Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (15) (Личности, променили курса на Европейската история)

13.
Убийство в катедралата

Ден след Коледа, на 26 декември 1476 година, херцогът на Милано Галеацо влиза в църквата, където е намушкан от трима благородници. Населението се обединява в подкрепа на съпругата му Бона Савойска, но нестихващите интриги сред оцелелите братя на Галеацо правят положението много нестабилно — основният съюзник на Флоренция тъне в безредици и на него не може да се разчита. Същевременно Сикст IV започва своите походи, за да си върне папските земи в Романя. Това е човекът, за когото казват, че „издига в политически принцип непотизма^[1]“. Папата се нуждае от армия, на която да разчита, и затова урежда един от племенниците си да се ожени за най-голямата дъщеря на владетеля на Урбино Монтефелтро, който пък за награда получава херцогска титла. Става ясно, че от този миг нататък новият херцог на Урбино ще използва своята наемническа армия в услуга на понтифекса, а не на Флоренция. В същото време Сикст IV започва да назначава своите роднини за кардинали — изобщо не се замисля за чувствата на Лоренцо де Медичи или на гражданите на Флоренция и назначава умствено изостаналия си племенник Пиеро Риарио за кардинал и архиепископ на Флоренция. Много скоро приказките в града се завъртат около необикновения обичай на новия архиепископ да подарява на любовницата си златни нощни гърнета. За съжаление остават само клюките, защото три години по-късно преждевременно го спохожда смъртта.

По-сериозни са интригите, в които е замесен братът на архиепископ Риарио, Джироламо, за когото много силно подозират, че по-скоро е син на папата, отколкото негов племенник. Като част от своята кампания за разширяване на папските владения Сикст IV търси начини да купи града-държава Имола и да постави Джироламо Риарио за негов владетел. По това време градът принадлежи на Милано и собствениците му искат сума равна на 40 000 флорина, при което Сикст IV се обръща към Торнабуони в банка „Медичи“ в Рим за заем, с който да покрие разхода. Торнабуони се свързва с Лоренцо, който с основание се колебае, тъй като Сикст IV не само дължи 10 000 флорина по личната си сметка, но Имола е стратегически важна за Флоренция, защото в нейна власт се намират търговските пътища през планините към Адриатика. От друга страна Лоренцо не иска да обиди папата, решава да спечели време и да се подсигури срещу евентуални загуби. Сикст IV не е свикнал да го разтакават, изпада в ярост, изтегля папските авоари от банка „Медичи“ и се обръща към основните съперници на рода в лицето на банка „Паци“, което обаче има вероятност да е предварително уговорен ход. Управителят на банката в Рим Франческо де Паци с готовност удовлетворява папската молба за заем.

Родът Паци има изтъкнато флорентинско потекло и е сред най-знатните семейства в града от почти 500 години. Един от първите представители на фамилията се завръща от Първия кръстоносен поход с няколко камъчета, отчупени от Христовия гроб в Йерусалим, които се намират в църквата „Сант Апостоли“ и са най-почитаните реликви на Флоренция. В миналото Паци имат аристократична титла, но през четиринадесети век се отказват от нея, за да станат членове на банкерската задруга. Създадената от тях банка много бързо процъфтява до такава степен, че във Флоренция я смятат за единствената, която донякъде може да съперничи на банка „Медичи“. Поръчват на Брунелески да построи семейния дворец, а данъчните регистри показват, че до 1457 година Паци са вторият по богатство род във Флоренция. Пиеро де Медичи го забелязва и урежда любимата по-голяма сестра на Лоренцо Бианка да се омъжи за Гилелмо де Паци, по-малкия брат на Франческо. Бракът обединява двете семейства и те вече поддържат едно приятелско съперничество, а Гилелмо става близък приятел с Лоренцо, прекарва доста време в дома му и ходи с него на лов.

От друга страна обаче, Франческо де Паци силно завижда на Медичите за успеха им. Той е надменен и превзет човек, който негодува срещу важността, която си придават Медичите, завижда им за властта и парите и най-после успява да нанесе сериозен удар върху богатството на рода, като си подсигурява папските авоари. Според него само парите на Медичите пречат на рода Паци да получи политическа власт във Флоренция. Сега е времето да удари, преди Медичите да успеят да се възстановят.

Франческо де Паци много добре знае, че Медичите имат няколко могъщи врагове, които с готовност ще му помогнат във всяко начинание срещу тях. Като за начало се обръща към новия владетел на Имола, недодялания и враждебен Джироламо Риарио, който вече дава знак, че иска да разшири властта си. Риарио заявява, че с голямо удоволствие, ще се погрижи за убийството на Лоренцо де Медичи. Следващият, към когото Франческо де Паци се обръща, е Франческо Салвиати, един от най-ожесточените противници на Лоренцо, назначен за архиепископ на Пиза от Сикст IV. Поетът и приятел на Лоренцо Анджело Полициано умело описва Салвиати като „невежа, отнасящ се с презрение към човешките и божиите закони, затънал в престъпления и позорни деяния от всякакъв вид“. Лоренцо се противопоставя на назначението на Салвиати в Пиза и цели три години не му позволява да прекоси флорентинската територия, за да заеме поста си, като по този начин го лишава от финансовите облаги, които му носи назначението. Архиепископ Салвиати с готовност приема да заеме водеща роля в заговора.

После Фраческо де Паци наема кондотиера Джан Батиста да Монтесеко, който получава заповед да разположи войските си в Имола и по други стратегически точки на източната планинска граница на Флорентинската република. Трябва да чакат удара на заговорниците и тогава да тръгнат в бърз ход към Флоренция. Градът ще е объркан заради убийството на Лоренцо, но хората с удоволствие ще посрещнат края на тиранията на Медичите и ще се вдигнат в подкрепа на заговорниците, войските му няма да срещнат никаква съпротива и няма да са принудени да проливат кръв. Паци и Монтесеко знаят, че Флоренция повече не може да разчита на невероятните умения на Монтефелтро, който вече е щастлив като херцог на Урбино.

Заговорниците заминават за Рим, където Сикст IV им дава благословията си, като описва Лоренцо с думите „зъл и низък боклук, който не показва никакво уважение.“ После придобива лицемерно благочестив вид и предупреждава заговорниците, че не трябва да има кръвопролития, защото няма как папата да одобри отнемането на човешки живот. Заговорниците обаче знаят, че не могат да постигнат целта си без проливането на кръв, така че според Монтесеко, който присъства на срещата, продължават да притискат понтифекса, като в крайна сметка му заявяват: „Свети отче, доволен ли сте, че ние управляваме този кораб? И че го управляваме добре?“ Папата най-после кимва в знак на съгласие: „Доволен съм.“ Монтесеко, както и другите заговорници, не се съмняват, че Сикст IV напълно съзнава деянието, за което дава своето съгласие.

Франческо де Паци се връща във Флоренция с план да убие Лоренцо де Медичи и единствения му евентуален наследник — брат му Джулиано. Паци иска подкрепата от петдесет и седем годишния глава на своето семейство, изтъкнат банкер и търговец на вълна, месир Якопо де Паци (обръщението „месир“ или „господар“ се използва като уважително обръщение към по-възрастни и високопоставени лица), който прекарва няколко години в чужбина, главно във Франция, а след завръщането си дори служи като гонфалониер и е посветен в рицарско звание от Сеньорията заради заслугите му към града. По думите на архиепископа на Пиза Салвиати: „Ако го убедим да застане на наша страна, все едно сме извършили делото.“ Но в мига, когато Франческо де Паци и кондотиерът Монтесеко му разкриват подробностите от заговора на Якопо де Паци, той става „студен като лед“ и започва да настоява, че никога няма да успеят. Тогава Монтесеко му разказва подробностите от разговора с папата, при което Якопо най-после бива убеден и се съгласява да подкрепи заговора.

След неколкократни забавяния заговорниците приключват организацията на комплота и съобщават на доверените си приятели, на чието участие могат да разчитат. Двама свещеници, единият от които фанатизиран жител на Волтера, са избрани да намушкат Лоренцо. Един неудачник от аристократичен произход, Бернардо Бандини, понякога наричан и Барончели, който има инвестиции в банка „Паци“, е избран да намушка Джулиано с помощта на самия Франческо де Паци. Ще нанесат удара, когато Лоренцо и брат му са на литургия в катедралата, а сигналът за заговорниците ще бъде издигането на нафората от свещеника. Ще го извършат в петата неделя след Великден, на 26 април, въпреки че след години се появява легенда, че всичко се случва на Великден. Медичите подкрепят мита, за да направят деянието още по-позорно, защото се случва на най-светия ден от християнския календар.

В крайна сметка братът на Лоренцо Джулиано е убит, но заговорът като цяло се проваля. Мнозина от участниците в него са застигнати от ужасяваща съдба, но ничия орис не е по-тежка от тази на месир Якопо де Паци. Когато научава за фиаското на заговора в двореца Паци, той изпада в пристъп на яростно отчаяние, след което се съвзема и бяга на кон от града, придружен от няколко въоръжени слуги. Лоренцо изпраща една група, която да го търси, като същевременно из провинцията плъзват новините за случилото се във Флоренция. В яростен сблъсък няколко от хората на Якопо де Паци са убити, а самият Якопо успява да избяга в планините и се скрива в отдалеченото селце Кастаньо ди Сан Годенцо. Тук някакви селяни го разпознават, успяват да го заловят и да го предадат на преследващите го хора на Медичите. Те го връщат във Флоренция, където го хвърлят в тъмницата на Барджелото и го измъчват.

На следващия ден, повече мъртъв отколкото жив, Якопо де Паци е влачен по улиците към площада на Сеньорията и дърпан нагоре по стълбите, после го унижават като го събличат по бельо, завързват го и го хвърлят с примка на врата през един от прозорците, където гърчещото му тяло увисва до другите четирима заговорници. След като свалят обесените, тялото на Якопо е отнесено, за да бъде погребано в „Санта Кроче“, семейната църква на рода Паци. Но още по-големи унижения сполетяват тялото на месир Якопо де Паци. През следващите дни Флоренция и околностите са наводнени от поредица от силни дъждовни бури, които отнасят по-голямата част от зърнената реколта. Побеснялата тълпа заплашва да отвори гробницата със сила, защото обвинява за нещастието рода Паци. По тази причина монасите са принудени да ексхумират тялото му и да го погребат в неосветена земя извън града, близо до градското бесило. Според Макиавели обаче след два дни „сбирщина от момчета“ изравят тялото и трупът „е издърпан за примката, с която е обесен, и е влачен гол през целия град.“ Предводителите на тълпата вървят пред него и викат: „Направете път на великия рицар!“ Останките му са подложени на още унижения, когато стигат двореца Паци — там главата на разлагащия се труп е удряна като чукало в портите, сподиряна от виковете: „Отворете! Великият рицар е тук!“

Най-после сред нарастващите радостни възгласи вонящите останки са хвърлени в река Арно от моста при Рубинконте, надолу по течението от центъра на града. Тълпите се трупат по брега, за да гледат трупа, носещ се надолу по реката край Понте Векио през Флоренция. Но дори и това не е краят, защото гниещото тяло се носи по реката и е изхвърлено на калния бряг, където е намерено от група гамени, които започват тържествено да се разхождат със скелета. После завързват примка около врата му и имитират обесване, като хвърлят тялото от клона на една върба, тогава започват да удрят раздърпаните останки с пръчки, докато костите не започват да капят, и най-накрая отново ги захвърлят в реката.

Според Макиавели това е „необикновена илюстрация за яростта на народа“. Полициано, който също описва събитията, просто отбелязва, че тълпата е „обсебена от Фурните“. Но коя е истинската причина за крайните чувства, които излизат на повърхността тук? Гротескната поредица от събития е показателна за клокочещото под повърхността напрежение във всекидневния живот на Флоренция. Това е случка, която в крайна сметка е повече от проява обикновена „сбирщина момчета“, даващи израз на дълго таения гняв — тук презираните „сополивковци“ могат да се измъкнат безнаказано, като изразят своите чувства към евентуалните си управници. Тези зловещи сцени са повод за големи подигравки, злобни насмешки и презрение, забележително е и отсъствието на всякакви свидетелства за окуражаване на Медичите или възгласи на одобрение към гордите победители. Това вероятно е ключът към подобна диващина, а не „необикновената… ярост на народа“. Подобно избухване е разбираемо, когато невероятното богатство съществува рамо до рамо с вечната бедност на „малките хора“ в рамките на един укрепен град. Поведението на народа не е необяснима изненада, а съдбата на трупа на Якопо де Паци е по-скоро рядък пример за фалшивия обществен ред, над който властват кръстниците Медичи.

Казват, че когато новините за провала на заговора достигат Рим, папа Сикст IV получава апоплектичен пристъп от ярост — публичното обесване на един от неговите архиепископи в пълния блясък на църковните му одежди е ни повече, ни по-малко от светотатство и е открита плесница в лицето на Църквата! Фактът, че има заговор, в който Салвиати е една от първостепенните движещи сили, бързо е забравен. Сикст IV издава папска була, с която отлъчва Лоренцо де Медичи от църквата заедно с всички граждани на Флорентинската република. Насърчен от гнева на папата, необузданият му племенник, господарят на Имола Джироламо Риарио, който решава да не се присъедини към другите заговорници във Флоренция, влиза във флорентинското посолство, подкрепян от 300 войници от папската гвардия, и арестува посланика. Сикст IV изпраща папска делегация във Флоренция, която заповядва на гражданите да му предадат Лоренцо де Медичи, за да бъде съден за светотатство, богохулство, обида на Църквата, убийството на архиепископа на Пиза и още цял списък с други простъпки. Лоренцо е обявен за „извършил грях, светотатство, за отлъчен от църквата, анатемосан, опозорен, недостоен за доверие и духовно нямащ право да остави завещание“. Същевременно гонфалониерът и Сеньорията са осъдени със същите преувеличени епитети, „като цялото им имущество трябва да бъде конфискувано от Църквата, домовете им изравнени със земята и всяко друго тяхно жилище обявено за негодно за живеене. Нека нескончаемата разруха бъде неразделна част от вечния им позор.“ В отделен и не толкова публично известен декрет папата заповядва конфискация на цялото имущество на Медичите в Рим, включително и банка „Медичи“ а всички дългове към банката са обявени за недействителни. Така само с един удар Сикст IV си спестява 10 000 флорина.

Гражданите на Флоренция посрещат новините за папската була за отлъчване от църквата с презрение и дават ясно да се разбере, че нямат никакво намерение да предават на понтифекса Лоренцо де Медичи. Епископите на Тоскана никак не са доволни, че вкупом са отлъчени от църквата, свикват паството в катедралата на Флоренция, където присъстват всички видни граждани. Тук непокорно обявяват, че Сеньорията е оправдана, защото защитава републиката срещу заговорниците, а след това на свой ред издават була, с която отлъчват папата от църквата. Отпечатват го на първата печатарска преса във Флоренция, която е създадена едва предната година, а булата е разпространена из цяла Тоскана, така че много повече хора прочитат за отлъчването на папата от църквата, отколкото за анатемата срещу Флоренция.

Пристигат обаче по-сериозни новини: в своята ярост Сикст IV обявява война на Флоренция и привлича на своя страна неаполитанския крал Феранте. Флоренция бързо разбира, че на практика е сама. Орсини незабавно се заемат да събират родовата армия, но това е почти символичен жест, а Милано все още е ангажиран с вътрешните си борби за власт и изпраща войски само на думи. Венеция е склонна да защитава Северна Италия, но смята Флоренция за загубена кауза — тя също подкрепя града само на думи. Като последно средство Лоренцо успява да подсигури херцога на Ферара и малката му наемническа армия, които да поведат флорентинските сили.

Понтифексът свиква папските сили под командването на херцога на Урбино Монтефелтро, който вече е всепризнат като върховен пълководец в цяла Италия, а към тях се присъединява голяма неаполитанска армия под предводителството на сина на крал Феранте, херцога на Калабрия. Херцогът на Урбино изчаква с подкрепленията, а херцогът на Калабрия навлиза на флорентинска територия. В отговор херцогът на Ферара извършва поредица от тактически ходове, които според рапортите му до Флоренция са „побеждавате чрез по-изкусни маневри“ на врага, но на практика са само поредица от отстъпления. Сеньорията изпраща съобщения, в които упреква своя пълководец, и настоява той да върне заплащането, ако отказва да се бие. Същевременно херцогът на Калабрия продължава да напредва и в крайна сметка достига до град Коле, който се намира на четиридесет и осем километра южно от Флоренция, където обаче се натъква на неочаквано упоритата съпротива на местното население, което отказва да предаде града. Накрая, след двумесечна обсада Коле пада в ръцете на неаполитанската армия, но вече е ноември, започва студеното време и армията се оттегля да зимува в Стена. Когато научава това, херцогът решава да се върне във Ферара, а миланските му войски в своя град.

По това време цяла Тоскана е обзета от безредици. Банди от въоръжени разбойници, които се представят за разузнавачески авангард на враговете, слизат от планините и започват да тормозят хората. В самата Флоренция народът е изплашен и ядосан, хранителните провизии от провинцията намаляват, наложените заради войната данъци са почти свръх силите им, а никой не ги защитава. Положението става още по-тежко, защото търговията с вълна претърпява криза, която засяга всички — от търговците до чиомпите. Мнозинството от търговците са изправени пред фалит заради новите данъци, свързани с войната, а чиомпите и техните семейства са заплашени от гибел. Тогава пък градът е обзет от паника, защото плъзват слухове, че в района на Санта Кроче има случаи на бубонна чума. А войната все така се точи ли, точи.

В края на 1479 година Лоренцо де Медичи преценява положението и заключава, че гражданите на Флоренция са принудени до голяма степен да страдат заради него, защото врагът се интересува единствено от свалянето и унищожаването на Медичите. През декември се решава на отчаян ход — подсигурява избора на верния Томасо Содерини за гонфалониер, а после се измъква от града и потегля за Пиза. По пътя се спира, за да напише писмо до Сеньорията, в което обяснява:

„Реших с ваше одобрение да отплавам незабавно за Неапол. Убеден съм, че действията на нашите врагове са продиктувани главно от ненавист към мен и като се предам, вярвам, че ще възстановя спокойствието за нашия град… Защото бях избран аз, а не някой друг знатен гражданин, да нося голямата чест и отговорност, и се чувствам задължен да служа на своята родина, дори ако това означава да рискувам собствения си живот… Желая с живота или смъртта си, с ориста или късмета си да допринеса за добруването на нашия град.“

Според разказите на очевидци, мнозина от членовете на Сеньорията избухват в сълзи, докато четат писмото на Лоренцо, а ние почти нямаме основание да смятаме, че преувеличават.

Предполага се обаче, че Лоренцо преиграва с положението, в което се намира градът, защото вече тайно е започнал кореспонденция с краля на Неапол Феранте, който всъщност изпраща галера в Пиза, за да вземе де Медичи. Но други историци посочват, че Феранте е известен като изключително непредсказуем характер и спокойно може да нареди да убият Лоренцо, докато е на борда на неговия кораб, или завинаги да го затвори в тъмниците на Неапол, когато акостира. Нито едно от двете не се случва. Още щом стъпва на кея в Неапол, Лоренцо е прегърнат от сина на Феранте Федериго, кралят харесва смелия ход на де Медичи, а самата драматичност на събитието е оценена допълнително. В тогавашната италианска история на коварните и недостойни за доверие владетели най-после се появява герой.

Няма никакво съмнение, че Лоренцо е изложен на опасност, тъй като Феранте е избухлив и зъл, за него казват, че „никой не може да каже дали ще побеснее, или ще се зарадва.“ На практика Феранте приветства Лоренцо, но отказва да бъде принуден да вземе каквито и да било решения — мир с Флоренция означава скъсване на отношенията със Сикст IV, който вече е направил един от синовете на Феранте кардинал, което наистина е рядко назначение за някого, който не е член на рода дела Ровере. Лоренцо отсяда в сградата на банка „Медичи“ и отива на посещение при крал Феранте. Резултатът е учтива патова ситуация. Зад дипломатическите любезности започва игра на „котка и мишка“ — Феранте настоява, че Лоренцо не може да си тръгне, защото желае да има повече време, за да се наслади на вдъхновяващото му присъствие.

Лоренцо вероятно предчувства, че Феранте ще действа уклончиво, и пристига подготвен. Заема се да очарова народа на Неапол и неговия крал, започва да раздава дарове по най-екстравагантен начин. Лоренцо откупва свободата на стоте роби, които са гребци на галерата, довела го в Неапол от Пиза, а после дава на всеки по десет флорина и по няколко ката нови дрехи, с които да заменят своите противни дрипи. Започва да раздава пари за зестра на бедните, така че дъщерите им да могат да сключат добри бракове, прави бляскави жестове на благотворителност и финансира празненства. Един от служителите, които „се грижат“ за него, докладва, че през деня изглежда „спокоен, уверен и изискан“, но през нощта Лоренцо често изпада в мрачно отчаяние. Поезията, която пише, отразява противопоставянето на светлината и тъмнината в характера му:

Тъй ярък призори е цветът на портокала,

както по залез тъмнее той от нощна хала.

Месеците се нижат, а Лоренцо продължава с разточителното харчене — стратегия, която колкото със сигурност компенсира нощните му терзания, толкова е и въпрос на политика. Но откъде идват всичките тези пари? Банка „Медичи“ е тежко засегната от скорошната икономическа рецесия в Италия и цяла Европа, ограниченията в английската търговия с вълна увеличават още повече дълговете на лондонския клон. Филиалът в Брюж също затъва в големи дългове и положението е утежнено от безразсъдността на местния управител Томасо Портинари, брат на миланския управител. В противоречие със своя договор Портинари инвестира значителни суми в различни морски предприятия, включително и в една голяма, но катастрофално завършила португалска търговска експедиция до Гвинея на западния африкански бряг. Портинари плаща покупката и преустройването на Отел Бладелен за нови помещения на банка „Медичи“, като дори и в наши дни това е една от големите исторически сгради в Брюж. Когато Лоренцо проверява сметките в разкъсваната от война Флоренция през 1479 година, открива, че лондонският и брюжкият клон дължат огромната сума от 70 000 флорина, което го кара да направи следния саркастичен коментар: „Това са големите печалби, които трупаме благодарение на управлението на Томасо Портинари.“ Смекчаващо вината на Томасо обстоятелство са историите за първоначалните пищни карнавали и разточителства на Лоренцо във Флоренция, които вероятно оказват своето влияние — ако Медичите могат да си позволят подобна щедрост у дома, тогава помещенията на банката в чужбина трябва да отговарят на богатството им. Но сега Лоренцо е в Неапол и отново харчи така, сякаш животът му зависи от това, което всъщност за първи път отговаря на истината. Въпросът за това как и откъде Лоренцо намира парите, е основополагащ за всяка преценка на неговата финансова честност.

Властите във Флоренция със сигурност знаят, че харчи огромни суми, и му изпращат пари. „Изпращам нареждането“ — пише му секретарят на Сеньорията — „и кредитното писмо, за които помолихте.“ Преди да напусне Флоренция, Лоренцо ипотекира замъка-вила в Кафаджиоло и именията си в Муджело за 60 000 флорина. Дали ги използва в Неапол, или отиват, за да покрие дълговете на банката? Мнозина сред наблюдателите твърдят, че както тогава, така и друг път Лоренцо злоупотребява с флорентинската хазна. Още по времето на Козимо разделението между финансовите дела на Флоренция и тези на Медичите става доста неясно, но тогава ползата е предимно за града. Дали Лоренцо не смята, че идва време, когато Медичите трябва да се възползват от това положение? Един оцелял документ от онова време показва, че по време на своето управление Лоренцо отклонява 74 948 флорина към личните си сметки, „без да получи законно разрешение или без да има право да го стори“. Не можем да кажем за какво ги използва — след едно поколение Медичите унищожават всички документи, свързани с тези години. Историкът и специалист по финансовите дела на Медичите Реймонд де Рувер съвсем ясно заявява, че „вероятно банкрутът след заговора Паци е избегнат само благодарение на бръкване в държавната хазна.“ Най-правдоподобно изглежда и твърдението, че според Лоренцо този ход е в полза както за Медичите, така и за Флоренция — явно ако не моралът, то поне прагматизмът поддържат тази гледна точка.

Колкото по-дълго Лоренцо стои в Неапол, толкова по-ясно става, че самият Феранте има проблеми. По южното крайбрежие на Италия турската флота става все по-застрашителна заплаха, а и кралят на Франция отново злокобно заявява претенциите си за трона на Неапол. Най-после Феранте се съгласява на мир с Флоренция. Сикст IV е бесен, но няма алтернатива и решава да се присъедини към мирния договор, макар и да чака своя миг.

Лоренцо се завръща във Флоренция като герой и още веднъж използва възможността да затегне хватката си над управлението на града. Създава се нов съвет от седемдесет души, чийто мандат е пет години, а изборът на членовете съвестно се организира от представители на партията на Медичите — съветът има власт да отменя решенията на Сеньорията. Във Флоренция се създава предпоставка за по-постоянна политическа стабилност и за да я заздрави, Лоренцо не действа толкова прибързано, а по-прикрито, по примера на своя дядо. Верният Томасо Содерини е използван като посланик на разположение на Лоренцо при различни чуждестранни дворове, за да се избегне възможността да изгради политическа сила в града, който управлява по време на отсъствието на де Медичи.

През 1480 година турският султан Мехмед Завоевателя дебаркира с войските си на южния италиански бряг и окупира пристанището Огранто. Мехмед вече е покорил цяла Гърция и по-голямата част от Балканите. Италия изглежда е следващата стъпка в разширяването на Османската империя. Сикст IV отправя отчаяна молба към всички да се обединят в защита на християнския свят. На молбата му бързо откликват италианските държави, в това число и Флоренция. Папата решава, че е склонен да забрави различията с Лоренцо — при дадените обстоятелства няма смисъл да кроят планове. Но тогава турците се оттеглят толкова внезапно, колкото се и появяват — Мехмед умира и на власт идва нов султан, в резултат на което за известно време настъпва мир. Също толкова изненадващо е, че и всеобщият италиански мир се запазва през следващите години. През този период влиятелната роля на Лоренцо в света на дипломацията се засилва още повече, той все още не е прехвърлил четиридесетте, но действията му в защита на Флоренция и опитите му да запази мира довеждат дотам, че из цяла Италия вече е уважаван като държавник. Съветите му се оказват жизненоважни, когато се появяват трудности, и в резултат на това става известен като „стрелката в италианския компас“ — той е човекът, на когото могат да разчитат, за да им покаже посоката. Като изключим няколко по-малки враждебни сблъсъка през остатъка от живота на Лоренцо де Медичи, Италия запазва мира.