Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (30) (Личности, променили курса на Европейската история)

28.
Краят на кръстниците?

През 1670 година Фердинандо II е наследен от двадесет и осем годишния си син, великия херцог Козимо III. Неготово царуване изпъква единствено заради продължителността си — трае повече от управлението на всеки друг Медичи — петдесет и три години, през които обаче почти нищо, имащо историческо значение, освен дългия, бавен и понякога жалък упадък на Тоскана и нейния владетел, не се случва. Козимо III е вторият син и вероятно е било по-добре да тръгне по пътя, обикновено отреден за непървородните синове в рода на Медичите — Църквата, но големият му брат умира при раждането и в резултат на това Козимо се превръща в неподходящия наследник.

Всички, срещнали младия Козимо, подчертават неговата меланхолия и набожност, всъщност посланикът на Лука стига дотам да твърди, че „никога не е виждал“ великия херцог да се усмихва. Властната му майка Витория насърчава неговата религиозност, която повече изглежда като психическо заболяване, отколкото като истинска духовност. Козимо говори само за мъченици и спасение, чете само теология и описания на чудеса, единственото, което изглежда, че прави, е да ходи на дневната литургия и на поклонения из параклисите в провинцията. Докато навърши деветнадесет години дори и за несигурния му баща става ясно, че нещо трябва да се направи — очевидният отговор е да го ожени.

Фердинандо II започва да прави сондажи и най-после успява да уреди изключително изгоден брак с една племенница на френския крал Луи XIII. Разделените френска и италианска линии на рода Медичи сега стават тревожно близки: съпругата на Фердинандо I, французойката Кристина, е внучка на Катерина де Медичи, а сега правнукът му се жени за внучка на Мария де Медичи, която е далечна братовчедка на Катерина де Медичи. Други представители на рода вече са се сродили с големите кралски домове на Европа — Хабсбургите, Валоа и Бурбоните. Между тях също има брачни съюзи и сянката от браковете между близки родственици тежко надвисва над всички подобни семейства, които искат да запазят своя чистокръвен произход, като се женят само за членове на кралските семейства, но това пък често означава да се женят помежду си. Лудост, изроденост и странни физически черти, като прословутата Хабсбургска брадичка, при която долните зъби застъпват горната челюст, вече са често срещано явление във всички европейски кралски семейства и при по-нископоставени, но често сродяващи се родове, като представителите на италианския херцогски клон на Медичите, които желаят да се женят помежду си. В стремежа си към величие на потеклото Медичите започват да играят опасна игра.

Бъдещата съпруга на Козимо е Маргьорит-Луиз д’Орлеан, дъщеря на херцог Гастон д’Орлеан. Бракът пък е уговорен чрез кардинал Мазарини, главен съветник на френския крал Луи XIV, наследил през 1643 година своя баща и син на Мария де Медичи Луи XIII. Кардинал Мазарини храни амбиции да стане папа и тайно информира Фердинандо II, че цената за брака е подкрепата на Медичите за кандидатурата му, когато се отдаде случай.

Във Флоренция научават, че петнадесетгодишната Маргьорит-Луиз има „кафяви коси, синьо-зелени очи и е мила и любезна по характер“. Що се отнася до характера й, нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Маргьорит-Луиз е своенравна и напълно разглезена девойка, свикнала на собствената си свобода и решена всичко да става по нейната воля. По това време е влюбена в своя осемнадесетгодишен братовчед Шарл дьо Лорен и желае да се омъжи за него. Дори майката на Маргьорит-Луиз, херцогиня д’Орлеан, е против дъщеря й да се омъжи за далечен и невиждан от никого италианец, но кардинал Мазарини я подкупва, за да го подкрепи.

Брачният договор е подписан през януари 1661 година, а брачната церемония чрез посредник трябва да се осъществи през април на същата годината. Уговорените кралски бракове в онази епоха са точно обратното на установения в наши дни ред и в най-добрия случай със сигурност включват някои доста странни психологически процедури. След сключването на брака чрез посредник Маргьорит-Луиз трябва да потегли за Италия, за да се срещне със своя непознат съпруг, да започне да води живота на омъжена жена и чак тогава да го опознае.

Още от самото начало Маргьорит-Луиз силно се противи на уредения брак. През март 1661 година умира кардинал Мазарини, при което херцогиня д’Орлеан веднага отправя молба към краля да разтури годежа. Луи XIV не иска и да чуе, тогава Маргьорит-Луиз отива лично при владетеля и пада на колене, умолявайки го да не я кара насила да се омъжва за Козимо де Медичи. Кралят остава непреклонен, бракът чрез посредник е „отпразнуван“ в Лувъра и Маргьорит-Луиз отпътува за Флоренция, като „открито плаче, за да я видят всички“. Това е тежка съдба за едно петнадесетгодишно момиче, която става още по-тежка заради неотстъпчивия й характер. В Марсилия за кратко се развеселява, когато, за да се сбогува с нея, неочаквано пристига Шарл дьо Лорен, но в крайна сметка това само още повече влошава положението. Вероятно когато Маргьорит-Луиз се качва на борда на кораба, украсен с гирлянди и разноцветни панделки, който трябва да я отведе в Ливорно, всичко й се е сторило като приказка без щастлив край.

Във Флоренция пък Фердинандо II с удоволствие забелязва определени промени в поведението на своя син. Козимо започва да се грижи за външния си вид и дори да се облича по френска мода, подготвя се да направи добро впечатление на своята френска невеста. Но под цялото това нехарактерно за него модно облекло е пределно ясно, че Козимо си остава дебелият и мрачен деветнадесетгодишен младеж, с тежките, надвиснали клепачи на Медичите и пълни устни.

Младоженците се виждат за първи път на 15 юни във вила Амброджиана, ловната вила на Медичите в Емполи, намираща се само на около двадесет и четири километра от Флоренция. Срещата не вещае нищо добро. Маргьорит-Луиз е навъсена, което обезкуражава Козимо, когото не могат да убедят дори да целуне булката. Въпреки непредразполагащите характери и на двамата, не можем да не изпитаме състрадание към тях в тази невъзможна ситуация, която отеква във всяко знатно семейство в цяла Западна Европа.

Такива са главните герои на едно от най-пищните празненства, на които Флоренция някога е ставала свидетел. Честванията започват след пет дни в град, чиито улици са променени заради случая. Флоренция не е украсявана така от век и половина, когато в града влиза папа Лъв X. Площад Сан Гало е заобиколен със седалки, а триумфални арки обрамчват пътя до катедралата. След една колона от швейцарски гвардейци на площада излиза, яхнал кон и блеснал в черна туника, поръбена с искрящи диаманти, Козимо, а след него вървят сто въоръжени мъже, облечени в цветовете на Медичите. След него, облегнала се в открита карета, теглена от бели мулета, идва Маргьорит-Луиз, облечена в сватбена рокля, избродирана със сребро, над която има „верижка от диаманти с четиридесет крушовидни перли между тях, прикрепена за рамената с други два маргарита, големи колкото малки гълъбови яйца“. От слънцето я заслонява голям златен балдахин, обсипан с още перли и придържан от тридесет и двама млади потомци на всички знатни родове във Флоренция. Шествието следват ни повече, ни по-малко от триста карети, в които са останалите членове на знатните семейства в града. Младоженката и младоженецът слизат и се отправят към катедрата, където на входа са поръсени със светена вода от епископа на Фиезоле, докато дванадесет хора пеят „Te Deum“. На целия този фон лицето на младоженеца е дебело и безизразно, а булката не може дори да се усмихне.

След церемонията гражданите на Флоренция празнуват така, както само те знаят, а честванията продължават без прекъсване през цялото лято. След надбягванията с колесници на площад Санта Мария Новела идват рицарските турнири на площад Санта Кроче, надбягванията с коне предшестват нощните фойерверки, а между тях има балове с маски в двореца Пити, посветени на такива теми като герои от историята и древногръцките легенди. Дори Маргьорит-Луиз е впечатлена от пищната музикална драма, поставена пред 20 000 зрители в амфитеатъра в градините Боболи, в която живите картини пресъздават исторически събития, балетистите танцуват на гърбовете на коне и накрая самият Козимо се появява като Херкулес в обсипани със скъпоценни камъни доспехи. Но едва празненствата са свършили и Маргьорит-Луиз изпада във все по-задълбочаваща се мрачна депресия, а Козимо потъва в своята обичайна набожна меланхолия. Сред дворцовите слуги се носи клюката, че младоженката и младоженецът дотолкова не могат да се понасят, че дори не могат да се принудят да консумират брака. Това обаче се оказва невярно, защото в крайна сметка след двегодишен брак през август 1663 година Маргьорит-Луиз ражда син, когото кръщават Фернандо.

В този момент с брака е свършено. Маргьорит-Луиз прави всичко по силите си, за да отблъсне и унижи Козимо, който от своя страна се оттегля сред утехата на молитвите. Веднъж, когато се приближава към леглото на съпругата си, тя грабва бутилка от нощната масичка и заплашва, че ще я разбие в черепа му, ако не напусне стаята й. Маргьорит-Луиз се заобикаля с френски прислужници и мести покоите си от стая в стая из големия дворец, за да не може съпругът й да я открие. В началото на брака им успява да го принуди да й даде скъпоценностите на короната на Медичите, които веднага предава на слугите си със заповед да ги отнесат във Франция. Фердинандо II успява да ги залови, преди да достигнат брега. След раждането на детето Маргьорит-Луиз започва да пише поредица от писма на Луи XIV и го умолява да уреди папата да анулира брака й. Луи XIV не обръща внимание на нейните молби и й заповядва да спре да му пише. Вместо това тя започва да пише до Шарл дьо Лорен, казва му колко го обича, умолява го да дойде да я види. Накрая Шарл склонява и прави кратко посещение във Флоренция, но нищо не произлиза от това, а след него към Франция се понася нова поредица от писма. Фердинандо II разбира какво се случва и заповядва да прихванат писмата й. В началото на 1667 година става ясно, че Маргьорит-Луиз е бременна за втори път, при което тя започва да галопира дълго с коне, за да предизвика аборт. Напразно, през август 1667 година ражда дъщеря си Ана Мария Луиза.

Страданията продължават: Маргьорит-Луиз се хвърля от яростен гняв в коматозно отчаяние, а Козимо потъва в едно състояние на почти постоянна свята депресия, като единствената наслада, която си доставя, са обилните закуски, обеди и вечери. Фердинанде II вече смята брака на сина си за нетърпим и в преследване на своето желание за спокоен живот предлага на Козимо да се отправи на пътуване из Европа — сам. Освен че е бягство от домашните трудности, то ще му даде възможност да създаде полезни дипломатически връзки, които ще го подготвят за времето, когато ще наследи великото херцогство.

През лятото на 1668 година Козимо се отправя на дълго пътуване из Австрия, Германия и Холандия, но когато се връща вкъщи, положението не се променя. На следващата година Фердинандо II изпраща Козимо на още едно пътуване, този път в Испания, Португалия и Лондон. Външният му вид е отбелязан в дневниците на Самюъл Пийпс, който описва Козимо като „съвсем черен дебел мъж в траурен костюм“. Крал Чарлз II дава прием в чест на Козимо, а самият той приема мнозина от лондонското общество на поредица от пищни вечерни приеми, на които, според поканените, се наслаждават всички присъстващи, включително и домакинът. По обратния път към Флоренция се отбива в Париж, където забелязват, че говори „възхитително по всяка тема и е добре запознат с начина на живот във всеки европейски двор.“ Изглежда, че пътуванията изваждат Козимо от черупката му, новата среда го кара да забрави за набожността и просто да се забавлява. Тази безгрижна интерлюдия обаче не продължава дълго, защото скоро след завръщането му от неговото второ пътуване баща му Фердинандо II умира. На двадесет и осем години неговият син го наследява като великия херцог Козимо III.

За изненада на двора новият велик херцог започва своето царуване като подема амбициозен план да реформира финансовата система на Тоскана, което е опит да съживи отслабващата икономика на страната. Делата обаче бързо се оказват много по-сложни, отколкото очаква, и Козимо III се обръща за съвет към своята майка Витория. Докато той губи интерес към проблемите на управлението, изключителната Витория постепенно поема юздите на властта и не след дълго кабинетът на великия херцог прави своите заседания в личните й покои.

През 1671 година Маргьорит-Луиз ражда втори син, когото кръщават Джан Гастоне на френския му дядо херцог Гастон д’Орлеан. След още година Маргьорит-Луиз пише писмо до Козимо: „Заявявам, че повече не мога да живея с теб. Извор съм на твоето нещастие, както и ти на моето.“ Съобщава на съпруга си, че е писала на Луи XIV и иска разрешение от краля да постъпи в манастир в Париж.

Козимо III е вбесен от новините и заповядва на великата херцогиня веднага да напусне Флоренция. Нарежда й да се установи във вила Медичи в Поджо а Чиаяно, на около двадесет километра от града в подножието на Албано и да остане там до второ нареждане. Маргьорит-Луиз явно демонстрира неудоволствието си и напуска Флоренция със своите повече от 150 слуги, готвачи, коняри и всякакви други прислужници. Козимо III заповядва да не позволяват на съпругата му да напуска вилата, освен в случаите, когато се разхожда или язди из прилежащите земи, но по всяко време трябва да бъде придружавана от въоръжен отряд.

Новините за това положение достигат до Луи XIV, който започва кореспонденция с Козимо във връзка със затварянето на великата херцогиня. Луи не е свикнал да позволява братовчедка с кралска кръв да бъде третирана по този начин. През декември 1674 година е решено Маргьорит-Луиз да получи позволение да се върне обратно във Франция, където ще постъпи в манастир в Монмартр, на север от Париж. Планът, изглежда, удовлетворява всички: Козимо III запазва трите деца, както и своята гордост, Луи XIV искрено си отдъхва, а Маргьорит-Луиз започва да води монашески живот по свой начин. Едва се установява в метоха и започва да изпраща писма, за да възстанови връзката си с Шарл дьо Лорен, но открива, че той е щастливо женен за друга. Вместо това се заема с уроци по танци и „игри на закрито“, в които участват и пазачите, изпратени да я следят. От време на време слага руса перука, начервява силно страните си и се отправя към Версай, където се отдава на хазарт. След като прахосва редовната си издръжка от Козимо III, му пише за още, като изпъстря исканията си с нежности от рода на „не минава и един час или ден, без да отправя горещи молби някой да те обеси.“ Абатисата на метоха не може да търпи повече поведението на Маргьорит-Луиз и се оплаква на своите началници. Маргьорит-Луиз отвръща, като заплашва да изгори метоха, при което Луи XIV урежда да я преместят в по-малкия манастир „Сен Манде“ на изток от Париж. Тук на петдесет и една годишна възраст и за свое удоволствие Маргьорит-Луиз научава, че е наследила малко състояние от свой далечен братовчед. Абатисата на „Сен Манде“, която обича да се облича в мъжки дрехи и да излиза извън манастирските стени, в крайна сметка избягва, при което Маргьорит-Луиз поема властта и се разпорежда както намери за добре. С годините буйният й характер започва да омеква и тя започва да води спокоен домашен живот със свещеник-ренегат и групата й от често бягащи монахини. На стари години си доставя наслада със спомените за славните години като велика херцогиня на Тоскана. Умира през 1721 година на седемдесет и шест години.

Маргьорит-Луиз едва напуска Козимо III през 1675 година, за да започне своя монашески живот в Париж, и великият херцог открива, че неговата съпруга му липсва. Освен факта, че домашната му самота е подчертана от писмата й, в които тя искрено му желае смъртта, нещо в него остава безутешно. Все повече е погълнат от депресията, успокоява се с все по-изобилни ястия и тези гастрономически маратони придобиват внушителни размери, както и главният участник в тях. Пиршествата са посветени на някоя национална тема, прислужниците са облечени в съответните национални носии. Ориенталските нощи изискват роби и фесове, английските ястия са сервирани от мъже в черни панталони до коляното и перуки. По време на мавърските вечери прислужниците трябва да почернят лицата си. Съответно не трябва да се скъпят с ястията — бутовете и птиците са теглени в присъствието на Козимо III, преди да удостоят масата му, онези, които не преминат изпитанието на везните, се изпращани обратно в кухнята. Сладоледите са скулптирани във формата на лебеди или лодки, желетата като крепости, чиито бойници са изобретателно украсени с екзотични плодове, като ананаси например. Особено любими на Козимо III са захаросаните плодове — деликатес, с който се сблъсква в Лондон и заради който един от готвачите му е изпратен в Англия, за да разкрие тайните на производството на тези наслади.

Подобно угаждане изглежда е продиктувано по-скоро от фактори, включващи психологическо изтласкване, отколкото от чиста лакомия, тъй като то не е съпътствано от други форми на открито упадъчно поведение или сексуална разпуснатост. Точно обратното, въпреки нарастващите килограми, Козимо е убеден, макар и не много правдоподобно, пуритан, запазва своята силна набожност и е твърдо решен, че нравите в Тоскана трябва да отразяват неговото благочестиво поведение. При това запазва доминиращото влияние на своята майка Витория до такава степен, че обичащите забавленията граждани на Флоренция, които толкова ентусиазирано празнуват сватбата му, сега изпитват определена студенина в нравствения климат на града, който става все по-краен с изминаването на годините през дългото властване на Козимо.

Университетът в Пиза, чиято слава в научните среди може да съперничи само на тази на Падуа, получава официален указ: „Негово височество няма да позволи нито един преподавател… да чете, преподава на обществени места или частно, да пише или изрича философията на Демокрит или каквито и да било други познания, освен тези на Аристотел.“ Няма начин да бъде избегната образователната цензура, защото същевременно е издаден и друг указ, забраняващ на гражданите на Тоскана да посещават който и да било друг университет извън нейните граници, а философите и интелектуалците, които не се подчинят на указа, подлежат на наказателни глоби и дори ги застрашава затвор. Отминали са дните, когато Медичите са били покровители на поети и учени. Флоренция, някога един от великите интелектуални и културни центрове в Европа, сега е погълната от ограничението и невежеството.

Подобни укази защитават нравствените учения на религията, а други пазят моралните й устои. Ежегодният Майски фестивал е отменен, защото има езически произход, на момичетата е забранено да пеят веселите майски песни по улиците под страх от бой с камшик. Обичаят младите мъже да подвикват на младите жени, надвесили се от прозорците, който е установен през годините начин за флиртуване и ухажване, също е забранен, защото води до „изнасилвания и аборти“. Направен е дори безплоден опит да бъде възродена църковната наредба, запретяваща актрисите. Също толкова безрезултатна и невъзможна е забраната на проституцията, но от този момент нататък тя строго е държана под око. Всички проститутки трябва да закупят разрешение за една година, равно на шест флорина, което по това време се равнява на месечната заплата на един неквалифициран работник. Също така трябва да носят жълти панделки в косите си, а през нощта фенер по улиците. Ако не съблюдава закона, нарушителят е събличан гол до кръста и бит с камшик по улиците. Обвинените в содомия са обезглавявани. Царуването на Козимо III преминава от години в десетилетия и през това време броят на публичните екзекуции за всякакъв вид простъпки се увеличава. Дори относително дребни престъпления могат да обрекат извършителя им да гребе на галерите — участ, след която малцината завърнали се са приличащи на призраци съсипани хора.

Както винаги, когато става дума за чистота на обществото, новите закони придобиват расистки елементи. Години наред има забрана евреи да живеят във Флоренция, но сега тя е прилагана много строго, при това на територията на цяла Тоскана. Антисемитизмът се институционализира, на евреите е забранено да се женят за християни или дори да живеят в един и същи дом с тях. Евреите нямат право да ходят при проститутки християнки и всяка жена, призната за виновна за проституция с евреин, бива осъждана на бой с камшик, преди да бъде хвърлена в затвора. Ефектът от законите се усеща най-силно в Ливорно, където еврейската колония достига 22 000 души. Много евреи търсят убежище другаде и приходите от данъците, събирани от търговията между свободното пристанище и вътрешността на Тоскана, рязко спадат. В подобна атмосфера са позволени всякакви ксенофобски предразсъдъци и новите закони представляват само върхът на айсберга, когато става дума за ежедневното социално общуване, особено във време на всеобщо пуританство и оскъдица. Така приблизително хилядата евреи, турци и представители на балканските народи, останали във Флоренция, се оказват преследвани малцинства. Благият деспотизъм на предишните велики херцози сега се превръща в съвършена тирания и докато Козимо III печално се тъпче в своя дворец, нощните улици на разорена Флоренция са тъмни и тихи.

Икономиката на великото херцогство продължава да запада, но Козимо III налага още данъци, които са нужни, за да се издържа администрацията, продължаваща да управлява страната. Ако е била оставена сама на себе си, администрацията е щяла да се окаже спасението за Тоскана, но тя също е засегната от тежката ръка на репресиите. Управлението е ефективно, но няма право да въвежда реформи, за да съживи икономиката. Единствено Църквата процъфтява — по-голямата част от свещениците и религиозните институции са освободени от данъци и Флоренция както никога досега се превръща в град на кюрета и монахини. По време на управлението на Козимо III броят на монахините се увеличава до такава степен, че по изчисления те са 12 процента от населението от женски пол.

Предприетите мерки за събиране на пари от малкото останали доходоносни звена на търговския сектор само задушават и тях. Ангросистите^[1] купуват монополи върху основни стоки като солта, брашното и зехтина, после дребните търговци имат право да закупуват „по изключение“, което им дава ограничен имунитет срещу монопола. Въпреки това подобни монополи не са приемани с лека ръка. Монополът върху солта е идеален пример — добиването на сол чрез незаконни средства, като варенето на рибна саламура, става углавно престъпление.

Дребните търговци и занаятчии, от чиито дела зависи просперитета на великото херцогство, също търпят загуби и изчезват, а в провинцията отдалечените земи за оран запустяват. Не разполагаме с точни цифри, но всичко сочи, че населението на Тоскана като цяло намалява с 40 процента по време на дългото управление на Козимо III. Английският епископ на Кентърбъри Джилбърт Бърнет пътува из Италия през 1685 година и отбелязва: „Когато човек минава през Тоскана, тя му изглежда толкова обезлюдена, че започва да се чуди как една страна, извор на толкова голямо възхищение и толкова много войни, сега е толкова изоставена и бедна.“

Козимо III също го вижда, защото редовно пътува из Тоскана, макар че целта на пътуванията му не е да наблюдава положението на великото херцогство. Той силно вярва в поклоненията из многото забравени обители, пръснати из провинцията, а когато не е зает с подобни подхранващи духовността му пътешествия, прекарва часове наред на колене в сумрака на личния си параклис в двореца Пити.

Готвачите не са единствените в домакинството на Козимо III, които са изпращани със задачи извън страната. На негово разположение са и група от агенти, които бродят из Европа в търсене на реликви. Закупуват ги с пари от все по-изпразващата се хазна, а когато и тя се изчерпва, Козимо III прави набези над семейното богатство на Медичите. Покупката на скъпи религиозни дреболийки, много от които вече не са нужни на протестантските държави, може да се смята за последното издихание на меценатство на властващите Медичи, макар че меценатството им у дома все още не е престанало съвсем. Козимо III лично закриля и подпомага любимия си творец Гаетано Цумбо, сицилианец, който създава изкусни фигури от восък, които са като живи и изобразяват страданията на осъдените в ада светци, изтърпяващи ужасяващи мъчения, и зловещи образи на жертви на чумата, изискващи голямо творческо въображение. Козимо III има колекция от рисунки, изобразяващи с неимоверна точност различни изроди, включително двуглави телета и кучета, обезформени джуджета, както и въображаеми рисунки на екзотични създания и медицински изображения на болести. Последните допринасят за засилване на склонността му към хипохондрия, която лекува с благи лекове и съмнителни еликсири. За щастие те не засягат физическото му здраве, което е забележително крепко предвид огромното му тегло и нездравословния начин на живот. Разумът му обаче все повече е обсебен от страха пред смъртта.

На Медичите са нужни само два века и половина, за да достигнат това жалко състояние на упадък. Ако сравним положението с онова, което преобладава по време на Козимо Pater Patriae, ще видим, че първият владетел от рода на Медичите е измъчван от болезнено и осакатяващо заболяване и живее в страх от адските пламъци, защото не спазва библейските забрани за лихварство. Неговият страх от смъртта обаче създава църкви и приюти за сираци, библиотеки, пълни с древни знания, и много първопроходци на хуманизма и шедьоври на ранното ренесансово изкуство.

През 1694 година изключителната и благочестива майка на Козимо III Витория умира, като оставя пред своя син перспективата да управлява сам великото херцогство. Сега му се налага да проявява поне бегъл интерес към държавните дела. Администрацията може практически да се управлява сама, но външната политика изисква решения, които са далеч отвъд полезрението на бюрокрацията. В тази сфера Козимо III се оказва неочаквано умел и следва политиката на бездеен неутралитет, поддържана от баща му Фердинанде II. Продължаването на тази политика означава, че сега Тоскана предимно е пренебрегвана на голямата сцена. В миналото кралете на Франция и Неапол я ухажват и заплашват, императорите на Свещената римска империя и папите се допитват до нея и правят опит да я заставят да им се подчини, но сега смятат, че владетелят на Тоскана просто няма отношение. За щастие пренебрегват и териториите му, което означава, че Тоскана не е въвлечена в основни резки политически промени като войната за испанското наследство, продължила от 1701 до 1714 година и по време на която Северна Европа е съсипана, докато французите, англичаните и Холандската република се бият за немските, испанските и австрийските територии на Свещената римска империя. В Италия Савоя и Неапол се включват във войната, но Козимо III не извършва нищо, с което да застраши съдбата на Тоскана, главно като не прави нищо.

Неутралитетът е не само мъдро решение за Тоскана, но и необходимо, тъй като през тези години великото херцогство не би било способно на никакви военни действия. Един поглед към подробните военни архиви, водени от винаги ефективната административна машина, е достатъчен. Упоменато е, че към гарнизона в Ливорно се числят 1 700 души, въпреки че една по-внимателна проверка разкрива, че мнозина от войниците, водещи се на заплата, са над седемдесетгодишни, някои дори над осемдесет. Описанията на годността им за военна служба се превръщат във фарс, тъй като са записани неща от рода на „загубил зрението“ и „не вижда, поради напредналата възраст и ходи с бастун“. Колкото до някогашната велика тосканска военноморска флота, тя е намалена до три галери и няколко помощни съда с общ екипаж едва от 198 души.

Политиката на Козимо III никога не е напълно неутрална. В първите години от своето управление с подобаваща дипломатическа секретност започва тайна кореспонденция с императора на Свещената римска империя Леополд I, който тогава е възрастен и болен. Дългото царстване на Леополд I се изражда в борбите, предшестващи Войната за испанското наследство, но Козимо III повече се интересува от друго. Той настоява великите херцози на Тоскана да бъдат въздигнати до кралски статус, така че вместо обръщението „Ваше височество“ към тях да се използва „Ваше кралско височество“. Леополд I най-после се съгласява, за да сложи край на тази явно безкрайна кореспонденция, и през 1691 година дава разрешение за това „trattamento real“ („отношение като към представител на кралски род“) на великите херцози на Тоскана. Въоръженият с това звание Козимо III може да се съсредоточи върху проблемите с наследството на Медичите. Това означава да се опита да ожени децата си за представители на европейските кралски домове, така че да се родят наследници, което обаче се оказва доста трудна задача, заради родовото наследство, намиращо се на негово разположение.

На пръв поглед най-големият син на Козимо III Фердинандо изглежда обещаващ династичен материал. Въпреки че детството му е разрушено от своенравното и непредсказуемо поведение на майка му Маргьорит-Луиз, той израства млад мъж с голям интелект, който е истински познавач на изкуството и без съмнение се очертава като най-изтънченият сред всички велики Медичи, колекционери на картини. В миналото колекционерите в рода винаги използват меценатството с определена цел — като средство за увеличаване на политическото влияние и властта, или като изкупление за гузната им съвест, или пък за да спечелят нечие приятелство. Неизменно зад поръчката към някой художник се крие мотив, който няма нищо общо с изкуството. Фердинандо пък събира картини само защото му харесват, макар за съжаление изкуството, творците и финансите, които са на негово разположение, да са далеч по-незначителни от онези на неговите предшественици. В резултат на което колекцията му в апартаментите в двореца Пити и вилата на Медичите в Поджо а Чиаяно се състои от прелестни второстепенни шедьоври, а не от самопрославящото майсторство на картините на Ботичели, вдъхновени от Лоренцо Великолепни и неговия двор. Колекционирането на Фердинандо остава триумф на чистия вкус, а не проява на меценатство издигнато в политика.

Фердинандо изиграва значителна роля и в процъфтяването на музиката през този период — събитие, което е пряко културно следствие от по-ранното възраждане на другите изкуства. Най-голямото му постижение в тази сфера е близкото приятелство с родения в Сицилия композитор на опери Алесандро Скарлати. Операта се ражда във Флоренция преди повече от век и половина, разпространява се из цяла Италия и стига до двора на Луи XIV във Франция и във Виена при новия император на Свещената римска империя Йосиф I. Италианската опера обаче остава върхова, особено във Венеция и Неапол. Скарлати е водещият композитор на своето време, разширява операта отвъд ранния й бароков образ и я прехвърля в новата музикална епоха, известна като Предкласика. Той придава форма на операта, кара я да се движи около речитатива и арията по времето, през което действието спира, за да може изпълнителят да даде оперен отдушник на своите емоции, при това често доста продължително. Това пък проправя пътя на виртуозните певци, като обикновено женските роли се пеят от кастрати. По характер и роли това са първите примадони, при това до такава степен, че бързо успяват да си присвоят и повечето главни мъжки роли!

През 1702 година Фердинандо кани Скарлати във Флоренция, където той композира пет опери, които трябва да бъдат поставени във вилата на Медичите в Пратолино (някога Галилей е преподавал там на младия Козимо II). Тези опери са високо ценени за времето си, макар че в наши дни са запазени само откъси. След две години Скарлати се мести в Рим, а после във Венеция, но продължава редовно да си разменя писма с Фердинандо през следващите приблизително десет години, а в наши дни тези писма са основният извор за живота на композитора през този период.

Младият Фердинандо бързо осъзнава липсата на интерес у своя баща към управлението на великото херцогство и се обръща към Козимо III с надеждата да поеме част от задълженията му, но категорично е отблъснат. Това води до предсказуема психологическа реакция и от този ден нататък способният и умен син прави всичко възможно, за да вбесява своя глупав и фанатичен баща. За съжаление става дума за все по-самоунищожително поведение и онова, което започва като своенравен бунт, бързо се изражда в шумен разгул, към който неговият характер на истински Медичи се оказва твърде предразположен. Фердинандо заминава за Венеция, където има повече възможности за подобно поведение, и след известно време се завръща, взел под свое покровителство един безочлив кастрат на име Чекино.

След радостите на Венеция Флоренция се оказва обезсърчителен и жалък завършек. Улиците са пълни с лицемерно набожни свещеници и монахини, а на всеки ъгъл има по един окаян просяк. В опит да съживи нещата и да вбеси баща си през 1689 година Фердинандо организира голям рицарски турнир за карнавала, предшестващ Великите пости, който се провежда пред ентусиазираната тълпа на площад Санта Кроче. Темата на турнира е битката между Европа и Азия. С изблик на енергия и размах, достоен за самия Лоренцо Великолепни, Фердинандо създава два отбора от доста екзотични рицари. Едните са облечени като азиатски воини, като някои от членовете на отбора носят истински доспехи, пленени по време на военните походи срещу османците, другият отбор е в доспехите на европейски рицари. Дали това не е знак за онова, което ще последва, когато Фердинандо стане велик херцог? Или просто се оказва последното бляскаво зрелище в духа на старата традиция на Медичите?

Фердинандо продължава с безотговорното си поведение. В един момент си кореспондира с немския композитор Хендел и се опитва да го убеди да посети Флоренция или пък се заема да спасява изгниващата картина на Рафаело в една от църквите в града. В следващия отново се отправя с кастрата към разврата из бордеите на Венеция, където се заразява със сифилис, както твърдят от Чекино. Козимо III не се обезсърчава и упорито продължава своите сондажи из европейските дворове в търсене на високо ценена съпруга за своя син, която ще създаде още наследници, които да продължат съществуването на династията на Медичите. В крайна сметка успява да осигури принцеса Виоланта Баварска, която, след като пристига във Флоренция, се оказва глупаво и доста уплашено шестнадесетгодишно момиче. Въпреки това по настояване на Козимо III се омъжва за Фердинандо, макар че разгулният начин на живот и хомосексуалните му наклонности почти със сигурност показват, че няма да може да създаде наследник.

Когато Козимо III осъзнава, че манията му за наследници от мъжки пол вероятно тук претърпява крах, обръща своето внимание към второто си дете, дъщеря си Ана Мария Луиза, която е високо, кокалесто, непохватно и с доста мъжко поведение момиче с дълга черна коса. Пред редица кралски семейства са направени предложения за подходящ съпруг. Испанците не се интересуват, нито португалците; французите и Савойската династия вежливо, но твърдо му отказват, а после предложението му е отхвърлено и от испанците. Най-после Козимо III прави пробив в Германия, където успява да подсигури палатинския електор Йохан Вилхелм като престижен младоженец. Оказва се обаче, че той е болен от сифилис, и в резултат на това Ана Мария прави само поредица от аборти.

Загрижеността на Козимо III нараства и той насочва вниманието си към своето последно дете и втори син Джан Гастоне, който е интелектуално надарен и склонен към изящното млад мъж, който предпочита да бъде сам вместо с други хора. Джан Гастоне се оказва още по-неизгодна партия за брак от своя по-голям брат. С наднормено тегло е и невероятно чувствителен, а грубостите на реалния свят вече са насочили този чувствителен великан към пиенето. Отвращението, което изпитва към присъствието на представители на нежния пол пък ясно показва, че и той е хомосексуален. Но дори и тези препятствия могат да бъдат преодолени, ако изборът на Козимо III за съпруга на неговия чувствителен син не е толкова катастрофален.

Принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург, наскоро овдовяла след смъртта на палатинския граф Филип фон Нойберг, е считана от Козимо III за много изгодна партия. Тя донася със себе си още титли и по наследство от своя покоен баща може да предяви претенции към Саксония, което означава, че един ден нейният съпруг може да стане принц на Свещената римска империя. От друга страна, Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург е описвана като „невероятно тежка, с огромно упорство и никакъв чар“. Казват, че надменното й поведение принуждава само след три години брак нейния съпруг да се напие до смърт. За разлика от своя бъдещ съпруг естет Ана Мария Франциска е необразована, упорита еснафка, която обича селския живот. Според историка на Медичите и почти неин съвременник Якопо Галуци „любимите й занимания са дългата езда, ловът и разговорите с конете в конюшните й.“

Само слуховете за тази бъдеща съпруга са достатъчни да докарат на Джан Гастоне пристъп на безпокойство, но баща му е непреклонен в решението си сватбата да се осъществи. Джан Гастоне се отправя обезсърчено и примирено на север през Алпите, за да се ожени за своята династично надарена годеница. Когато пристига в Дюселдорф, с ужас установява, че бъдещата му съпруга е дебела колкото него и по свой си начин е също толкова физически непривлекателна. Ако Джан Гастоне е просто непривлекателен, годеницата му е невероятно грозна, бързо става ясно, че между тях двамата няма нищо общо, освен взаимната им физическа чудовищност.

През юли 1697 година неподходящата един за друг двойка е венчана от епископа на Оснабрюк в параклиса на двореца на електора в Дюселдорф. Казват, че и двамата са на по двадесет и пет години, макар че огромната булка изглежда доста по-възрастна. Сватбените тържества включват дълга програма от селски танци. Селските облекла, шумната музика и дрезгавият тенор на тези тържества се оказват мъчителни за свикналите с изтънчената музика уши на Джан Гастоне, но пък съпругата му ръкопляска бурно.

Младоженката настоява веднага след приключването на сватбените тържества да напуснат Дюселдорф и съобщава на своя съпруг, че не може да търпи никакъв градски живот или каквато и да била изискана компания. Джан Гастоне придружава своята съпруга в кралската карета, която поема по дългия и изровен път през Бавария, през планините на Бохемия към Прага, а от там към село Райхщад, където над колибите и наклонените покриви се издигат мрачните бойници на порутената крепост на младоженката. Ана Мария Франциска е щастлива, че се е прибрала у дома, и бързо изчезва към конюшните, които изглеждат далеч по-добре оборудвани от влажните и студени жилищни помещения, където младоженецът е оставен сам и обезсърчен да си блъска главата. Бързо става ясно, че няма никаква вероятност за наследник, нито от мъжки пол, нито от женски. Ана Мария Франциска възобновява прекъснатите диалози със своите коне, а Джан Гастоне започва скръбно да се утешава с италианския коняр Джулиано Дами. След известно време двамата с Дами започват от време на време да бягат в Прага, където се отдават на разгулен живот. В спомените на един съвременник пише: „В Прага имаше голям брой дворци, принадлежащи на велики и богати благородници. В домакинствата им имаше цели полкове от слуги, лакеи и прислужници с ниско потекло и скромно положение. Джулиано склони негово височество да търси развлечения с тях и свободно да се смесва с тях, така че да избира всеки екземпляр, който допада само на неговия вкус.“

С времето Джан Гастоне става по-смел и дори веднъж пътува до Париж. Козимо III е силно раздразнен, когато научава за това, и пише писмо на Джан Гастоне, в което оплаква липсата му на интерес към създаването на наследник и го укорява заради нечестивото му поведение. По това време Козимо III вече е още по-благочестив и по-голям пуритан и дори се научава да укротява страстта си към храната. Според английския пътешественик Едуард Райт, който посещава Флоренция: „През последните двадесет години от живота му, единствената му напитка бе водата. Храната му бе проста, изяждаше само едно ястие и винаги сам, с изключение на празненствата, посветени на свети Йоан, и други определени дни, когато семейството е поканено да се присъедини към него.“

Флоренция преживява подобна аскетичност. Населението на града намалява с 50 процента и достига до около 42 000 души. Между плочите по страничните алеи никнат плевели, къщите са изоставени и падат сами. Резкият спад на богатствата на Флоренция засяга всички слоеве на обществото — просяците правят всичко по силите си, за да изкарват пари от туристите, а междувременно знатните семейства са принудени да се установяват като на лагер в своите празни дворци и да вземат храната си от местните кръчми. Освободените готвачи и слуги висят край портите на дворците, в които са били наети, разказват при какви знатни хора са работили някога и сами се препоръчват да бъдат взети на работа. През студените зими и по време на оскъдна реколта под прозорците на двореца Пити се събират групи и жално молят за хляб. Козимо III се оттегля в личния си параклис, за да се моли за тях, а дворцовата стража ги прогонва. През 1705 година тосканската хазна е почти банкрутирала.

Новините за това състояние на нещата бързо се разпространяват в чужбина. Австрийците започват да правят набези в Северна Италия, предявяват претенции към Парма и Ферара, става ясно и че австрийският император на Свещената римска империя Йосиф I планира да разшири владенията си още повече и да прибави Тоскана. Перспективите за продължаване на управлението на Медичите изглеждат доста мрачни — синът и наследник на Козимо III Фердинанде е алкохолик, като пристъпите му на халюцинации се редуват с амнезия, макар че обществото почти не знае затова, тъй като Фердинандо става от леглото само през нощта и рядко излиза. Същевременно е ясно, че Джан Гастоне просто е неспособен да управлява великото херцогство. Император Йосиф I е убеден, че под австрийско управление Тоскана отново може да бъде превърната в процъфтяваща провинция, като в същото време централноевропейската империя на Австрия ще извлече огромни ползи от подобна съживена икономическа сила.

Йосиф I започва дипломатически преговори с възрастния Козимо III, чийто син вече развива епилепсия и е ясно, че скоро ще умре. Населението възлага големи надежди на Фердинандо, като вярва, че идването му на власт ще върне едни по-добри дни, а за мнозина той е един „добър Медичи“. Йосиф I предупреждава Козимо III, че смъртта на Фердинандо може да предизвика сред обезсърченото население бунтове срещу Медичите, които дори могат да доведат до свалянето им от власт. Катастрофата може да бъде избегната, ако на тосканска територия бъдат разположени австрийски войски.

Козимо III се съпротивлява на предложението, но Йосиф I ясно показва целите си, като му съобщава, че имперските адвокати са проучили родословните дървета на основните кралски домове в Европа, което ги довежда до заключението, че всъщност Тоскана принадлежи на Свещената римска империя. Една от дъщерите на Фердинандо II се омъжва за Фердинанд Карл Австрийски, а друга за херцога на Парма, териториите на която сега са австрийски. Цяла Италия е разтърсена от тази новини — изфабрикувани или не, претенциите на Йосиф I могат да предизвикат война на целия полуостров и Тоскана да бъде опустошена.

Папа Инокентий XII, чиито владения вероятно са следващите, които са заплашени от съдбата на Тоскана, спешно се свързва с Козимо III и му казва да плати на император Йосиф I. Козимо отвръща, че няма пари, при което Инокентий XII веднага му дава право да изтегли църковните налози от тосканските данъци. Така Козимо III успява да събере сума, равна на 150 000 флорина, които използва, за да плати на Йосиф I и го убеждава да оттегли претенциите си.

Но дори и при това положение австрийската окупация на Парма и Ферара означава, че Тоскана е под заплаха, макар че по това време Австрия не е единствената опасност, тъй като великото херцогство е застрашено от всички страни. В своето жалко състояние тосканската флота не е в състояние да защити бреговете си от френско нападение, а испанските войски са разположени заплашително близо отвъд южната граница. Единствено перспективата, че австрийските войски ще влязат в Тоскана, държат другите две сили настрана. Козимо III продължава да се колебае и в крайна сметка тази липса на политика като по чудо му се отплаща. През 1711 година император Йосиф I умира, а след кончината му настъпва затишие във Войната за испанското наследство и имперските териториални амбиции. След две години умира синът и наследник на Козимо III Фердинанде, очакваните бунтове не се осъществяват, защото населението вече е прекалено сплашено и обезсърчено, за да излезе по улиците.

Властта на Козимо е все така нестабилна и през 1720 година тя бележи своята петдесетгодишнина. Английският пътешественик Едуард Райг описва Козимо III през същата година:

„Негово височество е на около осемдесет години, здравословното му състояние е такова, че не позволява да пътува извън страната, но докато можеше, посещаваше по пет или шест църкви на ден. Казаха ми, че в апартаментите му има машина, на която има сложени образи от сребро на всеки светец от календара. Машината се завърта, за да извади отпред съответния за деня светец, пред когото той изпълнява своите религиозни обреди. Храни се и си ляга рано и съответно става рано.“

По това време религиозните мании на Козимо го превръщат в лесна жертва за тесногръдите му съветници, повечето от които са свещеници. Всички голи статуи са премахнати от улиците и галериите на основание, че „предизвикват разврат“, дори Микеланджеловият „Давид“, великият символ на Флоренция, е скрит зад насмолен брезент. Козимо III рядко излиза извън очертанията на двореца Пити, но когато го прави, тълпи от любопитни граждани се събират сред една потискаща тишина, за да зърнат своя омразен владетел. През септември 1723 година получава странен пристъп на тремор, докато седи зад бюрото, тази конвулсивна болка продължава два часа и го напуска изтощен и изпълнен с лоши предчувствия. През октомври Козимо III е на смъртния си одър, ежедневно се моли и проси от Бог опрощение на греховете си, но все пак успява да подпише указ, с който увеличава данъците на съсипаното велико херцогство. На 31 октомври, на осемдесет и една години, Козимо III умира и слага край на най-дългото и най-разрушително управление на Медичите.