарва само по една година в съответното семейство. Понеже не си купувам нищо друго, освен дрехи, капиталът ми расте. Освен това опознавам Англия, живея при добри семейства. Последното за успокоение на Майкъл.

— Ах, да, брат ви. Какво прави той, докато вие си губите времето?

Онория измери своя инквизитор с пренебрежителен поглед.

— Майкъл работи като секретар на лорд Карлайл. Познавате ли го?

— Карлайл — да, секретаря му — не. Значи брат ви се стреми към политическа кариера?

— Лорд Карлайл беше приятел на татко и изяви готовност да помага на Майкъл.

Мъжът отново вдигна вежди и допи чая си.

— А как стигнахте до идеята да поработите известно време като гувернантка?

Онория вдигна рамене.

— Каква друга възможност имат момичетата като мен? Аз съм получила отлично възпитание. Обучена съм да се държа безупречно във всяка ситуация. Татко настояваше, че трябва да ме представят в обществото и всички да останат възхитени от мен, за да натрием носа на дядо. Надяваше се да ми намери блестящ съпруг, за да докаже на баща си, че е само един закостенял старец, без връзка с реалния свят.

— Само че родителите ви са починали, преди да влезете в обществото…

Онория кимна.

— Лейди Оруел, стара приятелка на мама, има дъщеря, която е две години по-малка от мен. След като траурът свърши, отидох при нея и й изложих идеята си. Бях убедена, че благодарение на произхода и образованието си притежавам всичко необходимо, за да обучавам други момичета. Лейди Оруел изяви готовност да опита. Подготвих Миранда за дебюта й и тя се омъжи за граф. След това не ми липсваха предложения за работа.

— Значи работите за честолюбиви мамички, които горят от желание да задомят дъщеричките си. — В дълбокия глас се долови циничен подтекст. — С кого се занимавате в Самършам?

Въпросът брутално върна Онория в реалността.

— Мелиса Клейполс.

Мъжът смръщи чело.

— Това русата ли е или тъмната?

— Русата. — Онория подпря глава на ръцете си и се загледа в пламъците. — Семпло младо момиче, което изобщо не умее да разговаря. Само бог знае как ще я направя по-атрактивна. Всъщност трябваше да отида при лейди Оуксли, но шестгодишното й момченце заболя от едра шарка, а после почина старата лейди Оуксли. Вече бях отклонила всички други предложения, но писмото от лейди Клейполс пристигна късно и нямах време да му отговоря. Затова се съгласих, без предварително да събера сведения, както правя обикновено.

— Сведения?

— Аз не работя за всекиго. — Онория потисна една прозявка и се настани по-удобно. — Първо трябва да се уверя, че семейството принадлежи към каймака на обществото и е уважавано. Проверявам дали имат необходимите връзки, за да получат подходящи покани, дали са достатъчно богати, за да не припадат при всяка сметка на чистачката.

— Да не говорим за сметките на модистката.

— Точно така. Защото никое момиче не може да се омъжи за херцог, ако се облича като сива мишка.

— Без съмнение. Правилно ли ви разбирам: семейство Клейполс не отговарят на вашите очаквания?

Онория смръщи чело.

— Тук съм едва от неделя, но ме мъчи подличко подозрение… — Тя не каза нищо повече, само вдигна рамене. — За щастие, Мелиса изглежда е в надеждни ръце — ще се омъжи за херцог.

След кратка пауза събеседникът й попита провлечено:

— За херцог?

— Доколкото разбрах. Ако живеете наблизо, сигурно го познавате: хладен, дистанциран, живее като отшелник. Вече се е оплел в мрежите на лейди Клейполс… разбира се, ако дамата казва истината. — Онория си спомни намерението си да научи повече за херцога и попита: — Познавате ли го?

Той я погледна с ясните си очи и поклати глава.

— Не. Все още не съм имал удоволствието.

— О! — Онория се отпусна в креслото си. — Вече съм готова да повярвам, че наистина е отшелник. Сигурен ли сте…

Ала той вече не я слушаше. Тутакси и тя разбра какво бе привлякло вниманието му: хрипливото дишане на умиращия младеж. В следващия миг той вече бе до леглото му. Приседна на ръба и улови ръката на братовчед си. Онория се заслуша и проследи как дъхът на момчето става все по-неравномерен, все по-хриплив.

Минаха петнайсет мъчителни минути, и сухото пъшкане спря съвсем.

Неземна тишина изпълни помещението. Даже бурята замлъкна. Онория затвори очи и произнесе безмълвна молитва. После вятърът отново връхлетя и се изви с ужасяващ рев — природата изпълняваше траурното си песнопение.

Когато отново отвори очи, Онория видя как Девил скръсти ръцете на починалия върху гърдите. После отново седна на леглото и впи поглед в бледите черти, които никога вече нямаше да оживеят. Пред духовния му взор минаваха сцени от живота на братовчед му: здрав, весел, засмян, приказлив. Онория знаеше как човешкото съзнание се справя със смъртта. Сърцето й се сви от болка, но не можеше да стори нищо. Сви се в креслото и остави Девил на спомените му.

Вероятно бе задрямала — когато отново отвори очи, той бе клекнал пред печката. Свещта беше угаснала, само догарящият огън разпръскваше оскъдна светлина. Онория сънливо проследи как той напълни печката с дърва и я затвори за през нощта.

Докато двамата разговаряха, тя гледаше или в лицето му, или в пламъците. Сега сиянието на огъня очертаваше ръцете и раменете му и тя можеше да го гледа до насита. Бронзовата мъжка кожа будеше у нея желание да я докосва, да усеща топлината й, играта на коравите мускули.

Тя се сви в креслото, скръсти ръце и се опита да спре треперенето си. Той се изправи гъвкаво, обърна се към нея и смръщи чело.

— Завийте се. — Взе жакета си от другия стол и й го подаде. Онория поклати глава.

— Не. По-добре вие се облечете. Не ми е студено истински, просто току-що се събудих.

— Както желаете.

Той се настани отново на огромния резбован стол и плъзна поглед по стаята. Спря за повече време върху завитата фигура в леглото и след малко се обърна отново към Онория.

— Предлагам да се опитаме да поспим. Надявам се, че до сутринта бурята ще е утихнала.

Онория кимна и изпита безгранично облекчение, когато той зави голите си гърди с жакета. Вече можеше да го гледа, без да се смущава. Той отпусна глава на дървената облегалка и затвори очи. Дългите мигли образуваха черни полумесеци върху бузите. По строгите черти на лицето играеха сенки. Много изразително лице, кораво, но не бездушно. Чувствената извивка на устните изобличаваше в лъжа неумолимата брадичка, а грациозните дъги на веждите смекчаваха широкото чело. Цялото беше обрамчено от гъсти черни къдрици. Онория се усмихна и затвори очи. Непознатият приличаше на пират.

Силвестър Себастиян Синстър, шести херцог Сейнт Ив, наричан от шепа избрани приятели „този дявол Синстър“, а от висшето общество — „Девил Синстър“, наблюдаваше бъдещата си съпруга изпод полуспуснатите си мигли. Какво ли ще каже майка му, вдовстващата херцогиня, като се запознае с Онория Прюдънс Анстрътър-Уедърби?

Тази мисъл го накара да се усмихне, но тъмното було на тъгата, обвила душата му, не му позволи да се зарадва. Можеше да отговори само по един начин на смъртта на Толи: да въздаде справедливост, да отмъсти с огън и меч. Нищо друго не би задоволило мъжете от клана му — и него самия. Всички знаеха, че мъжете от семейство Синстър са безумно смели, но обикновено умират в леглата си.

Да, той ще отмъсти за смъртта на Толи и ще погребе миналото. Днес обаче започваше нов етап от живота му: бъдещата му спътница се местеше неспокойно в старото кресло срещу него.

Девил я изчака да се успокои и отново да заспи дълбоко, питайки се какво е нарушило спокойния й сън. Дано да е бил той. Защото тя със сигурност му пречеше да заспи.

Когато сутринта излезе на обичайната си обиколка, той още не знаеше, че си търси жена. Съдбата взе решението вместо него. Изпречи на пътя му Онория Прюдънс, и то така, че да не може да я подмине. Безпокойството и недоволството, които го мъчеха в последно време, вече си имаха име — и това беше част от плана на съдбата. След като се насити на последното си завоевание, той се прибра в семейното имение, за да избегне неприятностите, и покани Вейн да половуват няколко дни. Братовчед му трябваше да пристигне тази вечер. За да убие времето до пристигането му, Девил оседла Сюлейман и излезе да обиколи владенията си.

Обширните земи, които наричаше своя собственост, винаги повдигаха настроението му и му напомняха кой е и какво представлява. Видя, че наближава буря, и реши да мине през гората, за да влезе в имението през задната врата. Тогава се натъкна на Толи — и на Онория Прюдънс. Жестът на съдбата беше недвусмислен, а никой не можеше да твърди, че Девил схваща трудно. Той умееше да използва всеки удобен случай и част от славата му се дължеше тъкмо на това умение. Вече беше решил да задържи Онория Прюдънс, и щеше да го направи.

Щеше да си има страхотна съпруга.

Първо, висока, с добре развито тяло, нито много слаба, нито с излишна плът, но изключително женствена. Буйни къдрици с наситено кестеняв цвят, трудно обуздани в кок на тила. Сърцевидното лице веднага го възхити: фино изрязано и класически красиво, с право носле, фино извити вежди и високо чело. Устните й бяха пълни и чувствени, но най-хубави бяха очите: големи, сиви, раздалечени, заобиколени от дълги тъмни мигли. Онова, което бе казал за брадичката й, отговаряше на истината — тя наистина му напомняше за дядо й, не толкова с формата, колкото с решителната си извивка.

Да, тя беше наистина забележителна млада дама и несъмнено успяваше да прикове интереса му.

Също толкова важно беше, че тя е необикновено разумна и в никакъв случай не е склонна към истерия и припадъци. Това му стана ясно още в самото начало, когато тя се изправи насреща му и изслуша гневната му тирада и доста грубите ругатни, без да й мигне окото. Само го удостои с поглед, по-унищожителен даже от този на майка му, и насочи вниманието му към същинския проблем.

Смелостта й беше наистина впечатляваща. Вместо да демонстрира женска безпомощност, както предписваше етикетът за поведението на благородните дами, намерили на пътя прострелян човек, тя се държа като разумна и решителна млада жена. Той забеляза как тя се бореше със страха си от бурята и направи всичко възможно да отклони вниманието й. Спонтанната й реакция на нарежданията му — много добре бе видял как се вбесяваше, когато й казваше какво да прави, — го улесни. Освен това постъпи много умно, като свали ризата си.

Отново беше готов да се усмихне, но си забрани. Имаше още една причина, поради която трябваше да изпълни волята на съдбата.

През изминалите седемнайсет години низките му инстинкти си останаха изцяло подчинени на волята — въпреки усилията на много дами от доброто общество. Онория Прюдънс обаче веднага бе влязла във връзка с онази част от съзнанието му, която постоянно търсеше нови, значителни завоевания. Впрочем, това бе семейна черта. Той беше ловец и се отдаваше на ловния си инстинкт, без да забравя кои са най-важните му задачи. Само когато беше готов да се обърне към някоя такава задача, позволяваше на другата страна от същността си да се покаже на повърхността.

Днес обаче апетитът му за жени неколкократно му изигра лош номер.

Въпросът за кюлотките беше само един пример. Като свали ризата си, той успя да привлече вниманието й, но отговорът й на въпроса му за гащите го възбуди. През цялото време усещаше погледа й и се вълнуваше по много особен начин. Отдавна не беше изпитал такова вълнение. Досега вярваше, че е сериозен, опитен, закален мъж, имунизиран срещу женските номера, че никога няма да стане жертва на собствената си похот.

Можеше само да се надява, че щом се наслади достатъчно на прелестите й, ще преодолее тази своя слабост, фактът, че тя беше внучка на Магнус Анстрътър-Уедърби, и то внучка, която изобщо не зачита дядо си, щеше да бъде черешката върху сватбената му торта. Тази мисъл го зарадва най-много от всичко.

Добре постъпи, че не й каза името си. Иначе тя сигурно нямаше да заспи. Още от самото начало му стана ясно, че тя не знае кой е той. Не беше нужно да го познава, но със сигурност беше чувала името му.

Ако тя узнае кой е той, сигурно ще му струва доста усилия да я убеди, че няма от какво да се притеснява, а моментът изобщо не беше подходящ за такива усилия. Трябваше да разследва смъртта на Толи — а тя трябваше да остане спокойна и овладяна. Откритостта й, трезвите разсъждения и решителността й бяха толкова свежи — и по странен начин му помагаха да се справи със ситуацията.

Сиянието на огъня позлатяваше лицето й. Девил се възхити на нежната закръгленост на бузите, погледът му задълго спря върху меките, фини устни. Утре сутринта ще й разкрие кой е — как ли ще реагира тя? Възможностите бяха много. Опита се да си представи най-вероятната, когато тя изхленчи тихо и се скова в креслото си.

Девил стреснато отвори очи. Веднага разбра, че бурята отново се е засилила. По небето се търкаляха гръмотевици, идваха все по-близо. Вятърът виеше заплашително. Някъде в гората изтрещя дърво, ударено от светкавица.

Онория изохка тихо и стана. Със затворени очи и протегнати напред ръце тя се запъти незнайно накъде.

Девил скочи от стола си, хвана я през кръста и я издърпа от опасната близост на огъня. Тя изхълца сърцераздирателно, обърна се към него и се хвърли на гърдите му. Прегърна го здраво, вкопчи се в него и притисна буза до неговата. Девил инстинктивно отговори на прегръдката и усети хълцанията, които разтърсваха тялото й. Загуби равновесие, направи крачка назад, усети ръба на стола зад коляното си и се отпусна на седалката. Онория не го пусна. Вдигна крака, сви се на кълбо в скута му и отново захълца.

Девил сведе глава и погледна в лицето й. Очите й бяха полузатворени. По бузите й се стичаха сълзи. Да, тя продължаваше да спи.

Пленница на кошмара си, Онория трепереше. Опита се да задуши хълцането, но не успя. Девил я наблюдаваше и съпреживяваше болката й. Сълзите надвисваха по ресниците й, събираха се и се спускаха на вадички по бузите.

Сърцето му се сви. Внимателно повдигна лицето й, но тя не се събуди. Сълзите не престанаха да текат.

Давил не издържа. Склони глава и целуна устните й.

Пленница на своята черна и толкова плътна тъга, че даже светкавица не можеше да я прониже, Онория усети топли, твърди устни върху своите. Неочакваното усещане отклони вниманието й, изтръгна я от лапите на съня. Мракът се разсея. Тя се отдръпна стреснато и шумно пое въздух.

Силни пръсти обхванаха брадичката й. Устните, които я събудиха, се приближиха отново към нейните. Заля я топлина и прогони студа на смъртта. Утешително живите устни до нейните я пренесоха от един сън в друг. Излезе от кошмара и се потопи в усещане за спокойствие и уют, което постепенно я обхвана цялата. Ритмичното и силно биене на сърце, което не беше нейното, й вдъхна сигурност.

Вече не беше сама в мъката си. До нея имаше човек, който я топлеше и гонеше лошите спомени. Ледът във вените й започна да се топи. Устните й омекнаха и тя отговори на целувката.

В момента, когато низките инстинкти заплашиха да вземат връх, Девил ги обузда. Онория продължаваше да спи и той за нищо на света не би си позволил да я уплаши дотолкова, че да я събуди. Битката срещу демоните, които го мамеха да изостави невинните нежности и да премине към решителни дела, беше трудна и жестока като бурята навън. Този път той победи — но напрежението го разтрепери.

Онория се отдели от устните му. Той вдигна глава и чу тихата й въздишка. Тя въздъхна отново и лицето й се озари от невероятна усмивка. Настани се удобно в скута му и притихна.

Девил спря да диша и прехапа устни. Тя опря буза на гърдите му и продължи да спи, този път дълбоко и спокойно.

Е, поне беше спрял сълзите й. Стиснал здраво зъби, херцогът си припомни, че именно това — и само това — беше първоначалната му цел. Благодарение на съдбата той разполагаше с достатъчно време, за да получи обезщетение за преживените болки, да поиска подобаваща награда за забележителното си самообладание. Веднъж по изключение над главата му щеше да свети ореол на светец.

Мина половин час, през който Девил си заповядваше да мисли за нещо друго и не си разрешаваше да се отпусне. Онория вече спеше дълбоко. Той зае по-удобна поза и като видя, че огънят скоро ще угасне, вдигна жакета си от пода и грижливо зави бъдещата си съпруга.

После се усмихна, облегна глава на стола и затвори очи.

Когато се събуди, бузата му беше заровена в косата й.

Девил примигна сънено. През процепите на кепенците в стаичката проникваше слънчева светлина. Онория продължаваше да спи, сгушена на гърдите му, краката й почиваха върху бедрата му. Девил чу конски тропот и въздъхна. Очевидно Вейн беше тръгнал да го търси.

Мъжът се протегна и изкриви лице, защото схванатите му мускули веднага протестираха. Бъдещата му жена не се помръдна. Той я взе на ръце и стана. Онория промърмори нещо неразбираемо и облегна глава на рамото му. Девил я настани внимателно в креслото и я зави с жакета си. Когато бузата й се докосна до хладната тапицерия, тя се намръщи, но чертите й бързо се отпуснаха и тя потъна в още по-дълбок сън.

Девил се протегна отново, разтърка очи, прозя се и отиде да отвори вратата. Лицето му изведнъж помрачня и той изруга полугласно. Не всички хора, които наближаваха горската къщичка, бяха добре дошли.

Едната група, естествено, бе предвождана от Вейн. Братовчед му тъкмо бе стегнал юздите на едрия си черен жребец. Зад него спря още един ездач и лицето на Девил помрачня още повече. Единственият му братовчед, малко по-възрастен от него… и полубрат на Толи.

Това обаче не беше най-лошото. От другата страна се приближаваше втора група търсачи: лорд Клейполс, лейди Клейполс и двама коняри.

— Ваша светлост! Каква изненада да ви намерим тук!

Лейди Клейполс, жена с остри черти на лицето, винаги с грижливо направени къдрички, удостои Вейн и Чарлз само с бегъл поглед и посвети цялото си внимание на херцога.

— Едва успях да намеря убежище от бурята — обясни с досада Девил и застана така, че да прегради входа към хижата.

— Наистина ли? О, нощта беше ужасна! — Лорд Клейполс, дребен и закръглен, спря кафявия си скопен кон наблизо. — Ще позволите ли да попитам, ваша светлост, дали знаете нещо за нашата гувернантка? Вчера отиде с двуколката в Самършам, но конят се върна без нея… и оттогава не сме я виждали.

Погледът на Девил не издаваше нищо.

— Бурята беше много страшна… и продължителна.

— Да, прав сте. — Лорд Клейполс кимна кратко. — Предполагам, че конят се е подплашил и се е върнал вкъщи. Той си е малко нервен. Надявам се, че мис Уедърби е на сигурно място в дома на свещеника. — Той се обърна към жена си, която не сваляше изпъкналите си очи от херцога. — Нали и ти си на същото мнение, скъпа?

Дамата вдигна рамене.

— О, сигурна съм, че нищо не й се е случило. Толкова безогледно от нейна страна да ни създаде такива неприятности. — Усмихна се с израз на крайно изтощение и посочи двамата коняри. — Счетохме за свой дълг да изпратим хора да я търсят, макар да съм почти сигурна, че е прекарала нощта в дома на свещеника. Мис Уедърби ни бе препоръчана от най-добро място — заключи важно тя.

Девил вдигна вежди.

— О, така ли?

— Научих за нея от мисис Алисън Смит, която ме увери, че била от най-добрите. С изключителни способности. Като чу за моята Мелиса, госпожицата, естествено, отхвърли всички други предложения и…

Лейди Клейполс млъкна изведнъж и жабешките й очи се отвориха още по-широко. Погледът й се устреми покрай голото рамо на Девил и тя зяпна изумено.

Херцогът въздъхна недоволно и се обърна към вратата. Онория застана до него, примигна, притисна ръка към гърба си с тихо изохкване, а с другата отмахна от лицето си няколко разрошени къдрици. Очите й все още бяха мътни от съня, кокът й се бе развалил и златнокафявите къдрици падаха свободно по раменете й. Изглеждаше наистина скандално с леко зачервените си бузки, сякаш двамата цяла нощ се бяха забавлявали по начина, който тутакси бе предположен от семейство Клейполс.

— Мис Уедърби? Как е възможно?

В гласа на лейди Клейполс звънна добродетелно възмущение. Девил я удостои с ясен, много директен поглед, който всеки разумен човек би разбрал като предупреждение. Само че дамата изобщо не го изтълкува по този начин.

— Каква среща! Вижте, мис Уедърби, ако вършите такива неща, уверявайки ме, че отивате на посещение при свещеника, да знаете, че никога вече няма да престъпите прага на Клейполс Хол!

— Хмм… — За разлика от жена си, лорд Клейполс бе забелязал погледа на херцога и я дръпна за ръкава. — Стига, скъпа…

— Господи, как можах да допусна да ме заблуди така! Мисис Алисън Смит ще чуе някои доста неприятни неща…

— Стига, Марджъри, моля те! — Уплашен от израза на Девил, лорд Клейполс се опитваше да попречи на жена си да извърши публично самоубийство. — Всичко това е излишно.

— Как така излишно? — Гневът на лейди Клейполс се насочи срещу съпруга й. Блъсна ръката му, изправи гръб и заяви високомерно: — Ако ни съобщите новия си адрес, ще ви изпратим багажа.

— Много мило от ваша страна. — Девил се поклони хладно и тихият му глас постигна въздействието, на което лорд Клейполс напразно се надяваше. — Моля, погрижете се да докарат багажа на мис Анстрътър-Уедърби в семейното ми имение.

Последва изумено мълчание.

— Мис Анстрътър-Уедърби? — повтори глухо лейди Клейполс.

— В семейното имение? — Тихият въпрос дойде от Чарлз Синстър, който напразно се опитваше да укроти нервно потропващия си кон.

Лейди Клейполс се обърна към Онория и изсъска вбесено:

— Вярно ли е това, мис? Или сте надрънкали на негова светлост всякакви глупости?

Негова светлост? За миг Онория помисли, че ще загуби съзнание. В следващия миг я обзе луд гняв. До нея стоеше дяволът — и хладните му зелени очи я гледаха напълно равнодушно. Само да можеше по някакъв начин да се отърве от всичките тези хора и да му даде да разбере, както заслужаваше! Вместо това тя вирна брадичка и изгледа лейди Клейполс с хладно спокойствие.

— Както благоволи да ви осведоми негова светлост — само Девил забеляза сарказма, вложен в произнасянето на титлата му, — аз наистина съм Онория Анстрътър-Уедърби Бях решила да не споменавам, че принадлежа към това семейство, за да не привличам ненужно и неподходящо внимание.

Отговорът й изобщо не задоволи лейди Клейполс.

— Много ми е интересно как ще обясня на дъщерите си какво заварих тук…

— Ще ви предложа нещо, мадам. — Без да сваля поглед от лицето на лейди Клейполс, Девил улови ръката на Онория, стисна я силно, за да я предупреди да мирува, и я вдигна към устните си. — Кажете на дъщерите си, че са имали честта, макар и за кратко време, да бъдат обучавани от моята херцогиня.

— Вашата херцогиня? — Този вик се изтръгна от три гърла, само Вейн Синстър остана безмълвен.

Онория беше близо до припадък, но херцогът стисна ръката й още по-силно. Лицето й моментално светна, тя се усмихна и погледна с любов своя така наречен годеник. Само той видя жестоката закана в очите й.

— Моля ви се, ваша светлост! Не вярвам да говорите сериозно. — Лейди Клейполс пребледня като смъртник. — Случилото се в тази колиба не изисква чак такава голяма жертва. Сигурна съм, че мис Уедърби с радост ще се съгласи на някакво обезщетение и…

Като видя лицето на Девил, тя млъкна и сведе глава. След кратко мълчание той се обърна към лорд Клейполс и рече хладно:

— Очаквах, че вие и вашата съпруга ще посрещнете моята херцогиня с повече сърдечност, милорд. — В дълбокия, безизразен глас звънна недвусмислена заплаха.

Лорд Клейполс преглътна мъчително.

— Но разбира се! Няма защо да се съмнявате в това, ваша светлост! Хмм… — Той посегна към ръката на жена си. — Приемете нашите сърдечни благопожелания и… Ние трябва да тръгваме. Извинете ни, ваша светлост. Хайде, скъпа, да се прибираме.

Лорд Клейполс изплющя с юздите и двата коня напуснаха полянката със забележително темпо. Хилещите се ратаи ги последваха.

Онория въздъхна облекчено и се обърна към другите двама конници. Един поглед й беше достатъчен, за да ги определи като роднини на… на херцога с име Девил. Все още не знаеше как е истинското му име. По-близкият до нея ездач обърна глава. Ръцете му почиваха спокойно върху седлото. Изглеждаше забележително добре. Наситено кафяви очи, тъмнокестенява коса — не беше чак толкова впечатляващ като Девил, макар че почти го настигаше по ръст и ширина на раменете. Още щом обърна глава към нея, Онория разбра, че двамата имаха много общо: изключителна елегантност и гъвкавост на движенията и толкова ярко изразена мъжественост, че всички женски сетива затреперваха.

Непознатият я измери с преценяващ поглед, усмихна се и кимна едва забележимо, после се обърна към Девил:

— Прав ли съм да предполагам, че не се нуждаеш от спасяване?

— Не е точно така. Аз съм добре, но стана друго нещастие. Елате вътре.

В погледа на непознатия мъж светна бдителност. Онория беше готова да се закълне, че двамата с Девил си размениха безмълвни послания. Без да каже дума, мъжът скочи от седлото и Онория най-сетне видя втория ездач, досега скрит зад гърба на първия. Възрастен мъж със светла, започнала да оредява коса, с тежко тяло и кръгло лице. В сравнение с орловите физиономии на другите двама мъже неговите черти изглеждаха месести. Той погледна безмълвно Девил, пое дълбоко въздух и слезе от коня.

— Кои са те? — пошепна Онория, когато първият ездач върза коня си под навеса и се върна отново при тях.

— Двама братовчеди. Първият е Вейн — така го наричат всички. Другият е Чарлз, братът на Толи.

— Брат? — повтори изумено Онория. Тромавият мъж нямаше нищо общо с простреляното младо момче.

— Полубрат — поправи се Девил, хвана я за лакътя и я обърна към полянката.

Беше минало много време, откакто някой се бе натрапвал на Онория физически — и това беше първият мъж, който се осмеляваше да го стори. Дързостта и нахалството му спряха дъха й, но физическата му сила правеше всяка съпротива невъзможна. Сърцето й, което почти се бе успокоило след целувката по пръстите й, отново заби като лудо.

На пет крачки от вратата Девил спря, пусна я и се наведе към ухото й.

— Чакайте тук. Седнете на онзи пън. Ще се позабавим малко вътре.

В първия момент Онория беше готова да се развика. Ала зад кристално зелените очи се криеше нещо неумолимо и тя разбра: този човек даваше заповеди с абсолютната увереност, че ще бъдат изпълнени. Ужасно й се искаше да се съпротивлява, да го предизвика, да му покаже, че няма право да се отнася по такъв начин с нея, че тя няма повече да търпи наглостта му… но знаеше какво ги очаква на леглото в хижата и предпочете да премълчи. Само стисна устни и кимна.

— Добре. — После прихвана полите си и се запъти с бърза крачка към големия пън в края на полянката. Извърна се настрана и направи почтителен поклон, без да го гледа в лицето. — Ваша светлост.

Вперил поглед в изкусително поклащащите се бедра, Девил въздъхна. Интересът му към тази девойка растеше с всяка секунда. Никога досега не му се беше случвало жена дори да си помисли да се противопостави на заповедите му — а той самият знаеше много добре, че се държи като абсолютен владетел. Онория не само си помисли да се опълчи срещу него, а и за малко да го направи. Ако не беше безжизненото тяло на Толи в къщичката, със сигурност щеше да му възрази.

Щом Онория се настани на пъна в края на полянката, Девил се обърна доволно и видя, че Вейн го чака на вратата.

— Какво се е случило?

— Толи е убит — отговори глухо херцогът. — Застреляли са го.

Вейн замръзна на мястото си.

— Кой?

— Още не знам — отговори съвсем тихо Девил и хвърли бърз поглед към приближаващия се Чарлз. — Да влезем.

Тримата застанаха в полукръг пред старото легло и се загледаха в лицето на мъртвия. Вейн и Чарлз бяха воювали заедно с Девил: Вейн му беше офицер, а Чарлс — адютант. Безброй пъти се бяха срещали със смъртта, но фактът, че я познаваха, не намали удара, който понесоха днес. С безизразен глас Девил им разказа всичко, което знаеше, и повтори последните думи на Толи. Чарлз го слушаше с огромно внимание и лицето му потръпваше. Последва дълго мълчание. Слънцето влизаше свободно през вратата и изстиващото тяло на Толи изглеждаше още по не на мястото си, отколкото през нощта.

— Мили боже, Толи! — Гласът на Чарлз се пречупи, лицето му се разкриви от болка. Той сведе глава и се отпусна на леглото.

Девил стисна зъби и сви ръце в юмруци. Смъртта отдавна беше престанала да го шокира. Болката остана, но с нея щеше да се занимава, когато остане сам. Той беше глава на семейство то и дългът му изискваше да го ръководи. Това се очакваше от него — и той самият го очакваше от себе си. Освен всичко друго сега трябваше да закриля и Онория Прюдънс.

Мисълта за нея му вдъхна сили, изтръгна го от водовъртежа на мъката. Той пое дълбоко въздух и отстъпи назад към печката. След малко Вейн се присъедини към него и посочи с глава към вратата:

— Тя ли го намери?

Девил кимна.

— И за щастие реагира напълно разумно. Никакви женски истерии. — И двамата говореха тихо, с приглушени гласове. С поглед към леглото Девил попита: — Какво търси Чарлз тук?

— Когато пристигнах, той вече седеше в салона. Каза, че дошъл при Толи, за да уредят някакви финансови дела. Отиде да го търси в стаята му, но старият Мик му каза, че момчето тръгнало насам.

Девил изкриви лице.

— Вероятно е по-добре, че го намери тук.

Вейн огледа голите му гърди и попита безизразно:

— Къде ти е ризата?

— Използвах я за превръзка. — След кратко мълчание Девил се протегна и продължи: — Ще отведа мис Анстрътър-Уедърби в семейното имение и ще пратя кола да вземе тялото.

— Аз ще остана тук да бдя над мъртвия. — Вейн се усмихна едва забележимо. — Най-хубавото се пада все на теб.

Девил му отговори със същата лека усмивка.

— Не забравяй, че се осъждам на доживотен затвор.

Вейн го погледна право в очите.

— Никога не съм бил по-сериозен. — Девил кимна към леглото. — Дръж Чарлз под око.

Вейн кимна безмълвно.

Девил излезе навън и примигна няколко пъти, за да свикне с ярката слънчева светлина. Когато се обърна към пъна, той се оказа празен. От устата му се изтръгна ядна ругатня. Огледа се още веднъж и през главата му мина страшна мисъл. Ами ако тази дръзка малка женичка се е опитала да язди Сюлейман?

Реакцията дойде спонтанно: прилив на гореща кръв, лудо сърцебиене. Мускулите му моментално се напрегнаха, за да го отнесат в обора, но точно тогава улови с ъгълчето на окото си някакво движение.

Слава богу, Онория не бе отишла в обора. Очите му най-сетне бяха свикнали с ярката светлина и той я видя: ходеше напред-назад под сянката на дърветата и възбудено размахваше ръце. Кафявата рокля почти не се отличаваше от стъблата на старите ясени и успешно я криеше от чужди погледи. Тревогата му се уталожи.

Онория усети близостта му и вдигна поглед. Той стоеше недалеч от нея, все още гол до кръста като пират, и я наблюдаваше безизразно. Погледите им се сляха, но само след миг Онория се извърна настрана. Вирна упорито брадичка, изписа на лицето си покорство и приседна на пъна като добродетелна девойка.

Той почака малко, без да я изпуска от очи, и когато се увери, че тя няма да мръдне от мястото си, закрачи към обора.

След малко се появи на полянката, водейки Сюлейман за юздата. Жребецът беше нервен, ездачът му — сериозен и мрачен. Щом наближиха, Онория стана.

Той спря точно пред нея. Онория нямаше как да отстъпи назад, защото щеше да се удари в пъна. Преди да разбере какво я очаква, Девил нави юздата около ръката си и протегна другата към нея.

Когато най-сетне разбра намерението му, Онория вече седеше на гърба на Сюлейман като дама. Тя пое шумно въздух и се хвана с две ръце за седлото.

— Какво, за бога…

Девил разхлаби юздата и я удостои с мрачен поглед.

— Ще ви отведа вкъщи.

Онория примигна. Начинът му на изразяване решително не й харесваше.

— Ще ме отведете във вашия дом. В семейната ви къща.

— Точно така. Казва се Самършам Плейс.

Девил се хвана за седлото и очите на Онория се разшириха от ужас.

— Момент, момент!

В погледа му светна раздразнение.

— Какво има?

— Забравихте жакета си. В къщичката е, на стола.

Онория се отбраняваше с всички сили срещу мисълта за голите му гърди, които ей сега щяха да се притиснат към гърба й.

— Вейн ще ми го донесе.

— Не! Разберете… неприлично е един херцог да язди по пътищата полугол… като пират. Може да настинете… Исках да кажа…

Онория млъкна ужасено. Яснозелените очи виждаха повече, отколкото й се искаше. Девил я погледна втренчено.

— Ще свикнете — отсече той и се метна зад нея на седлото.

4

Единственото предимство на мястото й върху гърба на Сюлейман беше, че мъчителят й седи зад нея и не вижда лицето й. За съжаление забеляза изчервяването й, защото то се разпростря чак до тила. Освен това, веднага щом се настани на седлото зад нея, усети сковаването на тялото й. И сякаш това не му стигаше, той я обгърна с мускулестата си ръка и я притисна до гърдите си.

Щом я докосна, тя затвори очи. Страхът задуши вика й. За първи път в живота си помисли, че наистина ще припадне. Не знаеше какво точно се случва с нея и как да оцени чувствата, които я връхлетяха. Стоманената сила, която я обгръщаше, не търпеше противоречие. Когато най-сетне успя да овладее реакциите си и отново можеше да разсъждава трезво, двамата вече бяха излезли на пътя към имението.

Онория се огледа, спусна поглед надолу и се опита да махне ръката, която я държеше за талията. Вместо това той я стисна още по-здраво.

— Спокойно, няма да паднете.

Очите на Онория се разшириха от изненада. Божичко, тя усещаше всяка дума, изречена от него! Гърдите, ръцете и бедрата му излъчваха невероятна топлина, която възпламеняваше кожата й.

— Аз… — Сюлейман препускаше в посока, обратна на тази, от която беше дошла с двуколката. Точно пред тях беше разклонът, от който започваше дълъг прав път. — Самършам е основното ви жилище, така ли?

— Той е моят роден дом. Мама живее там през по-голямата част от годината.

Онория беше твърдо убедена, че херцог Самършам просто не съществува. Когато минаха кръстовището, тя реши, че е крайно време да приключи с този фарс. Тазът и бедрата й бяха приклещени между твърдите му крака. Двамата бяха непозволено близо един до друг, а тя не знаеше дори името му.

— Каква титла имате?

— Имам много титли. — Жребецът поиска да се отклони от пътя, но Девил го задържа с уверена ръка. — Херцог Сейнт Ив, маркиз Иърит, граф Стратфийлд, виконт Уелсбъроу, виконт Морланд…

И така нататък, и така нататък. Онория се облегна на ръката му и се опита да види лицето му. Когато изброяването на титлите най-сетне спря, вече бяха оставили зад себе си мястото на убийството и напредваха с бързо темпо. Той сведе поглед към нея и тя го изгледа с присвити очи.

— Свършихте ли най-сетне?

— Всъщност не. Научих списъка наизуст още когато тичах по къси панталонки. Има няколко по-нови титли, но така и не се научих къде им е мястото.

Този път Онория срещна погледа му с празни очи. Най-сетне бе открила липсващото звено от веригата.

Сейнт Ив принадлежи на семейство Синстър. Помнеше това изречение от майка си, която изброяваше най-старите фамилии от висшето общество. Щом Сейнт Ив принадлежеше на семейство Синстър, значи… Тя се вгледа напрегнато във фино изрязаните черти на мъжа, който я държеше така властно, и попита:

— Тогава вие сте Девил Синстър?

Обвинителният й поглед го накара да се усмихне надменно и да вдигне едната си вежда.

— Трябват ли ви доказателства?

О, не, разбира се! Един поглед в тези вечни, всезнаещи очи, в това лице, съчетаващо стоманена сила с необуздана чувственост, беше напълно достатъчен да отстрани и последните съмнения. Онория поклати глава и бързо се обърна напред. И преди всичко се въртеше в главата й, но сега там се възцари безумен хаос.

Семейство Синстър — без тях висшето общество нямаше да е това, което е. Те бяха много специален род — див, хедонистичен, непредвидим. Бяха пристигнали в Англия заедно с дедите на Онория като част от свитата на Завоевателя. Докато нейните предни избрали политиката и сделките, за да увеличат властта и богатството си, Синстърови тръгнали по прекия път. Мъжете от семейството бяха известни като ненадминати воини. Умни, силни, смели — родени водачи. През изминалите столетия се хвърляли с безумна смелост, даже със страст във всяка обещаваща успех битка и само лудите се осмелявали да излязат срещу тях на бойното поле. Затова всеки крал след Вилхелм Завоевателя съзнавал необходимостта да си осигури благосклонността на могъщите лордове Сейнт Ив. За щастие Синстърови, по странен каприз на природата, били жадни не само за битки, но и за земя.

И друг интересен факт: дали по волята на съдбата, дали защото имали дяволски късмет, героите от безброй битки притежавали изключителната, едва ли не зловеща способност да оцеляват. След Ватерло, където повечето благородни семейства загубиха синовете си, се роди поговорка, изразяваща страхопочитание и завист: Синстърови са непобедими — седем тръгнаха на бой и седем се върнаха живи и здрави, без нито една драскотина.

Освен непобедими, те бяха и арогантни — качество, което се подхранваше и от това, че почти всички бяха толкова талантливи, колкото твърдяха, и хората, към които съдбата не беше толкова благосклонна, изпитваха неохотен респект пред представителите на семейството. Синстърови не изискваха респект, те го приемаха като нещо, което им се полага по право.

Онория се покашля и заговори за друго.

— Следващия път, когато се срещнете с момичетата Клейполс, сигурно ще преживеете няколко неприятни минути. Не ми е приятно да го кажа, но те са дъщери на майка си.

Девил вдигна рамене.

— Предоставям на вас да се справите с тях.

— Аз няма да присъствам — отговори убедено тя.

— О, ние ще прекарваме достатъчно време в семейното имение. Една част от годината ще сме в Лондон и в другите ми имоти, но Самършам си остава нашият дом. И не се притеснявайте за мен — не съм чак толкова глупав, че да се изправя пред разочарованите местни кандидатки, без да съм сигурен, че полите ви са наблизо.

— Какво казахте? — попита стреснато Онория и отново се обърна към него.

Той примигна и на устните му изгря усмивка.

— Исках да кажа, че ще се скрия зад полите ви.

Изкушението беше твърде голямо и Онория не устоя.

Вдигна високомерно едната си вежда и рече:

— Мислех, че Синстърови са неустрашими.

Той се засмя и зъбите му блеснаха.

— Номерът е да не се излагаш без нужда на вражеския огън.

Заслепена от усмивката му, Онория примигна и отново се обърна напред. Не биваше да се излага без нужда на погледа му. Скоро се сети, че се е отклонила от темата.

— Съжалявам, че няма да мога да ви предпазя, но след няколко дни вече няма да съм тук.

— Неприятно ми е да ви възразявам — прошепна дълбокият му глас в близост до ухото й, — но ние ще се оженим. Така че ще останете тук.

Онория стисна зъби и се постара да пренебрегне хладните тръпки, които пробягаха по гърба й. За пореден път обърна глава и погледна в хипнотизиращите очи.

— Вие го казахте само за да спрете лейди Клейполс. — Когато той не отговори, само я погледна втренчено, тя се обърна отново напред и вдигна рамене. — Не постъпвате като джентълмен, като ми се надсмивате така.

Последва мълчание, толкова добре дозирано, че я изнерви. А когато той най-сетне заговори, гласът му беше тъмен и мек като кадифе:

— Аз не се надсмивам над никого. И не съм джентълмен, а аристократ. Вероятно разбирате разликата.

Онория отлично знаеше какво се изисква от нея и вътрешностите й се разтрепериха по крайно обезпокояващ начин. Въпреки това дори не помисли да се предаде.

— Аз няма да се омъжа за вас.

— Ако наистина мислите така, мис Анстрътър-Уедърби, значи сте пропуснали някои особено важни точки.

— Например?

— Например че прекарахме миналата нощ под един покрив, в една стая… без компаньонка.

— С изключение на мъртвия ви братовчед. Всички знаят, че сте били много привързан към него. Никой няма да си помисли, че сте се забавлявали с мен веднага след като той е предал богу дух.

Убедена, че го е сразила, Онория не се учуди от мълчанието, което последва думите й.

Излязоха от сянката на дърветата под светлината на лятното утро. Нощният хлад още не бе отстъпил място на дневната топлина. Пътят вървеше покрай ров с вода. От другата страна беше обграден с вековни дървета.

— Исках да ви помоля да не издавате как сме намерили Толи. Само моето семейство и властите имат право да узнаят, че е бил застрелян.

Онория смръщи чело.

— Какво искате да кажете?

— Бих предпочел местните хора да чуят, че сме го намерили тази сутрин. Мъртъв.

Онория стисна устни. Козът й се бе оказал недостатъчен. Но не можеше да откаже на молбата му, защото това явно беше важно за него.

— Добре, но защо?

— Жаждата за сензации и без това ще се развихри, когато стане известно, че Толи е бил убит от неизвестен разбойник. Искам да ви спестя крайно неприятните разпити — и на вас, и на майка му, моята леля. Ако се разчуе, че сме го намерили още жив, при всяка поява в обществото ще ви разпитват безкрайно.

Доводите му звучаха убедително. Онория знаеше, че висшето общество умира за клюки.

— Добре, ще кажем, че сме го намерили мъртъв. Но вчера, не тази сутрин.

— Тогава ще ми бъде трудно да обясня защо не съм ви оставил да бдите над мъртвия и не съм препуснал към дома си, за да ви освободя от опасното си присъствие.

— А защо не си тръгнахте към къщи, след като момчето умря? Вече ми е ясно, че природните стихии изобщо не ви правят впечатление.

— Защото беше много късно.

Какво означаваше това — че доброто й име вече е било унищожено? Онория изхъмка раздразнено. Между дърветата се провидя каменна стена, която вероятно обграждаше парка. Зад нея се издигаше покривът на голямо здание. Виждаха се и най-горните прозорци.

— Както и да е — отбеляза спокойно тя, — поне в едно отношение лейди Клейполс беше права. Не е нужно да си създавате неприятности заради мен.

— Какво имате предвид?

— Много е просто. Лейди Клейполс със сигурност няма да ми даде препоръчително писмо. Защо тогава да не го направи майка ви?

— Според мен тя няма да се съгласи.

— Какво? — извика ядосано Онория. — Тя познава семейството ми, също като вас.

Девил я гледаше напълно безизразно.

— Точно затова.

Онория го изгледа унищожително — или поне опита.

— При дадените обстоятелства очаквам майка ви да стори всичко, което е по силите й, за да ми помогне.

— Точно така ще постъпи. И точно затова няма да си помръдне пръста, за да ви помогне да си намерите ново място като гувернантка.

— Не вярвам да е чак толкова ограничена.

— Никой никога не я е наричал ограничена.

— Убедена съм, че ще си намеря място някъде далече на север. Например в Лейк Дистрикт…

Той въздъхна и Онория потрепери.

— Скъпа мис Анстрътър-Уедърби, позволете да уточня няколко подробности. Първо, историята за нашето малко приключение в къщичката на горския работник ще обиколи страната — това е сигурно. Въпреки заповедите на измъчения си съпруг лейди Клейполс няма да устои на изкушението и ще съобщи на всички свои приятелки, за най-новия скандал около херцог Сейнт Ив. Разбира се, ще им каже да пазят най-строга тайна, което означава, че историята ще стигне до последната представителка на доброто общество. Това означава, че доброто ви име вече няма да струва пукната пара. Няма значение как ще се държат във ваше присъствие — никой няма да вярва в невинността ви. Шансовете ви да си намерите място в почтено семейство и да разсеете тревогите на брат си са равни на нула.

Онория се загледа мрачно към наближаващите дървета.

— Разрешавам си волността да ви уведомя, че не съм неопитно младо девойче, милорд. Аз съм зряла жена с известен опит, а не лесна жертва.

— За нещастие вие обърквате причината с последствието, мила моя. Ако наистина бяхте младичко момиченце, едва излязло от крилото на майка си, повечето хора щяха да повярват, че съм прекарал нощта в спокоен сън. Но като ви видят… — Наближиха дърветата и той стегна юздата на Сюлейман. — Известно е, че аз предпочитам сериозни предизвикателства.

Онория сърдито смръщи носле.

— Но това е смешно! Там нямаше дори легло.

Гръдният му кош потръпна, но много бързо се успокои.

— Леглото изобщо не е необходимо, повярвайте ми.

Онория стисна устни и отправи зъл поглед към дърветата.

Бързо стигнаха до каменния зид, две стъпки дебел и осем стъпки висок. Минаха под внушителна арка и се отправиха към къщата по алея, обградена от тополи. Домът на херцозите Сейнт Ив беше огромен: дълга, предълга главна сграда с две крила под прав ъгъл — като буквата „Е“ без средната линия. Точно пред тях се намираха просторните конюшни.

Скоро щяха да влязат в къщата и това я накара да заговори.

— Ще се опитам да обобщя, милорд. Двамата си оставаме на различни становища относно последствията от тази нощ. Оценявам загрижеността ви, но не виждам причина да си наложа оковите на брака заради няколко злобни клюкарки. А като се има предвид вашата слава, надали и вие изпитвате особено желание да се обвържете в брак. — Онория се поздрави за дипломатическото си изкуство.

— Уважаема мис Анстрътър-Уедърби… — меко, обезоръжаващо мъркане помилва лявото й ухо и отново я разтрепери — … за последен път ви обяснявам очевидното. Няма да влизам в словесни престрелки с вас. Вие, една Анстрътър-Уедърби, сте компрометирана от мен, един Синстър, и макар да не сте виновна, последствията са извън всякакво съмнение. Няма какво повече да говорим.

Онория стисна зъби толкова здраво, че челюстите я заболяха. Съпротивата й срещу предизвиканата от мъркащия шепот сладостна тръпка отклони вниманието й. Овладя се едва когато влязоха в ограденото място пред конюшнята. Копитата на Сюлейман зачаткаха по настилката. Двама ратаи се втурнаха да поемат юздите, но спряха на известно разстояние от жребеца.

— Къде е Мелтън?

— Още не се е върнал, ваша светлост.

Онория чу своя спасител — или своя надзирател? — да ругае полугласно. В следващия миг той се смъкна от седлото, като преметна крак през високата предна част и понесе и нея със себе си. Не й остана време даже да изпищи.

Дишайки шумно, тя установи, че все още не усеща твърда почва под краката си — той я държеше здраво притисната до гърдите си. Отново я прониза сладка тръпка. Пое дълбоко въздух, за да протестира — и в този момент той я пусна на земята.

Онория се намръщи грозно и високомерно приглади полите си. Изпъна гръб и се обърна към него — а той просто улови ръката й, хвана юздата и поведе нея и коня към обора.

Онория преглътна протеста си. По-добре да върви с него, отколкото да се изложи на любопитните погледи на ратаите. В конюшнята цареше полумрак. Добре познатата миризма на сено и коне й причини болка.

— Не може ли ратаите да се погрижат за Сюлейман?

— Страх ги е. Само старият Мелтън умее да го обуздава.

Онория погледна жребеца и той отговори на погледа й с дълбоко разбиране. Решена да наложи волята си срещу Девил, тя си заповяда да хване бика за рогата. Щом той беше убеден, че е длъжен да се ожени за нея, за да запази честта й, тя трябваше да подходи към въпроса по друг начин.

— Не виждам защо трябва да променя целия си живот само защото бях изненадана от буря и имах нещастието да намеря убежище на същото място като вас. Аз не съм пасивна зрителка, която чака следващото събитие. Имам свои планове за живота.

Девил вдигна поглед.

— Мислите за разходка в сянката на египетския сфинкс, нали? — Много добре си я представяше на гърба на камила, придружена от орда диви берберски вождове, които до един приличаха на него и дори имаха неговия нрав.

— Точно така. Освен това имам намерение да изследвам Брега на слоновата кост — чух, че мястото било много вълнуващо.

Диви пирати и роботърговци. Девил захвърли четката и чесалото и изтри ръце в панталона си.

— Ще се задоволите с честта да станете член на семейство Синстър. Знаете ли, никой никога не е твърдял, че хората от това семейство водят скучен живот.

— Няма да се омъжа за вас.

Святкащите очи и вирнатата брадичка му дадоха да разбере, че тя е взела решение и ще го отстоява с типичния за Анстрътър-Уедърби инат. Девил вече беше твърдо убеден, че ще се наслаждава на всяка минута от усилията си да промени решението й. Втренчи поглед в лицето й и направи крачка към нея.

Както можеше да се очаква, тя не се отдръпна нито на сантиметър, макар че явно се уплаши и мускулите й се стегнаха. Без да забави крачка, той сложи ръце на кръста й, вдигна я и отново я сложи на пода, но така, че да опре гръб в стената на обора. После неохотно я пусна, сложи едната си ръка на горния ръб на вратата, а другата опря о стената близо до рамото й.

Съзнавайки, че е пленница, тя го изгледа гневно. Той се постара да не забелязва как очарователно се вълнуват гърдите й и заговори, преди тя да е намерила думи.

— Какво не ви харесва в моето предложение?

Онория го гледаше право в очите, за да не вижда ярко изразената му мъжественост. Когато сърцето й най-сетне престана да бие с все сила, тя вдигна вежди и отговори с цялата арогантност, на която беше способна в момента:

— Нямам никакво желание да се омъжа само поради отдавна остарялата обществена принуда.

— Това ли е единственото ви възражение?

— И Африка, разбира се.

— Забравете Африка. Има ли и други причини, освен мотивите за моето предложение, които според вас са против женитбата ни?

Неговата наглост, неговото високомерие, неумолимият му авторитет… голите му гърди. Онория се изкушаваше да изкрещи в лицето му целия списък. Но съзнаваше, че нито едно от възраженията й не представлява сериозна пречка пред женитбата им. Потърси в очите му някакво указание за добър отговор и за пореден път остана възхитена от забележителната яснота на погледа му. Очите му бяха като кристално бистри езера и в дълбините им като рибки плуваха сребърни мисли и чувства.

— Не.

— Добре.

В очите му трепна чувство — май беше на облекчение, но той спусна клепачи, за да го скрие. Изправи се, хвана ръката й и се запъти към изхода. Онория промърмори някаква ругатня, събра полите си и се опита да се нагоди към дългата му крачка. Той вървеше право към главната порта, зад която се издигаше обляната в слънце къща.

— Искам да бъдете абсолютно спокойна, мис Анстрътър-Уедърби. — Той я погледна строго и лицето му стана кораво като гранит. — Аз няма да се оженя за вас заради някакви си обществени принуди. Би трябвало да знаете, че Синстърови изобщо не ги е грижа за обществените принуди. Що се отнася до нас двамата, обществото може да мисли, каквото си иска — то не може да ни заповядва.

— Но… щом е така — а като се има предвид какво се говори за вас, аз вярвам, че е така, — защо толкова настоявате да се ожените за мен?

— Защото така искам.

Думите прозвучаха напълно логично за него и Онория се ядоса още повече.

— Защото така искате?

Той кимна.

— И нищо друго? Просто защото така искате?

Той я удостои с унищожителен поглед.

— Това е абсолютно достатъчна причина за един Синстър. Няма по-добра.

Той се устреми отново напред и Онория трябваше да говори на профила му.

— Но това е смешно! Вчера ме видяхте за първи път, а днес искате да ви стана жена!

Той кимна отново.

— Защо?

Той й хвърли само бегъл поглед и тя не можа да го разтълкува.

— Случайно имам нужда от съпруга, а вие сте идеалната кандидатка.

С тези думи той смени посоката и закрачи още по-бързо.

— Аз да не съм състезателен кон?

Той стисна устни и забави крачка — колкото тя да не подтичва след него. Стигнаха до настланата с чакъл алея, която обикаляше около къщата. Онория имаше нужда от малко време, докато думите му й подействат, и от още малко, за да открие слабо място.

— Въпреки това е смешно. Сигурна съм, че всеки път, когато си бършете носа, всички млади и не толкова млади дами от доброто общество се втурват да ви подадат носна кърпичка.

Този път той дори не я погледна.

— Права сте.

— Добре, ще попитам пак. Защо аз?

Девил много искаше да й обясни с всички подробности, но вместо това стисна зъби и изръмжа:

— Защото вие сте уникална.

— Уникална?

Сигурно защото се съпротивляваше. Той спря, извъртя очи към небето и се помоли на господ да му даде сили да се справи с ината на Анстрътър-Уедърби.

— Ще се изразя така: вие сте най-атрактивната представителка на семейство Анстрътър-Уедърби, с която прекарах цяла нощ в самотна къщичка сред гората, а още не съм спал с вас. — На лицето му изгря усмивка. — Предполагам, че предпочитате първо да се оженим?

Онория загуби ума и дума и това беше балсам за душата му. Сивите й очи се разшириха и той знаеше какво вижда тя: дивото желание, което пулсира в тялото му и искри в очите му. Очакваше, че я е сразил, но вместо това тя се откъсна рязко от погледа му и установи задъхано:

— Правите го, за да спите с мен.

Девил видя как бузите й се обагриха в предателска червенина и кимна мрачно.

— И за това. — Стисна ръката й още по-силно, обърна се и закрачи към къщата.

През целия път от горската къщичка дотук беше усещал тялото й до своето и когато слязоха пред оборите, целият пулсираше от възбуда. За самия него беше загадка как така не я завлече в сеното, за да утоли жаждата си. Сега го болеше глава и ако не се движеше — и тя заедно с него, — изкушението щеше да го надвие.

— Вие имате пълното право да се омъжите за мен по някакви разумни, обществено приемливи причини — рече мрачно той, когато завиха към парадния вход. — Аз обаче се женя за вас само за да ви имам в леглото си.

Погледът й изпращаше отровни стрели.

— Това е… Велики боже!

Онория спря като ударена от гръм и се загледа напред. Точно пред нея беше Самършам Плейс — огромната къща, обляна от утринното слънце. Построена преди повече от сто години от медноцветен камък, къщата изглеждаше невероятно красива и зряла, а просторната морава отпред й придаваше завършен вид. Онория отбеляза езерцето в края на моравата, входната алея, обградена от могъщи дъбове, белият зид, обрасъл с катерливи рози. В езерото крякаха гъски, въздухът ухаеше на прясно окосена трева.

Девил искаше да я направи господарка на този прекрасен дом.

Тази мисъл се настани в главата й, макар да не я искаше. Макар че той я наблюдаваше неотстъпно, тя си разреши поне за миг да си представи как ще стане господарка на Самършам Плейс. Точно за такава задача я бяха възпитавали и обучавали. Но ако стане херцогиня, ще застраши…

Не! Нали се бе заклела.

Тя прогони изкушението, пое дълбоко въздух и разгледа герба на фасадата: скачащ елен сред кралски лилии. Под герба беше изписано изречение на латински. Онория го прочете и промълви:

— Притежавай… и запази?

Силни пръсти стиснаха нейните.

— Девизът на семейство Синстър.

Онория въздъхна. Без бавене той я поведе към стълбата.

— Къде отиваме? — Онория неволно се представи копринени възглавници и прозрачни завеси — частното убежище на един пират.

— При мама. Впрочем, тя обича да я наричат вдовстващата херцогиня.

Щом застанаха пред вратата, той пусна ръката й. Тя изпъна рамене и се обърна към него:

— Ваша светлост, би трябвало…

Вратата се отвори навътре. Появи се величествен иконом. Онория млъкна и очите й засвяткаха опасно.

Икономът се обърна първо към своя господар. Усмивката му издаваше искрена привързаност.

— Добро утро, ваша светлост.

— Уебстър — кимна херцогът.

Онория не се отказа толкова лесно. Не беше готова да престъпи прага на дома му, преди той да й е дал правото да пренебрегне диктата на обществото, както го правеше самият той.

Девил я побутна лекичко и й даде знак да влезе първа. Онория усети ръката му в гърба си и изведнъж се сети, че е пожертвала фустата си за превръзка. Това означаваше, че кожата й е разделена от ръката му само с тънък плат. Девил не я притисна — просто ръката му изкусително се плъзна надолу. Съвсем бавно, но неотстъпно. Щом пръстите му стигнаха до дупето й, Онория изръмжа нещо неразбрано и влезе в къщата. Той я последва, сякаш не се е случило нищо особено.

— Уебстър, това е мис Анстрътър-Уедърби. — В очите му светна триумф и Онория беше готова да го удуши. — Ще остане тук. Багажът й би трябвало да пристигне най-късно към обед.

Портиерът се поклони дълбоко.

— Веднага ще се разпоредя да го отнесат в стаята ви, мис.

След като Уебстър уведоми господаря си за посещението на няколко братовчеди, Девил попита:

— Къде е в момента вдовстващата херцогиня?

— В утринния салон, ваша светлост.

— Ще отведа мис Анстрътър-Уедърби при нея. Моля, изчакайте ме тук.

Уебстър се поклони.

Девил се обърна към Онория и с небрежна грация, която я раздразни още повече, й даде знак да го придружи. Това я разтрепери — от възмущение, както се опита да си втълпи. Вдигна високо глава и прекоси залата. Указанието на Девил към иконома да го чака тук й напомни, че е отклонила вниманието си, за да премери сили с него. На път към утринната стая й хрумна, че може би това премерване на сили е било напълно излишно. Девил натисна бравата, взе отново ръката й и когато тя се опита да се отдръпне, я изгледа раздразнено. Онория се усмихна с лицемерно разбиране.

— О, извинете, бях забравила, че не сте на себе си след смъртта на младия си братовчед. — Гласът й прозвуча тихо и утешително. — По-късно можем да поговорим за всичко, но наистина няма причина да сключим брак. Щом преодолеете болката, ще започнете да гледаше на нещата като мен.

Лицето му се вкамени, но само за миг.

— Не очаквайте да променя решението си.

Отвори вратата и я бутна в салона. Последва я и затвори шумно.

Крехка дама с посивяла коса седеше в дълбоко кресло до огъня и бродираше на гергеф. Вдигна глава и като видя сина си, на лицето й изгря топла усмивка. Протегна ръка и рече сърдечно:

— Ето те и теб, Силвестър. Вече се питах къде си се скрил. Коя е младата дама?

И акцентът, и външността на дамата издаваха френски произход. Някога косата й със сигурност е била тъмна като на сина й, тенът й беше светъл като алабастър, движенията й бяха изключително грациозни, а лицето — живо и открито. В погледа, отправен към Онория, се четеше доброжелателност.

Вътрешно Онория прокле смачканата си рокля, но главата й остана гордо вдигната, докато Девил я водеше през салона. Интересно, вдовстващата херцогиня дори не трепна при вида на полуголия си син.

— Маман. — За учудване на Онория мъчителят й се наведе и целуна майка си по бузата. Тя прие нежността му като нещо напълно нормално, а когато Девил се изправи, го прониза с въпросителен й много властен поглед. Той, естествено, изобщо не се трогна. — Ти ми заповяда веднага щом ти намеря наследница, незабавно да я доведа при теб. Позволи ми да ти представя Онория Прюдънс Анстрътър-Уедърби. — Хвърли бърз поглед към Онория и обясни: — А това е вдовстващата херцогиня Сейнт Ив. — Обърна се отново към майка си и добави: — Мис Анстрътър-Уедърби е прекарала няколко дни при семейство Клейполс. Багажът й ще пристигне всеки момент. Ще ти я оставя за малко, за да се опознаете.

Той кимна подчертано кратко, излезе от салона и затвори вратата зад гърба си. Онория се обърна слисано към вдовстващата херцогиня и с радост установи, че не е единствената, която се взира смаяно във вратата.

След малко дамата се обърна към гостенката си и се усмихна — сърдечно, с радост, почти както се беше усмихнала на сина си. Топлото посрещане затрогна сърцето на Онория. Херцогинята я гледаше с разбиране и окуражително.

— Елате, мила, седнете до мен. — До креслото й имаше столче. — Ако досега сте се разправяли със Силвестър, сигурно имате нужда от малко почивка. Той е ужасно напрягащ.

Онория едва устоя на желанието да потвърди думите на домакинята и с благодарност се отпусна на столчето.

— Моля ви да извините сина ми. Той е малко… — Херцогинята млъкна. Явно търсеше подходяща дума на английски. — Detresse.

— Знам, че трябва да мисли за много неща, но…

Херцогинята вдигна фините си вежди.

— Да мисли? — Тя се усмихна и очите й светнаха. — Но сега, мила моя, ще изпълним заповедта на моя властен син и ще се опитаме да се опознаем. Щом ще ми станете снаха, ще си позволя да ви наричам Онория. Имате ли нещо против?

На френски името й звучеше много хубаво. Онория отговори на усмивката и избягна основния въпрос.

— Както желаете, мадам.

Херцогинята отново се усмихна слънчево.

— Желая го с цялото си сърце, Онория.

5

След един час сериозен разпит Онория избяга от вдовстващата херцогиня, зарадвана, че й е разказала цялата история на своя живот, но е премълчала за смъртта на Толи. Отведоха я в елегантен апартамент, където можа да се измие и да се преоблече. Слезе в залата с повишено самочувствие — и попадна в истинска лудница.

Чиновникът, който щеше да води разследването, бе пристигнал и докато Девил се занимаваше с него, Вейн бе съобщил тъжната вест на вдовстващата херцогиня. Когато Онория влезе, дамата се намираше в най-високата точка на изблик на ярост. Може би изпитваше и болка, но тя си остана скрита зад гнева и възмущението.

Като я видя, херцогинята я обсипа с въпроси за подробностите.

— Не се извинявайте, че не сте ми казали. Отлично си представям как е било. Моят син е с ясно изразено мъжко съзнание и си въобразява, че такива неща трябва да се пазят в тайна от жените. Това е в кръвта на всички Синстърови.

Тя посочи на Онория едно кресло и когато гостенката послушно се настани в него, я помоли да разказва. Едва бе приключила с разказа, когато скърцане на колела по паважа възвести завръщането на Девил.

— Е, какво е заключението на чиновника? — посрещна го възбудено Вейн.

Девил изглеждаше мрачен.

— Смърт след стрелба от непознат. Вероятно разбойник по пътищата.

— Разбойник? — повтори ужасено Онория.

Девил вдигна рамене.

— Или бракониер. — Обърна се към вдовстващата херцогиня и добави: — Изпратих да доведат Артър и Луиза.

Както се оказа, лорд Артър и лейди Луиза бяха родителите на Толи.

Последва дълга дискусия за лицата, които трябваше да уведомят, за мерките, които предстоеше да вземат, и за подслоняването на очакваните гости, сред които щяха да бъдат поне половината членове на висшето общество. Девил пое първите две точки, а херцогинята обеща да се заеме с приготвянето на стаите и храната.

Въпреки твърдото си намерение да не се меси в делата на семейство Синстър, Онория не можеше да остане бездейна и да гледа как вдовстващата херцогиня се мъчи сама с тази трудна задача. Още повече че самата тя притежаваше всички необходими качества, за да й помага ефективно. Тя беше Анстрътър-Уедърби и след като, макар и недоброволно, бе присъствала на смъртта на Толи, от нея се очакваше да присъства и на погребението — значи поне до траурната церемония трябваше да остане в Самършам Плейс. С оглед на тези факти тя счете за нужно да предложи помощта си. Пък и знаеше, че не би могла да седи затворена в стаята си, докато къщата бръмчи като кошер.

Само след няколко минути тя вече беше наведена над няколко списъка — временни, после коригирани, накрая окончателни. Следобедът и вечерта преминаха в непрекъсната работа. Уебстър и икономката — солидна дама на име мисис Хил — координираха нарежданията на херцогинята. Армия от слуги започна да подрежда стаите за гости. Пристигнаха помощници от околните села и Онория трябваше да ги разпредели в кухнята и оборите. Въпреки че навсякъде кипеше труд, общото настроение беше сериозно и потиснато. Никой не се смееше.

Онория прекара неспокойна нощ и се събуди рано. Денят беше мрачен. На входа на семейното имение беше окачено черно знаме. Каретите започнаха да пристигат отрано.

Първи се появиха родителите на Толи. Вдовстващата херцогиня лично посрещна обляната си в сълзи снаха и се постара да я утеши, доколкото беше възможно. Онория потърси къде да се скрие и реши да разгледа красивия павилион отвъд моравата. На половината път видя Девил, който вървеше право към нея между дърветата. Заедно с капелана мистър Мериуедър и с няколко мъже от семейството бяха избрали гроба. Тъй като явно я бе видял, Онория спря и го изчака.

Той я огледа изпитателно и явно хареса скромната й рокля от мек лавандулово сив муселин, много подходяща за случая. Въпреки това лицето му си остана затворено. — Леля ви и чичо ви пристигнаха — уведоми го тя, още преди да е стигнал до нея.

Той вдигна вежди и ускори ход.

— Добро утро, Онория Прюдънс. — Улови ръката й, мушна я под лакътя си и сръчно обърна Онория отново към къщата. — Надявам се, че сте си починали добре.

— Да, благодаря. — Съзнавайки, че няма друг избор, Онория закрачи енергично редом с него и се опита да си придаде равнодушно изражение. — Не си спомням да съм ви разрешила да ме наричате на малко име.

Девил огледа входната алея.

— Малък пропуск от ваша страна, но аз не обръщам внимание на етикета. Сигурно маман се занимава с леля ми?

Онория кимна.

— В такъв случай имам нужда от вашата помощ — отсече Девил, без да я поглежда. Появи се още една карета, украсена с черен креп, и спря пред стълбището. — Това вероятно са малките братя и сестри на Толи.

Той удостои Онория с бегъл поглед. Тя въздъхна и примирено наклони глава. Двамата ускориха стъпка и стигнаха до входа точно когато лакеят отвори вратичката на каретата.

Първо се появи момче на около петнайсет години. Огледа къщата с широко отворени очи и сведе глава. Като чу стъпки, се обърна към идващите. Стройно, треперещо от вълнение, със смъртнобледо лице и здраво стиснати устни. В очите му пламтеше болка. Момчето понечи да се хвърли в ръцете на големия си братовчед, но се овладя и преглътна мъчително. Явно искаше да се държи като мъж.

Девил отиде при него, сложи ръка на рамото му и рече утешително.

— Браво на теб, момчето ми. — После хвърли поглед във вътрешността на каретата и подкани седящите вътре: — Хайде, излизайте.

Първо се появи тихо хълцащо момиче, после още едно. И двете с разкошни кестеняви къдрици и нежна кожа, макар и малко на петна. Големите им сини очи плуваха в сълзи, слабичките фигури трепереха от хълцанията. Онория прецени, че близначките са на около шестнайсет години. Без да се колебаят, момичетата се вкопчиха в Девил и се притиснаха до него.

Девил отговори сърдечно на прегръдката, после обърна момичетата към Онория.

— Това е Онория Прюдънс — за вас мис Анстрътър-Уедърби. — Кимна сдържано и обясни: — Тя знае какво значи да загубиш любим човек.

И момчето, и момичетата бяха твърде заети със своята болка, за да поздравят Онория, както изискваше етикетът. Тя не го и очакваше. В момента беше много по-важно да утеши тези нещастни деца. Девил се освободи от ръцете на момичетата и тя моментално зае неговото място. Прегърна двете момичета и ги поведе към къщата.

— Елате, ще ви покажа къде ще се настаните. Родителите ви са вече тук.

Двете тръгнаха с готовност с непознатата дама. Любопитството им се беше събудило. Пред входната врата спряха и преглътнаха сълзите си. Онория хвърли бърз поглед през рамо и видя Девил, с гръб към нея, наведен над момчето, да му говори тихичко. Тя се посвети отново на треперещите си повереници и ги побутна към входа. Двете се възпротивиха.

— Трябва ли… искам да кажа… — Едното момиче вдигна безпомощен поглед към нея.

— Трябва ли да отидем при него? — попита сестрата с пресекващ глас. — Лицето му… обезобразено ли е?

Сърцето на Онория се сви от болка. В гърдите й се надигна отдавна сдържано съчувствие.

— Ако не искате, няма да го видите — обясни тя тихо и утешително. — Но той изглежда съвсем спокоен, сякаш спи. Лицето му не е обезобразено. Красив е както винаги и по специфичен начин дори щастлив.

Двете момичета я погледнаха с надежда.

— Бях при него, когато умря — обясни Онория.

— Наистина ли? — В гласовете им звъннаха изненада и малко детинско недоверие.

— И братовчед ви беше там.

— О! — Момичетата погледнаха към Девил и кимнаха.

— Мисля, че сега е най-добре да се приберете в стаята си. — Онория видя, че от каретата е слязла и прислужничка. Двама от местните слуги сваляха сандъци и кутии от покрива. — Ще се измиете и ще се преоблечете, а после ще слезете при семейството.

Момичетата се подчиниха без повече възражения. Поздравиха сърдечно и с нов поток от сълзи Уебстър, който ги посрещна в залата, и Онория ги отведе горе.

Стаята, предвидена за момичетата, беше в края на едно от страничните крила. Онория се увери, че всичко е в ред, обеща, че по-късно ще намине пак, предостави ги на грижите на прислужничките и отново слезе в залата. Тъкмо навреме, за да поздрави следващите гости.

Остатъкът от деня мина като сън. Една след друга пристигаха карети и от тях слизаха достойни матрони и сковани господа, придружени от цял куп млади мъже. Девил и Вейн бяха там през цялото време, посрещаха пристигащите и отговаряха на въпросите им. Чарлз също беше там, с неподвижно лице и сковано поведение.

Онория стоеше пред стълбището и помагаше на вдовстващата херцогиня да посреща членовете на семейството и най-близките приятели, които щяха да се настанят в къщата, и да ги разпредели по стаите. Всички списъци бяха у нея. Освен това нямаше нищо против начина, по който я представяше херцогинята.

— А това е мис Анстрътър-Уедърби, която ми помага.

Като чу тези думи, един от братовчедите Синстър кимна сърдечно на Онория и в очите му светна загадъчна усмивка. Майка му също я огледа с интерес.

— Наистина ли? — Явно и тя беше чула нещо интересно. — Много се радвам да се запозная с вас, мила.

Следобед семейството се събра около ковчега. Онория си спомни обещанието си и отиде да вземе сестрите на Толи от стаята им.

Двете я очакваха, бледи, но овладени. Изглеждаха толкова крехки и безпомощни в роклите си от черен муселин, че сърцето й се сви от болка. Тя ги огледа изпитателно и кимна.

— Много добре изглеждате, точно като за случая. — Те се запътиха към вратата, все още изпълнени със съмнения и страх от онова, което им предстоеше. Онория се усмихна окуражително. — Братовчед ви забрави да ми каже имената ви.

— Аз съм Амелия, мис Анстрътър-Уедърби. — Момичето отляво направи учтив реверанс.

Сестра и последва примера й.

— А аз съм Аманда.

Онория вдигна вежди.

— И когато някой извика „Ами“, тичате и двете, така ли?

Малката шега разведри обстановката.

— Най-често се случва точно така — призна Амелия.

Аманда веднага стана отново сериозна.

— Вярно ли е онова, което каза Девил? Че знаете какво е да загубите любим човек?

Онория погледна дълбоко в детските очи.

— Вярно е. Когато бях на шестнайсет години, родителите ми загинаха при злополука с карета.

— И двамата? — Амелия изглеждаше шокирана. — Сигурно е било ужасно… много по-страшно, отколкото да загубиш брат.

Онория кимна сковано.

— Винаги е страшно, когато загубиш член от семейството си. Но дори след такава загуба трябва да продължим да живеем. Дължим го на тях, на светлата им памет… и на самите себе си.

Философската й забележка явно обърка двете момичета. Онория се възползва от възможността и ги поведе към домашния параклис.

На вратата близначките спряха и нервно огледаха редиците облечени в черно роднини; които бяха свели глави и мълчаха. После реагираха точно както Онория беше очаквала: изправиха рамене, поеха дълбоко въздух и преминаха бавно през средната пътека. Хванаха се за ръце и се приближиха до ковчега, поставен на подиума пред олтара.

Толи не беше роднина на Онория, но след като беше присъствала на смъртта му, тя също имаше право да се сбогува с него. Колебанието й трая само миг. Тя вдигна глава и последва двете момичета.

Близначките целунаха брат си и седнаха на пейката до плачещата си майка. Онория погледна младото лице, невинно и в смъртта, и въздъхна тихо. Както бе казала на момичетата, лицето на Толи изглеждаше мирно и ведро. Раната на гърдите беше напълно скрита от ризата и жакета. Само восъчната бледност на лицето издаваше, че той никога вече няма да се събуди.

Вече познаваше смъртта, но не по този начин. Бог бе прибрал нейните мъртви и тя нямаше какво друго да прави, освен да ги оплаква. За смъртта на Толи обаче беше виновен друг човек — и това изискваше съвсем различна реакция. Тя смръщи чело.

— Какво има? — попита тихо Девил, изникнал изневиделица зад нея.

Онория го погледна изпитателно. Той знаеше — как би могъл да не знае? Защо питаше? В сърцето й се разпростря леден студ. Тя потрепери и отмести поглед.

— Елате. — Той взе ръката й и Онория го остави да я отведе до първата пейка. Той седна до нея и тя усети погледа му върху сведената си глава, но не реагира.

След малко майката на Толи се изправи. Подкрепяна от съпруга си, тя отиде до ковчега и сложи върху гърдите на момчето си бяла роза. Бдението свърши. Опечалените напуснаха параклиса, без да говорят. Вдовстващата херцогиня ги поведе към салона. Девил отведе Онория в сянката на стълбището, стисна ръката й и прошепна:

— Много съжалявам. Не биваше да настоявам да присъствате. Не помислих, че ще си спомните за родителите си.

Онория го погледна право в очите. Той не умееше да крие чувствата си — ясните зеници бяха съвсем прозрачни. В момента изглеждаше наистина съкрушен.

— Не, не това. Разстроих се, защото… — Тя млъкна за миг и отново погледна изпитателно в очите му. — Несправедливо е, че това младо момче умря по такъв начин. — И попита спонтанно: — Доволен ли сте от заключението на властите?

Лицето му се скова в мрачна маска и той сведе глава, за да скрие издайническите си очи.

— Напълно. — После спокойно посочи към вратата на салона. — Да се присъединим към другите.

Рязката смяна на темата не беше чак удар в лицето, но Онория въпреки това се стъписа. Все пак успя да запази спокойствие, вирна гордо глава и му позволи да я отведе в салона. Както можеше да се очаква, всички погледи се насочиха към тях и тя се наруга вътрешно. Влизането им заедно, след всички други, даде нова храна на спекулациите, че тя е негова годеница. Спекулации, поддържани от Девил и от майка му. Онория знаеше много добре, че във висшето общество се обръща голямо внимание на такива малки знаци — обикновено тя използваше подобни сигнали за своя собствена изгода, но в случая явно си беше намерила майстора.

Не само майстор, а и майсторка — вдовстващата херцогиня също владееше до съвършенство подобни игрички.

Салонът беше препълнен с членове на семейството, близки и познати. Въпреки че всички говореха приглушено, шумът беше значителен. Вдовстващата херцогиня седеше с майката на Толи на дивана. Девил отведе Онория при Амелия и Аманда, който се мъчеха да разговарят с някаква престаряла дама.

— Ако искате да научите имената и роднинските връзки, питайте близначките. Това ще им вдъхне чувството, че някой се нуждае от тях.

Онория наклони глава и отвърна хладно:

— Готова съм да сторя нещо, за да ги разсея, но не мисля, че е необходимо. Защото е крайно невероятно за в бъдеще да имам нещо общо със семейството ви.

Вирна гордо глава, погледна в непоколебимо спокойното лице на Девил и се отдалечи с достойнството на кралица. Като я видяха, Аманда и Амелия веднага се изправиха.

— О, Силвестър! — Старата дама протегна тънките си пръсти и се вкопчи в ръкава на Девил. — Жалко, че се срещаме отново по такъв тъжен повод.

— Само бог знае кога събира хората, лельо Клара. — Девил се обърна към Онория й нежно сложи ръка върху нейната, преди тя да е успяла да реагира. — Предполагам… — рече той и очите на Онория светнаха опасно. Девил се усмихна едва забележимо и се наведе към леля си. — Мисля, че вече си се запознала с мис Анстрътър-Уедърби.

Онория въздъхна облекчено и удостои Клара с тъжна усмивка.

— О, да, разбира се! — Старата дама засия. — Много се радвам да ви видя, скъпа! С нетърпение очаквах да… — Тя млъкна рязко, хвърли дяволит поглед към Девил и се усмихна сладко на Онория. — Всъщност, вие си знаете. — Помилва ръката на Онория и заключи: — Ще кажа само, че всички сме възхитени от вас, мила моя.

Онория, естествено, не повярва в уверенията на старата дама, но в присъствието на Амелия и Аманда беше принудена да посрещне ясните намеци с очарователна усмивка. Погледна бегло Девил и беше готова да се закълне, че е забелязала в очите му доволен блясък.

Той бързо сведе поглед, пусна ръката й и се наведе към старата дама, за да не я държи дълго с вдигната глава и да я уморява.

— Говори ли вече с Артър, лельо?

— Още не. — Клара затърси с поглед в навалицата. — Тук има толкова много хора… не можах да го открия.

— Ето го там, до прозореца. Ще те отведа при него.

Клара засия.

— Колко си мил, Силвестър. Всъщност, като си помисля, ти винаги си бил добро момче.

Тя кимна кратко на момичетата, усмихна се сърдечно на Онория и стана от креслото. Онория ги проследи с поглед. Девил, едър и силен, властен и арогантен, изобщо не се притесняваше, че пръстите на старата дама мачкаха черния му жакет. Добро момче значи…

— Слава богу, че дойдохте. — Аманда преглътна мъчително.

— Тя непрекъснато говореше за Толи. А ние… ние не знаехме как да…

— Как да я отклоните? — Онория се усмихна окуражително. — Не се притеснявайте. Само много възрастните дами и господа ще ви притесняват с такива въпроси. Сега обаче… — Тя се огледа с добре изиграна безпомощност. — Искам да ми кажете имената на всички младежи в салона. Девил ги изреди преди малко, но аз, естествено, не ги запомних.

Лъжата изпълни целта си: вниманието на близначките веднага се отклони. Оказа се, че брат им се казва Саймън. Първо й посочиха две момичета на десет и на девет години, на име Хенриета и Мери, и три съвсем мънички братовчедки. После дойде редът на по-големите.

— Хедър е на четиринайсет, Елизабет — ние я наричаме Елиза — на тринайсет, а Анджелика е на десет, колкото Хенриета.

— Те са дъщери на чичо Мартин и леля Силия. Имат двама големи братя, които се казват Гейбриъл и Лусифър.

Що за имена? Онория тъкмо щеше да помоли за по-подробни обяснения, когато вдовстващата херцогиня й махна да отиде при нея.

Лицето й изразяваше молба за помощ. Снаха й се беше вкопчила в нея и не я пускаше. Само с очи херцогинята посочи на Онория Уебстър, който стоеше на вратата. Напрегнатата му поза издаваше, че нещо не е наред.

Онория кимна и забърза към вратата, но си спомни близначките и ги повика през рамо. В залата чакаше мисис Хил.

— Случило ли се е нещо?

Икономката я погледна несигурно.

— Става въпрос за сладкишите, мис. Имахме толкова много работа, че решихме да поръчаме сладкиши в селото, вместо да ги печем тук. Досега винаги сме оставали много доволни от мисис Хъбс.

— Този път обаче нещо се е объркало, така ли?

Мисис Хил изкриви лице.

— Не е това, мис. Както обикновено, изпратих две момчета от конюшнята с колата. Мисис Хъбс подготвила всичко, момчетата натоварили кутиите на колата и тръгнали обратно. Почти били стигнали вкъщи, когато… — Мисис Хил шумно пое въздух. — Онзи дявол, жребецът на господаря, изцвилил и уплашил старата кобила. Препуснала като луда, кутиите излетели от колата и… и онзи дявол ги изял всичките!

Мисис Хил кипеше от възмущение. Онория притисна ръка към устата си и сведе глава. След малко погледна Уебстър, който я наблюдаваше с безизразно лице, и му кимна.

— Разбирате ли, мис, не знам какво да правя! Къщата е пълна с гости, а ние нямаме сладкиши! — Икономката отчаяно закърши ръце.

— Ще измислим нещо — кимна успокоително Онория. — Да, намерих решението, кифлички!

— Какво казахте, мис? — В първия момент мисис Хил се слиса, но умът й веднага заработи трескаво.

Онория хвърли поглед към часовника.

— Сега е едва четири. Значи ще сервирате чая най-рано след половин час. Ще измислим нещо, за да го забавим още малко… — Тя се обърна към Уебстър с очакване за помощ. — По кое време смятахте да сервирате вечерята?

— В седем, мис.

Онория кимна.

— Отложете я за осем. Уведомете всички прислужници. Мисис Хил, имате на разположение един час, за да опечете кифлички. Съберете най-добрите пекари. Кифлички с конфитюр. Надявам се, че разполагате с достатъчно конфитюри? Ще стане много вкусно.

— О, да, мис! — Мисис Хил вече сияеше. — Имаме големи запаси конфитюр от къпини — сами си го правим. Отличен е, уверявам ви.

— Прекрасно. И прясна сметана. Нека има обаче и кифлички със сирене и подправки.

— Веднага ще се заема, мис. — Икономката направи реверанс и хукна към кухнята.

— Споменахте забавление, мис… за да спечелите половин час за мисис Хил…

Онория се обърна към Уебстър и кимна.

— Знам, че няма да е лесно… при този тъжен повод.

— Права сте, мис.

— Можем ли да помогнем?

Онория и Уебстър едновременно се обърнаха към близначките.

— Със забавлението, искам да кажа — обясни Аманда и лицето й пламна.

Онория вдигна вежди.

— Не знам дали… — Тя се огледа и кимна. — Да вървим.

Цялата група отиде в музикалната стая, разположена точно до салона. Онория посочи наредените до стената инструменти.

— Какво умеете?

Аманда примигна.

— Аз свиря на пиано.

— А аз — на арфа — отговори Амелия.

И пианото, и арфата бяха прекрасни. Уебстър веднага се зае да ги постави на подходящо място. Онория се обърна към момичетата.

— Заедно ли ще свирите? — Те кимнаха. — Много добре. Какво сте учили? Изберете няколко бавни, тъжни пиеси. Знаете ли някой реквием?

За нейно облекчение близначките бяха много добре обучени — както подобаваше на момичета от тяхната класа — и разполагаха с богат репертоар. Само за пет минути Онория се увери, че музикалните им умения са задоволителни.

— Прекрасно. — Тя размени облекчен поглед с Уебстър и нареди строго: — Не позволявайте на никого да ви смущава. Трябва да свирите около четирийсет минути. Ако не ви хрумва нищо ново, просто започнете отначало. Щом започнат да поднасят чая, можете да спрете.

Момичетата кимнаха и веднага започнаха да свирят жална мелодия.

— Да отворя ли свързващата врата, мис? — попита учтиво Уебстър.

— Да. Отворете и вратите към терасата.

И музикалната стая, и големият салон имаха врати към прекрасна тераса. Уебстър отвори свързващите врати от двете страни на камината и когато тъжните тонове привлякоха вниманието на гостите, в салона се възцари тишина.

— Гениално. — Онория се обърна стреснато и се озова лице в лице с Девил. — Кой измисли това?

Онория се запита дали и някой друг е забелязал молбата на вдовстващата херцогиня за помощ. Беше готова да се закълне, че по това време Девил е бил в другия край на салона, потънал в разговор.

— Вашият дяволски жребец се е угостил със сладкишите за чая. Мисис Хил беше отчаяна. Така се развика, че сигурно всички съседи са я чули. Сега вероятно замисля как да преработи жребеца ви на котешка храна.

Облегнат на касата на вратата, той стоеше съвсем близо до нея и тя усети как гърдите му се разтрепериха от трудно потискан смях.

— Хъли никога не би направила такова нещо.

— Уверявам ви, беше готова да грабне сатъра.

Девил хвърли поглед към момичетата, които свиреха в самозабрава, и попита:

— Вие какъв инструмент владеете?

Онория едва успя да се спре. С много мъка промени отговора, който напираше на устните й.

— Свиря на чембало, но аз не съм сестра на Толи. Освен това — добави меко тя — искам да ви предупредя, че въпреки всичките ви усилия — ваши и на майка ви — няма да стана ваша съпруга.

Отговорът му я разтрепери.

— Искате ли да се обзаложим?

Онория вирна брадичка.

— Не се обзалагам с хора като вас. — Махна презрително и заключи: — Вие сте играч.

— Който никога не губи.

Дълбокият му глас я уплаши. Тя се въздържа от нова забележка, само вдигна рамене. Девил не се помръдваше. Невероятните му зелени очи оглеждаха изпитателно лицето й.

За облекчение на Онория всичко мина по план. Топлите кифлички към чая бяха посрещнати с бурно одобрение. Близначките получиха искрени, макар и приглушени аплодисменти и побързаха да се оттеглят. Облените им в сълзи лица показаха на всички гости какво им е струвало изпълнението.

— Утре да свирят пак — пошепна Девил в ухото на Онория.

— Утре? — По гърба й пробягаха студени тръпки.

— Да, по време на погребението. — Погледът му проникваше до самото й сърце. — Ако правят нещо смислено, няма да страдат толкова.

Той я остави дълбоко замислена — и се върна с чаша ароматен чай. Онория я прие с благодарност и едва сега забеляза, че има остра нужда от нещо освежително. С изключение на това, че проникваше твърде дълбоко в мислите й, Девил се държеше много прилично и учтиво я представяше на приятелите на семейството. Въпреки това Онория не допусна да бъде заблудена нито за миг — почитанието, което й оказваше обществото, ясно показваше какво мислят всички.

Събитията от следобеда, режисирани от Девил и херцогинята и подпомогнати от дяволския жребец на Девил, не оставиха сянка от съмнение: тя беше годеницата на херцога.

От самото начало знаеше, че той е невъзможен — още докато го мислеше за прост провинциален аристократ. Херцогът беше просто непоносим. С изключение на някои добри черти — и на прекрасното тяло — той беше страшен тиран. Разумните жени не се омъжват за тирани, каза си гневно Онория.

Тя се вкопчи с всички сили в това умозаключение и почерпи сила от необоримата му логика. Каза си, че най-доброто, което може да направи, е постоянно да си повтаря каква е преценката й за Девил — и да не го гледа в лицето, камо ли пък в гърдите.

За съжаление тази оценка на неговата личност предизвика в сърцето й още едно, много по-неприятно усещане. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да се освободи от впечатлението, че въпреки цялата сила на характера си, въпреки ярко изразеното чувство за семейна чест, въпреки твърденията на леля му Клара, че е много добро момче, той предаваше братовчед си. Омаловажаваше трагичната му смърт, защото предпочиташе да се посвети на хедонистичните си забавления.

Толи е жертва на коварен убиец, повтаряше си тя. Не знаеше кога е стигнала до това заключение, но беше твърдо убедена в него. Защото бе чула гласа на Толи в горската къщичка. Бедното момче изпитваше безкрайно облекчение, че Девил е при него. Вярваше, че е на сигурно място — при човек, който ще го защити. В онзи миг Онория беше готова да се закълне, че Девил е съкрушен от загубата на Толи, че обича момчето с цялото си сърце. Обаче фактът, че той не иска да определи смъртта на Толи като коварно убийство, я караше да предполага обратното.

Ако наистина обичаше братовчед си, той беше длъжен да търси и да намери убиеца му. Да направи всичко, за да го осъдят. Нима привързаността му е била само повърхностна? Или просто се е преструвал? Възможно ли беше зад великолепната фасада да има само празнота и слабост?

Онория не можеше и не искаше да повярва.

6

Това беше илюзия. Само илюзия. Типичен арогантен джебчийски трик. Късно на следващата сутрин, на погребението на Толи, Онория прозря истината. Опечалените бяха много. В църквата, принадлежаща към семейното имение — солидна каменна постройка, заобиколена от надгробните камъни на отдавна починали Синстърови, засенчени от вековни дървета, бе отслужено кратко опело.

Девил и братовчедите му отнесоха ковчега до отворения гроб, разположен на малка полянка извън първия кръг дървета. Онория нямаше намерение да върви с множеството, но Вейн стисна ръката й и я включи в процесията на близките. Скоро към тях се присъединиха Аманда и Амелия и заявиха, че по нареждане на Девил трябвало да я отведат до гроба. Погребението не беше подходящ момент за бунт. Онория се примири със съдбата си и зае място зад близначките.

И тогава дойде прозрението.

Мъжете стояха от отсрещната страна на гроба. Най-отпред бяха Чарлз и Саймън — братята на Толи. Девил стоеше до Саймън и Онория видя, че е сложил ръка на рамото на момчето. Саймън често вдигаше поглед към него и Девил му кимаше. Двамата се разбираха без думи.

Редом с Девил стоеше Вейн, а останалите мъже от рода Синстър образуваха полукръг около тях. Роднинството беше очевидно: по всички лица, стоящи плътно едно до друго, беше изписана неумолимост, автократично самодоволство. Бяха шестима, без Чарлз и Саймън, които нямаха място в групата — единият заради възрастта си, другият поради характера си. Цветът на косите им беше различен: от гарвановочерните къдрици на Девил до светлокестеняво. Очите им също имаха различен цвят, но всичко останало беше еднакво.

Мъжете срещу Онория излъчваха неустоима мъжка сила. Девил беше неоспоримият водач на групата, но тя все пак се състоеше от индивиди — всеки допринасяше своята част към цялото. Иначе около гроба можеха да се видят различни степени на тъга. Болката на братовчедите обаче беше целенасочена, сливаше се в маса от решителност и сила.

Онория присви очи. Присъстващите не стояха на едно място. Много от тях все още търсеха къде да застанат. Амелия и Аманда изглеждаха ужасно сковани. Онория се наведе към тях и помоли шепнешком:

— Кажете ми как се казват големите ви братовчеди.

Близначките се обърнаха към нея, после към мъжете отсреща. Амелия заговори първа:

— До Девил стои Вейн. Вече го познавате, нали?

— Това обаче не е истинското му име.

— Всъщност се казва Спенсър — пошепна Аманда. — Но не позволява никой да се обръща към него така.

— Зад Девил стои Ричард. Наричат го Скендъл и е брат на Девил.

— А зад Вейн стои по-малкият му брат Хари. Той пък е известен като Демон.

— Хари е демон?

Аманда кимна с лека усмивка.

— А този до Вейн се казва Гейбриъл.

— Истинското му име е Рупърт. Той е най-големият син на чичо Мартин.

— Тогава зад Гейбриъл вероятно стои Лусифър? — предположи Онория. — Брат му.

— Точно така. Иначе се казва Алистър.

Онория кимна замислено. Интересно как младите мъже са получили прякорите си, запита се тя. Но не можеше да зададе този въпрос на близначките. Продължи да се взира в шестте мъжки лица от другата страна на гроба с тихата увереност, че няма на света сила, която да попречи на шестимата мъже да въздадат справедливост на убийците на Толи.

Те бяха от семейство Синстър и всеки, който ги видеше да стоят така, знаеше, че ще отмъстят за коварното убийство. Те бяха от семейство Синстър и като такива щяха да се погрижат жените, сестрите и майките им, както и всички, за които, се чувстваха отговорни, да не влязат в досег с очакващото се насилие. Смъртта и отмъщението бяха тяхна запазена територия. Мястото на жените беше до семейното огнище.

Всичко това беше прекрасно, но…

Свещеникът произнесе последната молитва. Върху ковчега забарабаниха буци пръст. Майката на Толи падна в ръцете на херцогинята, съпругът й побърза да й се притече на помощ. Амелия и Аманда уловиха ръцете на Онория и я затеглиха по-далече от гроба. Макар и неохотно, тя тръгна с тях и се отдели от гледката на шестимата мъже край гроба.

Чарлз и по-възрастните Синстърови си отидоха, но Саймън, Девил и другите петима продължиха да стоят край гроба, устремили погледи в ковчега. Последното, което Онория видя, беше как Саймън вдигна питащ поглед към Девил. Девил му кимна, стисна ръката му и Онория разбра: това беше тържествена клетва за отмъщение.

Тя изобщо не се съмняваше, че Девил ще удържи на своята дума, макар и неизречена гласно.

Придружена от близначките, Онория прекоси моравата на път към къщата. Трябваше да обмисли какво ще прави оттук нататък. Още утре ще пише на брат си, но докато Майкъл дойде да я вземе, ще минат няколко дни. Трябваше да ги използва по най-добрия възможен начин.

Тя също искаше мъртвият да получи справедливост. Дългът й повеляваше да намери убийците му и да отмъсти за невинно пролятата кръв. Мъжете от рода Синстър не се стремяха да отмъстят за невинността. Тяхното отмъщение беше продиктувано от чисто мъжки причини: да опазят семейството си, близките си. Тя щеше да защитава невинността — значи и за нея имаше роля в предстоящото отмъщение.

Нали търсеше приключения и загадки? — запита се мрачно Онория. Ето ти на. Самата съдба те изпрати тук. Ще преживееш нещо невероятно.

Докато разговаряше учтиво с роднините на семейство Синстър и с гостите от висшето общество, Онория не отделяше поглед от Девил и петимата му братовчеди. Много скоро разбра какво става. Девил стоеше в средата на салона, с гръб към отворената врата за терасата, другите обикаляха и разговаряха с гостите. От време на време някой се появяваше до него и му съобщаваше — уж между другото — някаква информация, или обръщаше вниманието му върху нещо.

Онория знаеше, че няма как да се включи в тази добре обмислена комуникация, но поне можеше да следи какво става. За малко се съсредоточи върху лейди Шефилд, която я разпитваше настойчиво.

— Жалко, че нелепата смърт на младия човек ще забави нещата — рече дамата.

— Наистина ли? — попита провлечено Онория.

Лейди Шефилд кимна многозначително.

— Три месеца траур… ще стане декември.

— Зима — кимна приветливо Онория и реши да възнагради дамата за положените усилия. — Простете, но трябва да говоря с Уебстър.

Усмихната, тя се запъти към вратата. Много добре знаеше как ще се разтълкуват думите й. На дълга маса вдясно от вратата бяха наредени плата с дребни сандвичи и около нея се тълпяха много гости. Онория се увери, че всичко е наред, взе чиния със сандвичи, мина през музикалната стая и излезе на терасата. Застана точно зад Девил, с гръб към салона, и наостри уши. Сандвичите в чинията й бяха добро прикритие.

— Аз съм лейди Харингтън — представи се възрастна дама. — Отлично познавам дядо ви, мис. За съжаление от доста време не съм го виждала. Надявам се, че е добре?

— И аз се надявам — отвърна равнодушно Онория.

— Хърст и Джилфорд не знаят нищо — каза някой зад гърба й. Понеже не искаше да се обърне, защото братовчедите на Девил можеха да я познаят, тя не разбра кой е изрекъл тези думи, но съвсем ясно чу гласа на Девил:

— Вейн проверява Блекуел. Опитай с Джилинг.

— Прекрасни сандвичи. — Лейди Харингтън си взе още един. — Ето я и лейди Смолуортс. Тя също познава дядо ви. Ела при нас, Дулси!

Докато възрастната дама вървеше към тях, зад гърба на Онория отново докладваха:

— От Дашууд няма да получим нищо повече. Да, не беше нужно да настоявам. Той не премълчава нищо. Не е в характера му.

След кратко мълчание Девил попита:

— Има ли още някой от квартала?

— Ще опитам с Джип Еджуърт.

Към Девил се приближи възрастен господин и го въвлече в разговор. Онория се възползва от паузата, за да поговори с лейди Смолуортс.

— Да, веднага разбрах! — Старата дама безцеремонно я огледа с лорнета си. — Приликата е впечатляваща. Нали и ти смяташ така, Аретуза? Особено брадичката.

Онория взе решение довечера да се огледа по-внимателно, за да разбере какво толкова ги впечатлява брадичката й. Наложи на лицето си усмивка и когато двете дами се разбъбриха оживено, отново посвети вниманието си на ставащото зад гърба й.

— С Франсуърт и Гъртън нямах късмет.

Девил въздъхна.

— Все отнякъде трябва да изскочи нещо.

— Прав си. Ще търсим, докато намерим. — След малко братовчедът, който и да беше той, предложи: — Ще опитам със Сейфри.

— Внимавай. Не искам утре сутринта да знае целият град.

— Разчитай на мен.

Онория си представи живо типичната Синстърова усмивка, с която бяха придружени тези думи.

Девил отново бе въвлечен в разговор с гостите и Онория се почувства задължена да даде своя принос към дискусията на дамите дали рюшовете ще станат хит на следващия сезон или не.

Мина доста време, докато се появи някой от братовчедите. Гостите вече бяха започнали да се разотиват, когато при Девил дойде Вейн. Онория го позна по гласа.

— Забрави Хилсуърт и подобните му. Ако нашият проблем започва оттам, ще накараме Хари да се потруди.

— Като чуят за Демона…

— Не постигнах успех с моя кандидат.

— Тогава с другите — прошепна Девил.

— Нищо. Нито думичка.

— По дяволите!

— Никаква следа. Никакви подозрения.

— Това означава, че трябва да излезем на лов — рече Девил.

— Въпросът е в каква посока.

— Във всички посоки. — Девил пое дъх и продължи: — Демон, ти ще поемеш каретите и всичко свързано с тях. Вейн, за теб са полицаите и гостилниците. Гейбриъл, ти претърси игралните салони и лихварите. Скендъл, за теб остава онова, което правиш най-добре — умилквай се на дамите. Лусифър ще обиколи публичните домове.

— А ти? — попита Вейн.

— Аз ще се задоволя с близката околност.

— Добре. Още днес тръгвам за Лондон.

— И аз.

— И аз. Ако искате, тръгнете с мен. Впрягът ми е великолепен.

Дълбоките мъжки гласове заглъхнаха, смесиха се с глъчката на гостите, Лейди Харингтън и лейди Смолуортс вече обсъждаха най-новата мода при шапките. Онория реши, че е време да се оттегли. Вече знаеше, каквото искаше да знае.

— Ще ме извините ли, уважаеми дами?

— О, не бягайте, мила — спря я лейди Харингтън и я хвана за ръката. — Исках да ви питам дали е вярно.

— Дали е вярно?

Точно в този момент зад гърба й прозвуча глас.

— Мили боже, братовчеде, когато не съм до теб да ти пазя гърба, винаги правиш глупости.

Вейн. Онория усети с цялото си тяло как Девил се обърна и я видя. Погледът му прониза тила и раменете й и тя се скова. Поиска да се обърне, но лейди Харингтън я задържа.

— Недейте така, мила. — Старата дама се усмихна съзаклятнически. — Каквото чух за вас и… — Тя млъкна, погледна над лявото рамо на Онория и възхитено извъртя очи към тавана. — О, добър ден, Сейнт Ив.

— Лейди Харингтън.

Гласът му и вложената в него тиха заплаха не стреснаха Онория. Обаче голямата ръка, която собственически я хвана през кръста, я ужаси.

С другата си ръка Девил улови нейната и я вдигна към устните си. Онория стисна зъби и зачака неизбежната целувка по пръстите. Вместо това той завъртя ръката й и целуна китката.

Онория едва не припадна.

С учтива усмивка, сякаш не бе сторил нищо особено, Девил се обърна към лейди Харингтън:

— Какво искахте да кажете, мадам?

Лейди Харингтън сияеше.

— О, не е толкова важно! Мисля, че получих желания отговор. — Тя смушка лейди Смолуортс в ребрата и намигна на Онория. — Тръгвай, Дулси. Мисля, че видях Хариет на терасата. Ако побързаме, ще я хванем, преди да си тръгне. Ваша светлост. — След кратък поклон към херцога тя се обърна към Онория: — Ще се видим в града, мила. Поздравете дядо си от нас.

— Непременно — увери я задъхано Онория. Ръката на Девил на талията й я притесняваше. А ако целуне още веднъж китката й, сигурно ще падне в несвяст.

— Помахайте на дамите — пошепна мъчителят й.

— С какво, с чинията ли? — изсъска вбесено тя.

— Вече не ви е нужна. Ето, Томас, ще я вземе.

Един прислужник се появи от нищото и я освободи от чинията.

— Е, какво научихте, докато стояхте на терасата? — Дълбокият тих глас на Девил гъделичкаше ухото й.

— Вече знам всичко за рюшовете и новите модели шапки.

— А какво искахте да узнаете, Онория Прюдънс?

Начинът, по който произнесе името й, я разтрепери.

— Трябва да знам какво замисляте.

Той въздъхна и нежно я раздруса.

— Какво да правя с такава любопитна жена?

За щастие вдовстващата херцогиня се появи тъкмо навреме.

— Силвестър! Какво правиш, за бога? Веднага пусни Онория!

Той се подчини, макар и неохотно, и майка му побърза да отведе Онория.

— Елате, мила моя, искам да ви представя на една приятелка.

Без да погледне Девил, Онория благодарно кимна на херцогинята и избяга.

През следващите дни Онория се стараеше да остане невидима — поне доколкото беше възможно. Повечето гости си бяха заминали веднага след погребението, но някои останаха. Онория нямаше никакво желание да остава насаме с Девил, особено в сегашното му настроение. Затова прекарваше повечето време в павилиона. Бродираше на гергеф, за да не стои без работа, и наблюдаваше заминаващите карети — и Девил, който им махаше за сбогом като учтив домакин.

Надвечер се появи Чарлз Синстър. Прекоси моравата и влезе в павилиона със сериозно изражение на лицето.

— Добър вечер, мила моя. Трябва непременно да говоря с вас, преди да си замина. Силвестър ми каза къде да ви намеря.

Значи убежището й не беше тайна! Онория изгледа скептично големия брат на Толи. Със сигурност беше по-възрастен от Девил, а това означаваше, че е най-големият от братовчедите Синстър. Едър и силен, той изглеждаше много представителен, но нямаше ясните черти на Синстърови. Лицето му беше кръгло, с масивна челюст. Очите му бяха просто кафяви и зачудване на Онория в тях нямаше тъга от скорошната загуба, а само настойчивост.

— Исках да ви благодаря, че сте били при Толи в последните му мигове. Силвестър ми каза за ценната ви помощ. — Чарлз изкриви устни в бегла усмивка. — Освен това спомена, че сте направили много повече, отколкото може да се очаква от дама с вашето положение.

Онория учтиво поклати глава.

— Направих само онова, което би сторила всяка разумна жена.

— Е, както и да е…

Чарлз млъкна. Онория го погледна изненадано.

— Скъпа мис Анстрътър-Уедърби, ще ми разрешите ли да ви кажа няколко откровени думи?

— Разбира се.

Онория остави гергефа на пейката, скръсти ръце и посвети пялото си внимание на Чарлз Синстър.

— Имам впечатление, че вместо да бъдете възнаградена за помощта си, вие попаднахте в крайно неприятно положение. — Чарлз я гледаше все така настойчиво. — Простете ми, знам, че темата е деликатна. Но като оказахте помощ на Толи и попаднахте в бурята, вие бяхте принудена да прекарате нощта със Силвестър, което ви компрометира и ви накара да приемете предложението му за женитба.

Онория понечи да каже нещо, но Чарлз вдигна ръка, за да я спре.

— Не, моля ви, позволете ми да се доизкажа. Много добре знам, че повечето дами биха били възхитени от перспективата да се омъжат за херцог Сейнт Ив, все едно при какви обстоятелства. Обаче съм убеден, че вие не принадлежите към този сорт хубавици. Вие сте от семейство Анстрътър-Уедърби, дъщеря на уважавани хора, равни на Синстърови. Вие сте жена със здрав разум, самостоятелна и работлива. Доказахте го на всички ни. Доколкото знам, вие искате да водите спокоен живот, затова ми се струва несправедливо, вместо да получите награда за доброто си дело, да бъдете принудена да се омъжите за Силвестър и цял живот да изпълнявате тежка, неблагодарна задача.

Чарлз помълча малко и продължи, подбирайки думите си много грижливо:

— Вие сте дама с изискани чувства, а Силвестър има буен нрав… като всички Синстърови. И не се ползва с добро име в обществото. Не вярвам да се промени. Котката никога не се отказва да лови мишки, нали?

Онория вдигна вежди и отговори с цялата арогантност, на която беше способна:

— Като цяло нямам какво да възразя на оценката ми, мистър Синстър.

Усмивката на Чарлз не стигна до очите.

— Да, мила моя, мисля, че двамата с вас се разбираме добре. Затова се надявам да проявите благосклонност към основанията ми. Бих желал да ви предложа решение, което ще ви обезщети за преживените несгоди.

— Решение? — Онория се чувстваше неловко. Изобщо не беше очаквала Чарлз да действа срещу Девил. Това я учудваше и безпокоеше.

— Според мен решението, което предлагам, е много по-приятно за чувствителна дама като вас.

Онория го погледна въпросително.

— Ако се омъжите за Силвестър, никога няма да бъдете щастлива — всеки разумен човек го вижда. Но е ясно, че вие се нуждаете спешно от предложение за женитба, за да спасите честта си. Толи беше мой брат, затова с радост ви предлагам ръката си. Не съм толкова богат като Силвестър, но съм сигурен, че ще задоволя изискванията ви.

Онория загуби ума и дума. Само благодарение на дългогодишните упражнения й се удаде да не покаже стъписването си. Отговорът й можеше да бъде само един — и излезе от устните й съвсем спонтанно.

— Безкрайно съм ви благодарна за предложението, сър, но нямам никакво намерение да се омъжвам — нито по причините, които споменахте, нито по някакви други.

Лицето на Чарлз се затвори.

— Значи няма да приемете предложението на Силвестър? — попита той след кратко мълчание.

Онория стисна устни и поклати глава.

— Решила съм, че няма да се омъжа.

След това ясно обяснение тя посегна отново към гергефа си.

— Ще ви подложат на натиск — и Синстърови, и вашето собствено семейство…

Очите на Онория блеснаха високомерно.

— Знаете ли, сър, аз не търпя да се намесват в живота ми.

Последва мълчание. Най-сетне Чарлз се изправи колебливо.

— Мис Анстрътър-Уедърби, моля да ме извините, че без право се намесих в живота ви. — Поклони се тържествено и добави: — Все пак сърдечно ви моля да не забравяте, че ако се наложи да се омъжите, имате и друга възможност, освен женитбата със Силвестър.

Онория бродираше усърдно и изобщо не вдигна очи.

— Довиждане, мис Анстрътър-Уедърби.

Онория кимна сковано. Чарлз се обърна рязко и бързо излезе от павилиона. Когато изчезна от полезрението й, тя скочи и раздвижи схванатите си рамене.

Ако наистина я принудят да се омъжи за Силвестър Синстър, ще положи всички усилия да опитоми тирана.

Късно вечерта тиранът почука на вратата й. Чичовците, лелите и младите братовчеди останаха за обяд, но след това всички, с изключение на родителите на Толи си заминаха. Слугите се заеха да чистят къщата, допълнително наетите се завърнаха по домовете си. Възцари се спокойствие, каквото се среща само в домовете, преживели безброй раждания и погребения.

Чукането, което изтръгна Онория от мислите й, беше толкова дръзко, че тя веднага разбра кой е дошъл. Стана, изпъна гръб и отиде да отвори.

Девил стоеше в коридора, обърнат към стълбата. Като чу отварянето на вратата, се обърна към нея.

— Идвам да ви поканя на разходка.

Протегна й ръка, но Онория не я пое. Вместо това го погледна твърдо в очите и повдигна вежди. Той се ухили и направи грациозен поклон.

— Уважаема Онория Прюдънс, моля ви да ми окажете високата чест и да ме придружите на кратка разходка под лунната светлина!

По-добре да заповядва, вместо да моли, помисли си неволно Онория. Небрежното очарование на гласа му, мекият, дълбок тембър бяха достатъчни да завъртят главата на всяка жена. Но тя знаеше защо е дошъл и разумно се съгласи.

— Ще си взема шала.

Девил хвана ръката й, издърпа я навън и я поведе по коридора.

— Ще слезем по страничната стълба.

Двамата напуснаха къщата в мълчание, прекосиха зелената морава и тръгнаха по алея, обградена от огромни дървета.

Тишината му се отразяваше добре. Ароматът на шума, свежа трева и плодородна земя, който олицетворяваше родното му място, днес се смесваше с друг аромат, който не беше в състояние да назове.

Нейният аромат. Ароматът на косите й, на кожата й, на парфюма й. Омайваща смес, която събуди ловния му инстинкт и увеличи напрежението в слабините му.

Нямаше да позволи на Онория да се намеси в търсенето на убийците, но съзнаваше, че не се държи особено уместно. Дамата явно не се оставяше да я сплашат. За щастие той разполагаше и с друга стратегия, която му беше много по-приятна. С нея щеше да убие две мухи с един удар. Девил се усмихна под защитата на мрака и се запъти към градинския павилион.

Преди да стигнат дотам, търпението на Онория свърши.

— Какво смятате да предприемете, за да намерите убиеца на Толи?

— Аз ще се погрижа за всичко. Не се притеснявайте.

В погледа му светеше раздразнение, но тя не се уплаши.

— Попитах нещо друго.

— Това е единственият отговор, който ще получите.

Онория се скова, но само за миг, после попита с медено гласче:

— Казвал ли ви е вече някой, ваша светлост, че сте най-арогантният мъж в християнския свят?

— Не точно с тези думи.

Онория мълча, докато влязоха в павилиона. Девил спря и пусна ръката й. Лунните лъчи танцуваха по пода. Той се обърна към нея и впи поглед в развълнуваните й гърди.

— Каквото и да ви говоря…

Започнатото изречение завърши с тих вик, когато дългите пръсти на мъчителя внезапно обхванаха брадичката й.

— Какво правите?

Тя отвори широко очи и шумно пое въздух, но не се опита да се освободи от хватката му. Той само леко вдигна вежди.

— Отклонявам вниманието ви.

Дълбокият му глас проникна до мозъка на костите й. Пръстите му бяха обхванали само брадичката й, но тя имаше чувството, че лежи в обятията му. Той вдигна лицето й към своето. Тя се изпъна и отметна глава назад. Сърцето й спря за миг, после заби силно. Той я гледаше с хипнотичните си, всезнаещи очи, а когато сведе глава, устните й омекнаха и се отвориха.

Даже светът около нея да се срути, не би могла да се изтръгне от обятията му.

Първото докосване на устните му събуди в сърцето й копнеж. Той я притисна до себе си и тя се почувства обгърната от сила, от неумолими мускули. Той наклони леко глава и натискът върху устните й се усили.

Те бяха твърди като всичко у него. И властни, изискващи. Ала в следващия момент станаха топли, чувствителни, изкусителни. Онория спря за миг на невидимия праг към неизвестното — и по негов знак се хвърли в пропастта.

Тя не се целуваше за първи път, но в известна степен това беше първата й истинска целувка. Никога преди това не беше изпитвала тази магия, никой преди Девил не беше съумял да я отведе в света на чувствата. Топла, замайваща радост се разля по цялото й тяло, зави й се свят от блаженство.

Целувката й отне дъха и изплете около нея мрежа, от която нямаше спасение. С върха на езика си той очерта устните й и нежността му я завладя неудържимо. Знаеше, че не бива да му позволява такива волности, но той я водеше някъде отвъд знанията и разума, на място, където тя беше напълно зависима от него. Ситуацията беше крайно опасна.

Устните му се втвърдиха. Пламна горещина и сломи съпротивата й. Тя въздъхна тихо, отвори устни и се предаде във властта му.

Той вземаше каквото искаше. Интимната милувка отприщи у нея вълни от усещания. Когато пареща светкавица я прониза дълбоко в слабините, Онория изпъшка и се отдръпна.

Той не я спря — защото знаеше, че тя няма да отиде далеч. Безмълвна, объркана, тя потърси нещо в лицето му. Той вдигна въпросително едната си вежда и отново я взе в прегръдките си.

— Не. — Онория се опря на гърдите му и се опита да го отблъсне. Без успех, защото мускулите й бяха омекнали като пудинг.

— Няма от какво да се страхуваш. Искам само да те целуна.

Само? Онория примигна.

— И това е достатъчно лошо. Искам да кажа… — Тя пое въздух и се опита да проясни мислите си. — Вие сте опасен.

Той се засмя и звукът разклати с мъка възвърнатото самообладание. Тя се разтрепери отново.

— За теб не съм опасен. — Ръката му се плъзна успокоително по гърба й. — Нали ще се оженим. Това опростява нещата.

Онория смръщи чело. Как да го разубеди?

— Кое какво опростява?

Зъбите му блеснаха.

— Опитът показва, че съпругите на мъжете от семейство Синстър са единствените същества на света, от които се пазим.

— О, сериозно ли? — Той си правеше шеги с нея. Онория искаше да се възмути, но не можа, защото устните му отново се приближиха към нейните.

— Просто ме целуни — пошепна той и я привлече към себе си. Допирът до тялото му отново я разтрепери, а меките устни окончателно я лишиха от способността да спори.

Девил я целуваше и с търпението на опитен любовник очакваше тя да се предаде напълно. Отдаването й беше много по-сладко, когато знаеше, че е независимо от волята й. Но той беше достатъчно умен и опитен, да не отиде твърде далеч. Тя лежеше в обятията му мека и гъвкава, даваше му устните си, сладката дълбина на устата й искаше да бъде вкусена, завладяна, плячкосана. За тази вечер беше достатъчно.

Все още напълно замаяна, Онория се опитваше да прочете нещо по лицето му. Не откри в чертите му нищо меко и нежно, само сила и страст — и желязна воля.

— Няма да се омъжа за вас. — Думите стигнаха по прав път от мозъка до устните — плод на инстинктивна реакция.

Той не отговори.

— Утре ще изпратя писмо на брат ми и той ще дойде да ме отведе вкъщи.

Очите му, святкащи като сребро в мрака, се присвиха леко.

— Вкъщи? Това означава в Хемпшир, нали?

Онория кимна. Имаше чувството, че е попаднала в чужд свят.

— Добре, пиши на брат си. Обещавам да изпратя писмото ти.

Тя се усмихна.

— Предпочитам лично да го отнеса в пощата.

Той също се усмихна и тя изпита чувството, че й се подиграва, макар че гърдите му, съвсем близо до нейните, изобщо не се помръднаха.

— Направи го. Да видим какво ще каже за решението ти.

Онория се усмихна самодоволно. Той си въобразяваше, че Майкъл ще го подкрепи. Типично за Синстърови. Тя знаеше, че Майкъл ще застане на нейна страна. И той като нея веднага ще разбере, че бракът с Девил Синстър не е за нея.

— След като уредихме близкото ти бъдеще по най-добрия начин… — Устните му помилваха нейните и Онория неволно повтори движението.

Някъде наблизо изпращя клонче.

Девил вдигна глава. Всеки мускул по тялото му се напрегна. Двамата се взряха в нощта и онова, което видяха там, вбеси Девил.

— Какво, по дяволите…?

— Тихо! — Онория сложи пръст на устните му.

Той бутна ръката й, но не каза нищо повече. Покрай павилиона мина малка процесия. Амелия, Аманда и Саймън водеха групата. Следваха Хенриета, Близа, Анджелика и Хедър, която водеше за ръка малката Мери. Девил ги проследи с изумление. Всяко от децата носеше бяла роза. Онория нито за миг не се усъмни къде отиват.

— Чакай тук.

Онория го погледна изненадано.

— Вие май се шегувате. — Тя вдигна полите си и забърза напред.

Той вървеше плътно след нея. Скоро стигнаха до гробищата. Децата заобиколиха пресния гроб на Толи. Онория се скри зад един стар дъб. Девил спря зад нея, хвана я през кръста и поиска да я отмести настрана. Тя се обърна в прегръдката му и го удари по гърдите.

— Не! — Гневният й шепот го вразуми. Тя опря ръце на гърдите му и помоли настойчиво: — Не бива да го правиш!

Той я погледна неразбиращо, после сведе глава и прошепна на ухото й:

— Защо, за бога? Те не се страхуват от мен!

— Не става въпрос за страх — отвърна нетърпеливо Онория. — Ти си възрастен. Нямаш място сред тях!

— О, това ли било?

— Те са решили да се сбогуват с Толи по свой начин! Не им разваляй церемонията.

Онория го блъсна и той я пусна. Тя се обърна отново към децата около гроба. Нощният хлад проникваше през тънката й рокля и тя потрепери. В следващия миг Девил я прегърна и я привлече към себе си. Онория се скова, но много бързо се отпусна, благодарна за споделената топлина. Сега не беше време за спор.

Децата размениха няколко думи шепнешком, после Амелия излезе напред и сложи своята роза върху могилката.

— Спи спокойно, Толи.

Следващата беше Аманда.

— Почивай в мир — промълви тя и положи розата си до тази на Амелия.

Сега беше ред на Саймън.

— Сбогом, Толи. — Още една роза бе положена върху надгробната могила.

Онория задържа Девил, докато децата отново минаха покрай тях на път към къщи. Когато най-сетне го пусна, погледът му беше неразгадаем. После взе ръката й и двамата тръгнаха заедно след децата.

Тревата беше мокра от роса. Малката Мери вървеше с мъка. Девил изръмжа нещо и ускори крачка, но Онория отново застана на пътя му.

— Не! — И гневно го бутна към сянката на дърветата.

— Ще се намокрят. Поне Мери мога да нося.

Той обхвана талията й и Онория се вкопчи в раменете му.

— Така ще разберат, че ти знаеш къде са били. Ще си помислят, че си ги следил. Ще им развалиш сбогуването. Малко влага няма да им навреди. Не и ако са истински Синстърови.

Той се усмихна, макар и неохотно. Кимна й и изчака децата да влязат през страничния вход. После хвана здраво ръката й и закрачи към къщата. Когато стигнаха, децата бяха още на стълбата, Девил вървеше плътно покрай стената. На влизане в залата двамата чуха стъпките на децата и той бутна Онория в една ниша.

Притисна я силно до гърдите си и тя извика тихо. Той повдигна лицето й към своето и преди тя да е успяла да протестира, устните му отново завладяха нейните. Тя се опита да се отбранява, но целувката я разтопи.

По-късно Онория не беше в състояние да каже колко време са се целували. Когато Девил най-сетне се отдели от нея, тя беше изгубила връзка с действителността.

Той прокара пръст по набъбналите й устни и попита тихо:

— Плаша ли те?

— Да. — Поне в известна степен. Никога не беше изпитвала такава буря от чувства. — Но това не е истински страх. — Той будеше у нея желание. — Аз… — Онория млъкна объркано. По изключение й липсваха думи.

Девил се засмя тихо.

— Не се притеснявай. — Целуна я отново и я отдалечи от себе си. — А сега си върви. Бързо. — Това беше предупреждение, но той не беше сигурен дали тя ще го разбере.

Онория примигна смутено и кимна.

— Лека нощ. Приятен сън — пожела му тя и забърза нагоре по стълбата.

Девил беше готов да се изсмее. Какъв ти сън! Още отсега го мъчеше главоболие.

7

На следващата сутрин Онория взе участие в неделната служба в църквата и се върна в къщата с Луиза Синстър. Майката на Толи й благодари за помощта, която е оказала на сина й, а Онория учтиво я увери, че това е било съвсем естествено. Луиза започна да й разказва за сина си и за връзката му с Девил. Момчето обожавало своя голям братовчед като герой.

Обектът на това обожание не счете за нужно да се яви на светата литургия. Когато дамите отидоха да закусят, се оказа, че той ги е изпреварил. Онория хапна препечена филийка, изпи чаша чай и се прибра в стаята си.

Девил навярно е излязъл на езда. Денят беше великолепен и сега херцогът вероятно обикаляше земите си. Дяволският му жребец сигурно се чувстваше превъзходно след толкова сладкиши и го носеше с лекота през полята.

За Онория това означаваше, че може да прави каквото си иска. Трябваха й само три минути, за да облече елегантния си костюм за езда в яркосин цвят. По отношение на облеклото тя изпълняваше всички изисквания на една Анстрътър-Уедърби. Нахлупи кокетната шапчица, нагласи перото, за да се полюлява дръзко над слепоочието й, и излезе.

В конюшните нямаше никой. Онория влезе спокойно в най-близката постройка и огледа боксовете. Разделящите стени бяха толкова високи, че не виждаше какво има зад тях. Стаичката със седлата се намираше в другия край и тя се запъти право нататък.

Голяма ръка се стрелка към нея и я завлече в един от боксовете.

— Какво, за бога…?

Дъхът й пресекна. Твърдата прегръдка й беше толкова добре позната. Онория се обърна — и веднага съзря опасността.

— Не смей да ме целуваш! Ще викам!

— Как мислиш, дали някой ще ти се притече на помощ?

Онория примигна и трескаво затърси подходящ отговор.

— Освен това не можеш да викаш, докато те целувам. — Тя отвори уста и пое дълбоко въздух.

Когато и стана ясно, че това не е добър ход, вече беше много късно. Той се възползва безсрамно от случая. През ума й мина мисълта, че би трябвало да се съпротивлява, но веднага я забрави, обгърната от топлина, страст и блаженство. Устните му се движеха върху нейните, арогантни и самоуверени, езикът му се плъзна между тях, започна да я милва и не престана, докато тя цялата запламтя. Онория се опитваше да се вразуми, повтаряше си, че върши нещо нередно, скандално, но вместо това сетивата й крещяха, че трябва да получи още повече.

Когато Девил я целуваше, тя забравяше всичко друго. Това прозрение дойде, когато той най-сетне вдигна глава. До момента, когато устните му се отделиха от нейните, нито една мисъл не бе намерила опора в главата й и там цареше само блажена празнота. Сега обаче шумовете от конюшнята нахлуха в съзнанието й и се смесиха със задъханото й дишане. Чувстваше се разглобена, но продължаваше да стои на краката си — благодарение на него, както забеляза. Той я притискаше до гърдите си и краката й едва се докосваха до пода.

— Мили боже! — Онория напразно се опита да стъпи на земята. В погледа й святкаше паника. Опасен ли го беше нарекла? Какво омаловажаване! Той беше смъртоносен.

— Добро утро, Онория Прюдънс. — Дълбокият му глас предизвика добре познатото разтреперване. — Ще ми кажеш ли къде отиваш?

— О… — Тя погледна във всезнаещите зелени очи и се опита да събере остатъците от разума си. — Търся си кон. Сигурна съм, че имате много.

— Бих могъл да ти препоръчам една високомерна, своенравна кобила, която много ще ти подхожда. Къде искаш да отидеш?

— О, просто ще пообиколя.

Той я държеше толкова здраво, че тя не можеше да се отдели от него. Опита се да се изтръгне, но той не й позволи.

— Но ти не познаваш околността и може да се загубиш. По-добре да пояздим заедно.

Онория забрави сдържаността си и сърдито се опита да го отблъсне. Той се засмя тихо и я остави да се мъчи. След малко сведе глава и обсипа лявото й ухо с нежни целувки. Останала без дъх, смутена и ядосана, Онория го изгледа унищожително.

— Който ти е дал името, е улучил право в десетката!

— Хъли.

Онория зяпна смаяно.

— Мисис Хил те е нарекла Девил?

Той се ухили сатанински.

— Тя ми беше бавачка. Кръсти ме Девил, когато бях само на три годинки. Всеки ден повтаряше: този дявол Синстър…

— Значи още като дете си бил тиран?

— Със сигурност.

Силно покашляне зад гърба й я стресна. Девил я освободи от прегръдката си и застана пред нея.

— Какво има, Мартин?

— Извинете, че ви безпокоя, ваша светлост, но номер едно на северната граница се е повредила. Мистър Кърби помоли да отидете лично.

— Кажи на Кърби, че след половин час съм при него.

— Веднага, ваша светлост. — Мартин се поклони и изчезна.

Онория изпъна гръб.

— Какво се е случило?

— Една от вятърните мелници се е повредила — обясни Девил и посегна към ръката й. — Тази област е блатиста и вятърните мелници задвижват дренажни помпи.

— О! — Преди да се усети, Онория вече вървеше между боксовете. — Къде ме водиш?

Той я изгледа учудено.

— Ще ти избера кон. Нали затова си дошла?

След десет минути Онория излезе от двора на гърба на бодра кафява кобила — след Девил. По едно време й хрумна да му избяга, но веднага отхвърли тази идея. Той сигурно ще я настигне само след минути.

Напуснаха парка по друг път. Веднага зад стените чуха тракането на мелниците и колкото повече яздеха на север, толкова по-силно ставаше то. Повредената мелница беше най-голямата. Девил остави Онория отпред в сянката и слезе, за да поговори с работника.

Тя не се заинтересува особено от разговора им. Когато потеглиха обратно, подхвана най-важната тема.

— Имаш ли представа кой би могъл да е така нареченият разбойник по пътищата?

Въпросът бе формулиран съвсем ясно.

Вместо да отговори, той й изнесе цяла лекция за отводнителните системи. Когато влязоха в двора, Онория беше чула достатъчно, за да твърди, че Синстърови са маниаци и на тема земя. Освен това вече имаше съвсем ясна представа какво мисли домакинът й за нейния интерес към убийството на братовчед му.

На следващата сутрин Онория изчака до прозореца, докато Девил излезе на езда. Едва тогава изтича в обора и помоли един ратай да оседлае кафявата кобила. Когато излезе от имението, тя извика зарадвано и препусна към гората.

Заобиколи селото и след повече от час стигна до дългия прав път, където бе намерила застреляния Толи. Кобилата сякаш усети, че тук е станало нещо страшно, но Онория я спря с уверена ръка, плъзна се от седлото и върза юздата за един храст.

Тъкмо когато прекоси пътя, тя чу тропот на копита. Спря и се вслуша — непознатият ездач препускаше право към нея.

— Проклятие! — Онория се обърна назад и се затича към кобилата си.

Нямаше време да се качи на седлото. Огледа се безпомощно, търсейки някакво скривалище, но не откри нищо.

Приближаващият се непознат вероятно бе напълно безобиден, може би мистър Посълтуейт. Онория застана до кобилата и наложи на лицето си най-надменното, най-скучаещото изражение, на което беше способна. Кой би могъл да й забрани да се разхожда по този път, щом има желание?

Скоро ездачът се показа зад завоя. За съжаление не беше мистър Посълтуейт. Черното чудовище спря точно пред нея и Девил изфуча разярено:

— Какво търсиш тук?

Онория го изгледа невинно.

— Реших да се поразтъпча.

— И да се насладиш на гледката — допълни саркастично той.

От всички страни ги заобикаляше гора. Онория изгледа Девил с присвити очи.

— А ти какво правиш тук?

Той върза коня си за близкото дърво, обърна се безмълвно и застана точно на мястото, където бяха намерили Толи. Решена да не се предава, Онория го последва.

— И ти като мен не вярваш, че е бил разбойник по пътищата или бракониер, нали?

Девил изпухтя раздразнено.

— Не съм чак такъв глупак.

Онория не го изпускаше от поглед.

— И? Как мислиш, кой е убиецът?

— Още не знам, но ще разберем.

— Ние? — Онория беше сигурна, че тя не е включена в сметката. — Вие — имам предвид теб и братовчедите ти — веднага започнахте разследване, нали?

Девил шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Както правилно заключи, не е бил нито разбойник, нито бракониер. Убийството на Толи е предварително замислено. Убиецът има мотив и ние го търсим. Мотивът ще ни отведе при него.

— Доколкото чух, засега нямаш никаква отправна точка.

Той втренчи поглед в лицето й и тя се опита да се пребори със смущението си.

— Толи обичаше да се забавлява. Докато аз се оглеждам тук, другите обикалят Лондон — посещават балове, игрални салони, въобще всички места, където е ходил.

— И публичните домове — добави язвително Онория.

Девил изобщо не се трогна.

— Да, разбира се.

— Но той беше едва на двайсет години! — Онория напразно се стараеше да не изглежда твърде шокирана.

— И какво от това? — попита той с обичайната си арогантност. — Синстърови започват още като момчета.

Той беше пример за подражание и го знаеше много добре. Онория реши да изостави темата. Девил вече беше влязъл в храстите.

— Какво търсиш? Оръжие ли?

— Толи не носеше оръжие. — Той поклати глава и обясни: — Надявам се да открия нещо необичайно. Вятърът може би е довял някакъв предмет към пътя.

Онория реши да му помогне. След малко се изправи, завъртя шапчицата си, защото перото й падаше в очите, и попита:

— Как мислиш, защо Толи е минал по този път?

— Вероятно е бил тръгнал към семейното имение — отговори Девил, без да вдигне глава.

— Леля ти е на мнение, че е искал да се посъветва с теб, но не знае за какво.

Девил се обърна гневно.

— Да не си разпитвала леля Луиза?

Тонът му я подразни.

— Просто разговаряхме. Тя ми благодари и започна да ми разказва за сина си. — Когато погледът му остана все така строг, Онория небрежно махна с ръка. — Ти каза пред всички, че Толи е бил убит от разбойник, и никой не се съмнява в думите ти. Даже майка ти е убедена, че е така.

— И слава богу. — Девил я удостои с почти презрителен поглед и отново се зае за работа. — Само това ми липсваше, и жените да се намесят.

— О, така ли? — Онория ровеше с дълга пръчка в купчина шума. — Ти май никога не си се замислял, че жените също могат да дадат своя принос?

— Ако знаеше какъв принос се готвеше да даде майка ми, нямаше да ми зададеш този въпрос. Написа писмо до властите, което щеше да ги изправи на нокти… ако го бяха получили.

Онория се насочи към следващата купчина.

— Ако не ни принуждавахте да живеем с това отвратително чувство за безпомощност, ако не ни избутвахте настрана с доброжелателния съвет да си гледаме бродериите и да плетем чорапи, сигурно нямаше да реагираме така отчаяно. — Тя размаха пръчката и добави: — Помисли малко: как щеше да се чувстваш ти, ако трябваше да живееш със съзнанието, че никога, никога няма да извършиш нещо със собствени сили.

Той я гледа дълго, после лицето му се затвори и отново й посочи купчината.

Претърсиха и двете страни, но не откриха абсолютно нищо. Накрая възседнаха конете и потеглиха към къщи, задълбочени в мислите си за смъртта на Толи. Стигнаха до портата към парка, без да си кажат нито дума.

Докато препускаха под златните тополи, Онория хвърли поглед към Девил и каза:

— Леля ти иска да ти даде като спомен от Толи сребърната манерка, която си му подарил за рождения ден. Беше в жакета му, когато го намерихме. — И когато Девил кимна мрачно, тя добави остро: — Разбойникът явно не я е забелязал.

Той я изгледа предупредително, но тя изобщо не се впечатли.

— Освен това леля ти спомена, че ако Толи е бил в трудно положение, е щял да се обърне първо към главата на семейството, т.е. към теб, а не към баща си или към Чарлз. Възможно ли е причината, поради която те е потърсил, да е и мотив за убийството му?

В погледа на Девил проблеснаха искри и Онория кимна триумфално. Най-сетне го бе изпреварила с един ход. Най-сетне му бе дала да разбере, че и тя може да разсъждава логично.

Той, мълча, докато стигнаха до конюшните. Свали я от коня и я задържа в ръцете си.

— Нито дума на маман или на Луиза. Не е нужно да разлайваме кучетата.

Онория срещна погледа му с хладно пренебрежение.

— Ако чуеш или видиш нещо, веднага ми кажи.

— А ти ще ми казваш ли какво си научил? — попита невинно тя.

Лицето му помрачня.

— Не прекалявай, Онория Прюдънс.

8

След два дни Девил слезе в залата рано сутринта и потърси ръкавиците си. Уебстър побърза да му отвори входната врата.

— Колата ви очаква, ваша светлост.

— Благодаря. — Девил спря на прага и се огледа.

— Нещо не е наред ли, ваша светлост?

Девил с мъка откъсна поглед от двуколката, която чакаше пред стълбата и пред която стоеше висока фигура в светловиолетово, и се обърна към иконома:

— Всичко е наред, благодаря, Уебстър.

Девил излезе на площадката и отново се наслади на гледката, която представляваше Онория. Бъдещата му жена притежаваше не само вродена елегантност, но и стил. Косата й беше вдигната в модна прическа, отделни ситни къдрички обрамчваха лицето, чадърче с рюшове пазеше тена й от слънцето. Светлокафявите ръкавици от тънка кожа бяха в тон с леките ботушки. Виолетовата пътническа рокля се отличаваше със съвършена кройка и не само й стоеше като излята, а и подчертаваше красивата извивка на бедрата и заоблеността на гърдите. В сърцето му пламтеше радостта на собственик. Въпреки това лицето му остана безизразно.

Като чу стъпките му, Онория завъртя чадърчето си и го погледна с очакване.

— Разбрах, че ще ходите в Сейнт Ив, ваша светлост. Ще позволите ли да дойда с вас? Интересувам се от стари църкви и знам, че мостовият параклис в Сейнт Ив няма равен на себе си.

— Добро утро, Онория Прюдънс. — Девил спря пред двуколката, взе дясната й ръка и целуна голата кожа над ръкавицата.

Онория едва не изпусна чадърчето. Сърцето й заби ускорено.

— Добро утро, ваша светлост.

Без да каже нищо повече, без да се опита да спори с нея, той я отведе при колата и я вдигна на седалката. Това не му костваше никакви усилия. Пулсът й не искаше да се успокои. Тя се хвана здраво за страничната облегалка, когато Девил се настани до нея и лекото превозно средство се наклони към неговата страна.

Девил хвана юздите, освободи ратая и двуколката се понесе по алеята. Онория дишаше с пълни гърди. Свежият въздух под дърветата проясни главата й — и тя разбра какво се бе случило през последните няколко минути. Обърна се към Девил със святкащи очи и заяви:

— Ти си знаел!

Той се усмихна снизходително.

— Аз съм широко известен с дарбата си да схващам бързо.

Обзе я лошо предчувствие.

— Къде ме водиш?

Той изглеждаше невинен като ангел.

— В Сейнт Ив, разбира се. Нали искаш да видиш мостовия параклис?

Онория го погледна в очите, ясни като кристали. После се обърна и хвърли поглед назад. За двуколката беше вързан кон, който препускаше след тях.

— Ти отиваш в Сейнт Ив, за да върнеш коня, който Толи е яздил в деня на смъртта си.

— Май никога няма да те убедя, че е по-добре да оставиш разследването на мен — изръмжа раздразнено Девил.

Онория се намръщи неодобрително.

— Сигурен ли си, че конят е на Толи? Може да е на убиеца.

Девил отговори през здраво стиснати зъби:

— Мисля, че е на Толи. Намерили са го в деня след бурята — оседлан и вързан за оградата на една ливада. Произхожда от обора, откъдето Толи е вземал конете си. Убиецът вероятно е напуснал местопрестъплението на кон.

Когато излязоха на права отсечка, Девил спря конете и се обърна към спътницата си.

— Онория Прюдънс, фактът, че си намерила Толи няколко минути преди мен, не ти дава право да търсиш убиеца му.

Онория вирна носле.

— Позволявам си волността да не се съглася с вас, ваша светлост.

Девил изкриви лице.

— За бога, престани да ме наричаш „ваша светлост“. Казвай ми Девил. Скоро ще станем мъж и жена.

— Намирам го за крайно невероятно — промърмори отвисоко Онория.

Един поглед към вирнатата й брадичка му показа, че сега не е време за спор. Вместо това реши да й каже докрай, каквото беше намислил.

— Онория, аз съм главата на семейството. Моите рамене са по-широки от твоите, гърбът ми е по-силен. Моя е задачата да открия убиеца на Толи и можеш да бъдеш уверена, че ще го направя.

Тя кимна убедено.

— Сигурно ти е ясно, че сам си противоречиш? Първо ми заявяваш, че скоро ще ти стана жена, а после ми забраняваш да постъпвам така, както се изисква от една съпруга… или годеница.

— Моето убеждение е, че съпругата ми — или годеницата, щом така искаш — трябва да се въздържа от всякакви опасни постъпки — заяви гневно Девил и стегна юздите на конете, за да не се подплашат. — Убийството е престъпление. Търсенето на убиеца е опасно. Ти не бива да имаш нищо общо с това.

— В брачните клетви е казано, че съпругата трябва да подкрепя мъжа си във всичките му начинания.

— Подкрепата е разрешена, но не за всички начинания.

— Едното не става без другото. Освен това — допълни Онория с невинно ококорени очи, — как да се омъжа за теб, щом трябва да се въздържам от опасни постъпки?

Той я погледна слисано, присви очи и се опита да прочете нещо по лицето й.

— Много добре знаеш, че от моя страна не те заплашва опасност. Иначе нямаше да си тук.

Онория призна, че той има право, но, естествено, не му го каза. Не можеше да се мери с него. Но ако позицията й беше ненакърнима — имайки предвид, че той я смяташе за своя годеница, — значи той щеше да защитава честта й, даже срещу самия себе си. Не би могла да си пожелае по-могъщ закрилник. Опиянена от чувство за сигурност, тя попита:

— Братовчедите ти научили ли са нещо междувременно?

Той изръмжа нещо неразбрано и устреми поглед напред. След завоя подкани конете да препускат по-бързо. Самият той спокойно се облегна назад и се загледа в зелените поляни от двете страни на пътя.

Минаха през Самършам с бавно темпо. Онория видя мистър Посълтуейт пред свещеническия дом и му махна. Той примигна, после се усмихна и също и махна. Наистина ли беше минала само седмица, откакто му беше гостувала?

Когато Девил най-сетне благоволи да заговори, покривите на Сейнт Ив вече се виждаха.

— Вчера пристигна пратеник от Вейн. Нито един от братовчедите не се е натъкнал и на най-малката следа. Никой не е чул слухове за убийството. Нямаме нито една отправна точка. Не знаем защо Толи е бил на път към семейното имение. Нямаме представа какъв е бил мотивът на убийството.

Онория го наблюдаваше внимателно.

— Ти очакваше друго, нали?

— Надявах се да получа някакво описание на търсения човек. Затова забавих връщането на коня. Все някак трябва да се е озовал в гората, нали? Ако убиецът е последвал Толи, може би е наел кон в Сейнт Ив.

— Ами ако е бил с кола?

Девил поклати глава.

— Тогава щеше да излезе от гората в посока, противоположна на Самършам. Иначе щеше да го срещнеш. Няколко от моите хора работеха на полето съвсем наблизо и със сигурност щяха да видят минаваща карета.

— А видели ли са ездач?

— Не, но в гората има безброй пътеки, по които може да се движи кон. Няма как да разберем по коя от тях е тръгнал убиецът.

— Възможно ли е да се стигне от Лондон дотук на кон?

— Възможно — да, но не много вероятно.

Първите къщи на Сейнт Ив бяха вече близо и Девил стегна юздите.

— Кон, изминал това разстояние, не би бил в състояние да избяга след убийството.

Стигнаха главната улица и Девил забави темпото още малко.

— Следователно — опита се да обобщи Онория — търсим човек, за когото не знаем как се казва и как изглежда, но може би в деня на убийството е наел кон.

Девил въздъхна й след малко отговори:

— Да, точно такъв човек търсим.

Пет минути по-късно Онория, която седеше в двуколката и слушаше разговора на Девил с управителя на конюшнята, все още се радваше на триумфа си. Разбира се, не допускаше това да се забележи — в никакъв случай не биваше да наранява мъжката гордост на Девил и да рискува той да отмени решението си. Ала победата беше толкова сладка, че тя непрекъснато се усмихваше — разбира се, когато беше сигурна, че той не може да я види.

След малко Девил се върна при нея и се настани на седалката.

— Чу ли какво ми каза?

— Да. Никой, освен Толи. Има ли още наемни конюшни в градчето?

Посетиха още две, но отговорът беше все един и същ. В деня на убийството никой не е наемал кон, никой не е видял минаващ ездач.

— Какво ще правим сега? — попита Онория, когато отново излязоха на главната улица.

— Ще изпратя хората си в Хънтингтън, Годманчестър и Илай, за да се ослушат. Някой ще отиде и в Чатърис, макар че мястото не става за нищо.

— А в Кеймбридж?

— Там е главният ни шанс — кимна Девил. — Кеймбридж не е далече от Лондон, там постоянно минават карета и ездачи.

Онория кимна въодушевено.

— И аз мисля така. Кога ще отидем в Кеймбридж?

Девил й хвърли строг поглед.

— Ние няма да отидем в Кеймбридж, нито в който и да било друг град.

Онория го изгледа злобно и той се усмихна.

— Аз съм известен по тези места и ако почна да задавам въпроси, ще се вдигне шум. В Сейнт Ив е друго — това е нашият град, наоколо живеят само няколко известни семейства. Ти също не можеш да задаваш въпроси. Моите ратаи ще влязат в кръчмата, ще почерпят коларите, ще ги въвлекат в разговор и ще научат каквото им трябва.

— Хмм… — Онория още не беше съвсем убедена.

— В Кеймбридж ще отиде Мелтън.

— Главният коняр?

— Да, той.

Онория не бе имала честта да се запознае с нето.

— Май не се мярка много често.

— Мелтън никога не е на мястото си, когато имам нужда от него. За него това е въпрос на чест.

Онория примигна смаяно.

— Защо му позволяваш да се държи така?

Девил вдигна рамене.

— Той е вече доста възрастен.

— Само затова? Не ти вярвам.

— Права си. Има и друго.

Онория проследи смаяно как строгите черти се смекчиха, не прекалено, но съвсем видимо.

— Мелтън ме научи да яздя. Той ме сложи на гърба на първото ми пони. Прекарал е целия си живот в семейното имение. Разбира от коне повече от всеки друг, даже от Демон. Никога няма да го изхвърля на улицата. За щастие зет му Хърси е разумен човек. В момента той заема длъжността главен коняр и се грижи за оборите ми. Мелтън изпълнява само специални поръчения и се грижи за Сюлейман.

— Когато водиш Сюлейман в обора, той никога не е там.

— И когато го извеждам, пак е същото. Нали ти казах, за Мелтън това е въпрос на чест. — Девил се засмя развеселено. — Постоянно ми повтаря, че не бива да забравям каквото съм научил от него. Смята, че не съм освободен от грижи за конете само защото съм херцог.

Онория се покашля, после захвърли сдържаността и избухна в луд смях. Девил й хвърли унищожителен поглед и шибна конете да препускат по-бързо. Тя се смя, докато я заболя стомахът и от очите й потекоха сълзи. Девил насочи конете по един тесен страничен път и щом излязоха на поляната, спря колата.

— Виж, това е северната част на Кембриджшир.

Местността се разстилаше пред тях като килим, изтъкан от зелено и златно, по края с тъмните тонове на гората и живия плет.

— Оттатък гората се виждат покривите на Чатърис — обясни Девил. — А сега е време да обядваме.

— Обяд?

Онория се обърна изненадано към него, но той вече бе скочил от колата. Отвори капака отзад и когато отново се появи, в едната ръка носеше одеяло, а в другата — кошница за пикник.

— Дръж! — извика той и й хвърли одеялото. — Онория го улови машинално. Дъхът й спря, когато Девил я хвана през кръста и я свали от двуколката. Усмихна й се и тя видя недвусмислената жажда в очите му. — Хайде да си потърсим добро местенце.

Сърцето й биеше в гърлото и тя не можа да отговори. Нямаше сили да се откъсне от него. Доколкото й позволяваха омекналите колене, разпростря одеялото на поляната и се върна до колата, за да си вземе чадърчето.

Като се върна, обядът вече я чакаше. Две чаши, увити в бели ленени салфетки, бутилка шампанско и деликатеси, подходящи за изтънчения вкус на една дама — и убедително доказателство за намеренията му.

— Ти си подготвил всичко.

Девил, който вече се беше разположил върху одеялото, вдигна вежди.

— Естествено. Как би могло да бъде другояче?

Той хвана ръката й и я притегли към себе си. Онория нямаше друг избор, освен да се настани до него на одеялото. Все пак седна така, че кошницата да е между двамата.

— Как си разбрал, че искам да те придружа?

Отговорът му беше само един поглед, но толкова самоуверен, че й спря дъха. Девил се ухили и й предложи пилешко бутче. Онория въздъхна примирено, взе месото, грижливо увито в салфетка, и го захапа. Много вкусно, каза си тя и се сети, че от чистия въздух се огладнява.

За нейно облекчение Девил не се опитваше да разговаря. Докато ядеше, тя го наблюдаваше скритом. Полулегнал, опрян на лакът, той си избираше вкусни хапки от кошницата. Онория отпи голяма глътка шампанско и се запита как би могла най-лесно да отклони и неговото, и своето внимание.

— Защо Толи е дошъл през Сейнт Ив, а не през Кеймбридж? — попита тя. — Ако непременно е искал да говори с вас, би трябвало да избере по-късия път.

Девил вдигна рамене.

— Направил го е по навик. Всички минаваме през Сейнт Ив.

— Имате ли сериозни основания?

— Може би защото се чувстваме тясно свързани с градчето — отговори засмяно той и я погледна в очите. — Защото един от прадедите ни е построил мостовия параклис.

Параклисът, който уж я интересуваше. Изобщо не се бе сетила да попита за него. Покашля се смутено и отбеляза:

— Сигурно е построил параклис, за да се покае за някой свой грях.

— Много вероятно — кимна Девил и отпи глътка шампанско.

Онория поднови размишленията си.

— Кога пристигна Чарлз?

— Не знам точно. Вейн каза, че го заварил вкъщи. Той е пристигнал късно вечерта, малко преди да се разрази бурята.

Онория смръщи чело.

— Ако Чарлз е тръгнал от Лондон след Толи, защо не го срещнахме на пътя?

— Чарлз обикновено минава по друг път.

— Нали каза, че всички Синстърови минават през Сейнт Ив?

— Всички, освен Чарлз. — Девил се надигна и отново зарови в кошницата. — В действителност Чарлз не принадлежи към нас. Мислех, че си го забелязала.

— Да, той изглежда… — Онория помълча малко и се опита да обясни: — Той е омесен от съвсем друго тесто.

Девил вдигна рамене.

— И по лице, и по характер прилича на майка си. Не притежава нищо от Синстърови.

— Хмм… — Онория се настани по-удобно и попита: — Кога е починала майка му?

— Преди около двайсет години.

— И чичо ти се е оженил веднага след смъртта й?

Девил затвори кошницата и се изтегна на одеялото. Скръсти ръце под главата си и затвори очи. Но видът му лъжеше. Изпод спуснатите си ресници не преставаше да наблюдава Онория.

— Първият брак на чичо Артър беше катастрофа. Алмира Бътъруърт извърши нещо, което не се е случвало в семейната история. Принуди един Синстър да се омъжи за нея, но това не й донесе щастие. След дванайсет години брачен ад тя умря от туберкулоза. Само след година Артър се ожени за Луиза.

— Значи Чарлз не е истински Синстър… И все пак — как е пристигнал в семейното имение, с карета ли?

— Той никога не пътува с карета — не ме питай защо. Винаги минава през Кеймбридж, наема кон и продължава по главния път. Веднъж ми заяви, че господарят минава само през главния вход, никога през задната врата.

Чарлз явно е точно толкова непоносим, колкото ми се стори, помисли си Онория.

— Значи не е възможно да е видял нещо?

— Твърди, че не е срещнал жива душа.

Онория разсъждаваше трескаво, но не зададе повече въпроси. На слънце беше приятно топло. Чадърчето лежеше забравено в тревата. Знаеше, че трябва да го разтвори, но беше твърде ленива, за да се раздвижи. Беше обзета от сладко, топло, мирно чувство и не искаше да развали магията.

Загледана в лицето на Девил, Онория пое дълбоко въздух. Дори моравата не беше зелена като очите му…

Едва направила този извод, хоризонтът й изведнъж се промени. Тя лежеше по гръб и виждаше над себе си безоблачното небе. В следващия миг небето бе закрито от черна грива, красиво изсечени черти и две очи, които виждаха всичко. По устните играеше самоуверена усмивка.

Кошницата вече я нямаше помежду им. Нищо нямаше помежду им.

Онория го погледна в очите и спря да диша. Сърцето й биеше лудо. Обзе я паника. Този човек четеше мислите й! Погледът му стана настойчив, устните му се приближиха. Той сведе глава, съвсем бавно, и затвори очи.

В тялото й се събуди радостно очакване. Изкушението отслаби съпротивителните й сили. Заля я горещина, в сърцето й пламна желание. Всеки път, когато той я целуваше, желанието растеше и все повече се изплъзваше от волята й. Вече не можеше да го отрича. И сега то я завладя и устните й омекнаха.

— Не — пошепна едва чуто тя. Не можа да каже нищо по вече. Кръвта зашумя в ушите й.

Той обаче я чу, спря и отвори натежалите си ресници.

— Защо не? — Усмихна й се изкусително и впи поглед в лицето й. — Ти обичаш да те целувам, Онория Прюдънс.

Когато произнасяше името й с този дълбок, кадифен глас, тя имаше чувството, че я милва. Онория се разтрепери. Битката беше изгубена. Девил прокара пръст по устните й.

— Ти харесваш моите целувки, а аз обичам да те целувам. Защо да си отказваме това невинно удоволствие?

Невинно? Очите на Онория се разшириха. Да, с него тя можеше да се чувства сигурно, но неговото разбиране за сигурност се различаваше твърде много от нейното.

— Не… не става въпрос за това.

Той продължаваше да се усмихва.

— А за какво?

Тя нямаше ни най-малка представа. Погледна го с празен поглед и се възмути от наглата му пиратска усмивка. Той сведе глава и устните му намериха устата й.

Този път трябваше да се отбранява. Мисълта мина през съзнанието й и моментално бе заличена, защото очакването на целувката я изпълни и в главата й не остана нищо друго. Вече не беше в състояние да мисли. Когато той я целуваше, тя ставаше друго същество — чувствено, готово да изпитва и да дарява удоволствие. Доскоро не беше подозирала, че притежава и такава страна. Това същество се наслаждаваше на целувките му, на натиска на устните му, то отваряше устни и смело го канеше да я вкуси, да я изследва, да завладява устата й.

Той я докосваше само с устни и с ръцете, обхванали лицето й, но тя беше обгърната от неговата сила, от непоколебимата му воля. Страстта му я завладя без остатък. Усещаше го с цялото си тяло, с кожата и косата, чак до мозъка на костите си. Усещаше силата му, железните мускули, твърдостта, която се стремеше да изпълни нейната готова да се отдаде мекота.

Устните им се сляха, езиците им затанцуваха чувствено. Целувката замая в главата й като шампанското, което бяха пили, и я затопли като слънчевите лъчи, падащи от небето. Девил се отпусна върху нея и задълбочи целувката. Онория вкуси възбудата му и простена. Желанието да утоли глада му я завладя и се превърна в треска. Нещо в нея настояваше да го прегърне, да обхване раменете му, да зарови пръсти в косата на тила му. Пръстите й пулсираха. Тя вдигна ръце и ги сложи на раменете му. За да не отиде твърде далеч, заби нокти в плътта му. Иначе щеше да потърси голата му кожа.

Ала усещането на стоманената му твърдост, топла като камък под слънцето, беше твърде изкусително — разтърсена от откритието си, тя отново заби нокти в плътта му и усети стягането на мускулите му.

В същия момент се втвърдиха и устните му. Целувката вече не беше жадна, а ненаситна. Той се притисна към нея и тя усети тежестта му, макар и не болезнено. Сетивата й се развълнуваха. Устните им се разделиха и тя задъхано пое въздух. Преди да отвори очи, той отново завладя устата й и атакува немилостиво сетивата й. В следващия миг ръката му се сключи около гърдата й.

Шокът от докосването, мекото плъзгане на дългите, фини пръсти — всичко това бе приглушено от плата на роклята й. Потресът й обаче не бе отслабен от нищо — той я прониза като светкавица, по вените й потече втечнен огън. Гърдата й набъбна под ръката му, зърното се втвърди и щръкна дръзко. Онория се опита да диша, но той все още държеше устата й в плен. В отчаянието си тя започна да диша с неговия дъх — и откри, че това е възможно.

Той продължи да милва гърдата й, да я мачка нежно и полуделите й сетива ликуваха. Разтопена от интимната милувка, тя усети как в центъра на тялото й се съсредоточава горещина — добре, че вече беше овладяла изкуството да диша по време на целувката. Внезапно престана да й се вие свят.

След време осъзна, че отново е способна да мисли. Сега знаеше какво изпитва, знаеше, че се наслаждава на тръпнещата възбуда и на трескавото очакване дълбоко в тялото си. Разпозна и желанието, което пулсираше във вените й — порива да отговаря на целувката му, да се притиска до коравото му тяло, да го изкушава, да го подканва, да прави всичко, което зависи от нея, за да го подтикне да изпълни болезнената празнота в нея.

Това знание я разтърси и шокира — и й даде силата да се изтръгне от целувката.

Девил усети отдръпването й. Меката плът в ръката му беше набъбнала и гореща, а зърното буквално крещеше за милувка. Въпреки това отдръпването й беше съвсем ясно — пролича в целувката, във внезапното нежелание да му отговаря. Той познаваше жените и знаеше, че дълбоко в нея бушува битка — тя се стремеше да се наложи над собствените си желания, над жаждата, която той бе събудил в тялото й.

Девил изруга безмълвно. Тази жена му причиняваше непоносима болка. Изкушението да отвори корсажа й и да помилва голата плът беше огромно. Така му се искаше да й покаже какво я очаква, колко прекрасни неща им предстоят. Обаче невинността й беше кръст, който той трябваше да носи — и съзнанието, че само той, никой друг, ще я посвети в изкуството на любовта, че той ще е единственият й любовник. Това съзнание беше достатъчно, за да го спре.

Тя не беше сухарка. Чувстваше се привлечена от него и му го показваше. Реакциите й го възбуждаха неимоверно много. Тя беше узряла за любов и много скоро щеше да стане негова жена. За нищо на света нямаше да я пусне да си отиде. Той вдигна глава и проследи как гъстите й ресници затрепкаха и постепенно разкриха все още замъглените от страст ясносиви очи. Погледна я твърдо и рече:

— Искам да те предупредя. Заклел съм се да направя четири неща.

Гласът му, предрезгавял от страст, натежал от мъката на отказа, трепереше. Онория примигна замаяно и Девил с мъка задържа хищната си усмивка.

— Искам да видя лицето ти, когато за първи път те доведа до върха. — Сведе глава и нежно плъзна устни върху нейните. — И при втория, и при третия път.

Отдръпна се, за да види реакцията й, и не остана излъган. Очите и се разшириха от изненада.

— До върха…

— Когато доведа разтопената жарава в тялото ти до експлозия.

— До експлозия?

— Ще видиш как избухва звезда. — Девил отново намери гърдата й и започна да я милва ритмично. Когато палецът му се плъзна по набъбналото зърно, тя се разтрепери. През цялото време погледът му остана впит в очите й. — Повярвай ми, много добре знам какво говоря.

Онория трепереше неудържимо.

— И — заключи Девил, като отново се наведе над устните й, за да й попречи да говори — четвъртата ми клетва: тя засяга окончателния връх.

Той вдигна глава и проследи как тя обмисля следващия ход. Накрая Онория се покашля и попита:

— Какво точно съдържа четвъртата ти клетва?

Чертите му се втвърдиха.

— Че през цялото време, докато прониквам в теб, докато ти ме приемаш в себе си, докато ми се отдаваш, ще наблюдавам лицето ти.

Онория не помръдваше. Струваше й огромни усилия да крие реакцията си. Пламъкът на страстта, желанието, което усещаше в самата си същност — всичко това беше толкова възбуждащо, че й отнемаше дъха. Внезапното познание за самата себе си и за това, което можеше да стане, я уплаши. И най-страшното беше, че тази перспектива не я ужасяваше. Но тя знаеше какво бъдеще си е избрала — и женитбата не беше част от него. Погледна го в очите и поклати глава.

— Всичко това няма да се случи. Няма да се омъжа за теб.

Отблъсна го и след кратко колебание той й разреши да стане. Обхвана брадичката й и попита строго.

— Защо не искаш?

Онория се освободи от ръката му и отговори с цялата си надменност.

— Имам си причини.

— И какви са те?

В погледа й светна раздразнение.

— Първо, че ти си такъв, какъвто си.

Лицето му помрачня.

— Какво трябва да означава това?

Онория се изправи и се олюля. Ръката му моментално се стрелна да я подкрепи. Когато и той стана, тя се наведе да вдигне одеялото.

— Ти си тиран. Непоправим завоевател, свикнал да получава всичко, което поиска. Но мен няма да получиш. — Сгъна грижливо одеялото и го тикна в ръцете му. — Аз нямам намерение да се омъжа, нито за теб, нито за когото и да било другиго.

Въпреки опасно мрачното му изражение тя не избягна погледа му.

— Защо не искаш?

Този път въпросът не звучеше толкова агресивно. Онория взе чадърчето си и се запъти към двуколката.

— Причините засягат само мен. Не е нужно да ти ги съобщавам.

Той беше херцог, а херцозите трябва да имат наследници. Щом стигна до колата, тя хвърли поглед назад. Той я следваше с кошницата и одеялото в ръце и лицето му изразяваше напрегнат размисъл. Когато спря пред нея, тя го погледна в очите.

— Няма да размисля. Моля те да ме разбереш.

Той я погледа известно време, кимна и прибра одеялото и кошницата в багажника. Отиде при нея, протегна дългите си ръце и я хвана през кръста. Стисна я здраво, но не я вдигна на седалката. Внезапно останала без дъх, Онория вдигна поглед и погледна в кристално ясните очи на дръзкия завоевател. Той задържа погледа й близо минута, преди да заяви:

— Попаднахме в задънена улица, Онория Прюдънс.

— О, така ли?

— Да — отговори той през стиснати зъби, — защото и аз нямам никакво намерение да размисля.

Без да каже нищо повече, Девил я сложи на седалката и седна до нея. Само след една минута бяха отново на пътя. Той отпусна юздите, остави конете да се движат, както си искат, и свежият вятър скоро охлади сгорещената му глава. Никога, никога не беше желал с такава сила да притежава нещо — някого. Съдбата доведе Онория на пътя му, за да я направи своя и да я задържи при себе си. Щеше да я има и да я направи своя жена. Край. Решението бе взето.

Тя бе казала, че има причини и не иска да му ги каже. Той беше длъжен да ги открие и да ги отстрани от пътя си. Защото иначе щеше да полудее.

9

— Да, моля? — Девил, който се бе задълбочил в сметководните книги, вдигна глава и погледна въпросително влезлия в библиотеката Уебстър.

— Чатъм тъкмо влезе в двора, ваша светлост. Господинът, когото сте поканили, чака в съответствие с вашите указания.

— Много добре. — Девил затвори книгата и стана. — Къде е мис Анстрътър-Уедърби?

— Доколкото знам, в розовата градина, ваша светлост.

— Отлично. — Девил се запъти към вратата. — Излизам, Уебстър. След около час ще се върна с нашия гост.

— Много добре, ваша светлост.

Девил излезе на двора и двама коняри се втурнаха към него.

— Ами… тази сутрин още не сме видели Мелтън, ваша светлост.

Девил извъртя очи.

— Разбрах, разбрах. Сам ще оседлая Сюлейман. Вие се погрижете за кафявия кон.

Когато изведе Сюлейман на двора, кафявият кон вече беше готов. Девил възседна Сюлейман, улови юздите на втория жребец и излезе от двора. Бяха минали шест дни, откакто Онория бе изпратила писмо на брат си.

Когато се изкачи на първото възвишение, херцогът видя на пътя спряла карета. Един от конярите му разговаряше с кочияша. Господинът, който пътуваше в каретата, бе слязъл и нетърпеливо се разхождаше напред-назад. Девил присви очи и препусна право към него.

Щом чу тропот на копита, господинът вдигна глава. Изпъна рамене, вдигна глава и вирна брадичка по начин, който Девил моментално позна. Той спря Сюлейман пред него, вдигна едната си вежда и попита с усмивка:

— Майкъл Анстрътър-Уедърби, ако не се лъжа?

Отговорът беше кратко кимване.

Майкъл Анстрътър-Уедърби беше на около двайсет и пет години, с атлетично тяло и също толкова самостоятелен и праволинеен като сестра си. Девил, свикнал да преценява хората с един поглед, бързо коригира представата си за своя бъдещ роднина. Самоувереността на Онория го бе накарала да предположи, че брат й не притежава същите качества като нея, че вероятно му липсват типичните черти на семейство Анстрътър-Уедърби. Обаче мъжът, който го гледаше открито, предизвикателно и с известен скептицизъм в сините очи, притежавате ясно изразена енергична брадичка. Девил се усмихна.

— Имаме да обсъдим някои неща. Предлагам да се качите на коня и да отидем някъде, където няма да ни смущават.

В първия момент Майкъл изглеждаше смаян, но после кимна.

— Великолепна идея. — Грабна юздите на кафявия кон и се метна на гърба му. — Ако ми гарантирате, че няма да ни смущават, ще сте първият, успял да ми осигури спокойствие.

Девил се засмя облекчено и насочи коня си към близкия хълм. Спря на най-високото място и се огледа доволно. Когато Майкъл спря до него, Девил започна направо:

— Нямам представа какво ви е писала Онория, затова ще започна от самото начало.

Майкъл кимна.

— Така е най-добре.

Устремил поглед в далечината, Девил описа първата си среща с Онория, без да пропусне нито една подробност, и завърши с настаняването й в семейното имение.

— И така — заключи той, — аз й предложих да се омъжи.

— За вас ли?

Девил вдигна вежди.

— А за кого другиго?

— Исках да съм сигурен. — Майкъл се ухили, но бързо стана отново сериозен. — Защо тогава сестра ми ме повика, за да я взема оттук и да я отведа в Хемпшир?

— Защото сестра ви е на мнение, че няма защо да се притеснява за доброто си име — отговори твърдо Девил. — Има намерение да стане втора Хестър Стенхоуп.

— Мили боже! — Майкъл изпрати отчаян поглед към небето. — Значи не се е отказала от идеята да замине за Африка?

— Благоволи да ми обясни, че най-съкровеното й желание е да язди камила в сянката на сфинкса, без съмнение преследвана от орда варварски вождове, които ще я продадат в робство на търговците, опустошаващи Брега на слоновата кост. Доколкото разбирам, тя жадува за приключения и смята, че може да ги преживее само в африканската пустиня.

Майкъл изохка страдалчески.

— Мислех, че е забравила детските си мечти. Надявах се, че в живота й е влязъл мъж, който ще й даде друга цел.

— Що се отнася до първото, боя се, че с увеличаване на възрастта сестра ви става все по-решителна — все пак е от семейство Анстрътър-Уедърби, а те са известни с ината си. Що се отнася до новата цел, мога да ви съобщя, че аз съм си поставил тази задача.

Майкъл вдигна глава.

— Тя съгласна ли е да се омъжи за вас?

— Още не. — Лицето на Девил потъмня. — Но ще се съгласи.

След кратко мълчание Майкъл попита многозначително:

— Без принуда?

— Естествено — отговори Девил, готов да избухне.

Майкъл го огледа изпитателно и лицето му се отпусна. Зарея поглед из полята и Девил изчака търпеливо, докато разговорът се поднови.

— Признавам, че бих се радвал да видя сестра си омъжена за добър човек, за някой с вашето положение. Нямам нищо против намерението ви да се ожените за нея и ще ви подкрепям, доколкото мога. Но няма да ви позволя да натрапите решението си на Онория.

Девил кимна с разбиране.

— Би трябвало да знаете, че сестра ви не е от жените, които позволяват да им натрапват каквото и да било.

— Щом смятате така… — Майкъл се усмихна многозначително. — Какво искате от мен?

— Убеден съм, че притежавам изкуството да убеждавам, но то няма да действа, ако съм далече от нея. Затова бих искал Онория да остане наблизо. — Даде знак на госта си да продължат ездата и смушка Сюлейман. Изчака Майкъл да се изравни с него и добави: — Ако Онория е решена да се върне с вас, трябва да измислим основателна причина да я спрем. Всъщност тя може ли да разполага със себе си?

— Докато навърши двайсет и пет години, е под моя закрила — отговори с усмивка Майкъл.

— Тогава вече имам план — отсече Девил.

Когато влязоха в двора, двамата вече се бяха сприятелили. Майкъл беше убеден, че своенравната му сестра най-сетне си е намерила майстора. Двамата слязоха от конете и се запътиха към къщата.

— Кажете ми — помоли Девил, докато се оглеждаше за възможни пречки, — защо Онория изпитва такъв страх от буря?

Майкъл трепна.

— Господи! Значи бурите все още я изнервят?

Девил смръщи чело.

— Твърде меко се изразихте.

— Всъщност не би трябвало да се учудвам — въздъхна Майкъл. — И с мен е същото.

— Каква е причината?

Майкъл очевидно беше решен да му каже цялата истина.

— Онория сигурно ви е казала, че родителите ни са загинали при злополука с каретата?

Девил кимна кратко.

— Да, че е станала катастрофа.

— Не е точно така. — Майкъл потърка чело. — Двамата с Онория не се страхувахме от бурите — до деня, когато родителите ни излязоха на разходка с другите двама.

— С другите двама? — Девил забави крачка.

Майкъл вдигна глава.

— Мег и Джими. Имахме братче и сестриче. — И когато Девил го изгледа смаяно, попита тихо: — Нима Онория не ви е казала за тях?

Девил поклати глава.

— Разкажете ми, моля ви.

Майкъл се загледа с невиждащ поглед в издигащата се пред тях къща.

— Денят беше прекрасен и татко реши да изведе мама на разходка. Мама беше много болна, но в момента беше горе-долу добре. Татко беше убеден, че чистият въздух ще й се отрази благоприятно. Взеха със себе си малките деца, а ние с Онория си останахме вкъщи, защото в каретата нямаше място за всички. Пък и си имахме домашни. И после, направо от нищото, се изви буря. Двамата много обичахме да гледаме как се надига бурята, как се трупат черни облаци. Качихме се в учебната стая, която е на последния етаж, за да виждаме по-добре.

Майкъл спря и скритом избърса очите си.

— От учебната стая се откриваше гледка към входната алея. Двамата стояхме до прозореца и гледахме навън. Даже насън не бихме си помислили… — Той преглътна. — Смеехме се и се шегувахме, вслушвахме се в гръмотевиците и чакахме светкавиците. И тогава точно над главите ни падна гръм. В същия миг видяхме каретата да завива по входната алея. Малките пищяха уплашено и се вкопчваха в мама. Конете бяха обезумели и татко едва успяваше да ги задържи. — Майкъл преглътна отново и пошепна: — И днес виждам сцената, сякаш се случва пред очите ми. Тогава удари мълнията.

— Каретата ли улучи? — попита глухо Девил.

Майкъл поклати глава.

— Удари грамадния стар бряст край пътя и той рухна. Ние видяхме, че дървото пада, но мама и татко не разбраха. — Той потрепери и обясни с пресекващ глас: — Аз затворих очи, но мисля, че Онория е видяла всичко.

Девил му остави малко време да се съвземе и попита:

— Всички ли загинаха?

— На място. — Майкъл сведе глава. — И днес чувам как цвилеха конете. Наложи се да ги застреляме.

— Спомнете си — помоли почти нежно Девил. — Как реагира Онория?

— Онория? — Майкъл примигна. — Когато отново отворих очи, тя стоеше до прозореца, напълно парализирана. После протегна ръце и направи крачка напред. Сграбчих я и я дръпнах назад. Тя се вкопчи в мен. — Споменът все още му причиняваше силна болка. — После се разплака. Няма да забравя плача й до края на живота си. Не се чуваше нито звук, но по лицето и се стичаха потоци сълзи. Болката й беше толкова дълбока, че не можеше даже да хълца. По дяволите! — почти извика Майкъл. — Никога няма да забравя колко безпомощен се чувствах, докато я гледах да плаче така.

Девил безмълвно стисна ръката му. След малко Майкъл се овладя, изпъна рамене и погледна бъдещия си зет в лицето.

— Това е. Животът трябваше да продължи. Онория загуби много повече от мен. — Когато двамата с Девил продължиха пътя си, Майкъл обясни: — Поради дългото боледуване на мама Онория беше много повече майка, отколкото сестра на братчето и сестричето ни. Когато ги загуби, имаше чувството, че е изгубила собствените си деца.

Девил мълча, докато влязоха в къщата. Спря за миг пред голямата врата, прочете надписа над входа и се обърна към Майкъл:

— Трябва ви нещо за пиене.

И той самият имаше нужда от питие. А после щеше да размисли.

Онория тъкмо слизаше с мрачно изражение по парадното стълбище, когато вратата се отвори и влезе брат й.

— Майкъл! — Лицето й грейна, тя се затича надолу и се хвърли в прегръдките му. — Чакам те от часове. — Отговори сърдечно на целувката му и обясни: — Видях да пристига карета и бях убедена, че си ти, но никой не дойде да ми съобщи. Вече бях започнала да се питам… — Тя млъкна, защото на входа се появи дълга сянка.

Майкъл погледна през рамо и обясни:

— Сейнт Ив беше така добър да ме посрещне и да ми обясни как стоят нещата.

— Наистина ли? Трябваше аз да ти кажа… — Когато погледът й потъна в дълбините на ясните зелени очи, тя трябваше да положи огромни усилия, за да не заскърца със зъби. — Колко мило от негова страна.

Девил беше наложил на лицето си невинно изражение, което изобщо не подхождаше на пиратската му физиономия.

— Много добре изглеждаш. — Майкъл попипа доволно светлосинята й предобедна рокля. — Не си потисната.

Онория се правеше, че не вижда Девил, че цялото й внимание е съсредоточено върху брат й, но веднага забеляза как той вдигна вежди и дори леко се изчерви. Вирна брадичка и хвана Майкъл подръка.

— Ела да те представя на вдовстващата херцогиня, а после ще направим малка разходка.

Тя също щеше да му обясни как стоят нещата. Но първо да изпълнят задълженията си към домакините.

Девил, естествено, тръгна след тях.

Когато влязоха, херцогинята вдигна поглед и лицето й засия. Остави гергефа и протегна ръка на новия гост.

— Мистър Анстрътър-Уедърби! Много съм щастлива най-сетне да се запозная с вас. Надявам се, че сте пътували добре?

— О, разбира се, мадам. — Майкъл се наведе над ръката й. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Чудесно! — Вдовстващата херцогиня кимна и го покани до себе си. — Моля, разположете се удобно и ще си побъбрим малко. — Тя хвърли поглед към сина си, който все още стърчеше до вратата, и нареди енергично: — Поръчай чай, Силвестър. Е, мистър Анстрътър-Уедърби, вие работите с Карлайл, доколкото знам? А как е милата Маргарет?

Онория се отпусна в едно кресло малко по-далеч от брат си и проследи как Майкъл, които според нея беше имунизиран срещу всяка форма на ласкателство, попадна под магията на вдовстващата херцогиня. Още по-обезпокояващо беше обстоятелството, че от време на време Майкъл и Девил си разменяха многозначителни погледи. Когато Уебстър сервира чая, Онория вече беше наясно, че Девил е успял да накара брат й да се съгласи с намеренията му. Тя се зае с дребните сандвичи, опитвайки се да не показва гнева си.

Веднага щом стана възможно, тя изтръгна брат си от вредното влияние на майката и сина и го изведе навън.

— Хайде да отидем до езерото — предложи тя и стисна ръката му. — Ще седнем на някоя пейка на брега, за да си поговорим на спокойствие.

— Къщата е невероятна — отбеляза Майкъл, докато вървяха през моравата. Онория седна на първата пейка, която й се изпречи на пътя. Майкъл постоя малко прав, загледан в лицето й, после се настани до нея. — Убеден съм, че ще живееш много добре тук.

Онория го погледна втренчено.

— Какво ти е надрънкал онзи дявол?

— Нищо особено — ухили се Майкъл. — Изложи ми само голите факти.

Онория въздъхна облекчено.

— В такъв случай би трябвало да ти е ясно, че е напълно излишно да разговаряме за женитбата ми с херцог Сейнт Ив.

Майкъл смръщи чело.

— Знаеш ли, аз не останах с това впечатление.

— О, така ли?

Краткото изречение прозвуча като предизвикателство. Майкъл се смути и помоли:

— Най-добре е да започнеш отначало.

Онория се бе подготвила грижливо и му разказа своята версия кратко и ясно. Майкъл я слушаше внимателно и от време на време кимаше.

— Въведе ме в къщата и ме представи на вдовстващата херцогиня — завърши тя и Майкъл отново кимна.

— И той ми каза същото.

Онория изпита чувството, че току-що е допуснала голяма грешка.

Майкъл се усмихна и взе ръката й.

— Онория, ти си неомъжена двайсет и четиригодишна дама от добро семейство и с безупречна репутация. В случая съм принуден да дам право на Сейнт Ив — ти наистина нямаш друг избор, освен да приемеше предложението му. Той се държи като истински джентълмен и няма в какво да го обвиним. Случилото се е такова, че изисква предписаната от етикета реакция.

— Не. — Тонът на Онория не търпеше противоречие. — Ти сериозно ли смяташ, че бих могла да имам щастлив брак с Девил Синстър?

Майкъл вдигна вежди.

— Лесно е да го повярвам. По-лесно от всичко друго.

— Майкъл! Той е тиран. Непоносимо арогантен деспот.

Майкъл вдигна рамене.

— Човек не може да има всичко, както обичаше да казва нашата майка.

Онория присви очи и след кратко мълчание заяви категорично:

— Не искам да се омъжа за Девил Синстър.

Майкъл пусна ръката й и се облегна назад.

— И какъв избор имаш според теб?

Онория изпита облекчение. Най-сетне можеха да обсъдят другите възможности.

— Искам да се върна в Хемпшир. Вече е твърде късно, за да си потърся друго място за тази година.

— Историята сигурно вече е стигнала до обществото, не разбираш ли? Никога вече няма да те вземат да обучаваш млади момичета. В това отношение Сейнт Ив е напълно прав: ако се омъжиш за него, хората ще говорят, защото завиждат, но ако не се омъжиш, приказките им ще бъдат злобни и ще те унищожат.

Онория вдигна рамене.

— Това не би било катастрофа. Както знаеш, аз не се интересувам от мнението на обществото.

— Права си. — След кратко колебание Майкъл добави: — Но би трябвало да се интересуваш от своето добро име и да пазиш паметта на родителите ни.

Онория се обърна бавно и го изгледа унищожително.

— Не беше нужно да казваш това.

— Съжалявам, но трябваше. — Майкъл й кимна със строго изражение. — Не можеш просто да забравиш коя си и че носиш отговорност за доброто име на семейството.

Онория потрепери. В момента се чувстваше като генерал, загубил и последния си съюзник.

— Разбрах — отвърна високомерно тя и се извърна настрана. — Ти искаш да се омъжа заради семейството. За да не опетня едно име, което никога не съм използвала.

— На първо място, искам да те видя омъжена, защото смятам, че това е най-доброто за теб. В Хемпшир нямаш бъдеще. Няма да намериш място, където да се чувстваш щастлива. Огледай се. — Широкият му жест обхвана величествената къща и просторния парк. — Тук ще бъдеш такава, каквато си те представяха мама и татко. Те имаха големи планове за теб, нали помниш?

Онория стисна устни.

— Не мога да живея според представите на духове.

— Не съм казал това. Просто се опитай да размислиш върху причините, които се крият зад техните представи. Те вече не са с нас, но причините си остават.

Онория не каза нищо, само мрачно се взря в преплетените си ръце. Майкъл се усмихна и продължи нежно:

— Знам, че ще ти прозвучи нахално, но аз познавам света по-добре от теб, затова съм сигурен, че пътят, който ти соча, е най-добрият.

Онория го прониза с мрачен поглед.

— Вече не съм дете!

— Не си — ухили се Майкъл. — Ако все още беше дете, изобщо нямаше да се стигне дотам. Затова — добави натъртено той, — опитай се по изключение да обуздаеш буйния си темперамент и ме послушай, преди да се заинатиш отново.

— Значи просто да те послушам? — изсъска Онория.

Майкъл кимна.

— Всъщност предложението е на Сейнт Ив. Аз ще ти кажа защо смятам, че би трябвало да се съгласиш.

Онория зяпна смаяно.

— Ти си говорил с него за мен?

Майкъл кимна с изражение на зрял мъж.

— Разбери, Онория, беше неизбежно. Той и аз трябваше да обсъдим случая. Ние с него се движим в обществото по-дълго време от теб и знаем какво значи да плуваш в тези води. За щастие Сейнт Ив разбира от тези неща и затова предложи нещо много разумно.

Онория не беше на себе си от гняв.

— Какво предложение? Нали става въпрос за женитба?

Майкъл въздъхна примирено.

— Предложението за женитба си остава и ще чака, докато ти вземеш решение. А актуалното му предложение се отнася до въпроса какво ще правим дотогава.

— О! — Онория разбра, че брат й започва да губи търпение, и това я изнерви. — Хайде, нека чуя предложението му.

Майкъл кимна и започна тържествено:

— Предвид скорошната смърт на братовчед му през следващите три месеца не може да има сватба. Вдовстващата херцогиня е длъжна да спази дванайсет седмици траур. Тъй като в момента не си заета като гувернантка, ти ще останеш при херцогинята, която ще те въведе в обществото като годеница на сина си. Така се постъпва обичайно при подобен случай, повярвай ми.

— Но аз не съм приела предложението!

— Не. В твоя специален случай майка му просто ще те вземе под крилото си. След няколко седмици ще заминете за Лондон и ще се представиш пред доброто общество. Така ще имаш възможност да опознаеш този кръг отблизо. Ако след три месеца все така не си готова да приемеш предложението на Сейнт Ив, ние ще приемем решението ти и ще се опитаме да ти предложим приемлива алтернатива.

Тонът му намекваше, че няма никакво намерение да търси алтернативи. Онория размишляваше трескаво.

— А как ще обясня оставането си при херцогиня Сейнт Ив?

— Нищо няма да обясняваш. Семейство Синстър и семейство Анстрътър-Уедърби не дават обяснения.

Онория го изгледа скептично.

— Хората ще говорят, нали знаеш?

— Хората ще разберат за какво става дума, но предвид активното участие на херцогинята ще чакат търпеливо да се появи обява за годеж и ще се държат в съответствие с това очакване. — Майкъл се намръщи леко и рече: — Искам да те предупредя: всички се съобразяват с нейна светлост.

Онория го погледна въпросително. Майкъл посочи къщата.

— Вярвам, че вече си разбрала: тя много обича да манипулира хората. И е дяволски умела.

— Вече се питах дали си го забелязал — засмя се Онория.

— Да, забелязах го, но няма смисъл да й се противопоставяме. Ти наричаш Сейнт Ив тиран — не се съмнявам, че е такъв, но какво от това? Висшето общество живее в страх от майка му: когато дари някого със симпатията си, хората се надпреварват да го ухажват. Тежко на нещастника, когото не е харесала! Никой няма да посмее да се изложи на нейния гняв, като пуска слухове за сина й и за дамата, от която се очаква да стане негова херцогиня. Никъде няма да си толкова сигурна, колкото под крилото на тази дама.

Онория беше надарена със здрав разум и не можеше да не се съгласи. Въпреки това скептицизмът не искаше да я напусне.

— Все още смятам, че ще е много по-просто да се върна с теб в Хемпшир и да се скрия, докато историята се забрави. Даже да не си намеря друго място като гувернантка, аз съм вече на двайсет и четири години и е време да се заема с осъществяването на плановете си да пътувам по света.

Майкъл въздъхна и извърна поглед.

— Ако се върнеш в Хемпшир, ще се наложи да повикаме леля Хети да живее при теб.

— Леля Хети? — повтори ужасено Онория. — Но тя ще ме подлуди само за седмица!

Майкъл смръщи чело.

— Тя е единствената ни жива роднина, а ти не можеш да живееш сама, особено ако историята за усамотението ти в горската къщичка с Девил Синстър вече е стигнала и до Хемпшир. Тогава ще те посещават куп любопитни.

Онория го изгледа мрачно и зарея замислен поглед отвъд езерото. Майкъл мълчеше стоически. Минутите минаваха. Онория се опитваше да подреди възможностите си. С изключение на предложението за женитба сегашната ситуация й харесваше. Нямаше никакво желание да се върне в Хемпшир, но до днес мислеше, че не може да остане в Самършам Плейс, докато Девил не се откаже от преследванията си.

Но с това дяволско предложение тиранът сам й бе отъпкал пътя. Можеше да остане в дома му цели три месеца, закриляна от майка му, пазена от посегателствата на мъжете, включително и от неговите, и да търси убийците на Толи. Освен това… за три месеца сигурно ще научи всичко, което трябва да знае за плътската наслада.

Оставаше само един въпрос: дали е достатъчно умна и достатъчно силна, за да не падне в някой от многобройните капани, които Девил със сигурност ще заложи по пътя й?

Онория изправи гръб и наложи на лицето си примирено изражение.

— Е, добре. — Обърна се към брат си и кимна. — Готова съм да живея три месеца под закрилата на вдовстващата херцогиня.

Майкъл се ухили доволно и Онория присви очи.

— Тогава аз ще се върна в Хемпшир и ще чакам.

Той стисна ръката й, помогна й да стане и двамата се запътиха към къщата.

Късно вечерта Онория седеше в салона и бродираше. Внезапно в скута й падна сянка. След като напразно се опита да раздели лазурносиньото и турскосиньото, тя вдигна глава и погледна право в очите на тирана. Той стоеше непосредствено пред нея с неразгадаемо изражение. След малко й протегна ръка.

— Ела да се поразходим, Онория Прюдънс.

Херцогинята, която седеше на дивана, упорито се правеше на глуха. Девил забеляза погледа й и се усмихна едва забележимо.

— Няма да те ухапя, уверявам те.

Онория бързо прецени аргументите за и против. Непременно трябваше да говори с него, докато Майкъл още им гостува, за да е сигурна в отправеното й предложение.

— Няма да отида в павилиона — отсече тя. Да, искаше да научи всичко за плътските радости, но само тя имаше право да определи условията.

Девил я удостои с най-прекрасната си пиратска усмивка.

— Само на терасата. Нямам намерение да отклонявам вниманието ти.

Тя го погледна недоверчиво.

— Давам ти думата си на Синстър.

Е, на това вече можеше да се разчита. Онория събра коприната в кошничката и я остави настрана. Подаде му ръка, той й помогна да стане и сложи ръката й върху своята. Вдовстващата херцогиня изглеждаше напълно погълната от своята бродерия и не чуваше и не виждаше нищо друго. Девил изведе Онория в тъмната нощ.

— Трябва да говоря с теб — започна тя веднага щом застанаха на терасата.

— И аз с теб.

Тя наклони глава с достойнство и зачака той да започне.

— Майкъл ме уведоми, че си готова да прекараш следващите три месеца под крилото на майка ми.

Онория се опря на парапета и пусна ръката му.

— Докато траурът свърши.

— А после ще станеш моя херцогиня.

Тя поклати глава.

— Не. Ще се върна в Хемпшир.

Последва дълго мълчание. Едва когато Онория се изнерви, Девил благоволи да заговори отново:

— Очевидно имаме проблем, Онория Прюдънс.

— По-скоро ти имаш проблем, ваша светлост.

В погледа му светна предупреждение.

— Може би — отвърна раздразнено. — Но не е ли по-удачно първо да се разберем какво ще правим през следващите три месеца, а после да мислим за бъдещето?

Онория надменно вдигна вежди.

— Вече знаеш, че дадох съгласие да остана при майка ти.

— И да обмислиш внимателно предложението ми за женитба.

Посланието беше недвусмислено. Това беше част от сделката, логичният й завършък — според него. Онория пое дълбоко въздух и кимна.

— Добре, ще обмисля много внимателно възможността да сключа брак с теб. Но още отсега искам да знаеш, че надали ще променя решението си.

— С други думи, ти си дяволски инат, а аз имам три месеца да променя решението ти.

Начинът, по който изрече тези думи, никак не й хареса.

— Аз не съм някоя вятърничава женичка. Нямам никакво намерение да се променям.

Зъбите му блеснаха. Пак тази пиратска усмивка.

— Още не знаеш на какво съм способен. Владея до съвършенство изкуството да убеждавам.

Онория вдигна рамене и вирна носле.

— Убеждавай ме, щом така си решил, но аз няма да се омъжа нито за теб, нито за някого другиго.

Отново настъпи мълчание, което късаше нервите й. Внезапно дългите му пръсти обхванаха брадичката й и повдигнаха лицето й към неговото. Въпреки мрака тя усети пронизващия му поглед.

— Известно е, че жените са изменчиви същества, Онория Прюдънс. — Пак този дълбок, тих, заплашителен глас. — Ти жена ли си, скъпа? И доколко? Искаш ли да проверя?

Онория се уплаши. Пръстите му се плъзнаха по чувствителната кожа под брадичката и тя се разтрепери от наслада. Струваше й огромни усилия да освободи брадичката си от хватката му. Все пак успя да събере остатъците от самообладанието си и заяви твърдо:

— Аз съм достатъчно умна, за да си поиграя с огъня, ваша светлост.

— О така ли? — усмихна се той. — Мислех, че търсиш приключения.

— Само когато аз определям условията.

— В такъв случай ще преговаряме, мила моя.

— Защо? — попита изненадано Онория, опитвайки се да изглежда равнодушна.

— Защото много скоро ще станеш моята херцогиня, затова.

Погледът, с който го наказа, съдържаше цялото й раздразнение и възмущение. Тя прихвана полите си, излезе от сянката му и тръгна покрай парапета.

— Аз те предупредих. Не смей след време да твърдиш, че не съм го направила. Няма да се омъжа за теб след три месеца. — Спря, завъртя се и го заплаши с пръст. — Аз не представлявам предизвикателство за теб. Не смей да гледаш на мен като на такова.

Той се изсмя като пират и негодник, чието място беше на сигурно разстояние от нея, на кораб в безбрежния океан. Смехът му — дълбок, заплашителен и абсолютно самоуверен — съдържаше обещание. Само след миг близостта му отново я обгърна.

— Ти си най-прекрасното предизвикателство в живота ми, Онория Прюдънс.

— Който язди бързо, често пада, ваша светлост.

— Аз ще те яздя още преди Коледа.

Неприличният намек я възмути, но тя не допусна да се забележи.

— Да не си мислиш, че ако ме прелъстиш, ще склоня да се омъжа за теб?

— Това е една от възможностите, които обмислям.

— Е, няма да успееш. — Онория се усмихна самоуверено. — Отдавна съм излязла от детската възраст и знам, че докато живея под твоя покрив и се намирам под закрилата на майка ти, няма да ме докоснеш.

Той я погледна втренчено и промърмори съвсем тихо:

— Ти пък какво разбираш от прелъстяване…

Онория вдигна вежди, отдалечи се от него и вдигна рамене.

— Няма да си първият, който се опитва.

— Може би, но ще съм първият, който ще постигне успех.

— Няма да успееш — отсече Онория и присви очи. — Знам, че няма да ме принудиш.

Странно, погледът му вече не беше така пронизващ, така обезпокояващ както до преди малко. Когато заговори, в гласа му звънна веселост:

— Имаш още много да учиш за изкуството на прелъстяването, Онория Прюдънс. Добре, че си имаш работа с майстор в това изкуство.

Онория отчаяно поклати глава. Е, поне го бе предупредила. Той беше толкова безсрамен, че заслужаваше да падне по лице. Да разбере, че не всички хора по света се подчиняват безпрекословно на желанията му.

Нощта беше хладна и тя се разтрепери. Девил веднага улови ръката й.

— Да се прибираме.

Онория застана пред него и видя как главата му се наклони. Извика тихо и се отдръпна назад. Удари се в каменния парапет и изохка. Той опря ръце от двете й страни и й препречи пътя за бягство. Задъхана, с лудо биещо сърце, тя го погледна унищожително.

— Обеща, че няма да хапеш.

Лицето му стана сериозно.

— Още не съм те хапал, но някой ден ще го направя. — Погледна я изпитателно и продължи: — След като ти беше толкова освежаващо открита, и аз ще постъпя като теб — за да ме разбереш правилно. — Сведе глава към нея и тя усети свръхчовешката сила на волята му. — Няма да позволя да забравиш коя си и за какво си определена. Няма да допусна да завършиш дните си като гувернантка или ексцентричка, която доставя материал за приказки в обществото.

Онория го гледаше изумено. Девил продължи със същия тон:

— Ти си родена и възпитана, за да заемеш място начело на обществото. Точно това ти се предлага. Имаш цели три месеца, за да свикнеш с новото си положение. Не си мисли, че можеш да избягаш от задълженията си.

Бледа и трепереща, Онория сведе глава и блъсна ръката му с все сила. Девил се изправи и й освободи път за бягство. След кратко колебание Онория отново вдигна глава към него и произнесе с каменно лице:

— Ти нямаш никакво право да определяш живота ми.

— Имам пълното право. — Погледът на Девил бе безмилостен. — Ще станеш това, за което си предопределена — моя жена.

Съдържанието, което влагаше в тази дума, я разтрепери. Макар че едва дишаше, тя се върна в салона с гордо вдигната глава и тихо шумолящи поли.

10

След три дни Девил стоеше в библиотеката и се взираше замислено към павилиона. На писалището зад него бяха натрупани отворени сметководни книги и поне десет писма, които изискваха неотложен отговор. Чакаше го още много работа.

Все още не бяха открили следите на убиеца, а нещо толкова просто като ухажването на бъдещата му невеста се оказваше дяволски сложно. Девил беше сигурен, че рано или късно ще намери убиеца на Толи. Също толкова сигурен беше, че Онория ще стане негова съпруга. Нищо не беше в състояние да разклати убеждението му, но вече не беше така уверен както в първите дни. Кой знае в какво състояние щеше да се намира в деня на сватбата…

Тази жена го подлудяваше! Какъв дявол го накара да изрази намеренията си така ясно и окончателно онази нощ на терасата? Постъпи като пълен глупак. Прояви се като жесток тиран. Но само при мисълта за Онория изпитваше диво желание да я завладее. Да я сграбчи и да я задържи завинаги.

За щастие инатът, решителността и гордостта й бяха забранили да побегне след надменното му обяснение. Майкъл си бе заминал за Хемпшир сам. Сега Онория се държеше високомерно, хладно и учтиво, но непоколебимо го държеше на разстояние.

Той вече знаеше всичко за миналото й и здравият човешки разум го съветваше да седне и да обмисли положението много внимателно. Само че здравият човешки разум нямаше никакъв шанс срещу дълбоко вкорененото убеждение, че Онория му принадлежи. Когато ставаше въпрос за нея, той се чувстваше като един от прадедите си, дошъл със Завоевателя, обсадил горещо желана крепост. Земите отдавна бяха спечелени, затова пък капитулацията й щеше да бъде най-прекрасната победа, извоювана досега.

Е, поне тя не можеше да твърди, че не я е предупредил.

Погледът му, все така устремен към павилиона, светна. Без да мисли повече, той се прехвърли през отворения прозорец.

Онория го видя да идва, но продължи да бродира невъзмутимо. Вземайки по две стъпала наведнъж, Девил влетя в павилиона. Едва тогава тя вдигна глава и го погледна. Той седна до нея. След кратко колебание Онория остави бродерията настрана.

— Каква вест донесе пратеникът от Чатърис?

Девил я гледаше мълчаливо. Онория започна да прибира копринените конци в кошничката.

— Видях го да влиза в двора.

Девил преглътна гнева си и поклати глава.

— Нищо. През Чатърис не е минал нито един ездач.

Май ще се наложи да обгради павилиона с висок жив плет. Тя бе избрала това място, за да се уединява, но той виждаше в това обстоятелство куп предимства.

Онория се намръщи.

— Значи никой не е наел кон от оборите в околността.

— Само Чарлз, който е минал през Кеймбридж.

— Има ли друг начин да се набави кон — може би в крайпътен хан или нещо подобно?

— Хората ми разпитаха във всички крайпътни заведения. Най-вероятно убиецът си е тръгнал със своя кон. Или е откраднал чужд, което не може да се изключи.

— Ти не каза ли, че това е по-скоро невероятно?

— Да, но не е невъзможно.

— Бурята започна малко след покушението. Не е ли трябвало да потърси някъде убежище?

— Братовчедите претърсиха всички кръчми и гостилници по пътя към Лондон. Никой не е търсил убежище в деня на бурята. Който и да е застрелял Толи, или е имал късмет, или е заличил следите си много грижливо.

— Ако е яздил свой кон, може да е дошъл от съвсем друга посока. Кой знае, може би е платен убиец.

Девил я изгледа отстрани и тихо въздъхна.

— Не прави нещата още по-сложни.

— Но съм права, нали? Исках още да те попитам…

Тя млъкна, за да отреже един конец, и в настъпилата тишина Девил разбра: искала е да го попита, преди да се превърне отново в тиран. Тя остави ножицата в кошничката и зададе въпроса си:

— Всички ли знаеха, че Толи често минава през гората?

— Не, не всички — отговори намръщено Девил. — Но това е нещо, което лесно може да се разбере.

Онория вдяна нов конец.

— Какво са открили братовчедите ти в Лондон?

— Нищо. Но аз съм убеден, че трябва да има нещо. Някаква следа, някъде… Никой не убива младите аристократи просто ей така на пътя…

Девил погледна към къщата и видя, че майка му върви по алеята към павилиона. Въздъхна и се изправи.

— Ах, ето къде си се скрил, Силвестър! — извика вдовстващата херцогиня, щом влезе в павилиона, и подаде бузата си за целувка. Девил изпълни мълчаливото нареждане и отговори раздразнено:

— Не се крия, маман.

— Правилно. Ти си твърде едър за тази къщичка. — Херцогинята го бутна към пейката. — Седни, ако обичаш. Не ми е приятно да ме гледаш отвисоко.

Тъй като тя моментално зае мястото до Онория, Девил нямаше друг изход, освен да приседне на перваза на прозореца. Майка му огледа критично бродерията на Онория и посочи едно място. Онория го огледа със смръщено чело, промърмори нещо неразбрано и посегна към ножицата.

Девил се възползва от случая и съобщи:

— Исках да говоря с теб, маман. Утре тръгвам за Лондон.

— За Лондон? — извикаха едновременно двете дами. Като по команда Онория и херцогинята вдигнаха глави и устремиха погледи към лицето му.

Девил вдигна рамене.

— Имам работа.

Онория погледна майка му. Майката погледна Онория. Когато възрастната дама отново се обърна към сина си, в челото й се бяха вдълбали загрижени бръчки.

— Знаеш ли, скъпи, отдавна си мисля, че и аз бих могла да замина за Лондон. След като вече имам за компаньонка прекрасната Онория, обществото няма да възрази.

Девил примигна смаяно.

— Ти си в траур, маман!

— И какво от това? — попита невинно херцогинята. — Като отида в Лондон, ще нося траурно облекло. По това време там и без това е сиво и мрачно.

— Според мен е редно да останеш тук още поне седмица-две — настоя Девил.

Вдовстващата херцогиня разпери ръце.

— И за какво? Да, знам, че още е рано за балове, но ние не отиваме в Лондон, за да се забавляваме, нали? Според мен е редно да представя Онория, макар че семейството носи траур. Онория не е засегната. Ще обсъдя проблема с леля ти Хорейша, но и тя като мен е убедена, че колкото по-рано лондончани се запознаят с Онория, толкова по-добре.

Девил хвърли бърз поглед към Онория и сребърният блясък в очите й го ядоса още повече.

— Чудесна идея, маман. Но Онория трябва да внимава да не настъпи по опашката някоя стара котка.

Майка му кимна небрежно.

— Няма нужда да даваш съвети на старата си майчица, момче. Ние с леля ти знаем точно какво трябва да направим. Няма да си позволяваме екстравагантности и няма да вдигаме излишен шум — нали така се казваше на английски? Всичко ще бъде в рамките на приличието. Не искам да се тревожиш. Виждам, че ставаш консервативен, затова бъди спокоен: няма да направим нищо, което да нарани чувствителната ти душа.

Девил загуби ума и дума.

— Знаеш ли, точно днес сутринта си мислех, че сега би трябвало да съм в Лондон при леля ти Луиза. Аз съм майката на рода, нали така. Мой дълг е да помагам на семейството. — Вдовстващата херцогиня удостои сина си с властен поглед. — Баща ти би искал така.

Този аргумент забраняваше всяко възражение — но и Девил нямаше намерение да възразява. С въздишка на измъчен мъж той разпери ръце.

— Щом наистина желаеш да заминеш за Лондон, маман, веднага ще дам съответните разпореждания. Ще тръгнем утре по обед и преди да падне нощта, ще сме в Лондон.

— Прекрасно! — Херцогинята се обърна въодушевено към Онория: — Най-добре веднага да си съберем багажа.

— С удоволствие.

Онория прибра бродерията в кошничката и хвърли бърз, триумфален поглед към Девил.

Той отстъпи настрани с безизразно лице и двете дами излязоха от павилиона. Едва когато се отдалечиха достатъчно, херцогът също слезе по стълбата и закрачи след тях, устремил доволен поглед към прекрасния гръб на Онория.

 

 

Сейнт Ив Хаус на Гросвенър Скуеър беше значително по-малка от Самършам Плейс, но достатъчно голяма, за да подслони цял батальон. За почуда на Онория в къщата цареше наистина военна атмосфера.

На път през входното антре Онория кимна на Слиго и от ново се учуди на странностите на Девил. Когато пристигнаха тук преди два дни, навън вече се здрачаваше. Какво беше смайването й, когато разбра, че тънкият, жилест Слиго с увисналите рамене изпълнява функцията на майордом. Мършавото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки и изразяваше тъга, костюмът със строга кройка беше от добър плат, но му стоеше ужасно. Винаги говореше рязко, сякаш все още се намира на плаца за обучение на млади войници.

Онория разпита вдовстващата херцогиня за Слиго и разбра, че е бил ординарец на Девил при Ватерло. Слиго беше сляпо предан на своя капитан и след разтурянето на полка просто го последвал. Девил го назначил за майордом на къщата в Лондон. Сега Слиго живееше в Сейнт Ив Хаус и надзираваше прислугата. Когато господарят му идваше в столицата, бившият ординарец се връщаше към старите си задължения — поне така предполагаше Онория.

Каретата на семейство Сейнт Ив, която отведе херцогинята и Онория на Брутън Стрийт, тъкмо бе завила зад ъгъла, когато Вейн Синстър стигна до Гросвенър Скуеър. С големи крачки, размахвайки бастунчето си, той изкачи парадното стълбище към дома на братовчед си. Тъкмо се накани да почука, когато вратата се отвори и Слиго изхвърча навън.

— О! Извинете, сър! — Слиго се притисна към стената. — Съжалявам, не ви видях.

— Няма нищо, Слиго — усмихна се Вейн.

— Заповед на капитана. Спешна поръчка. — Слиго се потупа по гърдите и Вейн чу шумолене на хартия. — Моля да ме извините, сър, но трябва да бързам.

Вейн го освободи с кратко кимване и Слиго хукна по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Само след минута беше на ъгъла, където чакаха файтони. Качи се в един и кочияшът шибна мършавия кон. Вейн поклати глава и се обърна към отворената врата. Там вече го чакаше Уебстър.

— Негова светлост е в библиотеката, сър. Доколкото знам, вече ви очаква. Да съобщя ли за вас?

— Не е нужно. — Вейн му връчи бастуна, шапката и ръкавиците и влезе в Светая светих на братовчед си. Едва затворил вратата зад гърба си, усети пронизващия поглед на Девил. Херцогът седеше в кожено кресло зад огромното писалище с отворено писмо в ръка.

— Ти си първият — ухили се Вейн. — И си нетърпелив.

— А ти не си ли?

Вейн вдигна вежди.

— До преди секунда не знаех, че не си научил нищо ново.

Гостът прекоси стаята и се настани в едно кресло пред писалището.

— Ти също нямаш какво да ми кажеш, така ли?

Вейн изкриви лице.

— С една дума — нищо.

Девил сгъна писмото и го остави настрана.

— Дано другите са разбрали нещо.

— Какви ги върши Слиго? — Когато Девил вдигна вежди, Вейн обясни с усмивка: — Едва не ме блъсна по стълбата, толкова бързаше.

Девил махна пренебрежително.

— Впрочем, успя ли да убедиш бъдещата херцогиня, че разследването на убийство не е приятно прекарване на времето за една дама?

— Не забравяй, че маман отива при модистката точно четиридесет и осем часа след пристигането си в града — ухили се самодоволно Девил.

— Значи още не си успял да заличиш изясняването на убийството от плановете на мис Анстрътър-Уедърби — установи делово Вейн и Девил се намръщи.

— В момента имам друга цел. Щом я постигна, ще се заема с плановете й.

— Бедната Онория Прюдънс — въздъхна Вейн. — Дали знае в каква каша се е забъркала?

— Ще разбере.

— Когато е твърде късно?

— Ами да.

На вратата се почука. В библиотеката влезе Ричард Синстър, наречен Скендъл, следван от Гейбриъл и Хари — или Демон, брата на Вейн. Едрите мъжки фигури изпълниха пространството и просторното помещение изведнъж стана тясно.

— Защо беше това забавяне? — попита Хари и се настани удобно на кожения диван. — Очаквах да бъда повикан още вчера.

— Девил първо трябва да се увери, че въздухът е чист — обясни Вейн, без да се притеснява от строгия поглед на братовчед си.

— Лусифър се извинява, но е възпрепятстван — съобщи Гейбриъл. — Чувствал се изтощен от усилията да разбере какви глупости е вършил Толи. За съжаление старанията му не са донесли никакви плодове.

Въпреки че всички бяха работили усърдно през последната седмица, никой не бе намерил дори най-малка следа. Никой не бе разбрал дали Толи е имал някакви проблеми. Девил изрази предположение, че Толи не е бил лично засегнат.

— Може би, без да подозира, се е натъкнал на нещо, което не е бивало да знае, и е станал заплаха за някого.

Гейбриъл кимна.

— Типично за Толи.

Хари кимна мрачно.

— Малкият глупак сигурно се е втурнал да събира доказателства, за да ти ги представи.

— А после да те помоли да уредиш проблема вместо него. — Ричард се опита да се усмихне, но не успя. — Това звучи много вероятно.

Устремил поглед към Ричард Девил промърмори:

— Дори само обстоятелството, че е тръгнал към мен, може да е довело до смъртта му.

Вейн кимна.

— Това е обяснението, че бе убит в Самършам.

— Да разпитаме още веднъж приятелите на Толи.

Девил разпредели задачите между Гейбриъл, Ричард и Хари.

— А аз какво ще правя? — попита намръщено Вейн. — Или си запазил за мен най-пикантния детайл?

— Ти ще изстискаш стария Мик.

— Стария Мик? — Вейн простена. — Този човек се налива без прекъсване.

— Ти издържаш на пиене най-дълго от всички нас, а някой все пак трябва да говори с него. Той беше близо до Толи и сигурно ще ти разкаже много неща.

Вейн изръмжа недоволно, но никой не му обърна внимание.

— След два дни ще се срещнем отново тук.

Девил стана. Гейбриъл, Ричард и Хари тръгнаха към вратата.

— Понякога имам впечатлението, че най-новият член на семейството ни няма никакво намерение да се подчинява на авторитета ти — отбеляза тихо Вейн, който вървеше последен.

Девил вдигна вежди.

— Ще се научи.

— Винаги казваш така. — На вратата Вейн се обърна още веднъж. — Нали знаеш поговорката: Пазете началото!

Девил го удостои с мрачен, но непоколебим поглед.

Вейн се изсмя тихо и затвори вратата на библиотеката.

Вече два последователни дни Онория влизаше в стаята за закуска с очарователна усмивка и облечена в нов утринен тоалет, ушит от най-добрата лондонска модистка. Девил не можеше да не я забележи, но само зелените светкавици в очите го издаваха. Иначе й кимаше с отсъстващ вид и веднага се скриваше зад вестника. Набързо приключваше закуската си, казваше довиждане и се затваряше в кабинета си.

Онория знаеше, че той има много работа, но не я приемаше като извинение за пренебрегването на личността й. Чувстваше се готова да влезе в бърлогата на лъва. За щастие той бе избрал за своя бърлога библиотеката и тя реши, че ще си потърси някаква книга. Сложи ръка върху бравата и спря в нерешителност. Отвътре не идваше нито звук. Тя се стегна, наложи на лицето си замечтана усмивка, отвори вратата и влезе.

Затвори, без да вдига поглед, обърна се и направи няколко крачки, преди да вдигне поглед към писалището.

— О! — Отвори широко очи и прошепна стъписано: — Съжалявам, не знаех…

Дяволският й домакин седеше зад огромното писалище и се занимаваше с кореспонденцията си. Слиго се беше разположил до прозореца и прелистваше някакви документи. И двамата мъже вдигнаха глави, но докато лицето на Слиго изрази уплаха, изражението на Девил остана неразгадаемо.

Онория хвърли изпълнен с копнеж поглед към етажерките с книги и се усмихна извинително.

— Не исках да преча. Моля за извинение.

Тя събра полите си и се завъртя грациозно. Девил я спря с небрежен жест.

— Ако търсиш забавление, обслужи се, моля!

Той посочи книгите, но тя не беше съвсем сигурна, че има предвид тях като забавление. Наклони грациозно глава и му отговори, както заслужаваше:

— Няма да ти преча.

Естествено, че му пречеше. Девил неспокойно зарови в писмата си. Проследи с ъгълчето на окото си как Онория претърсва етажерките с книги и от време на време изважда по някой том. Много му се искаше да разбере дали тя наистина си мисли, че го е заблудила.

Изминалите два дни бяха много трудни за него. Едва устояваше на поканата в погледа й. Това изискваше героични усилия, но вече беше спечелил много такива битки и знаеше колко е ценно, когато тя сама дойде при него. Съпротивата й започваше да отслабва и той очакваше с нарастващо нетърпение най-после да стигнат до същността на въпроса.

Взе перото, подписа няколко писма, подсуши ги с попивателната и ги остави настрана. Когато вдигна поглед, видя, че Онория го наблюдава. Тя побърза да се обърне, извади от етажерката дебел том за градинарство и го отвори. Беше ужасно нервна.

Когато забеляза какво чете, тя затвори книгата и я остави на мястото й. Отиде до следващата етажерка и извади друга, без изобщо да погледне заглавието. Девил въздъхна вътрешно, остави перото и стана. Нямаше никакво време — късно следобед щяха да дойдат братовчедите му. Заобиколи писалището и закрачи към вратата. Онория веднага усети близостта му и вдигна глава.

Девил взе книгата от ръцете й, затвори я и я остави на мястото й. Погледна в уплашените й очи и попита направо:

— Какво предпочиташ: разходка с кола в парка или пеша по площада?

Тя примигна, срещна погледа му и изпъна рамене.

— Разходка с кола в парка.

По това време там сигурно беше пълно с хора, но можеше да го разпита на спокойствие в затворената карета. Без да откъсва поглед от нея, Девил заповяда:

— Слиго, иди кажи да впрегнат кафявите коне.

— Тъй вярно, капитане, ваша светлост. — Слиго се стрелна към вратата.

Онория понечи да го последва, но погледът на Девил я спря. Очите му се отделиха от лицето и слязоха по тялото й, което предизвика незабавно изчервяване.

— Не би било зле да се преоблечеш, мила моя — изрече с бащински тон Девил. — Нали не искаме да настинеш.

— О, я стига, ваша светлост — отвърна небрежно Онория. — Ще ти отнема най-много половин час.

Тя побягна с развени поли. Въпреки всички усилия да се забави, слезе в залата само след десет минути. За нейно облекчение дяволът се въздържа от коментар и я удостои само с поглед, който беше твърде небрежен за нейния вкус. Затова вирна носле и с недоволен вид му позволи да я изведе навън.

Девил я вдигна на седалката. Вече бяха влезли през портата на парка и се движеха бавно по входната алея след десетки други карета, когато тя забеляза, че отзад стои лакей. Вгледа се по-внимателно и позна Слиго.

Девил забеляза изненадата й.

— Сигурно си безкрайно облекчена да разбереш, че се старая да спазвам всички обществени правила.

— Не преувеличаваш ли малко? — попита сърдито Онория.

— Нека присъствието му не намалява въодушевлението ти, Онория Прюдънс — отвърна той с бегъл поглед отстрани. — Слиго е почти глух.

Онория погледна назад и се увери, че Девил има право: макар че господарят му говореше високо, лицето на Слиго оставаше напълно неподвижно. Доволна, тя пое дъх и започна:

— В такъв случай…

— Вдясно от нас виждаш контеса Тонбридж, една от най-близките приятелки на маман.

Онория се усмихна на величествената дама, която я огледа обстойно с лорнета си, преди да кимне милостиво. След като отговори на поздрава, тя поде отново:

— Какво?

— Пред нас е лейди Хейвлок. Боже, май носи тюрбан!

— Казва се барета — засмя се Онория. — Обаче…

— А в онзи ландауер седят лейди Бингъм и лейди Карстеърс.

Онория установи, че никак не е лесно да се усмихваш със стиснати зъби. Възпитанието обаче й диктуваше прилично държание и добри маниери, даже при такива ужасни обстоятелства. Изглеждаше спокойна и ведра, усмихваше се учтиво, но равнодушно и почти не забелязваше кой я удостоява с внимание. Не се впечатли дори от появата на първата градска красавица, както обикновено в яркозелен тоалет. Вниманието й беше изцяло погълнато от негодника, седнал до нея.

Май трябваше да избере разходка по Гросвенър Скуеър. След първите три срещи Онория осъзна с какъв интерес я наблюдаваха. Погледите на дамите, на чиито поздрави отговаряше, бяха многозначителни, фактът, че седеше до Девил, разкриваше много тайни, но нито една от тях не беше в нейна полза. Докато поздравяваше сияещата лейди Сафтън, тя попита:

— Кога за последен път си излизал на разходка в парка с дама?

— Не се разхождам с дами в парка.

— Какво? — Онория се обърна към него с разширени от изненада очи. — Да не би да твърдиш, че си женомразец?

Девил се изсмя тихо.

— Помисли малко, Онория Прюдънс, и ще разбереш, че излизането ти в парка с мен е твърдо заявяване на намерения — нещо, което досега не съм позволявал на никоя неомъжена дама… а омъжената не би си позволила да го направи.

В този момент лейди Чатъл обсеби вниманието им. Когато най-сетне се отърваха от лапите й, Онория кипеше от гняв.

— А как стои въпросът с мен?

— Ти си друго. Ти ще станеш моя жена.

Бунт в парка? Немислимо! Онория кипеше от гняв, но външно, остана напълно спокойна. Очите й святкаха, но това беше видимо само за Девил, който й отговори с равнодушен поглед и посвети вниманието си на конете.

Онория се взря в красиво изрязания му профил и въздъхна. После устреми поглед напред, където се бе образувала опашка. Девил се нареди в редицата и тя реши да се възползва от шанса и да го разпита.

— Какво стана? Има ли нещо ново около смъртта на Толи? Какви са новините от братовчедите ти?

Девил вдигна вежди.

— Чух, че…

Онория зачака със затаен дъх.

— Леля Хорейша възнамерява да даде бал след седмица — обясни невинно той. — За да обяви, че семейството отново пребивава в града, така да се каже. Дотогава ни е наредено да се въздържаме. Позволено е само да излизаме в парка и други подобни безобидни забавления. По-късно…

Онория трябваше да изслуша дълъг списък с предстоящи развлечения — все типични, предпочитани от висшето общество.

Тя седеше изправена, с безизразно лице, и мълчеше. Едва когато той привърши със списъка, обърна глава и рече просто:

— Постъпваш непочтено.

Лицето му се затвори.

— Такъв е животът.

— Може би — отвърна отвисоко Онория. — Но е крайно време да променим живота си.

Девил не отговори. Само плесна с юздите и насочи конете назад по същия път, по който бяха дошли.

Онория се взираше във върховете на дърветата и за малко да пропусне господина, който вървеше по успоредната алея. Той вдигна бастунчето си и им махна.

Девил веднага спря конете.

— Добър ден, Чарлз.

Чарлз Синстър сведе глава.

— Силвестър. — После се поклони в посока към Онория. — Мис Анстрътър-Уедърби.

Онория устоя на порива да извърне глава и кимна.

— Сър. Ще позволите ли да се осведомя как е семейството ви?

Чарлз носеше на ръкава си обичайната траурна лента и тя изглеждаше като чужда върху кафявия му жакет. Девил също носеше такава лента, но тя не правеше впечатление върху черния му жакет. Онория се наведе и подаде ръка на Чарлз.

— Отскоро сме в града и още не съм имала възможност да видя брат ви и сестрите ви.

— Те са… — Чарлз се поколеба. — Ами… Още се възстановяват от шока. Как сте, мис Анстрътър-Уедърби? Честно казано, изненадан съм да ви видя в града. Нали имахте други планове?

Онория се усмихна загадъчно.

— О, да. Това тук… — тя направи широк жест — … е само временно. Дадох съгласието си да прекарам три месеца с вдовстващата херцогиня. След това започвам приготовления за дълго пътешествие. Сигурно ще остана в Африка няколко години. Там има какво да се види.

— О, така ли? — Чарлз се усмихна незаинтересовано. — Доколкото знам, в момента в музея има африканска изложба. Ако Силвестър е твърде зает, за да ви придружи, моля, обърнете се към мен. Както веднъж вече ви уверих, аз съм по всяко време на ваше разположение.

Онория кимна като кралица.

Чарлз обеща да предаде поздравите й на семейството и се отдалечи. Девил плесна с юздите.

— Онория Прюдънс, ти си в състояние да вбесиш и светец!

— Ти обаче не си светец — отговори с измамна кротост тя, без да обръща внимание на раздразнението в гласа му.

— А ти никога не го забравяй.

Онория потръпна, макар да не знаеше от какво, и се загледа напред.

Минаха още веднъж покрай десетките спрели карети с дами от висшето общество и Девил най-сетне излезе от парка. Когато стигнаха до Гросвенър Скуеър, Онория отново мислеше за целта, която си беше поставила за този ден. Цел, която все още не беше постигната.

Отвориха им вратата и Девил пропусна Онория да влезе. В антрето стояха Уебстър и Лусифър.

— Подранил си.

Онория се учуди на укора в гласа на Девил. Лусифър също се изненада, но се усмихна очарователно и се наведе над ръката на дамата. Когато отново се изправи, погледна с усмивка Девил и обясни:

— Идвам рано, за да се извиня за предишното си отсъствие.

Предишно отсъствие? Онория погледна въпросително Девил, но изражението му не издаваше нищо.

— Извинявай, скъпа, но ни чака работа.

О, работа значи? Онория се опита да намери начин да остане при тях, но не й хрумна нищо подходящо. Затова им кимна учтиво и тръгна към стаята си.

— Не ми е приятно да го кажа, но не сме се придвижили нито крачка напред. Лично аз съм уморен от безкрайните несполуки.

Думите на Гейбриъл бяха последвани от одобрително ръмжене. Шестимата братовчеди, събрани в библиотеката, се спогледаха недоволно.

— Аз пък — взе думата Вейн, — имам да съобщя за нов провал. Както изглежда, старият Мик, дългогодишен служител на семейството, е напуснал нашата благословена страна.

Хари го изгледа смръщено.

— Мик си е заминал?

— Така ми каза Чарлз. — Вейн издуха несъществуваща прашинка от коляното си. — Отидох в жилището на Толи и установих, че има нов наемател. Хазаинът, който живее на партера, ме уведоми, че Чарлз бил там в деня след погребението на Толи. Никой не се сетил да уведоми стария Мик за смъртта на момчето и той бил потресен, както можеше да се очаква.

Ричард изсвири през зъби.

— По дяволите! Мик беше част от семейството. Душата си даваше за Толи.

Вейн кимна съкрушено.

— Аз си мислех, че Чарлз ще уведоми стария Мик и даже ще го доведе на погребението, но той явно не го е направил. Доколкото разбрах, разиграла се грозна сцена. Хазаинът казва, че Мик изскочил от къщата с гневни ругатни. Чарлз пък твърди, че Мик бил покрусен от смъртта на Толи и незабавно напуснал Лондон, за да се приюти при семейството си в Ирландия.

Хари скочи.

— Как е фамилното име на Мик?

— О’Шонеси — отговори Ричард.

— Знаем ли къде живее семейството му? — попита Девил.

Вейн поклати глава. Хари се отпусна в креслото си.

— Следващата седмица заминавам за Ирландия. Ще огледам няколко кобили за разплод. Ще се опитам да открия стария Мик.

— Направи го — кимна Девил. Лицето му помрачня още повече. — И когато го намериш, попитай го дали Чарлз се е погрижил добре за него. Ако не е, вземи обичайните мерки и ми изпрати сметката.

Хари кимна с готовност.

— Случайно узнах — продължи Вейн, — че Холтроп, слугата на Чарлз, също е заминал, обаче за Америка.

— Америка? — Този път скочи Лусифър.

— Холтроп спестил достатъчно пари, за да посети сестра си, която живее там. Когато Чарлз се върнал от Самършам, Холтроп вече бил заминал. Новият му слуга се казва Смитс и е по-безличен дори и от Слиго.

Хари изпухтя презрително.

— Значи е подходящ за Чарлз.

— Къде ще търсим сега? — попита с въздишка Лусифър.

— Нещо сме пропуснали, но какво? — прошепна като на себе си Девил.

— Даже дяволът не знае какво е — отговори с цинична усмивка Вейн.

— Прав си — кимна Девил. — Така изглежда, но ако Толи случайно се е натъкнал на скандална или незаконна тайна на неизвестна нам личност, ние сме длъжни да положим усилия, за да я открием. Щом той е разбрал, ще разберем и ние.

— Каква е тайната и чия е — допълни сърдито Гейбриъл.

— Може да е какво ли не — рече Лусифър. — Толи може да е чул тайната на улицата или от някоя глупачка, с която е танцувал.

— Затова ще хвърлим мрежите много, много нашироко. Каквато и да е тайната, тя е някъде тук и ние сме длъжни да я изтеглим на сушата.

Девил измери с поглед недоволните, но все така решителни лица на братовчедите си.

— Нямаме друг избор. Ще продължим да търсим, докато открием следа.

— Прав си — кимна Гейбриъл и стана. Усмихна се на братовчед си и заяви: — Никой от нас няма да те изостави.

Другите кимнаха й също се наканиха да си вървят. Девил ги изпрати до вратата и щом остана сам, се обърна към иконома:

— Уебстър…

— Мисля, че мис Анстрътър-Уедърби е в горния салон, ваша светлост.

Девил кимна и бързо изкачи стълбата. Неуспехът на разследването го притесняваше повече, отколкото беше готов да признае, но желанието на Онория да участва в лова направо го ужасяваше. И без това допълнително усложнение щеше да му е много трудно да я склони към брак.

Щом стигна горе, той отвори безшумно вратата към салона. Онория крачеше напред-назад и не го чу да влиза, защото вбесено си мърмореше нещо. Девил чу съвсем ясно „нечестен“ и „дяволски упорит“.

Онория вдигна глава — и извика стреснато. Девил я хвана за лактите и я притегли към себе си. Задъхана, с лудо биещо сърце, тя го отблъсна. Той я пусна незабавно, но треперенето й не престана. Днес всичко я гневеше й сега бе дошъл моментът да излее гнева си. Опря ръце на хълбоците и очите й светнаха опасно.

— Никога повече не го прави! — Приглади назад къдриците си и попита ядно: — Не са ли те учили, че е крайно невъзпитано да се промъкваш незабелязано?

— Не съм се промъкнал — отговори спокойно Девил. — Ти не ме чу, защото беше твърде заета да говориш на завесите.

Онория примигна. Твърде късно се сети, че трябва да бъде предпазлива.

— Сега съм тук — продължи със същия тон Девил. — Защо не ми кажеш всичко, което се е насъбрало в сърцето ти? — Подканата съвсем не прозвуча окуражително. — Или предпочиташ да чуеш какво са казали братовчедите ми?

В сърцето на Онория се беше насъбрал толкова много гняв, че ей сега щеше да се пръсне. Онова, което й каза Девил, звучеше като „или — или“. Ако произнесе тирадата, подготвена грижливо през последния час, няма да научи нещо ново около смъртта на Толи. Главата й се пръскаше.

— Е, добре… Разкажи какво са научили братовчедите ти.

Девил й посочи дивана, изчака я да седне и се отпусна в другия ъгъл.

— За съжаление въпреки положените усилия не открихме нищо. Нищичко. Все още нямаме и най-малката следа. Не знаем защо Толи толкова е бързал да дойде в Самършам.

— Нищо? — Онория потърси истината в спокойния му поглед. — Къде търсихте и какво?

Девил й разказа какво бяха говорили долу в библиотеката. Тя запомни в подробности кой от братовчедите му какви способности има и в каква посока върви разследването. Беше убедена, че не я лъже, но се питаше дали й казва цялата истина. Попита го няколко пъти за едно и също, но не установи противоречия.

— И какво сега?

Долу прозвуча гонгът за вечеря.

— Сега — рече той, изправи се гъвкаво и протегна ръце към нея — ще продължим да търсим. Вече знаеш, че търсим чужда тайна. Докато нямаме следа, по която да тръгнем, ще се ослушваме навсякъде.

Онория не беше толкова сигурна. Стана и се изправи пред него.

— Може би…

Девил сложи един пръст под брадичката й и вдигна лицето й към своето.

— Ще те държа в течение, Онория Прюдънс.

11

Откакто семейството пребиваваше в Лондон, чукчето на входната врата беше обвито в черен креп. По заповед на вдовстващата херцогиня тази сутрин свалиха траурната лента. Бяха прекарали съвсем тихо първата седмица в столицата, но от смъртта на Толи минаха три седмици и според лелите периодът на дълбок траур трябваше да приключи. Още три седмици щяха да носят черно, а следващите шест седмици бяха на така наречения умерен траур.

По случай края на дълбокия траур Силия, най-младата леля на Толи, даде малък следобеден прием, на който поканиха и Онория. Тя прие с удоволствие и непрекъснато обикаляше гостите с надеждата да чуе нещо полезно. За съжаление излизаше за първи път в общество и твърде много гости горяха от желание да разговарят с нея.

— Онория — повика я Силия, подаде й чинийка със сладкиши и й посочи един диван в другия край на салона. — Не ми е приятно да ви моля, но знам, че ще се справите. — Усмихна се съзаклятнически и обясни: — Лейди Осбалдстоун е истински боен кон. Ако седна при нея, ще ме върже за дивана и няма да ме пусне преди полунощ. Но ако никой член на семейството не отиде да задоволи любопитството й, ще се нахвърли върху Луиза. Дайте ми чашата си.

Освободена от празната чаша за чай, Онория погледна нерешително чинията със сладкиши. Беше готова да възрази, че не е член на семейството, но Силия й кимна окуражително и изчезна в навалицата. Онория въздъхна примирено и се запъти към лейди Осбалдстоун.

Дамата я посрещна с неподвижния поглед на хищна птица.

— Крайно време беше. — Костелива ръка се стрелна и грабна една пастичка. — Е, мис? — попита тя, без да откъсва поглед от Онория. А когато получи в отговор само безизразно учтив поглед, изпухтя раздразнено: — Няма ли поне да седнете? Ако гледам все нагоре, вратът ми ще се схване. Обзалагам се, че онзи дявол Сейнт Ив ви взема заради височината ви. Да, сигурна съм, че е така.

Думите бяха придружени от многозначителен поглед и Онория едва се въздържа да не помоли за по-ясно обяснение. Вместо това обаче приседна в другия край на дивана, както изискваха правилата, и подаде чинията на лейди Осбалдстоун.

Докато си хапваше сладко, достойната дама оглеждаше Онория от глава до пети, без изобщо да се притеснява.

— Не сте като днешните красавици… да, доста нетрадиционна, при това Анстрътър-Уедърби. Какво казва дядо ви за тази връзка, мис?

— Нямам представа — отговори спокойно Онория. — Но ще си позволя да отбележа, че някой ви е заблудил, мадам. Аз няма да се омъжа за никого.

Лейди Осбалдстоун примигна слисано.

— Даже за Сейнт Ив?

— В никакъв случай за Сейнт Ив. — Онория си избра най-малката пастичка от чинията и започна да яде.

Отговорът й дойде като гръм от ясно небе за дамата. В продължение на цяла минута тя гледаше Онория с неподвижните си птичи очи, после се усмихна широко и даже изграчи развеселено.

— Виждам, че сте подходяща за Девил. Най-подходящата. Няма друга като вас. Продължавайте в същия дух, мис, и Девил Синстър много скоро ще падне в краката ви.

Онория я погледна и с добре изиграно равнодушие заяви:

— Негова светлост Сейнт Ив изобщо не ме интересува.

— Охо! — Лейди Осбалдстоун заби костеливия си показалец в ръката й. — Но негова светлост се интересува от вас, нали?

Онория много искаше да излъже, но не можа. Лейди Осбалдстоун се ухили още по-широко.

— Познах, нали, момиче? Внимавайте интересът му да не отслабне. Никога не му позволявайте да мисли, че може да бъде сигурен във вас. Мъжете като него обичат само жени, които са завоювали с много труд.

Онория въздъхна измъчено.

— Наистина няма да се омъжа за него.

Лейди Осбалдстоун я погледна втренчено и изведнъж стана плашещо делова.

— Чуйте ме, момиче — вие нямате избор. Не! — Тя заплаши Онория с костеливите си пръсти. — Не се вълнувайте и не ми показвайте високомерната си брадичка на Анстрътър-Уедърби. Никой не може да избяга от съдбата си. Девил Синстър заяви пред цялото общество, че ви иска, и ще ви получи. И ако съм преценила правилно вашата брадичка, бракът с вас ще му се отрази много добре. Освен това той е много опитен и не би ухажвал жена, която не отговаря на чувствата му — макар че вие, разбира се, отричате.

Дамата отново я огледа безпардонно и заключи:

— Ако не реагирате на прелъстителското му изкуство, значи сте умряла — а на мен ми изглеждате съвсем жива.

Онория се изчерви и лейди Осбалдстоун кимна доволно.

— Майка ви е мъртва, баба ви също, затова аз ще ви посъветвам като баба. Приемете съдбата си. Омъжете се за дявола и се постарайте да направите брака си поносим. Той е един красив безсрамник, но в сърцето си е добър. Вие сте силна жена — точно такава му трябва. Все едно какво мислите вие, в този случай дяволът по изключение има право. Синстърови имат нужда от хора като вас, колкото и странно да звучи. Прекрасно е, че една Анстрътър-Уедърби ще стане Синстър. Съдбата ви е поставила точно там, където ви е мястото.

Тя се наведе към Онория и я погледна дълбоко в очите.

— Помислете си само: какво ще стане, ако вие не го вземете? Ще се ожени за някоя глупачка с повече коса, отколкото ум. Толкова ли го мразите, та искате да го обречете на такава съдба? Какво е бракът без страст?

Онория престана да диша. Овладя се едва когато чу весел смях и шумолене на коприна.

— Ето къде сте, Джоузефин! Добре, че дойдох навреме, за да спася бедната мис Анстрътър-Уедърби. Няма ли най-сетне да престанете с вашите разпити!

Лейди Осбалдстоун престана да обръща внимание на Онория и се обърна към новодошлата.

— Добър ден, Емили. Не съм разпитвала мис Анстрътър-Уедърби. Само й дадох добри съвети, защото съм стара и опитна. — Тя даде знак на Онория да изчезва. — Хайде, вървете, мила — и не забравяйте какво ви казах. И си вземете сладкишите, че ще надебелея.

Потресена, с каменно изражение, Онория направи реверанс пред Емили, лейди Купър, вдигна глава и се изгуби в навалицата. За съжаление нямаше време да размисли. Десетки дами я дебнеха, за да я разпитват за връзката й с херцог Сейнт Ив.

— Ходихте ли вече на разходка в Ричмънд със Сейнт Ив? По това време на годината дърветата са прекрасни.

— Къде ще прекарате празниците, скъпа?

Избягването на подобни въпроси изискваше такт и сръчност. Онория, все още под влияние на казаното от лейди Осбалдстоун, полагаше много усилия, за да не се изложи пред обществото. Когато откри зад една палма Аманда и Амелия, въздъхна облекчено и се скри при тях. Като видяха чинията със сладкиши, момичетата й отправиха умолителни погледи и тя побърза да се освободи от досадния товар.

Докато те си хапваха, Онория ги оглеждаше изпитателно.

— Как сте, момичета?

Двете вдигнаха погледи и тя не откри в очите им нито следа от болка. След кратък размисъл Аманда отговори:

— Съвсем добре… да, мисля, че сме добре.

— На вечеря винаги го очакваме да дойде… както обикновено. — Амелия обра трохичките от сладкишите.

— Той се смееше и се шегуваше с нас — подкрепи я Аманда. — Така беше и последната вечер.

Онория наостри уши.

— Коя последна вечер?

— Преди да го застрелят.

Онория примигна.

— Искаш да кажеш, че вечерта, преди да го застрелят, Толи е вечерял с вас вкъщи?

Аманда кимна.

— Беше в блестящо настроение — както винаги. Поигра на пръчици с малките, а по-късно, след вечеря, всички заедно играхме карти. Толкова се забавлявахме…

— Но това е… — Онория побърза да се поправи. — Искам да кажа, че е много хубаво, дето сте останали с приятни спомени от Толи.

— Да, хубаво е — кимна замислено Аманда. След малко погледна Онория и попита направо: — Кога ще се омъжите за Девил?

Въпросът я улучи като изстрел в гърдите. Момичетата я гледаха с невинни сини очи, изпълнени с очакване. Онория се покашля и каза първото, което й дойде на ума:

— Още не сме решили.

— О! — извикаха в един глас близначките и се усмихнаха одобрително.

Онория грабна чинията и отиде да я остави на бюфета. Лейди Осбалдстоун, сега и близначките… Кой още ще се опита да раздруса увереността й тази вечер? Отговорът дойде само след минута.

— Е, как се справяте с приемането в клана?

Онория се обърна стреснато и срещна изпълнения с болка поглед на лейди Луиза Синстър. Майката на Толи се усмихна.

— Веднага ще ви кажа, че се изисква време, за да свикнете.

Онория пое дълбоко въздух и след кратко колебание, окуражена от доброжелателността, която четеше в очите на лейди Луиза, обясни бързо:

— Не е това. В действителност аз не съм дала съгласие за брак с Девил, само изявих готовност да обмисля предложението му. — С жест, който обхващаше целия салон, тя добави: — Чувствам се като измамница.

За нейно облекчение Луиза не се засмя и не отхвърли за бележката й с пренебрежение. Само я погледна изпитателно и сложи ръка на рамото й.

— Още не сте сигурна, нали?

— Точно така — отговори шепнешком Онория и след кратко мълчание добави: — Мислех, че съм сигурна. — Това беше истината и прозрението я разтърси. Какво бяха направили с нея — той и неговият клан? Нали искаше да отиде в Африка?

— Съвсем нормално е да се колебаете. — Луиза говореше успокоително, без следа от снизходителност. — Особено в такъв случай, където от решението ви зависи толкова много. — Тя се усмихна и обясни: — И с мен беше същото. Артър беше готов да сложи в краката ми сърцето си и всичко, което върви с него. Изборът беше мой. — Споменът я вълнуваше и днес. — Лесно е да вземеш решение, когато никой, освен теб не е засегнат от него, но когато в ръцете ти са съдбите на много хора, съвсем естествено си задаваш въпроси. Особено когато господинът, за когото става дума, се казва Синстър. — Усмивката й стана още по-широка. — И най-вече ако се казва Девил Синстър.

— Той е тиран — заяви горчиво Онория.

Луиза избухна в тих смях.

— Не мога да ви възразя. Всички Синстърови са с диктаторски наклонности, но Девил е върховният диктатор.

Онория се покашля смутено.

— Той е непреклонен. Свикнал е винаги да налага волята си.

— Поговорете с Хелена. Тя ще ви разкаже истории, от които ще ви се изправят косите.

Онория я погледна стъписано.

— Мислех, че искате да ми помогнете!

Луиза отново се засмя.

— Това и правя. Не мислете, че съм сляпа за грешките на Девил. В семейството няма нито една съпруга, която да не се е сблъсквала с този проблем. Но мъж, който е винаги до теб, за да отнеме товара от раменете ти и да го сложи върху своите, който обича семейството си повече от всичко на света и го закриля, е най-ценното нещо на света. Девил е водачът на ордата, но, повярвайте ми, щом му родите син или дъщеря, ще прекарва вечерите си доволен и щастлив в Кембриджшир и ще си играе с детето си.

Онория я гледаше смаяно. Ордата на Девил? Доволен баща?

— О! — Луиза се огледа дали някой не ги подслушва и обясни: — Те си мислят, че ние не знаем нищо за ордата, но всички джентълмени в града ги наричат така. Някой шегаджия пусна думата „орда“, когато Ричард и Хари, Девил и Вейн пристигнаха в Лондон за… за посвещението. Всички знаят какви са обичайните занимания на младите Синстърови. — Погледът й съвсем ясно издаваше за какво става дума. — По-късно, когато се появиха Рупърт и Алистър, ордата се увеличи с още двама. Толи щеше да е следващият.

Онория се усмихна с разбиране и попита:

— А какво ще кажете за Чарлз?

Лейди Луиза се намръщи едва забележимо.

— Той никога не е принадлежал към Синстърови.

Две дами се приближиха, за да се сбогуват. Когато отново останаха сами, Луиза продължи:

— Ако имате нужда от помощ, без колебание се обръщайте към нас. Всяка съпруга от семейство Синстър помага на другите. Това е закон. Защото ние сме единствените, които знаят какво означи да си омъжена за един Синстър.

Салонът лека-полека се опразваше и Онория лесно откри другите дами от семейството: вдовстващата херцогиня, Хорейша и Силия, няколко братовчедки…

— Наистина се държите една за друга.

— Защото сме семейство, мила. — Луиза стисна ръката й. — И много се надяваме да се присъедините към нас.

Онория съзнаваше, че е в положението й е настъпила коренна промяна. Проповедта на лейди Осбалдстоун я разтърси дълбоко и съвсем ясно й показа какви ще са последствията, ако отблъсне Девил.

Луиза и близначките увеличиха несигурността й и й показаха колко тясна е връзката между членовете на семейството.

Но най-плашещото прозрение дойде от представата, събудена в сърцето й от Луиза: Девил с тяхното общо дете на ръце. Оттогава картината беше пред очите й във всяка минута от новия й живот и предизвикваше луд страх.

Болката от загубата все още беше в нея, съвсем реална, дълбоко вкоренена. Отдавна знаеше, че една нова загуба ще я унищожи. Но досега никога не беше желала истински да има дете. Никога не беше изпитвала този копнеж, това съкровено желание, толкова силно, че в сравнение с него страховете й изглеждаха нищожни. Трябваше просто да се отърси от тях и готово.

Ако дари Девил с дете, той ще целува земята, по която тя стъпва.

Дали желаеше дете, защото желаеше Девил, защото искаше да го обвърже здраво за себе си? Или просто защото вече беше зряла жена, а не седемнайсетгодишно момиче? Или и двете? Онория не знаеше. Хаосът в сърцето й я изгаряше. Чувстваше се като незряло момиче, което най-сетне се събужда, но сегашното й състояние беше много по-лошо от това на подрастващите.

Стресна я силно чукане. Тя изпъна рамене и извика:

— Влез!

Вратата се отвори и на прага застана Девил. Влезе в стаята с вродената си гъвкавост и попита без много предисловия:

— Имаш ли желание да се поразходим с колата, Онория Прюдънс?

Онория се изгуби в очите му.

— В парка ли ще отидем?

— Къде другаде?

Тя хвърли поглед към току-що завършеното писмо до Майкъл и помисли за старанията си да крие истината. Все още беше рано за признания. Самата тя не беше сигурна какво иска.

— Ще бъдеш ли така добър да сложиш марки на писмото ми, докато аз се преоблека?

Той кимна. Онория стана и се запъти към спалнята си, без да го погледне повече.

Само след десет минути тя слезе в залата, облечена в прелестен костюм за разходка. Девил стоеше до прозореца с ръце на гърба, въртейки писмото в дългите си пръсти. Както винаги я измери от главата до петите с поглед на горд собственик.

— Писмото ти е готово — и й го подаде с величествен жест.

— Ще го дам на Уебстър да го пусне.

Двамата потеглиха към парка, както винаги в компанията на Слиго. С изключение на обичайните кимания и многозначителни усмивки, по време на разходката не се случи нищо особено. Появата им заедно вече не предизвикваше предишното внимание.

Когато се откъснаха от опашката коли, Онория се обърна към Девил и попита сериозно:

— Какво ще кажат хората, ако не се оженя за теб? — Въпрос, който не й даваше мира вече три дни.

Той също стана сериозен.

— Ти ще се ожениш за мен.

— Но ако все пак не го направя? Би трябвало да си мислил върху тази възможност.

Онория знаеше колко злобни можеха да бъдат дамите от висшето общество. Преди да чуе проповедта на лейди Осбалдстоун, беше твърдо убедена, че Девил е имунизиран срещу отровните стрели на обществото, но старата дама беше коригирала гледната й точка и увереността й се клатеше сериозно.

— Аз многократно те предупреждавах, че няма да променя решението си.

Въздишката му издаде нарастващо раздразнение.

— Онория Прюдънс, за мен е все едно какво ще кажат хората. За мен е важно какво ще кажеш ти. Единственото, което искам да чуя от теб, е думичката „да“. Що се отнася до нашата сватба, тя е много по-вероятна от перспективата да стигнеш някой ден до Кайро, камо ли пък до пирамидите и сфинкса!

Тонът му не оставяше и следа от съмнение, че за него темата е приключена. Онория се опитваше да прочете нещо по затвореното му лице и мислеше за думите на лейди Осбалдстоун. Наистина ли тя беше тази, от която зависеше добрият брак? Възможно ли беше това? Накрая реши да промени темата и попита небрежно:

— Толи умееше ли да прикрива чувствата си?

Девил се обърна към нея и я прониза с остър поглед. Няма да му доставя удоволствието да се изчервя, закле се Онория. В следващия миг Девил спря каретата в края на алеята и Слиго скочи, за да хване юздите.

— Остани тук. Няма да се бавим — заповяда кратко Девил, стана, мина покрай Онория и скочи на земята. Обърна се гъвкаво и я вдигна от седалката. Без да обърне внимание на възмутения й вик, мушна ръката й под лакътя си и закрачи през моравата.

Онория се опита да нагласи шапката си с една ръка.

— Къде отиваме?

Девил я погледна мрачно и отговори:

— Някъде, където можем да си поговорим спокойно.

— Не каза ли, че Слиго е почти глух?

— Той — да, но другите не.

Девил недоволно обърна гръб на група модерно облечени младежи, които се смееха гръмогласно, и поведе Онория в противоположната посока. Скоро навалицата намаля. Най-сетне останаха сами.

— Освен това Слиго знае всичко за Толи и търсенето на убиеца.

Онория присви очи, но в следващия миг се огледа смаяно.

— Мислех, че ще се придържаме към правилата на приличието!

— Доколкото е възможно — изръмжа Девил и я поведе по пустата алея. Спря под един стар бук и я обърна към себе си.

— Така е добре. — Завладя погледа й и попита почти гневно: — Защо, по дяволите, искаш да знаеш дали Толи е умеел да крие чувствата си?

— Първо ми кажи можел ли е или не.

Той стисна зъби и изръмжа като раздразнен звяр:

— Толи не умееше да се преструва. Не би могъл да го направи даже да става въпрос за живота му. Така и не се научи.

— Хмм…

— Защо искаш да знаеш?

Онория вдигна рамене.

— Мислех си… — Нахалният отговор спря на устните й. — Сигурно ще ти е интересно да научиш, че вечерта, преди да го убият, е бил в най-добро настроение и е играл със сестрите и братята си.

За да не гледа в замайващите му очи, тя обърна глава към зелената морава.

Девил подсвирна тихо.

— Вярно ли е това?

Онория кимна и зачака в настъпилата тишина, не смеейки дори да диша. Усещаше погледа на Девил върху лицето си, усети и как той се обърна настрана. След малко чу въздишката му. Той отново мушна ръката й под лакътя си и продължи по алеята.

— Разкажи ми по-подробно какво си узнала… ако обичаш.

Онория реши да се задоволи с тази половинчата учтивост.

— Близначките ми описаха как са прекарали последната вечер с Толи. — Разказа му подробно какво бе научила и завърши: — Останах с впечатление, че близначките са имали много тясна връзка с големия си брат. Ако е бил развълнуван, със сигурност са щели да забележат, даже да се е опитвал да го скрие.

Девил кимна.

— Напълно си права. Нищо не убягва от вниманието им. — Той помисли малко и продължи: — Чичо Артър ми каза, че Толи е вечерял с тях. От разказа му останах с впечатление, че момъкът е бил доста сдържан. Обаче бях забравил, че младите мъже винаги са сдържани с бащите си. Надали е бил по-различен от обикновено.

Рододендроните изведнъж свършиха и пред тях се отвори прекрасна морава.

— Твоята информация стесни драстично обхвата на разследването — отбеляза Девил.

— Каквото и да е узнал Толи, това е станало едва след като е вечерял със семейството си. Но явно е било изключително важно, щом го е накарало да хукне презглава към теб. — Онория си обърна към Девил и видя как той изкриви лице. — Какво има?

Той стисна устни и я погледна, сякаш се питаше дали може да й се довери.

— Слугата на Толи си е заминал за Ирландия, преди да успеем да говорим с него. Той със сигурност знае дали Толи е бил притеснен, когато се е върнал вкъщи. — Онория отвори уста, но Девил я изпревари: — Да, да, опитваме се да го издирим. Демон е вече в Ирландия.

Тя се огледа и с изненада забеляза, че моравата е пълна с деца и бавачките им.

— Къде попаднахме?

Девил спря и се засмя.

— Рододендроните защитават мамичките от гледката и шума на милите им дечица.

Той се обърна, но не успя да направи и една крачка, когато момчешки глас изкрещя зарадвано:

— Девил!

Всички глави се обърнаха към тях. На повечето лица беше изписан укор. Девил едва успя да улови Саймън, който тичаше като луд към братовчед си.

— Здравей! — извика възбудено момчето. — Най-малко очаквах да те видя тук.

— И аз не очаквах да попадна тук — усмихна се Девил. — Поздрави Онория Прюдънс, както е прилично.

Саймън се подчини с готовност. Онория забеляза розовите бузи и греещите очи на момчето и за пореден път се учуди на детската устойчивост. Когато вдигна очи, видя, че към тях вървят две жени, близначките, Хенриета и малката Мери. Девил я запозна с мисис Холингс, бавачка на малките момичета, и с мис Причард, гувернантка на близначките.

— Решихме да използваме хубавото време — обясни с усмивка мисис Холингс. — Скоро ще започнат дъждове и мъгли.

— О, да. — Онория видя как Девил отведе Саймън настрани и веднага разбра за какво ще си говорят. Дали нарочно ме остави с гувернантката и бавачката, запита се сърдито тя, но си заповяда да се държи учтиво и трите заговориха за дреболии. Естествено, тя забеляза изпълнените с очакване погледи на близначките, които шареха между нея и Девил, и им беше много благодарна, че този път не посмяха да я попитат дали скоро ще има сватба.

Слънцето успя да пробие облаците и огря моравата. Близначките и Хенриета решиха да плетат венчета от глухарчета, а Мери, все още несръчна, седна до сестрите си в тревата и започна да оглежда с големите си сини очи първо трите разговарящи жени, после Девил, който продължаваше да обсъжда нещо със Саймън. След обстойния оглед тя взе куклата си, стана и закрачи решително към Онория.

Отначало Онория не я забеляза, но усети как една малка ръчичка се мушна в нейната и уплашено погледна надолу. Мери бе вдигнала глава и се усмихваше — безгрижна, изпълнена с доверие. Без да каже нищо, детето стисна ръката й и се облегна на краката й.

Онория едва не припадна. Само дългогодишният й тренинг я предпази от изблик на емоции. Продължи да разговаря с мис Причард и мисис Холингс, сякаш нищо не се е случило. Сякаш в шепата й не се гушеше гореща, мека ръчичка, сякаш до краката й не се притискаше нежно телце, сякаш не усещаше допира на меката бузка до бедрото си. За щастие двете жени изобщо не я познаваха и нямаха представа, че обикновено лицето й не е толкова неподвижно.

Най-сетне се приближи Девил, сложил ръка върху рамото на Саймън. Откри Мери и хвърли бърз поглед към Онория. Лицето й беше безизразно и не издаваше нищо. Той се наведе към момиченцето и му протегна ръка. Мери веднага пусна Онория и отиде при него. Той я вдигна на ръце и тя въздъхна доволно. Сгуши се на гърдите му и облегна главичка на рамото му.

Онория издиша дълбоко, разкъсвана от противоречиви емоции, пламенен копнеж и непоносимо желание.

Девил напомни, че е време да тръгват, и тя се сбогува с двете дами. Мисис Холингс взе Мери от ръцете на Девил и малката им махна весело с пухкавата си ръчичка. Онория се усмихна — вече много по-спокойна — и също й махна.

— Да побързаме — настоя Девил. — Слиго сигурно вече е изпратил хора да ни търсят.

Той взе ръката й, мушна я под лакътя си и леко я притисна със своите топли, силни пръсти. Докосването беше утешително, но и възбуждащо. Докато вървяха обратно към каретата, Онория се опитваше да сложи малко ред в чувствата си.

Девил изчака известно време и попита:

— Докато беше гувернантка, занимаваше ли се и с малки деца?

Онория поклати глава.

— Работата ми се ограничаваше до момичета, които ще направят своя дебют в обществото през следващата година. В някои от семействата имаше и малки деца, но с тях се занимаваше друга гувернантка.

Девил кимна и продължи към чакащата карета.

По обратния път към Гросвенър Скуеър Онория успя поне до известна степен да подреди мислите си. Разходката в парка се оказа много полезна.

Първо, потвърди се тезата на лейди Осбалдстоун, че тя е достатъчно силна, за да упражнява влияние върху Девил, дори за неща, които са му крайно неприятни — например за участието й в издирването на убиеца. Вече знаеше също, че иска да има дете от него, и то непременно. За жена с нейните страхове той беше възможно най-добрият партньор — освен това тя изпитваше силно желание да види как арогантният тиран целува земята, по която тя стъпва.

Остана само едно от твърденията на лейди Осбалдстоун и тя беше длъжна да го провери, въпреки че Девил още от самото начало твърдеше, че иска да се ожени за нея, за да я има в леглото си. Това ли се наричаше страст? Страст ли беше това, което припламваше между тях?

След случилото се на терасата тя не му позволяваше да се приближава до нея. Собственическият му инстинкт беше изличил интереса й към целувките му. През последните дни обаче любопитството отново започна да я мъчи и гореше още по-силно отпреди.

Уебстър им отвори вратата, Онория влезе първа и се обърна към Девил:

— Ако имате възможност да ми отделите няколко минути, ваша светлост, бих искала да обсъдим нещо.

Без да чака отговор, тя вирна брадичка и се запъти към библиотеката. Един прислужник се втурна да отвори вратата и Онория влезе без колебание в бърлогата на лъва.

Девил вървеше след нея с неразгадаемо изражение. Подаде ръкавиците си на Уебстър и заяви:

— Моля никой да не ни смущава.

— Разбира се, ваша светлост.

Девил прогони с жест чакащия слуга, влезе в библиотеката и затвори вратата зад гърба си. Онория вече стоеше до писалището и барабанеше с пръсти по ръба.

— Искам да поговорим за очакваната реакция на обществото, когато стане известно, че няма да се омъжа за теб.

Това се оказа достатъчно като увод. Девил вдигна вежди.

— И нищо повече?

— Какво повече? — Онория се постара да изглежда мрачна и сериозна. Той не спря, а бавно се придвижи към нея с маниери на хищник. — Безсмислено е да си затваряме очите. Ще има шум, и то голям. — Обезпокоена от приближаването му, тя направи няколко крачки покрай писалището. — Много добре знаеш, че ще бъдеш засегнат не само ти, а и цялото ти семейство. — Поглед през рамо й показа, че той я следва неотстъпно. — Неразумно е да допускаш очакванията да се увеличат.

— Какво предлагаш ти?

Онория остави писалището зад гърба си и се запъти към камината.

— Би могъл да намекнеш, че още не сме изяснили нещата помежду си.

— Защо?

— Откъде да знам? — Тя го изгледа отровно и заключи: — Ти трябва да измислиш нещо.

Девил застана на две крачки от нея, без да я изпуска от поглед.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо ми е да измислям оправдания?

— Защото… — Онория направи неопределен жест и се оттегли в един ъгъл. Спря се пред една лавица и се загледа в гърбовете на книгите. — Защото е необходимо.

Тя пое дълбоко въздух, въоръжи се със смелост и се обърна рязко.

— Защото не искам някой да стане смешен, задето съм взела определено решение.

Както се надяваше, Девил вече беше съвсем близо до нея и я гледаше втренчено.

— Аз съм единственият, който се излага на опасност да стане смешен. Но всички знаят, че това изобщо не ме плаши.

Онория усети, че е попаднала в капан. Но нали точно това искаше!

— Ти без съмнение си най-безсрамният, най-арогантният, най-самодоволният…

Той се извърна настрана и Онория веднага млъкна.

— Приключи ли?

Въпросът прозвуча дяволски небрежно. Девил извърна глава и я погледна. Онория кимна, макар и с усилие.

— Много добре. — Той отново сведе поглед, сложи ръка върху бузата й и се наведе към нея.

Онория бавно затвори очи и когато усети устните му върху своите, се хвана за етажерката с книги зад гърба си. В гърдите й бушуваше триумф. Накара вълка да нападне, а той изобщо не забеляза, че е подмамен.

Възбуждащото усещане за тържество се сблъска с блаженството от целувката му. Тя отвори устни, жадна да разбере истината за страстта му, да преживее още веднъж насладата, която бе познала в прегръдките му. Той премести тежестта си и тя простена. Усети могъщото му тяло, докато устните му разтвориха устата й още по-широко и езикът му я вкуси жадно. Желанието я завъртя в неудържима вихрушка–добре, че той съумя да я уталожи и се ограничи в бавно, равномерно проучване, което с много търпение преодоля незнанието й.

Този миг на първично усещане беше откровение за Онория. Тя гореше от желание да го опознае, да го вкусва отново и отново. Съзнаваше, че има още много да учи. Отдели ръце от книгите й и ги плъзна под жакета му. Жилетката я разделяше от гърдите му, но за щастие копчетата бяха големи. Докато се опитваше да ги откопчее, тя все повече се поддаваше на натиска на устните му. Първо колебливо, после с нарастваща дързост отговори на целувката му.

За бога! Колко време беше минало от последната му целувка?

Девил изпитваше същото. Беше толкова изжаднял, толкова потънал в неповторимия вкус на устата й, та едва след минути забеляза, че тя също го целува активно. Не просто му предлагаше меките си устни, сладката си уста, а го целуваше. Да, липсваше й опит, но го правеше с решителната директност, която отличаваше всичките й действия.

Прозрението го стъписа. Тя се притискаше към него, задълбочаваше целувката по своя воля — и той реши, че вече няма да отклонява вниманието си, а ще приема всичко, което тя му дава, и ще иска още. Усети ръцете й върху гърдите си и потрепери. Разперила пръсти, тя плъзгаше целите си длани по коравите мускули и финият лен на ризата му не беше в състояние да спре горещината на милувката й.

По дяволите! Тази жена беше огън! Девил се изправи рязко и прекъсна целувката. Онория сложи ръце върху раменете му и се надигна към него. Не стана ясно кой започна следващата целувка. Девил простена и отново реши, че ще вземе всичко, което тя му даваше. Прегърна я и неволно се запита дали тя съзнава какво прави.

Усърдието й, готовността, с която го притискаше до себе си, го накараха да предположи, че е забравила всички предписания на строгото възпитание. Това го тласна да отиде малко по-нататък. Престана да се въздържа и я зацелува пламенно, жадно, поглъщащо, както винаги беше искал, и съвсем съзнателно й отне възможността да диша. След малко се отдели от нея и я притегли към големия стол пред камината. В това време тя отвори и последните две копчета на жилетката му. Той се настани на стола и я изгледа подканващо.

С бучаща глава, с ръка в неговата, Онория прочете въпроса в очите му. Веднъж вече й бе задал този въпрос: Доколко си жена? Тя пое дълбоко дъх и горещите й гърди издуха роклята. Кимна му тържествено, седна върху единия му крак, плъзна ръце по гърдите му и отвори жилетката.

Гръдният му кош се изпъна под пръстите й. Устните му отново намериха устата й и той я привлече по-близо до себе си. Една бегла мисъл прелетя през главата й: и друг път е седяла в тази поза. Отхвърли мисълта като глупава и ненужна: чувството, че е изцяло обгърната от него, усещането на бедрата му под дупето й, допирът до замайващо силните му гърди — всичко това не би могло да бъде забравено. Той я притисна силно към себе си и гърдите й се опряха в неговите. После промени леко позата и тя се озова полегнала върху него.

Целувката му бързо се промени: езикът му се плъзгаше лениво около нейния — и тя усети поканата. Реагира веднага и започна една безкрайна интимна игра на тласък и ответен тласък, размяна на възбуждащи нежности, на непреодолимо желание. Когато ръката му се сключи около едната й гърда, тя изви гръб и простена тихо. Дългите му пръсти намериха зърното и започнаха да описват кръгове около него, което събуди в тялото й още по-силно желание.

Много скоро обаче ръката му се отмести от бюста й. Онория, все още пленница на целувката му, понечи да протестира, но само след миг усети как корсажът й се раздвижи. Ръката му се мушна под тънкия плат и обхвана голата й гръд.

Горещината му я опари. Когато пръстите му я обхванаха и започнаха да я милват, тя усети как цялата натежа. Опита се да спре целувката, за да си поеме дъх, но той не й позволи. Вместо това задълбочи целувката и сръчно развърза връзките на долната й риза. Замаяна, със свръхвъзбудени сетива, тя усети как коприната се плъзва по кожата й. Ръката му веднага я последва и започна да милва бавно и сладостно голата кожа.

Обзе я трескава горещина. Сетивата й ликуваха. Цялата беше съсредоточена върху нежностите му. Пръстите му я изучаваха внимателно.

Девил отново промени позата й, за да посвети вниманието си на другата гърда. Онория дишаше тежко, но очите й останаха затворени и изобщо не помисли да се съпротивлява. Той се усмихна доволно и продължи да й дава онова, което искаше. Кожата й беше гладка като коприна, безкрайно нежна под ръката му, връхчетата на пръстите му трепереха, докато я милваше, дланта му запари, когато обхвана меката й плът. Двете й гърди се сгушиха в шепите му, сякаш бяха създадени специално за тях, и за момент той забрави за другите изкусителни извивки. Прекрасно чувствено изживяване. Девил съжаляваше само, че не може да види какво докосва — следобедната й рокля беше твърде затворена и щеше да му е много трудно да отвори корсажа й.

Той притисна внимателно гърдите й и Онория отвори очи. Когато погледите им се срещнаха, Девил проговори дълбоко и гърлено:

— Искам те, Онория. — Гласът му предрезгавя от необуздано желание. — Искам да видя как се извиваш гола в обятията ми. Искам да те видя гола под мен…

Онория се разтрепери от нов прилив на възбуда. Впила поглед в неговия, тя се опита да се пребори с увеличаващото се замайване. Лицето му пламтеше, в очите светеше желание. Пръстите му се плъзнаха по голата й кожа и тя отново се разтрепери от блаженство.

— Мога да ти покажа толкова много неща. Стани моя жена и ще те науча на всичко, което се случва между мъжа и жената. Аз мога да ти дам безкрайно удоволствие — и ти да ми отговориш със същото.

Ако беше имала нужда от предупреждение колко опасен, колко могъщ е той, тези последни думи щяха да са достатъчни. Този човек беше непоправим собственик. Тя трябваше да плати за удоволствието, което той й даваше — но дали за него беше също такова удоволствие да я притежава? И наистина ли трябваше да се плаши от съдбата да бъде притежавана от него — след всичко, което вече знаеше? Онория въздъхна тихо и плъзна ръка по гърдите му. Мускулите му моментално се напрегнаха — и чертите на лицето му също. Но не й каза нито дума.

Онория се усмихна самодоволно и смело очерта с пръст линията на брадичката му, чувствената извивка на устните.

— Не. По-добре да си отида в стаята.

Двамата застинаха, без да отделят погледите си. Гласът на вдовстващата херцогиня огласи долния етаж. Онория и Девил чуха съвсем ясно как майка му даде указания на Уебстър. След минута токчетата й изтракаха покрай библиотеката и се насочиха към стълбището.

С широко отворени очи Онория преглътна. Ръката му върху голата й гърда я караше да се чувства неловко.

— По-добре и аз да се кача в стаята си.

Колко ли време беше минало, откакто играеха скандалната си игричка?

Девил се усмихна като същински сатана.

— Още една минута.

От една минутите станаха десет. Когато най-сетне се качи в стаята си, Онория имаше, чувството, че се рее във въздуха. Застана насред коридора и смръщи чело. Вече беше почти убедена, че удоволствието, което й доставяше Девил, ще я направи зависима. Не се съмняваше в желанието му да я притежава като собственост, но дали това беше страст? Страстта е нещо интензивно, неконтролируемо, с експлозивна сила, а Девил през цялото време се владееше. Бръчките на челото й се задълбочиха, тя поклати глава и се запъти към салона си.

12

Времето бързо се променяше. Стана направо студено. Онория надникна през прозорчето на каретата и видя тъмна, забулена в мъгла местност, шибана от вятър и противен дъжд! Бяха на път към Ричмънд, за бала на херцогиня Ричмънд. Всички семейства от висшето общество бяха поканени и Синстърови не биваше да отсъстват. Никой член от семейството нямаше да танцува, но присъствието беше задължително.

Онория беше нервна, но не защото й предстоеше първият й истински бал. Вътрешното й напрежение се дължеше само и единствено на импозантната, облечена в черно фигура, която седеше насреща й. И той беше напрегнат като нея и това се усещаше. Господарят на ада беше завладял мислите й окончателно и безвъзвратно.

Онория стисна зъби и инатът й отново напомни настойчиво за себе си. Устремила поглед към жалките къщички отстрани на пътя, тя се опита да си представи египетския сфинкс — мечтата на живота й. Беше започнала да се колебае, да се пита дали… докато той отново й показа, че тиранът не може да излезе от кожата си. Разочарованието остави у нея чувство на празнота — сякаш някой й бе предложил да изпълни най-съкровеното й желание, а после бе отказал.

Ричмънд Хаус сияеше в пълния си блясък. Всички прозорци бяха осветени. Каретата на Сейнт Ив се нареди в редицата пред входния портал. След безкрайни спирания и потегляния най-после стигнаха целта. Лакеят отвори вратата и спусна стълбичката. Девил слезе, помогна на майка си и я придружи по стълбата до портала, после се върна при каретата. Без да го погледне, Онория му подаде ръка, слезе и тръгна след херцогинята.

Изкачването на стълбите беше мъчение: поради навалицата тя беше много по-близо до Девил, отколкото й се искаше. Толкова близо, че усещаше телесната му топлина и неудържимата мъжка сила, която се излъчваше от него. Официалният й тоалет от лавандуловосиня коприна беше толкова тънък, че не я защитаваше от близостта му, и когато най-сетне изкачиха стълбата, тя нервно извади ветрилото си. Херцогиня Ричмънд ги посрещна с бурна радост.

— Хорейша е в музикалната стая. — Достолепната дама целуна вдовстващата херцогиня и протегна ръка на Онория.

Съзнавайки, че е подложена на щателен оглед, Онория направи грациозен реверанс и се усмихна със съвършена учтивост.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мила — оповести херцогиня Ричмънд и строго се обърна към Девил: — А вие, Сейнт Ив? Как ви харесва животът като почти женен мъж?

— Напрегнат е. — Девил й подаде ръка с безизразно лице.

— Защо ли? — засмя се херцогинята, намигна дръзко на Онория и им даде знак да продължат. — Сейнт Ив, разчитам да забавлявате добре мис Анстрътър-Уедърби.

Той се поклони със студена учтивост, подаде ръка на Онория и я поведе към залата. Тя се държеше със същата скована вежливост. Главата й беше високо вдигната, очите й спокойно оглеждаха множеството. Сигурно имаше много познати. Само да можеше да се отдели от Девил, да направи крачка встрани, да стои на разстояние от този дявол! Но обществото беше свикнало с мисълта, че тя е бъдещата херцогиня, че принадлежи на херцог Сейнт Ив, и най-малкият признак за несъгласие помежду им незабавно щеше да ги постави в центъра на обществения интерес.

Затова трябваше да остане с ведро лице и да понася близостта на Девил.

Той я отведе до дивана, където се бяха разположили вдовстващата херцогиня и Хорейша Синстър, заобиколени от възрастни дами. Само след минути и те бяха обкръжени от приятели, познати и неизбежните Синстърови.

Един извънредно елегантен господин се отдели от навалицата и се поклони пред Онория.

— Аз съм Чилингуърт, скъпа мис Анстрътър-Уедърби. — Изправи се и се усмихна очарователно. — Не са ни представили официално, но аз познавам брат ви.

— Майкъл? — Онория му подаде ръка. Беше чувала за граф Чилингуърт и знаеше, че репутацията му по нищо не отстъпва на славата на Девил Синстър. — Срещали ли сте го скоро?

— Аз… не, за съжаление. — Чилингуърт се обърна да поздрави лейди Уолтхем и мис Мот. В това време към групата се присъединиха лорд Хил и мис Прингъл и отклониха вниманието на дамите, така че Чилингуърт можа да се обърне отново към Онория. — С Майкъл принадлежим към един и същи клуб.

Иначе нямате нищо общо, помисли си Онория.

— Чилингуърт! — извика лейди Уолтхем. — Гледахте ли представлението в Театър Роял? — Достойната дама беше много впечатлена от пиесата, но не можеше да си спомни заглавието й.

Граф Чилингуърт вдигна вежди.

— Не гледам мелодрами — отсече той и хвърли многозначителен поглед към Девил, който разговаряше оживено с лорд Малмсбъри. — Но ако Сейнт Ив няма възможност да ви придружи, скъпа мис Анстрътър-Уедърби, с радост ще се жертвам и ще дойда с вас. Бихме могли дори да съберем хубава компания приятели, какво ще кажете?

Чилингуърт, класически красавец, на ръст почти колкото Девил, беше мечта за всяко младо момиче — и кошмар за разумните мамички. Онория го погледна с добре изиграна изненада.

— Но нали не гледате мелодрами, милорд?

— Обещавам ви, че изобщо няма да поглеждам към сцената, мила.

Онория се засмя тихо.

— Аз обаче ще гледам само пиесата, милорд, и това вероятно ще ви разочарова.

Очите на Чилингуърт светнаха.

— Вече съм почти убеден, че вие никога няма да ме разочаровате, мис Анстрътър-Уедърби.

Онория вдигна вежди и усети някакво движение отляво. Чилингуърт вдигна поглед и се усмихна приветствено.

— Сейнт Ив.

— Чилингуърт. — Заплахата в гласа на Девил беше недвусмислена. — Какъв вятър ви е довял тук?

— Чиста случайност — усмихна се лордът. — Исках само да изкажа почитанията си на мис Анстрътър-Уедърби. — И продължи с още по-широка усмивка: — Много отдавна не съм ви виждал на игралната маса. Очевидно сте твърде зает другаде.

— Вие го казвате — отвърна равнодушно Девил. — Аз пък се учудвам, че не сте на лов в северните провинции. Доколкото знам, лорд Ормескърк и неговата лейди вече са потеглили.

— Сериозно ли? Но аз предпочитам да не влизам твърде често в кошарата, ако разбирате какво искам да кажа.

Девил вдигна вежди.

— Така е по-добре, когато човек не е дорасъл за подобни действия.

Онория извъртя очи към небето. Следващите пет минути бяха откровение за нея: Девил и Чилингуърт си размениха словесни атаки, които свидетелстваха за открито съперничество. После, сякаш бяха изпълнили някакво предписание, те смениха темата и заговориха за коне, сякаш нищо не е било. А накрая се посветиха на политиката и включиха и Онория в разговора. Интересът й нарасна.

Тънко иззвъняване дойде като първо предупреждение за идващите неприятности. Всички погледи се устремиха към подиума в другия край на залата. Провлечен тон, следван от поредица отделни ноти, потвърди общото предположение. Залата се раздвижи. Започна избор на партньори за първия валс.

Онория видя как Чилингуърт се усмихна.

— Дали ще мога да ви изкуша за един танц, мис Анстрътър-Уедърби?

Този прост въпрос я постави в ужасно положение. Мислите й се объркаха. Нямаше смисъл да пита Девил — ръката под пръстите й се скова. Позата му си остана все така небрежно-елегантна, но тя усещаше, че всеки мускул по тялото му се е опънал.

Много й се искаше да танцува и докато пътуваха насам, упорито си повтаряше, че ще изпълни желанието си. Никога досега не беше присъствала на такъв голям бал, и то в столицата. Много добре знаеше, че Девил е още в траур и няма да танцува. Доскоро беше решена да танцува с други млади мъже и да му покаже, че сама определя живота си, сама взема решенията, изпълнява своите желания и не се съобразява с неговите. Този валс щеше да му изясни окончателно становището й, а Чилингуърт, съперникът му в обществото, беше най-добрият възможен партньор.

Той чакаше, нищо не трепваше по лицето му, само очите му святкаха опасно. Музикантите все още настройваха инструментите си. Колкото и да не се интересуваше от мнението на обществото, Девил знаеше, че тук, в балната зала на херцогиня Ричмънд, не може да попречи на Онория да прави каквото си иска. Е, какво искаше тя?

Онория спокойно протегна ръка.

— Много ви благодаря, милорд. — Очите на Чилингуърт блеснаха триумфално, но в следващия миг Онория отдръпна ръката си. — Само че тази вечер няма да танцувам.

За негова чест трябва да се каже, че блясъкът в очите му не угасна, само триумфалният израз изчезна. Погледна Онория право в очите, после се обърна, обходи с поглед другите дами в малката група, поклати глава и отново я погледна в очите.

— Ужасно жестоко от ваша страна, мила.

Той говореше толкова тихо, че само Онория и Девил го чуваха. Чилингуърт погледна бегло Девил, кимна на Онория, обърна се и с безупречна елегантност покани на танц мис Мот.

Девил изчака валсът да свърши и кимна на майка си. Тя направи гримаса, но той й кимна отново и тя се подчини неохотно. Девил стисна пръстите на Онория и я обърна към дивана. Онория го изгледа учудено.

— Маман иска да се прибере вкъщи.

Тримата се сбогуваха с домакинята. Девил взе палтото на Онория от ръцете на чакащия лакей и загърна раменете й, внимавайки да не я докосва повече, отколкото е необходимо. Майка му бе обслужена от иконома на херцогиня Ричмънд.

Девил отведе Онория до каретата и я настани на седалката. Вратата се затвори и херцогът въздъхна облекчено. В мрака се чувстваше поне до известна степен сигурен. Кочияшът шибна конете и каретата се понесе по паважа. Слава богу, бяха на път към къщи и той още не бе загубил ума си. Засега.

Ако Онория бе приела поканата на Чилингуърт за първия валс, той щеше да извърши някоя лудост. Девил не знаеше как да си обясни отказа й, защото не можеше да си представи, че го е направила само за да не го засегне. Въпреки това изпитваше безкрайно облекчение. Каретата се друсаше и скърцаше, Девил седеше в ъгъла, устремил мрачен поглед към Онория, и размишляваше за немислимото.

Когато най-сетне спряха пред портала на дома му, той още не беше стигнал до логично заключение. Притичаха слуги да им помогнат. Майка му слезе първа, после Онория и накрая той.

— Прибирам се в стаята си. Ще се видим утре, мили мои. — Вдовстващата херцогиня им махна като кралица и тръгна нагоре по стълбата.

Каси побърза да свали тежкото палто на Онория. Уебстър помогна на Девил да се освободи от вечерната наметка.

— Мистър Алистър ви очаква в библиотеката, ваша светлост.

Уебстър предаде вестта със снижен глас, но когато се обърна към него, Девил улови стъписания поглед на Онория.

— Благодаря, Уебстър. — Девил поправи маншетите си. — Желая ти лека нощ, Онория Прюдънс.

Тя се поколеба, но след кратък поглед в лицето му, кимна в отговор.

— Аз също ви желая лека нощ, ваша светлост. — Тя се обърна и се запъти към стълбата с най-гордата си походка. Девил проследи изкусителните движения на хълбоците й и когато тя най-сетне изчезна от полезрението му, пое дълбоко въздух, издиша шумно и влезе в библиотеката.

По-скоро ще изстискам вода от камък, отколкото да го накарам да заговори, повтаряше си сърдито Онория, но за нищо на света не беше готова да пропусне новините около издирването на убиеца. Девил нямаше право да мълчи. Тя нямаше да се омъжи за него — многократно го беше уверявала в това, но както и преди беше твърдо решена да намери убиеца на Толи. Тя бе съобщила на Девил всичко, което знаеше, сега беше неговият ред.

Чу щракването на ключалката, изправи се и се обърна към вратата. Девил влезе и грижливо затвори. Измери я от глава до пети — както винаги — и се приближи към нея с обичайната си ленива походка на хищник.

— Както чух, искала си да говориш с мен. — Тонът и вдигнатите вежди издаваха мека досада. Онория вирна брадичка.

— Така е. — Вдигна глава към него и обясни: — Бих искала да узная има ли нова информация за убиеца на Толи. Какво е открил Лусифър?

— Нищо важно — гласеше небрежният отговор.

Онория присви очи.

— Той те е чакал до един през нощта, за да ти съобщи „нищо важно“?

Девил кимна. Онория впи поглед в лицето му и очите й светнаха гневно.

— Лъжеш! — Девил изруга вътрешно. Какво го бе издало?

— Лусифър наистина не е открил нищо, което да ни поведе по следите на убиеца.

Онория го гледаше втренчено.

— И това не е вярно.

Девил затвори за миг очи и изруга полугласно.

— Онория…

— Не мога да повярвам! Аз ти помогнах! Казах ти, че когато е излязъл от дома на семейството си, Толи още не е подозирал нищо.

Девил отвори очи и видя упорито вирната брадичка и святкащи очи. Тя беше готова да му обърне гръб, но той светкавично сложи ръце върху перваза на камината от двете й страни и й попречи. Без да се стряска от гневния й поглед, заговори успокоително:

— Аз съм ти много благодарен за помощта, повярвай. Братовчедите се опитват да открият къде е отишъл Толи, след като е излязъл от Маунт Стрийт. Лусифър дойде да ми каже нещо съвсем друго. — Той спря и обмисли следващите си думи много грижливо. — Може би то има някакво значение, но в случая ти с нищо не можеш да ни помогнеш.

Онория потърси потвърждение в очите му — те изглеждаха кристално ясни. Когато лъжеше, зениците му се замъгляваха.

— Е, добре — кимна тя. — Аз ще продължа разследванията по моя си начин.

Девил стисна ръце в юмруци.

— Ние търсим престъпник, Онория, хладнокръвен убиец, а не дребен уличен крадец!

— Повярвайте, ваша светлост, аз напълно съзнавам това. — Онория вирна брадичка още по-високо. — Преди да замина за Африка, искам да видя как негодникът ще получи заслуженото наказание. — Очите й искряха, лицето й пламтеше от вълнение. — Ти си невероятно добър в заповедите, херцоже, но пропускащ нещо много важно. Аз не съм ти подчинена и никога няма да бъда.

Последните думи бяха гибелни за Девил. Той се изправи светкавично, грабна я в прегръдката си и впи устни в нейните. В сегашното му състояние това беше чиста лудост, но той все пак опита да наложи волята си по този начин.

Да, лудост.

Онория усети как сетивата й се замъгляват. Действителността бе забравена. Само гневът и интуитивното разбиране на целта му и дадоха сила да се отбранява. Устните му бяха корави, изискващи, търсещи — той искаше отговора, който тя гореше от желание да му даде. Въпреки това устните й останаха затворени.

Той я притисна до себе си и мъжката му твърдост обгърна меката й плът. В тялото й веднага се надигна желание, по кожата й преминаха тръпки. Въпреки това тя остана неподатлива, опази гнева си и го използва като щит.

Той сведе глава, устните му се задвижиха върху нейните и измамиха сетивата й с първична сила. Макар да й се виеше свят, Онория се вкопчи в последната си ясна мисъл: той я целуваше, за да отстъпи. И щеше да постигне успех.

Парченце по парченце гневът й се разсея. В тялото й се разпространи добре познатата горещина. Стана мека и податлива, устните й вече не бяха така решителни. Съпротивата й се стопи. Обаче представата, че ще отстъпи, беше твърде неприятна. По-добре и тя да атакува. Ръцете й се плъзнаха нагоре по гърдите му, стигнаха до лицето и очертаха твърдите му контури. Смаян от докосването, той спря, преди да е реагирал. Онория обхвана с две ръце брадичката му и впи устни в неговите.

Устните му моментално се отвориха и тя плъзна език навътре. Започна предизвикателен дуел. Той имаше чудесен вкус, силен и мъжествен, и главата й съвсем се замая. Той не се помръдваше и инстинктът я посъветва да задълбочи целувката. Устните й жадно се притиснаха към неговите.

Страст.

Тя връхлетя Онория, заля сетивата й с гореща вълна. Дойде отвътре, мина между телата им, прониза я до самата й същност. Какво великолепно, дълбоко, замайващо чувство. Желанието заплашваше да отнеме душата й.

Досега командваше тя, но много скоро Девил отново пое водачеството, с настойчиви устни и стоманено тяло, което я държеше в плен. Тя вече нямаше желание да избяга от пленничеството. Предаде се, и то с радостно сърце. Той я вкусваше жадно, отнемаше дъха й, а тя бързаше да му върне всичко, което й даваше. Целувката й причиняваше болка в гърдите и ускори пулса й до непоносимост.

Желанието се увеличаваше с всяка секунда. Накрая пламна и експлодира като бомба. Пламъците жадно поглъщаха всяка съпротива. Онория се предаде на огъня, предаде се на възбудата, на помитащата всичко по пътя си страст.

Тя се притискаше към Девил и съвсем съзнателно го предизвикваше, движейки хълбоците си върху неговите. Зарови пръсти в гъстата му коса и се наслади на парещото желание, надигнало се между тях — първично и голо.

Устните им се разделиха за миг, само за един удар на сърцата им. Не стана ясно кой поиска следващата целувка. И двамата бяха изгубени, пленници на неудържим водовъртеж. Извън всеки контрол, неподвластни на разума. Желанието непрекъснато растеше, принуждаваше ги да вървят напред.

Силен шум ги върна към действителността.

Девил вдигна рязко глава, бутна Онория зад себе си и се обърна към вратата. Тежко дишаща, със замаяна глава, тя се вкопчи в него и подаде глава над рамото му.

Оттатък вратата явно бе станало нещо необичайно. Две прислужнички хълцаха и си разменяха обвинения. Много скоро се намеси спокойният глас на Уебстър и виковете престанаха. Последва звън на стъкло и стържене по излъскания под.

Онория не чу почти нищо — толкова силно беше бученето в ушите й. Сърцето й биеше тежко, все още дишаше трудно. Погледна в лицето на Девил с огромни очи — и видя в зелените зеници същото непобедимо желание, същата дива жажда, която пламтеше в нея. Дълбоко в очите му бушуваха пламъци и хвърчаха искри.

Той дишаше дори по-тежко от нея. Всяко мускулче по тялото му беше напрегнато.

— Не мърдай от мястото си.

Думите бяха изречени с мъка. Огънят в очите му не угасваше. Онория се опита да поеме дъх, но не успя. Този път щеше да се подчини с готовност. Чертите на лицето му никога не бяха изглеждали толкова корави. Погледът му се впи в нейния и тя не посмя да примигне нито веднъж, докато той се бореше със силата, която заплашваше да я погълне.

Онория знаеше: този път бе отвързала страстта от веригата, която я държеше затворена. Малко по малко напрежението отслабна. Той сведе поглед и отминаващата буря се скри под дългите ресници. Постепенно скованите му мускули се отпуснаха. Онория също задиша по-спокойно.

— Ако още веднъж направиш това, ще свършиш по гръб.

Думите му не съдържаха заплаха. Просто установиха факт.

Хедонист, непредвидим и див. Онория бе обзета от някаква странна възбуда, но тя веднага се удави във вълна от гузност. Бе видяла колко напрежение му струваше нейната наивна тактика. Остатъците от страстта все още припламваха помежду им, гъделичкаха нервите й, стрелкаха се по кожата й. Когато Девил най-сетне вдигна очи, тя го гледаше, без да трепне. Сложи ръка на бузата му и промълви нежно:

— Прости ми, не знаех…

Той се отдръпна рязко, опарен от горещината й.

— Недей. — Чертите му отново станаха твърди и безмилостни. Погледът му я прониза. — Върви си. Сега, веднага.

Онория го погледна в очите и се подчини. Отдели се неохотно от прегръдките му и той я освободи със същата неохота. С последен колеблив поглед тя се обърна към вратата и излезе от салона с високо вдигната глава, разтърсена до дън душа.

Трите дни, които последваха, бяха най-трудните в живота на Онория. Раздразнителна, с постоянно опънати нерви и сковани вътрешности, тя търсеше изход от задънената улица, в която беше попаднала. Стараеше се да крие състоянието си от херцогинята и това беше много изтощително. Не издържаше да стои сама. Щом останеше без занимания, започваше да мисли за онова, което беше видяла и усетила в салона.

Раздразнителността й се увеличаваше с всеки ден.

Единствената й утеха беше, че Девил не се чувстваше по-добре от нея. По безмълвно съгласие погледите им се срещаха само бегло. Всяко докосване — когато вземаше ръката й и я слагаше върху своята — означаваше сътресение и за двамата.

Още от самото начало той й беше заявил, че я иска, но тогава тя не разбираше какво означава това. Сега го знаеше — но вместо да реагира с уплаха или възмущение, тя изпитваше тръпнеща възбуда. Желанието му беше толкова интензивно, толкова разтърсващо, толкова прекрасно. Сърцето й ликуваше.

В същото време съзнаваше, че трябва да е постоянно нащрек.

На третия ден Онория стоеше до прозореца в своя салон и размишляваше, когато на вратата се почука. Сърцето й спря.

— Влез!

Девил влезе в помещението и втренчи поглед в нея. Тя отговори на погледа му.

Той стисна устни, затвори вратата, но не направи крачка към нея.

— Идвам да се извиня.

Стомахът й се сгърчи от болка, сърцето й се качи в гърлото.

— За какво? — попита глухо Онория.

По лицето му мина израз на истинско смайване, но бързо изчезна. Погледът му се втвърди.

— Затова че изпробвах правата си като съпруг.

— Никога няма да станеш мой съпруг.

— Разбира се, че ще стана.

Абсолютната увереност в тона му не убягна от вниманието на Онория. Тя впи поглед в неподвижното му лице и вдигна вежди.

— Доколкото си спомням, още не съм получила истинско предложение.

Завоевателят не задава учтиви въпроси, а просто взема каквото иска. Колкото по-силно го иска, толкова по-необуздано действа. Девил я гледаше изпитателно и веднага забеляза подсъзнателното предизвикателство, което изразяваше лицето й, примесено с обичайната й упоритост. Тя наистина ли искаше той да я спечели? Да провери колко силно е желанието му?

Той пое дълбоко въздух, приближи се към нея и улови ръката й. Без да отделя поглед от лицето й, целуна връхчетата на пръстите й и изрече бавно и тържествено:

— Скъпа моя Онория Прюдънс, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга, моя херцогиня… — направи кратка пауза и добави натъртено — … и майка на децата ми?

В погледа й се появи несигурност и тя извърна глава. Девил сложи един пръст под брадичката й и обърна лицето й към своето. След кратко колебание Онория го погледна в очите.

— Още не съм решила.

Той не можеше да лъже, но тя знаеше как — когато беше нужно. Той беше твърде могъщ и тя не можеше да му се отдаде изцяло, преди да е напълно сигурна. В действителност вече бе взела решение, но й трябваха още няколко дни да го провери.

— Моля те, не се бави още много.

Тихо произнесените думи можеха да се схванат като предупреждение или като молба. Онория освободи пръстите си от хватката му и отстъпи крачка назад.

Лицето на Девил рязко се промени. Той посегна отново към ръката й и нареди:

— Ще излезем на разходка.

— Още нещо… — Онория нямаше намерение да се предаде. Видя раздразнението в погледа му и се постара да пренебрегне топлината и изкусителната сила на ръката, която стискаше нейната. — Убийството на Толи.

Девил стисна зъби.

— Няма да ти позволя да се намесиш в търсенето на убиеца.

Онория усети, че предстои премерване на силите.

— Няма да се наложи да търся активно нови възможности, ако ти ме уведомяваш веднага щом братовчедите научат нещо ново.

Тя съзнаваше, че е изчерпала всички други възможности и ако иска да продължи, трябва да си осигури сътрудничеството му.

Той смръщи чело и извърна поглед. Онория не можа да прочете нищо по лицето му и се ядоса.

— Ще се съглася с искането ти при едно условие.

Онория вдигна вежди.

— Искам да ми обещаеш, че никога, при никакви обстоятелства няма да предприемеш нещо без мое знание. Че няма сама да тръгнеш да търсиш убиеца.

Онория кимна, без да се колебае. Много добре знаеше, че обществените ограничения не й позволяват да предприеме нещо съществено, за да намери криещ се престъпник. Нейният принос се състоеше преди всичко в логични заключения.

— Е, какво е научил Лусифър?

— Не мога да ти кажа — отвърна спокойно Девил. Онория изсъска като разярена змия.

— Недей! — спря я той. — Не се нахвърляй веднага върху мен. Не съм казал, че не искам, а че не мога да ти кажа.

— Защо не можеш?

Девил потърси нещо в лицето й и сведе поглед към преплетените им ръце.

— Откритието на Лусифър хвърля не особено ласкателна светлина върху член от семейството, вероятно Толи. Информацията му се базира само на слух. Все още проверяваме колко истина има в него. — Той стисна нежните й пръсти и продължи настойчиво: — Ако Толи се е забъркал в нещо, може да се е стигнало до ситуация, в която някой, способен да извърши престъпление — или да заповяда да го извърши друг, — е поискал да го види мъртъв.

Онория видя в очите му, че получената информация го е засегнала дълбоко, и изпита съчувствие.

— Става въпрос за нещо безчестно, нали? — попита тихо тя, спомнила си думите на Луиза Синстър.

Девил кимна бавно.

— За нещо чудовищно безчестно.

Онория пое въздух да попита още нещо, но Девил безцеремонно я потегли към вратата.

— Трябва ти чист въздух — изръмжа той и добави през стиснати зъби: — И на мен също.

Зад гърба му Онория се усмихна. Роклята й беше много тънка, трябваше да си поиска наметка. Вече беше спечелила твърде много и можеше да си позволи да бъде великодушна. Денят беше красив, на сърцето й беше леко. Вълкът й позволяваше да го води на връвчица.

13

— Станаха 334. — Онория подреди списъците в скута си и започна да брои отначало.

Девил, загледан в профила й, вдигна вежди. Двамата се намираха в утринния салон. Онория седеше в единия ъгъл на дивана, той се бе разположил удобно в другия. Тя броеше положителните отговори на поканите за големия бал, който леля му Хорейша даваше утре вечер на Баркли Скуеър, за да обяви, че семейството е свалило траурните дрехи. Девил се засмя и вдигна един от списъците, плъзнал се на пода.

— Значителен брой гости за това време на годината. Времето е ужасно и началото на ловния сезон бе отложено, затова много хора останаха в града. Например Чилингуърт. Не разбирам защо леля е счела за нужно да покани и него.

— Той е граф — напомни му Онория, без да вдига поглед, и посегна към списъка. — Ти сигурно го познаваш от цяла вечност.

— Така изглежда. Бяхме заедно в Итън.

— Още тогава ли бяхте съперници?

— Не бих определил Чилингуърт като съперник. По-скоро като досадна муха.

Онория се опита да скрие усмивката си. Девил беше свикнал да идва при нея в салона веднага след обяда, докато вдовстващата херцогиня почиваше. Оставаше при нея около половин час, разполагаше се в другия край на дивана, присъствието му изпълваше цялото помещение и завладяваше съзнанието й. Двамата си говореха спокойно. Ако някой от братовчедите беше донесъл нова информация, той я съобщаваше незабавно.

Нейните собствени разследвания засега не даваха резултат. Вдовстващата херцогиня удържа на думата си и въведе Онория във висшето общество. Двете правеха утринни, следобедни и вечерни визити, постепенно Онория опозна всички важни дами и бе приета в най-тесния кръг. За съжаление въпреки жаждата за клюки и скандали, типична за женската половина от обществото, тя не научи абсолютно нищо за живота на Толи и за евентуалните му врагове.

— Изникна ли нещо ново? — попита тя, заета да подрежда списъците.

— Случайно да. — Когато Онория рязко вдигна глава, Девил пренебрежително изкриви уста. — Не възлагай големи надежди. Демон се върна.

— Успял ли е да открие слугата на Толи?

— Да. Мик помни отлично последната вечер. Казал на Демон, че когато се върнал вкъщи, Толи не бил на себе си от гняв. За съжаление не пожелал да му каже причината.

Онория се намръщи.

— Не е искал ли?

— Мик, разбира се, го е попитал.

— И?

— Получил недвусмислен съвет да се занимава със собствените си работи. Абсолютно нетипично за Толи.

— Това е странно, нали? — промълви Онория.

Девил кимна.

— Мик се грижи за Толи още от детските му години. Винаги когато имаше проблеми, Толи се доверяваше на Мик. Беше много откровен с него.

— Така значи… — Онория размишляваше трескаво. — Толи е имал тайна, която не е можел да сподели дори с Мик. Но каква?

— Там е въпросът. — Той я погледна сериозно и добави: — Както и необичайното време.

— Какво означава необичайно време?

— Онази вечер Толи се прибрал вкъщи почти час, след като си тръгнал от Маунт Стрийт.

Досега братовчедите предполагаха, че Толи е прекарал нощта в компания в някакво заведение и там е научил тайната, която му е коствала живота. Сега трябваше да сменят версията.

— Мик сигурен ли е за времето? — попита напрегнато Онория.

— Да. Спомня си го съвсем точно, защото изобщо не очаквал Толи да се прибере толкова рано.

Онория кимна.

— Какво е разстоянието от Маунт Стрийт до жилището на Толи?

— Толи живееше на Уигмор Стрийт, на около двайсет минути от къщата на чичо.

— Възможно ли е да се е отбил при някой приятел?

— Приятелите му живеят далече. Вече разпитахме всички, питахме даже по съседните къщи, но през онази нощ никой не го е видял.

Онория трябваше да зададе още един въпрос.

— Тази информация връзва ли се по някакъв начин със слуха за извършено безчестие, донесен от Лусифър?

— Изобщо не се връзва. — След кратко колебание Девил обясни: — Не можем да изключим, че през това време се е случило нещо решаващо, но ми се струва доста невероятно. Ако се е случило онова, което си мислехме ние, то е станало по-рано, но това не обяснява защо Толи е бил силно развълнуван едва след излизането от Маунт Стрийт.

След като беше престанал да се сдържа в нейно присъствие, лицето му издаваше много повече отпреди и видяното я изпълваше с тревога. Слухът за извършеното безчестие явно го мъчеше, дори да не беше в пряка връзка със смъртта на Толи.

— Какво ти е?

Девил изкриви лице.

— Аз съм глава на семейството и не ми харесва, когато в избата ми лежат трупове.

Онория извърна глава.

Мълчанието се проточи няколко минути. Онория мислеше за въпросите, породени от спомените на Мик, докато Девил, външно напълно отпуснат, следеше израза на лицето й.

— Каза ли на другите? — попита след малко Онория.

— Те чакаха пред вратата заедно с Демон. Докато аз се занимавам със слуха за безчестните дела на член от семейството, те се опитват да съберат още информация. Ричард и Демон разпитват тукашните файтонджии, а Гейбриъл се занимава с метачите. Вейн и Лусифър обхождат кръчмите и се надяват да попаднат на някой пияница, който е видял кога си е тръгнал Толи.

— Според мен обхватът е твърде широк.

Девил въздъхна и се облегна на дивана.

— Права си. — И с поглед към тавана добави: — И те като мен се чувстват безпомощни. Трудно ми е да си го представя, но…

— Невинаги нещата вървят като по вода само защото ти си заповядал — отговори твърдо Онория.

Девил вдигна вежди.

— Мисля, че си права… — В гласа му звучеше искрена самокритика. В следващия миг обаче атмосферата се промени. Двамата се ослушаха и Девил посегна към един от списъците. — Предполагам — рече той, без да вдигне глава, — че ще присъстват всички гранд дами?

— Разбира се — усмихна се Онория.

Въпреки че двамата вече общуваха много по-непринудено, пламъчето в тях все още гореше, винаги готово да лумне — при най-малкото докосване, при най-безобидната непредпазлива забележка. Онория гореше от желание да му съобщи, че е взела решение, окончателно и еднозначно, непоколебимо. Беше размишлявала дълго и основно и стигна до заключение, че е взела предвид всички трудности. Много повече обаче бяха предимствата и възможностите — затова беше решена да приеме предизвикателството.

Затова реши да започне, както, възнамеряваше да продължи. Балът на Хорейша щеше да се превърне в сцена за съгласието й. Вече упражняваше усърдно малката си реч…

Тя примижа и се върна в действителността. Всевиждащият поглед на Девил бе спрян върху лицето й. Бузите й пламнаха.

Той се усмихна като вълк и се надигна.

— Отивам да се видя с Хобсън. Човекът е дошъл специално от Сейнт Ив, за да ми представи резултатите от жътвата. — Поклони се елегантно и се сбогува: — Желая ти хубав следобед, мила моя.

— И аз, ваша светлост — отговори Онория с очарователно кимване.

Когато той протегна ръка да отвори вратата, черната лента на ръката му се наби в очите й и тя се намръщи. Шестте седмици траур, наложен от семейството, изтичаха тази вечер. Девил трябваше да свали тази черна лента най-късно утре сутринта. Непременно трябваше да го направи.

Вечерта на бала започна за Онория с благоприятни знаци. Непривично нервна, готова да завоюва мъжа на сърцето си, облечена и фризирана особено грижливо, тя слезе по стълбата в залата. Както обикновено, Уебстър се появи точно навреме. Когато тя стъпи на последното стъпало, той вече отваряше вратата на салона. Погледна я и лицето му се озари от възхищение — само за секунда, но това повиши извънредно много самочувствието на Онория.

— Добър вечер, Уебстър. Тук ли е вече негова светлост?

— Разбира се, мадам… мис, исках да кажа. — Уебстър се усмихна смутено, но бързо си възвърна обичайната сдържаност. — Негова светлост ви очаква. — Той отстъпи настрана и й даде път.

С ведро изражение, макар че нервите й бяха опънати до скъсване, Онория влезе в салона.

Девил стоеше до камината и при влизането й се обърна рязко. Както винаги, бързият му поглед я измери от главата до петите. Днес обаче спря, щом стигна до сребърните й обувчици, подаващи се изпод полите на роклята, а после непоносимо бавно се върна отново нагоре. Погледът му обхвана всички детайли на синьо-зелената копринена рокля. Фината материя загръщаше тялото й като втора кожа. Съзнавайки ефекта на роклята, Онория не носеше бижута — само един златен гребен в косата.

Погледът му буквално я разсъблече и тя спря да диша.

С гъвкавата стъпка на хищник той прекоси салона, без да я изпуска от поглед. Протегна й ръка и тя я пое без колебание. Натискът на пръстите му й показа, че трябва да се завърти бавно и тя го направи с удоволствие. Погледът му свободно проникваше през тънката рокля и пареше кожата й. Когато отново се обърна към него, тя видя как устните му се извиха в усмивка.

— Много съм задължен на модистката.

— На модистката значи! — Онория го изгледа отвисоко. — А какво остава за мен, моля?

— За теб е цялото ми внимание. — С тези думи Девил я привлече към себе си. — Само за теб и за никоя друга.

Ръката му притисна гърба й. Онория се сгуши в него и му предложи устните си. Той я пресрещна на половината път и когато устните им се срещнаха, Онория изпита чувството, че лети.

За да не загуби опора, тя се хвана за реверите на фрака му. Другата му ръка обхвана дупето й. Кожата й пламтеше под пръстите му — двата пласта коприна не можеха да го предотвратят. Тя се отпусна с готовност в обятията му, предаде се на изкусителните му устни и на своето собствено парещо желание.

Магията ги държеше в своя плен. Не бяха способни да кажат колко минути са минали в тази замайващо нежна целувка. Едва стъпките в залата сложиха край на опиянението.

Девил вдигна глава и погледна към вратата. Онория чакаше, без да се отмести настрана. Единствената му отстъпка пред приличието, когато вратата се отвори и влезе майка му, бе да махне ръка от дупето й, а с другата внимателно да я обърне към вратата. Нито с дума, нито с жест се опита да скрие, че досега я е целувал.

Онория примигна. Замайването не я напускаше. Когато херцогинята я погледна, тя все още стоеше на пръсти, едната й ръка беше на гърдите на Девил. Като истинска гранд дама майката на Девил се направи, че не забелязва нищо.

— Ако сте готови, мили мои, предлагам да тръгваме. Безсмислено е да чакаме в този салон.

Девил наклони глава и подаде ръка на Онория. Тя сложи пръсти върху неговите и го последва навън. Вече се чувстваше напълно спокойна.

Пътуването до дома на Джордж Синстър на Баркли Скуеър не продължи й пет минути. След още пет Онория и Девил бяха в компанията на десетки роднини. Салонът беше пълен със Синстърови: едри, надменни господа и властни дами, които напълно засенчваха поканените на вечеря членове на висшето общество.

Тоалетът на Онория предизвика фурор. Дамите от семейство Синстър й кимаха окуражително и се усмихваха сърдечно, господата Синстър я гледаха с нескрито учудване. Лусифър пръв си позволи да преведе погледите с думи.

— Знаете ли, мис Анстрътър-Уедърби, ако Девил не ви беше открил пръв, сега щяхте да сте обсадена от цяла рота обожатели!

Онория се усмихна и се постара да изпише на лицето си изумление.

Поднесоха вечерята в седем, защото балът започваше в девет. Без да се притеснява от шумните разговори, Уебстър, взет за случая от Сейнт Ив Хаус, тържествено оповести, че масата е сервирана.

Девил взе подръка леля си и предостави Онория на Вейн. Тя моментално си спомни, че на погребението на Толи бе станало същото, и се обърна шеговито към придружителя си:

— Винаги ли го замествате, когато се наложи?

В първия момент Вейн се стресна, но после на лицето му изгря усмивка.

— Би било по-редно да се каже, че си осигуряваме взаимно защита на гърба — обясни той с типичното си високомерие. — Девил е само няколко месеца по-голям от мен и се познаваме буквално от първите си дни на тази земя.

Онория усети в учтивия му тон искрена привързаност и се зарадва. Вейн я отведе до стола вляво от Девил и зае мястото от другата й страна. С такива съседи я очакваше много приятна вечеря.

Разговорите на масата се въртяха около актуалната политика на страната. Онория слушаше с необичаен за нея интерес, опитваше се да си състави представа за възгледите на Девил и да ги добави към онова, което вече знаеше за негова светлост херцог Сейнт Ив. Докато поднасяха изисканите ястия, тя разглеждаше лицата на присъстващите. Всеки Синстър носеше на лявата си ръка черна лента. Лявата ръка на Девил беше съвсем близо до нея. Тя извърна леко глава и неволно посегна към неговата лента, едва видима върху черния фрак.

Бързо сведе глава към чинията си и преглътна едно проклятие.

Изчака, докато станаха от масата и всички отидоха в огромната бална зала, за да разгледат декорациите. Гостите едва започваха да пристигат и Хорейша ги посрещаше на входа. Когато стигнаха до другия край, Онория спря, мушна пръст под траурната лента и я дръпна. Девил я погледна въпросително.

— Защо продължаваш да я носиш?

Той се поколеба, въздъхна и отговори, без да я погледне:

— Защото още не сме заловили убиеца на Толи.

Като се има предвид пълната липса на следи, надали ще го намерят, каза си горчиво Онория, но запази тази мисъл за себе си.

— Наистина ли е необходимо? — попита тя, измервайки с поглед строгия му профил. — Един малък валс няма да замъгли разума ти, нали?

Той се усмихна и поклати глава.

— Имам чувството… — Гледайки право пред себе си, обясни: — Не, сигурен съм, че съм пропуснал нещо… съществената следа.

Онория разбираше, че той се чувства виновен заради неспособността си да въздаде справедливост на убиеца на Толи. Не беше нужно да й го признава.

— Имаш ли представа в каква посока трябва да се търси тази следа?

— Не и това ме подлудява. Сигурен съм, че съм видял нещо, че знам нещо, но не мога да се сетя. То е като фантом, който отново и отново се изплъзва от погледа ми — щом се обърна, той току-що е изчезнал.

В тона му имаше толкова безпомощност, че сърцето й се сви от болка. По-добре да смени темата.

— Кажи ми, ако обичаш, лейди Осбалдстоун принадлежи ли към семейство Синстър?

Девил обърна поглед към достолепната дама, която седеше на един диван наблизо и ги зяпаше, без да се крие.

— Далечна роднина. — Вдигна рамене и добави: — Но това се отнася за цялото висше общество.

Двамата обиколиха салона, като все по-често се спираха да говорят с гостите и напредваха все по-бавно, защото залата бързо се пълнеше. Цялото изискано общество се бе събрало за единствения бал на Синстър през сезона.

Девил не се отделяше от Онория. Виждаше как тя въздейства на другите мъже и стискаше зъби, за да не покаже, че това го вбесява. Настроението му бързо се помрачаваше — лош знак, като се имаше предвид, че вечерта тепърва започваше. Много му се искаше да помоли Онория да не танцува, но тя все още не беше негова жена.

Освен това тя обичаше да танцува — той го знаеше, без да я е питал. Въодушевлението й от музиката беше достатъчно доказателство. Все още не знаеше дали ще й разреши да танцува с някой от многобройните кавалери. Отначало реши да помоли братовчедите си да го заместят, но и те като него не бяха свалили траурните ленти. Затова сега се бореше с дивия си собственически инстинкт и страдаше мълчаливо.

Когато музикантите започнаха да свирят — твърде рано според него, настроението му се влоши още повече. Още докато на сцената настройваха инструментите, лорд Ейнсуърт се приближи до тях и обяви тържествено:

— Уважаема мис Анстрътър-Уедърби, за мен ще е чест… не, аз ще съм ви благодарен от сърце, ако благоволите да танцувате с мен този валс.

Лордът увенча молбата си с елегантен поклон и погледна Онория много сериозно, почти с обожание.

Девил усети как целият се напрегна. Ала си отказа радостта да забие юмрук в безобидното лице на Ейнсуърт. С огромно усилие на волята овладя всички импулси за насилие и зачака напрегнато съгласието на Онория. Съзнаваше, че ще й позволи да танцува, без да прави сцена. Когато обаче Онория протегна ръка на натрапника, Девил усети как самообладанието го напуска.

— Много ви благодаря, милорд. — Онория се усмихна ведро и докосна съвсем леко пръстите на Ейнсуърт. — Но тази вечер не танцувам.

— О, скъпа мис Анстрътър-Уедърби, вашето поведение е израз на невероятното ви чувство за такт. Простете ми, че се осмелих да предложа…

Лорд Ейнсуърт говореше ли, говореше, но Девил много скоро престана да го слуша. Когато му стана ясно, че и Онория не чува нищо от тирадата, той я прекъсна безцеремонно:

— Съжалявам, Ейнсуърт, но отиваме при лейди Джърси.

Всички в залата знаеха, че Сади Джърси не понася угодничеството на Ейнсуърт, затова Девил изобщо не предложи на лорда да ги придружи. Ейнсуърт се сбогува потиснато. Девил и Онория се усмихнаха един на друг и се скриха в навалицата. Валсът започна и двойките се понесоха по паркета.

Девил стисна ръката на Онория и я поведе навън. Трябваше да минат през цялата бална зала, но той вървеше толкова бързо, че никой не се осмеляваше да ги спре. Най-сетне откри една празна ниша, натика Онория вътре и затърси подходящи думи да изрази въодушевлението си. Когато най-сетне отвори уста, каза нещо съвсем друго:

— Ти нямаш причини да не танцуваш.

Тонът му не изразяваше нищо, лицето му беше мрачно, погледът му беше устремен към пода. Онория погледа малко сведената му глава, усмихна се разбиращо и отговори с видимо самодоволство:

— Разбира се, че имам.

Погледът й го предизвика да възрази и когато той не каза нищо, тя се усмихна още по-нежно и предложи:

— Искаш ли да поседнем малко при лейди Осбалдстоун?

Девил нямаше такова желание. Старият боен кон щеше да го побърка със злобните си намеци, но в сегашното си състояние остро се нуждаеше от отклоняване на вниманието. Затова пое дълбоко въздух, кимна и поведе Онория към дивана, на който седеше старата дама.

— Ако някой някога се е съмнявал, мисля, че въпросът е решен — каза тихо Вейн и посочи събраните около дивана в другия край на залата.

Гейбриъл, удобно облегнат на една колона, кимна.

— Еднозначно. Макар че лейди Осбалдстоун в никакъв случай не отговаря на нормалната представа за сватовница.

Вейн не откъсваше поглед от гърба на Девил.

— Как ли Онория го е убедила да седнат при стария боен кон?

— Както и да го е направила, ние скоро ще останем без водач — въздъхна Гейбриъл и изпразни чашата си.

— Така ли мислиш? — попита с присвити очи Вейн. — Аз пък мисля, че той владее положението.

— Ами! — Гейбриъл раздвижи могъщите си рамене и потръпна. — Само като си представя, че някой ден и аз ще изпадна в неговото положение…

Вейн избухна в смях.

— Безсмислено е да се опитваш да избягаш от съдбата си. Нашият високоценен водач винаги е твърдял това. Което поражда интересния въпрос за неговата съдба. Как мислиш, кога?

Гейбриъл погледна към весело бъбрещата Онория и стисна устни.

— Още преди Коледа?

Вейн изпухтя многозначително.

— Дано да е преди Коледа.

— Какво трябва да стане преди Коледа?

Двамата се обърнаха и лицата им моментално се затвориха.

— Добър вечер, Чарлз. — Гейбриъл кимна на братовчед си и веднага се обърна на другата страна.

— Говорим за предстоящата сватба — благоволи да обясни Вейн.

— О, сватба ли ще има? — осведоми се с учтив интерес Чарлз. — Кой ще се жени?

Гейбриъл го погледна втренчено. Вейн примигна и след кратко колебание отговори:

— Девил, естествено.

— Силвестър? — Чарлз изглеждаше много изненадан. — О, имате предвид онази стара история с мис Анстрътър-Уедърби?

— Стара история? — повториха в един глас двамата братовчеди.

— Да, стара — повтори натъртено Чарлз, докато с преувеличено внимание приглаждаше ръкава си. Най-сетне вдигна поглед и като забеляза слисаните физиономии насреща си, въздъхна: — Добре, щом непременно искате да знаете, ще ви кажа. Аз разговарях доста подробно с мис Анстрътър-Уедърби за този случай и тя ме увери, че никога няма да се омъжи за Силвестър.

Вейн погледна Гейбриъл, Гейбриъл погледна Вейн.

— Кога си говорил с Онория Прюдънс? — попита остро Вейн.

Чарлз го изгледа с вдигнати вежди.

— В Самършам, след погребението. И още веднъж малко след пристигането й в Лондон.

— Аха. — Вейн размени поглед с Гейбриъл.

Гейбриъл въздъхна.

— Още ли не знаеш, скъпи Чарлз, че дамите са склонни да променят решенията си?

Чарлз го изгледа отвисоко.

— Мис Анстрътър-Уедърби е изключително добре възпитана дама с невероятно чувство за такт.

— Освен това е красива и блестяща и Девил положи всички усилия да я завладее — този път със съвсем почтени на мерения. — Гейбриъл посочи дивана в другия край на залата. — Ако не вярваш, отвори си очите и гледай.

Погледът на Чарлз проследи протегнатата му ръка и в челото му се вдълбаха бръчки. Точно в този момент Онория сложи ръка върху лакътя на Девил и му каза нищо. Той сведе глава, за да я чуе по-добре. Поведението им издаваше доверие и интимност. Погледът на Чарлз помрачня.

Вейн го изгледа подигравателно.

— Ние залагаме на Девил обаче няма кой да приеме облога.

— Хмм… — Гейбриъл отново разкърши рамене. — Какво ще кажеш за сватба преди Коледа и наследник преди свети Валентин? — И се ухили многозначително.

— Пак трябва да се намери някой, който да приеме облога — отговори с усмивка Вейн.

— Прав си, но ще посмеем ли? — попита тихо Гейбриъл и се приготви да се смеси с гостите. Вейн го последва.

— Дявол те взел! Толкова ли нямаш доверие в главата на семейството?

— Разбира се, че имам пълно доверие в способностите му, но трябва да признаеш, че за да създадеш наследник, трябва много повече от един банален акт. Ела да намерим Демон. Той ще ти каже…

Думите им заглъхнаха в навалицата. Чарлз остана сам, мрачно загледан в двойката на дивана.

14

Балът продължаваше. Гостите ставаха все по-весели. В един сервираха лека вечеря. Онория седеше с Девил на една от големите маси, смееше се и бъбреше. Оглеждаше с възхищение братовчедите на Девил и дамите, на които кавалерстваха. Знаеше какво изпитват жените, защото и тя беше в тяхната ситуация. И тя пламтеше от радостно очакване. Цялото й тяло вибрираше. Докато се смееше на шегите на Гейбриъл, често-често се обръщаше към Девил и си казваше, че вече разбира защо дамите от висшето общество много обичат да си играят с огъня.

Музиката ги повика обратно в балната зала. Всички се изправиха. Онория обаче си остана на мястото си и започна да оправя наметката си. После зачовърка механизма на ветрилото. Беше решила да каже на Девил решението си, докато танцуват първия валс, но след като тази възможност й бе отказана, искаше да му намекне, че има да му съобщи нещо важно, и да му предостави да измисли нова възможност.

Тя вдигна поглед — Девил, търпеливо скучаещ, стоеше до стола й. Подаде му ръка и той и помогна да се изправи. В трапезарията нямаше никого. Девил я поведе не към балната зала, а в обратна посока, и тя го погледна смаяно. Той се усмихна и отново й заприлича на вълк.

— Имай ми доверие.

Отведе я до една стена й отвори скрита в ламперията врата. Озоваха се в малък, тъмен коридор. Девил тръгна пред нея. Онория примигваше и напредваше трудно в мрака. Коридорът вървеше паралелно на балната зала.

— Къде ме водиш?

— Продължавай. — Девил стисна ръката й и я поведе.

— Къде отиваме? — попита шепнешком Онория.

— Ей сега ще разбереш — отговори със същия тон той.

Тясна стълба ги изведе в друг коридор, в чийто край имаше врата. Девил отвори, бутна Онория в помещението и грижливо затвори.

Онория се огледа с интерес.

— Това е оранжерия.

Девил се усмихна.

— Една от мечтите на леля.

Тонът му събуди в сърцето й въпрос за неговите мечти — на какво ли бяха посветени? Обзе я радостно очакване, нервите й завибрираха. Звуци на цигулки разкъсаха тишината и тя се огледа стреснато.

— Да не би да се намираме под балната зала?

Девил отново се усмихна и посегна към нея.

— Това е моят танц.

Преди да усети какво става, Онория се намираше в обятията му и танцуваше валс. Не че би опитала да го отблъсне, но имаше нужда поне от едно малко предупреждение, което би облекчило внезапното усещане за физическата му близост. Сега обаче, обгърната от силните му ръце, с усещането за бедрото му между своите, тя премина без преход в онова състояние на шемет от чувства, което я плашеше и омайваше едновременно. Той танцуваше валса майсторски, както правеше всичко друго. Движеше се така бързо и сигурно, че тя нямаше какво друго да прави, освен да се носи във въздуха като перце. Много скоро се озоваха в другия край на помещението и се насочиха обратно. Точно когато минаха покрай входа на оранжерията, Девил я погледна в очите и я притисна още по-силно към себе си.

Онория спря да диша. Сърцето й заби безумно. Светлата коприна върху гърдите й се триеше в реверите на фрака му. Зърната на гърдите й набъбнаха и щръкнаха в очакване. При всяко завъртане хълбоците им се допираха и копринената й рокля шумолеше тихо като песен на сирени в нощта. Твърдостта се докосваше до мекотата, плъзгаше се настрана и отново се връщаше, още по-твърда, още по-властна. Шеметният танц владееше сетивата им, засилваше копнежа им един по друг. Отворила широко очи, Онория не смееше да мигне. Усети сребърната милувка на лунната светлина и вдигна глава. Устните й се разтвориха и тя ги усети невероятно сухи, пулсиращи в ритъма на сърцето й.

Поканата й не можеше да бъде по-ясна. Изцяло отдаден на мига, Девил дори за миг не помисли, че няма да я приеме. Без да престава да я върти във вихъра на валса, той сведе глава и я целуна властно. В следващия миг обаче му се зави свят. Магията на Онория беше невероятно силна. Наруга се вътрешно, стегна юздите на съзнанието си и се опита да си възвърне самообладанието, за да може спокойно да се наслаждава на онова, което му се предлагаше. Смяташе постепенно да разпали огъня й.

Двамата танцуваха своя валс между портокаловите дръвчета. Музиката заглъхна, но те продължиха да се въртят. Постепенно забавиха крачка и спряха пред нисък диван.

Девил пусна ръката й и плъзна двете си длани по обвитите й в коприна закръглености, докато спря върху бедрата, после върху задничето й и я притиснаха към слабините си. Онория потрепери от радост. Без да прекъсва целувката, Девил пусна ръката й и плъзна двете си длани по обвитите й с коприна закръглености, докато спря върху бедрата, после върху задничето й и я притисна към слабините си. Онория усети желанието му и му отговори с цялата си пламенност. Пленница на устните му, тя вдигна ръце и ги сложи на тила му. Притисна се силно към него и внимателно раздвижи гърдите си, за да облекчи болезнения си копнеж. Той потрепери и това я изпълни с непозната досега възбуда.

Беше научила наизуст малката реч, с която щеше да даде съгласието си да стане негова съпруга, но случващото се сега беше още по-добро — все пак делата казват повече от думите. С блажена въздишка тя се отпусна в обятията му и отговори на целувката му с открито желание.

Девил никога не беше изпитвал такова напрежение. Остри нокти се впиваха в гърдите му. Вдигна Онория и я положи върху дивана. Полегна до нея и тя спря да диша. Вече знаеше колко твърдо и силно е тялото му, но никога не го беше усещала в цялата му дължина до своето. Изпита шок, но сладостен, въздъхна доволно, разтвори фрака и сложи ръце върху гърдите му.

Усети как дишането му се промени, усети внезапното лумване на желанието му. Отговорът й дойде от самата й същност. Смело мушна език в устата му и предизвика неговия към чувствен танц. Дългите й крака се преплетоха с неговите, ръцете й започнаха да изследват тялото му. Не искаше да бъде пасивна зрителка. Искаше и тя да чувства, да преживява, да научава нови неща.

А това окуражаване беше повече, отколкото Девил можеше да понесе.

Той се отдръпна рязко, сграбчи ръцете й и ги вдигна над главата. Отново завладя устните й и я зацелува диво, с неудържимо, вече неподдаващо се на контрол желание. Целувката му беше ненаситна, търсеше облекчение на мъката му и едновременно с това се бореше за възвръщане на контрола.

Пленница под тялото му, Онория реагира на интимността без никаква уплаха. Изви гръб и се устреми към него. Усещаше желанието си като физически съществуващо, вълните му я заливаха все по-могъщи. Стенеше тихо и се извиваше, коприната шумолеше чувствено помежду им. Извика протестиращо и се опита да се освободи от здравата му хватка. Той прекъсна целувката само колкото да каже „не“. Тя завъртя глава, за да избегне устните му.

— Искам само да те докосна.

— Недей, моля те.

Той беше опасно възпламенен, тласкан от желание, което сериозно бе подценявал — както разбра едва сега. Ако тя започне да го милва, няма да издържи.

— Защо?

Онория изпробва здравината на хватката му и отново се изви в опит да освободи ръцете си. Сви единия си крак в коляното и мекото й бедро се плъзна точно по онази част от тялото му, която той така отчаяно се опитваше да пренебрегне.

Девил изръмжа нещо неразбрано и издиша шумно. Тя се сгуши още по-плътно в него и той забрави защо, забрави всичко, освен порива си да задоволи дивото желание да притежава тази жена. Желанието го завладя и опъна всяко мускулче по тялото му. Всеки нерв. Задуши и последните остатъци от предпазливостта му. Обхвана брадичката й и отново я целуна с изпепеляваща страст. Преметна крак върху тялото й и я задържа под тежестта си.

Тя изобщо не помисли да се отбранява. Устните й не се откъсваха от неговите нито за миг. Дразнеха го и нажежаваха страстта му. Тя въздъхна отново, този път умолително. Тялото й се изви срещу неговото, покани го, подмами го.

Той пусна брадичката й и обхвана собственически гърдата й. Размачка меката закръгленост и притисна с палец зърното, за да усети твърдостта му.

Онория задиша шумно. Гърдите й пулсираха болезнено под играта на пръстите му. Несъзнателно започна да се трие в него, за да усети по-добре напрегнатите му мускули, реагиращи на всяко нейно движение. Тялото му беше съвсем близо до нейното, но тя искаше още и още. Където минаваха ръцете му, оставаше гореща диря и тя осъзна, че има нужда от твърдостта му, за да угаси пламъка, за да утоли жаждата, която я измъчваше.

Тя го искаше, нуждаеше се от него — и вече нямаше причина да избягва ласките му. Отчаяно се опита да разхлаби хватката му, но тя само се стегна повече. Ръката му се отдели от гърдите й и тя беше готова да протестира, когато чу тихо щракване. Той отвори корсажа й и откри гърдите й. Онория не се възпротиви. Сърцето и биеше лудо. Девил без бавене разтвори тънката й долна ризка и окончателно разголи гърдите й.

Девил вдигна глава и тя пое дъх. Усети хладния полъх на вечерния въздух, но пламъкът в погледа му бързо я стопли. Зърната на гърдите й щръкнаха. Тя вдигна внезапно натежалите си ресници и впи поглед в лицето на Девил. Какви черти — като издялани от камък. Гърдите й запулсираха болезнено. Сякаш усетил зова й, той сведе глава.

Устните му се докоснаха до горещата й кожа и Онория престана да диша. Сетивата й възликуваха. Девил положи няколко пърхащи целувки около зърното, после засмука меката плът. Напрежението в тялото й стана непоносимо. Той милваше гърдата й с устни, а тя си мислеше, че умира. В тялото й бушуваше буря, пронизваше я до самата й същност. Изохка, сгърчи се и се изви срещу него. Ръцете й, все още вдигнати над главата, се свиха в юмруци.

Той продължи да милва чувствителната й плът, докато тя извика тихо, после се посвети на другата гърда. Вдигна глава едва когато задоволи и нея и цялото й тяло се разтопи от наслада. Полузатворила очи, Онория проследи как ръката му се плъзна по тялото й, помилва меката закръгленост на корема й и се плъзна по горната част на бедрото. Когато пръстите му се мушнаха под роклята, тя извика тихо, а когато той само с едно движение вдигна полите й до кръста, сърцето й спря да бие.

Онория се разтрепери неудържимо. Хладният въздух не беше в състояние да успокои треската, която бушуваше в тялото й. Пламтящият му поглед се насочи към долната част на тялото й със задоволството на собственик. След малко той вдигна глава и я погледна. Ръката му обхвана здраво разголеното й бедро и с мъчителна нежност се плъзна нагоре, после надолу в сладостна милувка.

Онория не преставаше да трепери. Той се приближи още малко до нея и отново завладя устните й. Тя затвори очи и се отдаде на целувката. Огънят помежду им продължаваше да се разгаря.

Девил имаше сърце на завоевател и се наслаждаваше на победата. Жаден за още, той се подготви за окончателния щурм на крепостта. Дългите й бели бедра бяха невероятно привлекателни. Кожата й се усещаше под пръстите му като мека коприна. Нежно закръгленото й тяло пулсираше под ръката му. Той плъзна пръсти назад и обхвана задничето й.

Продължи да я милва с опитни движения и с радост усети как тя се отпусна. Тогава зарови пръсти в меките кичурчета между краката й и нежно подразни чувствителната кожа под тях. Онория извика тихо, но не се отдели от устните му. Той се отдръпна леко назад, за да види потъмнялото й от страст лице. Пошепна й нещо и тя послушно отвори бедрата си. Когато усети първата интимна милувка в живота си, от гърлото й се изтръгна вик. Той се отдръпна внимателно и изчака първият шок да премине. Едва когато тя бе осъзнала какво предстои, той започна да милва набъбналата плът, раздели гънките и намери вече твърдата, пулсираща пъпка на насладата. Описа кръгове около нея и усети как страстта й пламва с нова сила. По пръстите му потече топла влага и той внимателно напредна още малко, за да стигне до самия център на женствеността й.

Онория следеше замаяно движенията на пръстите му и потъваше в следващите една след друга вълни на насладата. След всеки талаз излизаше на повърхността и се устремяваше към висините. Той продължи да подклажда огъня на страстта, докато тя експлодира в нея и я заля като потоп.

На върха на насладата Онория вече не знаеше коя е и къде се намира. Цялото й същество беше съсредоточено в набъбналата, пулсираща плът, подложена на сладко мъчение. Без да бърза, той мушна един пръст още по-дълбоко и започна да описва кръгове. Тя изстена задавено й безпомощно повдигна тялото си към него. Той продължи да я милва и дразни, докато от жаравата лумна ярък пламък.

Интимните ласки продължиха сякаш цяла вечност. Затворила очи, Онория се наслаждаваше и искаше още и още. Той усети желанието й. Устните му отново завладяха нейните, езикът му се задвижи в същия хипнотичен ритъм като пръстите.

Гърдите й набъбнаха до крайност и станаха непоносимо тежки. Онория се притисна до него и се опита да утоли жаждата си. Той незабавно отдели устни от нейните и засмука едното зърно.

Тя извика задавено. Прониза я мълния, огънят в нея забушува с пълна сила. Девил най-сетне освободи ръцете й, защото имаше нужда и от другата си ръка — с нея утоли копнежа на пренебрегнатата й гърда. Интимната милувка се задълбочи.

Онория посегна към него. Поредната гореща вълна беше по-силна от предишните. Поривът в гърдите й си проби път навън. Тя свали вратовръзката му и започна да разкопчава ризата. Спря на половината път, изви се и се опита да му свали фрака. Девил едва успя да я удържи. Изруга тихо, отдръпна се от нея, смъкна фрака и жилетката и ги метна настрана. Онория го посрещна с отворени обятия, копнееща най-сетне да усети голата му кожа върху своята. Мускулите му се стегнаха и тя започна жадно да изследва всяко движение, всяко трепване. Косъмчетата на гърдите му я възхитиха, тя зарови пръсти в тях и усети как кожата му пламти под ръцете й.

Девил усети как тя измъкна ризата от колана му. Усети как малките й ръце шарят навсякъде по горната част на тялото му и се спират с особено внимание върху твърдите мускули на гърба. Вдигна глава и застина. Тя го обхвана още по-здраво и започна да трие голите си гърди о неговите. Горещината между краката й заплашваше да срути стената на самообладанието му. Голата прегръдка окончателно го лиши от умението да се контролира. Всички инстинкти го тласкаха напред, настояваха да вземе онова, което му се предлага, да се потопи дълбоко в топлата й плът и да я направи окончателно своя. Поривът беше могъщ и той неволно посегна към колана на панталона. Тогава инстинктът му на мъж с богат опит се обади за последен път и го призова към ред, като му напомни за нейните страхове.

За причината, поради която тя не искаше да се омъжи.

Девил спря да я целува и милва. Примигна и разтърси глава. Чу собственото си измъчено дишане, видя как гръдният му кош се изопва безпомощно. Цялото му тяло пулсираше от желание, необузданата му страст искаше да бъде задоволена. Обаче… в този миг на лудост желанието се сблъска с волята. Шокът се усети физически. Свръхчовешката сила, необходима, за да се отдели от Онория и да се изправи, го изтощи до крайност.

Онория изплака тихо и се опита отново да го привлече към себе си. Не успя да се добере до тялото му, улови краищата на ризата и ги дръпна отчаяно.

Девил не се помръдна. Нежно улови ръцете й и отдели пръстите й от ризата си.

— Не.

— Не? — извика изумено Онория и отвори широко очи. — Ти си опитен прелъстител. Такива като теб никога не казват не.

Девил изкриви лице.

— Не си права.

Онория пое дълбоко дъх и се опита да овладее желанието си.

— Знам, че си спал с десетки жени. Правиш го отдавна. Сигурна съм, че знаеш какво трябва да сториш.

Девил я изгледа укорително.

— Не съм имал никакво намерение да спя с теб. Не и по този начин.

Онория се надигна и попита безпомощно:

— Толкова ли е важно по какъв начин ще стане?

— Да! — почти извика той и обясни мрачно: — Още не му е дошло времето.

Онория докосна ръката му и попита тихо:

— Защо тогава ме доведе тук?

— Сигурно няма да ми повярваш, но исках просто да танцувам валс с теб. Нямах никакво намерение да те прелъстя.

— Защо тогава се озовахме на този диван?

Девил стисна зъби.

— Оставих се на желанието! Ти ме подмами.

— О, ето какво било. — Онория се намръщи заплашително. — Значи ти имаш пълното право да ме прелъстиш, но аз теб — не?

Очите му станаха твърди като зелено стъкло.

— Точно така. Прелъстяването е изкуство, което е по-добре да се предостави на експерти.

— Аз се уча бързо… поне така ми се струва. Защото имам отличен учител. — Онория се опита да освободи ръцете си, които той държеше здраво, за да го привлече отново към себе си. Знаеше, че ако той отново легне до нея, магията ще продължи.

— Не! — Девил рязко пусна ръцете й, стана и я изгледа укорително. Тя не беше виновна, че са стигнали дотук. Нещо дълбоко в него го тласкаше да продължи, но той не се доверяваше на тази сила. Тя продължаваше да му шепне, че трябва да се поддаде, че може да забрави грижливо обмислените си планове и да се нахвърли върху нея с удвоена жар. — Искам да дойдеш при мен като моя съпруга и да го направиш по своя воля. Искам сама да вземеш решение и да станеш моя херцогиня. Още не си стигнала дотам.

Онория го гледаше с нарастващо смайване.

— Как мислиш, за какво става въпрос тук? — И с широк жест посочи своята и неговата голота.

— За любопитство.

— Любопитство?

Онория се надигна на лакът и го погледна изумено. Девил не й позволи да продължи.

— Дори да не е само любопитство, дори да си обмислила много внимателно своето решение, аз не мога да бъда сигурен. Нищо, че те виждам как гориш от страст…

Онория го гледаше безмълвно. Какво би могла да отговори?

— Ти си пияна от страст. Не се опитвай да отричаш.

Тя съзнаваше, че не може да го направи. Дори ако само се опита да се изправи, ще й се завие свят. Кръвта шумеше в ушите й. В един миг имаше чувството, че изгаря, в следващия копнееше за топлината му. Във вътрешността й пулсираше някаква странна празнота. Дишането й беше толкова повърхностно, че й беше трудно да мисли.

Девил свали поглед от лицето й и я огледа цялата. Роклята се беше свлякла почти до кръста й, бедрата й бяха разголени. Когато погледът му отново се върна на лицето й, тя разбра, че е възвърнал самообладанието си и повече няма да я докосне.

Той заговори през здраво стиснати зъби и в тона му имаше истинска болка:

— За мен е изключително важно да знам, че си взела решението си с ясен ум. Решението да станеш моя жена, майка на децата ми. Искам да решиш доброволно, не защото съм те прелъстил или принудил.

— Но аз взех решение. — Онория се надигна и попита задавено: — Как да те убедя?

— Искам да чуя как ще го кажеш, когато не си пияна от страст — настоя Девил. — Искам да чуя как ще кажеш, че искаш да си моя херцогиня, че си готова да раждаш децата ми.

Онория неочаквано видя светлина през мъглата на страстта.

— Защо непременно искаш да чуеш обяснението ми?

Девил я погледна втренчено.

— Можеш ли да отречеш, че досега отказваше да станеш моя жена, защото не смееш да се изложиш на риска да изгубиш свое дете — както си изгубила братчето и сестричето ти?

Онория изохка смаяно.

— Откъде знаеш за децата?

Девил поклати глава.

— Майкъл ми разказа за бурята и за двете загинали деца. Останалото е ясно. Размислих и открих причината за нежеланието ти да се омъжиш: не искаш да имаш деца.

Онория се ядоса. Как така беше открил най-дълбокия й страх? Би трябвало да реагира, да му заяви, че това не е негова работа. Обаче споменаването на децата, които биха могли да имат, предизвика много по-силна реакция: диво, първично желание да го постави на мястото му по съвсем друг начин.

Обясненията изобщо не бяха намалили могъщото желание, което пулсираше във вените й. И двамата бяха полуголи, дишаха тежко, страстта гореше и всеки момент щеше да лумне нов пламък. Мускулите по тялото му се напрягаха — той явно полагаше усилия да удържи привличането. Тя обаче не разполагаше с такава защита.

Прозрението я разтрепери.

— Аз… — Впи поглед в очите му и безпомощно разпери ръце. — Не можеш да ме оставиш така.

По тялото й премина силна тръпка, кожата на ръцете и краката й настръхна. Тя се вкопчи отново в ризата му и го привлече към себе си. Макар и неохотно, той се подчини. Чувстваше се виновен: нарочно я беше възбудил, нарочно я бе докарал до границата на поносимостта.

— Моля те… — пошепна тя с подутите си от целувките му устни и очите й пламнаха.

Какво да прави сега? Той беше джентълмен и можеше да постъпи само по един начин. Изруга ядно, грабна я в обятията си и я целуна.

Онория без колебание отвори устните си и се сгуши в прегръдката му. Той й даде, каквото искаше, разпали отново огъня в слабините й, но самият той запази желязно самообладание. Отново контролираше демоните си — вече нямаше да им отпусне юздите.

Онория разбра решението му. Мускулите, които я обхващаха, останаха твърди и неподатливи. Тази нощ нямаше да стане негова жена. Вече нямаше сили да се разбунтува срещу решението му — всичко в нея се съсредоточи върху огъня, който пламтеше под кожата й. Той се разпространяваше на вълни и сееше в тялото й празнота и копнеж, правеше я слаба и безволна от желание. Не знаеше как да утоли глада си. Предаде се замаяно на целувките на Девил, отдаде му се изцяло.

Когато той вдигна глава, светът се завъртя пред очите й. Никога в живота си не беше усещала такава горещина. Цялото й същество беше пламтяща, болезнена празнота. Жадно поемайки въздух, тя се вкопчи в раменете му.

— Ще ти помогна. Имай ми доверие.

Той прошепна думите в извивката на шията й и помилва с устни изпъкналата вена. Онория отметна глава назад и се разтрепери. В следващия момент той я вдигна на ръце. Тя очакваше, че ще я положи на дивана, но той я обърна с гръб към себе си и я сложи да стъпи на пода пред голямо стенно огледало.

Онория примигна стъписано. Лунните лъчи танцуваха по голата й кожа. Девил зад нея беше само плътна сянка. Ръцете му изглеждаха като тъмни линии върху тялото й. Онория прокара език по устните си.

— Какво правиш?

Той сведе глава и помилва с устни ухото й.

— Ще те задоволя. Ще те освободя от напрежението. — Погледна я в огледалото и кимна. — Ще изпиташ удоволствие.

Дълбокият, гърлен шепот я възбуди отново. Ръцете му се плъзнаха нагоре и обхванаха гърдите й. Пръстите му се напрегнаха и тя изохка сладостно.

— Прави само това, което ти казвам. — Той я погледна отново в огледалото. — Дръж очите си широко отворени и наблюдавай ръцете ми. Съсредоточи се върху това, което виждаш, върху усещанията си.

Думите му прозвучаха хипнотично тихо. Онория не откъсваше поглед от ръцете му, които ритмично масажираха гърдите й. Проследи как дългите му пръсти се протегнаха към зърната, описаха кръгове около тях, притиснаха ги… По гърба й пробягваха силни тръпки. Пое шумно въздух и се облегна на голите му гърди. Къдравите косъмчета я погъделичкаха и увеличиха възбудата й.

Ръцете му се отделиха от гърдите й — тя втренчи поглед в огледалото. Едната тъмна ръка легна с разперени пръсти върху корема й и я притисна към неговото тяло, другата посегна към полата й и я вдигна. Тя разбра какво ще се случи и се скова. Поиска да протестира, но от устните й не излезе нито звук. Той я разголи, смъкна роклята и ризата от хълбоците й и ги пусна на пода. Скъпата коприна падна в краката й, но Онория не й обърна внимание. Шокирана, хипнотизирана, тя се взираше в ръцете, които свободно изследваха тялото й.

Чу тих стон и разбра, че е нейният собствен. Главата й падна тежко върху рамото му, гръбнакът й се изви като струна. Сетивата й бяха напълно будни. Приемаха всяко докосване, всяка целенасочена нежност, всяко еротично движение. Той я обгърна по-здраво, лявата му ръка обхвана дясната й гърда, а дясната легна с разперени пръсти върху корема й. С коляно раздели бедрата, сведе глава и помилва с устни меката кожа около ухото й.

— Гледай.

Онория се подчини. Ръката му се плъзна надолу, силните пръсти се заровиха между краката й и проникнаха навътре. Той помилва горещата й женственост, намери пъпката на страстта и започна да я милва. Забравила да диша, трепереща от възбуда, Онория усещаше движенията му с цялото си тяло. Той продължи смело навътре, мушна цялата си ръка между бедрата й и пръстът му бавно си проби път към центъра на желанието.

Чувствата, които бушуваха в тялото й, бяха неописуеми. Ръката, която милваше гърдите й, беше толкова нежна. Зърната й пулсираха болезнено. Без да съзнава какво прави, тя обхвана китките му. Острите косъмчета по кожата му погъделичкаха чувствителните й длани. Под пръстите й заиграха корави мускули и стоманени жили.

Ръката му между бедрата й промени позицията си: докато показалецът му проникваше още по-навътре, палецът масажираше и дразнеше пъпката на желанието.

Светкавица, пожар — потоци от първични усещания пронизваха тялото й. Онория се извиваше, напрягаше се, охкаше. Нежностите му не преставаха. Усещанията образуваха водовъртеж.

— Гледай.

Онория погледна голата си кожа и изпита чувството, че тялото й е в пламъци. А ръката му се бе заровила дълбоко между бедрата й.

В главата й избухна сноп от звезди. Чувствата кристализираха, издигнаха се и се пръснаха. Падна дъжд от милиони сребърни прашинки, които се разтопиха върху напрегнатите й нерви и охладиха горещата кожа. Спасение.

Бурята я понесе, отми напрежението и го замени с наслада, толкова дълбоко почувствана, та тя помисли, че умира. Девил милваше с устни слепоочията й, ласките му станаха по-меки, успокояващи. Онория въздъхна и потъна в сладостен мрак.

Когато се върна в действителността, тя с почуда установи, че е напълно облечена и седи на дивана. Девил стоеше пред огледалото и оправяше вратовръзката си. Тя проследи как пръстите му сръчно премятаха копринената лента и се усмихна.

Девил срещна погледа й в огледалото. Тя се усмихна сияещо и той се намръщи.

— Току-що разбрах защо нямаш камериер — обясни весело тя и се облегна по-удобно. — Защото не можеш да разчиташ, че той ще те направи достоен за обожанието на жените.

Девил намести вратовръзката и удостои Онория с отровен поглед.

— Отгатна. — Обърна се и заяви строго: — Ако можеш да потвърдиш, че вече разсъждаваш що-годе разумно, не би било зле да се върнем в балната зала.

Той се наведе, вдигна фрака си от пода и го облече. Онория понечи да му каже, че вече е взела решение, но размисли. Имаха време за това. Бяха отсъствали твърде дълго и гостите сигурно вече си шушукаха. Сега не беше нито подходящото място, нито подходящата време за обяснения. Ще почака до утре.

Имаше чувството, че се рее в облаците. По някакъв странен начин беше отделена от действителността. Докато Девил приглаждаше реверите на фрака си пред огледалото, тя забеляза с ъгълчето на окото си някакво движение. Обърна се рязко и претърси с поглед алеите между портокаловите дръвчета.

— Какво има?

— Стори ми се, че виждам някого, но вероятно е било само сянка.

Девил улови ръката й.

— Да вървим. Клюкарките сигурно вече са ни разпънали.

Двамата минаха бързо през оранжерията. След малко се чу щракване на ключалка и в оранжерията се възцари тишина. Лунните лъчи продължиха да танцуват необезпокоявани по плочките на пода.

В средата на помещението се очерта мъжка сянка, разтеглена до заплашителни размери. Само след миг мъжът се отдалечи и сянката му изчезна.

Луната окъпа сцената в мека бяла светлина, огря портокаловите дръвчета и дивана с измачкани възглавници.

15

— Благодаря, Емили. — Онория стоеше до прозореца в своя салон и наблюдаваше как момичето прибира остатъците от закуската й. — Върна ли се негова светлост?

— Мисля, че не, мис. — Емили се изправи и вдигна таблата. — Ако желаете, ще допитам Уебстър.

— Не, Емили, благодаря. — Онория положи усилие да се усмихне. — Ще почакам.

Върнаха се от бала в ранни зори и тя заспа почти веднага. Преживяното в оранжерията явно й се отразяваше добре, защото спа дълбоко и без сънища, а още със събуждането реши да си поиска още. Облече най-хубавия си утринен тоалет и изтича в стаята за закуска.

Там обаче нямаше никой. Вълкът бе излязъл от семейния дом. Уебстър я уведоми, че негова светлост е закусил рано и е излязъл на езда. Онория се принуди да закуси сама — вдовстващата херцогиня бе казала, че ще стане едва следобед — и се оттегли в салона си. Какво друго й оставаше, освен да чака?

Как смееше да иска от нея обяснение в любов и вярност, а после просто да излезе на езда? Не знаеше колко време е чакала, когато чу отварянето на входната врата. Чуха се възбудени гласове. Учудена, Онория отиде до вратата, отвори я и чу необичайно високия глас на Уебстър.

Винаги сдържаният иконом бе повишил тон? Онория се втурна към стълбището. Това можеше да означава само едно: катастрофа…

Гледката, която се разкри пред очите й, спря дъха й. Без да се поколебае нито миг, тя прихвана полите си и бързо се запъти надолу.

Тревогата й растеше с всяка крачка. Във входната зала се бяха събрали десетина слуги, обикаляха около слабичък човек с разкъсани дрехи и крещяха един през друг. Онория се вгледа и позна Слиго: блед, олюляващ се, едната ръка стегната в нещо като шина, драскотини и сини петна по лицето.

С лудо биещо сърце тя тичаше надолу по стълбата. В този миг прозвуча гласът на Девил: дълбок, силен, властен. Облекчението беше толкова силно, че й се зави свят и тя се залови за парапета, за да не падне. Пое дълбоко въздух и когато пред очите й се проясни, слезе в залата.

Девил идваше от библиотеката и Онория отново се вкопчи в парапета. Жакетът му беше разкъсан, винаги безупречните ботуши и панталони от дивечова кожа бяха прашни и смачкани. Разрошената коса беше нападала по мрачното лице. Брадичката му беше украсена с кървава драскотина.

— Веднага повикайте лекар за Слиго. Рамото му е извадено.

— Вие добре ли сте, милорд? — Уебстър, който вървеше по петите му, протегна ръце, сякаш трябваше да подкрепи господаря си.

Усетил присъствието на Онория, Девил се обърна и я видя да стои на най-долното стъпало.

— Нищо ми няма. Само няколко драскотини. — Погледна укорително Уебстър и продължи: — Не вдигайте шум, моля. Синстърови са непобедими, забравихте ли? — Запъти се към стълбището и нареди през рамо: — Донесете ми гореща вода. Нищо повече не ми трябва.

— Веднага, ваша светлост.

Засегнат в достойнството си, Уебстър закрачи тежко към кухнята. Девил стигна до Онория, която не преставаше да оглежда разкъсаните му дрехи. По жакета му бяха полепнали тресчици.

— Какво се е случило?

— Оста на каретата се счупи — отвърна сухо Девил.

По ризата му имаше кървави петна. Движеше се бързо, но без обичайната си елегантност. Онория го последва.

— Къде?

— В Хампстед Хет. — Без да чака следващия въпрос, той добави: — Имах нужда от чист въздух, затова излязох извън града и отпуснах юздите. Конете препускаха на воля и точно тогава оста се счупи.

Онория пребледня като мъртвец.

— С кафявите коне ли беше?

— Не. — Девил хвърли поглед назад към залата. — Накарах да впрегнат двойка млади врани коне, за да ги изпробвам. — Изкриви лице и обясни тихо: — Наложи се да застрелям единия на място. Обикновено нося само един пистолет и не знаех какво да правя с втория. За щастие мина Шерингам. Той ми зае пистолета си и ни върна вкъщи.

— Не разбирам… — Онория смръщи чело. — Как можа да се случи това?

Той я изгледа раздразнено.

— Оста се счупи и колата се разпадна на парчета. Слиго и аз имахме дяволски късмет — излетяхме и се приземихме в тревата край пътя. Аз се претърколих няколко пъти и се отдалечих от пътя, но той не можа.

— А каретата?

— Нали ти казвам, стана на трески!

Най-сетне стигнаха до края на коридора. Девил отвори вратата и влезе. Спря в средата на дебелия ориенталски килим и се опита да свали жакета си, но не успя. Болката в рамото беше ужасна. Без да иска, шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Почакай. — Онория посегна изотзад, освободи едното му рамо, после другото и внимателно свали жакета.

— Мили боже! — извика тя и захвърли разкъсаната дреха.

Ризата на Девил беше разкъсана и на гърба. Драскотините, причинени от падането, както и многобройните дребни ранички кървяха. Панталоните и високите ботуши му бяха осигурили по-добра защита — под кръста беше непокътнат.

Преди тя да се отърси от вцепенението си, Девил измъкна ризата от колана и я свали през главата си. Изведнъж се сети нещо и се обърна като ужилен.

— Ти какво търсиш тук?

Онория спокойно посрещна погледа му и дори се усмихна.

— Раните ти кървят. Ще те лекувам.

Девил изруга тихо и направи опит да освободи ръцете си от ризата.

— Мястото ти не е тук.

— Не ставай смешен. — Онория хвана ръцете му и разкопча маншетите. — Обстоятелствата ни освобождават от принудите на етикета.

Девил захвърли ризата на пода.

— Още не съм на умиране.

— Обаче си здраво натъртен. — Онория беше съвсем спокойна. — Ти не виждаш, но аз виждам.

Девил извъртя глава в напразен опит да погледне гърба си.

— Нищо не усещам. Сигурно не е чак толкова лошо. Ще се оправя сам.

— Престани, ако обичаш! — Онория сложи ръце на кръста си и поклати глава. — Не се дръж като шестгодишен хлапак. Нищо лошо няма да ти направя. Само ще почистя раните и ще ги намажа с мехлем.

Девил се обърна и изфуча сърдито:

— Точно за това става дума! Не съм шестгодишно хлапе и не се готвя да умирам.

— Не, разбира се — засмя се Онория. — Ти си Синстър, а Синстърови са непобедими, така ли беше?

Девил изскърца със зъби.

— Ако искаш да си играеш на милостива самарянка, първо трябва да се омъжиш за мен!

Търпението й окончателно се изчерпа. Тя го чакаше от часове, за да му каже, че е готова да стане негова жена, а той се държеше като идиот! Застана пред него и заби показалец в гърдите му.

— В случай че наистина взема решение да се омъжа за теб… — започна тя, подчертавайки всяка дума, и отново понечи да забие показалец в гърдите му, но той се отдръпна — … искам да бъда сигурна, че можеш да се държиш като разумен човек. И то във всички ситуации от живота! — Онория още три пъти заби показалец в ребрата на Девил, който всеки път правеше крачка назад, и накрая коленете му опряха в ръба на леглото. — Особено в ситуация като тази! — заключи тържествуващо Онория и го блъсна с две ръце. — Седни, ако обичаш!

Девил падна по гръб на леглото и изруга ядно.

— Водата, ваша светлост! — Уебстър отвори вратата с лакът и влезе тържествено.

Онория се обърна към него и протегна ръце да вземе легена.

— Нужен ми е мехлем за рани, Уебстър.

— Разбира се, мис. Веднага. — Икономът й връчи легена с гореща вода, без да мигне.

Девил се обърна по корем, затвори очи и се предаде в ръцете на Онория. Нежните й пръсти го докосваха колебливо. Мускулите му потръпваха нервно и това явно я плашеше. Девил стисна ръце в юмруци и ги скри под възглавницата. Когато Уебстър най-сетне се появи с мехлема, господарят му въздъхна от облекчение.

— Как е Слиго?

Колкото и да му беше трудно, той поведе разговор с иконома и не спря, докато Онория не се погрижи и за последната драскотина.

— Готово — рече тя и най-сетне стана от леглото. Изтри ръцете си с кърпата, която й подаде Уебстър, и хвърли въпросителен поглед към Девил.

Той не реагира. Едва когато Уебстър си отиде, стана и отиде при нея. Вече знаеше, че е изгубил битката срещу демоните.

— И така… — Онория се обърна — и падна в прегръдката му. — Какво…?

Тя погледна в очите му и думите спряха на устните й. Имаше чувството, че в следващия момент ще бъде погълната с дрехите. Усети ръката на Девил на тила си и вдигна глава към него.

Без да чака разрешение, той се наведе и впи устни в нейните. Онория усети как коленете й омекнаха. Без да се интересува от мнението й, той я бутна назад към леглото. Притисна я към себе си и заедно с нея се отпусна върху покривката. Когато отвори очи, Онория се озова легнала по гръб, а той лежеше върху нея.

Всяка мисъл за съпротива се стопи. Неговата страст, тежестта на тялото му върху нейното, напрегнатите мускули, готови да я вземат, незабавно разпалиха огън в тялото й. Тя го прегърна нежно и отговори на целувката му.

Той мушна ръце под ханша й и я повдигна към себе си. Онория усети съвсем ясно натиска на коравия му, настойчиво търсещ член и въздъхна. Инстинктът й подсказа да се извие под пулсиращия натиск, за да му покаже желанието и копнежа си.

— Всемогъщи боже!

Тежестта на Девил се отмести. В следващия миг той вдигна Онория от леглото и я изправи на крака. Пленница в ръцете му, Онория се опита да свали полите си и примигна неразбиращо. Девил отвори широко вратата и я бутна в коридора.

— Какво има? — попита задъхано тя и се обърна към него. Гърдите й се вълнуваха под тънката рокля и Девил с мъка откъсна поглед от тях.

— Искам да чуя обяснението ти.

С тази разрошена черна коса и оголена гръд изглежда като дивак, помисли си неволно Онория. И неговите гърди се вдигаха и спускаха драматично.

Тя пое дълбоко въздух, готова да произнесе речта си.

— Не сега! — извика сърдито Девил. — Когато си с ясен разум! Когато си го обмислила много добре!

С тези думи се върна в стаята си и затръшна вратата под носа й.

Девил избяга от дома си и потърси убежище при Мантън. Беше късен следобед и той се надяваше да намери там поне десетина добри познати, дошли да усъвършенстват стрелбата си с пистолет във весела компания.

Огледа позициите за стрелба и забеляза една тъмна глава. Застана зад стрелящия, изчака, докато той изпразни пистолета си, й отбеляза неодобрително:

— Не пресметна правилно отката на оръжието, скъпи братко.

Ричард извърна глава и вдигна вежди.

— Да не си дошъл да ме поучаваш, големи братко?

Девил се засмя развеселено.

— Още преди години се отказах от поученията. Мислех по-скоро за малко надстрелване — приятелски, разбира се, без да се обзалагаме.

Ричард се ухили зарадвано.

— Дадено!

Двамата застанаха един до друг и започнаха да дават изстрел след изстрел. Скоро към тях се присъединиха приятели и познати и всеки даваше доброжелателни или иронични съвети, на които братята отговаряха с шеги. Който ги видеше застанали един до друг, никога не би се усъмнил в роднинството им. Девил беше малко по-едър, но разликата помежду им беше главно поради възрастта.

Девил отстъпи назад, за да освободи полето за Ричард, и се засмя развеселено. С изключение на Вейн, който беше неговата сянка, Ричард беше най-близкият му човек. Приликата им не беше само външна. В ордата на Синстър Ричард беше човекът, когото преценяваше най-лесно — защото брат му винаги реагираше така, както би реагирал самият той.

Служителят, който се занимаваше с тях, зареди следващия пистолет. Девил го претегли на ръка, застана на мястото на Ричард и вдигна ръка. Куршумът му улучи линията между центъра и дупката, оставена от предишния куршум на Ричард.

— О, не, Силвестър, не така импулсивно! Ако си беше дал малко повече време, резултатът щеше да е доста по-добър.

Ричард, който чакаше небрежно облегнат на стената, се изпъна. Спокойствието по лицето му отстъпи място на безучастност. Кимна кратко на Чарлз и се обърна към служителя, за да проследи зареждането на следващия пистолет.

За разлика от брат си Девил се усмихна безсрамно.

— Както много добре знаеш, не е в стила ми да чакам.

Светлите вежди на Чарлз се вдигнаха, погледът му се помрачи, макар и само за миг.

Девил го забеляза, но изобщо не се трогна. Посегна към заредения пистолет и попита:

— Искаш ли да ни покажеш как се прави? — Обърна оръжието, сложи дулото на ръката си и подаде пистолета на Чарлз с дръжката напред.

Братовчед му посегна с известно колебание. Челюстта му се стегна. Пръстите му се сключиха около полираната дръжка и вдигнаха пистолета. Чарлз мина покрай Девил и застана в позиция за стрелба. Леко разкърши рамене, вдигна ръка, прицели се и почти веднага стреля.

Улучи точно в средата на маркираното място.

— Браво! — похвали го Девил и го тупна приятелски по рамото. — Ти си един от малкото, които правят всичко с точно определена цел. — Чарлз го погледна с лека изненада и Девил се ухили. — Искаш ли да се присъединиш към нас?

Чарлз се съгласи. След началната си скованост Ричард също се опита да достигне постижението на възрастния си братовчед. Стрелбата беше едно от малкото изискани занимания, които Чарлз споделяше с братовчедите Синстър. С пистолет той беше по-добър от всички други. Сега прие искреното признание на Девил като нещо, което му се полага по право, но само след двайсетина минути се сети, че има уговорка, и се сбогува.

Ричард го проследи с подозрителен поглед.

— Ако не беше такъв педант, щяхме да се разбираме малко по-добре.

Девил броеше точките.

— Какъв е резултатът?

— Когато се появи Чарлз, престанах да ги отбелязвам. — Ричард хвърли поглед към таблото и се намръщи. — Сигурно ти печелиш — както винаги.

— Да кажем, че сме наравно. — Девил остави пистолета. — За мен упражнението постигна целта си.

— Каква цел? — попита любопитно Ричард, докато излизаха.

— Отклони вниманието ми. — Девил кимна на Мантън, който ги изпращаше с поклони, и се запъти към вратата.

Ричард го настигна едва на улицата, огледа по-внимателно мрачното му лице и отбеляза тихо:

— Личи ти.

Девил се намръщи още повече.

— Работата е там, че… съм забравил нещо… нещо свързано с убийството на Толи…

Ричард моментално стана сериозен.

— Смяташ ли, че е нещо важно?

— Имам неясно усещане, че ще се окаже решаващо, но просто не мога да го уловя. Отново и отново ми се изплъзва.

— Престани да се измъчваш. — Ричард го удари по рамото. — Иди да си поговориш малко с Онория Прюдънс. Тя ще отклони вниманието ти. — Ухили се и добави: — Сигурен съм, че ще си спомниш в най-невъзможния момент.

Девил не му каза, че е дошъл да стреля тъкмо защото е искал да избяга поне за малко от Онория Прюдънс. Кимна му и пътищата им се разделиха. Ричард се прибра в жилището си, а Девил тръгна бавно към Гросвенър Скуеър.

Девил се прибра вкъщи след полунощ. Духаше силен вятър. След раздялата с Ричард той се прибра вкъщи само за малко, преоблече се и отново тръгна по следите на „безчестния слух“, както го наричаше Онория. Нито той, нито братовчедите му можеха да се занимаят лично с разследването — тяхната гледна точка беше известна на целия град. В тяхно присъствие нито един човек нямаше да говори открито, защото се страхуваше от евентуални последствия. Затова Девил трябваше да намери някой, който да разследва случката вместо него. След дълги размишления той бе избрал виконт Бромли, който вечно скучаеше и си търсеше забавления — и на всичкото отгоре беше страстен картоиграч.

Девил също беше картоиграч, но добър. Не му беше трудно да размаха под носа на лорд Бромли подходящата примамка. Организира нещата така, че виконтът да загуби и последната си риза. Така Бромли ставаше много удобен за намеренията му. Да не говорим, че след страшното поражение никога вече нямаше да играе пикет.

С мрачна усмивка Девил извади ключовете си и вдигна глава към нощното небе. Беше тъмно, но не толкова тъмно, че да не забележи тълпящите се буреносни облаци над покривите.

Влезе бързо в дома си, надявайки се, че Уебстър е изпълнил указанията му съвсем точно.

 

 

Бурята се разрази с оглушителна гръмотевица.

Онория пропадна направо в ада. Само че този път адът беше друг. Кървавата баня се разигра с други хора.

Тя стоеше отново до прозореца на последния етаж и виждаше натрошена на парчета карета, паднало дърво, разкъсани кожени седалки. Конете, заплетени в юздите, смъртно ранени, цвилеха пронизително. До каретата лежеше мъж и крайниците му бяха извити под странен ъгъл. Черни къдрици закриваха очите му. Лицето му беше смъртнобледо.

Мъжът лежеше неподвижен и изобщо не се помръдваше. Всеки, който го види, беше наясно, че той вече не пребивава на този свят.

Безумната болка, която изпълни сърцето на Онория, беше по-страшна от предишната. Тя я повлече във водовъртеж от отчаяние и я остави сама в долината на непресекващите сълзи.

Той беше мъртъв — а тя не можеше да диша, нямаше глас, за да протестира, нямаше сила да го повика обратно.

Тя протегна ръце, изхълца задавено и направи крачка напред. Пръстите й напипаха човешко тяло — кораво и топло.

— Шшт…

Кошмарът се разтвори в нищото. Отчаянието се оттегли в мрака. Онория се събуди. Не беше в леглото си, а стоеше с боси крака пред прозореца и мръзнеше.

— Всичко е наред. — Девил я прегърна нежно и започна да я гали по косата. Трепереща, тя вкопчи пръсти в ризата му. Той обхвана внимателно тила й и опря буза в ухаещата й коса. — Всичко е наред.

Онория поклати глава.

— Нищо не е наред. — Гласът й звучеше задавено, приглушен до гърдите му. Девил усети горещите й сълзи върху кожата си. Тя се опита да го раздруса. Без успех. — Ти загина. Убиха те! — Изплака тихо и пак повтори: — Нищо не е наред.

Девил примигна. Предполагаше, че в кошмара си тя отново е видяла родителите си и двете малки деца.

— Не съм мъртъв, Онория. — Това беше повече от сигурно. Тя беше облечена само в тънка нощница и чувствителните му сетива веднага реагираха на близостта й. За щастие не бе дошъл неподготвен. Посегна към одеялото, което беше оставил на пейката под прозореца, и я подкани: — Ела седни до огъня.

Тя беше ужасно скована и мръзнеше. Сигурно нямаше да може да заспи, преди да се е стоплила и успокоила.

— Няма огън. Слугите го угасиха. Нещо с комина не било наред. — Онория говореше, без да вдигне глава. Не знаеше какво става около нея. Сърцето й биеше с всичка сила, нервите й вибрираха панически.

Девил посочи към вратата.

— Отиваме в салона.

Той я вдигна на ръце като дете, отнесе я в салона и се настани във високия стол пред камината. Тя се сгуши в него и се притисна към стоманеното му тяло. Не можеше да мисли, не можеше да говори — не знаеше даже какво изпитва.

Девил не задаваше въпроси. Просто я държеше и милваше косата и гърба й с дълги, успокояващи движения, без задни мисли. Докосването му беше само утешително.

Онория затвори очи и се отпусна в силните му ръце. От време на време въздишаше и потреперваше, но сковаността й лека-полека изчезна. Силата му беше за нея като спасителна котва и разбунтуваните й чувства постепенно се успокоиха. Изведнъж разбра какво е сънувала.

— Колата ти. — Обърна се и го погледна заклинателно. — Не е било злополука. Някой иска смъртта ти.

Пламъците осветиха лицето му и тя видя съвсем ясно как то помрачня.

— Стана злополука, Онория. Казах ти, че оста се счупи.

— Как се стигна дотам? Нормално ли е осите да се чупят? Случвало ли се е с коли, каквито използваш ти?

Девил стисна устни.

— Възможно е да сме се блъснали в нещо.

— Това не е вярно.

Девил въздъхна нетърпеливо.

— Стана злополука, Онория. Останалото е плод на твоя кошмар. Аз съм жив. Това е най-важното.

— Някой иска смъртта ти! — повтори упорито тя и се опита да се изправи, но той я задържа. — Аз нямам кошмари за смъртни случаи, които не са се състояли. Някой е искал ти да умреш. Жив си само защото… — Тя не можа да продължи.

— Защото съм Синстър — засмя се той. — Синстърови са непобедими, забрави ли?

Никой не е непобедим, помисли си горчиво Онория. Той е човек от плът и кръв — никой не го знаеше по-добре от нея. Готова да го убеди, тя се обърна отново към него:

— Ако някой е пипал оста, това може ли да се установи?

Девил погледна в неестествено блестящите й очи и се запита дали след кошмара температурата се покачва.

— Нали ти казах, че колата стана на трески. — Какво да каже, за да я успокои? — Защо мислиш, че някой желае смъртта ми?

Веднага разбра, че не бе задал добър въпрос. Онория се изтръгна от прегръдката му и стана.

— Но това е естествено! — извика сърдито тя. — Защото Толи е искал да те предупреди. Човекът, който иска да те убие, вече е убил Толи.

Девил затвори за миг очи. Щом ги отвори, протегна ръце и привлече Онория към себе си.

— Моля те, не си измисляй цяла история от несвързани факти и парченца от кошмара ти. Ако желаеш, утре ще поговорим пак. На дневна светлина ще видиш положението със съвсем други очи.

Онория беше в лошо състояние, но това не намаляваше обичайната й упоритост. Вирна брадичка, но в следващия миг въздъхна тихо и се сгуши на гърдите му.

— Както кажеш.

Тя беше готова да му даде, каквото желаеше — всичко и още повече. Нищо и никой нямаше да й го отнеме. Тя му принадлежеше, но и той й принадлежеше. Нищо на света не можеше да промени това.

Последния път, когато смъртта бе заплашила обичани от нея хора, тя можеше само да стои и да гледа безпомощно. Този път щеше да е друго. Нямаше да позволи на никого да разруши щастието й. Сега беше спокойна, напълно будна, напълно сигурна. Смръщи чело и попита:

— Защо си тук?

След кратко колебание Девил отговори:

— Когато има буря, ти ставаш и говориш.

— Винаги ли? — Онория си спомни бурята в нощта, когато умря Толи, и разбра. — И в горската къщичка беше същото, нали?

Девил кимна. На сигурно място в обятията му тя размисли и поклати глава.

— Това е невъзможно. От злополуката с мама и татко минаха осем години. Никога не съм се будила другаде, освен в леглото си. Спала съм в много къщи, много пъти е имало бури, но те не са ме събуждали.

Явно имаше кошмари само при насилствена смърт: в горската хижа и сега, след злополуката с каретата на Девил. Ако близостта на смъртта предизвикваше кошмари, значи тази сутрин смъртта е дошла да вземе Девил.

Той вдигна рамене.

— Тази нощ си станала и едва не замръзна. Нищо друго няма значение. Ще остана при теб, докато заспиш.

Тя обърна глава и го погледна. Бавно вдигна ръка и го помилва по бузата. Той се вцепени.

— Вероятно не искаш да ме сложиш в леглото?

Очите му пламнаха.

— Не.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ти си свръхвъзбудена — отговори безизразно Девил. — И още не си взела решението си.

Онория се надигна и отново се обърна към него.

— Вече не съм свръхвъзбудена. И отдавна съм взела своето решение.

Девил стисна зъби.

— Няма да те сложа в леглото ти и да те направя своя жена само защото те е страх от бурята.

— Ти си смешен. — Вече й беше топло и леко, обаче толкова празно…

— Забрави — изскърца със зъби Девил. — И престани да се въртиш.

Онория изохка възмутено и облегна глава на гърдите му.

— Заспивай.

Тя прехапа устни. В оранжерията бе успяла да го учуди. Когато се занимаваше с раните му след злополуката, той беше в необичайно състояние. Нямаше да извърши за трети път същата грешка: нямаше да й позволи да го докосне. Защото всяко нейно докосване заплашваше да срине самообладанието му.

Топлината на могъщото му тяло отпусна скованите й мускули. Спокойна и уверена в победата, тя потъна в дълбок сън.

16

Дан-н-н-н!

Девил изобщо не погледна, към стенния часовник, който удари кръгъл час. Мина през галерията, вдигна свещника към портрета на баща си и му кимна за поздрав. После закрачи по дългия коридор към стаята си.

Заключи вратата, остави свещника на масичката и започна да разкопчава жилетката си. Когато протегна ръка да сложи иглата за вратовръзка в кутийката, видя в огледалото нещо бяло.

Обърна се рязко и безшумно се плъзна към креслото до огъня.

Още преди да докосне бялата дреха, знаеше на кого принадлежи. Догарящият огън разпространяваше приятна топлина и подсилваше аромата на копринения халат. Девил едва успя да се удържи да не притисне меката материя към лицето си и да вдиша миризмата. Изруга полугласно и пусна халата в креслото, сякаш си беше опарил пръстите. После бавно се обърна към леглото и не повярва на очите си.

Въпреки разстоянието видя съвсем ясно кестенявата й коса, разпростряна като ветрило върху възглавниците. Тя лежеше на една страна, обърнала лице към средата на леглото. Тялото й го привлече като магнит. Преди да осъзнае какво прави, вече стоеше до леглото и я гледаше.

Нито една жена не беше спала досега в леглото му — поне докато беше в градската си резиденция. Баща му го беше научил, че леглото на херцога е запазено единствено и само за неговата херцогиня, и той беше усвоил правилото. Да се върне късно през нощта й да завари в леглото си единствената жена, която желаеше с цялата сила на сърцето си — от такова събитие наистина може да ти се завие свят.

Главата му изведнъж се изпразни от всякакви разумни мисли.

Не! Не може така! Той трябва да разсъждава разумно. Трябва да е съвсем, съвсем сигурен, че тя няма да го поведе за носа — по-точно за друга част от тялото му — и да го накара да съжалява за онова, което е сторил. Той беше изяснил становището си и все още беше убеден, че постъпва правилно. Може би не беше обичайно да иска да се увери в съзнателното отдаване на сърцето, ума и душата й, но и за него, и за нея така беше най-добре.

Погледът му се плъзна по порозовялото й лице и слезе надолу. Веднага си представи какво криеше чаршафът. Изруга наум, обърна й гръб и закрачи ядосано напред-назад. Килимът поглъщаше стъпките му. Защо, по дяволите, беше дошла?

Хвърли зъл поглед към леглото и видя леко отворените устни. Отново чу настойчивата, невероятно женствена въздишка — както тогава, в оранжерията, когато се извиваше под ръцете му. Изскърца със зъби и мина от другата страна на леглото, за да не я вижда толкова ясно.

След три минути все още не беше способен на нито една разумна мисъл. Мъчеха го похотливи представи. Изруга още веднъж и се приближи до леглото. Да седне на ръба… не, по-добре не, защото тя имаше навика да посяга към него. Затова се хвана за резбованата колона, бръкна под завивката и улови глезена й. Раздруса го леко, тя изохка и се опита да го издърпа. Девил усили хватката и дръпна крака й. Онория отвори очи и примигна сънено.

— Най-после се върна.

— Както виждаш. — Девил веднага я пусна и си заповяда да се стегне. Облегна се на колоната и скръсти ръце под гърдите. — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш защо, след като в тази къща има безброй легла, си избрала тази нощ да спиш точно в моето?

Онория вдигна вежди.

— Отговорът е съвсем ясен: чаках те.

Девил се поколеба. Страстта заплашваше да го надвие.

— Защо?

— Имам няколко въпроса.

Той изохка задавено.

— И си ме чакала в леглото, за да ми ги зададеш? Изборът на мястото и времето не е нито подходящ, нито особено умен.

— Аз не мисля така. — Онория седна и се облегна на възглавниците. — Точно това е мястото, което искам.

Завивката се плъзна и разкри раменете и извивките на гърдите й под тънката коприна.

— Не мърдай! — заповяда с дрезгав глас той. — И се покрий, ако обичаш.

Тя вдигна завивката до брадичката си и се усмихна невинно.

— Защо ме избягваш?

Девил я изгледа мрачно.

— Мислех, че ти е ясно. Ти трябва да вземеш решение — а аз съм убеден, че в момента не е полезно да прекарваме много време заедно.

Искаше да й даде поне една седмица… макар че изминалите три дни бяха същински ад. Онория го погледна твърдо.

— Хайде да поговорим за решението. Ти ми каза, че то е важно за теб, но не каза защо.

Девил не беше в състояние да се помръдне, камо ли да заговори. След доста време раздвижи скованите си ръце и пое дълбоко въздух.

— Аз съм Синстър. Възпитали са ме да завоювам, да съхранявам и да закрилям. Моето семейство е ядрото на съществуването ми. Без семейство, без деца не бих имал какво да пазя и да закрилям, не бих имал причина да завоювам нещо ново. Имайки предвид твоето минало, държа да чуя решението ти. Искам да ми кажеш „да“ ясно и с пълната убеденост, че постъпваш правилно. Вече те познавам добре и съм сигурен, че решението ти ще бъде окончателно. Каквото и да се случи, ти няма да се отметнеш от думата си.

Онория не откъсваше поглед от лицето му.

— След всичко, което знаеш за мен… сигурен ли си, че съм подходящата жена за теб?

Отговорът дойде без колебание, изречен дълбоко и с абсолютна убеденост:

— Да. Ти си създадена за мен.

Напрежението помежду им растеше с всяка секунда. Онория се задъха, но имаше намерение да проведе разговора до края, както го беше замислила.

— Ще се съгласиш ли, че сега не съм под влияние на страстта? — попита с високо вдигнати вежди тя. — Че не съм подложена нито на твоите настоявания, нито на някаква принуда?

Той я огледа изпитателно и след кратък размисъл кимна.

— В такъв случай… — Тя отметна завивката и изправи гръб. Девил се скова. Преди да е успял да реагира, Онория се хвана за ризата му и застана на колене пред него. — Ще чуеш обяснението ми.

Вкопчена в него, тя го погледна право в очите и изрече на един дъх:

— Искам да се омъжа за теб. Искам да стана твоя жена, твоя херцогиня, да изляза пред света като част от твоето семейство. Искам да бъда майка на децата ти. — В последните думи звънна горещото, искрено желание на сърцето й.

В стаята се възцари пълна тишина. Онория го дръпна за ризата и той се приближи. Тя стоеше коленичила на леглото и чакаше.

— Май забравих най-важното… — промълви с усмивка тя, пое дълбоко дъх и мушна пръсти под ризата му. — Искам те. Сега. — В случай че той все още не бе разбрал, тя добави натъртено: — Тази нощ.

Девил усети как тялото му възликува. Докато ръцете й смело напредваха към раменете му, той си заповяда да попита:

— Сигурна ли си?

В очите й блесна възмущение и той поклати глава.

— Искам да кажа, за тази нощ. В останалото не се съмнявам.

Възмущението й остана.

— Да! — почти извика тя, надигна се и го целуна.

Незнайно как, той успя да не обвие ръце около нея и да не я привлече към себе си. Успя да не загуби самообладание, макар че тя сложи ръце на тила му, сгуши се нежно в него и съвсем открито се опита да събуди желанието му. Сложи ръце на талията й, задържа я на разстояние от себе си и тогава отговори на поканата. Тя се отвори незабавно за него, устата й омекна и зачака да бъде изпълнена, посветена и притежавана.

Тя прие целувката и я задържа, отне му дъха и отново му го върна, Девил започна да я милва, бавно и равномерно, палците му се плъзгаха по бедрата й. Нощницата й беше от тънка коприна и почти не се усещаше. Той плъзна ръце по гладките й бедра и обхвана коленете й. Помилва ги нежно и отново плъзна ръце нагоре. Копринената нощница се събра върху също тъй гладката й кожа, а палците му през цялото време описваха кръгове по вътрешната страна на бедрата й. Милувките опъваха мускулите по дългите и бедра и той усещаше потръпването им.

Щом стигна до меките кичурчета между краката, той спря. Отдръпна се, впи поглед в нея и изчака тя да отвори очи. Улови погледа й и продължи напред.

Онория се разтрепери.

— Когато те взема, вече няма да има връщане назад.

В очите й се четеше дива решителност.

— Алилуя.

Устните им се намериха отново и Девил отпусна малко юздите на самообладанието си. Между двамата пламтеше горещо, настойчиво желание и ги водеше към страстта.

Онория усети промяната, която ставаше с него. Мускулите му се напрегнаха, ръцете му обхванаха бедрата й още по-здраво. Прониза я сладостна тръпка. Той сложи едната си ръка на дупето й и кожата й пламна под докосването му.

Ласките му бяха бавни и чувствени — сетивата й го следваха, отклонени от коприната, която съскаше тихо между ръката му и голата й кожа.

В същия момент, когато ръката му се стегна около дупето й, той мушна другата си ръка между бедрата й. Целувката му стана още по-настойчива. Той продължи да я милва през прозрачната коприна, връхчетата на пръстите му я докосваха, плъзгаха се и я дразнеха, докато коприната залепна като втора кожа, приглуши движенията му, разхлаби сетивата й. Онория въздъхна и заби нокти в мускулите на гърба му.

Ръката му се премести и един дълъг пръст се заби навътре в нея и започна да напредва целенасочено.

Онория престана да диша. Изохка тихо и се отдръпна назад. Той я пусна веднага. Само я бутна леко и тя падна по гръб на леглото.

— Чакай.

Девил отиде в гардеробната си, отвори вратата, за да се увери, че Слиго не го чака, и заключи. На път към леглото свали жакета си, жилетката и вратовръзката. Откопча маншетите на ризата и я измъкна през главата си.

Пламъчето на свещта на нощното шкафче позлатяваше великолепния му гръб. Той се наведе леко и взе свещника.

Изтегната на леглото, Онория проследи как той запали двата двураменни свещника на перваза на камината. Съсредоточена върху гъвкавите му движения и играта на меката светлина върху тялото му, тя се опита да задържи мислите си — изглеждаха й твърде скандални, за да ги изрази с думи. Радостното очакване я замайваше, възбудата я караше да трепери. Всички нерви по тялото й вибрираха.

Девил остави свещта на камината и се върна със свещниците до леглото. Премести шкафчето така, че светлината на единия да пада върху завивката. Онория знаеше много добре, че под светлината на свещите изглежда съвсем гола. Проследи как той постави втория свещник от другата страна на леглото, смръщи чело и попита:

— Тези неща не се ли правят обикновено на тъмно?

Девил я погледна втренчено.

— Забрави нещо.

Онория не разбра какво искаше да й каже той, но й беше все едно. Погледът й ненаситно обхождаше потопеното в златна светлина тяло. Той седна в краката й и започна да събува ботушите си. Вниманието й веднага бе привлечено от гърба му. Драскотините и прорезите бяха зараснали. Онория протегна ръка и прокара пръсти по един от по-големите белези. Кожата му се сгърчи под докосването й и той промърмори нещо неразбираемо. Онория се усмихна и разпери пръсти. Той стана и я удостои с дълъг, мрачен поглед. После бързо свали панталона си. Когато отново седна, за да освободи краката си, Онория се загледа в дългите, широки мускули от двете страни на гръбначния стълб, които завършваха под кръста в две малки вдлъбнатини. Гледката беше почти толкова красива, колкото и отпред.

Девил, освободен от стягащите го дрехи, се обърна и се отпусна в леглото. Той знаеше какво ще се случи сега, но тя — не. Онория смело заглуши вика си и се претърколи към него. Не намери опора в гладкия чаршаф и падна право в обятията му. Той я вдигна върху себе си, преплете крака с нейните, косата й се разпиля върху гърдите му.

Очакваше тя да се страхува, да се колебае — все пак за първи път се докосваше до гол мъж. Шокът наистина настъпи: лицето й изрази стъписване, но колебанието трая само секунда.

В следващия миг устните им отново се срещнаха — вече не се знаеше дали той целува нея, или тя — него. Ръцете й легнаха върху гърдите му и започнаха жадно да ги изследват. Той я зацелува лудо и ноктите й се впиха в плътта му. Той сложи ръце върху задничето й и я притисна към себе си, за да облекчи пулсиращата болка в слабините си с допира до нежното й тяло. Тя се извиваше върху него, гореща и изпълнена с желание, и тънката коприна изобщо не намаляваше удоволствието от докосването.

Някои от жените, с които беше спал, бяха като котки — изкусителни по неуловим начин, но Онория беше много по-смела от котка. Тя беше настойчива, агресивна, жадуваше не само да отнеме юздите от ръцете му, но и да ги накъса на парченца. Нарочно възбуждаше желанието му, стремеше се да освободи демоните, да извади наяве собственическата му природа. Девил обаче не забравяше нито за миг, че има насреща си девственица и че подобни действия граничат с лудост.

Дишайки тежко, той прекъсна целувката.

— За бога, не бързай толкова!

Онория, която милваше с ръце и устни връхчетата на гърдите му, изобщо не вдигна глава.

— Аз съм на двайсет и четири години… и вече знам колко съм изпуснала.

Тялото й се плъзна върху неговото и Девил изскърца със зъби.

— Щом си на двайсет и четири години, би трябвало да си по-разумна и да мислиш поне малко за собственото си добро.

Копнееща да вземе съдбата си в свои ръце, тя явно не съзнаваше колко болка може да й причини той. Неговата сила превъзхождаше нейната многократно, той беше много по-корав от нея.

Беше жадна да изучи тялото му и ръцете й се плъзнаха към корема. Девил изохка задавено. Желанието заплашваше да го надвие. Не бива така, повтаряше си отчаяно той, аз съм твърде огромен за нея. Пусна дупето й и улови раменете.

В същия миг Онория стигна до пулсиращия му член и го обхвана внимателно.

Усещането, което го разтърси, едва не разруши окончателно способността му да се владее. Той се вцепени. Онория също.

Тя погледна в лицето му. Очите му бяха затворени, чертите изразяваха безкрайно напрежение. Смелостта не я напусна. Съвсем лекичко раздвижи пръсти, възхитена от откритието си. Как беше възможно нещо толкова твърдо, непоколебимо, мъжко да е едновременно толкова копринено гладко и нежно? Още веднъж докосна закръглената главичка и изпита чувството, че гали гореща стомана, покрита с най-фина коприна.

Девил простена и сложи ръка върху нейната — не за да я махне, а за да я накара да го обхване по-здраво. Тя последва с готовност безмълвното му искане, което й хареса много повече от съвета му да не бърза толкова.

Той й позволи да го милва, докато осъзна, че няма да издържи още дълго. Дръпна ръката й, но тя се разбунтува и меката, гореща, облечена в коприна плът отново се отри о вече непоносимата му ерекция.

Той изруга тихо, хвана ръцете й, обърна я и легна върху нея. Притисна я към постелята и завладя устата й. Целувката продължи безкрайно, той лежеше с цялата си тежест върху нея и съвсем съзнателно изтощаваше силите й, сломяваше съпротивата й.

И двамата утихнаха. Тя вече беше готова за него, меките й бедра бяха подканващо разтворени. Трябваше само да премахне бариерата от тънка коприна, да потопи пулсиращия си член в меката й женственост и да я люби.

Колко просто.

Девил изскърца със зъби, пусна ръцете й и се претърколи настрана. Седна на пети, погледна я сериозно и протегна ръце.

— Ела тук.

Тя го изгледа учудено, после устреми поглед към слабините му. Той стисна здраво зъби, за да понесе мъчението на погледа й и прастария въпрос в очите й.

Замаяна от преживяното, Онория отново вдигна поглед към лицето му. Целият облян от светлината на свещите, безсрамно изложил мъжествеността си на показ, той изглеждаше като древногръцки бог. Меката светлина позлатяваше мускулите на раменете и гърдите му, а останалото беше направо прекрасно. Онория вдиша дълбоко и се опита да успокои лудо биещото си сърце. Опря се на лакът, освободи краката си от диплите на нощницата и коленичи срещу него в леглото.

Той взе ръцете й и я привлече още по-близо до себе си, хвана я през кръста и я повдигна. Когато я настани върху бедрата си, в очите й пламна въпрос.

— Ако сега кажеш, че трябва да чакаме още, ще крещя.

Лицето му беше като издялано от гранит.

— Така или иначе ще крещиш.

Въпросът в погледа й стана още по-настойчив и устните му потръпнаха.

— От удоволствие.

Тази представа беше нова за нея и малко я обърка. Девил я привлече още към себе си и свитите й колене докоснаха гърдите му.

— Целуни ме.

Не беше нужно да повтори молбата си. Тя сложи ръце на раменете му и потърси устата му. Девил сложи едната си ръка на гърба й, за да го държи изправен, и я зацелува жадно. Другата се плъзна по напрегнатото й тяло и обхвана едната гърда. И без това пламтящата плът набъбна под ласките му. Той я размачка силно и чу сладостния й стон. Когато прекъсна целувката, главата й падна назад и му предложи за целувка съвършената й шия. Той намери с устни мястото, където пулсираше вратната артерия. Онория се приближи още към него и отново простена.

Той изви гърба й назад и сведе глава. Тя утихна и зачака, не смеейки да диша. Езикът му навлажни коприната над зърното. Устните му го обхванаха и Онория извика изненадано. Той засмука набъбналото връхче и усети как тя се разтопи под интимната ласка.

Не си спомняше кога за последен път е спал с девственица, но знаеше, че която и да е била тя, със сигурност не е била високопоставена двайсет и четиригодишна лейди, способна да изпитва такова въодушевление. Знаеше, че следващият половин час ще е много труден, и за първи път през дългата си кариера на прелъстител се молеше да има достатъчно сили, за да издържи — за да й даде всичко, което очакваше. Нямаше право да освободи страстта си, не и първия път. Свел глава, продължи да дразни набъбналото връхче, а после обърна внимание и на другото.

Онория се вкопчи в раменете му и изохка тихо. Имаше чувството, че всеки момент ще се разпадне на съставните си части. По костите й течеше топъл мед, краката не я държаха, ръцете й бяха безсилни. Единствено ръката му на гърба й и движенията на устните му я задържаха в тази поза. Устните му, горещи и мокри, милваха гърдите й, дразнеха ту едното, ту другото зърно, докато не я подлудиха. Тя копнееше да го докосва, да го изследва с ръцете си, но не смееше да се отдели от него. Когато усети зъбите му върху зърното, тялото й се разтърси от силна тръпка и тя извика задавено. Устните му отново засмукаха гърдите й и дълбоко в нея пламна гореща лава. Тя на талази се надигаше на повика му, в тялото й набъбваше първично желание, вълните идваха все по-високи. Тя издаде проточена въздишка и падна на гърдите му.

Той я улови и я задържа. Ръцете му се задвижиха по тялото й, очертаха всяка извивка, докато не остана нито едно парченце кожа, което да не тръпне и да не копнее за повече. Гърбът, коремът, дългите мускули на бедрата, раменете и ръцете — нищо не убягна от вниманието му. Кожата й запламтя, овлажня и закопня за нещо ново. Най-сетне той вдигна нощницата й.

Тръпката, която я разтърси, дойде отвътре. Едно последно сбогом на девственото момиче, което все още беше. Той плъзна коприната към кръста й и Онория с мъка отвори очи. Тя се опита да си поеме въздух, но той не беше достатъчен да преодолее замайването. Несъзнателно вдигна ръце и той й свали нощницата. Меката коприна прелетя над леглото и за миг забули светлината на свещите. Онория усети хладен полъх. Най-сетне, най-сетне беше гола до него.

Той я прегърна и я притисна до себе си. Горещина. Пламтяща кожа. Корави мускули. Твърдите черни косъмчета по гърдите му гъделичкаха чувствителните й гърди. Корави устни намериха устата й, настояваха, заповядваха, плячкосваха без милост, без пощада — той щеше да я вземе. Тялото й, душата й, всичко от нея.

Заля я нова вълна на плътска наслада и тя се разтрепери в ръцете му. Не само той — тя също имаше своите искания. Страстта се разгоря, запламтя, изпълни я цялата. Онория притисна ръце към гърдите му и усети моменталното напрягане на мускулите. Целуна го със същата изгаряща жажда, с каквато я целуваше той, наслади се на все по-силните пориви помежду им и ликуващо се понесе по гребена на вълната.

Възбудата я замая. Устните им се сляха в едно, дъхът им се смеси, езиците им се поглъщаха. Тя пропадна в неговия огън, опияни се от него и усети как я изпълва цялата. Ръцете му, не по-малко настойчиви от устните, продължаваха да се движат по тялото й — изучаваха го, извайваха го, притежаваха го. Все още на колене, притиснала бедра към неговите, тя усети как ръцете му обхванаха дупето й. Едната ръка я задържа, докато другата се плъзна по-дълбоко, мушна се между бедрата й, напипа горещите, влажни гънки и започна да ги милва. Пръстът му си проби път навътре, навлезе дълбоко в нея и разпали огъня й.

Пламъците се затвориха над главата й и тя извика. Той впи устни в нейните и я държа, докато огънят бушуваше. Пръстите му я галеха бавно, равномерно, сладостно. Огънят бушуваше все по-силно, превърна се в пожар, образува пламтяща стена и най-сетне избухна в сноп от звезди.

Девил се откъсна от нея, отдръпна се назад, обхвана задничето й с две ръце и помоли:

— Плъзни се надолу.

Онория не можеше да повярва на силата на желанието си. Копнежът да го усети в себе си беше по-силен от потребността да диша. Въпреки това…

— Много е… голям. Няма да влезе.

Той я притисна по-силно и настоя:

— Просто се отпусни и не мисли за нищо.

Водена от ръцете му, тя се смъкна надолу. Усети първия контакт с члена му, горещ и твърд, и спря. Той мушна пръсти между бедрата й и разшири отвора. Тя усети първото интимно проникване на тялото му в нейното. Затаила дъх, се плъзна още по-надолу и усети как кадифената главичка влезе в нея.

Членът му беше голям, още по-голям от очакваното. Тя изохка, но продължи да се плъзга, направлявана от натиска на ръцете му. Твърд като желязо, горещ като нажежена стомана, той проникваше милиметър по милиметър в тесния отвор. Тя отново поклати глава.

— Няма да стане.

— Разбира се, че ще стане. — Той беше по-напрегнат от нея. Силните му мускули потръпваха. — Твоята утроба се разтяга, за да ме приеме. Така са устроени жените.

Той е експерт, каза си Онория, той знае. Във водовъртежа от чувства, който я бе понесъл — несигурност, желание, замайване, смесени с остатъци от момински срам, над всичко — отчаяният копнеж, който я владееше, — тя се вкопчи в тази увереност. Огънят във вътрешността й отново се разпали и тя продължи да се плъзга.

По някое време обаче спря.

Девил веднага я вдигна, но без да излезе изпяло от нея, и заповяда:

— Спусни се още веднъж, по-дълбоко.

Тя го направи, но девствената ципа отново спря проникването му. Водена от ръцете му, повтори това движение още няколко пъти.

Тя беше гореща, влажна и много тясна. Когато се скова, той плъзна устни по слепоочието й.

— Целуни ме.

Тя го послуша и веднага отвори устни. Той отговори на целувката й с изпепеляваща страст и за пореден път успя да се пребори с напора на желанието, което го тласкаше да я вземе бързо и безпощадно. Не биваше да забравя, че е длъжен да се контролира, за да не й причини излишна болка. Но нямаше да мине съвсем без болка.

По-добре да побърза. Един-единствен могъщ тласък, засилен от натиска на ръцете му върху хълбоците, посрещна плъзгането й надолу — и бариерата бе премината. Той я задържа неподвижна и проникна дълбоко в тялото й, изпълни я и я разтегна.

Целувката заглуши вика й. Тялото й се напрегна до крайност, неговото също.

Съсредоточен изцяло върху Онория, изчаквайки тя да омекне — пръв знак за готовността й да се насладят на любовта си, Девил се отказа от насладата да се изгуби в жаравата й, да задоволи жаждата си да я притежава.

Устните й се отделиха от неговите. И двамата дишаха тежко. Девил видя как Онория навлажни устни с език и неволно се усмихна.

— Това ли беше викът, който ми обеща?

— Не, разбира се. — Той целуна нежно ъгълчето на устата й. — Още малко, и болката ще престане. Никога вече няма да те боли, обещавам. Оттук нататък ще викаш само от наслада.

Никакви болки повече. Със замаяни сетива, плуваща в емоции, Онория можеше само да се надява. Споменът за острата болка беше съвсем пресен и тя продължаваше да я усеща. И все пак пламтящата му горещина, която се предаваше и на нея, облекчаваше болката с всяко вдишване, с всеки удар на сърцата им. Тя се опита да се раздвижи, но ръцете му я спряха.

— Почакай още малко.

Трябваше да се подчини. До този момент не знаеше колко силно я владее той. Коравата, пулсираща действителност, която проникна в нея и я изпълни цялата, най-сетне стигна до съзнанието й в целия си размер. Чувстваше се слаба и ранима до самата си същност. Възприятията й се съсредоточиха върху мястото, където двамата се сливаха. Тя чу как Девил простена и рязко отвори очи. Неговите очи бяха затворени, лицето му беше като издялано от камък. Мускулите му бяха опънати до скъсване. Очевидно водеше безмилостна битка. Равномерното пулсиране на члена му в нея разпространяваше по тялото й горещина, но и с мъка удържано желание, което тя усети едва сега. Болката отмина и тя се отпусна. Последните остатъци от съпротива се разтвориха в нищото. Внимателно, без да сваля поглед от лицето му, тя се освободи от ръцете му и бавно се надигна на колене.

— Да! — извика окуражително той и я задържа точно в момента, когато щеше да излезе от нея. Тя усети желанието му като свое. Вече не й бяха необходими указания. Плъзна се бавно надолу, възхитена от усещането на стоманената му твърдост, която влизаше в нея гореща и гладка.

Повтори плъзгането, веднъж, два, три… безброй пъти. Главата й клюмна назад, сетивата й окончателно се отвориха за него и се насладиха на всяка секунда. След като тя вече не се нуждаеше от водачеството му, той даде воля на ръцете си и започна да милва гърдите, закръгленото дупе, меката кожа на бедрата. Забравила страха, Онория се движеше все по-сигурно. Вдигна глава, обгърна го с две ръце и сля устни с неговите. Движенията на телата им се обединиха в ритъм, стар като човечеството. Колко естествено е всичко, каза си изненадано Онория. Тя му предлагаше, той вземаше и обратно. Тялото му й даваше нови и нови обещания, а тя искаше все повече.

Той се изтръгна от целувката и изпод полуспуснатите ресници се показаха пламтящите му очи.

— Добре ли си?

Пръстите му описваха магически кръгове върху гърба й. Когато се надигна, Онория се изравни с нивото на очите му и го погледна. После бавно се отпусна отново върху изпълващата я твърдост, напълно съсредоточена върху усещанията си.

Той се разтрепери и стисна зъби. Очите му засвяткаха. Онория се наведе и облиза мястото на шията му, където пулсираше сънната артерия.

— Мисля, че дори го намирам много… — гласът й пресекна.

— Изненадващо? — Дълбокият му глас до ухото и предизвика сладостна тръпка.

Поемайки мъчително въздух, Онория затвори очи.

— Исках да кажа… завладяващо.

Смехът му проникна до мозъка на костите й.

— Разчитай на мен. — Устните му очертаха контурите на ухото й. — Ще разбереш какво означава наслада.

— О, така ли? — попита тихо Онория, опитвайки се да не загуби съзнание. — Нали твърдиш, че си майстор в тези упражнения. — Тя пое напрегнато въздух и отново се надигна. — Това означава ли, че аз съм твоята майсторка?

— Не. — Девил я изчака да падне отново върху него и продължи: — Това означава, че си моя ученичка.

То означаваше, че може да я направи своя робиня, но не биваше да й го казва.

При следващото си плъзгане тя се спусна още по-надолу и той я пресрещна със силен тласък.

— Странно е чувството… да те усещам в мен… — При всяко движение гърдите й се плъзгаха по неговите. Тя навлажни устни с език и прошепна: — Наистина не вярвах, че ще влезеш.

Девил напрегна всички мускули на тялото си и след момент на сковано мълчание процеди през зъби:

— Ще вляза… някога.

— Някога ли?

Очите й се ококориха и той разбра, че не може да чака повече. Завладя устата й с жадна целувка, притисна я към себе си и я положи върху възглавниците. Беше избрал началната поза, за да я въведе в техниката и да ограничи дълбочината на проникването си, което се оказа много полезно. Но времето на ограниченията отмина. Онория се озова легнала по гръб върху твърдия матрак, краката му бяха между нейните, членът му не я напускаше нито за миг.

Усетила тежестта му върху себе си, тя се напрегна и той веднага повдигна гърдите и раменете си, за да я облекчи. Опря се на ръцете си от двете й страни и се надигна. Онория отвори очи.

Той задържа погледа й и бавно се изтегли от нея. После с едно-единствено гъвкаво движение нахлу в утробата й.

Завладя я, без да бърза, превзе тялото й, а тя го посрещна с готовност, гореща и влажна, приспособи се към големината му. Той видя как зениците й се разшириха, как синьо-сивото стана сребърно и се разтвори. Женствеността й го обгърна отвсякъде и копринената, пареща теснота на тялото й го задържа.

Двамата спряха да се движат. Само се гледаха.

Онория не дишаше. Той я изпълваше така цялостно, че тя усещаше ударите на сърцето му в тялото си. По лицето му личеше с каква мъка сдържа страстта си. Един завоевател я гладеше в очите. Завоевателят, на когото се бе предала. Обзе я гордостта на собственичка. Сърцето й се разшири и възликува.

Той чакаше… какво? Знак за отдаването й? При тази мисъл в нея разцъфна увереност, изпълни я чувство за сигурност. Чертите му бавно се отпуснаха, устните се усмихнаха. Онория вдигна ръце и привлече лицето му към своето. Чу го да стене, когато устните им се срещнаха. Той се отпусна на лакти, отмахна косата й и обхвана лицето й.

Целувката се задълбочи и отново разбуни сетивата й. Тялото му се задвижи в нейното и насладата изригна за пореден път.

Вълните се движеха към брега заедно. Усещанията набъбваха като прииждащ прибой, надигаха се. Тя се нагоди към ритъма му, посрещна го с готовност в тялото си, задържа го за един удар на сърцето и неохотно го пусна да се оттегли. Двамата отново и отново се намираха в тази интимна прегръдка и всеки нов тласък ги водеше по-високо, към примамливия бряг, за чието съществуване тя не подозираше. Разумът и сетивата се сляха, свързаха се в замайващ полет. Пламъци и светлина пронизваха телата им, стичаха се във всеки кръвоносен съд, дразнеха всеки нерв. После жаравата лумна в ярък огън, а светлината заблестя като мълния в нощта.

Слетите тела, тежкото дишане, тихите стонове и гърлените звуци подготвиха голямата експлозия. И когато тя се случи, Онория се изгуби изпяло в първичната енергия и самата тя стана огън и светлина, изтъкани от великолепни, зашеметяващи усещания. Ослепя и оглуша, не виждаше и не чуваше нищо. Можеше само да чувства. Ръцете й го напипваха и тя знаеше, е той е тук, в нея, усещаше изпълващата я топлина и знаеше, че му принадлежи. Беше уверена, че връзката им е дълбока и истинска, изкована в огъня на експлозията. Нищо на света не би могло да промени това. Нищо не би могло да ги раздели.

Експлозията отмина и двамата лека-полека се върнаха на земята. Усетиха земното блаженство на меките чаршафи и копринените възглавници. Дълго време още в стаята се чуваха доволни целувки, тих шепот и лениви движения на уморени тела.

Девил се събуди и с почуда установи, че е сам в леглото. Примигна, разтърси глава, за да прогони съня, и се взря невярващо в празното място до себе си. После затвори очи, отпусна се на възглавницата и простена.

Дявол да я вземе! Нима не знаеше… Очевидно не. Трябваше да я научи на правилата на женския етикет. Тя нямаше право да напуска леглото преди него. По-късно нямаше да бъде в състояние да го прави. Така беше редно и така щеше да бъде. От днес нататък.

Тази сутрин обаче се налагаше да излезе на дълга езда.

17

С доволна усмивка Девил прибра двете писма и менителницата на виконт Бромли в чекмеджето на писалището си, заключи го и стана. Взе свещника, излезе от библиотеката и тръгна към втория етаж. Вече можеше да празнува една постигната победа.

Когато влезе с бързи крачки в стаята си, къщата беше утихнала. Докато стигне до вратата, радостното очакване беше заличило всички други чувства. Възбудата го владееше. Отвори вратата, влезе, заключи грижливо и незабавно потърси с поглед леглото.

В следващия миг удари с юмрук по касата и изруга ядно. Тя не беше тук.

Девил пое дълбоко въздух. Дълго стоя като парализиран, устремил поглед към недокоснатото легло, опитвайки се да се отърси от разочарованието. Трябваше да обмисли ситуацията много внимателно.

О, не, стига е мислил! Каквито и основания да е имала Онория, за да не дойде в леглото му и да го чака, както си беше представял цялата вечер — той не искаше да ги знае. Не искаше да говори за това. Веднъж завинаги трябваше да сложат край на въздържанието — дори една добре възпитана, от аристократичен род, двайсет и четиригодишна до вчера девственица би трябвало да го разбере. Как ще живее до нощта на сватбата, ако тя престане да идва при него — особено след като беше вкусил тялото й, страстта й, искрената й наслада?

Девил излезе в коридора и мина покрай строгите портрети на дедите си, без да ги удостои с поглед. Остави галерията зад себе си и се обърна наляво към коридора, в който беше стаята на Онория.

Насреща му изникна призрак, загърнат в светла коприна.

Тя се блъсна в него и щеше да падне, ако той не я бе задържал. Тялото му я позна на мига. Прониза го болезнено желание. Предизвикателната й закръгленост събуди в тялото му пулсиращ живот. Инстинктивният й вик не успя да излезе от устните — той го задуши с целувка.

Онория се отпусна веднага, освободи ръцете си и го прегърна. Сгуши се в него и отговори на целувката му с неприкрита страст. Гърдите й се отриха нежно о горната част на тялото му. Девил я прегърна още по-здраво и посегна към едното полукълбо с вече втвърдено връхче.

Тя изохка тихо и падна на гърдите му. Бързото й отдаване беше толкова сладко, че му се зави свят. Тя мушна ръце под халата му, опипа мускулите на гърдите, зарови пръсти в гъстите косъмчета. Всяко нейно движение беше тласкано от същия властен порив, който пулсираше във вените му.

Девил изстена гърлено, обхвана таза й и притисна тялото й към своето. Вдигна я във въздуха и изви бедрата й така, че да усети ерекцията му. Залюля я леко, докато езикът му имитираше добре познатия ритъм, а тя се впи в него и отговори на ласките му с нарастваща страст.

Това съзнателно прелъстяване, откритото обещание за интимни радости събуди демоните в душата му. Едва когато тя развърза колана на халата му, алармените камбани в главата му зазвъняха.

Парализиран, разтърсен, лишен от прословутото си само обладание, Девил не намери сили дори да изохка. Тази жена го убиваше. По дяволите, намираха се точно срещу вратата към покоите на майка му!

Ако тя беше малко по-опитна, той би могъл да се поддаде на изкушението и да го направи тук, в коридора — например да я сложи върху масата в отсрещния ъгъл и да се зарови между бедрата й. Забраненото удоволствие, знанието, че нямат право да издадат нито звук, щеше да възбуди и двамата до крайност.

Обаче те и без това бяха достатъчно възбудени — но дори и да хареса позата, тя със сигурност няма да стои мирно. Миналата нощ беше викала — болезнено сладък вик на женско удовлетворение — и той искаше отново да я чуе. Да я чува всяка нощ. Тази нощ. Сега. Но не тук.

Девил прекъсна целувката и я вдигна на ръце.

— Какво…?

— Шшт! — изсъска той. Халатът му беше отворен. Ако бе почакал още малко, тя щеше да го помилва и тогава край. Затова не й каза нищо, а с бързи крачки се запъти към нейната стая.

Блъсна вратата към салона й и мина през прага. Затвори вратата с ритник и се огледа. Онория се изви в прегръдката му, освободи ръцете си и го прегърна. Девил се наведе и впи устни в нейните.

Сложи я да стъпи на краката си и забравил повелите на разума, даде воля на ръцете си. Двамата вече се познаваха интимно и той искаше да поднови това познанство. Нежностите му бяха дръзки, с едничката цел да разпалят желанието й. Неговото заплашваше да избухне, затова отблъсна ръцете й. Милувките им скоро се превърнаха в гореща, задъхана игра и в гърдите им лумна пламък.

Онория се отдели от него и извика разочаровано.

— Аз искам…

— Не тук — изръмжа Девил. — В спалнята.

И отново се нахвърли върху устата й. Играта продължи и вече никой не искаше да я спре.

Отчаяна, Онория отново се освободи от жадните му ръце с протестиращ вик. Кожата й пареше, цялото й тяло гореше. Ако той скоро не я изпълнеше, сигурно щеше да изпадне в безсъзнание. Хвана го за ръката и го повлече към спалнята си. Отвори вратата и влезе първа. Застана точно под снопа лунна светлина, която влизаше през прозореца, развърза колана на коприненото неглиже и го смъкна от раменете си. Когато дрехата се свлече в краката й, тя протегна ръце. Девил бе затворил вратата и сега стоеше и я гледаше. Погледът му я обливаше като слънце и разпалваше огъня в тялото й.

Девил се облегна тежко на вратата и се хвана за металната брава като удавник за сламка. Опита се да си спомни, че трябваше да се владее. Напомни си, че са се любили само веднъж, че тя може би е още раздразнена, че й трябва време, за да свикне с любовната игра. Съзнанието му — по-точно малката част от него, която все още работеше — прие всички тези обстоятелства. Остатъкът се съсредоточи върху нея, върху пулсиращата болка в слабините му, върху отчаяното желание да я вземе още сега.

Нощницата й беше възхитителна: от най-фина коприна, разрязана от двете страни до бедрата. Когато се раздвижи, дългият й крак се показа, но само за миг и веднага се скри. Изкушение, последвано от илюзия за добродетелна женственост.

Тя му махна величествено да се приближи и той се подчини, като пътьом свали халата си. Остана съвсем гол и й позволи да го докосва, където и както желаеше. Ръцете му внимателно обхванаха лицето й и го приближиха към своето, за да изгорят устните й с нова целувка.

Целуваше я жадно и властно, като през цялото време си повтаряше, че не бива да губи самообладание. Тя обаче плъзна ръце към корема му и мускулите му се напрегнаха ужасено. Онория също го целуваше жадно и беше цялата отворена за него. Ръцете й се плъзнаха по гърба му, притиснаха го към мекото й тяло, но в следващия миг тя се отдръпна и го остави безкрайно учуден.

Онория се засмя тайнствено, взе ръката му и го поведе към високото легло. Спря до рамката, впи поглед в очите му и бавно смъкна нощницата от раменете си. Меката коприна се свлече с тих шум по тялото й и разкри прекрасните гърди, бледи под синкавата светлина на луната. Коприната се надипли на талията й, но тя раздвижи леко хълбоци и нощницата падна на пода.

Без следа от сдържаност или плахост, с откритост, която му отне способността да се владее, тя пристъпи към него и сложи ръце на гърдите му. Плъзна ги нагоре и се притисна към него. Опря пръсти в тила му и се надигна да го целуне. Гърдите й се триеха о твърдите му мускули, хълбоците й се притиснаха към слабините му. Ето как му се предложи.

Нещо в него се скъса.

Той посегна към нея, знаейки, че тя ще му отговори. Не знаеше дали той я е привлякъл към себе си, или тя се е хвърлила в прегръдките му. Устните й намериха устата му, отворени и жадни, езиците им затанцуваха и събудиха тъмните демони на страстта. Всичко друго загуби значението си.

Единствената им цел беше сливането, удовлетворението — единствената мисъл в трескавите им мозъци. Девил съзнаваше, че е изпуснал юздите, но вече нямаше воля да ги хване отново. Тя владееше сетивата му, силата му, всяка частица от съзнанието му. Отчаяният й натиск по нищо не отстъпваше на неговия.

Тласкани от порива да се слеят, двамата се поддадоха на тази могъща, първична сила. Тя пулсираше във вените им, намираше израз в задъханото им дишане, говореше от всяко докосване, от всяка дръзка нежност, доставяше им наслада, толкова силна, че причиняваше болка.

Тежко дишаща, Онория се отдели от Девил и сложи коляно на леглото. Девил я вдигна и я положи върху завивката. Тя го привлече към себе си и той я остави да почувства тежестта му, наслади се на извиващото се под него тяло. Тя отвори бедра и той се отдръпна от нея само колкото да мушне ръка между тях и да започне да я милва, за да усети горещата влажност на желанието й, огъня на възбудата й.

От устните й се отрони неразбираема молба, тя повдигна хълбоците си в недвусмислена подкана. Ръцете й се плъзнаха по тялото му и стигнаха почти до слабините му, но Девил ги пресрещна и задържа.

Тя повдигна натежалите си ресници и го погледна. Без да бърза, той отдели едната й ръка от тялото си и я вдигна към главата й. Постъпи по същия начин и с другата. Вече не можеше да мисли. Вече не знаеше какво е да се владее. Силата, която го тласкаше, го бе погълнала изцяло. Трябваше незабавно да я вземе. Да я притежава изцяло.

Влажната горещина между бедрата й посрещна пулсиращия му член с готовност. Той разтвори краката й, колкото беше възможно, и тя се подчини, без да протестира. Въпреки това успя да го разтърси, като наведе таза си, отпусна мускулите на краката и се отвори широко за нахлуването му. Толкова ранима. И готова да стане негова.

Чувството, което го завладя, беше толкова силно, толкова дълбоко, че Девил затвори за миг очи и спря бурята. Когато отново ги отвори, пое дълбоко въздух, притисна мощната си гръд върху гърдите й и сведе глава да я целуне.

Устните им се сляха и огънят пламна с нова сила. Той проникна в нея с мощен тласък и пожарът се разгоря.

Той се движеше върху нея, тя се движеше под него и около него. Тялото й го милваше по различни начини. Много скоро вече не знаеха къде е той и къде — тя. Той се потопи дълбоко в нея и двамата едновременно усетиха как започна огненият полет.

Онория се предаде на първичната горещина, която изпепеляваше телата им. Пречистващият огън я поглъщаше, премахваше всички задръжки и оставяше само истината и чувствата под форма на бушуващи пламъци. Усещаше го дълбоко в себе си и го приемаше с радост, позволяваше му да я притежава и изпитваше горещата радост на притежаваща. Експлозията на слънцето не закъсня и телата им се понесоха към съдбата си.

Избухването ги изпълни с неизразимо блаженство, с толкова сладостни чувства, че Онория извика. Вкопчи се в Девил и затрепери като лист под есенния вятър. Нежно прегърнати, двамата стигнаха до неподозирани висоти и се разпръснаха на хиляди парченца. После потънаха в нематериална празнота от болезнен покой отвъд територията на човешките сетива.

Онория се усмихваше като котка, докопала се до сметаната. Кожата й беше приятно затоплена, крайниците й тежаха сладостно. Чувстваше се доволна, изпълнена… обичана. Дълбоко и съкровено обичана. Дори само мисълта за това извикваше тръпки в тялото й.

Денят беше зад нея. Несигурността и угризенията на съвестта, които я бяха нападнали рано сутринта, докато се промъкваше по коридорите, за да стигне до стаята си, изгоряха в огъня на нощта. Тя се усмихна и отново почувства как гори отвътре. Вдигна поглед и видя, че Девил я наблюдава.

Той явно искаше да я попита нещо, но се колебаеше. Най-после отмахна една къдрица от лицето й и зададе въпроса, който го мъчеше:

— Защо не ме чакаше в леглото ми?

Онория го погледна открито и очите й светнаха в мрака.

— Защото не знаех дали ме искаш там.

По лицето му пробяга сянка. Пръстът му нежно се плъзна по бузата й.

— Искам те, разбира се. Искам те винаги там.

Сега и тя се усмихна.

— Добре, утре ще те чакам. — Въздъхна и видя как той изкриви лице.

— Не бива — обясни той и се отпусна назад, без да откъсва поглед от нея. — Колкото и да ми се иска да те намирам всяка вечер в леглото си, до сватбата ще трябва да се задоволяваме с твоето.

— Защо не можем да спим в твоето легло? — учуди се Онория.

— Защото не е прилично.

— А това тук да не би да е прилично? — изненада се още повече тя и посочи с глава голото му тяло, заемащо две трети от леглото.

— Не искам да те виждат как сутрин се промъкваш по коридорите полуоблечена. Слугите ще почнат да говорят. Друго е да виждат мен по халат — все пак сме в моята къща.

Онория се намръщи и му обърна гръб.

— Ти явно знаеш какво се прави във всяка ситуация.

Той се раздвижи и в следващия миг я покри с топлото си тяло. Наболата му брадичка погъделичка рамото й, устните му се заеха да изучават ухото й.

— Повярвай ми — помоли той и се притисна към гърба й. — А що се отнася до приличието, крайно време е да публикувам датата на сватбата в „Газет“.

— За кога си я определил? — попита предизвикателно Онория.

Той я целуна по тила.

— Ти ще я определиш… но аз се надявам на първи декември.

След четири седмици? Онория се намръщи още повече.

— Трябва ми рокля.

— Ще съберем най-добрите модистки. И без това ще се избият за честта да те обличат.

— Трябва да пиша на Майкъл.

— Аз и без това ще му пиша утре. Дай ми писмото и ще пратя двете заедно. — Девил се взираше замислено в тила й. — Тази сутрин случайно срещнах стария Магнус.

Онория моментално се скова.

— Говорил си с дядо ми? Защо?

— Все пак той е глава на семейството — отговори с леко неодобрение Девил.

— Ти нямаш нужда от съгласието му, за да се ожениш за мен.

— Права си — усмихна се той. — Но семействата Анстрътър-Уедърби и Синстър са близки още от прастари времена. Разменяли са си удари още когато Ноевият ковчег е стигнал до брега.

— И как прие новината? — попита Онория, търсейки отговора по лицето му.

— Като философ — ухили се Девил. — Знаел е, че живееш в къщата ми, и не се изненада особено.

Онория кимна сковано и отново се обърна с гръб към него. Девил се усмихна нежно, наведе се и я целуна зад ухото.

— Заспивай. Ще имаш нужда от сили.

Думите му прозвучаха като обещание. Онория се сгуши в прегръдката му, притисна гръб до гърдите му и изпълни заповедта.

След официалното обявяване на датата за сватбата минаха пет дни, изпълнени с трескави приготовления. Най-сетне всички бяха готови да потеглят от Лондон. Последната среща на Девил беше с виконт Бромли.

Когато изясниха невероятните размери на задълженията му, катастрофалното му финансово състояние, Бромли, който иначе беше известен с дяволския си инат, философски вдигна рамене и се съгласи с условията на Девил. Беше уверен, че има начини и средства да разбере дали донесеният от Лусифър слух отговаря на истината, да идентифицира засегнатия Синстър и да изясни всички обстоятелства около простъпката му. Виконтът даде съгласието си да свърши всичко това до първи февруари.

Доволен във всяко отношение, Девил свали траурната лента и замина с бъдещата си съпруга за Самършам Плейс.

18

Балната зала на Самършам Плейс беше препълнена. Лъчите на следобедното слънце падаха през високите прозорци и играеха по къдриците и бонетата на млади и възрастни дами, изискани господа и високомерни матрони, донжуани и играчи. Официални тоалети във всички цветове на дъгата се състезаваха с блестящи бижута и святкащи погледи. В балната зала бе събран каймакът на обществото — за да гледа, да свидетелства, да оценява.

— Тя е последната млада дама от рода Анстрътър-Уедърби и е дяволски богата. Типично за Девил — да избере най-добрата партия!

— Прекрасна двойка, нали, мила? Тоалетът й е невероятен!

Обсипвана с комплименти, поздравления и пожелания за брачно щастие, Онория се движеше грациозно сред множеството, усмихваше се сияещо, кимаше и разменяше учтиви думи с гостите на сватбата си.

Сега беше херцогиня Сейнт Ив. Изминалите месеци, през които търсеше правилното решение, последните седмици, изпълнени с трескави приготовления, бяха увенчани със скромна църковна служба в домашния параклис. Божият храм беше препълнен, много гости бяха останали навън. Мистър Мериуедър обяви Девил и Онория за съпруг и съпруга и Девил поиска първата брачна целувка — Онория нямаше да я забрави, докато е жива. Когато множеството се раздели и даде път на новобрачните, слънцето проби облаците и освети пътя на херцозите Сейнт Ив. Облени от слънце, Девил й Онория минаха бавно и величествено покрай стотиците гости и влязоха в балната зала.

Сватбеният пир започна по обед, сега беше почти три. Оркестърът се оттегли за почивка. За бала бяха предвидени само шест валса и Онория почти не излезе от танцовата площадка. Първият валс беше с Девил и се оказа наистина впечатляващо преживяване. Когато танцът свърши, тя се задъхваше, но веднага бе поканена от Вейн, после от Ричард, Хари, Гейбриъл и Лусифър. Когато оркестърът най-после се оттегли, тя бе останала съвсем без дъх и всичко в главата й се въртеше.

Онория плъзна поглед през залата и откри Девил, който разговаряше оживено с дядо й и Майкъл край камината. Насочи се към групата, но на пътя й застана Амелия.

— Моля те, повикай Девил, за да разрежете сватбената торта. Вече са поставили масата в средата на залата. Леля Хелън каза, че Девил непременно ще дойде, ако го помолиш.

Онория избухна в смях.

— Кажи на леля си, че идваме веднага.

Девил забеляза приближаването й. Онория усети нежния му поглед, изпълнен с гордостта на собственик, но не можа да стигне бързо до него, защото гостите не я оставяха. Щом застана пред него, впи поглед в лицето му и цялата се разтрепери от радостно очакване. Искрата, готова да разпали огъня, постоянно пламтеше в нея. Вече четири седмици споделяха леглото, но възбудата й не отслабваше, много й се искаше да го попита дали винаги ще бъде така, но не смееше.

Тя застана пред дядо си и го поздрави учтиво, но хладно. По молба на Девил двамата се бяха видели за малко, преди да тръгнат от Лондон. Устремила поглед към бъдещето, тя усети, че не е толкова трудно да прости за миналото.

— Е, ваша светлост? — Магнус се облегна на перваза на камината и я огледа от глава до пети. — Брат ти ще се кандидатира на следващите избори. Какво ще кажеш?

Онория се обърна въпросително към Майкъл и той вдигна рамене.

— Предложението дойде от Сейнт Ив.

Девил се засмя и обясни:

— Карлайл каза, че е готов да ви включи в листата, и това ми е достатъчно. Всички ще знаят, че семействата Анстрътър-Уедърби и Синстър са зад гърба ви. Това е добра опора, нали?

Магнус кимна тежко.

— Момчето ще си получи мястото. Все още имам някакво влияние и ще го използвам.

Онория се усмихна доволно и целуна Майкъл по бузата.

— Приеми сърдечните ми пожелания за успех — прошепна в ухото му тя.

— А аз ти желая цялото щастие на света. — Майкъл отговори нежно на целувката й и стисна ръката й. — Браво на теб. Взе правилното решение.

Онория вдигна вежди, но се усмихна.

— Дойдох да отвлека съпруга си. Време е да разрежем сватбената торта.

— Какво? О, да, отведи го. — Магнус размаха ръце. — Непременно трябва да видя това: един Синстър се подчинява с готовност на една Анстрътър-Уедърби.

Онория го погледна отвисоко.

— Вече не съм Анстрътър-Уедърби.

— Разбрахте ли? — Девил изгледа стария Магнус със самодоволството на завоевател и поднесе ръката на Онория към устните си. — Ела, любов моя. — Посочи средата на залата и заключи: — Всяко твое желание е заповед за мен.

Онория го изгледа скептично отстрани.

— Наистина ли?

— Без съмнение. — Девил я преведе стремително през навалицата с обичайната си сръчност. — Имам намерение да изпълня всичките ти желания още преди разсъмване — продължи до ухото й той.

Онория се изчерви.

— Не ми говори такива неща пред гостите.

— Булката трябва да е постоянно изчервена — никой ли не ти е казал това? — попита с дрезгав глас той. — Освен това червенината ти отива. Знаеш ли, че се изчервяваш чак до…

— О, ето ви и вас, мили мои!

За облекчение на Онория вдовстващата херцогиня се появи тъкмо навреме.

— Застанете от тази страна, ако обичате. Хванете ножа — и двамата.

Тя им показа къде да застанат. Най-близките роднини и приятели се наредиха от другата страна. Сватбената торта беше на цели седем етажа, украсена със сухи плодове, покрита с марципан и захарна глазура. Най-отгоре се вееше флагът на семейство Синстър.

— Мили боже! — Девил втренчи невярващ поглед в чудовищното творение.

— Лично мисис Хил я направи — пошепна му Онория. — Да не забравиш да й благодариш.

— Място! Място!

Всички гласи се обърнаха. Онория видя как към нея се носи дълъг, тесен пакет. Застаналите в края на редицата избухнаха в смях и започнаха да пускат шеговити забележки. Лусифър се приближи и подаде пакета на Вейн. Вейн разгъна опаковката и разкри меч в ножница. Подаде го на Девил и се поклони дълбоко.

— Оръжието ви, ваша светлост.

Балната зала гръмна от смях.

Девил се засмя на добрата шега, грабна меча и със замах го измъкна от ножницата. Размаха смъртоносното оръжие по посока на елегантното общество и Онория отново го оприличи на див пират. Гостите викаха „ура“ и пускаха все възможни шеги.

— Сложи ръце върху дръжката.

Онория изпълни искането. Девил сложи ръце върху нейните и коленете й омекнаха.

Дълбок, тих смях прозвуча до ухото й.

— Точно както миналата нощ.

Снощи той бе отпразнувал с братовчедите си последната си вечер като ерген. Онория видя, че Уебстър отнесе в библиотеката цяло сандъче с бутилки бренди, и се примири, че ще прекара последната си моминска нощ сама. Легна си и се опита да заспи, но скоро установи, че копнее до болка за топлото му, твърдо тяло. В ранните утринни часове това топло, твърдо тяло се мушна до нея под завивката. Тя се престори на дълбоко заспала, но скоро разбра, че няма да издържи дълго, и му показа какво желае.

Той й заяви с дълбок, сънен глас, че е пиян и не е в състояние да й достави удоволствие. Не би ли могла тя да се качи върху него и да го поязди — той, разбира се, ще я насочва. Урокът се оказа наистина незабравим.

Водена от ръцете на Девил, Онория разряза всичките седем етажа на тортата. Гостите ръкопляскаха възторжено, викаха браво и подмятаха разни неприлични неща.

Онория се олюляваше и се молеше присъстващите да си помислят, че пламтящите й бузи се дължат само на техните неприлични забележки. А още по-пламенно се молеше дяволските му братовчеди да не забележат къде е отишла дръжката на меча. Тъй като гостите ги притискаха отзад, Девил и Онория не можаха да се отдръпнат достатъчно и дръжката на меча попадна между бедрата й.

По изключение този път вината не беше негова. Внезапното му сковаване, начинът, по който шумно пое дъх, й показаха, че е стъписан поне колкото нея. Двамата се спогледаха, примигнаха и се извърнаха настрани, за да разделят горещите си тела.

Точно тогава Онория видя Чарлз, който я поздрави с кралско кимване и величествено се приближи. Поклонът му беше образцов.

— Бих се радвал да поговоря с вас за момент, мис… — Лицето му се вкамени. — Ваша светлост…

Онория не повярва на усмивката му. Още от първата им среща изпитваше към него инстинктивна враждебност. Следващите им срещи не намалиха това чувство, напротив, задълбочиха го. Той беше единственият Синстър, който и въздействаше по този начин — всички друга й бяха харесали от пръв поглед.

— Надявах се, че ще имам удоволствието да танцувам с вас, сър, но танците приключиха.

Чарлз вдигна едната си вежда. Арогантното пренебрежение беше едно от малкото качества, които го сродяваха със Синстърови.

— Забравяте, че аз още нося траур, ваша светлост. — Помилва лентата на ръкава си и добави: — Другите вече забравиха Толи, но аз още скърбя за загубата.

Онория прехапа устни и сведе глава. От присъстващите Синстърови само Чарлз и баща му носеха траур.

— Въпреки това ще си позволя да ви изкажа благопожелания.

Формулировката прозвуча доста странно и тя го изгледа изненадано. Чарлз кимна небрежно.

— Вероятно си спомняте нашия предишен разговор. Тогава си позволих да ви предупредя, а сега изразявам надеждата си, че няма да съжалявате за решението си.

Онория се вцепени. Чарлз се бе обърнал към гостите и не я забеляза.

— Въпреки това аз ви желая само добро. Макар че познавам Силвестър от най-ранно детство и се съмнявам в трайността на щастието ви, все пак ви моля да вярвате, че това обстоятелство не намалява сериозността на надеждите ми за вашето щастие.

— Ако съм ви разбрала правилно, вие не вярвате, че бракът ми ще е щастлив — резюмира сухо Онория. Тонът й привлече вниманието на Чарлз и той се обърна отново към нея. Очите му бяха светли, студени и абсолютно безизразни.

— Постъпихте неразумно, да не кажа някоя по-силна дума. Не биваше да се омъжвате за Силвестър.

Онория никога не узна какво щеше да отговори на тази безсрамна забележка, защото Амелия й Аманда дотичаха възбудено и се развикаха отдалеч:

— Леля Елен каза да излезете. Гостите почнали да се сбогуват.

Онория кимна. С ъгълчето на окото си видя, че Чарлз се отдалечава.

Краткият декемврийски ден свърши бързо. Когато часовникът удари пет, навън беше вече тъмно. Онория и Девил стояха пред главния вход и махаха на последните карети. Онория въздъхна облекчено и се обърна да влезе. Той я последва и хвана ръката й. Членовете на семейството останаха да нощуват. Бяха се събрали в салона и предоставиха на Девил и Онория да се сбогуват с гостите.

Девил я задържа и тя вдигна глава към него. Той й се усмихна многозначително, вдигна ръката й и целуна китката.

— Е, уважаема херцогиньо?

Повдигна брадичката й и приближи лицето й към своето. Тя се надигна на пръсти, той сведе глава и я целуна, отначало нежно, после все по-настойчиво. Когато се отдели от нея, телата им отново бяха в пламъци. Онория примигна смутено.

— Все още ни предстои вечеря.

Той се усмихна самодоволно:

— Никой не очаква от нас да седнем на масата. — Преведе я през прага и заяви твърдо: — Ще се оттеглим незабелязано.

Устните на Онория оформиха безмълвно „О“. В антрето нямаше никого, само Уебстър чакаше да затвори вратата. Девил явно знаеше точно какво да направи. Когато въпросително вдигна вежди, тя му кимна, изписа на лицето си недостъпно изражение и се запъти към стъблата. През изминалите седмици толкова пъти се бяха оттегляли заедно, че вече нямаше скрупули.

Когато се качиха на втория етаж, тя се обърна както обикновено наляво, за да влезе в салона си. Девил я спря и тя го изгледа учудено. Той поклати глава.

— Вече не.

Онория разбра и кимна. Вдигна високо глава и макар че трепереше от несигурност, прекоси галерията заедно със съпруга си и влезе в херцогските покои. Нервите й вибрираха от напрежение.

Не ставай смешна, каза си сърдито тя и се опита да прогони нервността.

Беше влизала само веднъж в покоите на херцогинята, за да одобри новите цветове: кремаво, топаз и злато на фона на блестящо полирано дъбово дърво. Девил отвори вратата и я бутна в спалнята. За нейна изненада я посрещна ярка светлина.

Горящи свещи трептяха върху масата, на перваза на камината, на скрина, на малкото писалище под прозореца… Голямо легло с балдахин заемаше почетното място. Новост в обстановката бяха само вазата с бели и жълти цветя в средата на масата, комплект сребърни четки на тоалетката и нощница от коприна с цвят на слонова кост, разпростряна върху леглото. На таблата беше метнат лек халат. Очевидно Каси се беше погрижила за всичко — Онория никога не би помислила за тези неща. Много й се искаше да разбере дали и свещниците са идея на Каси — но веднага забеляза, че Девил изобщо не е изненадан. Той я отведе до камината и нежно я взе в прегръдките си.

Всяко съмнение относно намеренията му изчезна още с първата целувка, изразяваща едва удържан глад, толкова гореща, че запали и нейния огън. Тя се отпусна на гърдите му и спонтанната му реакция я накара да приеме предложеното й удоволствие и да му отвърне по същия начин.

Главата й се замая, коленете й омекнаха.

— Ела — нареди кратко Девил. — Децата ни ще се раждат в твоето легло, но ще ги създаваме в моето.

Той я вдигна на ръце и Онория се притисна до гърдите му. Девил я отнесе до полуотворената врата в стената, бутна я с рамо и влезе в междинно помещение, което водеше към неговите покои.

— За какво бяха всички тези свещници? — полюбопитства Онория.

Девил сведе глава и тя видя блясването на зъбите му в полумрака.

— Маневра за отвличане на вниманието.

Много й се искаше да го помоли за обяснение, но когато той я отнесе в стаята си, моментално забрави какво трябваше да го попита.

Лондонската му спалня беше голяма — но това помещение беше огромно. Леглото до отсрещната стена беше най-голямото, което някога беше виждала. От двете му страни се издигаха високи прозорци. Херцогската спалня се намираше в края на крилото и понеже завесите бяха дръпнати, цялото помещение беше заляно от светлината на изгрялата луна, която посребряваше бледозелените тонове.

Девил заобиколи леглото и сложи Онория на пода точно на мястото, където падаше сноп лунна светлина. Сватбената й рокля, изработена от най-фина коприна, заблестя. Девил се изправи и впи поглед в гърдите й, които се вълнуваха под блестящата материя. Обхвана едното хълмче и усети как зърното се втвърдява. Плъзна пръсти по гърдите й, за да ги раздразни още повече.

Онория извика тихо, затвори очи и политна към него. Девил я притисна до гърдите си, без да прекъсва нежния натиск. Тя се изви неспокойно и се обърна, за да му покаже гърба си.

— Шнуровете са скрити под дантелата.

Девил се засмя и се зае да ги развързва. Другата му ръка милваше ту едната, ту другата й гърда, устните му покриваха тила й с целувки. Когато развърза и последната връвчица, скъпоценната рокля се свлече на пода с тихо шумолене. Онория легна в обятията му мека и податлива, облегна гръб на гърдите му. Това беше любимата му поза, защото тя изглеждаше толкова мека и женствена, винаги доброволно отдаваща се. Знаеше, че по-късно отдадеността й ще се засили, но тогава няма да разбира нищо, ще усеща само огъня, който бушува в тялото й. Той посегна напред и обхвана двете й гърди, все още покрити с тънка, прозрачна коприна. Тя простена сладостно. Когато палците му започнаха да милват твърдите зърна, тя раздвижи дупето си и се отри в слабините му.

— Още не — пошепна той. — Тази нощ съм ти подготвил незабравимо изживяване.

— Така ли? — попита зарадвано тя, обърна се и го прегърна. — Какво си намислил?

Той се усмихна многозначително.

— Ще разширя хоризонта ти.

Тя се постара да изглежда важна и незаинтересована, но явно беше възхитена. Девил отстъпи назад и започна да се съблича. Захвърли фрака и жилетката на пода и отново посегна към жена си. Тя падна с готовност в обятията му — ето я пак сирената, която през изминалите седмици беше освободил от оковите на традицията. В много отношения все още беше невероятно невинна, но когато й преподаваше нещо ново, тя го овладяваше с бурно въодушевление и той оставаше без дъх. Когато сподели с нея целия си досегашен опит, ще преживеят чудни времена.

Да, той се радваше на предстоящите дни и години с нея. Сега обаче мислеше само за предстоящата нощ.

Устните й се отвориха под неговите, езикът й го примами и разпали удоволствието му. Тя се надигна на пръсти и се притисна в него, защитена само от тънката си долна риза. Остави се изцяло на страстта си, позволи на ръцете му отново да опознаят закръгленостите й. Когато той мушна ръце под ризата, кожата й беше влажна. Само след две минути ризата последва роклята й на пода.

Девил задълбочи целувката — Онория идваше насреща му, все по-гореща, все по-настойчива. Отдели ръце от тила му и ги плъзна по гърдите му, по мускулите на гърба, по талията и смело продължи надолу.

Девил се отдръпна, хвана ръцете й, изви ги на гърба и ги задържа с едната си ръка. Без да прекъсва целувката, той я притисна силно до себе си, остави я да почувства силата му, да разбере колко изкусителна е в слабостта си. Леко изви гърба й и хълбоците й се притиснаха към неговите. Замаяна от целувката, тя простена и се опъна като струна — не за да се освободи, а за да се приближи още до него.

Неспокойните движения на хълбоците й до неговите бяха повече, отколкото можеше да понесе. Той се отдели от устните й, вдигна я и я положи върху копринените чаршафи на леглото. Тя се протегна и ръцете й потърсиха слабините му. Той се отдръпна бързо, за да не й позволи да го докосне.

— Ако ме обичаш, дръж си ръцете зад гърба.

Цяла седмица беше мислил как да направи първата им брачна нощ специална и незабравима. Ако допуснеше въодушевлението да я завладее, както често се случваше, щеше да се лиши от възможността да превърне фантазиите си в реалност.

Тя се протегна доволно, вдигна ръце над главата си и го фиксира с чувствен поглед.

— Искам просто да те докосвам. Миналата нощ ти хареса.

— Тази нощ трябва да е съвсем различно — изръмжа Девил, докато развързваше вратовръзката си.

Той си свали ризата и отново устреми поглед в нея. Тя се усмихна и се протегна сладостно под жадния му поглед, за да се наслади на усещането за своята сила. Знаеше, че голотата й го възхищава и го привлича неудържимо. Той й бе заявил недвусмислено, че обича да я гледа гола и без никакви задръжки. Отначало й беше трудно да се съблича пред него, но повтарящата се интимност и възхищението му й вдъхнаха увереност. Вече й изглеждаше съвсем естествено да се показва пред него гола и без задръжки — и се надяваше винаги да е така.

— Кое ще е различното? — попита с интерес тя, когато Девил седна на леглото, за да изуе ботушите си. Той се обърна към нея и помилва с поглед гърдите и бедрата й.

— Тази нощ ще си позволя удоволствието да те облея с наслада.

Онория кимна несигурно. Той знаеше как да я накара да крещи, да стене и да хълца от наслада. Той беше майсторът, тя — ученичката.

— Какво точно имаш предвид?

Той се надигна с усмивка и свали панталона си.

— Ще видиш… или по-точно, ще го почувстваш — поправи се с внезапно предрезгавял глас.

В тялото й запулсира радостно очакване. Нервите й завибрираха. Вече познатото напрежение я обхвана цялата и я задържа в сладостната си хватка. Девил се съблече окончателно и легна до нея. Невероятно мъжествен, възбуден до крайност, той застана на ръце и колене и бавно спусна тялото си върху нейното.

Онория изохка тихо и очите й се отвориха изненадано. Той й кимна, сведе глава и завладя устните й.

Целувката я засегна дълбоко, стигна чак до мястото, където живееше нейното чувствено аз. Той го събуди и внимателно го подготви за насладата, с която искаше да я дари. Тя се отвори и го покани да влезе. Тялото й стана меко и податливо под неговото, но той изобщо нямаше намерение да я вземе. Вдигна ръцете й над главата и продължи да я целува. Тялото му беше съвсем близо до нейното, но не я докосваше. Тя се опита да се извие срещу него, но бе принудена да остане неподвижна. Той не й даваше възможност да облекчи горещината, която се събираше помежду им.

След време той се отдели от устните й и остави пареща следа по шията. Онория изпъшка и поиска още нежности. Той очерта с целувки линията на ключицата й, мина през раменете и стигна до гърдите. Върна се по същия път и се спусна по цялата й ръка, чак до връхчетата на пръстите.

Устните, гърдите, брадичката му я възбуждаха непрекъснато. Онория се засмя тихо и видя как той вдигна вежди, но не каза нищо. Само вдигна ръката й и я сложи върху рамото си. Постъпи по същия начин и с другата. Тя сплете пръсти на тила му, отпусна се с очакване назад, жадуваща да разбере каква ще е следващата му изненада.

Усещането на устните му върху гърдите й вече й беше познато: сладко и пълно с обещания. Когато устата му засмука едното зърно и зъбите го загризаха нежно, тя простена. Милувката продължи дълго, гореща и мокра, и по тялото й потече огън. Онория простена и подканващо вдигна хълбоците си, но той й се изплъзна. Очевидно не й позволяваше да се доближи до онази част от тялото му, която най-лесно се поддаваше на изкушение. Най-сетне Онория разбра: тази нощ й предстоеше дълга, интензивна любовна игра.

Той и беше обяснил няколко пъти, че не бива да бърза толкова, че ако му даде малко повече време, усещанията й ще бъдат много по-силни и сладостни. Но тя едва понасяше насладата в момента, и не беше много сигурна, че идеята му да действат бавно е добра. Той беше свикнал с любовната игра, но тя не. Тя дори не знаеше дали нежностите й му въздействат по същия разтърсващ, подлудяващ начин, както той въздействаше на нея.

Устните му напуснаха гърдите й. Тя се опита да успокои дишането си и зачака. След малко усети влажни целувки под меките хълмчета. Устните му се заеха да изучават чувствителния й корем.

Тя беше толкова потънала във вихрушката от непознати усещания, от горещи тръпки по кожата, че изобщо не усети как той я обърна по корем. Надигна се за миг й я покри с цялото си тяло. Устните му намериха тила й, после се спуснаха по гърба — ту меки и нежни, то изпепеляващо горещи. От време на време Онория усещаше зъбите му и потръпваше от наслада. Огънят в нея гореше равномерно, но когато устните му стигнаха до твърдото й дупе, лумна висок пламък. Тя се опита да се надигне насреща му, дишането й стана накъсано. Той сложи тежката си ръка върху кръста й, за да я задържи. Разтвори коленете й, тя пое шумно въздух — и зачака. Той бе легнал до нея и тя вече не усещаше тежестта му. Хладен въздух помилва горещата й кожа и тя беше готова да му изкрещи да я покрие отново с тялото си. Очакването я изпълваше цялата. Единственото й желание беше той да се надигне и да се намести между бедрата й.

Вместо това усети лекото гъделичкане на косата му и на наболата брада, когато устата му запълзя надолу по бедрото й с топли целувки. Той отдаде дължимото внимание на чувствителните ямки зад коленете, първо на едната, после на другата и се върна нагоре по другото бедро. Онория издиша шумно, но не го попита кога най-сетне ще й позволи да се обърне.

В следващия момент тя извика тихо и заби нокти във възглавниците. Онемяла от учудване, проследи първите леки целувки по вътрешната страна на бедрото й, които бързо се приближаваха към мястото на интимните й желания.

Не чу тихия му, тъмен смях, но го усети съвсем ясно. Той се наведе над нея и повтори същите целувки по вътрешната страна на другото бедро. Онория стисна зъби, за да не вика. Цялото й тяло трепереше от желание. Когато Девил стигна до целта и започна да целува най-интимното й място, тя въздъхна. Езикът му се плъзна по меката, пулсираща плът и тя не можа да се удържи, извика — само веднъж, но от дън душа.

Той явно разбра, че е постигнал целта си, защото я обърна по гръб и отново я покри с тежестта си. Устните му завладяха устата й и целувката му я изгори — точно както го желаеше. Тя го прегърна здраво и му отговори със същата жар. Най-сетне Девил разтвори бедрата й и се намести между тях. Тя усети пулсиращия му член съвсем близо до себе си.

Той се отдръпна рязко й се надигна на колене. Онория с мъка отвори очи и видя как той грабна една възглавница и я мушна под гърба й. После отново се наведе да я целуне. Когато отново вдигна глава, тя вече не можеше да се контролира. Всеки отделен нерв по тялото й тръпнеше, по вените й течеше огън. Ръката му обхвана гърдите й, той се наведе и засмука едното, после другото зърно — и тя застена неудържимо.

— Моля те! Ела. — Онория посегна към него, но той избягна ръката й.

— Скоро.

Тялото му отново се отпусна върху нейното, но така, че главата му беше върху гърдите й. Езикът му облиза парещите зърна, целувките продължиха надолу към пъпа. Езикът му закръжи около вдлъбнатинката, пъхна се в нея и бавното движение извика в очите й сълзи на разочарование. Тя се изви и се устреми към него.

— Скоро — пошепна той до нежната кожа на корема й и целувките продължиха надолу. Когато стигна до меките кичурчета между бедрата й, тя подскочи.

— Девил?

Чувствата, които я разтърсваха, бяха напълно нови за нея — много по-интензивни, много по-могъщи от всичко преживяно досега. Последваха още целувки, тя задиша тежко и зарови пръсти в косата му.

— О, господи! — изтръгна се вик от гърлото й, когато устните му се впиха в меката й плът. Усещането беше непоносимо за сетивата й. — Не. Недей — пошепна едва чуто.

— Скоро — обеща отново той.

Устните му помилваха отново вътрешната страна на бедрата й, той ги повдигна внимателно, за да проникне по-навътре, и сложи краката й върху раменете си.

Онория имаше чувството, че ще полудее. Топлият му дъх изпълваше плътта й с копнеж. Вече не беше способна да каже нито дума. Искаше й се да умре. От възбуда… от толкова дълбоко усетена наслада, че се уплаши. Отчаяно се вкопчи в чаршафите, пое въздух и няколко пъти поклати глава.

Девил не й обръщаше внимание. Внимателно докосна с устни горещите, меки гънки и започна да ги милва. Онория го възнагради със задавен вик. Той намери пулсиращата пъпка, отдавна набъбнала и втвърдена, облиза я нежно, закръжи с език около нея. Последвалата тишина не го изненада. Чу накъсаното й дишане, усети напрежението, което я завладя. Както винаги, тя прибързваше. Той се стараеше да намали темпото й, да я спре на нивото, където, можеше да се наслаждава на любовното му изкуство, да вкуси докрай всичко, което той й предлагаше, вместо да се хвърли през глава в пропастта.

Повтори интимните милувки още няколко пъти, очаквайки тя да свикне с тях. Дишането й стана по-спокойно и дълбоко, тялото й омекна в ръцете му. Тя изстена тихо и се изви, но вече не се отбраняваше. Сега се рееше във висините на насладата, приемаше с жадни сетива всяка негова милувка, приемаше с готовност всеки вид наслада, на който той искаше да я научи.

Едва сега той отвори портите на своя богат опит и й показва всички възможности да й достави удоволствие. С устни и език й даряваше нежности, които я отнесоха в небесата. Интимните милувки ги обвързаха един с друг по-здраво от всичко на света. Отново и отново тя стигаше до небето и той отново и отново я връщаше на земята. Едва когато наистина стана непоносимо, когато тя започна да диша бързо и неравномерно, когато всяко мускулче по тялото й затрепери, умолявайки за спасение, той й разреши да полети без пречки към върха на блаженството, изпълни я с езика си и усети как ноктите й се забиха в кожата на главата му. Екстазът я заля като мощна вълна и я отпусна. Той се наслаждаваше на насладата й, носеше се във висините заедно с нея. Когато тръпките в слабините й се успокоиха, най-сетне се надигна над тялото й.

Отвори бедрата й, проникна в утробата й с мощен тласък и усети как горещата, влажна плът се разтегна, за да го приеме. Тялото й веднага се нагоди към неговото, стана част от него.

Тя беше напълно отпусната, напълно отворена. Той се задвижи в нея и не се учуди, когато тя се присъедини към танца само момент по-късно. Той я наблюдаваше, докато се увери, че го е настигнала, после затвори очи, отметна глава назад и се изгуби в нея.

Експлозията, която ги изтръгна от света на смъртните, беше по-могъща от всичко преживяно досега. Точно както си я беше представял.

След няколко часа Девил се събуди. Онория лежеше до него мека и топла, с разпиляна по възглавниците разрошена коса. Девил си позволи усмивка — усмивката на завоевателя — и тихичко се измъкна от леглото.

Свещите в стаята на Онория още не бяха догорели. Без да потърси халата си, той отиде на пръсти до масичката под прозореца, където беше оставена бутилка вино, наля си една чаша и я изпи на един дъх.

Чу шум зад гърба си, обърна се и видя Онория, която стаеше на прага на покоите си и примигваше под ярката светлина. Загърната в неговия халат, тя сложи ръка над очите си и го погледна.

— Какво търсиш тук?

Той вдигна чашата като за наздравица.

Тя се усмихна и се приближи до него.

— И аз бих искала малко вино.

 

 

В градината под прозореца цареше тишина. Шест двойки очи се взираха унесено в осветения прозорец на херцогинята. Шестима мъже видяха как Девил вдигна чашата и затаиха дъх, когато Онория последва примера на съпруга си. Живо си представяха какво се случва в осветената спалня и сетивата им се бунтуваха.

Проследиха пламенната целувка, която си размениха херцогът и херцогинята, и се вцепениха, когато Онория захвърли халата, надигна се на пръсти и впи устни в устата на съпруга си.

— Мили боже! — изохка Хари.

Очите на Ричард блестяха.

— Нима си мислехте, че Девил ще се ожени само за да си осигури наследник?

— Както изглежда, наследникът му е съвсем сигурен — отбеляза сухо Гейбриъл. — Щом само за пет часа са стигнали дотук, денят на свети Валентин ми се струва добър за радостна новина.

Дълбокият смях на Вейн отекна в мрака.

— Не ми се иска да го казвам, но се съмнявам, че Девил е започнал тази работа едва преди пет часа.

Братовчедите се обърнаха към него като един и го зяпнаха смаяно.

— Така ли било? — попита Лусифър. — Тогава аз ще заложа още пари за деня на свети Валентин. Щом той вече е взел преднина, разполага с повече от три месеца, за да направи, каквото трябва, а това е напълно достатъчно.

— Внимавайте дамите да не узнаят за облога ни — отбеляза Ричард. — Сигурен съм, че ще побеснеят.

— Прав си — кимна Хари и последва братовчедите си по алеята. — Женската половина на човешкия род има съвсем други приоритети. Жените не разбират кое е важното в живота.

Вейн проследи братовчедите с поглед, после отново се обърна към осветения прозорец на източното крило. След това огледа и тъмните прозорци на голямото помещение в края на крилото и се усмихна на себе си. Мушна ръце в джобовете, обърна се — и спря като закован. Нисък, набит мъж се движеше между храстите към къщата.

Вейн веднага позна фигурата и се отпусна. Продължи пътя си и скоро се изравни с мъжа.

— Е, Чарлз? Сигурно си излязъл да подишаш чист въздух?

Тежката фигура спря рязко и се обърна към него.

— Ти го казваш.

Вейн много искаше да попита дали Чарлз също е наблюдавал сцената в покоите на херцогинята, но се сети, че големият им братовчед е със строг нрав, и премълча. Вместо това попита безгрижно:

— Ще останеш ли в Самършам още няколко дни?

— Не. — Чарлз продължи пътя си и обясни през рамо: — Утре сутринта се прибирам в града. Знаеш ли кога Силвестър ще се върне в Лондон?

Вейн поклати глава.

— Нищо не ми е казал, но не вярвам да стане преди Коледа. Знаеш, че обикновено празнуваме Рождество тук.

— Сериозно ли говориш? — В гласа на Чарлз звучеше искрена изненада. — Значи Силвестър ще поеме ролята на глава на семейството — във всяко отношение?

Вейн го дари с леден поглед.

— Не е ли било винаги така?

— Да, прав си — кимна Чарлз.

19

След време, когато обръщаше поглед назад към първите месеци на брака си, Онория благодареше на съдбата, че се е омъжила на първи декември. Датата беше идеална, отговаряше напълно на желанията й. Декември и януари бяха спокойни месеци: студът и снегът възпрепятстваха обществения живот. Само коледната седмица донесе желано разнообразие. Както обикновено, цялото семейство се събра в Самършам Плейс.

Тихите зимни месеци й осигуриха нужното време, за да свикне с новата си роля на херцогиня Сейнт Ив и да научи всичко необходимо.

Онория не беше в състояние да каже какво точно е очаквала — омъжи се, без да знае какво представлява бракът. Дългите зимни седмици бяха много подходящи двамата с Девил да уредят живота си.

Когато януари се приближи към края си и снегът започна да се топи, двамата бяха осъзнали не само настъпилите промени, а и новото качество на живота си. Дните им минаваха в нещо като мрежа, но те никога не говореха за това, дори не го намекваха.

Онория обаче го съзнаваше във всяка минута от деня си и беше сигурна, че и той го усеща.

— Излизам на езда.

Онория вдигна поглед от книгата, която четеше. Девил стоеше пред нея и я гледаше.

— Предстои ми дълга, трудна езда. Ще рискуваш ли?

През последните седмици ледовете и лошото време не й позволяваха да излиза на езда. Днес обаче грееше слънце — и щом предложението идваше от Девил, препускането не можеше да е толкова опасно.

— Трябва само да се преоблека — кимна бързо тя, остави книгата и стана.

— Ще отведа конете при страничния вход — обеща с усмивка Девил.

Само след десет минути вече бяха на път. Прекосиха заснежени ниви и се насочиха към близката верига от хълмове. По обратния път минаха през селото и спряха да си поговорят с мистър Посълтуейт, който разчистваше градината. Пътят за дома минаваше през гората.

Щом излязоха на правия път, двамата замълчаха. Ездата продължи в бавно темпо. Минаха покрай мястото, където бе застрелян Толи, а щом видя отклонението към горската хижа, Девил спря коня си.

Той погледна Онория и когато тя кимна, насочи Сюлейман по тесния горски път. Къщичката изглеждаше подредена и почистена. Каменният праг беше изстърган, от комина се издигаше тънка струя дим.

— Кийнан живее тук през зимата — обясни Девил, слезе, върза юздите за близкото дърво и отиде да помогне на Онория.

— Вкъщи ли е сега?

— Вероятно не. Обикновено прекарва дните си в селото. Той върза юздите на кобилата й и двамата се запътиха към къщичката.

— Редно ли е да влезем просто така?

Девил кимна.

— Кийнан няма истински дом. Живее в къщите, които предоставям на негово разположение, и се грижи за горите ми.

Той отвори вратата и влезе пръв. Онория видя как прекоси тясното помещение и спря пред леглото, в което бе починал Толи. Когато сведе глава към сивата завивка, лицето му беше каменно.

Онория се облегна на него. Той я погледна с леко колебание, после я обгърна с ръка и я привлече към себе си. Отново се обърна към леглото и заяви с мрачна физиономия:

— Минаха почти шест месеца, а още не сме хванали убиеца.

Онория сложи глава на рамото му.

— Не мога да си представя, че ордата на Синстър ще претърпи поражение.

— Никога.

— Правилно. — Тя се извърна към него и видя, че изражението му е още по-мрачно. — Забравил съм нещо важно и то има нещо общо с начина, по които умря Толи. Нещо, което тогава ми направи впечатление… нещо, за което непременно би трябвало да си спомня. — Погледът му все още беше устремен към леглото. — Пламенно се надявам да си спомня.

Болката в очите му и изречените думи изключваха леко мислено окуражаване. Той я притисна до себе си и предложи тихо:

— Хайде да се приберем вкъщи.

Когато влязоха в парка на Самършам Плейс, вече се здрачаваше. Девил беше мълчал през целия път. Онория също не спомена Толи и неизвестния убиец. Във входната зала двамата се разделиха: Девил отиде в библиотеката, а Онория се качи в стаята си, за да се преоблече за вечеря.

Тя вече познаваше настроенията на мъжа си и не се учуди, когато той се върна към темата по-късно. Двамата седяха в библиотеката — той на висок стол с облегалки, тя на дивана с гергеф в ръка. Огънят пращеше весело и разпространяваше благодатна топлина. Завесите бяха спуснати. Уебстър донесе чаша бренди на Девил и се оттегли. Вдовстващата херцогиня вече почиваше в покоите си.

Девил отпи голяма глътка бренди и вдигна очи. Онория го наблюдаваше изпод полуспуснатите си мигли.

— Мисля да се върна в Лондон.

— Вероятно имаш нова информация за убиеца на Толи? — предположи спокойно Онория. — Смяташ ли, че присъствието ти в Лондон е наложително?

Девил се замисли дълбоко. Явно се разкъсваше между желанието си да премълчи и съзнанието, че не бива да крие истината от своята херцогиня. Онория беше твърде умна и твърде упорита и той знаеше, че няма да се отърве с някое глупаво обяснение. Накрая я погледна право в очите и рече:

— В момента виконт Бромли работи за мен.

Онория поклати глава.

— Май не го познавам…

— Той не е от джентълмените, с които общуваш.

— Аха…

— От известно време виконтът се опитва да провери доколко слухът, донесен от Лусифър, отговаря на истината. Нали се сещаш — за безчестната постъпка на някой от Синстърови. Следващата седмица очаквам доклада му.

— Разбирам. — Онория започна да събира разпилените копринени конци в кошничката. — Тук вече не ни задържат никакви задължения. Незабавно ще уведомя мисис Хил и Уебстър. Сигурно искаш да тръгнем още утре?

Девил задържа погледа й и кимна тежко.

— Утре в ранния следобед.

Онория кимна и се запъти към вратата. Хълбоците й се поклащаха изкусително. Девил изпразни чашата си и за пореден път се запита какво става с него.

— Бромли сигурно е задлъжнял здравата?

Вейн се отпусна в креслото пред писалището на братовчед си. Само преди минута виконт Бромли бе напуснал библиотеката с позеленяло лице.

Девил заключи подписаните от виконта полици в писалището си и каза сумата. Вейн се ококори и тихо подсвирна през зъби.

— Значи го държиш здраво.

— Знаеш, че обичам да работя както трябва.

Вратата се отвори. Изразът на Онория веднага издаде на Девил, че съпругата му е чула последната забележка. Усмивката, с която я посрещна, беше неприкрито похотлива.

— Добро утро, мила моя.

Онория примигна и величествено кимна.

Девил прибра ключа от чекмеджето в джоба на жилетката си, стана и се запъти със самодоволно изражение към жена си. Тя го посрещна с високо вдигнати вежди.

— Е, виконтът донесе ли желаната информация?

Без да откъсна поглед от лицето й, Девил усети изненадата на Вейн.

— За съжаление не. Нужно му е повече време.

— И ти му го отпусна, така ли?

След едва забележимо колебание Девил кимна. Онория го погледна изумено.

— Щом виконтът е толкова бавен, не би ли било по-добре да натовариш друг с тази задача?

— Не е толкова просто. — Девил изпревари въпроса в очите й и добави: — Поради известни свои… качества Бромли е най-подходящият човек за тази задача.

Онория изглеждаше много учудена.

— Видях го съвсем за малко, но съм убедена, че не заслужава доверие. — И след кратък размисъл добави: — След като сме вече в столицата, ти спокойно би могъл да отнемеш задачата от Бромли и сам да се заемеш. Междувременно повече от половината аристократи са се върнали в градските си резиденции. Ако ми кажеш какво искаш да узнаеш, аз също бих могла да поразпитам.

Вейн се задави и се закашля мъчително. Онория се обърна учудено към него, а Девил го изгледа пронизващо. Онория, естествено, разбра какво го е стреснало.

— Ще ми кажеш ли какво трябва да провери Бромли?

Вейн се усмихна любезно и заяви:

— Ще ви оставя сами да си задавате въпроси. — Онория му подаде ръка, той целуна пръстите й и след многозначителен поглед към Девил излезе.

Когато вратата се затвори зад Вейн, Девил погледна жена си дълбоко в очите и прочете в сивите зеници непоколебима решителност.

— Не е нужно да знаеш подробности около мисията на Бромли.

Онория вирна брадичка и отстъпи крачка назад.

— Аз съм твоята жена, твоята херцогиня. Ако нашето семейство е заплашено, трябва да знам.

Мълчанието се проточи. Тя съзнаваше, че поставя авторитета му под въпрос, но не беше готова да отстъпи.

Девил присви очи.

— Ти си невероятно упорита жена.

Онория му отговори с високо вдигнати вежди:

— Знаеше го, преди да се ожениш за мен, нали?

Той кимна хладно.

— За съжаление това ти качество беше неизбежна добавка към брака.

Резките му думи й причиниха болка. Брадичката й се вирна още по-високо.

— Ти ме прие с всичките ми качества.

— Ти мен — също — отвърна Девил и очите му блеснаха.

Двамата дълго се гледаха мълчаливо. Накрая Онория вдигна властно едната си вежда и Девил се примири с поражението. Макар да трепереше от гняв, й посочи място на дивана и заяви с тиха заплаха:

— Историята не е подходяща за женски уши.

Онория скри умело триумфа си и покорно зае посоченото й място. Девил седна до нея и с малко думи й съобщи, че редица познати на Лусифър твърдят, че някой от Синстърови редовно посещава „Палатите“.

— Какви са тези палати? — попита неразбиращо Онория.

— Бордеи — отговори през стиснати зъби Девил. — Специално за висшето общество.

Онория кимна и попита съчувствено:

— Нали не мислиш, че е някой от ордата?

Девил мрачно поклати глава.

— Няма какво да мисля, аз знам. Никой от нас не би прекрачил прага на такова заведение. — Не виждаше причина да обяснява на Онория какво се върши в „Палатите“ — жена му не биваше да знае как изглежда проституцията в най-страшния, най-перверзния й вид. — Възможно е Толи да е отишъл там от любопитство и да е видял или чул нещо, което го е направило опасен за някого. — Той улови погледа на Онория и продължи твърдо: — Клиенти на „Палатите“ са само заможни господа, повечето имат и политическо влияние. Те имат какво да крият и разполагат с различни възможности да затворят устата на човек, попаднал там по лошо стечение на обстоятелствата.

Онория все още не бе разбрала докрай.

— И защо ти е Бромли?

Девил се усмихна снизходително.

— За съжаление цял Лондон знае, че ордата на Синстър не понася онези заведения. Собствениците им са предпазливи. Никой от нас не би узнал нещо, ако отиде там.

След кратък размисъл Онория попита:

— Мислиш ли, че е бил Толи?

Девил поклати глава.

— Тогава остава само… — Онория изкриви лице. — Но не ми се вярва.

Двамата мълчаха дълго. Накрая Онория хвърли поглед към часовника и скочи.

— Мили боже, ще закъснея! — Тя грабна маншона си и забърза към вратата.

— Къде отиваш? — извика подире й Девил.

— Първо при Луиза, а после при лейди Колбърн на чай.

— Нито дума за „Палатите“ пред Луиза… и дори пред маман.

Онория го дари със снизходителен поглед.

— Разбира се.

Девил обядва с приятели и отиде в клуба си. Това беше третият му ден в столицата и макар че междувременно се беше оженил, прекарваше дните си както преди.

— Единствената разлика — обясни той на Вейн, докато крачеха към читалнята, — се състои в това, че вече не е нужно да полагам усилия, за да си намеря кой да ми топли леглото.

Вейн се ухили и посочи с глава две празни кресла. Двамата се настаниха удобно и всеки зачете вестника си. Девил почти не разбираше какво чете, защото мислите му бяха заети с Онория и дяволската й упоритост. Защо между милиони жени се беше оженил за единствената, която не се поддаваше на сплашване — все още не бе намерил отговора на този въпрос. Съдбата беше решила така–и дано тя го дари със способността да се справи с упоритостта на жена си, без да повреди нежната връзка помежду им.

Късно следобед, след като се сбогува с Вейн, Девил забърза към къщи в падащия здрач. Тъкмо когато бе прекосил „Пикадили“ и зави по Баркли Стрийт, някой го повика:

— Ей, Силвестър!

Девил се обърна и зачака Чарлз да се приближи. Братовчед му живееше от другата страна на Гросвенър Скуеър, на Дюк Стрийт.

— Значи и ти си се върнал?

— Какво виждаш — отговори с лека усмивка Девил.

— Това ме изненадва. Смятах, че Лестършир ще те задържи още няколко седмици. Чувам, че тази година ловът е много успешен.

— Този сезон не съм ходил на лов.

Чарлз го погледна учудено.

— Забавлявах се по друг начин — обясни с тънка усмивка Девил.

— Така ли?

— Ти май забрави, че съм младоженец?

Чарлз вдигна вежди.

— Не очаквах, че бракът ще промени навиците ти.

Девил само вдигна рамене. Двамата минаха през Баркли Скуеър и тръгнаха по тясна уличка с частни конюшни.

— Онория вероятно е в Самършам?

Девил смръщи чело.

— Не. Тя е тук, при мен.

— Сериозно ли говориш? — Чарлз примигна и след малко промърмори като на себе си: — Дано не забравя да я посетя.

Девил не отговори. Не му се искаше да подлага Онория на това съмнително удоволствие. Много добре знаеше какво е мнението на братовчедите му за Чарлз, но самият той винаги се бе старал да проявява толерантност. Двамата продължиха заедно до Гросвенър Скуеър. Когато до херцогския дом останаха само няколко крачки, Чарлз се обърна рязко към него и заговори строго:

— Никак не ми е лесно да кажа това, което чувствам, но мисля, че съм длъжен да го направя.

Девил го погледна и си напомни, че е длъжен да прояви толерантност.

— Според мен е ненужно жестоко да доведеш Онория в Лондон толкова скоро след сватбата и да възобновиш стария си начин на живот. Тя вероятно не е добре запозната с навиците и обичаите на лондонските аристократи, но е изключително интелигентна. Веднага ще забележи, че ти даряваш и други дами с вниманието си. В това отношение жените са извънредно чувствителни. Ако я беше оставил в Самършам, щеше да й спестиш подобни обиди.

Девил го слушаше с безизразно лице. Толерантността се бе изпарила без остатък — в момента полагаше огромни усилия да обуздае буйния си темперамент. Ако Чарлз не беше от семейството, щеше да му избие зъбите. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не го наругае, както заслужаваше.

— Лъжеш се, братовчеде. Онория е тук по свое желание. Тя поиска да ме придружи и аз не намерих причини да й откажа. — Хладният, овладян тон буквално парализира Чарлз, а погледът на херцог Сейнт Ив беше в състояние да замрази и ада. — Освен това ти си на грешен път: аз нямам никакво намерение да се забавлявам с други дами. Моята съпруга е единствената жена, която ме интересува.

Това отговаряше на истината — даже много по-еднозначно, отколкото сам признаваше пред себе си.

Чарлз примигна слисано и Девил изкриви устни в усмивка.

— Бракът ми харесва много повече, отколкото очаквах. Ти също би трябвало да опиташ. Препоръчвам ти го като чудесно предизвикателство.

Девил кимна кратко за сбогом и се запъти към къщата си. Чарлз го проследи със слисан поглед.

20

На следващата сутрин Девил приключи набързо с най-спешните си дела и отиде в салона. При влизането му Онория вдигна поглед и му се усмихна влюбено.

— Мислех, че ще работиш още цели часове.

— Хобсън е на път към Самършам Плейс. — Девил седна на дивана до жена си и посегна към списъците в скута й. — Това вероятно са нашите гости?

— Направила съм отделни списъци с познатите и с приятелите — обясни с усмивка тя.

Девил започна да чете дългата редица от имена. Миналата вечер се бяха разбрали да дадат бал. С надеждата, че приготовленията ще отклонят вниманието на Онория от други неща — например от Бромли и „Палатите“, Девил се съгласи с готовност.

— Мисля, че трябва да добавиш още няколко имена.

Онория грабна молива и усърдно записа имената, които той й издиктува. Като чу името на Чилингуърт, тя го изгледа учудено.

— Мислех, че не го харесваш особено…

— О, напротив, харесвам го. — Девил се усмихна коварно. — Кого ще ядосвам, ако Чилингуърт отсъства?

Онория му отговори само с многозначителен поглед и добави името на Чилингуърт. Съпругът й имаше право да се забавлява.

— Искаш ли да се поразходим малко? — попита Девил, потънал в съзерцание на профила й.

Онория поклати глава.

— Не мога. — Посочи хартията за писма на масата и обясни: — Ако искам балът да се състои следващия петък, трябва да изпратя поканите още днес.

Девил никога през живота си не беше писал покани, но днес беше готов да предложи помощта си. За щастие Онория го избави от тази тегоба.

— Луиза ще дойде с близначките, за да ми помогнат.

Девил въздъхна и стана.

— В такъв случай те оставям да работиш.

Той я помилва нежно по бузата, стана и се запъти към вратата. Когато мъжът й излезе, Онория погледа замечтано след него, после се намръщи и отново се залови за работа.

Денят, в който трябваше да се състои първият бал на херцогиня Сейнт Ив, започна с ясно, студено време. Паркът беше забулен в мъгла. В короните на старите дървета пронизително крещяха птици.

Девил бе излязъл на езда в най-далечната част на парка. Тежките удари на конските копита гърмяха в ушите му. Препускаше бързо, но внимаваше да не изгуби контрол над кафявия жребец нито за миг. В края на пътя дръпна силно юздите и рязко обърна главата на коня в противоположна посока.

От няколко дни се ядосваше, че жена му е изцяло заета с приготовленията за бала и няма време за него. Учудваше се на себе си, че реагира с такава сила, но не виждаше смисъл да отрича, че ревнува и копнее да я има само за себе си. Настроението му непрекъснато се влошаваше, макар че не можеше да намери оправдание за гнева и оплакванията си. Херцогините бяха длъжни да дават балове. Онория се държеше точно така, както се очакваше от неговата съпруга: не поставяше глупави изисквания, не търсеше постоянно неговото внимание, вземаше само каквото той беше склонен да й даде. О, не, по дяволите, тя отказваше да приеме вниманието, което той с огромна радост би й посветил. Това го ядосваше безмерно.

Смръщил чело, Девил разкърши рамене. Беше несправедлив: не можеше да очаква жена му да е различна, да живее според други правила… Той сам не знаеше какви трябва да са тези правила, но копнееше да ги измисли.

Девил стисна устни и стегна юздите на жребеца. Знаеше, че няма да намери покой, докато не утоли копнежа си.

И той, и конят му бяха измръзнали. Девил се наведе, помилва гладката шия на животното и заби пети в хълбоците му. Кафявият жребец послушно се раздвижи и гъвкаво премина в ускоряващ се тръс.

Кората на дървото, пред което беше спрял, се пръсна. Шумът стигна до ушите на Девил, той се обърна изненадано и видя прясната рана в стъблото, точно на височината на гърдите му. В следващия миг чу предателския екот.

Сега не беше време да търси стрелеца. Смушка коня си и препусна като вихър към портата на парка, където вече беше много оживено. Девил спря в близост до група познати и даде възможност на кафявия жребец да отдъхне. В парка не разрешаваха да се носят оръжия. Разбира се, пазачите бяха въоръжени с пушки, но по кого биха могли да стрелят — може би по катерички?

Когато кафявият кон се успокои, Девил, самият той опасно спокоен, се запъти обратно към Гросвенър Скуеър.

 

 

Балът на херцогиня Сейнт Ив пожъна бляскав успех. Състоя се не в голямата бална зала, а в много по-интимната атмосфера на музикалния салон, и се отличаваше с искрено веселие, което не се срещаше много често в аристократичните среди, сковани от строги правила.

Много от присъстващите бяха роднини, останалите гости бяха стари познати. Още в началото, когато херцогът и херцогинята откриха танците със зашеметяващ валс, стана ясно, че предстои непринудено забавление. Стотината гости можеха да се насладят до насита на безгрижната атмосфера, на леещото се шампанско, на отличната вечеря и на остроумните разговори. Около пет часа след пристигането на първите гости последните се сбогуваха с уморени, но щастливи усмивки.

Девил, застанал насред преддверието, погледна Онория, която висеше на ръката му. В очите й все още святкаха весели искри.

— Твоят успех ще има въздействието на фойерверк, мила.

Онория облегна глава на рамото му.

— Мисля, че мина добре.

— О, да. — Девил сложи ръка върху нейната и я отведе в библиотеката. Бяха свикнали да завършват вечерите си там на чаша бренди. Този път обаче спряха на прага — прислужниците прибираха чашите и разместваха мебелите. Девил хвърли поглед към съпругата си. — Какво ще кажеш тази вечер да изпием питието си горе?

Онория кимна. Уебстър подаде на господаря си свещник с четири свещи и двамата се изкачиха на втория етаж.

— Амелия и Аманда бяха напълно изтощени.

— За първи път в живота си. — Онория се усмихна с обич.

— Не пропуснаха нито един танц — с изключение на валсовете, разбира се. Ако не бяха забранени, нямаше да се откажат и от тях. — Тя забеляза лекото смръщване на съпруга си и се усмихна вътрешно. Присъствието на близначките беше предизвикало малко странна реакция у братовчедите. Домакинята пожъна немалко неодобрителни погледи. Вече беше сигурна, че през идващия сезон ще се случат доста интересни неща. Това й напомни за друга интересна сцена, в която беше участвала самата тя. — Предупреждавам те: няма да поканя отново Чилингуърт, ако се държиш както тази вечер.

— Аз? — Девил се усмихна като невинно ангелче. — Да не би да съм започнал аз?

Онория го изгледа унищожително.

— Говоря и за двама ви. Той не е много по-добър от теб.

— Как бих могъл да си замълча, след като той постави под съмнение способността ми да те задоволявам.

— Не е казал нищо подобно! Ти извърташ думите му!

— Точно това имаше предвид.

— Както и да е, но не беше нужно да му разказваш, че аз… — Онория млъкна и лицето и пламна. Видя блясъка в зелените очи на Девил и се изчерви още повече. Издърпа ръката си и дори го блъсна, но той изобщо не помръдна. — Ти си непоправим! — Тя събра полите си и забърза нагоре по стълбата. — Не мога да разбера защо го каниш, след като разговорът ви се състои от едва прикрити обиди.

— Точно затова. — Девил улови ръката й и я поведе през галерията. — Чилингуърт е идеален партньор за размяна на остроумия. Кожата му е дебела като на слон.

— Ами! — Онория вирна брадичка.

— Дори му позволих да танцува валс с теб.

— Само защото не ти оставих друг изход. — Тя бе използвала валса, за да раздели двамата спорещи, но се оказа, че не е постигнала желания успех.

— Онория, ако не искам да танцуваш валс с този или онзи джентълмен, ти няма да танцуваш.

Тя беше готова да възрази, но много добре бе усетила решителността му, затова предпочете да премълчи.

Девил се ухили. Вечерта беше преминала невероятно добре. Даже дебютът на близначките като многообещаващи Афродита не беше в състояние да помрачи доброто му настроение. На път към херцогските покои той прегърна Онория с една ръка и я привлече към себе си.

Тя не се възпротиви — винаги се наслаждаваше на близостта му. Връзката му с Чилингуърт си оставаше загадка за нея. Докато танцуваше с Вейн, предпазливо се бе осведомила за отношенията между двамата, но в отговор получи тайнствена усмивка. „Ако не бяха толкова заети да си съперничат, щяха да са приятели.“ При по-внимателно вглеждане съперничеството им се оказваше умело разигравана шега, но гледани отдалеч, двамата приличаха на смъртни врагове.

— Чарлз винаги ли е толкова мрачен?

Докато танцуваше с Чилингуърт, Онория го бе зърнала за миг и бе запомнила мрачната му физиономия.

— Чарлз? Сигурен съм, че той не одобрява нововъведенията ти. Безгрижното веселие винаги му е било чуждо.

— Обаче другите ти братовчеди се наслаждаваха на вечерта. — Онория го изгледа многозначително и добави: — Това наричам аз безгрижно веселие. — Всеки от ордата Синстър — с изключение на Девил, разбира се — бе изчезнал някъде, за да се върне след доста време доволно усмихнат, като котка, облизала сметаната.

Девил кимна ухилено.

— Гейбриъл те поздравява и изразява надеждата, че този вид балове в нашата къща ще се провеждат редовно.

Онория го изгледа с разширени от ужас очи.

— Наистина ли в доброто общество има толкова много готови за светкавични приключения дами?

— Ако почна да ги изброявам, ще има да се чудиш.

Девил й отвори вратата към спалнята си. Онория го удостои със заплашителен поглед и мина през прага с високо вдигната глава. Ала щом стигна до весело пращящия огън, вече се усмихваше. Девил остави свещника на скрина, където ги очакваше табла с гарафа и две чаши.

Той наля малко бренди в едната и я подаде на Онория. Тя стисна чашата с две ръце, за да я стопли, настани се в удобното кресло пред огъня, поднесе питието към носа си и вдъхна дълбоко силния аромат.

В следващия миг се вцепени. Очите й се изпълниха с ужас. Над ръба на чашата видя как Девил поднесе втората чаша към устата си.

— Не!

Задавеният й вик го стресна, но той не остави чашата — всеки миг можеше да отпие.

Онория изпусна чашата си и кехлибарената течност се изля върху килима. Неспособна да произнесе и дума, тя се хвърли към него и изби чашата от ръката му. Тя полетя във въздуха и се удари в скрина.

— Какво има? — извика смаяно Девил и я грабна в прегръдката си. Бледа като платно, Онория се вкопчи в него и впи поглед в капките, които се стичаха по скрина.

— Какво има? — повтори Девил и когато тя не отговори, я отдели от себе си и я погледна в лицето. — Какво се случи?

Онория пое въздух, преглътна мъчително и пошепна:

— Брендито… — Гласът й потрепери, тя пое шумно въздух и обясни: — Горчив бадем.

Девил се вледени — в истинския смисъл на думата. Студът дойде от пръстите на краката и запълзя нагоре. По гърба му пробягаха студени тръпки. Стомахът му се сгърчи. Затвори очи, опря буза в темето на Онория и я привлече към себе си. Помириса парфюма й, прегърна я здраво и усети тялото й топло и живо до своето.

Онория вдигна глава така рязко, че за малко да го удари в брадичката.

— Можеше да си мъртъв! — В гласа й имаше обвинение. Сграбчи го за реверите и се опита да го раздруса. — Казах ти, че някой иска да те убие! Предупредих те! Покушенията са насочени срещу теб!

Девил нямаше какво да възрази.

— Да, но не успя. Благодарение на теб.

Поиска отново да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Само една глътка и щеше да си мъртъв!

Очите й блестяха трескаво, бузите й се оцветиха в огнено червено. Девил промърмори някакво проклятие — не по неин адрес, а по адрес на потенциалния си убиец.

— Не съм мъртъв.

— Но за малко да умреш! — От очите й се стрелкаха светкавици. — Как смеят!

Девил разбра, че тя е в шок.

— И двамата сме живи.

Успокоителните му думи не стигнаха до ума й. Тя му обърна гръб и закрачи напред-назад из стаята.

— Не мога да повярвам! Това не може да се случи!

Девил я последва към леглото.

— Няма да им позволя! Няма! Ти ми принадлежиш. Няма да те дам! — Тя се обърна, видя го пред себе си и отново го сграбчи за реверите. — Чуваш ли? — Широко отворените й очи се напълниха със сълзи. — Няма да те загубя!

— Аз съм тук, при теб. Разбира се, че няма да ме загубиш. — Девил се опита да я прегърне и усети, че тя цялата трепери от напрежение. — Вярвай ми.

Тя впи поглед в лицето му. Сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Прегърни ме — заповяда той.

След кратко колебание тя се подчини. Бавно отвори юмруците си и сложи ръце на кръста му. Облегна глава на рамото му, все още напрегната, скована — и изпълнена с решителност.

Девил обхвана брадичката й, вдигна лицето й към своето и сърцето му преля от болка и гняв: бузите й бяха смъртнобледи, в очите гореше дива мъка. Сведе глава и целуна студените й устни.

— Няма да ме изгубиш — пошепна той. — Никога няма да те напусна.

По тялото й премина тръпка. Тя затвори очи, надигна се и му предложи устните си. Той я целуна с готовност. Целувката продължи дълго и бавно, но неизбежно събуди страстта. Той се нуждаеше от нея, тя се нуждаеше от него — двамата се нуждаеха от доказателство, че са живи, за да прогонят призрака на смъртта.

Онория се откъсна за малко, надигна се още и обгърна тила му с две ръце. Вкопчи се в него, вкопчи се в пулсиращия живот, намерил израз в целувката им. Страстта си проби път като буйна река и отнесе със себе си всички страхове, всички съзнателни мисли.

Никой не попита дали е правилно, никой не направи опит да се отбранява срещу тази сила, достатъчна, за да отрече смъртта, която двамата бяха погледнали в очите. Те се отдадоха на силата, отдадоха се един на друг. Съблякоха дрехите си, без да усетят, и ги нахвърляха по пода. Усещането за допир до топла кожа, за търсещи ръце, за нежни устни и езици завладя сетивата им, подхрани и засили желанието им. Голи и възбудени, двамата отидоха в леглото, прегърнаха се, отделиха се един от друг, отново се сляха. Чуваше се тих шепот, раздуван с дълбокото ръмжене на Девил и със задъханото пъшкане на Онория. Никой не бързаше. Оставиха си достатъчно време, за да се опознаят отново с нови очи и изострени сетива. Девил изучи всяка мека извивка, всяка частица топла кожа, всяко местенце, където усещаше пулса й, всяка отделна ерогенна зона. Омагьосана като него, Онория завладя отново стоманеното му тяло, наслади се на силата му, на реакциите му, на умението му. Той направи всичко, за да я задоволи — а тя от своя страна стори всичко, за да му го върне. Времето спря, докато двамата се изучаваха един друг, даряваха си удоволствие. Шепотът премина в тихи викове и задавени стонове. Едва когато и двамата се изтощиха, Девил падна по гръб и вдигна Онория върху себе си. Тя го възседна, изви гръб и го прие дълбоко в себе си.

Времето се пръсна като кристална ваза. Късчетата увиснаха между тях, изпълнени с чувства. Впили погледи един в друг, двамата замряха за миг. После Онория затвори очи. Усещаше биенето на сърцето му дълбоко в себе си, вкусваше силата, проникнала в нея — сила, която я владееше. Девил също затвори очи, за да се наслади докрай на меката женственост, което го бе приела, и осъзна, че тя го е оковала така здраво, че никога няма да се освободи. Но той и не искаше.

Двете тела се движеха в съвършено съзвучие, двете души бяха обединени извън всяко мислене и желание. Вече бяха достатъчно опитни и не бързаха. Наслаждаваха се на всяка малка стъпка по дългия път, докато пред тях се отвориха вратите на рая и двамата влязоха там заедно.

— Когато не съм у дома, няма да пускате в къщата никого, освен Вейн и лелите ми, разбрахте ли, Уебстър? Ако някой иска да посети съпругата ми, ще кажете, че нейна светлост не се чувства добре. През следващите седмици няма да приемаме гости — докато случаят се изясни.

— Разбрано, ваша светлост.

— Вие и мисис Хил ще се погрижите никой да няма достъп до ястията и напитките. Впрочем, проверихте ли останалото бренди?

— Да, ваша светлост. В бутилката нямаше отрова. — Уебстър изпъна рамене. — Уверявам ваша светлост, че не съм сипал в гарафата отровено бренди.

Девил го погледна спокойно.

— Убеден съм в това. Назначавали ли сме скоро нови прислужници?

Уебстър видимо се отпусна.

— Не, ваша светлост. Заради бала докарахме няколко души от Самършам. Само служители, които отдавна се радват на вашето доверие. Сред прислугата няма чужди хора, ваша светлост. — Устремил поглед към някаква невидима точка в стената, Уебстър продължи: — Снощи всеки от персонала се е занимавал с отредената му дейност. Мога да ви уверя, че всеки прислужник е бил там, където е трябвало да бъде, и е правил каквото трябва. Не мисля, че някой е намерил време да влезе в покоите ви и да сложи отровата. Според мен трябва да изхождаме от факта, че гост, който знае къде се намират покоите на ваша светлост, е дошъл тук и е изсипал отровата в гарафата.

— Така изглежда. — Девил също беше стигнал до това заключение… и до още едно. Обърна се към Слиго, който чакаше до вратата, и нареди: — От този миг нататък ти ще придружаваш нейна светлост, където и да отиде. Когато е на публично място, ще вървиш редом с нея, не зад нея. — Погледна верния си служител в очите и завърши: — Пази я като живота си.

Слиго кимна. Той дължеше живота си на Девил и не намери нищо особено в тази заповед.

— Давам ви думата си, че никой няма да се приближи до нея, но… — Лицето му потъмня. — Щом аз трябва да съм до нейна светлост, кой ще стои при вас?

— Аз много пъти съм гледал смъртта в очите… тези покушения не ми казват нищо ново.

— Ако позволите да направя едно предложение, ваша светлост — намеси се Уебстър. — Поне един слуга…

— Не — отсече Девил и никой не посмя да възрази. — Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си. — Тонът му не търпеше противоречие и двамата мъже се поклониха мълчаливо. — Свободни сте — кимна леко херцогът.

21

Вейн се взираше в Девил с неприкрит ужас.

— Колко покушения върху живота ти е имало досега?

Девил вдигна вежди.

— Ако Онория е права в предположението си, вече са три. Засега нямам доказателства, че някой е срязал оста на каретата ми, но като имаме предвид другите два случая, съм готов да повярвам, че тя е права.

Двамата се намираха в жилището на Вейн и пиеха ейл. Девил седеше до масата, а смаяният Вейн бе станал и ходеше напред-назад.

— Каретата, отровата… кое е третото покушение?

— Вчера сутринта в парка. Някой стреля по мен.

— Излязъл си рано… сам?

Девил кимна. Вейн му обърна гръб и се загледа през прозореца. Девил зачака. След драматичните събития през нощта се чувстваше спокоен и изпълнен с решимост да открие убиеца. Когато не любеше жена си, размишляваше. Близостта на смъртта проясняваше главата — фактът, че за малко не изгуби Онория, го накара да разруши фасадата от логични причини, с които обясняваше брака си, и да признае, че чувствата към съпругата му нямат нищо общо с логиката.

Докато се взираше в гърба на Вейн, Девил вътрешно се подиграваше на себе си и клатеше глава. Щом мислите му стигаха до тази точка — до чувството, което не можеше да обясни, той бързаше да се оттегли. Това неназовимо чувство го правеше толкова раним, че той не смееше да признае съществуването му. То отваряше опасни пробиви в защитните му прегради и той инстинктивно реагираше, като по най-бързия начин издигаше стената отново.

Много скоро обаче щеше да се изправи лице в лице с фактите. Несигурността тежеше като олово в стомаха му, неизвестността го тласкаше към лудост. Той означаваше нещо за Онория — миналата нощ беше убедително доказателство. Може би тя дори го обичаше по свой, типично женски начин, а не изпитваше към него просто сексуален интерес. Надяваше се много скоро да научи истината.

Да разбере какво изпитва Онория към него, без да пита, без да издаде парещия си интерес към отговора: това беше предизвикателство, на което възнамеряваше да се посвети изцяло — но първо трябваше да намери убиеца.

Човекът, който за малко не бе убил жена му.

Най-сетне Вейн се обърна към братовчед си.

— Случаят е много сериозен. Направи ли ти впечатление, че покушенията стават само в Лондон? Защо ли? Или и в Самършам Плейс се е случило нещо подозрително?

Девил поклати глава.

— Предполагам, че в Лондон убиецът се чувства по-сигурен. Тук винаги е пълно с народ. В Кембриджшир е много открито, по нивите почти винаги има работници.

— Да, но това не ни помогна да намерим убиеца на Толи.

Девил кимна мрачно и отново отпи глътка ейл.

— За да повреди каретата ти, убиецът е трябвало да проникне незабелязано в конюшните, да научи коя кола ще вземеш и как да го направи, за да изглежда като злополука. Това означава, че познава навиците ти. Който и да е стрелял по теб в парка, сигурно е знаел, че обичаш да излизаш на езда рано сутрин. А онзи, който е сипал отрова в гарафата… — Вейн тропна с крак. — … той е знаел къде се намира спалнята на херцога и че имаш намерение да изпиеш чаша бренди вреди лягане!

Девил кимна.

— Ако не е знаел, сигурно е щял да намали количеството — една глътка бренди беше достатъчна да убие вол, затова и Онория усети миризмата.

— Това означава — заключи Вейн, — че убиецът знае много неща, но…

Той млъкна и погледна въпросително Девил. Херцогът изкриви лице.

— Но не е знаел, че Онория споделя с мен не само леглото, а и брендито.

Вейн също направи гримаса.

— Аз също не го знаех, следователно този факт не ни помага да ограничим кръга на заподозрените. — И след кратка пауза попита: — Значи ли това, че Толи е бил убит, защото е искал да те предупреди?

Девил кимна замислено.

— Така казаното от Толи в горската хижа най-сетне добива смисъл.

След кратко мълчание Вейн попита:

— И какво мислиш да правиш?

— Какво мисля да правя? — повтори Девил с високо вдигнати вежди. — Това, което вече съм планирал. Трябва само да бъда още по-бдителен.

— А аз ще ти пазя гърба.

— Ако не можеш, не го прави — отговори ухилено Девил. Това беше стара шега помежду им и Вейн се отпусна.

Седна насреща му и отпи глътка ейл.

— Бромли извади ли най-сетне някой ас от ръкава?

— Още не… но е убеден, че има добри карти. Вчера се яви в клуба и предложи да се срещнем. Въпросната мадам иска известни гаранции. Казах му какви обещания съм готов да дам и той ще изтъргува датата и часа.

— А мястото?

— Ще отида в „Палатите“.

— Наистина ли ще отидеш лично? — попита сърдито Вейн.

— Няма как — вдигна рамене Девил. — Разбираемо е, че дамата го иска.

— Може да ти заложат капан.

— Не вярвам. Тя знае, че ако е на моя страна, ще спечели, а ако застане срещу мен, може само да загуби. А Бромли знае какво рискува, ако се опита да ме измами.

Вейн още не беше убеден.

— Тази история не ми харесва.

Девил изпразни чашата си и поклати глава.

— И на мен, но съм длъжен да проверя всички следи. — Помълча малко и погледна братовчед си почти безпомощно. — Все още не мога да се сетя за онази важна подробност около смъртта на Толи.

— Сигурен ли си, че може да се окаже решаваща?

— О, да. — Девил се надигна с мрачна физиономия. — Беше толкова важно, че исках непременно да го запомня, но после забравих.

— Ще си спомниш — опита се да го утеши Вейн.

Девил го погледна в очите.

— Да, но дали ще е достатъчно рано?

Енергични стъпки се приближиха към утринния салон. Онория напусна мястото си до прозореца и седна на дивана. Цял ден беше размишлявала за покушенията върху живота на Девил и беше стигнала до единственото логично заключение. Искаше й се незабавно да изложи изводите си пред Девил, но след зряло обмисляне реши, че той няма да приеме предположенията й. Затова изпрати един от прислужниците да повика единствения човек, на когото имаше пълно доверие.

Онория извика „Влез“, още преди да чуе чукането. Вратата се отвори и в салона влезе Вейн.

— Как си?

Онория смръщи чело.

— Загрижена съм.

Той кимна и седна в креслото срещу нея.

— Какво мога да направя за теб? Ако съдя по писъмцето ти, случаят е спешен.

Онория стисна устни и впи поглед в лицето му.

— Цял ден размишлявах върху последните събития. Човекът, който иска да убие Девил, трябва да има причина.

Вейн кимна.

— Продължавай.

— Онова, което свързва Девил с онзи, който знае достатъчно, за да повреди каретата му и да сипе отрова в гарафата с бренди, според мен може да е само едно. Наследството, което никак не е малко. Това обяснява и защо покушенията започнаха едва след като обявихме женитбата си.

Очите на Вейн блеснаха.

— Права си. Аз съсредоточих вниманието си върху смъртта на Толи и не погледнах на случващото се от този ъгъл.

— Значи си съгласен с мен? — Онория се наведе към него и пошепна: — И ти ли мислиш, че може да е Ричард?

Вейн я изгледа стреснато.

— Ричард ли?

— Наследникът на Девил — обясни натъртено Онория.

— Аха. — Вейн кимна. — Виж, Онория, ти разсъждаваш напълно логично, но Девил явно е пропуснал да те уведоми за някои важни подробности. — Той се поколеба малко, но накрая поклати глава. — Съжалявам, но аз нямам право да ти обясня. Ще се наложи да попиташ Девил.

— За какво да го попитам? — изненада се Онория.

— Кой е наследникът му — отговори твърдо Вейн.

— Нима не е Ричард?

Вейн стисна устни и стана.

— Извинявай, сега трябва да те оставя. Обещай ми да кажеш на Девил за подозренията си.

— Обещавам, естествено. — Очите на Онория святкаха опасно.

— Много добре — кимна Вейн. — Ако това ще облекчи нещата, ще ти кажа, че той със сигурност е мислил по този въпрос.

— Искаш да кажеш, че знае?

— Да, но няма да каже нищо, преди да намери доказателства. Такъв му е характерът. — Вейн стисна ръката на Онория и добави: — Ако ми позволиш, ще тръгна по следите на една моя мисъл. Колкото по-бързо доставим желаните доказателства на съпруга ти, толкова по-скоро ще обезвредим убиеца.

Онория кимна решително и двамата се сбогуваха. Дълго след като Вейн си отиде, тя седя неподвижна, загледана в стената. Вече изобщо не разбираше какво става.

Дявол да ги вземе тези Синстърови — те следваха своите собствени закони. Тя изпухтя възмутено, стана и отиде в стаята си да се преоблече.

Тази вечер херцог Сейнт Ив бе решил да си остане вкъщи. Онория изчака да се оттеглят. Съблече се бързо, навлече нощницата си, уви се в халата и отиде в спалнята на съпруга си. Там, без да каже дума, захвърли халата, събу пантофите и се мушна под завивките.

Девил, който тъкмо развързваше вратовръзката си, проследи представлението с интерес, но тя се направи, че не го забелязва. Нагласи се удобно на възглавниците, пое дълбоко дъх и започна:

— Аз размислих.

Девил спря насред движението. След малко разкопча бялата жилетка и пристъпи до леглото.

— За какво?

— За това, кой би могъл да желае смъртта ти.

Той свали жилетката и седна на леглото да изуе ботушите си.

— Стигна ли до някакво заключение?

— Да, но Вейн ми заяви, че греша.

— Вейн? — погледна я изненадано Девил.

Онория му разказа за разговора в салона й.

— Аз бях убедена, че Ричард е твой наследник.

— Ясно… — Девил хвърли ботушите в ъгъла, свали панталона и ризата и легна до нея. Онория веднага се сгуши в него и той я прегърна. — Отдавна трябваше да ти разкажа тази история.

Тя се опита да различи нещо по лицето му в полумрака и се учуди на усмивката му.

— Наистина трябваше. Какво смешно има?

Девил се облегна удобно и попита:

— Нали знаеш прякора на Ричард?

— Скандал?

Девил кимна.

— Всъщност това не е целият му прякор. Пълното име гласи: скандалът, който не се състоя.

— Той ли е скандал?

— Ричард е мой брат, но не е син на майка ми.

— Виж ти… — промърмори Онория.

— Истината за раждането на Ричард е публична тайна вече почти три десетилетия. Мама, естествено, е ключът към загадката.

Онория сложи ръце на гърдите му и го погледна в лицето.

— Разказвай.

Девил се засмя тихо и започна:

— Когато бях на три години, баща ми отиде на дипломатическа мисия в шотландските планини. Имаше заплахи за бунт и дворът реши да им отговори с дрънкане на оръжие, но да не изпраща войски. Сметнаха, че е най-добре да изпратят някой Синстър. Маман реши да не придружава татко. След раждането ми разбрала, че няма да има други деца, затова ме пазеше като зеницата на окото си… което, естествено, никак не ми допадаше. И така, баща ми замина сам на север. Отишъл при водача на клана, когото трябвало да… — Той млъкна, търсейки подходящата дума.

— Да сплаши? — помогна му Онория.

Девил кимна.

— Шотландецът току-що се бил оженил за красива млада девица от равнината. По сметка, разбира се.

— Със сигурност е била красива — отбеляза замислено Онория.

Девил я погледна предизвикателно.

— Знаеш ли, ние, Синстърови, имаме високи изисквания.

Онория изпухтя и го удари по гърдите.

— Продължавай.

— За съжаление не знам какво точно се е случило. Мисията на татко приключи с успех и той се върна само след четири седмици. Ричард се появи чак след дванайсет месеца.

— Дванайсет месеца?

— Майка му починала само няколко седмици след раждането му. Дали тя е признала, че Ричард не е сина на шотландеца, дали той сам е отгатнал — това не знам. Но още тогава никой не се усъмни, че е син на баща ми. Изглеждаше точно като мен на тази възраст. Уебстър го намерил на прага. Минала някаква карета, спряла за малко, кочияшът оставил добре увитото бебе и изчезнал. Никакво придружително писмо — само Ричард. Уебстър го внесъл вкъщи и малкият се разревал. Никога няма да забравя какъв шум се вдигна — всички полудяха. Маман тъкмо беше в детската стая и се опитваше да ме среши. Като чу крясъците, тя захвърли всичко и изтича долу. Слезе по-бързо от мен. Помня как се нахвърли върху татко и Уебстър, които се опитваха да усмирят Ричард. Маман го прегърна, каза му няколко думички и той престана да плаче. А маман се усмихна сияещо — нали знаеш как.

Онория кимна.

— Веднага ми стана ясно, че Ричард е дар от бога. Мама беше толкова запленена по него, че забрави да ми реши косата. От този миг нататък Ричард можеше да е напълно сигурен в моята подкрепа. Татко се опитваше да обясни какво се е случило — днес, с поглед назад, изпитвам съжаление, че не се заслушах по-внимателно, но тогава сигурно нямаше да разбера. Помня обаче как маман го похвали, защото й е подарил онова, което най-силно е желала — още един син. Така че маман затвори устите на всички клюкари — тя беше херцогиня от пет години и заемаше водещо място в обществото. Заяви публично, че Ричард е неин син, и никой не посмя — не смее и днес — да й възрази.

Онория видя усмивката му и сърцето й се стопли.

— Мама беше много щастлива, че ще отгледа още един син. Нещата се уредиха по най-добрия начин. Татко го призна за свое дете и го спомена в завещанието си. — Девил въздъхна тихо и заключи: — Това е историята за скандала, който не се състоя.

Онория беше притихнала. Девил я помилва по косата и продължи:

— Сега вече знаеш, че Ричард не ми е наследник. — Ръката му се плъзна по тила й. — Той не е човекът, който иска да ме убие.

Онория прилепи буза до гърдите му и се вслуша в равномерното биене на сърцето му.

— Майка ти е възхитителна жена.

Девил легна върху нея, опря се на лакти и заяви:

— Баща ми наистина се възхищаваше от нея. — Устните му помилваха устата й. — Както аз се възхищавам на моята херцогиня.

Това бяха последните разбираеми думи, изречени през тази нощ.

Онория трябваше да проведе дълъг и сериозен разговор със съпруга си. Облечена в прозрачно неглиже от коприна с цвят на слонова кост, тя се разхождаше нетърпеливо около масата и чакаше Девил. Видяха се на закуска, а после и на обяд, но не й се искаше да го разпитва пред слугите. В момента той беше в своя клуб, на среща с виконт Бромли. Знаеше това лично от него, но нямаше представа за какво мисли той, кого подозира…

Ричард беше незаконен син и нямаше право да наследи херцогската титла, докато в семейството имаше няколко законни мъжки наследника. След като разбра как Ричард е получил прякора си, Онория не попита кой е наследникът на Девил. През седмиците преди сватбата беше разпитвала Хорейша за бащата на Девил и тя бе споменала, че съпругът й Джордж, бащата на Вейн, е само година по-млад от бащата на Девил. Което означаваше, че именно Джордж е наследник на Девил, а след него е Вейн.

Дори в най-безумните си сънища Онория не би могла да си представи Джордж като потенциален убиец. Девил гледаше на него като на свой втори баща, а Джордж отговаряше на привързаността му с бащинска обич. А лоялността на Вейн към Девил не подлежеше на съмнение. Следователно убиецът не беше наследникът на Девил. Защо тогава Вейн, едва изслушал подозренията й, бе осенен от някаква идея?

Онория потрепери и погледна мрачно към часовника. Наближаваше полунощ, а Девил не се връщаше.

Точно в полунощ тя чу как някой почука на входната врата и се стресна. Кой искаше да влезе в този късен час? Девил си имаше ключ, значи…

Цветът се отдръпна от бузите й. Сърцето й спря за миг, после заби ускорено. Вече бе прекосила половината коридор, преди да се усети, че е излязла. В следващия миг се загърна в халата и хукна като подгонена.

Стигна до галерията, наведе се над парапета и погледна надолу. Уебстър отвори вратата и на прага застана тъмна фигура. Под светлината на лампите Онория разпозна кестенявите къдрици на Вейн.

— Къде е Девил? — попита той и подаде бастуна си на иконома.

— Негова светлост още не се е върнал — отговори Уебстър и затвори вратата.

— Какво?

Въпреки разстоянието Онория разбра, че Вейн е учуден.

— Доколкото знам, отиде в клуба си, сър.

— Да, да, знам… — Мислите на Вейн явно бяха другаде. — Аз тръгнах преди него, за да се видя с един приятел, но той ми каза, че няма да се бави. Мислех, че отдавна си е вкъщи.

Двамата мъже се спогледаха и сърцето на Онория отново спря да бие. Черният призрак, с които се беше борила през целия ден, отново я връхлетя. Наведе се още над парапета и извика тихо:

— Вейн?

Той вдигна глава и изразът на лицето му засили ужаса й. Уебстър също вдигна глава, но веднага се извърна настрана.

— Какво има, Онория? — попита Вейн.

— Иди да го потърсиш, моля те! — В тази няколко думи беше вложен целият й страх.

Вейн се опита да се покаже спокоен.

— Сигурно е срещнал приятели и са го задържали.

Онория поклати глава. В сърцето й бушуваше паника.

— Не. Нещо се е случило. Знам го. Усещам го. — Стисна парапета до болка и пръстите й побеляха. — Моля те, излез и го потърси!

Вейн грабна бастуна си и се обърна към вратата. Уебстър се втурна да му отвори.

Докато тичаше по стълбището, Вейн се опита да си представи обичайния път на Девил от клуба до дома му. След десетина крачки се сети за уличката с частните конюшни зад Баркли скуеър, изруга и хукна с всички сили.

Онория все още се държеше за парапета и се бореше с дивата паника. Уебстър заключи и обърна глава нагоре към нея.

— Ако разрешите, мадам, ще отида да уведомя Слиго.

— Да, моля ви, направете го.

— Ей!

Девил не обърна внимание на крясъка. Улицата беше дълга и тясна, по високите стени нямаше прозорци. Замахна с тънката рапира, която бе извадил от бастуна си, и се възползва от мига, в който тримата му нападатели се отдръпнаха, за да извлече безжизненото тяло от опасната зона. На паважа остана локва кръв.

Без да се бави, той се надигна и рапирата му изсъска заплашително. В другата ръка държеше бастуна си и отблъскваше нападенията. Ухили се злобно и помаха с бастуна.

— Е, господа? Кой ще е пръв?

Тримата мъже насреща му очевидно бяха изпратени да го убият. Ако се съдеше по облеклото им, бяха моряци. Едри, силни, въоръжени с тежки саби.

Девил се опита да си представи улицата, за да намери път за бягство, но не успя. Досега съдбата го бе опазила жив — като му изпрати две бъчви, захвърлени в тъмния сокак, и един непознат, който бе забелязал моряците, скрити в лошо осветен вход. Именно той с виковете си обърна вниманието на Девил върху нападателите. Намесата му беше героична, но не особено умна: след кратка битка един от нападателите го прониза със сабята си.

През това време Девил успя да заеме изгодна позиция с гръб към стената и двете бъчви от лявата си страна.

— Хайде, какво чакате? — провикна се отново той. — Нали не ви е страх от смъртта? — Усмихна се като дявол и добави: — В ада не е толкова лошо, повярвайте. Да, горещо е и болките постоянно те мъчат, но ви гарантирам, че за всеки ще се намери свободно местенце.

Тримата си размениха несигурни погледи. Водачът им се опита да се изсмее подигравателно.

— Ти може да изглеждаш дяволски жив, но си само човек и ей сега ще ти изпием кръвчицата. Днес не ни е ред да умрем. Хайде, момчета, да си свършим работата!

Той вдигна сабята си и Девил едва не се изсмя. Предупреждението му издаваше пълна липса на тактика. Нападнатият беше подготвен за атаката и я отблъсна със сръчността на опитен фехтовач.

Мъжът отляво се втурна напред, решен да нанесе смъртоносен удар и Девил изруга. Тримата убийци образуваха линия пред него и нападнаха едновременно.

— Не мърдайте! Свалете оръжията!

Едра фигура затъмни изхода към площада. Бързи крачки отекнаха в стените на къщите. Появи се и втора фигура.

Девил се възползва от мига на изненадата и рани водача на нападателите. Морякът изрева, политна назад и хвана дясната си ръка. Сабята се изплъзна от изтръпналите му пръсти. Звънът на оръжието уплаши другарите му. Те се огледаха, захвърлиха сабите и хукнаха да бягат.

Девил понечи да се втурне след тях, но се спъна в безжизненото тяло на спасителя си. Вейн дотича при него със сабя в ръка.

— Кои бяха тези, по дяволите?

Когато трите едри сенки изчезнаха в мрака, Девил вдигна рамене.

— За съжаление забравиха да се представят.

Вейн се наведе и обърна мъжа по гръб.

— Един остана.

— Не. — Девил се вгледа в лицето на непознатия. — Този човек ми се притече на помощ и си плати за дързостта. Трудно ми е да кажа какъв е. Може би е някой от конярите.

В този момент дотича Слиго, огледа изпитателно господаря си и се облегна тежко на стената.

— Наред ли е всичко?

Девил прибра рапирата в ножницата, взе бастуна си в дясната ръка и огледа лявата.

— Май имам драскотина, но не е опасна.

— Слава богу! — Облегнат на стената, Слиго затвори очи. — Иначе херцогинята никога нямаше да ми прости.

Девил се намръщи и погледна въпросително Вейн, после и Слиго.

Вейн съсредоточено оглеждаше трите захвърлени оръжия.

— Забележително. — Показа едната сабя на Девил и обясни: — Не бих казал, че са традиционните нападателни оръжия.

Девил премери сабята на ръката си.

— Наистина странно… Приличат на стари кавалерийски саби. — И след кратко мълчание добави: — Явно са знаели, че винаги нося бастун с рапира и знам как да го използвам.

— Знаели са също, че са необходими поне трима, за да те надвият.

— Ако не беше този човек — Девил посочи фигурата на паважа, — сигурно щяха да успеят. — Обърна се към Слиго и попита: — Имаш ли представа как се е появил тук?

Въпросът бе зададен с мек тон. Слиго остана в сянката и поклати глава.

— Сигурно се е връщал от кръчмата и случайно ви е забелязал. Вашата фигура се вижда отдалеч.

Девил се покашля многозначително.

— Отнеси го вкъщи и намери някоя жена да превърже раната му. Утре ще го видя лично, за да го възнаградя за верността му.

Слиго метна ранения на раменете си и се отдалечи. Девил и Вейн тръгнаха бавно след него.

— Впрочем, как попаднахте тук?

— Жена ти ни изпрати — отговори с лека усмивка Вейн.

Девил вдигна вежди.

— Трябваше да се сетя.

— Когато влязох у вас, тя веднага дотича — разказа му Вейн. — Не беше на себе си от страх. Тревожи се за теб.

Девил се намръщи. Вейн вдигна рамене.

— Може би заключенията й са прибързани, но почти винаги се оказват правилни. Затова реших да не й противореча. Сетих се за уличката и си казах, че е идеална за засада.

— О, да — кимна Девил.

Вейн погледна напред — Слиго вече пресичаше Гросвенър Скуеър — и забави крачка.

— Онория попита ли те за наследника ти?

Девил го изгледа отстрани и кимна безмълвно.

Вейн отговори на погледа му с присвити очи.

— Откога знаеш?

— Все още не знам — въздъхна Девил. — Имам само подозрения. Не мога да ти кажа точно кога го разбрах. Стана внезапно. Изведнъж си казах, че е възможно.

— И?

Лицето на Девил се затвори.

— Затова ще отида при собственицата на бордея. Трябва да ми каже всичко, което знае. Може би така ще открия връзката, ако има такава. Бромли е уговорил среща с нея. После обаче… — Той въздъхна отново. — Нямаме почти никакви доказателства. Май ще се наложи да го измъкнем от скривалището му.

— Капан?

Девил кимна.

Вейн го изгледа неодобрително.

— И ти ще си стръвта, така ли?

Вече бяха пред стълбите към Сейнт Ивс Хаус. Девил вдигна поглед към вратата.

— Аз… и Онория Прюдънс.

Допълнението смая Вейн. Когато се опомни, Девил беше вече пред входната врата. Уебстър помогна на Слиго да се освободи от товара си и извика подкрепление.

Вейн пръв забеляза Онория и смушка Девил. Херцогът вдигна глава към галерията и за малко да забрави да затвори устата си. Неглижето на жена му не беше съвсем прозрачно, но меката коприна очертаваше ясно стройното й тяло и дългите крака. Той изруга полугласно и се втурна към стълбището. Едва бе хвърлил бастуна си, когато Онория стигна до него и го прегърна.

— Ранен ли си? Какво стана? — Ръцете й трескаво го опипаха, за да открият евентуални рани. Успокоена, че съпругът й е невредим, тя се отдръпна и го огледа внимателно.

— Нищо ми няма. — Девил я закри от погледите на мъжете и я поведе нагоре по стълбата.

— Но ти кървиш! — Онория се опита да се изтръгне от ръцете му, за да види драскотината на ръката му.

— Нищо ми няма, казах. Ще ме прегледаш в спалнята! — Девил се наведе към залата и извика на Вейн: — Ще се видим утре.

На следващата сутрин Онория спа дълго, но когато най-сетне се събуди, изобщо не се чувстваше отпочинала. Закуси с чай и препечена филийка и отиде в салона. Главата й бучеше. Настани се на дивана и посегна към бродерията си. След петнайсет минути не беше направила нито един бод.

Спомни си как се събуди в ранните утринни часове и видя Девил да седи на края на леглото. Като разбра, че тя е будна, той я погали по косата и се усмихна. „Почини си — каза й. — Не е нужно да ставаш толкова рано. — Погледна я втренчено, целуна я и помоли: — Грижи се за себе си. Не харесвам, когато изглеждаш бледа и изтощена.“ после се изправих крива усмивка. „Кога ще се върнеш?“ — попита тя. „За вечеря ще съм вкъщи.“ Дотук добре, но до вечерята имаше ужасно много време.

Онория се обърна към вратата. Инстинктът й подсказваше, че нещо ще се случи. По гърба й пробяга студена тръпка и тя се разтрепери. По дяволите! Беше безсилна. Безпомощна.

Силно чукане по вратата я изтръгна от мрачните мисли. Влезе Слиго с табла в ръка.

— Мисис Хил смята, че специалният й чай ще ви дойде добре. — Остави таблата на масичката и напълни чашата й. — Чай от лайка — обясни той и й подаде чашата.

Онория отпи глътка и кимна с благодарност.

— Как е Картър? — попита тя. Искаше лично да благодари на ранения коняр.

— По-добре е. Има цицина на главата, но тази сутрин капитанът лично му изказа благодарността си и Картър веднага оздравя.

— Много хубаво. Благодари му и от мое име. — Онория пийна още малко чай и попита настойчиво: — Картър знае ли кои са мъжете, които снощи са нападнали съпруга ми?

Слиго оправи дантелената покривка на масата и поклати глава.

— Не. Каза само, че изглеждали като моряци.

Онория потърси погледа му.

— Моля те, Слиго, кажи ми: Картър чул ли е нещо важно?

Слиго се изнерви още повече.

— Чул е, че по-късно щели да се срещнат в „Анкър Армс“.

— Къде се намира това?

— На доковете.

— Съпругът ми знае ли?

— Не, мадам. Картър дойде на себе си едва преди час.

Онория реши да не прибързва.

— Веднага уведоми херцога за чутото от Картър.

Слиго прехапа устни. Сега вече Онория се уплаши сериозно.

— Къде е съпругът ми, Слиго?

Бившият ординарец изпъна рамене.

— Капитанът явно е разбрал за плана ни. Тази сутрин момчетата тръгнали след него както обикновено, но той ги заблудил. Не успели да го намерят.

Онория се възмути. Най-сетне имаха следа, а съпругът й бе изчезнал вдън земя! Изгледа Слиго с присвити очи и попита:

— Къде обича да обядва съпругът ми?

— В някой от клубовете си, мадам. В „Уайтс“, „Уотиърс“ иди „Будълс“.

— Веднага изпрати хора. Да го уведомят, че трябва незабавно да говоря с него.

— Веднага, мадам.

22

Удари два следобед, а от Девил все още нямаше вест. Онория ставаше все по-неспокойна. В четири повика Слиго и попита нервно:

— Намерихте ли съпруга ми?

— Не, мадам. Изпратих момчетата в „Уайтс“ „Уотиърс“ и „Будълс“ и им наредих да го чакат. Щом се появи, ще разберем веднага.

— Картър ще познае ли негодниците, които е последвал?

— О, да. Казва, че веднага ще ги познае.

— Колко време остават корабите в пристанището?

— Ден или два, най-много три.

Онория пое дълбоко въздух.

— Кажи да приготвят каретата — тази без герб.

Слиго примигна смаяно.

— Какво казахте?

— Картър вече е възстановен достатъчно и може да ни помогне, нали?

— Да ни помогне? — повтори неразбиращо Слиго.

Онория се намръщи заплашително.

— Да разпознаем мъжете, които са нападнали негова светлост. Нали са казали, че ще се срещнат в „Анкър армс“?

— Искате да отидем в „Анкър Армс“? — В погледа на Слиго блесна ужас. — Там не е за вас, мадам.

— И защо не?

— Вие сте… ами просто не бива. Това е пристанищна кръчма. Там не ходят дами. Ще се почувствате зле.

— В момента няма никакво значение как се чувствам.

Слиго изохка отчаяно.

— Капитанът няма да е съгласен.

Онория го удостои с унищожителен поглед, достоен за господаря му.

— Твоят капитан не е тук, Слиго. Изчезна. Никой няма представа къде се намира в момента. Ние обаче имаме информация, която ще ни помогне да изобличим убиеца — но само ако действаме бързо. Ако седим и чакаме, докато капитанът благоволи да се върне вкъщи, благоприятният случай ще ни убегне. Моряците може да потеглят още с вечерния отлив. Тъй като негова светлост отсъства, ние — ти и аз — ще придружим Картър до „Анкър армс“. Ясно ли се изразих?

Слиго отвори уста — и отново я затвори. Онория кимна.

— Каретата, моля. Отивам да се преоблека.

Слабата точка в плана на Онория се прояви веднага щом спряха пред „Анкър армс“ — воняща дупка в тясна уличка на доковете. През вратата излизаше пушек, а отвътре се чуваха дълбоки мъжки гласове, прекъсвани от писък на жена.

Слиго и Картър бяха заели места на капрата. Слиго скочи на паважа, огледа се и отвори вратичката. Онория огледа уличката и вдигна вежди.

— Има проблем.

— Проблем ли? — Онория втренчи поглед в отворената врата на кръчмата. — Какъв по-точно?

— Мястото е опасно. — Слиго се огледа бдително. — Трябваше да вземем повече хора.

— Защо? Ти и Картър ще влезете, а аз ще остана тук. Ако онези са вътре, ще ги доведете при мен.

— А кой ще ви пази, докато сме в кръчмата?

Онория примигна.

— Нали кочияшът е тук…

Слиго явно се чувстваше зле.

— Той е зает с конете. Ако някой реши да се позабавлява, ще подплаши конете и какво ще правим тогава? От друга страна обаче… Не мога да пусна Картър сам в кръчмата. Ако онези са вътре, може да не се върне.

Онория разбираше опасенията му, но много държеше да узнае дали въпросните моряци са в кръчмата.

— Тогава ще дойда с вас. Вътре не е особено светло, нали? Ще стоя в сянката и никой няма да ми обърне внимание.

Тя кимна спокойно и се изправи. Слиго понечи да протестира, но мрачният й поглед го спря. Свел глава, той спусна стълбичката и махна на Картър да се приближи.

— Най-добре е ние с него да вървим напред, допрели рамене, за да ви прикриваме, мадам.

Онория кимна все така спокойно и тръгна плътно зад двамата мъже към кръчмата. При влизането им пръв реагира кръчмарят — дребен, слаб човечец с измъчен вид.

— Тук не е за вас. — Направи отбранителен жест и обясни: — Нямаме нищо, което би могло да ви хареса.

— Момент, момент! — Месеста ръка отмести кръчмаря и принадлежащото към нея тяло се надигна от близката пейка. — Не бързай толкова, Уили. Да чуем какво искат аристократите.

Мръснишкият смях, който придружи думите на дебелия, убеди Онория, че кръчмарят е прав.

— Точно така. Щом е дошла тук, дамата знае какво иска. — Още един работник, едър и мускулест, се изправи. — Може би всеки от нас има точно това, което тя търси.

Онория го погледна право в очите и кимна.

— Напълно сте прав. — Единственият изход беше да се държи нахално. Бутна Картър настрана и излезе на светло.

— Наистина можете да ми помогнете. Първо обаче трябва да ви предупредя, че съпругът ми и братовчедите му са на път към пристанището. — Плъзна поглед към масите и кимна важно. — Може би сте чували за ордата Синстър. Шестима са. — Измери работника с преценяващ поглед и добави невинно: — Като гледам, и шестимата са по-едри от вас.

После се обърна към кръчмаря и повтори:

— Вие сигурно знаете кой е Синстър. Снощи трима от клиентите ви са го нападнали. Сега ордата иска отмъщение. Да знаете, че като се появят тук, ще се разправят не само с тримата виновници.

И барманът и клиентите му не разбраха голяма част от думите й и Онория въздъхна вътрешно.

— Боя се, че шестимата братовчеди ще сравнят това заведение със земята, без да се запитат дали вътре има хора или не.

Морските вълци замърмориха недоволно.

— Ако искат да се бием, ще изпълним желанието им — заяви мускулест матрос.

— Аз ще се оплача! — изхленчи кръчмарят.

Онория отново ги изгледа преценяващо.

— Те са шестима и всички са грамадни мъже с ей такива мускули. Освен това… — Тя се обърна отново към кръчмаря: — Казах ли вече, че съпругът ми е херцог? Всички в кръчмата зяпнаха смаяно и тя се усмихна. — Прякорът му е Девил. Двама от братовчедите му се казват Лусифър и Демон. — Кимна към вратата и завърши: — Май не виждам полицаи.

Моряците си размениха несигурни погледи. Целият град знаеше за буйствата на млади господа от изисканото общество. Бедните хора страдаха от последствията на безсмислената им страст за разрушение. Повечето от клиентите в „Анкър армс“ бяха достатъчно възрастни, за да рискуват да им счупят главите.

Първият, който се бе надигнал, погледна предизвикателно Онория.

— И какво по-точно искате от нас? Какво може да търси една херцогиня в тази кръчма?

Онория кимна снизходително.

— Драги човече, нима не сте чували, че херцогините се занимават с благотворителност? Днешното ми добро дело се състои в това да предпазя тази жалка дупка от разрушаване. — И след кратка пауза добави: — Разбира се, ако ми кажете каквото искам да узная.

Дебелият огледа другарите си. Няколко кимнаха. Все още изпълнен с недоверие, той се обърна отново към Онория:

— А откъде можем да сме сигурни, че имате начин да спрете онзи Девил или какъв беше там?

— Не съм сигурна, че мога — отвърна спокойно Онория. — Остава ви само да се надявате.

— Какво искате да ви кажем? — извика някой от задната част на помещението.

Онория вирна брадичка.

— Трима моряци е трябвало да се срещнат тук. Искам да говоря с тях. Картър, опиши какви хора си видял.

Картър се подчини. Описанията му бяха многословни.

— Снощи бяха тук. От екипажа на „Изгряваща звезда“.

— Корабът вдигна котва рано сутринта. Вече плава към Ротердам.

— Сигурни ли сте?

От всички страни се чуха потвърждения.

Изведнъж кръчмата утихна. Надвисна мълчание, студено и плътно. Въздухът сякаш замръзна. Още преди да се обърне, Онория разбра — Девил беше тук.

Тя се обърна към съпруга си и не повярва на очите си. Да, това беше Девил, но той нямаше нищо общо с мъжа, когото познаваше. Този мъж изпълваше помещението със заплашителното си присъствие. От него се излъчваше едва сдържана агресивност. Елегантният костюм не беше в състояние да скрие атлетичното тяло, както и факта, че беше готов да унищожи всичко и всеки, стига да му се предложи и най-малък повод. Той отговаряше съвсем точно на описанието, което бе направила Онория преди малко.

Когато Девил устреми поглед към вцепенения кръчмар, Онория се усмихна смело и разчупи леда.

— О, ето ви и вас, милорд. Боя се, че търсените хора не са тук. Тази сутрин корабът им е отплавал.

Девил дори не мигна. Погледна я с пламтящи очи и едва забележимо вдигна едната си вежда.

— Наистина ли?

Думите бяха произнесени с пълно спокойствие и не разкриваха какво мисли в момента. Всички присъстващи затаиха дъх. Девил се обърна отново към собственика и кимна.

— В такъв случай моля да ни извините за безпокойството. Без да се бави, той хвана ръката на Онория, изведе я на вън и я бутна в каретата, където вече ги очакваше Слиго.

Вейн излезе от кръчмата след тях и застана зад Девил.

— Аз ще взема файтона — рече тихо той и посочи края на уличката, където го очакваше вехтото превозно средство.

Девил му кимна и се качи при Онория в каретата. Слиго затвори вратичката и кочияшът незабавно потегли.

Минаха три напрегнати, безмълвни минути, докато каретата остави зад себе си уличката с кръчмата. А после още половин час, докато стигнат до Гросвенър Скуеър. Девил слезе, изчака Слиго да спусне стълбичката и протегна ръка. Помогна на Онория и я поведе към вратата.

Уебстър им отвори веднага и въздъхна облекчено. Ала като видя изражението на господаря, веднага наложи на лицето си напълно безизразна маска. Онория влезе с високо вдигната глава, без да пусне ръката на съпруга си. Девил спря и се обърна към нея.

— Моля да ме извиниш, скъпа, но трябва да поговоря със Слиго. — Тонът му беше леден, гласът му трепереше от трудно сдържан гняв. — След малко ще дойда при теб. Горе.

Под светлината на многобройните свещи Онория най-после можа да види лицето му ясно. Беше по-бледо и още по-остро от обикновено. И най-ужасното — сковано като мъртвешка маска. Само очите пламтяха мрачно. Но днес дори това не беше в състояние да я уплаши.

— Слиго изпълни онова, което му заповядах. Нищо повече.

Девил вдигна вежди. Лицето му остана все така студено.

— Така ли?

Онория потърси някаква искра в очите му, но разочаровано сведе глава. По-добре да се качи в стаята си. В сегашното му състояние всяко противоречие щеше да се отрази зле на хората около него.

Девил я проследи с поглед и когато тя се отдалечи достатъчно, се обърна към Слиго:

— В библиотеката.

Слиго кимна покорно и тръгна напред. Девил го последва доста по-бавно. Влезе в библиотеката, изчака слугата да затвори вратата и след доста дълго мълчание направи крачка към Слиго, който стоеше с наведена глава пред писалището.

— Случайно срещнах в Сейнт Джеймс парк един прислужник, който ми съобщи, че нейна светлост е на път към „Анкър армс“. Още преди да наема файтон, се появиха други трима слуги със същата вест. Очевидно половината персонал е бил зает да претърсва улиците за мен, вместо да изпълнява заповедите ми и да внимава за жена ми. Как, по дяволите, е узнала за „Анкър армс“?

Слиго се приведе още повече и отговори:

— Тя ме попита и аз й отговорих.

— А защо, дявол да го вземе, си я закарал там?

Вратата се отвори и на прага застана Уебстър. Девил го удостои с унищожителен поглед.

— Не желая да бъда смущаван.

— Разбира се, ваша светлост. — Уебстър задържа вратата, за да влезе мисис Хил, затвори я грижливо и се обърна към херцога — Ние с мисис Хил просто искаме да бъдем сигурни, че няма да се получи недоразумение.

— Недоразумение ли е фактът, че срещнах съпругата си в пристанищна кръчма?

Думите бяха произнесени с нечувана острота, но Уебстър не се уплаши.

— Първо трябва да се изясни как се стигна дотам, милорд. Слиго не е действал на своя глава. Ние тримата — мисис Хил, Слиго и аз — знаехме какво е замислила нейна светлост. Опитахме се да я разубедим, но след като изслушахме обяснението й, сметнахме, че не бива да й пречим.

Девил стисна юмруци до болка и процеди през зъби:

— Какво обяснение?

Уебстър описа плана на Онория, мисис Хил обясни основанията й да постъпи така.

— Тя беше разтревожена, както и всички ние. Планът ни се стори разумен.

Девил с мъка преглътна неистовото си желание да се разкрещи и заповяда дрезгаво:

— Вън! Всички вън оттук!

Тримата излязоха и тихо затвориха вратата. Девил отиде до прозореца и се загледа в мрака навън. Слиго не криеше презрението си към дамите от доброто общество, Уебстър му беше сляпо предан, мисис Хил беше крайно консервативна — а жена му ги въртеше на малкия си пръст! Бе успяла да ги убеди с обяснението си.

Откакто се ожени за Онория Прюдънс, Девил непрекъснато се сблъскваше с обяснения. С нейните обяснения. С нейните причини. Той също имаше причини — добри, солидни, разумни причини. Но нямаше никакво намерение да ги излага пред служителите си. След като стигна до това заключение, Девил се обърна рязко и излезе от библиотеката.

На път към салона той се сети, че Онория бе поискала да предпази съучастниците си от гнева му, макар да й бе забранил да присъства в библиотеката. Ако бе излял малко от гнева си върху тях, сега нямаше да изсипе цялата се насъбрала ярост върху нейната глава. Но така…

Отвори рязко вратата към салона, влезе и я затръшна шумно.

Онория дори не трепна. Стоеше пред камината с изправен гръб, с решително изражение. Огънят зад нея позлатяваше полата на кафявата следобедна рокля. Вдигнатите на тила кестеняви къдрици блестяха. Ръцете й бяха скръстени под гърдите. Лицето й изглеждаше бледо и овладяно, в големите сиво-сини очи не личеше и следа от страх. Красивата, енергична брадичка издаваше непоколебимост.

Девил закрачи целеустремено към нея, тя вирна брадичка още по-високо и го погледна спокойно. Той спря плътно пред нея и проговори заплашително:

— Ти ми даде думата си, че няма да се намесваш лично в търсенето на убиеца на Толи.

Онория кимна все така спокойно.

— Тук не става въпрос за убиеца на Толи. Никога не съм обещавала, че ще стоя и ще гледам как някой се опитва да убие съпруга ми.

Погледът на Девил помрачня още повече. Той наклони леко глава и изрече опасно тихо:

— Тогава ще ми обещаеш сега. Веднага.

Онория още повече изправи гръб, но той въпреки това я надвишаваше с половин глава.

— Не мога.

Очите му станаха само тесни цепки.

— Не можеш или не искаш? — В гласа му прозвуча недвусмислена заплаха.

Онория не се отдръпна нито на сантиметър.

— Не мога. — Впи поглед в неговия и добави просто: — И не искам. Не бива да искаш това от мен.

Девил издържа на погледа й само още три секунди.

— Говоря сериозно. — Опря едната си ръка върху перваза на камината, приближи се още малко до нея и сведе лице към нейното. — Жените — съпругите — трябва да си седят спокойно вкъщи и да бродират, а не да се включват в залавянето на престъпници. Те трябва да чакат мъжа си у дома, а не да се излагат на опасност в съмнителни пристанищни кръчми! — Той затвори за миг очи, защото желанието да се разкрещи заплашваше да го надвие. После отново я погледна и продължи твърдо: — Искам да ми обещаеш, че никога вече няма да си позволяваш подобни дързости като днешната. Искам да ми обещаеш, че ще си стоиш вкъщи, където си на сигурно място. Искам да ми обещаеш, че никога вече няма да участваш в търсене на убиец, какъвто и да е той. — Без да изпуска погледа й, той вдигна едната си вежда. — Е?

Онория не избегна погледа му, но от устата й не се отрони нито звук.

— Е? — попита отново той, стиснал зъби до болка. — Ще ми обещаеш ли?

— По-скоро адът ще замръзне! — Очите на Онория засвяткаха. — Няма да седя и да чакам търпеливо, докато някой се опитва да те отнеме от мен. Аз съм твоята херцогиня, не някоя си незаинтересована зрителка. Няма да седя вкъщи, да бродирам и да чакам вест, че са те пронизали смъртоносно в някоя тъмна уличка. Като твоя съпруга аз съм длъжна да те подкрепям — и ако това означава, че ще се излагам на опасности, готова съм да го направя. — Въздъхна дълбоко и заяви: — Аз съм от семейство Анстрътър-Уедърби и мога да гледам опасностите и смъртта в очите също както ти. Ако си искал покорна, кротка съпруга, не е трябвало да се жениш за мен.

Девил се слиса — не толкова от думите, които беше казала, колкото от тона й. Помисли малко и мрачно поклати глава.

— Не.

— Какво не? — попита гневно Онория.

— Не на всичко, което каза, и най-вече на едно: твоят дълг не изисква да ме подкрепяш в лова на убиеца. Като моя жена ти нямаш друга задължения, освен онези, които аз намирам за редни. В моите очи няма нищо — нито дълг, нито разум, нито каквото и да е друго, което би могло да оправдае факта, че се излагаш на опасност.

Лицето им бяха само на сантиметри едно от друго. Онория усещаше физически едва сдържания му гняв. Напрегнатото тяло и острият тон я предупреждаваха, но тя не се уплаши. Присви очи и отговори тихо:

— Не го приемам.

Нямаше да се покори пред гнева му, в никакъв случай. Девил изкриви уста, но само за миг. Когато й отговори, гласът му прозвуча дълбоко и хипнотично.

— Ще се наложи.

Беше й много трудно да не се разтрепери, да не отклони поглед от неговия — толкова властен, толкова мощен, че я пронизваше почти физически. Само благодарение на силната си воля и на прословутия си инат Онория успя да издържи на страшния му поглед, без да мигне.

— Лъжеш се по всички точки. Веднъж вече изгубих скъпи на сърцето ми хора. Покосиха ги сили, които не се поддават на влияние. Нямаше как да им помогна. Не можах да ги спася. — Тя стисна зъби и повтори твърдо: — Няма да седя бездейна и да гледам как някой те отнема от мен.

— Проклятие! Да не мислиш, че аз ще допусна някой да ме раздели с теб?

— Сигурно не, но все пак аз открих отровата, а не ти.

Девил махна пренебрежително.

— Това се случи тук. — Улови отново погледа й и продължи: — В рамките на тази къща можеш да бдиш над мен колкото искаш, но няма да ти позволя да се излагаш на опасност. Ти спомена нещо за дълг — моят дълг изисква да те закрилям, не обратно.

Онория беше готова да поклати глава, но той я улови под брадичката и задържа погледа й.

— Обещай ми, че ще направиш това, което искам от теб.

Онория пое дълбоко дъх и изпита болка — толкова силно я стягаха гърдите.

— Не. Дори да забравим за дълга, аз имам разумни причини да бдя над теб. Причини, които оправдават всичко, предприето от мен, за да спася живота ти. — Тя говореше бързо и задъхано. Дано да го накара да разбере! — Моята причина се противопоставя на всички възражения.

Лицето на Девил се вкамени. Той отпусна ръката си и отстъпи назад. Онория не изпусна погледа му. Ако прекъснеше контакта на очите им, той щеше да се затвори зад проклетата си маска. Тя пое отново дъх и се опита да изрази чувствата си с думи.

— Аз те обичам. Повече, отколкото съм обичала някога друг човек. Обичам те повече от всичко друго на света, извън всеки разум. Не съм в състояние да се откажа от теб. Не бих могла да гледам как те отнемат от мен — все едно аз да се простя с живота си, защото ти си моят живот.

Девил замръзна на мястото си. Погледна дълбоко в очите на Онория и онова, което видя, изпълни сърцето му с болка. Откъсна се от нея; обърна й гръб и закрачи тежко към вратата. На прага спря, стисна ръце в юмруци, напълни гърдите си с въздух и отметна глава назад. Издиша, поклати глава и изрече, без да се обърне:

— Причината ти не е достатъчна.

— За мен е достатъчна — отвърна тихо Онория.

— Проклятие, жено! — Девил се обърна разярен. — В името на всички светии! Смяташ ли, че ще мога да работя спокойно, като знам, че ти във всеки момент се излагаш на някаква опасност? И всичко това само защото си решила да ме пазиш! — Гласът му звучеше така мощно, че полилеят се разлюля. Неспособен да се сдържа повече, направи няколко крачки напред и назад като тигър в клетка. — Можеш ли изобщо да си представиш какво изстрадах, откакто научих за разходката ти на доковете? — Измери я с искрящ от гняв поглед и попита: — Можеш ли да си представиш какво изпитах, като те видях в онази кръчма?

Направи още няколко крачки и спря на сантиметри от нея. Тя престана да диша.

— Знаеш ли какво можеше да ти се случи там? — Той понижи глас и тонът му стана хладен и заклинателен.

Онория не помръдваше.

— Онези можеха да убият Слиго и Картър. Да ги пронижат с ножовете си, без да им мигне окото. И после да те изнасилят — един по един, докато другите гледат. И накрая, ако оцелееш, да ти прережат гърлото.

Девил говореше с абсолютна убеденост. За него това беше истината — истина, която бе погледнал в лицето. Само при спомена мускулите му отново се напрегнаха болезнено. Трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи върху жената, която стоеше срещу него жива и непокътната. Изведнъж му се дощя да я грабне в прегръдките си, но се удържа. Обърна й гръб, направи няколко крачки към вратата и отново спря. По-добре да говори, без да я гледа.

— Как, по дяволите, мислиш, че се почувствах? Ако се беше случило нещо с теб, нямаше да си простя никога. — Тонът му не издаваше нищо от бурята, която бушуваше в сърцето му. — Няма да понеса да се излагаш на опасност заради мен. Не можеш да искаш това от мен.

В салона надвисна мълчание. След малко Девил се обърна и погледна жена си в лицето.

— Даваш ли ми думата си, че никога вече няма да се излагаш на опасност заради мен?

Тя го погледна твърдо и поклати глава.

— Не мога.

Девил тропна с крак. Мускулите му се сковаха. Никога не бе изпитвал такъв гняв.

— Разбери, не мога! — Онория безпомощно разпери ръце. — Не го правя от инат, а защото наистина не мога. Опитай се да ме разбереш.

Девил изръмжа нещо неразбрано и отвори вратата с трясък. Онория подскочи стреснато.

— Къде отиваш?

— Долу.

Ако си отиде сега, може и да не се върне. Тази мисъл я уплаши до смърт.

— Не смей да ме напускаш! Още не съм свършила.

Девил се обърна с ръка върху бравата и я прониза с поглед.

— Ако не изляза оттук, няма да можеш да си седиш на задника поне две седмици!

Преди тя да е успяла да реагира, той затръшва вратата зад гърба си. Стъпките му се отдалечиха необичайно шумно. Онория остана до камината, устремила празен поглед към вратата, и дълго време не помръдна от мястото си.

Девил влезе в библиотеката и падна в едно кресло. Само след секунди скочи и закрачи гневно напред-назад. Никога не правеше така, защото го смяташе за признак на пълна липса на контрол. Ако продължава да ходи като звяр в клетка, ще протрие килима.

Стисна зъби, сви ръце в юмруци и се опита да се овладее. Постепенно мускулите му се отпуснаха и по някое време спря да ходи напред-назад. Затвори очи, погледна навътре в себе си и потърси какво се криеше зад необикновено силната му реакция.

Когато го откри, не остана особено впечатлен.

Онория се справяше значително по-добре от него с неочакваното развитие на нещата. Обаче тя вече бе преживяла подобна ситуация, макар и с нещастен изход. За него преживяването беше съвсем ново.

Досега не знаеше какво е да се страхува истински. Не бе изпитал страх дори на бойното поле. Той беше Синстър, а съдбата беше благосклонна към Синстърови. За нещастие не беше чак такъв оптимист да вярва, че съдбата разпростира своята благосклонност и върху жените на Синстърови, и това пораждаше в сърцето му страх, с който не можеше да се пребори.

Девил издиша бавно, отвори очи и погледна сплетените си пръсти. Треперенето почти бе престанало. Дълго стояли напрегнати, мускулите му се бяха втвърдили. Хвърли поглед към гарафата с бренди и изкриви лице. Загледа се в танцуващите пламъци в камината и съвсем съзнателно повика спомените. Думите на Онория затоплиха и тялото, и сърцето му.

Взира се толкова дълго в пламъците, че когато се обърна към вратата с дълбока въздишка, те все още танцуваха пред очите му.

Онория мръзнеше под никога неизползваната завивка. След дълга вътрешна борба се прибра в покоите си, съблече се и си легна. Не слезе да вечеря, не поиска и нищо в стаята, защото нямаше апетит. Не знаеше дали някога ще си върне съпруга, но беше убедена, че няма да се откаже от нито една своя дума. Ако срещата с Девил се повтори, пак ще каже същото.

Обяснението й беше необходимо и тя не очакваше то да му хареса. Нямаше представа как той оценява признанието й — в мига, когато откри в очите й потвърждение на думите й, той й обърна гръб.

Онория се взираше замислено в мрака и за стотен път се опитваше да проумее реакцията на Девил. Повърхностно погледнато, той бе проявил господарския си нрав както винаги и непоколебимо изискваше тя да се подчини на диктата му. И когато тя не се поддаде, той прибегна до опити за сплашване. Но не всичко, което й беше казал, се вписваше в картината — самата мисъл, че тя би могла да попадне в опасност, го разтърсваше до дън душа. Очевидно беше загрижен за нея.

Неясната мисъл се въртеше в главата й и се пренесе и в съня й.

Събуди се, когато върху нея падна голяма черна сянка.

— Проклета, глупава жена… Какво, по дяволите, търсиш тук?

По тона му пролича, че не очаква отговор. Онория сподави смеха си. Той звучеше толкова нещастно — бедничкият, измъчен мъж изобщо не приличаше на могъщия, властен херцог Сейнт Ив. Когато очите й привикнаха с мрака, тя го видя до леглото си, опрял ръце на хълбоците, да клати глава. После се наведе над нея.

Отметна завивката, мушна ръце под гърба й и я вдигна. Тя се престори на дълбоко заспала.

— На всичкото отгоре си и с нощница.

Тонът му издаваше такова възмущение, че й стана още по-трудно да крие смеха си.

— Какво си въобразяваш, по дяволите!

Той я отнесе в спалнята си и внимателно я положи в леглото. Онория се раздвижи и промърмори нещо неразбираемо — така щеше да изглежда по-достоверно.

Чу го да се съблича и по тялото й пропълзя добре познатата възбуда. Когато той се пъхна при нея и я прегърна — топъл, корав, вдъхващ сигурност, я заля такова облекчение, че й се доплака. Той мушна едната си ръка под кръста й, а с другата помилва нежно гърдите й, обхвана едната и въздъхна дълбоко. Онория усети как и последният остатък от напрежение отлетя от него.

Само след минути, преди тя да реши дали да се събуди или не, дишането му стана дълбоко и равномерно. Усмихната, все още малко учудена, Онория затвори очи.

23

На следващата сутрин Онория се събуди късно и се оказа сама в леглото. Девил бе излязъл рано и сигурно вече се занимаваше с делата си. Неизтощимата му енергия я изпълваше със завист. Самата тя се чувстваше буквално изцедена от случилото се през вчерашния ден. Съненият й поглед падна върху купчинка светлозелена коприна на пъстрия килим. Нощницата й.

Припомни си среднощната битка и избухна в тих смях. Полузаспала, тя се опита да му попречи да свали нощницата й. Той обаче настоя, а после я обезщети по прекрасен начин. Сега се чувстваше приятно затоплена, и външно, и вътрешно. С нежна усмивка се сгуши в леглото и се наслади на чувството на дълбоко, абсолютно удовлетворение.

Не знаеше кой бе сложил началото и й беше все едно. Двамата се обърнаха един към друг и оставиха на телата си да подпечатат връзката им. Фактът, че въпреки всички различия те бяха мъж и жена и съюзът им беше неразрушим като скала.

Каси открехна вратата между двете спални, надникна и влезе.

— Добро утро, мадам. — Вдигна нощницата от пода и обяви тържествено: — Вече е почти единайсет, мадам.

— Единайсет? — Онория примигна и се опита да изглежда бодра.

— Уебстър пита дали да ви пази закуската. И напомня, че снощи не сте вечеряли.

Онория седна и вдигна завивката до брадичката си.

— Хапнахме по-късно…

Час след като свали нощницата й, Девил обяви, че е гладен. Слезе в кухнята, върна се с тежка табла и безмилостно я събуди, за да я нахрани с пиле, шунка и сирене. Бе донесъл и бяло вино.

— Има варени яйца и наденички.

Онория се намръщи.

— Предпочитам да се изкъпя.

Чувстваше се ленива, нямаше никакво желание да стане от леглото. Какво по-добро от една уханна вана! Лежа дълго в топлата вода, замислена за изминалата нощ, чувайки гласа на мъжа си. Когато най-сетне й се насити и се отпусна доволно до нея, той прошепна в ухото й: „Твоят страх да не ме изгубиш не е и наполовина толкова голям, колкото моят страх да не те изгубя.“ Очевидно не му беше леко да произнесе това признание. Когато все пак го направи, вероятно си мислеше, че тя е заспала. Защо неговият страх да е по-голям от нейния?

Минутите минаваха, водата изстиваше… отговорът можеше да бъде само един. Когато най-сетне излезе от ваната, настроението й беше много по-добро. Прекара следващия половин час в постоянни предупреждения към себе си да не си вади прибързани заключения, особено като последното.

Слезе в утринния салон, но не намери покой. Постоянно ходеше между прозорците и камината, изпълнена с копнеж по съпруга си. Искаше да види лицето му, да се потопи в ясните му очи. Мисис Хил й донесе каничка билков чай и Онория й благодари сърдечно, но почти не го опита.

Луиза и близначките се погрижиха да внесат малко разнообразие в деня й. Обядваха заедно и момичетата й описаха с пламнали лица новите си рокли. Онория ровичкаше с вилица в задушената риба и слушаше с половин ухо. Беше отказала всички уговорени срещи за деня, макар да съзнаваше, че неразположението й веднага ще даде повод за приказки.

В този случай слуховете ще се окажат верни, каза си тя и се усмихна. Колебаеше се да допусне мисълта, но вече почти не се съмняваше. Сутрин й се гадеше, нямаше апетит, после й се ядяха необичайни неща… Да, всичко говореше в полза на тази мисъл. Тя носеше в утробата си детето на Девил.

Искаше й се да пее от радост, но изпитваше и страх. Лек страх, вероятно разбираем. Не би могла да се страхува истински, докато Девил и семейството му я обграждаха с такива грижи.

Когато близначките излязоха, Луиза седна при нея и стисна ръката й.

— Изглеждаш чудесно, мила. Ако имаш въпроси, обърни се към мен — или към Хорейша и Силия. Ние знаем какво се прави в такива случаи.

— О, да… — Онория се изчерви. Още не бе казала на Девил и не беше редно лелите му да узнаят преди него. — Искам да кажа, ако наистина…

Луиза я помилва по бузата.

— Мисля, че вече е ясно, скъпа. — Кимна й и си отиде.

Докато вървеше към стаята си, Онория се питаше кога и как да съобщи на Девил радостната вест. Всеки път, когато си представяше сцената, между тях заставаше фигурата на потенциалния убиец. Кръгът на заподозрените явно се стесняваше. Сутринта, преди да излезе, Девил й съобщи, че двамата с Вейн търсят доказателства. Обаче не й каза какви точно. Е, нали обеща довечера да й разкаже всичко. Последното, от което се нуждаеха сега, беше отклоняване на вниманието. Вестта, че наследникът на Девил скоро ще се появи на бял свят, щеше да вдигне шум и да ги постави в центъра на обществения интерес.

Когато влезе в салона си, Онория вече бе взела решение. Ще каже на Девил за предстоящото му бащинство едва когато заловят убиеца. Дотогава ще мълчи и ще се тревожи за сигурността му — дори детето му не означаваше за нея повече от него. Освен това не искаше щастливият, забележителен момент, когато ще му каже, да бъде помрачаван от сянката на убиеца.

Отпусна се на дивана и затвори очи. След малко се появи Уебстър със сребърна табличка в ръце.

— Писмо за вас, мадам.

Онория взе плика и първо погледна почерка. Непознат. Строг и прецизен, съвсем различен от екстравагантните драскулки на мъжа й.

— Благодаря, Уебстър.

Счупи скромния печат, остави ножчето на табличката и кимна на иконома. Той се оттегли и тя нетърпеливо разтвори писмото.

До нейна светлост херцогиня Сейнт Ив

Ако искате да узнаете повече за човека, който иска да стори зло на съпруга ви, елате на Грийн Стрийт № 17. Елате сама и не казвайте на никого къде отивате, иначе всичко е за губено. Веднага унищожете писмото, за да не го намери някой, защото ще тръгне след вас и ще прогони птичето, което иска да пошепне нещо в ухото ви.

Човек, който ви мисли доброто.

Онория се взря замислено в анонимното писмо. Прочете го още веднъж, пое дълбоко въздух и се отпусна на дивана.

Девил няма да й позволи да отиде. Но какво ще стане, ако не отиде?

Поканата за среща съдържаше недвусмислена заплаха, но тя отхвърли това обстоятелство като второстепенно. Много по-важно беше как ще реагира Девил. Което, разбира се, не означаваше, че подобни размишления ще повлияят върху решението й. Страхът й за него беше твърде голям.

Тя изкриви лице и отново се вгледа в строгия почерк. Ако бе разбрала правилно казаното от Девил миналата нощ, неговият страх беше отражение на нейния. За такова чувство можеше да има само едно обяснение. Ако той наистина хранеше към нея такива чувства, тя беше длъжна да се съобразява с тях. Обаче същото това чувство я тласкаше да тръгне веднага към Грийн Стрийт. Какво да прави?

След пет минута тя стана и отиде до писалището. След петнайсет минути поръси с пясък написаното писмо, сгъна го и го запечата с печата, връчен й от Девил: летящия елен на рода Синстър върху решетката на Анстрътър-Уедърби. Изчака восъкът да изстине, стана и дръпна три пъти шнура на звънеца.

Слиго се появи веднага.

— Да, мадам?

Онория хвърли поглед към часовника. Почти три.

— Къде е в момента негова светлост?

— В Уайтс. С мастър Вейн. — Слиго почти се усмихна. — Този път не се опита да заблуди хората, които пратих да го следват.

— Много добре. — Онория му подаде писмото. — Моля веднага да отнесете това писмо на негова светлост.

— Разбира се, мадам. — Слиго се обърна към вратата.

— Уебстър да ми повика файтон.

— Файтон ли, мадам? — Слиго спря на прага. — Джон бързо ще приготви каретата.

— Не ми трябва карета. Искам файтон. — Тонът на Онория не търпеше възражение. Кимна му величествено, за да покаже, че вече няма нужда от него. — Кажи на Уебстър, че искам да тръгна след десет минути.

Точно след десет минути, загърната в кожена наметка, с бродирана чантичка в ръка, Онория зае място във файтона. Слугата понечи да затвори вратичката, но някой го бутна настрана и се качи във файтона. Слиго, разбира се. Седна насреща й и понесе мрачния й поглед с видимо притеснение.

— А писмото ми? — попита Онория.

— На път е — отговори Слиго. — Изпратих го по Дейни. Той ще го предаде на негова светлост, както пожелахте.

— Аха. А ти какво правиш тук?

— Аз… — Слиго примигна и обясни: — Сметнах, че не е редно да ви оставя да излезете сама. Може да се заблудите… не познавате добре Лондон.

Онория стисна устни и без да отмества поглед от лицето му, заяви твърдо:

— Не отивам далеч. Само през няколко улици. Ще посетя една позната.

Слиго преглътна.

— Където и да отивате, мадам, аз ще ви придружа… дори да имате нещо против.

Онория беше готова да го прати по дяволите, но обзелото я подозрение я спря.

— Негова светлост ти е заповядал да си постоянно близо до мен, нали?

Слиго кимна мрачно и Онория въздъхна примирено.

— Е, добре. Но ще ме чакаш в колата.

— Къде отиваме? — попита файтонджията. — Или ще използвате файтона ми за сладки приказки?

Онория го удостои със строг поглед и отговори:

— На Грийн Стрийт. Карайте бавно по улицата. Аз ще ви кажа къде да спрете.

— Разбира се, мадам.

Файтонджията потегли. Онория се загледа напрегнато през прозорчето. На Грийн Стрийт № 13 живееше дядо й. Номер седемнайсет беше близо до парка. Файтонът забави ход и тя зачака нетърпеливо да стигнат до № 17. Елегантна къща, не особено голяма. След като минаха още две къщи, Онория нареди на Слиго.

— Кажи на файтонджията да спре. А ти ме чакай тук.

Слиго предаде заповедта й и файтонът спря. Слиго скочи и й помогна да слезе. Търсената къща беше от другата страна на улицата. Онория кимна властно на Слиго и рече:

— Чакай ме във файтона.

Той примигна смутено.

— Не е ли по-добре да ви придружа до вратата?

— Тук сме на Грийн Стрийт, не на доковете — изсъска Онория. — Ще чакаш във файтона.

Слиго кимна мрачно. Онория го изчака да се качи отново във файтона, обърна се рязко и закрачи по улицата. След няколко метра мина на другия тротоар и решително изкачи стълбите към № 17. Посегна към чукчето на вратата, но спря насред движението. Месинговото чукче имаше форма на сулфида — гола сулфида. Онория се намръщи подозрително, но все пак почука.

Тя чакаше, стиснала здраво чантичката си, и се опитваше да не мисли за ругатните, с които ще я обсипе съпругът й, докато чете писмото. Дано джентълмените, събрани в клуба, проявят разбиране към гнева му. След малко се чуха стъпки, но не добре премерените крачки на обучен иконом, а бавна, позната, прокрадваща се походка. Още преди вратата да се отвори, Онория знаеше, че няма да се появи иконом.

Ала като видя кой й отвори вратата, тя зяпна смаяно и съвсем забрави да затвори уста. Граф Чилингуърт се изуми не по-малко от нея.

Доста време двамата стояха един срещу друг и се гледаха втренчено. Главата на Онория се замая. В ума й се гонеха противоречиви мисли.

Чилингуърт се овладя пръв.

— За бога, не стойте така! — подкани я нетърпеливо той. — Някой може да ви види.

Онория примигна объркано и не се помръдна от мястото си. Джентълменът изръмжа нещо неразбрано, хвана я за ръка и я въведе в къщата. Затвори вратата и застана плътно пред нея.

Макар да не можеше да се сравни с Девил, граф Чилингуърт все пак беше достатъчно едър. Онория го осъзна съвсем ясно в тесния, тъмен коридор. Все още не проумяваше докрай в каква ситуация е попаднала. Изпъна гръб и го дари със строг поглед.

— Къде е икономът ви?

Чилингуърт я изгледа неразбиращо.

— Пуснах го на разходка. Както и останалата прислуга.

Онория се ококори смаяно.

Домакинът мрачно поклати глава и се опита да прочете нещо по лицето й.

— Не мога да повярвам, че го правите сериозно.

Онория ядосано вирна брадичка.

— Разбира се, че го правя сериозно.

Физиономията на Чилингуърт се промени — в очите му светнаха невяра и примирение на човек, лишил се от илюзиите си. Накрая чертите му замръзнаха в маска, твърде подобна на тази, която обичаше да си налага най-ожесточеният му съперник. Вдигна рамене и промърмори:

— Е, щом настоявате…

Без да обяснява повече, той се наведе да я целуне. Онория нададе задавен вик и го удари в лицето.

Малко преди два Девил се качваше по стълбите към Уайтс, потънал в мислите си. На прага се сблъска с Вейн.

— Ето те най-после! — извика Вейн, разтърквайки челото си. — Къде се криеш, по дяволите? Търсих те навсякъде!

— Странно, че не си ме намерил, защото наистина бях навсякъде — ухили се в отговор Девил.

Вейн смръщи чело и поиска да каже нещо, но херцогът махна пренебрежително.

— Обядвал ли си?

Вейн кимна, но челото му не се разведри. Девил подаде бастуна си на портиера и Вейн последва примера му.

— Докато ядеш, аз ще докладвам.

В трапезарията седяха няколко господа, вече обядвали, и пиеха бренди. Яденето на Девил пристигна учудващо бързо и той се нахвърли с апетит върху любимата си риба. Вейн седеше насреща му и мълчеше. Девил вдигна подканващо едната си вежда, но Вейн се огледа намръщено.

— Ще ти разкажа по-късно.

Девил кимна и дояде рибата в мълчание. Не знаеше как да обясни защо цяла сутрин е обикалял града и е държал в постоянно напрежение двамата слуги, изпратени от Слиго да го охраняват. Времето минаваше, но той продължаваше да страда. Не можеше да каже на Вейн, че не смее да застане отново пред жена си, след като му бе казала, че го обича.

Да, тя му го каза, недвусмислено и с абсолютна убеденост. Девил изпразни чашата си и виното веднага се качи в главата му.

Все още не беше в състояние да осъзнае факта, че жена му изпитва толкова дълбоки чувства към него. Че е готова да се изложи на всяка опасност, без да й мигне окото, че упорито отказва да стои настрана. Мерките за сплашване, които приложи вчера, бяха достатъчни да накарат дори фелдмаршал да коленичи, но тя не се уплаши. И всичко това, защото го обича.

Дотук всичко беше добре, но отсега нататък?

Девил си наля втора чаша вино и продължи да яде. Трябваше отново да помисли върху дилемата, над която си блъскаше главата цяла сутрин. Ако откровено каже на Онория какво е отношението му към признанието й в любов, ако дори само признае, че е приел обяснението й в любов, неминуемо ще трябва да признае, че тя има право да се излага на опасност заради него, че готовността й да се жертва е оправдана. Не, той не бива да прави това, в никакъв случай!

В трудни времена жените на Синстърови винаги бяха стояли на сигурно място зад стените на замъка, докато мъжете им са защитавали стените. Онория беше различна — тя искаше да стои до него на стената и да се бие с враговете му.

Той я разбираше, но не приемаше поведението й.

Щеше да му бъде много трудно да й обясни становището си — дори когато й направи признанието, което честта изискваше от него.

Чувстваше се раним и това беше достатъчно лошо. Да го изрази с думи, да го признае гласно — това ще е най-трудната задача в живота му. Каже ли веднъж тези думи, вече няма как да ги вземе обратно. Каже ли ги, ще предостави на Онория възможност да прави това, което тя счита за правилно, ще й даде свобода на действие — това би било страшно. Когато реши, че той е изложен на опасност, тя пак ще извърши някое безумие.

Не знаеше дали тя подозира в какво състояние е изпаднал, но много добре знаеше, че повече не бива да разчита на щастливото й неведение. Не и когато ставаше дума за Онория Прюдънс. За да я предпази от опасност, той беше длъжен да отстрани опасността. Да изобличи убиеца на Толи. Веднага.

Бутна чинията и се наведе към Вейн.

— Ще ми кажеш ли най-после какво си открил?

Вейн изкриви лице.

— Да отидем в пушалнята.

Намериха свободна ниша и седнаха един срещу друг. Вейн започна без предисловия:

— Като цяло се оказах прав. Източникът ми…

— Простете, ваша светлост.

Двамата вдигнаха глави. Един от прислужниците в клуба бе донесъл на сребърна табличка писмо за Девил.

— Току-що пристигна, ваша светлост. Пратеникът настоя да ви го връча незабавно.

— Благодаря. — Девил взе писмото, счупи печата и отпрати прислужника. Разгъна хартията и прочете няколко реда. Лицето му се вкамени и Вейн застана нащрек. Девил прочете писмото още веднъж и кимна.

— Какво има? — попита братовчед му.

— Случи се нещо ново. — Девил се наведе към него и поясни: — Непредвидено развитие на събитията. — Сгъна писмото и стана. — Извини ме, моля те. Ще те повикам веднага щом се освободя.

Без да каже дума повече, той мушна писмото в джоба си, стана и напусна салона. Вейн го проследи с изумен поглед.

— Онория Прюдънс… — пошепна той и лицето му потъмня. — Какви си ги забъркала пак?

 

 

— Не! Чакайте! Не бива да излизате!

— И защо? — попита гневно Онория.

Чилингуърт притискаше студен компрес върху носа си и вървеше след Онория по коридора.

— Защото е безумие да се излагате на ненужен риск. Съпругът ви и без това няма да се зарадва на случилото се. Защо да влошите още повече и без това лошото ни положение? — Той остави компреса на масичката и я огледа внимателно. — Шапчицата ви се е изкривила.

Онория стисна зъби и се обърна към огледалото. Докато нагласяваше шапката си, видя лицето на Чилингуърт и неволно се усмихна. Той все още беше много блед и тя изпита съжаление. Вероятно не биваше да го оставя сам — поне докато се върнат слугите. В същото време много добре разбираше защо той настоява тя да изчезне.

— Ето, готово. — Обърна се и попита: — Доволен ли сте?

Чилингуърт я огледа с присвити очи.

— Вече е по-добре. — Погледна я в очите и продължи настойчиво: — И не забравяйте да покажете писмото на Девил веднага щом го видите. Не чакайте той да ви попита.

Онория се намръщи и Чилингуърт неодобрително поклати глава.

— Вече се радвам, че сте негова жена, а не моя. Почакайте тук, докато се уверя, че въздухът е чист. Представете си, че ви види дядо ви! Или икономът му…

Онория проследи как той отвори вратата, излезе навън и огледа улицата.

— Чисто е. — Чилингуърт задържа вратата и добави — Освен вашия файтон няма никой.

Онория излезе навън с високо вдигната глава, но само след една крачка спря и се обърна.

— Веднага легнете и вдигнете краката по-високо от главата. И не забравяйте компреса, защото окото ви ще посинее още повече.

За втори път този ден Чилингуърт забрави да си затвори устата. Но само за един миг. В следващия изгледа злобно Онория и я подкани:

— За бога, жено, няма ли най-после да си отидете!

Онория примигна изненадано.

— О! Да, добре — но вие се погрижете за себе си.

Тя слезе бързо по стълбата и почти се затича към файтона си. Чу тропот и погледна през рамо — черна карета тъкмо завиваше по Грийн Стрийт. Чилингуърт побърза да затвори вратата на дома си. Минаваше четири, вече започваше да се смрачава. Както бе казал Чилингуърт, улицата беше пуста.

Не усети как някои се приближи до нея иззад къщата. Облечената в черно фигура я последва, но тя не забеляза опасността. Чу отново тропот на копита и скърцане на ремъци. В следващия миг черната карета закри файтона от погледа й. Онория вдигна глава — и тогава някой метна върху нея черно платно. Тя извика стреснато, пое шумно въздух и се опита да се освободи, но напразно. Похитителят я уви плътно, а когато тя понечи да извика, затисна устата й.

Онория се вцепени. Силна ръка я хвана през кръста и я вдигна във въздуха. Вече знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. По-добре да изчака търпеливо, докато той я пусне. Усети под себе си седалка и се отпусна. В следващия миг каретата потегли.

— Чакай! — Все още увита в палтото на Девил, Онория се опита да се освободи. — Какво стана със Слиго?

— Слиго? — Гласът на Девил прозвуча така, сякаш не е повярвал на ушите си.

— Ти му заповяда да ме охранява, не помниш ли? — Онория отново се опита да се освободи и най-сетне Девил откри лицето й. Изражението му беше абсолютно неразгадаемо, но тя изобщо не се стресна. — Слиго ме чака във файтона.

Девил я зяпна смаяно, но се овладя бързо:

— Почакай малко.

Почука по покрива на каретата и заповяда на кочияша Джон да спре до тротоара. В следващия миг вече бе скочил и Онория чу стъпките му по паважа. Не виждаше нищо, защото перденцата бяха спуснати.

След две минути усети как каретата се разклати и въздъхна облекчено: Слиго се бе качил отзад.

— Карай през парка, докато ти дам други нареждания. — Девил отвори вратичката, качи се в каретата и се настани до Онория. Огледа я изпитателно и срещна открит, искрен поглед. Това го успокои. Пое въздух и помоли: — Постарай се да ми обясниш кратко и ясно какво се случи.

Явно беше станал жертва на жестока измама. Не искаше тя да отгатне как се чувства в момента. И как се бе почувствал, като видя Чилингуърт да излиза навън по риза, а след секунди от къщата излезе жена му и се обърна да каже няколко думи на домакина, преди да си тръгне.

От разстоянието, на което бе застанал, той не можа да чуе какви думи си размениха, но фантазията му работеше на пълни обороти и му достави не само възможни думи, но и дела. Измамата й го унищожи. Съзнанието, че любовното й обяснение не струва нищо — празни думи без никакво значение, — го улучи право в сърцето. Едва не обезумя от гняв. Когато я последва, не знаеше какво прави. Помнеше само мига, когато я притисна до себе си, увита в наметката му — защото тогава си помисли, че най-лесно би било да сложи край на мъченията си, преди да чуе признанието за измамата й. Споменът го разтрепери, макар че вече се чувстваше много по-различно. Мъчеха го угризения на съвестта. Трябваше да има повече доверие на жена си.

Онория го следеше внимателно и той видя как погледът й помрачня.

— Слиго каза, че си получила писмо… — започна Девил и се покашля неловко.

Зададе й този въпрос, за да чуе обяснението й, но вместо това погледът й помрачня още повече.

— В писмото си ти обясних всичко за писмото.

Девил примигна изненадано.

— За какво писмо говориш?

Онория извади смачкания лист от чантата си и му го подаде.

— Ето какво получих.

Девил го прочете набързо и я изгледа обвинително.

Тя вирна брадичка.

— В писмото пише да дойда веднага. Затова ти писах и помолих Слиго да ти донесе бележката в Уайтс. Не знаех, че си му заповядал да не се отделя от мен. Той изпрати Дейли и остана с мен.

Девил смръщи чело и отново сведе поглед към писмото.

— Не съм получил твоята вест. Вероятно съм излязъл от клуба преди появата на Дейли.

Признанието излезе от устата му, преди да помисли какво казва.

— Но тогава… — Онория остана много изненадана. — Защо си тук, след като не си получил писмото ми?

Девил замълча. Мина цяла минута, преди да вдигне глава и да погледне в изненаданото лице на жена си. Въпросът в очите й го смути и той побърза да сведе глава.

— Дойдох, защото получих това писмо.

Извади сгънатия лист от джоба си и й го подаде. Не му се искаше да го прави, но нейната честност и праволинейност — нейната любов — не му оставиха друг избор. Сърцето му се гърчеше от болка.

Онория разгъна листа и прочете краткото писъмце. Издиша шумно и усети как железен пръстен стегна гърдите й. Сърцето й заби болезнено. Без да каже дума, тя прочете писмото още веднъж.

Докато си изясняваше какво се е случило в действителност, ръцете й затрепериха неудържимо и тя не успя да ги прикрие. Бавно, съвсем бавно вдигна глава и погледна Девил в очите. Същите тези очи, които виждаха всичко, но понякога ослепяваха от гняв. В нейния поглед се четеше гореща молба.

— Това не е истина. Никога не бих извършила подобно нещо. Ти го знаеш, нали? — И завърши с пресекващ глас: — Аз те обичам.

Девил затвори очи.

— Знам.

Стисна здраво зъби и се опита да удържи напиращия в гърдите му гняв срещу убиеца: този кучи син бе намерил единственото ранимо място в твърдата му броня и бе нанесъл удар. Но най-важното — бе причинил болка на Онория. Девил въздъхна дълбоко, отвори очи и произнесе признанието си:

— Прочетох писмото и престанах да мисля. Реагирах автоматично. Дойдох тук и те видях да излизаш от къщата на Чилингуърт… — Отново стисна зъби и се застави да издържи на погледа на Онория. — Ти означаваш много за мен. Твърде много.

Думите му стигнаха до сърцето й. Изразът на очите му й каза останалото и заглуши болката. Обръчът около гърдите й се разхлаби. Вече можеше да диша по-свободно.

— Така ти се пада — пошепна нежно тя, прегърна го и се сгуши на гърдите му. — Обичам те толкова силно, че чак ме боли.

Щом той не можеше да изрече думите, тя щеше да го направи вместо него. Истината беше изписана в очите му. Той я прегърна с такъв устрем, че й причини болка. Зарови лице в косите й и притихна. Беше толкова напрегнат, че мускулите му вибрираха. Докато каретата трополеше през парка, Онория усети как сковаността постепенно го напусна.

Топлината му я обгърна. Сърцето му биеше силно под бузата й. Той вдиша дълбоко, издиша и се отдръпна малко от нея. Дългите му пръсти повдигнаха брадичката й към лицето му.

Двамата се погледнаха в очите, после Онория се усмихна, а Девил завладя устните й в нежна, неизразимо сладка целувка.

След доста време той се отдели от нея и помоли глухо:

— Все пак не би било зле да ми разкажеш какво се случи.

Това не беше нареждане, нито подкана, само мека молба.

Онория се усмихна и съобщи:

— Чилингуърт настоя да ти разкажа. Сигурно за първи път в живота си.

— Май си права. Но започни отначало. Когато почука на вратата му, той те очакваше, нали?

— Всъщност не. — Онория изправи гръб. — И той е получил писмо. Показа ми го. Написано със същия почерк. — Остави писмото на седалката и го сравни с другото. — Виждаш ли? Трудно ми е да кажа дали почеркът е мъжки или женски.

— Хмм… Значи е знаел, че ще отидеш при него?

— Не. — В съответствие с инструкциите на Чилингуърт Онория се изразяваше кратко и ясно. Така беше по-добре и за съпруга й. — Писмото до него е от тайнствена дама, която му предлага среща в дома му. Той беше доста… възбуден.

Девил присви очи и Онория направи отбранителен жест.

— Искаш да кажеш, че Чилингуърт е имал намерение… Какво каза, като те видя?

Онория се усмихна като дръзка хлапачка.

— Той беше по-смаяният от двама ни. Едва не ме обвини в изневяра.

Девил скептично вдигна вежди.

— А после?

— Случилото се след това е по моя вина. Той каза, че сигурно не говоря сериозно, но аз го уверих, че съм дошла с напълно сериозни намерения.

— И?

Онория отговори съвсем спокойно:

— Той се опита да ме целуне и аз го ударих.

— Ударила си го?

Онория кимна.

— Майкъл ме научи. — Помисли малко и поклати глава. — Май беше по-добре да забия коляно между краката му, но в момента не ми хрумна.

Девил избухна в луд смях.

— Според мен Чилингуърт ще ти е вечно благодарен, че само си го плеснала — изрече той с пресекващ глас. Онория беше извънредно висока, а Чилингуърт беше по-нисък от него. Отново го напуши смях. — Дано не забравя да му кажа колко леко се е отървал.

Лицето на Онория помрачня.

— Боя се, че това още не е всичко. От носа му потече кръв.

Девил вече се смееше неудържимо.

— Божичко! — изохка той, когато успя да се овладее. — Бедният Чилингуърт!

— И той каза така. Съсипах му жилетката.

Девил стисна пръстите й.

— С лявата ръка ли го удари?

Онория кимна изненадано.

— Откъде знаеш?

Девил явно се забавляваше със ситуацията.

— Веднъж в Итън го цапнах с лявата ръка и се случи същото. Кървеше като заклано прасе.

— Да, за съжаление. — Онория въздъхна съчувствено. — Боя се, че няма да се възстанови бързо.

— Мога да си представя.

Чула нови нотки в гласа на Девил, Онория го погледна въпросително.

— Трябва да му поискам сметка.

Онория подскочи.

— Какво по-точно имаш предвид?

Девил отново я привлече в прегръдката си.

— Трябва да сме сигурни, че историите ни съвпадат. Нищо чудно някой да ви е видял и да пусне слух в обществото. — Притисна я до гърдите си и продължи: — Не се бой, няма да повикам някого на дуел само защото жена ми му е разбила носа.

Тя се намръщи и попита подозрително:

— Ами ако той поиска дуел, защото аз съм му разкървавила носа?

Девил отново се засмя.

— Не е много вероятно. — Вдигна лицето на Онория към своето и прошепна нежно: — Ти си невероятна жена.

Тя отвори широко очи и кимна с достойнство.

— Естествено. Защото съм възпитана като една от Анстрътър-Уедърби.

Девил се усмихна и поклати глава.

— Възпитали са те да станеш една Синстър.

Той я целуна и не спря, докато каретата трополеше по павираните алеи. След няколко задъхани минути Онория установи, че мъжът й е невероятно богат на идеи. — Мили боже! — Едва й бе останал въздух, за да прошепне тези уми. — Не бива да… — Стисна китките му, отметна глава назад и попита: — Къде сме?

— В парка. — Зает със заниманията си, Девил не вдигна глава. — Ако погледнеш навън, ще видиш редица карети, които се движат в кръг.

— Не мога да повярвам, че… — Онория изстена от наслада и престана да мисли. След малко обаче отвори очи и попита уплашено: — Ами Джон и Слиго? Те не забелязват ли нищо?

Съпругът й се усмихна като същински дявол.

— Въпросът е да изберем правилния момент. Имай ми доверие. Никой няма да забележи нищо.

Ние двамата обаче няма как да не забележим, каза си замаяно Онория.

Сякаш минаха часове, изпълнени с пъшкане, стонове и задъхана тишина, когато Онория най-сетне се раздвижи. Надигна се и попипа копчетата на палтото му.

— Тези ужасни неща ме убиват. — Завъртя едно копче и добави: — Не са чак толкова големи, колкото онези на Толи, но ги усетих много по-болезнено.

Девил рязко отвори очи.

— Какво каза?

— Казах, че тези копчета са твърде големи.

— Повтори дума по дума какво каза!

Онория го погледна изненадано.

— Казах, че тези копчета не са толкова големи, колкото по жакета на Толи.

Девил кимна бавно, затвори очи и силно притисна Онория до гърдите си.

— Това беше. — Зарови лице в косата й и добави: — Това се опитвах да си спомня във връзка със смъртта на Толи. Мъчително се опитвах.

Онория вдигна глава.

— Копчето, което е отклонило куршума? Какво ти помага това?

Девил кимна.

— Това беше последният гвоздей в ковчега на убиеца.

Онория се опита да види лицето му, но той не я освободи от прегръдките си.

— Вече си съвсем сигурен кой е той, така ли?

— Вече няма съмнение — въздъхна Девил.

Три минути след тези думи херцог и херцогиня Сейнт Ив вече бяха на път към дома си на Гросвенър скуеър. С безупречно пригладени дрехи.

24

Вейн вече ги очакваше в библиотеката. Огледа ги внимателно и видимо се отпусна.

— Краят е близо. — Девил отведе Онория до дивана и я настани удобно.

Вейн зае място във високото кресло.

— Какво се случи?

Девил му разказа накратко и му показа получените писма.

— Виждаш, че са написани от една и съща ръка. — Вейн се зачете със смръщено чело и Девил го посъветва сърдито. — Гледай почерка. Съдържанието не е важно.

— А ти си представи перото! Той винаги използва широки пера — твърди, че така почеркът изглежда по-важен. Хванахме го!

— Да и не. Всичко, което сме открили досега, е второстепенно. След като най-сетне си спомних важния факт…

— Аз също имам новости, които трябва да ти съобщя — прекъсна го сърдито Вейн.

— Като събереш фактите, самоличността на убиеца се изяснява — заключи спокойно Девил. — Обаче нямаме доказателства.

Вейн направи гримаса. Погледът на Девил остана безизразен. Онория местеше поглед от единия към другия.

— Но кой е той? — Когато двамата я погледнаха с празни очи, тя изскърца със зъби. — Кога най-после ще ми кажете?

Девил примигна.

— Тъкмо ти ми го каза, не разбираш ли? Ти беше първата, която го облече с думи.

— Аз мислех, че е Ричард! Вие ме убедихте, че се лъжа.

— Да, лъжеш се — кимна Вейн. — Не е Ричард.

— Ти изрази предположение, че убиецът е моят вероятен наследник. — Девил изчака Онория да го погледне и продължи: — Наистина е той.

Онория изгуби ума и дума. Погледна първо Вейн, после се обърна безпомощно към Девил:

— Наистина ли смяташ, че Джордж…

— Джордж?

— Баща ми?

Девил и Вейн се спогледаха с усмивка.

— Защо Джордж? — попита Девил. — Той не ми е наследник.

— Така ли? — Онория зяпна смаяно. — Но Хорейша ми каза, че той е само година по-млад от баща ти.

— Правилно — отбеляза спокойно Вейн.

— Мили боже! — Онория се ококори смаяно. — Още скелети ли има в избата? И Джордж ли е незаконен син като Ричард?

— Пропуснала си нещо, скъпа. Джордж и Артър са близнаци. Артър е по-големият близнак… и не е убиецът.

— Значи… Чарлз? — Лицето на Онория потъмня и се вкамени. — Подлец! Убил е по-младия си брат.

— Полубрат — поправи я Девил. — Винаги е подчертавал, че не са истински братя. А сега се опитва да убие и мен.

— Опита се няколко пъти — настави мрачно Вейн.

— Искаше да убие и теб. — Девил стисна ръката й.

— Вече съм почти сигурен, че е убил и личния си слуга Холтроп.

Девил и Онория се обърнаха едновременно.

— Ще ми кажеш ли най-после какво си научил? — попита остро Девил.

— За съжаление не е достатъчно като доказателство. Проверих всички пасажерски списъци и вече знам, че Холтроп не е потеглил с кораб за Америка. Изобщо не е напускал Англия.

Девил вдигна вежди.

— Да започнем отначало. Вечерта, преди да умре, Толи си е тръгнал от Маунт Стрийт и доколкото знаем, вървял към дома си пеша. Жилището му е на Уигмор Стрийт. Минал през дома си и там разбрал, че аз съм на път към Самършам плейс. Продължил нататък в най-добро настроение…

— И наминал да види Чарлз — допълни Вейн. — Той живее на Дюк Стрийт, точно зад ъгъла.

— Предвид факта, че Холтроп е изчезнал, предположението е основателно. — Девил говореше с болка и гняв. — Вероятно Толи е узнал нещо — възможно е да го е подслушал, — от което му е станало ясно, че Чарлз има план да ме убие. Да приемем, че е станало точно така — какво би направил в такъв случай Толи?

— Сигурно се е изправил срещу Чарлз — отвърна мрачно Вейн. — Толи не беше от хората, които се крият от опасността. Той беше открит и честен… и твърде наивен. Не си представяше, че има хора, които не са като него.

— Приемаме, че Чарлз не е възразил и Толи си е тръгнал.

— И на излизане е казал нещо, което е подпечатало съдбата на Холтроп. — Вейн говореше делово. — На следващата сутрин Толи е потеглил към Самършам плейс.

— Вече знаем, че Чарлз е тръгнал по краткия път. За съжаление не открихме човек, който да го е видял в близост до мястото на убийството, но имаме доказателства, че никой, освен него не е бил в околността. През онзи ден никой друг джентълмен не е пристигнал от Лондон.

— Правилно — кимна Вейн. — Чарлз е стрелял по Толи и…

— Ето какво бях забравил. Копчето от жакета на Толи.

Вейн явно не разбра.

— Какво му е на копчето?

— Изстрелът, убил Толи, е перфектен — обясни с въздишка Девил. — И все пак момчето не умря моментално, защото копчето на жакета му отклони куршума. — Девил посочи копчетата на своя жакет и продължи: — Почти същото като тези, само че по-голямо. — Хвърли многозначителен поглед към Вейн и заключи: — Единствената истинска дарба на Чарлз е сигурността му в боравенето с огнестрелно оръжие.

— Особено добре стреля с пистолет с дълго дуло. — Вейн помълча малко и добави: — И така, Толи е мъртъв. Чарлз се появява в Самършам плейс на следващия ден и играе ролята си на съкрушен брат.

— Даже много убедително — отбеляза с каменно лице Девил.

— Сигурно се е уплашил много, като е разбрал, че Толи е живял достатъчно дълго, за да може да говори с теб.

Девил кимна и продължи мисълта му:

— Въпреки това си мълчеше и продължи да играе ролята си, на погребението и след това…

— А после дойде големият шок. — Вейн премести поглед към Онория. — Чарлз е разбрал, че смяташ да се ожениш за Онория.

Тя се намръщи и поклати глава.

— Не. Тогава още не. Аз отхвърлих предложението му. — Девил я погледна въпросително и тя направи гримаса. — След погребението Чарлз дойде при мен в павилиона. Предложи ми да се омъжа за него, за да спася доброто си име.

— Какво? — извика изумено Девил.

Онория вдигна рамене.

— Отговорих му, че нямам намерение да се омъжвам. Нито за теб, нито за друг мъж.

— И той ти е повярвал — отбеляза развеселено Вейн. — На маминия бал реагира много зле, когато с Гейбриъл му намекнахме, че май си размислила.

— Това не ме изненадва — усмихна се и Девил. — При срещата ни в парка ти му заяви убедено, че подготвяш заминаването си за Африка.

Онория отново вдигна рамене.

— Тогава започнаха покушенията срещу Девил — продължи делово Вейн.

— Злополуката с каретата… — Онория пребледня.

Девил стисна ръката й.

— Първи спонтанен опит. После бях много зает. А след това дойде сватбата ни.

Онория се разтрепери и призна тихо:

— В деня на сватбата ни Чарлз отново ме предупреди, че не бива да се омъжвам за теб.

Девил я притисна до гърдите си.

— Докато бяхме в Самършам плейс, нямаше нито един опит за убийство.

— Твърде опасно — отбеляза Вейн. — Много лесно щяхме да го изобличим.

— Щом се върнахме в Лондон, покушенията зачестиха — продължи Девил. — Първо се опита да ме убеди, че трябва да пратя жена си обратно в Самършам плейс. — В очите му светна болка, примесена с гняв към себе си. — За съжаление твърде ясно му дадох да разбере, че ти означаваш много за мен. От този момент нататък той насочи усилията си към теб. Очевидно не иска да рискува с раждането на наследник след смъртта ми.

Онория едва се овладя да не изкрещи.

— Последва епизодът с отровеното бренди. После тримата въоръжени моряци, познаващи много добре пътя ми към къщи. Типични действия за Чарлз.

— Брендито щеше да е достатъчно — отбеляза мрачно Вейн.

Онория се разтрепери още по-силно и Девил изгледа укорително братовчед си.

— Опитът се провали, но Чарлз не се отказа. Не знам къде се е запознал с моряците, но явно е видял в тяхно лице шанс, от който не е искал да се откаже. Много пъти ме е придружавал от Уайтс до вкъщи и знаеше откъде минавам.

— Ами „Палатите“? — попита смръщено Вейн. — Какво е мястото им в тази история?

— Може би никакво — отговори Девил. — Но съм готов да се обзаложа, че именно Чарлз е човекът, който ходи там. Тази вечер ще узная цялата истина.

— Тази вечер! — Вейн се плесна по челото. — Покрай всичките тези вълнения бях забравил. Какъв е планът ни?

Девил погледна към Онория, която изглеждаше потънала в мислите си. Тя усети погледа му, вдигна глава и се изчерви.

— Тъкмо се сетих какво каза лейди Харинг.

— Какво общо има лейди Харинг? — учуди се Девил.

— Разказа ми как Чарлз се обърнал към нея, защото търсел заместничка на последната си любовница. Тя го отблъснала и изразила недвусмислено презрението си.

— Хмм… — Девил размишляваше трескаво. — Сигурно много се е ядосал.

Вейн кимна убедено.

— Той винаги е завиждал на успехите ти в обществото… и сред дамите.

Девил го изгледа унищожително, но Вейн не се стресна.

— Това обяснява защо е почнал да ходи в „Палатите“. А и времето съвпада. Един Синстър не може да посещава тези заведения дълго време без ние да узнаем. Чухме новината малко след погребението на Толи.

Девил кимна, но заяви:

— Въпреки това искам да съм сигурен.

— Кога е срещата?

— В полунощ.

Вейн погледна часовника си.

— Аз ще изпълнявам ролята на кочияш, а Слиго ще се вози отзад, Лусифър ще стои на улицата, а Скендал — на съседния ъгъл. — Девил го изгледа укорително, но Вейн продължи, без да трепне: — Сериозно ли мислеше, че ще те пуснем, без да ти прикриваме гърба?

Благодаря на бога, че съществува ордата на Синстър, каза си Онория с лека усмивка, но си замълча, защото знаеше как ще реагира мъжът й.

— И какво друго си организирал? — попита сърдито Девил.

— Нищо — отвърна кротко Вейн. — Няма да позволим на Чарлз отново да стреля по теб. Ако загинеш, той ще стане глава на семейството, а тази мисъл е крайно неприятна за всеки от нас.

Девил погледна Онория, но тя не каза нищо. Затова се обърна отново към Вейн:

— Добре, щом така искате. Но кавалерията не бива да се намесва, преди да съм дал сигнала. Не бива да пречим на Чарлз да осъществи същинския си план. Трябва да му дадем време, за да си изплете въжето сам.

— Същинският му план… — повтори замислено Вейн. — Натам ли вървят нещата?

Девил кимна убедено.

— Всичко съвпада. Вече се тревожех, защото всички други опити бяха твърде прости, твърде спонтанни — това не е в характера на Чарлз, нали? Ти знаеш как разсъждава той. Плановете му винаги са много сложни. Освен това е ужасно консервативен. Придържа се строго към обществените правила. Последният опит е типичен за него. Показва отлични познания за интимни неща, заплита сложна интрига и е базиран върху общественото мнение за мен, Онория и Чилингуърт.

— Какво общо има Чилингуърт? — попита изненадано Вейн.

— Той е идеалното предизвикателство. Поне така изглежда в очите на обществото.

— Предизвикателство за какво?

— За моя гняв — усмихна се ледено Девил.

Вейн се сети за писмото, което не можа да прочете докрай.

— Аха.

— Разбра ли най-сетне? Този път Чарлз е надминал себе си. Планът действително е много добър. Можеше и да проработи. — Девил хвърли бърз поглед към Онория. — Ако нещата стояха другояче.

Тя го погледна въпросително.

— Ще бъдеш ли така добър да ми разясниш плана на Чарлз? Аз не знам почти нищо за начина му на мислене.

Девил целуна ръката й и се поклони в знак на съгласие.

— Чарлз трябва да ме убие — и теб също, — за да получи титлата. Опитва се да избегне преките действия — каретата, гарафата с бренди, моряците го доказват. Никой не би помислил да ги свърже с него, нали? Само че този метод разчита твърде много на случайността и логично не е донесъл желания успех. Помисли малко: за него е необходимо двамата с теб да умрем, но за смъртта ни да има логична причина. След Толи ще се вдигне голям шум, ако още някой бъде застрелян.

— Два смъртни случая от куршум са неприемливи — допълни Вейн. — Чарлз знае, че ако вие двамата умрете при загадъчни обстоятелства, ние ще обърнем земята, за да открием убиеца.

— Затова се е постарал да измисли за нас смърт, която обществото ще приеме без съмнения. И, което е по-важно, смърт, която семейството ще се опита да прикрие. Той, разбира се, ще помага с всички сили.

Вейн кимна съкрушено.

— Мисълта е крайно неприятна, но ако наистина е измислил този план, значи познава отлично нашия начин на мислене.

Девил кимна мрачно.

— Той е хитър. Не е умен, но е хитър.

— Все още не разбирам — намеси се Онория. — Каква смърт е предвидил за нас?

Девил направи опит да се усмихне.

— Чарлз ме познава много отдавна. Познава темперамента ми, гнева ми, знае какво събужда яростта ми. Изпратил е три грижливо обмислени писма с едничката цел да стане така, че да те видя как излизаш от къщата на Чилингуърт.

— Дотук ми е ясно.

— Оттук нататък разчита на мен — на избухливостта ми, на дяволското у мен. Смята, че ще постъпя като заслепен от ревност съпруг. Той ще ни убие, но убийствата ще бъдат приписани на моя прословут темперамент.

— Ще изглежда така, че ти си убил първо мен в пристъп на ревност и гняв, а после си се осъзнал и си застрелял и себе си — изрече тихо Онория.

Девил кимна. Жена му присви очи, после в зениците й лумна огън.

— Вече съм убедена, че Чарлз не е Синстър. Как ще го изобличим?

— По единствено възможния начин. Ще чакаме да се издаде.

— Какъв е следващият ти ход? — попита Вейн.

— Първо ще изковем план за действия, които да убедят Чарлз, че е успял. Във всяка добра пиеса негодникът се издава едва в последната сцена — значи Чарлз ще се появи само ако ние, неговите жертви, изиграем успешно предишните сцени. — Девил погледна първо Вейн, после Онория, и като се убеди, че двамата слушат внимателно, се усмихна студено. — Първото действие на нашата мелодрама завърши. Следват редица важни сцени…

В шест часа на следващата сутрин в мъглата на Падингтън Грийн се срещнаха две високи фигури с пистолети в ръце. Секундантите измериха разстоянието, съдията размаха бял флаг. Прозвучаха изстрели. Единият дуелист рухна на тревата. Другият, увит в черна наметка, изчака лекарят да се убеди в смъртта на противника му, връчи пистолета си на секундантите и се отдалечи.

В края на полето го очакваше черна карета без герб на вратичката. Само след минута отекна конски тропот.

Третата сцена се разигра около обед.

Аристократи, излезли да се поразходят по Гросвенър скуеър, деца с бавачките си, гувернантки и млади дами — всички видяха как пътническата карета на херцог Сейнт Ив излезе от конюшнята и спря пред къщата. Армия слуги започнаха да товарят багажа.

След като се насъбраха достатъчно любопитни, вратата на къщата се отвори.

Негова светлост херцог Сейнт Ив изведе на стълбището забулена дама. Никой не се усъмни, че това е херцогинята — в Лондон почти нямаше дами с такъв ръст. Скованата й стойка и упорито вирнатата брадичка показваха, че е имало караница… а може би и сериозен скандал между уж щастливите новобрачни.

Без да го е грижа за зяпачите, херцогът помогна на забулената дама да се качи в каретата и се настани до нея. Един слуга затвори вратичката и кочияшът моментално потегли.

Слухът веднага се разнесе из града. Дамите си разказваха тайната и се заклеваха да не казват на никого. Още преди каретата да излезе от града, вече всички от елегантните квартали знаеха какво се е случило. Херцог и херцогиня Сейнт Ив бяха напуснали града малко преди началото на сезона. Какво означаваше това?

Както бе предвидено, дамите и господата от доброто общество реагираха точно както се очакваше от тях.

Четири силни коне препускаха равномерно и каретата напредваше бързо към Кембриджшир. Облегната на рамото на Девил, Онория наблюдаваше прелитащите покрай тях местности.

— Знаеш ли, аз размислих.

Девил отвори очи и я изгледа подозрително.

— Така ли?

— Щом се върнем в града, трябва да дадем голям бал. Само така ще изличим впечатлението, че бракът ни е в криза.

Девил се засмя тихо.

— Ще се наложи да поканиш и Чилингуърт.

Онория го изгледа предупредително.

— Няма да мога да го избегна.

— Правилно. — Девил се взираше с любов в лицето й, по което играеха бледи слънчеви лъчи. — Впрочем, трябва да те предупредя: възможно е някой да ме е видял снощи в „Палатите“, макар да беше полунощ.

Оказа се, че неизвестният Синстър наистина е бил Чарлз. Историята на съдържателката на бордея звучеше много убедително.

Онория вдигна рамене.

— Ако някой посмее да ми съобщи тази новина, ще има да ме помни.

Девил се засмя тихо. Като види войнствено вирнатата й брадичка, и най-голямата клюкарка няма да посмее да си отвори устата. Съпругата му учудващо бързо се превръщаше в матриарх на семейството — също толкова властна и всяваща страх като майка му.

— Мислиш ли, че тази сутрин са те видели на Падингтън Грийн? — попита Онория.

— Гейбриъл видял някакъв тип, който много приличал на Смитс — така се казва новият прислужник на Чарлз.

— Значи Чарлз знае за „дуела“ ти с Чилингуърт.

— Убеден съм, че знае. — Девил я прегърна нежно. — А сега се опитай да си починеш. — И когато тя го изгледа неразбиращо, добави: — Утрешният ден може да се окаже напрегнат.

Онория поклати глава.

— Не съм уморена.

Понеже гледаше през прозорчето, тя не забеляза раздразнението на Девил. След кратък размисъл той започна колебливо:

— Мислех си…

— Как мислиш, кога ще се появи Чарлз?

Девил въздъхна вътрешно.

— Или тази вечер, което означава, че ще дойде официално в Самършам плейс, или утре — тогава няма да се обади.

Кога най-сетне ще му каже?

— Ще изпратя няколко момчета в Кеймбридж, за да ни съобщят, когато Чарлз пристигне.

— Мислиш ли, че ще мине по обичайния си път?

— Няма причини да промени навиците си. — Девил се взираше в профила й, милваше с поглед енергичната й брадичка и опасенията му нарастваха. — Моля те, запомни, че каквото и да се случи, не бива да забравяш едно.

— Какво по-точно? — попита Онория и примигва сънено.

— Да се подчиняваш безпрекословно на заповедите ми. А когато не съм наблизо, да правиш, каквото ти казва Вейн, без да му създаваш главоболия с възраженията си.

Онория помисли малко и кимна.

— Обещавам. Ще се съобразявам с нарежданията ти. А когато теб те няма, ще слушам Вейн.

Девил я целуна по косата.

— Благодаря.

Зад уверената му фасада се криеше дълбок страх. Беше достатъчно рисковано да оставят Чарлз да действа според плана си, за да го накарат да се издаде. Не само че щяха да влязат в битката, без да знаят какво ги очаква, ами и Онория трябваше да участва — това правеше положението десетократно по-тежко. Девил притисна буза в косата й и изрече заклинателно:

— Трябва да работим заедно. Да разчитаме един на друг и на Вейн. Само така ще изобличим Чарлз.

Онория сложи ръце върху неговите.

— Ще го направим.

Девил затвори очи и се помоли утрешният ден да мине добре. За негово облекчение Онория скоро заспа, приспана от равномерното люлеене на каретата и меката слънчева светлина. Събуди се едва пред входа на Самършам плейс. Слезе, прозявайки се, и се усмихна на Уебстър, който бе излязъл да ги посрещне.

— Добре ли пътувахте, ваша светлост?

— Да, благодаря. Къде е Вейн? — Девил се огледа търсещо. Вейн бе потеглил веднага след „дуела“ на Падингтън Грийн. Уебстър и мисис Хил потеглиха от Гросвенър скуеър на разсъмване.

— Има проблеми с вятърната мелница край Тротърс фийлд — съобщи Уебстър и нареди на прислужниците да внесат багажа. — Мастър Вейн беше тук, когато се появи Кърби, и отиде да види какво става.

Девил се намръщи.

— Налага се и аз да отида. Не е далече. Скоро ще се върна.

Онория се засмя и кимна.

— Тръгвай по-скоро, защото черният дявол вече трепери от нетърпение. Убедена съм, че отдавна е подушил пристигането ти и нервно потропва с копита.

Девил целуна ръката й и обеща:

— Ще се върна най-късно след час.

Онория го проследи с поглед и когато той изчезна зад ъгъла, тръгна към входната врата с доволна въздишка. Това беше домът й — усети го в мига, когато влезе в къщата. Свали бонето си и се усмихна на мисис Хил, която бе дошла да ги посрещне. Онория пое дълбоко дъх и усети в себе си силата на спокойствието. Сила, идваща от много поколения на жените Синстър.

Изпи чая си в задния салон, после обходи първия етаж. Не й се искаше да се качва в покоите си. Още беше твърде рано, за да се преоблече за вечеря.

Излезе навън и се запъти към павилиона. Настани се на дивана и се загледа в къщата. Помнеше много добре първото си впечатление от импозантната сграда. Споменът за това как Девил почти я влачеше след себе си, я накара да се усмихне. Мисълта за съпруга й събуди безпокойство — вече беше минал почти час от излизането му.

Онория стана, излезе от павилиона и тръгна към конюшните. Когато влезе в ограденото място, не видя никого, но знаеше, че там винаги има чистачи. Конярите вероятно бяха навън и раздвижваха скъпите расови коне на херцога. Повечето работници вероятно се трудеха на повредената мелница. Мелтън сигурно я гледаше отнякъде. Ако го повика, ще дойде, иначе ще остане невидим.

Онория влезе в главната конюшня и не откри там нито Девил, нито Сюлейман. Прекара следващите минути в безгрижен „разговор“ с кобилата си, която очевидно се зарадва да я види отново. Отнякъде долетя тропот на копита и тя се зарадва — в двора пред оборите влезе конник. Онория даде на кобилата ябълка и излезе в двора.

Точно на прага се сблъска с някакъв човек и се отдръпна ужасено. Очите й се разшириха, викът спря в гърлото й.

— Прощавайте, мила, не исках да ви уплаша — рече Чарлз и отстъпи назад с извинителна усмивка.

— Аз… — Онория притисна ръка върху лудо биещото си сърце. Не знаеше какво да каже. Къде, по дяволите, беше Девил? Ами Вейн? Нали трябваше да са наблизо? — Случило ли се е нещо?

Чарлз поклати глава.

— Много съжалявам. Виждам, че ви уплаших. Боя се, че нося лоши новини.

Онория пребледня като смъртник.

— Какви новини?

— Боя се… — Чарлз впи поглед в лицето й. — Стана злополука. Силвестър е ранен и иска да те види.

Онория не намери думи за отговор. Истината ли казваше Чарлз — или това беше първата крачка към крайната сцена? Ако Девил наистина е ранен, тя трябва да отиде при него незабавно. Но ако Чарлз лъже? По дяволите, първо трябва да успокои дишането си. И безумните удари на сърцето.

— Къде стана злополуката? Къде е той?

— В горската къщичка.

Онория примигна изненадано.

— Където умря Толи?

— Съжалявам, но наистина е там — отговори сериозно Чарлз. — Това място носи нещастие.

Лъжа! Вятърната мелница се намираше в противоположната посока.

— Мили боже… — Онория закърши ръце, опитвайки се да изглежда разтревожена. Девил и Вейн не бяха наблизо, значи тя трябваше да разиграе сцената сама. Първо ще приложи тактика за забавяне. — Господи, чувствам се толкова слаба…

Чарлз поклати глава.

— Сега няма време за това. — Когато тя политна назад и се свлече по стената на обора, лицето му помрачил още повече. — До днес бях убеден, че не сте от жените, които припадат при всеки удобен случай.

За съжаление Онория не знаеше как да се престари, че припада.

— Какво… какво се случи? Как пострада Девил?

— Някой стреля по него. — Лицето на Чарлз изрази роднинска обич и загриженост. — Сигурно в гората се крие някакъв негодник, който желае зло на семейството.

Негодникът стоеше пред нея. Онория с мъка скри реакцията си.

— Лошо ли е ранен?

— Раната е сериозна. — Чарлз протегна ръка към нея. — Ако искате да го заварите жив, трябва да побързате. Само бог знае дали ще изкара още дълго.

Той я улови за лакътя и тя изпита неистово желание да го удари. Усети силата на хватката му и разбра, че вероятно няма да може да се освободи. Чарлз я обърна обратно към конюшнята.

— Трябва да побързаме. Кой е вашият кон?

Онория поклати глава.

— Не мога да яздя.

Чарлз й хвърли остър поглед.

— Какво означава това?

Бременните не яздят. Онория примигна уплашено.

— Страхувам се от конете. — Чарлз никога не я беше виждал на кон. Дано се хване. — А конете на Девил са невъзможни. — Отдалечи се от него и предложи: — Да вземем кола.

— Кола? — Възмущението на Чарлз беше искрено. — Нямаме време!

— Но тогава… тогава не мога да тръгна! — Онория отново закърши ръце. Покъртителна гледка. Чарлз беснееше вътрешно. Онория изхълца й той се примири.

— Отивам да приготвя колата. — И се запъти към навеса. Онория остана сама на прага на обора. Веднага щом Чарлз изчезна, тя започна да търси. Огледа двора, претърси с поглед отсрещните обори. Къде, по дяволите, се криеше Мелтън? Само след минута чу трополене на колела.

— Проклятие!

Трябваше да застане отново на предишното си място. Ролята й беше ясна: ще се съгласи с плана на Чарлз и ще го следва, докато той се издаде. Страх късаше нервите й, по гърба й лазеха студени тръпки. Заповяда си да се стегне. Беше длъжна да се справи с Чарлз: той беше като дамоклев меч над главите им. Нейната, на Девил и на нероденото им дете. Но как ще я спаси Девил, ако не знае къде се намира жена му? Обзе я пристъп на слабост и отново се облегна на стената на конюшнята.

В този миг видя Мелтън в сянката на обора отсреща. С мъка потисна радостния си вик и бързо прогони емоциите от лицето си. Чарлз излезе с колата от навеса и я изгледа злобно.

— Елате да държите осите, докато доведа кон.

Онория се подчини, но бавно. Чарлз влезе в конюшнята и тя се обърна бързо към отсрещния обор. Видя шапката на Мелтън през отворената врата — явно бе заел позиция до входа.

Чарлз се върна с едър сив жребец.

— Дръжте здраво осите!

Онория ги изпусна, после непохватно блъсна коня и Чарлз трябваше да повтори процедурата по впрягането. Той работеше трескаво, но лицето му не издаваше нищо. Най-сетне успя да впрегне коня. Съзнаваше, че времето тече неумолимо. През това време Онория пламенно се молеше да е преценила правилно обстоятелствата и Девил да не е решил да направи дълга разходка със Сюлейман.

Чарлз затегна и последния ремък. За момент маската падна от лицето му и Онория потръпна от разкривената, жестока усмивка и злобната радост в погледа му. В този момент тя видя в него убиеца.

Мелтън беше вече много стар, но все още имаше добър слух и това му даваше възможност да избягва успешно Девил. Онория се обърна умолително към Чарлз и извика колкото можеше по-високо:

— Кийнан е при Девил, нали? Вие ми казахте, че Девил лежи ранен в горската хижа на Кийнан! Значи не е сам. Нали?

— Кийнан не е там — отговори злобно Чарлз.

— Как така? Нима съпругът ми е съвсем сам? — Онория изплака високо. — Девил лежи сам в къщичката на Кийнан и умира?

— Да! — Чарлз хвана ръката й и я блъсна към колата. — Той лежи там и умира, докато ти изпадаш в истерия. — Бутна юздите в ръцете й и нареди грубо: — Побързай!

Онория го изчака да възседне кафявия кон и да се обърне към портата. Едва тогава попита невинно:

— По прекия път ли ще минете?

Чарлз я погледна нерешително.

— Какво искате да кажете?

— Ами… колата не може да мине през тази ниска порта. Значи аз трябва да завия и да мина през главната порта. През това време вие ще препуснете направо към него, нали?

Чарлз изскърца със зъби.

— По-добре да остана с вас. Иначе ще се изгубите в гората.

Онория кимна примирено. Плесна с юздите по гърба на коня и потегли. Направи, каквото можа — с всички средства, с които разполагаше, предизвика забавяне. Останалото беше работа на Девил.

25

Веднага щом видя Мелтън, Девил разбра, че се е случило нещо страшно. Мелтън стоеше на портата към конюшните и диво размахваше шапката си. Девил изруга и пришпори Сюлейман. Вейн извика нещо и препусна след него.

— Какво има? — попита херцогът и спря коня точно пред стареца.

— Мастър Чарлз. — Мелтън притисна шапката си към гърдите. — Вашата лейди тръгна с него. Той й каза, че сте ранен и лежите съвсем сам в горската къща на Кийнан. Каза й, че умирате.

Девил изруга глухо.

— Кога тръгнаха?

— Най-много преди пет минути. Но вашата лейди е умна. Настоя да вземе файтона.

— Взела е файтона? — Девил въздъхна шумно. — А Чарлз с нея ли тръгна?

— Да. Настоя да я придружи, защото щяла да обърка пътя.

Девил впрегна цялата си воля, за да прогони сковаващия го страх, и се обърна към Вейн:

— Идваш ли?

— Нищо на света не може да ме спре.

Двамата препуснаха право към горската хижа. Намериха я празна. Вързаха конете си в южния край на полянката. Чарлз и Онория щяха да дойдат от другата страна. Претърсиха мястото и намериха в гората ров, достатъчно дълбок, за да ги скрие. Ровът минаваше покрай полянката от двете страни на пътя, който се отклоняваше от главния. Още докато обмисляха как да го използват най-добре, чуха конски тропот. Скриха се в рова и зачакаха.

Чарлз излезе пръв на полянката. Скочи от коня пред обора, увери се, че Онория го следва, и вкара жребеца си вътре.

Онория спря файтона пред къщичката, но не направи опит да слезе. Веднага щом Чарлз изчезна от полезрението, тя се огледа отчаяно. Жестовете и мимиката й издаваха страх.

Само на няколко крачки от нея Девил изруга полугласно.

— Този път със сигурност ще ти нашаря задника!

Не посмя да й махне — беше готов да заложи цялото си състояние, че Чарлз е въоръжен. И двамата с Вейн носеха заредени оръжия, но нямаше да стрелят, докато съществуваше опасност да улучат Онория.

Чарлз излезе от обора, потривайки ръце. Като видя Онория да седи в колата, извика възмутено:

— Мислех, че горите от желание да видиш съпруга си. — И посочи къщичката.

Онория срещна студения му поглед и въздъхна.

— Наистина горя от желание да го видя.

Беше твърдо убедена, че няма да намери Девил в горската хижа — за един бегъл миг беше повярвала, че той е в гората, съвсем наблизо, но не го видя. Ако още не беше тук, щеше да дойде — а дотогава тя щеше да играе играта на Чарлз. Убиецът забави крачка и лицето му потъмня от гняв. Онория изпъна рамене и заяви с измамно спокойствие:

— Само че той не е там.

Чарлз се закова на място. Лицето му остана безизразно. Само вдигна вежди и я изгледа пренебрежително.

— Разбирам, че сте превъзбудена, но…

Отиде до файтона и посегна към ръката й.

— Не! — Онория се отдръпна рязко и лицето на Чарлз в миг се промени. Онова, което видя в очите му, я накара да преглътне страха си. Сега не биваше да губи ума си. — Ние знаем всичко. Да не мислите, че не сме разбрали? Знаем, че се опитвате да убиете Девил. Знаем, че вие сте убил Толи.

Чарлз се стъписа. Пред очите й цивилизованата фасада се свлече от него парче по парче. Остана само студена пресметливост, лишено от всякакво, човешко чувство.

— Знанието няма да те спаси — отговори той с неестествено спокоен глас.

Онория му повярва. Единствената й надежда беше да го накара да говори, докато дойде Девил.

— Знаем какво сте направили с прислужника си Холтроп. Знаем и за моряците, които сте насъскали срещу Девил. Открихме и отровата в гарафата с бренди. — Какво още знаеха? Изброяването нямаше да задържи Чарлз. Тласкана от страха, тя наклони глава и смръщи чело. — Знаем всичко, което сте направили, но не знаем защо. Убили сте Толи, защото е искал да предупреди Девил, че сте замислили да го убиете. Защо толкова държите да получите титлата на съпруга ми?

Отчаяна, тя се опита да си спомни всичко, което бе чувала някога за Чарлз, за да потърси път към сърцето му — ако имаше такова.

— Ясно ми е, че не искате парите му, защото сте достатъчно богат. Искате титлата, а изпитвате презрение към семейството. Защо държите да станете глава на семейство Синстър? — Тя го погледна с надеждата той да изтълкува въпросите й като искрен интерес. — Какви са дълбоките причини, които ви карат да постъпвате така?

Чарлз я наблюдаваше с безизразно лице. Постепенно сърцето й се успокои. С типичната арогантност на Синстърови мъжът насреща й вдигна едната си вежда.

— Ти имаш изключително остър ум, скъпа моя. — Усмихна се студено и продължи: — Много скоро ще умреш, затова няма да си навредя, ако ти кажа. — Погледна я дълбоко в очите и обясни: — Фамилното ми име може да е Синстър, но никога не съм бил от това семейство. Винаги съм се чувствал по-близо до семейството на майка ми. За съжаление от тях не остана никой.

Чарлз се опря с една ръка на файтона и отправи пламтящ поглед към гората.

— Аз съм последният от семейство Бътъруърт. Последният от рода, който стои много по-високо от Синстърови, макар те да не го признават. — Изкриви подигравателно уста и отсече: — Скоро ще ги принудя да погледнат истината в очите. Щом поема юздите, ще променя семейството из основи. Не просто поведението им в обществото, а самото семейно име. Ще сменя името и нищо няма да ми попречи да го сторя — изсъска той и изгледа предизвикателно Онория.

Тя го слушаше и не можеше да повярва в чутото. Чарлз кимна с усмивка.

— О, да, скъпа. Името Синстър ще изчезне. Така трябваше да бъде още от самото начало. Семейство Бътъруърт беше предопределено да създаде главната линия. Майка ми беше предопределена да стане херцогиня. Затова се е омъжила за Артър.

— Как така? — Онория се опита да проумее какво й говореше този безумец. — Ами херцогът…

— Имаш предвид бащата на Силвестър? — Лицето на Чарлз изведнъж придоби почти плачливо изражение. — Мама изобщо не очаквала, че той ще се ожени. Когато се омъжила за Артър, всичко било ясно. Един ден Артър щял да стане херцог, а след него — синът му. Аз. — Погледът му стана празен. — А после се появи онази мръсница Елен, завъртя се около чичо Себастиян и той се хвана на въдицата й. Роди се Силвестър. Но дори тогава мама беше убедена, че всичко ще се оправи. След раждането на Силвестър Елен се разболя и вече не можеше да има деца. Това означаваше, че наследникът е татко, а после и аз. — Чарлз улови погледа на Онория и попита глухо: — Искаш ли да ти кажа защо чаках толкова дълго? Защо досега се колебах дали да убия Силвестър?

Онория кимна. Чарлз въздъхна тежко.

— Точно това обяснявах онази вечер на мама — по-точно на портрета й, — когато се появи Толи. Не го чух да влиза. Онзи слабоумник Холтроп решил, че не е нужно да съобщава за „братчето ми“. Трябваше да го накажа за мързела му. — Чарлз примигна и отново се обърна към Онория: — Както обясних на мама, имах нужда от сериозна причина. Не можех просто да убия Силвестър и да се надявам, че никой няма да разбере. Докато беше млад, Вейн беше постоянно до него и злополуките, които инсценирах, се проваляха. Чаках двамата да се разделят, но това не се случи. Стана дори по-лошо: към тях се присъедини Ричард, после и другите. — Чарлз оголи зъби. — Ордата на Синстър. — Лицето му се вкамени. — От години са ми трън в очите. Силвестър трябва да умре по начин, който ще освободи и момчетата, и останалите от семейството от уважението им към него. Искам титлата. Искам и власт. — Очите му пламтяха. — Власт над всички тях.

Изведнъж лицето му се промени. Чертите му изгубиха всяка изразителност.

— Обещах на мама да си взема титлата. Нищо, че нея вече я няма и не може да ме види. Семейство Бътъруърт е предопределено да триумфира. Обясних на мама защо е трябвало да чакам толкова дълго и защо смятам, че мигът най-сетне е настъпил.

Той се бе изгубил в миналото. Онория седеше, без да мръдне, благодарна, че е отклонила вниманието му от убийството. Затова се стресна до смърт от злобното му изфучаване:

— Но тогава се появи ти и се оказа, че трябва да бързам!

Онория подскочи и уплаши коня. От очите на Чарлз струеше огън и за момент тя повярва, че той ще я удари. Вместо това той отстъпи крачка назад и се постара да се овладее. След малко продължи равнодушно, сякаш водеше светски разговор:

— Отначало реших, че си твърде умна, за да се хванеш на номерата на Девил. — В погледа му светна презрение. — Оказа се, че съм се излъгал. Предупредих те, обясних ти, че ще допуснеш съдбоносна грешка, ако се омъжиш за Силвестър. Затова сега ще се простиш с живота — защото се държа като глупачка и не ме послуша. Не мога да рискувам целта отново да ми се изплъзне. Артър е стар — той няма да ми създаде трудности. Но ако ти надживееш Девил и особено ако му родиш син, всички ще се изправят срещу мен. Няма да изпускат малкия херцог от поглед нито за миг!

Онория се вкопчи в седалката и погледна Чарлз право в очите. Молеше се Девил и Вейн да са някъде наоколо, за да чуят признанията на Чарлз. Той се бе хванал на въдицата и сам бе изплел въжето около шията си — точно както се надяваше Девил.

Чарлз пое дълбоко въздух и устреми поглед към тъмната гора. Изправи се, изпъна рамене, отблъсна се от файтона и приглади жакета си.

Онория се огледа скритом — чувството, че някой ги наблюдава, не я напускаше. Но в гората не потрепваше дори едно клонче.

Тя бе постигнала целта си. Изчезването и смъртта й щяха да докажат по убедителен начин вината на Чарлз. Мелтън щеше да даде показания, че Чарлз я е подмамил в гората. Девил щеше да заживее спокойно, освободен от Чарлз и постоянните му опити да го премахне. Но тя предпочиташе да остане жива и да се радва на брачно щастие и на много деца. Точно така. Нямаше никакво желание да умира.

Чарлз хвана ръката й и тя изпищя. Пусна юздите и се опита да се освободи, но той беше твърде силен за нея и успя да я смъкне от файтона.

Онория продължи да се отбранява упорито и двамата се затъркаляха в сухата шума, покриваща полянката като килим. Сивият кон се подплаши и се дръпна назад. Чарлз се удари във файтона. Конят препусна като луд и повлече лекото возило. Онория си припомни какво се бе случило в онзи злокобен ден и изтръпна. И тогава конят й бе изчезнал с файтона, но този път я остави не с жертвата, а с убиеца. Самата тя трябваше да бъде следващата жертва.

Убиецът я стисна за шията и я вдигна.

— Чарлз!

Ревът на Девил изпълни полянката. Онория едва не загуби съзнание. Чарлз я притисна пред себе си и се завъртя заедно с нея във всички посоки, но Девил не се виждаше никъде. Чарлз изруга грозно и в следващия миг Онория усети как отляво под гърдите й се опря дуло на пистолет.

— Излез, Силвестър! Или искаш да застрелям жена ти пред очите ти?

Онория отметна глава назад и погледна в подигравателно святкащите очи на убиеца. Тя направи отчаян опит да се освободи, но той отново я стисна за гърлото. Вдигна брадичката й, тя трябваше да се надигне на пръсти и за малко да загуби равновесие.

— Девил? — Онория извика тази дума към небето. — Не смей да излезеш, чуваш ли! Никога няма да ти простя. Стой си на мястото. — Обзе я паника. Черни сенки затанцуваха пред очите й. — Не искам да ме спасиш. Ще имаш и други деца. Не е нужно да ме спасяваш заради това.

Гласът й пресекна, задавен от сълзи. Ушите й бучаха глухо. Не искаше той да я спаси и да загуби живота си.

В рова Девил приготвяше пистолета. Вейн го зяпна смаяно.

— И други деца?

Девил изруга през зъби.

— Проклета жена! Избра най-подходящия момент, за да ми каже.

— Ти си знаел?

— Едно от най-важните изисквания към всеки херцог е да може да брои без грешка. — Девил мушна пистолета в колана на панталона си и закопча жакета. — Ти ще отидеш в другия край на рова, оттатък пътеката.

Онория продължаваше да го умолява, но той си забрани да я слуша. Извади от джоба си манерката на Толи, която носеше в памет на убития си братовчед от деня, в който я получи от Луиза. С бързи движения я напъха в левия вътрешен джоб на жакета си. Ругаейки тихо, разкъса подплатата, за да я нагласи точно върху сърцето си. Закопча жакета и провери още веднъж.

Вейн го гледаше с ужас.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай — посъветва го Девил.

Онория продължаваше да говори. Чарлз притискаше дулото на пистолета в роклята й и се взираше в тъмната гора.

— Май няма смисъл да се опитвам да те разубедя.

Легнал по гръб, Вейн освободи спусъка на пистолета си. Когато Девил не отговори, от гърдите му се изтръгна въздишка.

— Така си и мислех.

— Силвестър?

— Тук съм, Чарлз.

Отговорът позволи на убиеца да прецени посоката, от която дойде гласът.

— Изправи се и излез на открито. Без оръжие.

— Ясно ли ти е, че безумната ти идея ще навреди много сериозно на славата ни на непобедими? — изсъска ядно Вейн и се претърколи по корем.

— Защо смяташ така? — попита спокойно Девил и закопча жакета си. Нито едно от копчетата не биваше да застраши лявата му страна.

— Ако Чарлз те убие, аз ще убия него, после майка ти ще убие мен, защото съм допуснал Чарлз да те убие. Твоята безумна идея означава хладен гроб за трима невинни.

— Започнал си да говориш като Онория — изпухтя презрително Девил.

— Жена ти има ум в главата си.

Девил се надигна и помоли тихо:

— Ще ми прикриваш ли гърба?

— Какво друго съм правил през целия си живот? — озъби се Вейн, прилепи се към земята и запълзя безшумно към другия край на рова.

Девил го проследи с поглед, пое дълбоко дъх и се изправи. Чарлз го видя и още по-силно притисна Онория към гърдите си.

— Пусни я, Чарлз.

Девил говореше съвсем спокойно — за нищо не света не биваше да паникьоса противника. Искаше да е сигурен, че Чарлз ще се прицели добре, преди да го застреля.

— Ти искаш мен, не нея.

Девил направи няколко крачки напред и излезе иззад храсталака. Не смееше да погледне Онория.

— Върни се! — извика с пресекващ глас тя. — Махай се оттук! — Изхълца и помоли: — Недей… — После се разплака отчаяно. — Не… Не! — Цялото й тяло се разтресе.

Девил крачеше бавно и равномерно. Приближи полянката и Чарлз се усмихна самодоволно, сигурен в победата си. Без да каже дума, той метна Онория настрана. Тя падна на земята и изпищя. Девил чу дращенето на сухите листа, когато тя отчаяно се опита да освободи стъпалата си, заплели се в дългата пола. Без да бърза, Девил излезе на открито. Чарлз вдигна ръка, прицели се грижливо и изстреля един куршум право в сърцето му.

Ударът беше по-силен, отколкото очакваше. Отхвърли го назад и за миг тялото му сякаш увисна във въздуха. В тази частица от секундата Девил установи, че е още жив, че Чарлз по стар навик е стрелял в сърцето, вместо в главата му, че манерката на Толи е изпълнила предназначението си. В следващия миг той се просна на земята и плъзна дясната си ръка под жакета. Вдигна лявата си страна и извади пистолета от колана. Изстена задавено и се претърколи по гръб. Ботушите му сочеха към Чарлз. Сега му оставаше само да се надява, че Онория по изключение ще се държи така, както очакваше от нея.

Тя не го разочарова. Писъкът й почти заглуши изстрела. В следващия миг тя се хвърли върху него с цялата си тежест. Лицето й беше обляно в сълзи. Опипа лицето му и когато той не реагира, изпищя отново и отчаяно затърси раната от куршума, каквато нямаше.

Неспособна да разсъждава, неспособна да мисли, Онория отвори жакета му и откри, чиста бяла риза върху твърда, топла плът. Тя изохка и се закашля. Главата й забуча болезнено. Вече не разбираше нищо. Девил беше мъртъв — тя видя как куршумът го улучи право в сърцето. Затвори жакета му и видя мокро петно. Пръстите й напипаха метал.

Онория изплака тихо и се вгледа с надежда в лицето на Девил. Зелените му очи проблеснаха изпод полуспуснатите ресници. Гърдите му под ръката й се повдигнаха едва забележимо.

Онория обърна глава. Чарлз стоеше само на десет крачки от тях. Бе захвърлил пистолета, с който застреля Девил, и стискаше в десницата си друг, по-малък.

— Жалко, че трябва да сложа край.

Все още усмихнат, убиецът вдигна пистолета и се прицели в гърдите на Онория.

— Чарлз!

Викът на Вейн отекна като гръмотевица. Чарлз се обърна стреснато. Девил се претърколи настрана, освободи дясната си ръка, дръпна Онория и я покри с тялото си.

Чарлз оголи зъби в заплашителна гримаса. В следващия миг лицето му изрази пълно смайване. Политна назад и бавно отпусна ръка. Пистолетът се изплъзна от безчувствените му пръсти и падна на земята. Убиецът се свлече на колене и рухна по лице върху сухите листа.

Девил се изправи — и усети силен удар по ухото.

— Как смееш! — Очите на Онория изпущаха светкавици. — Как смеещ да се оставиш да те застрелят! — Сграбчи го за реверите и се опита да го раздруса. — Ако още веднъж направиш подобно нещо, аз ще…

— Аз? Ами ти? Защо тръгна с убиеца? Заслужаваш да те напердаша, да те заключа в стаята ти…

— Той те застреля, а аз едва не умрях! — изкрещя Онория и заби юмрук в гърдите му. — Дяволите да те вземат! Как щях да живея без теб? Ти си невъзможен!

— Щеше да си живееш много по-добре, отколкото аз без теб! — изкрещя в отговор Девил и очите му засвяткаха.

Двамата се погледнаха и атмосферата се нажежи до не поносимост. После едновременно примигваха. Онория пое въздух, изхълца и го прегърна с треперещи ръце. Девил се опита да опази поне малко от справедливия си гняв, но само въздъхна и също я прегърна. Тя го притисна към себе си с такава сила, че му отне дъха.

— Не съм те напуснал — пошепна той и помилва косата й. — Нали ти казах, че никога няма да те оставя. — И след малко попита: — Наред ли е всичко с теб? С вас двамата?

Онория вдигна глава. Очите й плуваха в сълзи.

— Нищо ми няма. И бебето е добре.

— Нарани ли се при падането?

Тя поклати глава.

— Мисля, че не. Или поне не усещам нищо.

Девил се намръщи.

— По-добре да те заведа вкъщи. — Мисис Хил щеше да й помогне. — Но първо… — Той хвърли бърз поглед към Чарлз, проснат в шумата.

Онория изхълца тихо, приглади полите си и стана. Девил й помогна и също се надигна. Двамата застанаха един до друг и Онория се притисна към него. Той сложи ръка на рамото й, а тя уви своята около кръста му. Така отидоха при Вейн, който стоеше и се взираше в падналия.

Два куршума, дошли от две различни посоки, бяха разкъсали гърдите му. Очевидно нямаше да оцелее, но все още не беше умрял. Когато Девил спря пред него и го погледна, ресниците му потрепнаха.

— Как го направи? — попита той с отслабващ глас. Девил извади от джоба на жакета си манерката на Толи. Куршумът бе пробил едната стена и бе заседнал в другата.

Чарлз втренчи поглед в металното съдче. Постепенно разбра и изкриви лице.

— Значи — изпъшка той — малкият ми полубрат все пак спечели. Толкова бързаше да те спаси… — Всяка дума му причиняваше болка. Прекъсна го пристъп на кашлица.

— Толи беше много по-добър човек от теб — отговори спокойно Девил.

Чарлз се опита да се изсмее.

— Ако бях на твое място — обади се Вейн, — щях да използвам оставащите ми минути, за да се помиря с бога. Защото със Синстърови няма да сключиш мир.

С тези думи Вейн обърна гръб на убиеца и се отдалечи.

Чарлз отвори уста да каже нещо, но лицето му се сгърчи, очите се отвориха широко, тялото му се вцепени. Главата му се килна настрана.

Онория се притисна към Девил, но не отдели поглед от Чарлз.

— Умря ли?

Девил кимна.

— Всичко свърши.

От юг долетя конски тропот. Вейн излезе от къщичката на дърваря и погледна въпросително братовчед си. Девил вдигна рамене. Двамата се обърнаха в посоката, от която идваше шумът, и зачакаха. Онория не се отдели от Девил. Не беше в състояние да го пусне.

Неколцина ездачи излязоха на полянката. Ордата на Синстър се събра.

— Какво търсите тук? — попита строго Девил.

— Дойдохме да ти помогнем — отвърна обидено Ричард. Видя трупа на земята и се покашля. — Виждам, че си се справил и без нас. Той беше толкова сигурен, че ще играеш по свирката му, че тръгна от Лондон преди теб.

— Какво ще правим сега? — попита Гейбриъл, който вече беше вързал коня си под навеса. Лусифър го следваше по петите.

— Нали не смяташ, че можем да представим тази история като злополука? — попита той. — Освен това аз категорично отказвам да взема участие в погребението на Чарлз.

— Аз също. — Хари застана до Вейн. — Ако ти можеш да си представиш, че Чарлз ще почива редом с Толи, аз не мога.

— Е, скъпи братко, какво ще правим с трупа? — попита Ричард.

Всички погледи се устремиха към Девил. Онория също вдигна поглед към съпруга си, — но лицето му приличаше на картонена маска. Той я погледна за миг, после се обърна към хижата на горския.

— Не можем да рискуваме да го погребем. Някой може случайно да открие гроба. — Отново огледа къщичката и заобикалящата я гора. — Отдавна не е валяло. Дърветата са сухи.

Вейн също устреми поглед към къщичката.

— Тя е твоя собственост. Освен Кийнан никой няма да узнае.

— За Кийнан ще се погрижа аз. В селото живее една вдовица, която с радост ще го приеме в дома си.

— Добро решение. — Ричард свали жакета си. — Първо ще разрушим покрива и ще насечем стените, за да сме сигурни, че ще изгори изцяло.

— Тогава да започваме — подкрепи го Гейбриъл. — Преди да се махнем оттук, трябва да сме сигурни, че всичко е изгоряло.

Онория проследи как всички, включително Девил и Вейн, се съблякоха до кръста. Ричард и Гейбриъл донесоха брадви от навеса, Хари и Лусифър отведоха конете в гората. С тях беше и наетият от Чарлз кафяв скопен жребец.

— Пуснете го по пътя за Кеймбридж — извика подире им Девил.

— Ще го направя по-късно — обеща Хари.

Само след минути над полянката отекнаха удари на брадви. Девил и Вейн хванаха трупа на Чарлз за ръцете и го завлякоха в къщичката. Онория ги последва до прага и изчака, докато вдигнаха тялото върху леглото, на което беше умрял Толи.

— Много подходящо място — промърмори Вейн и изтри ръце в панталона си.

Онория бързо отстъпи назад — пред лицето й прелетя треска.

— Какво, по дяволите, търси тя тук? — изгърмя Ричард и размаха брадвата. — Девил!

Не беше нужно да обяснява какво го тревожи. Девил веднага се обърна към Онория и я погледна загрижено.

— Не бива да стоиш тук. Седни. — Посочи й дебелия пън в края на полянката и Онория беше готова да се засмее: само преди половин година й бе заповядал да се настани на същото място. — Пънът е достатъчно далеч. Там ще си в безопасност и няма да ни се пречкаш.

За половин година много неща се бяха променили. Онория огледа спокойно голите гърди на мъжа си и се обърна към Вейн, който само с няколко удара насече на парчета един стар стол.

— Какво ще правите с мебелите?

— Ще ги насечем — отговори с въздишка Девил. — Трябват ни достатъчно дърва за кладата на Чарлз.

— Не бива така. — Онория отстъпи назад и огледа дървената къщичка. — Ще разрушите къщичката и ще имате достатъчно дърва. Не е нужно да унищожавате мебелите на Кийнан.

— Тази мебели са мои, Онория.

— Той живее тук от много време… сигурно се е привързал към тях.

В очите на Онория светна упоритост и Девил стисна зъби. Онория вирна брадичка.

— Много бързо ще ги изнесете навън. Ще ги завием с одеялата. Кийнан ще дойде да си ги вземе.

Девил безпомощно разпери ръце.

— Добре, разбрах. Но трябва да побързаме.

Когато обясни на Вейн, че трябва да спасят мебелите, братовчед му го погледна втренчено, но не възрази. Двамата изнесоха тежките неща, Онория събра дреболиите в кошници и кофи. Хари надникна в къщичката и побърза да изчезне под предлог, че трябва да отведе конете още по-далеч, за да не се подплашат от пожара.

Купчината с мебели и вещи на Кийнан растеше. Онория нареди на завърналия се Хари да изпразни обора, но той се върна само с прашен фенер и голямо парче платно. Остави фенера при другите неща и покри купчината с платното.

— Готови сме. — Той изгледа Онория без гняв, по-скоро с надежда. — Най-после можеш да седнеш. Не ни се пречкай повече.

Преди тя да е успяла да възрази, Лусифър извади от купчината с мебели голямото дървено кресло, изтупа седалката от праха и галантно се поклони.

— Вашият трон, мадам. Моля, заемете мястото си.

Какво би могла да отговори?

Краткото й колебание вбеси Гейбриъл, който отново размаха брадвата.

— За бога, Онория, седни, защото ще ни подлудиш!

Онория го удостои с надменен поглед, настани се в стола и зае царствена поза. От всички страни се разнесоха облекчени въздишки.

След това престанаха да й обръщат внимание — докато седеше. Станеше ли да се поразтъпче, веднага започваха да я следват раздразнени погледи — докато отново седнеше.

Бързо и сръчно братовчедите разрушиха къщичката. Онория ги наблюдаваше с възхищение. Силни мъжки тела, блестящи от пот, стегнати мускули, които се опъваха и издуваха под бронзовата кожа. Интересно, че чувствителността й към тази гледка беше значително отслабнала.

Единствено голата гръд на съпруга й продължаваше да я вълнува. Той все още упражняваше власт над нея. Погледнеше ли го, устата й пресъхваше. Това беше нещо, което не се бе променило през изминалата половин година.

Иначе животът им беше станал съвсем друг. Детето, което растеше в нея, щеше да донесе още промени. Създаване на нов клон от семейството. Първият от новото поколение.

Когато огънят пламна, Девил отиде при нея и тя му се усмихна през сълзи.

— От пушека е — обясни, като видя въпросителния му поглед.

Пламъците пробиха хлътналия покрив и се устремиха към небето. Онория стана. Девил прибра креслото под платното и взе ръката на жена си.

— Да си вървим вкъщи.

Онория му позволи да я отведе. Ричард и Лусифър решиха да останат, докато огънят догори. Хари се отдалечи в противоположната посока, водейки коня на Чарлз за юздата. Останалите потеглеха през гората. Онория седеше на седлото пред Девил и се притискаше до гърдите му със затворени очи.

Вече нямаше от какво да се страхуват — и бяха на път към дома.

След около час Онория, настанена удобно във ваната с ароматизирана топла вода, внезапно чу странно шумолене. Отвори очи и видя как Каси се измъкна от стаята и внимателно затвори вратата.

Беше твърде ленива, за да се запита какво означава това. След минута загадката се разреши от само себе си. Девил влезе при нея във ваната. Имаше достатъчно място и за двамата — лично херцогът беше поръчал тази вана.

— Прекрасно… — Девил се отпусна във водата, затвори очи и се облегна назад.

Онория го погледна и видя умора и дълбока тъга. Последните дни бяха белязали лицето му.

— Така трябваше да стане — пошепна тя.

— Знам — въздъхна Девил. — Но той беше част от семейството. Иска ми се драмата да бе приключила по друг начин.

— Ти направи каквото трябваше. Ако някога престъплението на Чарлз стане известно, Артър и Луиза ще страдат много, а върху живота на Саймън и близначките ще тежи петно. Слуховете ще ги преследват до края на дните им. Обществото никога не постъпва честно.

Онория говореше бавно и спокойно. Знаеше, че думите й ще въздействат чрез истината, и се надяваше това да го ободри.

— Сега ще си помислят, че Чарлз е изчезнал.

— По необясним начин. — Девил помълча малко и добави: — Вейн ще изчака няколко дни и ще се заеме със Смитс. Семейството ще бъде изправено пред загадка. Изчезването на Чарлз ще остане забулено в тайна. Дано душата му намери покой… там, в гората, където умря Толи.

Онория смръщи чело.

— Артър и Луиза трябва да узнаят истината.

— По-късно.

Очите на Девил светнаха и той й подаде сапуна.

Тя примигна и на лицето й изгря дяволита усмивка. Настани се между краката му и започна да го сапунисва. Едно от любимите й занимания беше да къпе великолепното му тяло. Разпени сапуна в къдравите косъмчета на гърдите му, разпери пръсти и започна да милва твърдите мускули по ръцете и раменете.

Обичам те, обичам те… Така пееше сърцето й и тя накара ръцете си да изразят тези думи. Вложи любовта си във всяко докосване, във всяка нежност. Девил й отговори, като плъзна ръце по тялото й и без да бърза, обходи всички закръглености. Неговите ласки бяха като музика към песента й.

Само веднъж му бе позволила да я изкъпе и това завърши с ужасно наводнение. Изпитваше дяволско задоволство, че нейното самообладание е по-силно от неговото.

Ръката му почиваше върху меко закръгления й корем. Тя срещна погледа му и смръщи чело.

— Ти знаеше.

Той вдигна вежди с обичайната си арогантност и се усмихна.

— Чаках да ми кажеш.

Онория вирна брадичка.

— Утре е денят на свети Валентин. Тогава ще ти кажа.

Той се ухили и пак заприлича на пират.

— Ще измислим специална церемония. И няма да бързаме.

Онория се покашля многозначително и заповяда:

— Обърни се.

Насапуниса гърба и косата му и натисна главата му под водата, за да го изплакне. После се настани между дългите му крака с гръб към него и започна да сапунисва коленете. Девил протегна ръце и я прегърна. Помилва ушенцето й с устни и попита тихо:

— Наистина ли си добре?

— Разбира се, че съм добре. Синът ти също. Не се тревожи за нас.

— Кой ми го казва! — изсъска той.

Онория пусна крака му, облегна се назад и се наслади на допира до топлата, стоманена, мокра мъжка гръд.

— О, аз вече престанах да се тревожа за теб.

Девил изхъмка скептично.

— О, да! Помисли малко й ще видиш, че съм права. — Онория размаха сапуна. — През последните седмици ти изхвърча от разбитата си карета, опитаха се да те отровят, нападнаха те със саби, а накрая те простреляха право в сърцето — все още си жив и невредим. — Разпери театрално ръце и заключи: — След тези доказателства за непобедимост вече няма никакъв смисъл да си хабя усилията и да се притеснявам за теб. Както постоянно ми повтаряш, съдбата лично е поела грижата за Синстърови — вече и аз съм убедена в това.

Девил се ухили зад гърба й. В деня, в който той престанеше да се тревожи за нея, щеше да престане и тя. Сложи ръце на кръста й, вдигна я и я настани върху краката си.

— Казах ти, че си предопределена да станеш съпруга на Синстър, помниш ли? Защото знаех, че имаш нужда от непобедим съпруг.

С тези думи той се притисна към меките й бедра и ерекцията му потърси вече познатия вход. Онория пусна сапуна на пода, изви гръб и улесни пътя му.

— Предупреждавам те: ако отново се наложи да боядисваме тавана в партера, слугите ще започнат да си задават въпроси.

— Това предизвикателство ли е?

— О, да — отговори с усмивка тя.

Той се засмя тихо и толкова дълбоко, че тя го усети с цялото си тяло.

— Ще го направиш така, че да не пръсне и капка вода — заповяда тя.

— Твоето желание е заповед за мен, скъпа.

Той прие предизвикателството — във всяко отношение. Люля я между хълбоците си, докато тя повярва, че ще загуби съзнание. Ръцете му се движеха по тялото й, милваха гърдите й, дразнеха чувствителните зърна. Леките вълни, образувани от движението на телата им, галеха чувствено кожата й. Възбудата се разпространи по тялото й и тя цялата запламтя. Изстиващата вода я разтрепери, накара я да осъзнае физически голотата си и направи кожата й още по-чувствителна към ласките на окосменото му тяло, което се триеше о нейното.

Желанието я водеше. Онория се опита да стъпи по-здраво и да се надигне — той обаче я задържа, стисна я здраво и пошепна в ухото й:

— Нима забрави, че не бива да пръскаме вода?

Най-сетне горещата му твърдост проникна дълбоко в нея и тя се задъха. Три могъщи тласъка бяха достатъчни, за да се разрази експлозия. Тя прошепна името му и сетивата й се съсредоточиха върху насладата от мига. Затворила очи, тя се понесе към екстаза, спря за малко в празнотата и самозабравата на върха, а после бавно се върна на земята.

Той не я беше последвал. Ръцете му я задържаха, докато отново намери себе си. Блажена и доволна, Онория въздъхна и го прегърна с гордост на собственик, която по нищо не се различаваше от неговата. Той не й каза, че я обича, но след всичко случило се вече не й беше нужно да чуе думите. Той бе казал достатъчно, а и за него — както за всички Синстърови — делата бяха по-важни от думите.

Тя му принадлежеше, той й принадлежеше — нищо повече не й трябваше. Онова, което беше между тях, детето, което растеше в нея — това беше животът й оттук нататък. Когато отново се върна на земята, тя започна да го милва и да го води към върха. Вече знаеше как да го направи. Скоро усети как мускулите му се напрегнаха. Той се надигна, излезе от ваната и я взе на ръце. Когато я понесе към спалнята, Онория извика сърдито:

— Поне да бяхме се изсушили!

— Ей сега ще изсъхнеш, обещавам ти — рече дрезгаво той.

Така и стана. В необуздана радост от живота двамата се търкаляха, извиваха и сливаха отново и отново между копринените завивки, уверени в любовта си. По-късно, когато Девил лежеше спокойно по гръб, а Онория спеше на гърдите му, той се усмихна самоуверено.

Истинските Синстърови умираха в леглата си. Смеейки се тихо, Девил сведе глава към жена си. Не виждаше лицето й. Вдигна я внимателно и я сложи до себе си. Тя се сгуши в него и сложи ръка на гърдите му. Той целуна слепоочието й и я взе в прегръдката си.

„Завладей и запази“ — това беше мотото на семейството им. Тези думи бяха включени и в брачните клетви. Един от предните му беше платил огромна сума на църквата, за да ги приеме. След като се ожени за Онория Прюдънс, Девил вече знаеше причината.

Завладяването беше лесна и много приятна работа. Обаче запазването — любовта, съвместният живот — беше много по-трудно. И много по-удовлетворяващо.

Епилог

Самършам плейс, Кембриджшир

Септември 1819 година

Ордата на Синстър отново се бе събрала.

Всички бяха пристигнали в семейното имение и сега седяха в библиотеката — лениви и отпуснати като сити хищници. Девил бе отдръпнал креслото си от масата, беше сложил крак върху крак и така бе импровизирал люлка за наследника си. Себастиян Силвестър Джеръми Бартълъмю Синстър. Главната атракция на днешното събиране на клана. Преди няколко часа бяха кръстили малкия и сега поливаха главичката му по друг начин.

Вейн седеше във високото кресло от другата страна на писалището. Гейбриъл и Хари седяха настанили на дивана. Лусифър се изтягаше на едното кресло пред камината, Ричард седеше в другото. Всеки държеше в ръце чаша с най-хубавото бренди от избите на Сейнт Ив. В помещението цареше празнична атмосфера. Всички присъстващи бяха изпаднали в дълбоко мъжко задоволство.

Тракане на женски токчета оповести предстояща катастрофа. Вратата се отвори с трясък и в библиотеката влезе Онория. Само след един поглед в лицето й, в искрящите й очи всички разбраха, че поне един от тях ще си има сериозни неприятности.

Девил, съвсем сигурен, че каквото и да е събудило гнева й, той е невинен, я посрещна с усмивка. Онория му отговори с кратко, заплашително сериозно кимване. Другите се наканиха да станат, но тя им махна да останат по местата си. Прекоси помещението с шумолящи поли и застана пред голямото писалище. Скръсти ръце на гърдите си и огледа събраните мъже с искрящи от гняв очи.

— До ушите ми стигна — заговори строго тя, — че са били сключвани облози, но не на коя дата ще се роди Себастиян, а на коя дата е заченат. — Прониза с поглед Гейбриъл и попита натъртено: — Вярно ли е това?

Гейбриъл се покашля предпазливо и бузите му се обагриха в червенина. Хвърли умолителен поглед към Девил, но той само вдигна вежди.

— Да, вярно е — призна Гейбриъл и сведе глава.

— Наистина ли? — Очите на Онория бяха корави и студени като искряща стомана. — И колко спечелихте от тези облози? Всички вие?

Гейбриъл примигна безпомощно. Вляво от него Себастиян издаваше някакви звуци — това означаваше, че от Девил не може да се очаква помощ. Негова светлост херцог Сейнт Ив беше напълно погълнат от сина си. И от жена си, разбира се. С ъгълчето на окото си Гейбриъл забеляза, че на вратата се събират помощниците на Онория; майките им. Усети съвсем ясно притеснението на Хари. Вейн протегна дългите си крака. Ричард и Лусифър се изправиха бавно. За Гейбриъл не беше трудно да разкодира безмълвното им послание.

Гневът на нейна светлост херцогиня Сейнт Ив щеше да се излее върху главите им.

— Шест хиляди шестстотин четиридесет и три фунта.

Онория кимна величествено и се усмихна.

— Мистър Посълтуейт ще бъде много щастлив.

— Посълтуейт? — Тонът на Ричард издаваше нарастваща неловкост. — Какво общо има той?

Онория се усмихна невинно.

— Селската църква има нужда от нов покрив. Мистър Посълтуейт се е уморил да убеждава енориашите си. Медта непрекъснато поскъпва. А понеже ние разполагаме със собствен параклис, му е било неудобно да се обърне към нас.

Гейбриъл погледна Вейн, Вейн се обърна към Ричард, кой то пък потърси помощ от Хари. Лусифър изгледа невярващо брат си. Девил стисна зъби, за да не се разсмее, и се съсредоточи върху сладкото личице на сина си.

Вейн реши да спаси положението.

— И какво? — В гласа му звучеше непоколебимо превъзходство. Всяка друга жена щеше да се уплаши до смърт.

Онория само извърна глава, погледна го за миг и отново се обърна към Гейбриъл:

— Ще дарите всички спечелени от облозите пари на мистър Посълтуейт. Добре би било да изчислите и подходяща лихва. И понеже ти, Гейбриъл, си виновен за този нечуван облог, на теб възлагам да събереш сумата и да я връчиш на свещеника. — Тонът й беше на строг съдия, възвестяващ присъдата. Възраженията бяха изключени. — За да се покаете, всички ще вземете участие в тържествената служба по случай освещаването на новия покрив. — Онория отново удостои всеки поотделно със строг поглед и попита: — Ясно ли се изразих?

В погледа й блесна предизвикателство, но никой от ордата на Синстър не посмя да възрази. Всеки от мъжете беше готов да го направи, но размисли.

Онория кимна кратко.

Себастиян изплака — непогрешим знак, че скоро ще огладнее. Онория моментално изгуби всякакъв интерес към облози, медни покриви и мъжката самонадеяност. Обърна се, протегна ръце и Девил й връчи сина им с невинна усмивка.

Онория прегърна бебето и се запъти към вратата, без да удостои петимата мъже с прощален поглед. Другите дами я последваха с твърди крачки.

Шестима мъже я проследиха с погледи — единият с огромна гордост, останалите с неловкост.

 

 

Петимата събраха сумата. Мистър Посълтуейт беше безкрайно щастлив.

Само след месец присъстваха на освещаването на новия покрив и по време на службата всеки се помоли на богинята на съдбата да ги предпази от брака поне още известно време.

За тяхно нещастие богинята на съдбата тъкмо беше заета с други неща.