Дечко Миланов
Мъртва хватка

Първа глава
Колелото е завъртяно

По святкащата серпентина на планинското шосе ловко извиваше черен мерцедес. От гара Белово той се отклони към Велинград, мина през Батак, Пещера и чак тогава се насочи към Пловдив. Зад волана седеше мъж на средна възраст, с възпълно гладко избръснато лице. От време на време той се взираше изпитателно в огледалото — не води ли „опашка“. Успокоен, отново съсредоточаваше поглед в пътя.

Край него летяха високи, остри скали с причудливи форми, обрасли с грамадни борове клисури, в които скачаха от камък на камък буйни пенливи реки, поляни с бялнали се като преспи по тях стада.

— Красива е вашата страна, Диди!… — каза не без възхищение той на изтегналата се до него жена. — Каква валута бихте си докарвали, ако отворите широко вратите за чуждестранни туристи!

— Ние знаем да печелим само от домати и тютюн! — въздъхна леко жената и по плътните й устни се плъзна престорено-загрижена усмивка.

Мръкваше. Мерцедесът все така съскаше леко по гладкия асфалт. Понякога в трепкащото златно сияние на фаровете попадаше заек и като хипнотизиран се втурваше пред колата, за да изчезне на близкия завой.

— Хубава екскурзия, нали? — попита мъжът.

— А как се сетихте за нея, за екскурзията?

— Много се преуморих напоследък.

— Нали? — подхвърли тя, като се усмихна иронично само с ъгъла на устните си. — Затова изглежда легациите стоят празни — никой не се натиска да става дипломат!…

И двамата се засмяха.

Неусетно стигнаха Пловдив. Настаниха се в хотела на Балкантурист и слязоха да вечерят.

Дипломатът не обичаше стандартните ресторанти. Той беше обиколил света, посещавал бе луксозни заведения, затова търсеше оригиналното. Много му харесваха например тукашните планински ресторантчета и крайпътните ханчета, подредени стилно. Спокойна тишина, уют, които никога не могат да се почувствуват в шумните градски заведения. Тук ще ти измайсторят такива карначета или пържола на скара, ще ти припекат такава наденица с боб, каквито няма да намериш другаде…

Докато се хранеше, офицерът небрежно огледа салона. Само десетина маси бяха заети от кротки пиячи… Ето го! Да. С набито око, той веднага позна търсеното лице. (Преди да тръгне, отново бе изучавал снимката му.) Четиридесетгодишен, с къдрава коса, леко оредяла на темето, с тънки мустачки и малки сиви очи, които хвърляха бързи, живи погледи иззад очила със златни рамки. Облечен елегантно. Държание — с подчертано чувство за достойнство, с маниер на човек, който си знае цената… Той е! При това и паролата… И макар да имаше безразличен вид, да бе прекалено съсредоточен във вестника, който четеше, погледите им за миг се срещнала и си казаха нужното. Дипломатът отговори по условения начин…

 

 

След като се побави в стаята си, офицерът се изкачи на горния етаж. Пред последната стая вляво спря и влезе, без да почука.

Другият седеше до масичката и все така четеше вестника. Изгледаха се изпитателно.

— Доктор Дамянов? — попита чужденецът.

— Да.

— Доктор Иван Дамянов, подпредседател на околийския народен съвет в Д…?

— Същият.

— Много ми е приятно! — И той подаде ръка.

Дамянов бе поласкан. В този загубен край никой не го титулуваше и това го огорчаваше много.

— С кого имам честта?

— Майор Кларк, помощник военно аташе при американската легация.

Дамянов инстинктивно издърпа ръката си, сякаш се бе докоснал до нагорещено желязо. Изгледа майора изненадан, озадачен, дори леко разтревожен.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

Кларк не отговори веднага. Предложи му пура. Запушиха.

— Получихте ли две писма, в които ви се указваше да се явите в София? — започна майорът.

— Получих.

— Защо не изпълнихте нареждането?

— Недоумявах кой ми ги изпраща — вдигна рамене Дамянов.

— Хм!… Тогава ще ви обясня! — И той го изгледа иронично-изпитателно. — Нося ви специален поздрав от… подполковник Гюнтер!…

Дамянов се смути, но се овладя бързо.

— Кой е този Гюнтер?

— Бивш лейтенант от немската армия, командир на пеленгаторна група във вашия град през 1943–44 година.

— Ах, да, имаше такъв.

— Има такъв! — засмя се хапливо майорът.

— Не, просто помислих, че може да е загинал — поправи се Дамянов. — Всичко става, война…

— Черен гологан, както казват у вас, не се губи… Та той ни съобщи, че сте били неофициално приятели и сте му правил някои услуги, от които искаме да се ползуваме и ние. Той ви моли…

Дамянов отново се смути. Майор Кларк го наблюдаваше през дима на пурата.

— С немеца аз лично не съм се познавал! — каза твърдо докторът. — Виждал съм го из града. И не съм му правил никакви услуги. За какво става дума?

Майор Кларк се усмихна късо.

— Гюнтер е бил едновременно и офицер на Абвера^[1]. А вие сте му бил агент. За това става дума. Сега той служи на нас…

— Господине — каза студено Дамянов, — аз не зная нито кой сте в действителност, нито какъв сте и не си правете глупави шеги, защото ей сега ще се обадя в Държавна сигурност!

Майор Кларк се усмихна.

— Виж, това е друго… Сега ми харесвате — предпазлив сте!

Той извади от якето паспорта си, подаде му го. Дамянов го прегледа и го върна.

— Разбрах. Но все пак с Гюнтер аз не съм имал такива връзки. Нито съм се познавал с него. Това е известно!

Кларк му подхвърли иронично:

— А пък на нас ни е известно друго: разполагаме с цялото ви досие — декларация за сътрудничество, разписки за пари, донесения, от които се вижда например, че вие сте извършил два сериозни провала…

— Е, добре де!… — каза примирен Дамянов, като въздъхна тежко. — Аз не мога да ви се доверя току-така…

— А, това е вече „от друга опера“…

Известно време мълчаха.

— А как се сетихте за мен чак сега, десет години след Девети септември? За какво съм ви притрябвал в онзи забутан край?

— Има една много важна причина, докторе: новият ураниев рудник във вашия район… Немците са били предвидливи — дълго преди разгрома им адмирал Канарис е законсервирал в страната ви значителна агентура, в това число и вас. Защото още те са правили тук сондажни проучвания за уран. Ние наследихме тази агентура… Да преминем към делова работа: какво знаете за рудника?

— Нищо особено, не съм проявявал специален интерес. Всъщност нямам и големи възможности — ние подпомагаме рудника само в набирането на работна ръка и в снабдяването. Иначе той се ръководи от „Редки метали“. Охраната е бдителна.

— Трябва на всяка цена да се проникне! — каза майор Кларк, като рязко се наведе напред. — Този рудник представлява изключителен интерес за нас. По някои наши данни рудата му е с много висок кондиций^[2]. Затова ще намерите там подходящи хора. С всички средства! Интересуват ни съставът на рудата, капацитетът на рудника и най-важното — залежите! Също така сведения за инженерно-техническия и ръководния кадър.

— Ще направя всичко възможно, господин майор.

— Как е обстановката в околията? Какво е настроението?

— От рудника хората получават добри пари. Кооперативните стопанства укрепнаха.

— Но все пак има недоволство?

— Ех, през всички времена, срещу всички режими е имало недоволство. Вие не залагайте сега много на него, господин майор. На победа у нас може да се разчита само чрез война.

— И до нея ще стигнем, ако се наложи, драги ми докторе… Като подпредседател на съвета вие трябва да дезорганизирате работата в рудника, да създавате недоволство там.

— От тази възможност вече съм лишен — скарах се със секретаря на околийския партиен комитет и си депозирах оставката.

— Кога?

— Онзи ден.

— Повод?

— Вика ни с моя шеф и ни руга, че изпълнението на стопанските задачи изоставало…

— Е, нима другаде работата върви без задръжки?… Не виждам сериозна причина.

— А какво — да търпя унижения? Аз съм получил докторат на Запад!

— Уважавам личната ви гордост, докторе, но нашата кауза понякога изисква жертви. Налага се да оттеглите оставката си! Така ще имате по-голяма възможност за работа, а и по-сигурно прикритие.

— Ще опитам.

— Как е тук Държавна сигурност?

— Имат опитен началник, в момента е на школа.

— Можем ли да го подведем по някоя слабост?

— Изключено.

— Нещо повече за него?

— Казва се Сава Киров. По време на Народния съд не прости никому!… Оттогава разкри две-три конспирации. Десетки души е заловил покрай границата. Изобщо нашите хора треперят от него и има защо. При това е един от най-културните комунисти тук.

— Да-а… — замисли се майор Кларк. — Ще трябва да се справим с него.

— Не виждам начин.

— Не е чак толкоз трудно… Помощниците му как са?

— Единият, Виденов, е младеж, нов за службата, сериозен. Коста, заместникът му, е малко бохем. При него би могло да се измисли нещо…

Майорът кимна одобрително глава.

— Кой е околийският секретар?

— Стоян Казака — бивш командир на партизански отред, с политически и организационен опит.

Отново запушиха. Майор Кларк наблюдаваше косо Дамянов… „Този ще върши добра работа, но не само от идеализъм… Практичен и предпазлив до страхливост. Това е и хубаво, и лошо… Трябва да се стимулира…“

— Е, докторе, може да се каже, че в общи линии се разбрахме. Вие имате свобода за самоинициатива. Остава последно — връзката. На нас ще ни бъде неудобно да идваме повече тук, затова, като съберете първите сведения (но не повече от един-два месеца), намерете повод и елате в София. — И той му даде явката и паролата. — Какво, да свършим с това?

Дамянов не каза нищо, продължи да седи изчаквателно. Майор Кларк нарочно не заговори пръв за възнаграждение — впечатлението му се потвърждаваше.

— Господин майор — започна бавно, с привидна стеснителност докторът, — предполагам, че в тази много опасна работа ще се наложи да се дават на редица хора пари…

— Да, прав сте. Ще ви оставя известна сума. Но, драги ми докторе, парите трябва да се оправдаят!

— Ще се постараем.

Майорът отвори луксозната си чанта и му подаде няколко пачки банкноти.

 

 

Дамянов угаси лампата и легна да се успокои. Запуши. Разбираше, че тази вечер е направил такъв остър завой в спокойния си живот, който ще го отведе на отдавна мечтания връх или ще го смъкне в пропастта.

Блазнеше го внушената му от майор Кларк перспектива за блестяща политическа кариера при една утрешна тяхна победа… А кой го оценява от другарите?…

Извади парите и дълго ги разглежда с вълнение.

Пак се отпусна и дълго лежа неподвижен, мислеше. Той беше опитен, трезв човек, за да си даде сметка, че задачите на майор Кларк ще легнат на плещите му като тежко бреме. Ами ако се провали?!… Какво ще му направят на Кларк, най-много да го изпратят в друга страна. А Дамянов ще гние по затворите… Да се занимава с един чист шпионаж — това горе-долу. Но да върши убийства — не! Не е вчерашен. Американците са малко мечки и в дипломацията, и в разузнаването си. В тая работа той може да бъде дипломат, но не и бандит…

Така, унесен в мисли, заспа. Но често се стряскаше и опипваше парите — страхуваше се. Би си тръгнал веднага, ако това нямаше да породи съмнение…

Замина си на другия ден.

Когато от ъгъла на улицата видя своята неголяма, но кокетна къща и децата си, които играеха в градинката, остра жал го сграбчи. Не извърши ли престъпление към тяхното бъдеще?!…

Мария, жена му, го посрещна във вестибюла с кротката си усмивка и му се стори по-красива от всякога. Той я прегърна в някакъв внезапен изблик на обич, целуна я жадно като нещо скъпо, което всеки момент може да загуби.

 

 

На другата сутрин Дамянов лежа до късно с цигара в ръка. Денят беше слънчев. През прозореца долитаха толкова познати, мили звуци — веселото джафкане на Фифи, виковете на децата, шетнята на жена му, — които сега, след случилото се, той възприемаше с изострена чувствителност. И макар да беше отпуснат, унесен, мисълта му работеше.

Отново огледа и премисли сътрудничеството си с майор Кларк. Той беше разумен човек, нищо не предприемаше без всестранно да го анализира. Какво ще стане например, ако отиде в Държавна сигурност и заяви за срещата си с Кларк? Той е юрист и разбира: няма да го съдят, навярно няма да му търсят отговорност и заради миналото му. Перспективи? Ще го оставят на поста му и ще го използуват срещу американското разузнаване. Но рано или късно американците ще засекат фалшивите му сведения по друга линия. Тогава? Ще го оставят ли другарите на същия, макар и жалък пост? А дори да го оставят, ще му простят ли службата на гестапо и полицията? Никога! Нищо да не му направят, достатъчно е да среща презрението, ненавистта им. А това му затваря пътя. После друго. Ще му простят ли и американците предателството?…

Сега беше нужно на първо място да си оправи служебното положение. Това засяга преди всичко него, семейството му, пък за другото ще мисли още…

Облече се и отиде направо в околийския комитет на партията. Влезе в приемната и зачака ред за първия секретар. Две противоречиви чувства се бореха в душата му: унижение, че трябва да си оттегли оставката, и страх, че може да са назначили друг…

Посетителят излезе и той веднага се вмъкна в още незатворената врата.

До прозореца стоеше гърбом едър, към шестдесетгодишен мъж с посивяла коса и мустаци. В ръката му димеше цигара. Кафявите му очи гледаха уморено към небето.

— Добър ден, другарю Казашки! — прекъсна мислите му Дамянов, като се окашля.

— А, сърдитко, здравей! — Той се ръкува и го покани да седне. И сякаш продължавайки мислите си, каза: — Отваря се време за жътва… А ти как реши да се отбиеш?… Впрочем ние нямаме нищо против оставката ти.

— Разгорещих се, другарю Казашки, затова и дойдох да ти се извиня. Ти си по-зрял от нас, по-умен, а аз се държах като хлапак. Като размисли човек, какво излиза: да си подадеш оставката — това значи бягство от трудностите.

— Точно така.

— Във всеки случай твоята критика ми помогна да видя добре нашите слабости и аз съм ти благодарен за нея.

— И председателят, и ти имате делови качества, но от известно време сте се отпуснали. Нужно е да се хванете за работа.

— Аз си взех бележка, но не знам как ще я караме с шефа. Той е добър другар, обаче много пие и понякога не идва до обяд на работа. А и по селата не му се ходи…

— Чувал съм, че заедно пиете…

— Е, почерпвали сме се понякога…

— Ние поговорихме с него за това.

Дамянов си излезе и тръгна към съвета. В устата му беше блудкаво, противно…

 

 

Времето за задачите на майор Кларк течеше. След нови размисли и колебания, след ново поставяне на везните всички плюсове и минуси на своя тежък дълг Дамянов реши да се заеме с работа. Беше се успокоил вече от първоначалното разтърсване.

Отначало възнамеряваше да действува сам. Намесата на още хора сама по себе си е вече предпоставка за провал.

Един ден той седна в служебния москвич и тръгна към рудника. Повод намери — трябваше да се уреди един въпрос около снабдяването му с крепежен материал.

Спряха го още на портала. Половин час го държаха, докато се получи разрешение за пропуск.

Придружи го войник от охраната. В разкомандировъчното отново го спряха: проверка на документите. Внимателно сверяваха името с паспорта, портрета с оригинала.

Най-после го пропуснаха. Като се движеше в коридора на горния етаж, съгледа тежка решетъчна врата. Секретната служба!…

В стаята на началника се опитваше да надзърне в някакви книжа, но стопанинът внимателно прибра папката пред себе си и я заключи в огнеупорния шкаф.

На връщане придружителят го пое отново. Той хвърляше наоколо къси, крадливи погледи…

Когато изкачи с москвича височината над рудника, спря. Вдигна капака на мотора, но не поправи нищо. Извади мощен бинокъл и започна да разглежда района. Навсякъде силна охрана: постове, патрули със следови кучета, табели с надпис „Стрелба без предупреждение!“ Дори руда не може да се вземе — с всеки камион се движи войник от вътрешни войски. А в обогатителната фабрика изобщо не може да се пристъпи — там даже работниците и служителите се проверяват на излизане с дозиметри за концентрат.

Разбра, че сам няма да се справи… Въпреки риска налагаше се да прибегне до услугите на други хора.

Зададе се кола. Той взе да чопли мотора. Направи няколко снимки на рудника и продължи пътя си.

 

 

Службата на Държавна сигурност се намираше в горния етаж на околийското МВР — три неголеми стаи с отделен вход. В едната, най-малката, бяха деловодството и радиостанцията, в другата — оперативните работници, в третата — началникът.

Последната гледаше към двора. Влезе с резки движения среден на ръст тридесетгодишен мъж, силно мургав, с черни цигански очи и буен перчем, тънък и подвижен като змиорка. Цялата му фигура излъчваше кипяща енергия и устременост. Облеклото му беше малко небрежно, но нелишено от елегантност.

Той загаси цигарата си и като подсвиркваше някакъв шлагер, извади от шкафа няколко папки и започна да ги преглежда, записвайки съсредоточено нещо.

Двата телефона често звъняха; Коста, заместникът на Киров, даваше кратки разпореждания и продължаваше да работи.

После отнесе изписаните с едър ъгловат почерк листове в съседната стая. От радиостанцията стана слабичка, миловидна девойка — единственият технически сътрудник на службата.

— Лиленце, бързо натракай сводката до сектора и я предай тази вечер на куриера.

— Сега приех радиограма…

— Дешифрирай първо нея.

Коста се върна в кабинета си. Извади друга папка с агентурни материали, и започна да ги чете, като подчертаваше някъде с червен молив.

Телефонът отново иззвъня.

— Здравей, „господин пристав“! — обадиха се отсреща.

— Кой?… О, капитане!

— Ще ходим ли утре на риба?

— Нашата кола е на ремонт, но чакам Пешо да се върне с Цюндапа.

Сложи слушалката и отново се зачете. Пусна малкия „Оймиг“ и в стаята се разнесе изпълнение на струнен квартет. Спря работа, заслуша се…

Някои намираха, че бил „несериозен“ за разузнавач. Какъв авторитетен страж на революцията може да бъде човек, който дрънка на китара, играе в градския театър комични роли и се шегува с всички?!…

Действително някога той имаше съвсем други планове. Мислеше да следва ВИТИЗ, да стане професионален актьор. Ала го изпратиха в разузнаването и трябваше да учи… право. Съчетаваше обаче едното с другото и не можеше да каже кое го привлича повече — миризмата на етера или на барута…

В двора избумтя мотоциклет и загасна. Коста надникна през прозореца — беше се върнал Пешо.

След малко в стаята с тежки стъпки влезе нисък, набит младеж с вид на боксьор, с късо подстригана руса коса и светлокестеняви очи, от които лъхаше особена чистота и приветливост. Лицето му беше опърлено от вятъра като препечена питка. Той остави чантата си и тежко се отпусна на канапето, което жално изстена.

— Е, разказвай! — подкани го Коста.

Пешо си наля чаша вода, изпи я на един дъх и чак след това заговори с флегматичния си бас:

— Глигана се разколебал да бяга през границата.

— Добре. Дай линия на нашия сътрудник да засили колебанията му. Трябва да разложим тая група — какъв интерес имаме да бягат?… Запуши и попита, всмуквайки дълбоко дим: — Друго?

— Нищо особено. Обикновени слухове за война и вражески изказвания. Документирах някои прояви.

— А в рудника?

— Нищо за отбелязване. Станала е малка авария с клетката, но е отстранена. Обикновена работа. Снабдяването на стола обаче нещо куца — работниците недоволствуват.

— Това си е работа на рудничното управление. И на бай Стоян. Ще му се обадя.

Поговориха още, после Пешо му остави материалите и си тръгна. Коста се сети, извади от чекмеджето писмо и му го подаде.

— От Савата!

— Ех, най-после! — зарадва се Пешо и се зачете.

Втора глава
Къде е главният геолог?

Дни наред Дамянов прехвърляше през ум всички свои роднини, приятели и познати, всички засегнати от народната власт, за да осигури хора по задачите на майор Кларк, но намери само един. Успя да го вкара на работа в рудника. Той, от своя страна, му откри втори.

Скоро обаче се убеди, че възможностите им са крайно ограничени. Нужни му бяха геолог, инженер, химик!

Все пак чрез двамата събра някои сведения за инженерно-техническия кадър. Повечето бяха млади хора, завършили у нас или в Съветския съюз, и комунисти. Но разбра също, че един от тях е безпартиен и дори получил образованието си във Франция. „Това е истинска находка!“ — каза си зарадван. И се зае да го проучи основно.

Неговите хора му донесоха, че се нарича инженер Златев, главен геолог на рудника… Главен геолог! Това значи, че разполага с карта за предварителните проучвания на залежите, знае приблизително запасите. Освен това чрез него може да се извършва голямо вредителство — да се прокарват проходки в пуста порода, да се сондира напразно…

Първоначалните данни за характера, за привичките му бяха обнадеждващи: нищо човешко не му е чуждо — обичал да си посръбва, не е безразличен и към жените…

Не беше трудно за един подпредседател на околийски народен съвет да се запознае с един геолог. Златев отсядаше с компанията си обикновено в аперитив „Байкал“. Веднъж Дамянов го свари там.

— Как са славните миньори? — подхвърли той, като минаваше край масата им.

— Заповядайте — да разберете! — покани го един.

Подпредседателят се спря, уж се колебаеше, но седна. И завърза разговор, като постоянно търсеше контакт със Златев — красив мъж с прошарена по слепоочията коса. Със задоволство констатира, че веднага привлече вниманието му.

— Другарю геолог, вие кога сте завършили? — обърна се към него.

— Тридесет и седма.

— А! Че и аз тогава. Къде сте следвали?

— Париж.

— Сериозно! — „изненада“ се докторът. — Аз пък в Берлин. Обиколил съм целия Запад, но най-вече съм бил в Париж… — Той остана няколко мига замечтан и продължи: — Лувър, Комеди Франсез… Пък ако щете и… „При Сюзан“…

— Бистрото на „Пигал“?

— Да… И вие навярно сте идвали в Германия?

— Естествено. Поскитал съм и аз не малко…

Двамата намериха общ език и веднага се понравиха един на друг.

— Много се радвам, че се запознахме! — каза на тръгване Дамянов. — Да срещнеш човек от онези години… Ще ми бъде приятно, ако се видим пак!

— На мен също.

— Ще изиграем един бридж. А и ще ви заведа, когато сте свободен, на язовира да половим шарани.

— Че и аз съм рибар.

— Сериозно?! — пак се „изненада“ докторът. — Тогава може да се каже, че вече сме приятели!…

Само за седмица докторът стана „запален“ въдичар. Купи си спининг, кошче, ловни наръчници и ръководства, запозна се с рибите и начина на ловуването им.

Всяка неделя отиваха за шарани на язовира или по планинските рекички за пъстърва. Любимата им тема на разговор обаче беше студентството, впечатленията от страните, които и двамата бяха посетили. За това можеха да разговарят с часове, особено за шумните бохемски компании, които и двамата, види се, бяха обичали.

Те запознаха и жените си. Заедно ходеха по ресторанти, на излети. Започнаха и домашни посещения. Докторът не се скъпеше…

Той искаше най-напред да привърже Златев към себе си. После почна да му подхвърля най-невинни въпроси, като умело създаваше поводи. Но геологът, който в други случаи проявяваше даже словоохотливост, отбягваше такива теми или просто деликатно премълчаваше. Дори в пияно състояние все така ревниво пазеше служебната тайна. Тогава докторът реши да действува иначе…

 

 

В едно неделно утро Дамянов откара семейството си на село и каза, че отива по работа в околията. Върна се обаче веднага и позвъни по телефона:

— Ало, инженер Диамандиева?… Безпокои ви доктор Дамянов. Моят приятел Златев ви моли веднага да дойдете у дома. Имал да ви съобщи нещо бързо и важно. Невъзможно му е лично да ви се обади.

— Идвам! — каза кратко жената и само след четвърт час почука.

Дамянов я покани в салона. Пътем я оглеждаше с нескрито възхищение, с алчен поглед и завиждаше на Златев.

— Докато пристигне Пиер, аз имам с вас един малък, деликатен разговор… — каза докторът, като вадеше от бюфета бутилка ликьор и наливаше на гостенката.

Започна отдалеч — с подценяване на интелигенцията у нас, с безперспективност на стремежите й… Но не разчиташе на тази „обработка“. И скоро се убеди.

— Дамянов — прекъсна го химичката, — не ми се нрави такова предисловие… Какво всъщност искате да ми кажете?

Той направи лека гримаса, загаси нервно цигарата си и като се изви цял към нея, намисли да хвърли решаващия коз:

— Тогава като близки да говорим направо, делово. Предлагам ви една изгодна сделка: срещу солидно заплащане да ми предавате сведения от обогатителната фабрика. За какво са ми, не е важно за вас…

Диамандиева го изгледа отначало изненадана, слисана, сякаш не можеше изведнъж да проумее. А когато всичко стигна до съзнанието й, обля я гъста червенина и тя каза гневно:

— Вие затова ли сте ме поканили?!… — И се надигна.

Но той властно натисна рамото й и процеди студено, сухо:

— Съжалявам, че трябва да ви покажа нещо…

Стана, отиде в кабинета си. След малко се върна с няколко снимки и мълчаливо й ги подаде.

Жената хвърли кратък поглед и смъртно пребледня: бяха факсимилета на нейното предложение за нова технология на извличане редкия елемент от рудата.

— Откъде имате това? — попита с убит глас.

— От моя почтен дом, който аз така великодушно бях предоставил на приятеля си за любовните ви срещи…

Да, спомня си: черновата бе нахвърлила след едно хрумване у дома въпреки забраната и я отнасяше в лабораторията. Срещнаха се преди това с Пиер и този подлец, докторът е отворил чантата и…

— А ако не приема предложението ви?!

— Ще отидете в затвора — другарите от Десето не се шегуват с тия неща!… Освен това направил съм ви и някои пикантни снимчици: получи ли ги мъжът ви, този страшен Отело, направо ще ви заколи!…

Тя дълго мълча смазана.

— Пиер има ли пръст в цялата тази мръсотия? — попита с глуха въздишка.

— Естествено не. Откажете ли, ще злепоставите и него!…

Това я сломи окончателно. Написа като автомат продиктуваната й от Дамянов декларация за сътрудничество, съобщи му исканите сведения и изслуша сякаш насън нарежданията. Тръгна си със сведени рамене.

 

 

Телефонът в стаята на Коста иззвъня.

— Другарю Лазаров, Дамянов ви безпокои! Мога ли да дойда за малко при вас?

— Заповядай!

След двадесетина минути на вратата боязливо се почука и очилата на доктора блеснаха. Макар да си налагаше спокойствие, не малко усилия му струваше да преодолее вълнението и страха. Това беше опасна игра. Но инициативата обикновено има решително предимство…

Коста го покани да седне.

— Какво те носи насам?

Дамянов запуши и отговори бавно:

— Не знам какво да мисля, може би напразно ви тревожа, но съм длъжен да съобщя… Вчера, както всяка неделя, бяхме с инженер Златев на язовира за риба. По едно време аз го оставих и заминах за селото на жена си да прегледам кошерите. Като се върнах — няма го. Помислих, че си е тръгнал с автобуса, но се оказа, че не е.

— И какво предполагаш?

— Просто не зная.

— А ние би трябвало да допуснем най-лошото, а? Например че е духнал през границата?…

— Не е изключено…

— Основания?

— Кой го знае — скитал е на Запад, френски възпитаник е…

— И ти си скитал на Запад, при това си германски възпитаник, пък още си тук.

— Остави, моята закалка е друга.

— Знам, знам… — прекъсна го с лека ирония Коста. — Ти кои рибари видя край язовира?

— Всичките не познавам.

И му съобщи няколко имена.

— Благодаря ти, Дамянов!

— Моля ти се — патриотичен дълг!

Докторът напусна стаята и като прескачаше по две стъпала стълбището, излезе от службата. Малките му очички лукаво, доволно святкаха зад очилата.

Коста седеше замислен, обезпокоен. Главният геолог!… Ако действително е избягал, той може да съобщи много ценни сведения на врага!… Трябва да се действува! Извика Пешо.

— Бързо в рудника! Подробна кадрова справка за Златев. С кои е дружал. И най-важното — до какви секретни материали е имал достъп.

Пешо тръгна веднага. Коста замина за язовира. Разпита подробно рибарите на ТКЗС-то, въдичарите, ловували в неделя, но никой нищо определено не можа да му каже. Видели ги двамата, когато пристигнали. После привечер Дамянов разпитвал за него.

Пешо също не донесе нищо особено. И преди, и след Девети септември Златев се проявявал като аполитичен. Способен инженер-геолог, лично открил няколко находища, за което е награждаван. Добър организатор. Честен. Макар и малко бохем, привързан към семейството си…

— Дотук мъгла! — каза с въздишка Коста.

Случката действително остана загадка.

Но след няколко дни им съобщиха, че рибарите на язовира уловили в мрежата си труп с привързан към него камък. Коста взе лекар и излетяха.

Край брега вече се трупаше народ.

Трупът беше силно подпухнал, но все пак се познаваше, че е инженер Златев. И паспортът му потвърждаваше това.

Лекарят се зае с прегледа. Коста се осведоми от рибарите къде точно са го извадили и ги накара отново да претралят това място. Нищо особено не намериха. Тогава той извика от града двама леководолази от ДОСО. Повече от час те претърсваха, но откриха само еднодневката и кошчето на Златев. Улики обаче нямаше.

Обследваха и брега наоколо. Разпитаха отново всички рибари и задържаха по съмнение един.

Пешо замина за селото на Мария. Коста се върна.

С пристигането си отиде у дома на Златев. Жена му беше съсипана. Посрещна го разплакана и дълго не можа да се успокои.

— Какво мислите, другарко Златева — попита я с горест разузнавачът. — Кой може да е посегнал на него?

— Просто не знам.

— С колко пари замина?

— Може би петдесетина.

— Толкова намерихме и в портфейла му… Тогава… да е имало някой, с когото да са се мразели, преследвали?

— Пиер нямаше неприятели — всички го обичаха.

— Извинете, но да допускате някой… от ревност?

— Пиер имаше увлечения, но авантюри, глупости не е вършил.

— Казвате, че не е имал неприятели, но може би пък някой „приятел“?… — пошегува се мрачно Коста. — С кого дружеше?

— Най-близък тук му беше Дамянов.

— Някакви особени взаимоотношения?

— Нищо, освен това, че ни даде назаем пари за вноската в БИБ.

Коста се върна в службата. Позвъни на два пъти у дома на Дамянов и когато разбра, че е излязъл, отиде у тях.

Посрещна го синът му.

— Баща ти тука ли е?

— Отиде за малко до читалището.

— Ще го почакам.

Влязоха в салона. Той седна на един от фотьойлите и запуши. Взе от масичката албума и го запрелиства. Спря внимание на една снимка.

— А, че ти си бил рибар! — похвали той малкия. — Я ми кажи каква най-голяма риба си хващал?

— Един килограм. Шаран.

— Сериозно!?… Покажи ми въдицата си!

Момчето му я подаде с гордост.

— Чул съм, че и баща ти бил опасен рибар… Я да видя и неговия екип!

Синът донесе всичко: спининга, кошчето, еднодневката, кутията с въдици, конци, блесни. И… ножа! Коста внимателно го огледа. Помоли малкия за чаша вода и през това време взе размерите му.

Едва върна всичко, и домакинът пристигна. Като ги видя, той се сепна поизненадан и принудено се усмихна.

— О-о, другарю Лазаров, на какво дължа удоволствието?

— Хм, то едно удоволствие!…

Докторът седна на другия фотьойл.

— Дамянов, ти имал ли си някакви взимания-давания със Златев?

— Какви например?… Ах, да, заех му пари за апартамента.

— Нещо да ти е подписвал?

— Разписка.

— Как, но нали сте приятели?

— Това са парични отношения, и то за немалка сума.

— Мога ли да я видя?

Дамянов я донесе. Нищо особено, с изключение може би на това, че изразът „назаем“ липсваше.

— Ще ти я върна в службата.

— Ама… ще ходя ли там?…

— Налага се да напишеш показанията си.

Като пристигнаха, Коста извика Лили, предаде й разписката с папка документи и леко й намигна. Тя само кимна глава.

Върна се след малко и му я остави. Беше я фотографирала.

Докторът довърши показанията си. Снеха му пръстовите отпечатъци и го освободиха.

Прехвърляше вече полунощ. Тежкият ден беше сломил Коста. Но тъкмо се готвеше да си върви, в двора избумтя Цюндапът. Върнал се бе Пешо — също грохнал, мокър като мишка, измръзнал. Проверката потвърждаваше, че в деня на убийството Дамянов действително е ходил на село. Беше се отбивал в селсъвета, разговарял с някои хора.

— Ако е замесен в тази история, това е хубаво алиби! — каза с въздишка Коста.

 

 

Тревогата обхвана Дамянов. Където и да отидеше, тя го съпътствуваше неотлъчно. Споменът за това убийство го преследваше. Всяка нощ сънят му го възпроизвеждаше.

 

 

Ето, пристигат със Златев на язовира. Слънцето вече искри в него. Избират едно закътано място и хвърлят въдиците. Този път им върви.

Към девет часа той закрепва на колче пръчката и приближава своя приятел.

— Ела да клъвнем и ние малко! — казва му и започва да вади закуска от еднодневката.

Докато се хранят, подхваща разговор за политиката.

— Не ти ли се струва, че от известно време положението се затяга и така, както се създават поводи за местни войни, може да избухне световен конфликт като нищо?

— Едва ли. Американците не са готови за това.

— Напротив, те имат по-голяма авиация и флота от Съветския съюз.

— Но с ракетното въоръжение са изостанали, а то сега е решаващо.

— Те също имат успехи в тази област. И ние с тебе лично трябва да се замислим върху последствията от една неблагоприятна за нас война!…

— Какво искаш да кажеш? — изглежда го озадачен Златев.

— Пиер, ние сме добри приятели и да говорим откровено. Нима ти си доволен от положението си?

— Защо? Не живея лошо.

— А можеш да живееш десет пъти по-добре — Да имаш много пари, къща, кола, вила, удобства…

— Ти имаш всичко това. И да не си нещо недоволен?

— Недоволен съм, защото не са ми го дали комунистите.

— А кои?

— Други, които могат да дадат същото и на теб.

— Кои са те и на каква цена?

— Американците. Срещу сведения за рудника.

Златев го гледа слисан.

— Какви са тия просташки шеги?

— Говоря сериозно. Сведенията ще предаваш на мен, а парите ще получаваш от мен.

Златев дълго го наблюдава; все още му се струва, че това е игра. Но неговите очи го стрелкат строго зад очилата със златни рамки.

— При мен не си познал! — отговаря твърдо Пиер.

— Защо?

— Защото предател на родината си няма да стана.

— Но ти си културен, фин човек, завършил си на Запад. Нима можеш да се примириш с всичко тук?

— Това не ми пречи да бъда патриот. А от болезнени, кариеристични амбиции не страдам.

— Значи това е твърдо решение?

— Да!

— Всъщност ти би трябвало да се чувствуваш малко задължен на американците, защото ти услужиха…

— Не разбирам — гледа го с недоумение Златев.

— Парите, които ти дадох за апартамента, са на американското разузнаване…

Златев го изглежда с изненада и отговаря рязко:

— Може да са на патагонското разузнаване, аз съм ги взел от тебе назаем и ще ти ги върна!

— Това не променя нещата.

— Не ме шантажирай евтино! Ти си уж умен човек защо си се оплел в такава долна работа?

— Аз съм си добре, но гледай ти да не станеш зле! — заплашва го със зла ирония той. Очите му святкат зад очилата.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че не само с парите, но и с други неща ти си в ръцете на американското разузнаване!

— Любопитно с какво?

Той изважда от портфейла си пикантните снимки с химичката.

— Дамянов, ти си бил голям мръсник!… — казва възмутен Златев. После се усмихва сухо, иронично: — Сложете си ги с американците в рамка и си ги окачете за спомен…

Прибира нервно въдицата и еднодневката си.

— Закъде се стягаш? — пита го той.

— Ще се махна. Противно ми е да гледам йезуитската ти муцуна!

И закрачва край брега.

— Стой! — извиква властно той. — Не сме довършили още разговора. Имам да ти покажа още нещо — аз съм предвидлив човек, подсигурил съм се!…

Златев спира, поколебава се, но се връща.

— Да видим! — И сяда.

Той донася от колата миниатюрен портативен магнетофон. Ролките се завъртяват и Златев чува собствения си глас. От изненада и объркване занемява.

„… Открихме нова жила — цяло съкровище! Просто готов концентрат. За експлоатацията й пробиваме квершлаг на хоризонт осемстотин и шестдесет…“ — меле надебеленият му пиян език.

Той го наблюдава със сардонична усмивка. Спира магнетофона. Стоят мълчаливи, като си хвърлят враждебни погледи.

— Как сте записали това? — пита с глух глас Пиер.

— В „Байкал“, където обикновено пиеш с колегите си, с помощта на келнера полицай Гошо и ей тази играчка, маскирана във вазата… И други неща има!…

Златев закрива очи с ръка. Дълго стои така. После вдига глава.

— Ти си голям комбинатор, но това ще ти счупи главата! — казва с усилие. — Всъщност в избръщолевеното от мен няма никакви конкретни данни. А за друго може да ме шантажираш. Но дори да е така, аз предател няма да стана. Предпочитам да излежа в затвора вината си за неволно издаване на държавна тайна!

— Не върши глупости, Пиер! — горещо го прекъсва той. — Ще съжаляваш!

— Аз не, но ти сигурно ще съжаляваш!…

— Какво мислиш да правиш?

— Много просто: ще отида да съобщя в Държавна сигурност. Това съм задължен по закон. Но за тебе ще го направя с удоволствие заради изиграното доверие…

Отново грабва багажа си и решително тръгва.

— Стой! — изсъсква той, като се оглежда. В същия миг в ръката му блясва пистолет.

Златев спира за миг, изглежда го спокойно, с презрение и продължава.

Той се затичва след него, изважда с трепереща ръка големия си туристически нож и като стиска очи, замахва… Сетне с трескава бързина дотътря трупа до отвесната скала, бутва го в язовира. Стои миг над скалата, загледан тъпо в мястото, и сяда да се съвземе. Вие му се свят, гади му се…

 

 

И така всяка нощ. Всяка нощ той убиваше, от това сърцето му постепенно закоравяваше, превръщаше се в сърце на рецидивист, но страхът му не намаляваше.

Фактите говореха, че се работи за изясняване на убийството. От село му съобщиха, че Виденов е ходил там, сигурно да проверява показанията му. Ами това изследване на ножа от Коста? Ами пръстовите отпечатъци? Къде може да е оставил следи?… Изтръпна — върху спининга на Златев! Съвсем не е изключено!…

Веднага седна в колата и отлетя на язовира. Потърси го. Сърцето му се вледени — няма го!… Беше го затрупал в едно по-далечно деренце; изрови всичко наоколо — нищо!… „Значи те са го намерили!… Трябва да предприема нещо, да отклоня вниманието от себе си!“

Само след три нощи в един от горските обекти пламна пожар. Гатерът и дървеният склад изгоряха до основи.

Дамянов веднага се осведоми как е извършен палежът. Единият от нападателите привлякъл вниманието на пазача, отдалечил го от поста му, но бил убит. В това време другият успял да даде огън на гатера и побягнал. Все пак работниците задържали някакъв човек.

Това хвърли в нова, още по-голяма тревога Дамянов. Кой е заловеният — действителен участник ли или случаен минувач? И ако е действителен — какво представлява?… Той се бе уговарял само с убития…

Две седмици прекара в напрежение. До късно се ослушваше дали не хлопва вратата. От време на време ставаше и се разхождаше из хола, непрекъснато пушеше. Жена му питаше разтревожена какво му е. Той се оплакваше от главоболие и за очи пиеше кофенал. Главата му действително се пръскаше, само че от мисли…

 

 

Тази вечер в „Славянска среща“ имаше младежко увеселение. Коста разпитва до късно двамата арестувани и се забави. Мина през ресторанта, като поздравяваше със закачки многобройните си познати, и влезе в градината. До входа забеляза капитан Колев от заставата с компания.

— Помага бог, благочестиви християни! — поздрави той. Отговориха му със смях. — Вие защо сте до вратата — от пожар ли се страхувате?

— Няма място — каза едно от момичетата.

— Така ли? — Той се огледа и извика минаващия келнер. — Маса за „околийския пристав“!

— Веднага! — отговори чинно онзи и кой знае откъде, измъкна една маса, пренесе я над главата си в центъра на градината, хвърли ловко чиста покривка. Тутакси изникнаха и столове и компанията се настани.

— Това е да си „на власт“! — подхвърли една от девойките.

Поръчаха сливова. Коста отпи и млясна с уста като стар алкохолик. Всъщност той не пиеше особено, но обичаше компаниите. Когато засвириха танго, отиде на една близка маса и се поклони с театрална вежливост.

— Поздравени сте от мен… А прелестният секретар на ДСНМ ще благоволи ли да танцува с един редови?

Стана с усмивка стройна девойка с дълга черна коса.

— Специален поздрав от Савата!…

— Благодаря! — отговори тя развълнувана.

— А защо се изчерви?

Той се засмя, от което девойката още повече се изчерви.

— Какъв си!…

— Слушай, Нина, защо не взема да ви оженя аз. Виждам, че вие нищо няма да направите — само се изтезавате от разстояние.

Отведе я до мястото й. Наля си на тяхната маса и като се чукна, върна се при компанията си.

Наблизо съгледа Анчето, аптекарката… „Ех, че се е издокарала — царица! — каза си той. — И хубава, дявол да я вземе!…“

Тя също му хвърляше крадливи, пламенни погледи.

Следващия танц Коста я покани. След това втори път. Тя леко се докосваше и го стрелкаше с очи. От топлия въздух и ракията, от нейната близост кръвта му кипна.

Премести се на тяхната маса. Забавляваха се до късно и той пожела да я изпрати.

Тръгнаха си. Градът тънеше в сън. Само тук-там още избухваха весели подвиквания, ситен момински смях и всичко отново притихваше.

Свърнаха към тях. Кавалерът й я хвана подръка, после през кръста. Тя внимателно се освобождаваше.

Спряха под някакъв балкон. Той я привлече и поиска да я целуне; девойката се бранеше.

— Коста, ти си пиян!

Но той я обхвана със здравите си ръце и започна горещо да я целува…

Срещнаха се още две вечери. На третата Коста отиде у тях.

… Докато почиваха след това уморени, тя го прегърна и с нотка на тъга каза:

— Симпатичен си, много ми харесваш, но няма да те имам често.

— Защо?

— Работата ти е една такава… сериозна, кога ще намираш време за мене?

— А, ще търся.

— Не ми се вярва много, особено пък след тия истории: убийство, пожар… Какво стана, разкрихте ли ги? Цял град говори за тях…

— Няма неразкрити престъпления.

— Но знаете ли вече авторите?…

Коста излезе на разсъмване и отиде направо в службата. Някакво неприятно, лепкаво усещане го гнетеше. Чувствуваше се омърсен и малко обезпокоен. Какво беше това подпитване за тяхната работа: обикновено женско любопитство или специален интерес?…

Но работата го увлече и той забрави за Анчето. Получи се резултатът от експертизите.

Върху спининга на Златев нямаше никакви дактилоскопични следи.

И съдебномедицинското заключение не ги насочи към определени изводи — предвидливият бандит просто е разпрал гърба на жертвата си: иди разбери по една десетсантиметрова рана точно с кой нож е направена.

Кошчето и еднодневката също не дадоха резултат — в тях бяха сложени камъни, за да потънат, и никакви отпечатъци.

Изобщо убийството остана загадка.

Пожарът също. Задържаният около гатера човек до този момент не беше направил никакви признания…

И друг път са имали тежки случаи, но подхванат оттук-оттам и все се открие някъде просвет. А сега — пълна тъмнина. Коста се чувствуваше отвратително…

Трета глава
Майор Кларк поставя нови задачи

Дамянов се стягаше за доклад пред майор Кларк. Една вечер той се заключи в кабинета си и до късно готви материалите.

Повод за заминаването намери — трябваше да се уредят някои въпроси около строежите.

Сутринта се качи на автобуса (неговата кола беше в ремонт) и замина. В Пазарджик взе първокласен вагон и се отпусна, уморен от тежкото пътуване. Много му се искаше да поспи, но не посмя. Страхуваше се някой да не измъкне от вътрешния му джоб касетките с филми и другите материали. Затова, като се стряскаше от унеслата го дрямка, често се попипваше и хвърляше изпитателни погледи на спътниците си. Особено подозрителен му се стори единият от тях — с широка квадратна челюст и немигащи воднисти очи. Започна да се съмнява, че оня го следи. Успокои се, чак когато той слезе на Костенец. Другият, който влезе след него, също му се стори съмнителен — помисли, че са се сменили.

В хотела спа неспокойно и на два пъти става да провери дали не е забравил отключена вратата.

На сутринта, като тръгна из улиците, от време на време поглеждаше дали няма „компания“. Сви по „Парчевич“, пред №43 се огледа и бързо хлътна във входа. По пощенските кутии се ориентира и бавно се заизкачва. На всяка площадка спираше и се ослушваше. Като видя, че на третия етаж е чисто, позвъни. Излезе голямо момче и го въведе. В хола го посрещна същият човек, който идва да му определи срещата с Кларк в Пловдив. Ръкуваха се мълчаливо.

— Ще ми изготвите ли план за вила в Бистрица, другарю архитект?… — подаде все пак паролата Дамянов, като го гледаше изпитателно.

— С колко стаи?…

— Две, кухня и гараж…

Архитектът кимна с глава.

— Вие бяхте доктор Дамянов?

— Да. Желая да се срещна с господин майора — допълни гостът с понижен глас, като се огледа.

— Обадете ми се в един часа по обед на телефон 7-63-24. Ще ви съобщя кога.

Докторът излезе. Свърши си служебната работа и в определеното време позвъни. Архитектът му предаде кратко:

— Тази вечер в девет!…

Дотогава Дамянов се разходи из столицата, гледа филм, посети една художествена изложба, видя се с приятели и точно в уговорения час отиде в дома на архитекта.

Майор Кларк дойде подир половин час. Здрависаха се с Дамянов и останаха сами. Запушиха от пурите на майора.

— Е, любезни ми докторе, как се чувствувате? Как е семейството ви?

— Благодаря, господин майор, всички сме добре.

— Щом всичко е наред, докладвайте по работата.

Дамянов му предаде материалите и подробно го информира как е организирал и изпълнил възложените му задачи. Кларк го слушаше внимателно. Помълча минута, мислейки съсредоточено.

— М-да… — каза той най-после. — Това, което сте направили, ще ни е от полза, но далеч не е достатъчно.

Дамянов болезнено се засегна. Той смяташе, че е извършил много за тежките условия на един провинциален, при това граничен град, където хората се виждат като на длан, и да намигнеш дори някому, няма да остане незабелязано. А какво получава: вместо похвала — непризнателност! Кога господарят ще каже, че е доволен от слугата си! Но щом така го оценяват, и той ще си помисли…

— Вие все още не разполагате с данни за проучвателните работи, за залежите — продължи майорът.

— Нали затова опитах да хвана „голяма риба“ като главния геолог.

— Когато няма риба, докторе, и ракът е риба… Наред с това ние трябва да преминем вече на следващия етап — да ликвидираме рудника.

Дамянов застана нащрек.

— Диверсиите са опасна, рискована работа, господин майор!

— Още по-опасно е, че от този изключително богат рудник комунистите правят термоядрено оръжие! Колкото до риска, докторе, той не е изключен дори в търговията.

— Трябва да ви кажа, че аз не съм боеви човек, на мен ми импонира чистата разузнавателна работа.

— Аз пък ще ви кажа, че няма разлика между „чиста“ и „мръсна“ шпионска работа… Сега се води борба на живот и смърт и средствата не се подбират.

Докторът се учуди на циничната му откровеност.

— И какво, според вас, мога да свърша аз?

— Трябва да причинявате непрекъснато диверсии в рудника за разстройване на работата. Едновременно с това подгответе нападение за окончателното му изваждане от строя!

Дамянов преглътна.

— Как си представяте това? Колко души ще са нужни за такава операция и откъде да се вземат?

— Ще помислите.

— Замесването на много хора ще доведе до неминуем провал!

— Вие сте предпазлив, това е хубаво. Но когато граничи със страхливост, не се цени вече като добродетел.

И сякаш да потвърди мислите си, извади от чантата си и му подхвърли нови пачки банкноти.

Дамянов изгледа парите, неволно посегна, но спря. Малките му очи святкаха решително.

— Да се разберем, господин майор! В рудника ще станат някои засечки. Но нападение не ще извърша! Нямам опит, а смятам това и за авантюра. Кожата е по-скъпа от парите ви…

Майор Кларк го изгледа изненадан. Готов бе да бухне, но се сдържа… Все пак не бива да го губи. Въпреки страхливостта си е ценен агент, ще им трябва още.

— Добре! — каза спокойно той. — Нападението ще се извърши от специална група, която скоро ще прехвърлим през границата. Но с помощта на местни хора! Вие също ще минете под нейно ръководство — не е удобно да се срещаме повече лично.

Все пак Кларк бутна към него парите. Дамянов ги прибра с трескави пръсти и си излезе ядосан… „Лесно ти е на тебе — мислеше с раздразнение той. — Защо сам не дойдеш да вършиш диверсии? Утре, ако стане нещо, ще си вземеш шапката, а ние ще намажем въжето…“

 

 

Когато научи от началника на охраната, че в един от забоите са отровени миньори, Коста дори не изчака доклада. Скочи в колата с Виденов и полетя с бясна скорост.

— Колко души са отровени? — попита запъхтян още от вратата.

— Един починал — отговори началникът — и няколко души в тежко състояние.

— Слава богу! — И избърса чело.

Събра специалистите. Обясниха му, че отравянето е станало с въглероден окис.

— Причини?

— Изваден е от строя вентилаторът и газът се е натрупал от взривяването: той е без цвят, без вкус и миризма. Добре че дежурният сменен шлосер забелязал повредата…

— На какво се дължи тя?

— Диверсия. Поставена е метална пластинка в шалтера.

Облякоха миньорски дрехи и влязоха в рудника. Ритмично се полюляваха в мрака бледните светлинки на карбидните им лампи, докато замряха пред подемника. След минута малкият асансьор пристигна, облян във вода. Настаниха се в него и той с тъп плясък полетя в бездната.

Хоризонт двеста. Излязоха и тръгнаха към галериите. Водата шляпаше под ботушите им. Тягостно мълчаха.

Стигнаха мястото. Коста внимателно огледа с лупа шалтера.

— Кои са го пипали?

— Само шлосерът.

Поръси с алуминиев прах и направи няколко детайлни снимки с фотосветкавицата. Разгледа и земята наоколо. Трудно е да се разпознаят следи по твърдата скала, подгизнала при това от водата.

Прекараха с Виденов цяло денонощие в рудника, без да излязат, без да хапнат дори. Разпитаха десетки хора, цялата смяна — шлосери, електровозчици, бригадири, крепачи: кои са се отклонявали от смяната, влизали ли са хора без работа в галерията, какво изобщо съмнително са забелязали. Миньорите бяха настръхнали, зли, и нищо определено не можаха да съобщят. Галериите бяха дълги, с много комини, аварийни шахти — врагът можеше да извърши престъплението и да се укрие. До нищо конкретно не се добраха.

Върнаха се мрачни. Седнаха мълчаливо в кабинета на Савата.

— Как ще оправим пък тази работа, Пешо? — каза унило Коста.

Иззвъня телефонът. Той вдигна слушалката и като чу познатия плътен глас, отговори почтително:

— Идвам, бай Стояне! — Натисна вилката и тежко въздъхна: — Какво да му кажа? Срам ме е да го гледам в очите.

Когато пристигна при секретаря, вътре имаше двама-трима от комитетските работници, но Казака веднага ги освободи. Виждаше се, че е възбуден. Беше нещо и настинал — с дебел пуловер, с шал около врата.

— Какво става при вас, Коста? — започна, както обикновено бавно той, мъчейки се да запази спокойствие. — По-рано Савата поне се излъжеше от време на време да ми каже по нещо, а ти и това не смяташ за нужно. Може би намираш, че не е наша работа да се интересуваме от враговете? Или пък ми нямаш доверие?!…

— Не е така, бай Стояне, но засега няма нищо особено.

— Какво няма, бе! — избухна Казака. — Днес враговете отровиха работник, вчера изгориха цял гатер, онзи ден забиха нож в гърба на най-добрия геолог, а той ми приказва, че нищо нямало!

— За отравянето и ние знаем, сега се връщаме оттам, но до нищо не сме се добрали.

— Знаели за отравянето! Цялата околия знае за това. А вие трябва да знаете още кой го е извършил.

— Вземаме мерки.

— Не знам какви ще са резултатите — може би както при убийството и пожара. Два месеца вече киснат хората в ареста ви, защо не ги освобождавате?

— Водим разпит…

— Не знам какво, момчета, но струва ми се, че изпускате работата. Защо, докато Савата беше тук, гадовете не можеха да си разиграват коня безнаказано?

— Е, бай Стояне, ти познаваш и него, и нас…

— Кога ще си дойде?

— След месец.

— Нека си идва да затегне работата, че се срамувам вече заради вас… Каква помощ искаш?…

Коста си излезе като къпан. Все пак почувствува известно облекчение. Огромното бреме на трудностите, което го притискаше досега, поемаше върху себе си и бай Стоян.

 

 

Нещастието преследваше Коста. Не мина седмица и една нощ го вдигнаха под тревога: в рудника беше станала нова диверсия — този път срутване в централната извозна галерия. Работата спря за цяло денонощие.

Когато той пристигна, миньорите вече разчистваха. Добре че един от електровозите беше останал навън. Сега в него товареха и изхвърляха скалата. Коста се зае да помага, за да търси някакви улики.

Гледаше яките мишци на работниците, суровите им лица и се срамуваше… Навярно си мислят: „Работи с лопатата, щом не работиш с акъл!“

В рудника пристигнаха бай Стоян, секторният началник, един инспектор от министерството. Положиха сериозни усилия, взеха изключителни мерки, но — без резултат. Задържаха само още един човек и се завърнаха.

Гостите си заминаха, а Коста и Пешо отново залегнаха над подследствените.

Четвърта глава
Неканени гости

Над столицата падаше първият сняг.

Из улиците все така течеше потокът от автомобили. Между тях ловко се провираше черният мерцедес на майор Кларк. Като сви в една оживена пресечка, той уби инерцията си, майорът скочи в движение и хлътна в първия вход. Колата даде газ и бързо се отдалечи.

Кларк се прикри зад вратата. Тутакси в същата посока профуча и един буик. Цивилният военен се усмихна иронично, излезе и потъна в движението.

Прекоси площада, вмъкна се в една черква. Купи свещ, прекръсти се и я запали. Сетне се придвижи навътре в храма, внимателно оглеждайки богомолците.

До една от колоните вдясно стоеше висок духовник с къдрава бакъреночервена брада и коса. В безупречно чистото му и изгладено расо, в изправената му горда осанка, в маниерите му имаше нещо много светско, аристократично.

Кларк застана малко встрани зад него и бързо, незабелязано духна свещта му.

— Има течение — каза многозначително той. — Запалете от моята!

— Благодаря! Свърших вече молитвата си…

— Чакайте ме в стаята на свещеника!

След малко майор Кларк го последва и заключи вратата.

— Струва ми се, че се познаваме, ваше високопреподобие? Не бяхте ли архимандрит Теодосий?

— Да. От Рилския манастир. Вие идвахте там веднъж с вашия шеф. Как е господин полковникът?

— Добре е. Праща ви специален поздрав… А какво всъщност стана след това с вас, подробности не зная?

— Арестуваха ме заради „вражеска агитация“ за връзките ми с вас. Но изглежда конкретни данни нямаха и след три месеца ме освободиха.

— Как изкарахте там?

— Нали знаете… Но издържах. Трябваше да изчезна за известно време от очите им и Светият синод ме премести в Троянския манастир. А вие как се сетихте за мен?

— Вие сте изтормозен и не зная как ще се отнесете към нашата среща, но ние имаме нужда от вас…

— Моля, господин майор, на разположение съм.

— Радвам се. Тогава да говорим делово. Възнамеряваме да уредим разместването ви с игумена на „Света Петка“. Ние подготвяме прехвърлянето на една група там с много отговорни задачи. База — манастирът. Какво мислите по това?

— Ще направя всичко необходимо.

— Значи разбрахме се. Вие подгответе помещението. Изолирайте го от други хора. За спускането ще ви съобщим с телеграма: „Въпросът ще се разгледа в Синода на… (датата)“. Това означава, че същата нощ ще бъдат спуснати хората.

Той му каза още часа, сигналните светлини, паролата…

Разнесе се камбанен звън. Двамата богомолци излязоха един след друг и потънаха в светската тълпа.

 

 

Манастирът „Света Петка“, сгушен във висока падина, изглеждаше като островче сред разбушувания снежен океан. Само едно прозорче блещукаше самотно. Зад него седеше архимандрит Теодосий и тревожно се ослушваше.

Външната врата хлопна и в стаята безшумно като сянка се вмъкна дребен, хилав калугер. Мишите му очи непрестанно шареха под заскрежените, сякаш посипани с брашно клепки.

— Е?

— Още нищо не се чува. Как ли ще скочат в този ад, господи Исусе Христе!…

— Те лесно ще скочат, но как ще се оправят в тази виелица — на три крачки нищо се не вижда. Иди сложи още дърва в печката, ще пристигнат измръзнали. И отивай да наблюдаваш!

Калугерът угодливо се поклони и излезе.

След малко се чу бръмчене. Крилата и корпусът на самолета бяха обледенени. Вътре седяха седем души отлично екипирани и въоръжени, заметнати с маскировъчни халати. Когато наближиха района на спускането, пилотът даде знак да се приготвят и направи два кръга, ориентирайки се по трикратно мигащата светлина от манастира.

Единият от групата отвори бордната врата и останалите изхвърлиха през нея два денка. После един след друг бързо наскачаха в бездната.

След половин час, сигнализирайки кратко с електрическите си фенерчета, седмината се събраха на една малка поляна.

— Добре че се вързахме, иначе нямаше да се намерим седмица — каза шефът. — Бързо маскирайте парашутите!

Когато всичко беше готово, той погледна компаса на планшета си.

— Как ще се оправим из тия пущинаци? — промърмори унило един.

— Вълкът обича мъгливо време… — каза шефът. — Аз съм оттук! Само че този льохман ни лашна на майната си!

Другите неохотно се засмяха. Разпределиха багажа и тръгнаха.

— Поулежали сме се… — подхвърли някой, като бършеше обилната пот по лицето си.

Шефът мълчеше. Когато най-после приближиха манастира, той направи знак да спрат, подаде маскировъчния си халат и автомата и крадешком се промъкна до светещия прозорец. Отправи към него фенерчето си и даде условния сигнал.

Миг след това на стълбището се показа смачканата фигурка на калугера.

— Кой е? — попита той с тънък, пресекнал гласец.

— Добри хора, може ли да се подслоня. Пътник съм и се заблудих в бурята.

Въведоха непознатия в стаята. Той отиде до печката и греейки ръцете си, ги наблюдаваше изпитателно. Беше тридесетгодишен, среден на ръст, мургав, с правилни малко сурови черти на надменното си лице. Стегнато облечен в защитен екип и гетри.

— С кого имам честта…? — попита той.

— С игумена и калугера на манастира.

— Аз като че ли съм ви виждал някъде, ваше високопреподобие — обърна се „пътникът“ към архимандрита и леко направи знак с глава към другия.

— Отец Василий, иди виж печката и чакай там! — нареди игуменът.

Когато останаха сами, непознатият погледна изпитателно домакина и каза:

— Идвам от университета по проучване паметниците на вашия манастир…

— От коя катедра и кой ви изпраща?…

— От катедрата по история на професор Задгорски…

Двамата се усмихнаха сдържано и кратко се ръкуваха.

— Капитан Хаджисотиров! — представи се гостът като тракна токове и направи рязък поклон с глава. В цялото му държане личеше кадровият офицер.

— Архимандрит Теодосий.

— Как сме по отношение безопасността?

— Бъдете спокойни. До вас ще имаме достъп само аз и този предан мой калугер. Той ще се грижи постоянно за вас.

— Добре. Аз отивам да доведа моите хора.

След половин час те се бяха вече настанили в определената за тях стая, грееха се около бумтящата печка и пиеха коняк. Багажът им беше подреден край стените.

— Ваше високопреподобие — каза шефът, — да ви представя моите помощници…

Един след друг те поемаха и целуваха ръката на духовника: поручик Върбанов; Петков — бивш старши полицай; инженер Драгиев; Стоичков — син на чифликчия; един от водачите на опозиционния Земс — Богданов; Цачев — осъждан за „разхищение на социалистическата собственост“…

После вечеряха пържени свински суджуци. Пиха от хубавото манастирско вино.

Преди да си легнат, радираха в центъра за благополучното си спускане.

 

 

Още на следващата нощ Хаджисотиров изпрати своите помощници да създадат резервен пункт на групата. Веднага след това ги отправи в крайграничните райони. Беше опасно да се заседяват дълго на едно място толкова души.

Сам той се приготви да замине за града. Вечерта отец Василий го качи на шейната, покри го със снопове царевичак и поеха. Беше студено. От ноздрите на конете излизаха облаци пара, копитата им остро скриптяха. Макар и облечен в дебела шуба, Хаджисотиров скоро се вкочани. Затова между селата слизаше и уловен за шейната, тичаше отстрани, докато се разгрее. Щом се задаваха автомобили, отново се метваше и отец Василий нахвърляше отгоре му царевичака. Така стигнаха.

Когато манастирските коне изпръхтяха пред двора му, Дамянов бързо излезе и внимателно огледа наоколо. Изчака, докато отмина някакъв човек, и направи знак на калугера. Царевичакът се размърда и от шейната тежко скочи с премръзнали крака Хаджисотиров. Под шубата държеше автомата и чантата с пълнителите. Воден от домакина, той бързо се изкачи в определената за него таванска стаичка.

Предупреден навреме, Дамянов беше поставил купичка, малка маса, стол и електрическа печка. Прозорчето беше закрито с черна маскировъчна хартия.

Гостът остави багажа си и като запали цигара, седна до печката да грее премръзналите си крака. Докторът се върна да внесе докарания взрив.

В това време на вратата леко се почука и в стаята плахо, с разтуптяно от страх сърце влезе Мария с ядене и шише вино. Поздрави с половин уста и остави всичко на масата.

Хаджисотиров пъргаво скочи и тракна токове.

— Много ми е приятно, мадам! — Пое ръката й и я целуна. — Вие не сте се изменили никак, все същата сте си: нежна, хубава, свежа…

Тя очакваше да го види брадясал, мръсен, с озверено лице (такава представа имаше за нелегалните) и беше изненадана. Само жълтият кобур на лявото му бедро я плашеше, но постепенно се отпусна.

— А вие сте си останали все такъв упорит ухажор, започнахте веднага с комплименти! — с леко кокетство го укори тя.

— Напълно заслужено, мадам.

— Вие също не сте се много променили, може би сте възмъжал повече.

— Приятно ми е да чуя това.

Влезе Дамянов и те прекратиха разговора. Оставиха госта да вечеря. На излизане докторът му забеляза:

— Моля ви заключвайте вратата и изваждайте ключа. Докато светите, не отваряйте прозорчето.

— Добре. Ти ела след малко да поговорим!…

Дамянов и Мария слязоха. Тя си легна, но дълго и неспокойно се въртя. Той стоеше с цигара до тъмния прозорец и гледаше замислен навън.

— Жан, тоя да не ни запали къщата?…

— Казах ти, хванал съм се на хорото и трябва да го играя. Ще го подържим два-три дена и ще му дам линия…

Допуши цигарата си и се качи отново горе.

— Значи вие сте били новият „шеф“?! — каза не без ирония и все още изненадан той, като седна на леглото.

— Да. Докладвай по задачите! — отсече сухо, заповеднически гостът.

— Скоро бях в София и съобщих каквото е нужно. Изпратих след това и писмено сведение.

— Независимо.

Дамянов се засегна от началническия му тон, от безцеремонността му. Той нямаше високо мнение за него още отпреди Девети. Ограничен, при това самомнителен, самонадеян и брутален. И сега да го замести не кой да е, а именно той!…

Въпреки всичко докторът преглътна и му разказа накратко за работата си по задачите на майор Кларк.

— И само това ли сте направили!? — подметна другият.

— Това не е малко. Любопитен съм да видя какво пък вие ще направите! — отговори с нескрито раздразнение Дамянов.

— А какво става с нападението?

— Чаках вас да го извършите. Аз не съм кадрови офицер и майстор във военните работи.

— Подготвена ли е групата за съдействие?

— Не. Аз казах на господин майора, че не желая да въвличам в тая работа много хора. Ако искате да нападате, спуснете повече ваши. След това вие ще се прехвърлите през границата, а местните къде ще отидат?

— Ще дойдат с нас.

— Не всеки желае да си зареже дома. Най-важното обаче е, че много хора значи и голяма вероятност за провал. А мене пръв ще ме посочат.

— В нашата работа без рискове не може. А ти си страхливец. Аз ти нареждам да подготвиш групата!

— Слушайте, господин Хаджисотиров! Аз не съм ви никакъв агент, та да се държите фелдфебелски с мене! Аз се боря по убеждение, като представител на вътрешното недоволство.

— Аз пък съм представител на външното недоволство. Разликата ти оставям за утешение… И така, кога ще бъде създадена групата?

— От мен — никога!

— Тогава ще те предам в Държавна сигурност!

— Плашете гаргите!… Вие ще отидете там преди мен!

Те се изгледаха продължително, с открита враждебност, но постепенно омекнаха. Взаимните заплахи подействуваха.

— Глупаво е да се заяждаме — каза примирително Хаджисотиров. — Щом не искаш ти, ще я създам аз. Ти ще работиш непосредствено в рудника.

— Върша го и без указания…

Бузата на госта заигра конвулсивно, но той се сдържа.

— Ще искам точна сметка за парите, които харчиш!

Това още повече раздразни Дамянов.

— Аз ги давам на хората, за да ни вършат работа. Да не мислите, че някой само от идеализъм ще си залага главата?

— Известно ми е, но се разбрахме!…

— Сега обаче ще искам и за себе си. Не съм длъжен да ви храня от залъка на децата си. В противен случай…

Хаджисотиров го изгледа с презрение, бръкна в планшета си и му подхвърли пачка банкноти…

Дамянов си легна, но дълго не можа да се успокои. Така арогантно не се е държал с него дори Казака! Мисли, че се намира в чифлика на баща си и той му е ратай. Не е познал обаче!…

Шефът също беше разочарован при тази първа стъпка в работата си. „Ние идваме от оня край на Европа да се борим за свободата на тези ахмаци, а те си гледат личния интерес!“ — мислеше с горчивина той.

Мушна пистолета под възглавницата и си легна съблечен…

На сутринта закуската му донесе пак Мария.

— Нощес ви сънувах… — започна да опитва почвата той. — Чувствувам се щастлив и признателен, че такава прелестна жена се грижи за мен.

— Това е само дълг на всяка добра домакиня към нейния гост — каза сухо тя.

Най-напред Хаджисотиров реши да я атакува „във фланг“, разузнавателно. Помоли я да му купи цигари като й даде голяма банкнота. Остатъка не прие.

— Аз имам много пари, мадам!… — каза й.

А когато тя възрази, смени тактиката.

— Тогава ги задръжте, ще ми правите покупки…

Когато му донесе обед, той я накара да изпие с нея чаша ракия, гледайки я упорито в очите. И с вярно мъжко чувство разбра, че е заинтригувана. Реши да я удари „фронтално“. Приближи, прегърна я и се опита да я целуне. Тя рязко се отдръпна.

— Моля ви се, какво правите!

Но гостът я хвана със здравите си ръце и въпреки съпротивата й я целуна. Грабна я и я понесе към кушетката. Тя се отскубна, но мъжът отново я улови. Заключи.

— Пуснете ме, ще викам!

— Няма да посмеете, ще дойдат хора и ще ме заварят у вас! — каза й уверено, с тържествуваща усмивка той.

— Ще кажа на съпруга си!

— И това няма да направите, защото аз пък ще му кажа какво ми е признал немецът Гюнтер, че той е баща на второто ви дете. Сигурно мъжът ви няма да ви похвали за това…

И отново я понесе към кушетката.

— Шантажор, нахал! — викаше тя.

Когато станаха, жената оправи набързо тоалета си, сетне замахна внезапно и му удари плесница.

— Това пък защо беше? — попита с недоумение той, като се хвана за бузата.

— Грубиян! Развалили са те там проститутките…

Гостът се усмихна и тракна токове.

— Виноват, мадам! Но отдавна не съм виждал жена, а и нямам време да ви ухажвам. Надявам се, че отсега няма да ми биете плесници всеки ден…

— Ще видим!… — каза със загадъчна усмивка тя и си излезе.

Действително Мария не го удари вече. Нещо повече — тази краткотрайна връзка избухна в необикновено силно увлечение за нея. Вярната съпруга, грижливата майка и домакиня изведнъж се отдаде с неочакван порив на едно чувство, което я извади от привичните й релси. И понеже беше неопитна, мъжът й започна да се досеща…

„Само да се махне оня, ще я пребия! — заканваше се с озлобение той. — Сега не искам да се унижавам пред него. И без това ме унижи не малко.“

 

 

Преди да тръгне за манастира, Хаджисотиров се срещна с майка си. Тя се хвърли в прегръдките му и дълго, безутешно плака. Сълзите размиваха пудрата по лицето и.

— Бебо, милото ми дете! Жива бях да те видя!

Неговите очи също се овлажниха, но той бързо, незабелязано ги избърса. Спазми свиваха гърлото му.

— Мути, но защо?… Както виждаш, жив и здрав съм, добре съм…

Тя се поуспокои, отпусна се на леглото, не сваляйки от него поглед.

— Милият ми, как си възмъжал, просто не мога да повярвам. А беше едно глезено, слугинята все по тебе вървеше.

— Какво не прави животът от хората, мути… Разкажи ми какво стана с вас след моето бягство.

— Аз вече ти писах някои неща… Баща ти го арестува Сава Киров и го осъдиха на смърт. Взеха целия ми имот. И новата къща — в нея сега е партийният комитет.

— А вие къде живеете?

— В старата. Дадоха ни с Фани единия етаж.

— Какво стана с нея?

— Завърши медицина и е лекарка тук. Но в момента специализира в ИСУЛ.

— Че как й разрешиха да следва?

— Не знам. Говори се, че с Киров са имали нещо общо преди Девети. Тя му съобщавала в отреда за вашите акции.

— Значи ме е шпионирала, мерзавката! — изскърца със зъби той, цял настръхнал. — Брат й офицер в жандармерията и преследва партизаните, а тя им служи! Да съм знаел, и на нея да съм и откъснал главата!

— Остави, Бебо, аз се радвам, че поне тя се нареди. Омъжи се за добро момче, неин колега, имат си и дете. Ти отиде накрай света, а аз накъде? При тях съм добре.

— Не направихте ли нищо за папа, да го спасите поне?

— Тичахме… Предложих на Киров един милион тогавашни пари. А той и мене арестува, искаше да ме съди за рушвет. После се смили. Накара ме да подпиша, че подарявам парите на народната власт, и ме пусна.

Разговаряха още дълго. Преди да се разделят, той запита:

— Мути, а какво е положението у вас, мога ли да прекарам някой ден, докато съм в града?

— Страхувам се от зетя, Бебо. Той не е комунист, и е с властта. — И отново се разплака. — Господи, толкова години да не видя едничкия си син и да не мога да го приема в къщата си…

— Не плачи, мути, такива са времената… Аз се връщам в манастира, там се намирам. Можеш да идваш понякога, уж на поклонение. Ще се обаждаш само на игумена и на отец Василий. На сестрата няма да казваш, може да ме предаде!

— Няма да направи това.

— Не й вярвам, щом още преди го е правила.

— А ти защо си дошъл тука, Бебо, какво мислиш да правиш?

— Ще се боря с тези гащници да заживеем отново като хората!

Тя поклати печално глава.

— Миналото, синко, не може вече да се върне…

— Ще го върнем, ако се бием за него!… А какво иначе ми остава на мене лично? Пропилях си младините, не усвоих никаква професия, на нищо не съм способен. Освен да бъда чифликчия и офицер. И за офицер дори не съм — гнуся се да уча на леви и десни селяндурите. Затова и отидох в жандармерията. Аз съм за фермер: да облека ездитния костюм, да възседна жребеца, да изсвистя с нагайката и да полетя през имението — да организирвам, да заповядвам!… Ето защо ще се боря с комунистите за чифлика си със зъби и нокти!…

Майка му все така тъжно, съкрушено клатеше глава.

— С тях, чедо, не можете да се борите вече. У тях е силата, оръжието, с тях е народът. А вие колцина сте?

— Народът е стадо — утре ще тръгне с нас. А оръжие имаме повече от тях. Не сме и сами, с нас е Западът.

— Стой си мирен, майка. Добре успя да избягаш. Седи си там и не идвай, ще те заловят и убият. Стига ни баща ти… А може пък и да те помилват…

— Какво? Да ми отменят смъртната присъда?… Това няма да стане, пък и да стане, не желая аз тяхната милост. Не искам да сменям свободата си със затвор.

— Много хора излязоха от затворите за няколко години.

— Не, мути! И аз искам да съм в родината си, но за мен друг път няма!…

На тръгване, при вратата, тя отново се разплака. Дълго се разхожда той след това в тясната таванска стаичка като вълк в клетка, палейки цигара след цигара. В душата му клокочеше и злоба, и мъка, и неосъзнато докрай чувство, че тяхната борба е безнадеждна.

Когато на следващата вечер отец Василий дойде да го вземе, той кратко заповяда:

— Към нашия чифлик!…

Това беше единствената по-голяма равнина в поречието — полски оазис сред планината! Не му беше толкова мъчно за фабриката, за магазините, за киното. С отнемането на чифлика обаче сякаш някой бе отсякъл жива част от тялото му, изцедил бе кръв от сърцето му. Не стопанство, а цветна градина. С овошки и ягоди, с пчелин, с течащо езеро, в което привечер палаво играят и пъстървите, с ферма за овце, крави и свине, за птици — същински санаториум, с валцова мелница… И всичко това заградено с висока мрежа на циментови колове, описано с пояс борове.

А по средата, край езерото, кокетна вила, в която прекарвал толкова незабравими часове в приятелски компании…

Спомените пареха сърцето му… Унесен в тях, не усети кога приближиха. Пусна шейната, а сам заобиколи от другата страна и тръгна край оградата. Снежната виелица виеше, блъскаше го в лицето и го заслепяваше, а той все така жадно впиваше очи в далечните примамливи светлини на кооперативното стопанство и обикаляше като вълк покрай кошара.

Сега с всичко това други се разпореждат, други са господарите! В душата му преливаше жажда за мъст. Подпря се на един бор и дълго се взира, скърцайки със зъби. Спомените отново го задавиха, спазми свиваха гърлото му… Гимназията, безгрижният живот по журове и пикници… В същото време борба с ремсистите, които той, водачът на легиона, преследваше настървено… Военното училище. Белите кители, белите колани белите ръкавици… После жандармерията. Господар на съдбата и живота на хората!… Но го прогониха като звяр комунистите! Злобата го давеше… Затова и той ги възненавидя смъртно. И не се примири, записа се в Международния легион и замина за Виетнам, след това за Алжир и стреляше, стреляше срещу тях… И ще продължава да стреля, докато ръцете му държат оръжието!

Настигна шейната и отново се свря под царевичака… „Каква превратност: да се крия аз сега от тях като плъх… Но пак ще се срещнем ние, в нови схватки!…“

В следващите дни Хаджисотиров премина в настъпление.

Първо реши да минират трансформаторната подстанция, за да лишат рудника от ток. Тя беше в края на района — с това щяха да изпробват и охраната.

Една вечер седмината взеха оръжието си, взрив и тъмнината и снегът ги погълнаха. След три часа тежък усилен ход пред тях блеснаха светлините на ЦРП^[3].

Беше вече полунощ, когато без много суетене те се прокраднаха безшумно към нея.

Войникът на пост се разхождаше с тежки стъпки и цигарата му просветваше в мрака. Хаджисотиров искаше да го обезвреди безшумно, но часовият ги забеляза, и вика предупредително, после откри стрелба. С автоматен откос той го повали и четиримата бързо се спуснаха към сградата. Останалите ги прикриваха.

Ала, разбудени, другите двама войници от наряда ги посрещнаха от прозореца с огън и те се принудиха да залегнат. Престрелката продължи. Зазвънтяха счупени стъкла. Куршумите рикошираха и тънко свиреха.

Хаджисотиров реши да ги обезвредят с ръчни гранати и даде команда. Но когато бяха вече допълзели, недалеч, откъм фланга им, също откриха стрелба. След малко и откъм тила. Бяха навярно секретните постове или пък от патрула. Той не знаеше нито колко души са, нито къде са. Страхуваше се от обхождане. Затова нареди да хвърлят бомби през прозорците. Не успяха да разрушат с взрив из основи съоръженията на подстанцията, но така ще я извадят от строя поне за един-два дена. Блеснаха със сух трясък експлозиите и изведнъж трансформаторите престанаха да бучат, целият район потъна в пълен мрак. Хвърлиха за прикритие още няколко гранати и всички бързо се изтеглиха.

Вървяха мълчаливо, стъпка в стъпка, като вълци; последният заличаваше с вършина дирята. Хванали вече билото, спряха. Заложиха взрив в основите на един стълб от въжената линия и го възпламениха. Той рухна като подкосен великан и потокът на вагонетките секна.

Нападателите се спуснаха в дола, дълго газиха из реката, за да заличат дирите си от следовите кучета, и поеха отсрещния рид. Краката им се заледиха. В манастира пристигнаха на разсъмване.

— Вдигай веднага багажа и в резервния пункт! — изкомандува Хаджисотиров. — Може да направят блокада. И по-енергично, че съмва!

С трескава бързина те взеха всичко и изчезнаха в гъстата гора. След още час път се вмъкнаха в тъмната, влажна землянка.

Пета глава
В задънена улица

Нападението на Хаджисотировата група предизвика нова тревога сред работниците от Държавна сигурност.

Експертизата установи, че намереният съсредоточен заряд, изтърван от нападателите при оттеглянето им, както и гилзите, са американско производство. Нямаше съмнение, че това са прехвърлени през границата бандити. Като се прибави и безрезултатното разследване на досегашните вражески прояви, на Коста му се събра твърде много.

И когато беше вече съвсем отчаян, защото секторният началник го заплаши със снемане от работа, една сутрин при него влезе началникът на Криминалната служба Рачев.

— Здравей, Коста! — поздрави той. — Какво си се замислил?… Научи ли за убийството в миньорското селище?

— Да, но подробности не зная.

— Снощи в тамошния аперитив един миньор, Арнаутина, се сбил пиян с някого и когато се опитали да ги разтървават, намушкал трима души с нож, между които и нашия милиционер. Оставил ги на място. При обиск у него намерихме взрив. Идва ми наум — не е ли извършил той и другите мръсотии в рудника?

— От къде на къде?

— Ти не знаеш какъв бандит е — бивш михайловист!

— Какъв е взривът?

— Амонит. От този, с който работят в забоите.

Коста се замисли, после махна с ръка.

— Несериозна работа! Откраднал го е да бие риба или пък да го продава на частници каменари.

— Както искаш!… — вдигна рамене другият и си излезе засегнат.

Но само след десетина дни той дойде отново, стовари на бюрото му три съсредоточени заряда, американско производство, от същите, които намериха при преследването на бандитите, и му тикна в ръцете едно писмо. В него се съобщаваше:

Една нощ видох как Арнаутинъ закопа у двора под дюлята нещо увито. Може би това има общо с престъплението му.

Патриот

Бележката беше написана на ръка със силно разкривени печатни букви. Създаваше се впечатление, че авторът й е слабограмотен човек.

— Вие правихте ли преди обиск на това място?

— Не.

Тези веществени доказателства решиха окончателно колебанията на Коста.

— Прехвърлете го в нашия арест! — нареди той.

След половин час двамата с Пешо разпитваха вече Арнаутина.

Той беше грамаден, як като бивол. Чело имаше само два пръста, което сплъстената му остра коса почти покриваше.

Чак на третия разпит подследственият помоли за цигара и като я изсмука жадно, въздъхна и заяви:

— Гражданино началник, ясно ми е, че заради това убийство ще ме сатърите. Но поне да призная и другото, ти да не ми тежи. Пък може би това да облекчи малко положението ми…

Той се отпусна на стола.

— Аз взривих извозната галерия, повредих вентилатора и запалих гатера в Борово!

Оперативните работници се спогледаха. Познатата разузнавателна треска, че разкриват нещо голямо, ги грабна.

— Защо си извършил всичко това?

— По нареждане на чуждото разузнаване.

— На кого конкретно?

— Кольо Карата.

— Този, изменникът от Вълчи дол?

— Да. При едно негово преминаване отсам той се свърза с мен.

— Как се е насочил към тебе?

— Това не знам.

— И ти от какви подбуди се съгласи?

— Брат ми е убит като полицай. Мен също не ме гледаха с добро око, затова и аз не обичам тази власт. Пък ми даваха и пари…

— Кой извърши нападението на подстанцията?

— Сигурно прехвърлени през границата хора.

— А убийството на главния геолог?

— Може би пак те.

— Имаш ли връзка с тях?

— Не.

— Ти самичък ли си действувал?

— В рудника — сам. В Борово — с този младеж, когото охраната на гатера уби — Петко Габеров.

— Как си се свързал с него?

— От негови земляци разбрах, че е опозиционер.

— Взрива откъде имаш?

— Амонита съм го задигнал от рудника, а другия Карата ми го даде.

Разпитаха го подробно и го свалиха в ареста. Коста запали цигара и се заразхожда възбудено.

— Как ти се струва, Пешо?

— Според мен — правдоподобно.

— Но нима ще се доверят те на такъв лумпен?

— А защо не?

— Защото ако в пияно състояние той убива, още по-лесно може да се раздрънка!

— А ти какво мислиш, че свестни хора ли ще им служат?

— Не знам… И това признание за такава сериозна работа без особен натиск…

— Мокър от дъжд се не бои…

Засмяха се. Съмненията на Коста се поразсеяха. Пешо предложи да се обадят на Казака и на секторния началник. Този път не се срамуваха да докладват…

Коста реши да направи някои проверки по показанията на Арнаутина. Преди всичко трябваше да се извърши следствен експеримент — възпроизвеждане на престъплението.

Отидоха първо в рудника. Арнаутина обясни подробно как е заложил взрива над крепежния материал в галерията и го е възпламенил. Къде се е укрил след това. През това време Коста непрекъснато щракаше с фотосветкавицата.

При вентилатора обаче арестуваният засече. Затрудни се да обясни и още повече да покаже как е причинил изгарянето на шалтера. Това отново разколеба Коста.

Положението се поправи при гатера. Арнаутина убедително възстанови картината на пожара. Но съмненията на Коста изчезнаха едва след няколко дни, когато наемателят на арестувания му донесе адресирано до хазаина му писмо. На пръв поглед обикновено писмо, но в него кодирано му се нареждаше да се яви на една среща.

Арнаутина дълго го разглежда.

— От кого е? — попита го Коста.

— Предполагам от Карата.

Разузнавачите устроиха клопка, мръзнаха цяла нощ, но на срещата не се яви никой.

— Сигурно е разбрал вече, че съм арестуван — обясни Арнаутина.

С това политическото следствие на убиеца приключи. Коста събра още малко свидетелски показания, оформи делото и го предаде на съда.

Би трябвало да се радва, а не изпитваше онова истинско, пълно вътрешно удовлетворение на разузнавача, когато е извел през много трудности, с много усилия една работа докрай. Имаше едно доброволно признание, което, доколкото възможностите позволяваха, беше проверено и документирано. Какво тогава го гнети?…

Шеста глава
Връща се Сава Киров

Квартирата на Киров беше малка гарсониера в центъра на града, подредена семпло, спретнато, с вкус.

Савата спеше, отметнал назад ръце. Утрото се прокрадваше през гъстата дантела на пердето. Той отвори очи, щракна нощната лампа, погледна миниатюрния будилник на шкафчето и като отхвърли рязко юргана, стана енергично. Разкри широко прозореца, върна се при леглото и включи малкия „Филипс“. После измъкна изпод възглавницата си „Токарьова“ и направи кратка „суха“ тренировка. Съблече пижамата си и въпреки студа, само по гащета и фланелка, повече от половин час прави гимнастика.

Беше тридесетгодишен, висок, с развито мускулесто тяло. От волевото му лице лъхаха мъжествена красота, съсредоточеност и спокойствие.

Като все още дишаше тежко след лицевата опора, той застла грижливо леглото, изчисти камината и премете. После в банята се избръсна и се изми гол до кръста, като пръхтеше от студената вода. Избърса се до зачервяване и отново се върна в стаята. С привични сръчни движения се облече и излезе.

Отби се първо в околийския комитет на партията.

— О-о, Сава! — посрещна го радостно изненадан Казака и като стана необичайно енергично за възрастта си, с едри крачки отиде при него и го прегърна. — Май са те поозорили там!

— Малко.

Савата се съблече.

— Е, как вървят работите при вас — и в комитета, и в нашата служба, старче? — запита той, като седнаха на канапето.

— При нас горе-долу вървят, но при вас нещо… Коста е енергичен, но недостатъчно задълбочен, със сложните случаи трудно се справя. А помощ не търси…

И му разказа за последните събития около тяхната служба. Киров слушаше внимателно; настроението му се помрачи.

— Но хайде, това е въпрос на опит, а не лесно се разкрива хитрият, ловкият враг… — продължи Казака. — Трябва обаче да го затегнеш и по друга линия — поразпасал си е пояса… Имаше анонимно писмо, че ходил с няколко момичета и ги зарязал. Едното от тях — оная, дъщерята на търговеца Бакалов…

— Анчето, аптекарката…

— Да, тя се оплака, че забременяла от него, а той не иска да я вземе.

— Как пък е познала, че е точно от него?…

— Абе може и да не е, но за него се държи.

— Той?…

— Викахме го пред бюрото. Призна, че имал отношения с две от тях.

— Какво го направихте?

— Наложихме му „мъмрене“. Пешев предлагаше дори изключване и изваждането му от Държавна сигурност.

Киров се ядоса.

— Бай Стояне, аз, разбира се, не го оправдавам и ще го затегна. Но не съм и склонен като Пешев да го съдя с крайна строгост. Още повече че към анонимните донесения трябва да се отнасяме резервирано…

Той прекрачи прага на Държавна сигурност с особено вълнение. Службата беше станала за него свой дом. Тук бе прекарал осем години (без двете в школата) в упорита, денонощна работа… Пред своя кабинет спря, почука леко. Заместникът му нареждаше нещо високо по телефона. Савата влезе и каза шеговито:

— Мога ли да говоря със знаменития детектив Коста Лазаров?

Приятелят му застана един миг в изненада, притиснал до гърди слушалката, опомни се и като се спусна към него, го прегърна.

После отиде да извика Пешо и Лили.

— О, Лиленце! — възхити се Савата. — Ти много си се разхубавила.

Тя се изчерви.

— Я по-скоро й се скарай! — подхвърли Коста. — Че каквото своеволие е извършила!…

— Да не се е омъжила?

— Браво, позна! А за кого?

— За Пешо.

— Шерлок Холмс! Как разбра?

— Много просто — по пръстените. Честито!

После Коста с естествена за близостта им безцеремонност каза:

— Хайде, Дядо Мраз, развързвай чувала!

Избухна смях. Савата подаде на Лили красива блуза, на Пешо комплект писалка. Коста също подложи уверено ръка, като гледаше самонадеяно настрани.

— За тебе няма.

— Я, я се бръкни по-дълбоко! — възрази Коста. После сам взе да тършува из джобовете му. Извади кутийка с часовник и го сложи на ръката си. Стана, с най-сериозен вид се поклони и каза с „официален“ тон: — Благодаря ви за щедростта, другарю началник!… Само че трябваше да е с верижка.

— Хайде, на харизан кон зъбите се не гледат… А сега по работата!…

 

 

Киров беше преуморен от последните изпити в школата. Получи петнадесет дена отпуск и реши да ги посвети на една голяма своя страст — лова. Ловни екипи имаше повече от костюми — кой от кой по-оригинален. Твърдостта му обаче бяха пушките: едната надцевка, другата автомат и най-вече трицевката с боен патрон.

В планината с пушка в ръка той най-добре отпочиваше. Сега имаше намерение да прекара цялото си време в горското стопанство при техния сътрудник Атанас.

Но когато на следващия ден прочете внимателно всички материали по следствието на Арнаутина, някои неща му се видяха неизяснени, а други направо съмнителни. Всичко обаче трябваше да се провери и докаже! И той се зае. Така беше закопнял за работа!

Обади се на прокурора да спре връчването на обвинителния акт. И да не се шуми по делото.

Първата неделя все пак отиде на лов за глигани. По-ободрен и освежен, продължи работата си с разпит на подсъдимия.

Доведоха му го. Той застана в ъгъла като истукан, не снемайки очи от Киров.

— Седни!

Онзи седна, като продължаваше да гледа своя нов следовател. А той мълчеше, само дълго, проницателно го наблюдаваше и изучаваше…

От изразителното лице на Савата най-характерен беше погледът му — остър, прицелен, който прониква зад всякаква маска, обръща като джоб душата на човек.

Арнаутина не издържа този поглед и отклоня очи. Ръцете му почнаха да мачкат каскета.

— Гражданино началник — каза неуверено той, — може ли една цигарка?

— Като свършим работа… Ти поддържаш ли показанията си, дадени пред нас?

— Тъй вярно!

— Твърдо?

— Съвсем.

— Разправи подробно всичко и на мен!

Арнаутина започна да разказва. От време на време Киров му задаваше уточняващи въпроси, без подследственият да разбере дали му вярва или не. През всичкото време го наблюдаваше внимателно.

И още същия ден започна проверките. В продължение на седмица той се подготви много старателно за решителния му разпит. На него извика и своите помощници.

Като ги видя и тримата, Арнаутина се смути.

— Поддържаш ли още показанията си? — попита го Киров.

— Да.

— Някакви колебания?

— Никакви.

— Така… Да започнем от самото начало. Ти ми разказа, че най-напред Карата ти поставил задача да направиш снимки на рудника с апарат „Контакс“.

Арнаутина потвърди.

— Ето ти нашия „Контакс“ — направи ни снимка, пък ще ти я подарим за спомен.

Арестуваният взе апарата, нагласи го сръчно и изщрака. Коста и Виденов го гледаха доволни. Киров продължи спокойно:

— Това знаеш… Твърдиш, че пожара в Борово си извършил заедно с Петко Габеров. Я го покажи тук!

Той му разпръсна на бюрото си двадесетина снимки. Арнаутина дълго се взира и посочи една.

— Не позна.

Излязоха на двора и се качиха на вилиса.

— Сега ще ни водиш в Борово! — каза Савата. — Кое шосе да хвана?

— Северното.

Пътуваха мълчаливо. Минаха няколко села и навлязоха в следващото.

— Това е Борово — съобщи Арнаутина.

— Ти освен в този случай друг път минавал ли си през него?

— Да.

— Ясно… Заведи ни в къщата на Петко Габеров!

Той дълго ги развежда из селото.

— Беше тъмно тогава и не съм я запомнил от едно влизане — оправдаваше се.

— Ти тогава в тъмното си я намерил, а сега на светло не можеш!…

Отидоха в съвета. Киров нареди да му доведат младежа, който беше задържан заради пожара. Когато той влезе, Арнаутина се смути и обърка съвсем.

— Елшишки — обърна се към него Савата, — повтори това, което ми разказа преди три дни. Първо, откъде се познавате с това лице?

— Бяхме съкилийници във вашия арест.

— Какви разговори сте водили?

— Ами… разпитваше ме по какъв начин е станал пожарът, как изглежда убитият Габеров, къде живее…

— Свободен си!… Е? — обърна се Киров към Арнаутина.

Той беше навел гузно глава и не смееше да ги погледне.

— Не съм участвувал в пожара, гражданино началник! — отговори с въздишка.

— А в какво?

— Само това в рудника.

— Добре…

Връщаха се все така мълчаливо. Арнаутина беше забил очи в краката си. От време на време Коста му хвърляше свирепи погледи.

„Нима всичко ще излезе гаф!?…“

Влязоха отново в кабинета на Киров.

— Ти заявяваш — продължи разпита той, — че взривяването на тунела си извършил с американски съсредоточени заряди — от тези, които са намерени у тебе при втория обиск.

Арнаутина се поколеба, но потвърди.

— Колко шашки имаше и къде ги беше укрил?

— Пет броя. Закопал ги бях в дъното на двора, до клозета.

— Опиши ми как изглеждат?

— Четвъртити, по пет килограма.

— Кой ти ги предаде?

— Карата.

— И тук не позна. Зарядите действително така изглеждат, показали са ти един на разпита, но са три. И са заровени в средата на двора, под дюлята… Посочи Карата!

Той отново разпиля на бюрото си снимки.

— Разгледай го внимателно, не бързай!

Арнаутина дълго се взира във фотографиите и отдели една.

— Още веднъж ги разгледай!

Втория път той се спря на друга.

— И сега не позна. При това с него си се „виждал“ няколко пъти… Или няма кой да ти го опише… За шалтера не те и питам — ти още тогава не си могъл да покажеш как си го повредил… Е, я ми кажи, ама откровено, как изобщо стои работата с чуждото разузнаване?

Арнаутина въздъхна дълбоко и поиска цигара. Киров му подаде.

— То се е видяло, че при тебе няма лабаво, гражданино началник. Още първия ден разбрах, че си я подушил тая работа. Харесваш ми. По-добре да умра като честен убиец, отколкото като предател на родината си…

И с неочаквана откровеност той разказа защо и как е дал лъжливите си показания.

 

 

Киров мислеше злополучната работа около това следствие да се разгледа вътрешно, само сред работниците от Държавна сигурност. Но когато осведоми Казака, той решително се възпротиви.

— За мен това е сериозно неблагополучие, от което мнозина трябва да си направят изводи! Аз не искам след време пак същата история.

И насрочи в околийския комитет партийно съвещание, на което повика работниците от сигурността, началника на МВР и на Криминалната служба, партийния им секретар, прокурора и секторния началник на Държавна сигурност.

Всички дойдоха възбудени от съобщението за провала на следствието и настроени срещу Коста и Пешо.

Двамата бяха седнали заедно и настрана от другите, като подсъдими. Началникът им се премести при тях…

Коста местеше поглед от човек на човек и никъде не срещаше съчувствие. Само Савата окуражително го стисна за лакътя.

Казака даде думата първо на Киров.

— Как се е стигнало до злополуката в това следствено дело, другари?… — започна направо той. — За сравнително кратко време врагът извършва в околията ни редица дръзки и много сериозни действия. Такива остри прояви ние не сме имали отдавна. Това стряска моите помощници и те полагат сериозни усилия да разкрият авторите. Но не им достигат сили. Истинската беда започва, откакто следствието се замърсява с един криминален тип, убиец. Как е станало това?… Един ден на същия бива подхвърлена от съседния клозет бележка с приблизително следното съдържание:

Арнаутин, смъртната присъда заради убийството ти е абсолютно сигурна. Следователно за теб няма никакво значение дали към него ще прибавиш и други деяния. Ето защо ти предлагаме следната сделка: поеми върху себе си също диверсиите в рудника и пожара в Борово. Убийството на Златев прехвърли на нелегалните, за да не шокира следствието. В замяна на това ние ще осигурим семейството ти. Първите 10 000 лева жена ти ще получи веднага и ще ти съобщи, като зашие на ризата ти едно стъклено копче. Останалите 20 000 — след процеса. Бележката унищожи!

Жена му от своя страна получава колетче със сумата и също такава бележка, в която й се известява, че това са пари, които той, фиктивният подател, дължал на мъжа й. Да му съобщи обезателно, чрез копчето, че ги е получила, което имало важно значение за решаването на неговата съдба. Бележката, разбира се, да унищожи.

— Кой е подхвърлил бележката на Арнаутина? — попита секторният началник.

— Някой от арестантите. Не го е видял, изглежда такова е било указанието… Отначало Коста се съмнява, но след две ловко подхвърлени писма от същия автор съмненията му почти изчезват. Така Арнаутина преминава в политическото следствие. И изпълнява ролята си, защото, забележете, е отракан тип.

— Откъде знаеш за бележката до жена му? — попита Казака.

— Аз я разпитвах, намерих при обиска парите, видях и копчето на ризата, изпратена му за преобличане.

— Арнаутина не се е натискал да идва в нашия арест! — възрази Коста. — И не призна веднага.

— Има си хас да се натиска! Че нали изрично го предупреждават за това.

— Пък аз се съмнявам, че именно сега той ни преметна, като отрече показанията си! — обади се и Пешо.

Киров ги изгледа доволен. Не обичаше подчинени, които само събират пети и викат: „Заповядайте, другарю началник!…“

— Съмнението не е доказателство — възрази спокойно той. — Аз изхождам от някои решаващи за делото факти, в чиято проверка участвувахте и вие.

— Не може този бандит да не е замесен в шпионските истории! — горещеше се Коста.

— Ние сега доказваме, че не е замесен, пък може да е автор на всички японски земетресения. И трябва да търсим истинския враг, той още се разхожда на свобода, действува!…

— А какви организационни изводи предлагаш? — попита секторният началник.

— Тоест?…

— Наказания?

— Коста и Пешо са съвестни работници. Макар и допуснали грешки, проявили са благородната амбиция да разкрият враговете.

— Няма да мине тая работа току-така! — закани се секторният.

Киров се раздразни:

— И вие лично сте идвали във връзка с произшествията. От министерството също. Защо не сте ги разкрили?…

Казака предотврати избухването.

— Да дадем думата на Коста, а?

— Няма какво да приказвам! — обади се той. — Щом владиката е пял, за попа не остава.

Засмяха се.

Пешо каза няколко самокритични думи.

Другите проявиха слабостта си към Коста, който се ползуваше със симпатиите на всички. Атмосферата се поразведри.

Но секторният началник ги обвини сериозно и поиска големи наказания. Накрая се изказа Казака.

— Аз съм съгласен с всички оценки и изводи на Савата с изключение за наказанията. Не споделям двете крайности и предлагам на Коста „порицание“, а на Пешо „мъмрене“ — да им е за обица. Има ли възражения?… Тогава да възложим на секторния началник и на партийния секретар да ги проведат.

Станаха да си вървят, като все още коментираха възбудено.

— Елате, братчета, да глътнем по една греяна — предложи Коста, — че след тази баня…

Влязоха в „Байкал“.

Докато помощниците му оживено бъбреха, Савата седеше унесен и мълчаливо пиеше ракията си… До тук добре, а по-нататък?… Най-трудното е, докато се хване отправната нишка!

Първа глава
На верни следи

Киров седеше пред горящата камина в стаята си с книга на коленете, но не четеше. Подпрял глава, гледаше замислен живата игра на пламъка. Отново и отново, както дни вече наред, премисляше кой може да стои зад вражеските прояви в рудника.

Едната фалшива линия — арестуваните по съмнение — отпадна. Отпадна и втората — Арнаутина. Но коя тогава е истинската?…

Той прехвърли през ума си всички обекти на службата — разни бивши хора, фашисти, предишни опозиционери. Съмнение можеше да има в мнозина, но конкретни данни нямаше за никого.

Трябваше да започне преди всичко от фактите на вражеската дейност, по хронология — в това може би има известна система: убийството на геолога, пожара, диверсиите в рудника, нападението на подстанцията!

Убийството!… „Засега косвени улики за него водят само към Дамянов — размишляваше разузнавачът. Да приемем работната хипотеза, че той е един от участниците или дори на дъното на всичко. Пък ако нищо не излезе, ще търсим четвърта линия… Защо докторът може да убие Златев? По две причини: лични — жени, пари; и политически. Паричните отношения са ясни, документирани. Ревност? Ще проучим това. А политическите? Естествено, той ще се интересува от него като от главен геолог. А какъв изобщо интерес е проявил към рудника?…“

Савата анализира наличните данни и на сутринта извика помощниците си.

— Ще вземем доктора на предварителна разработка — каза им той. — Пешо, ти ще го проучиш основно. Особено внимание обърни на пребиваването му в Германия, държанието му след това, какво служебно отношение има към рудника, ходил ли е там, кога, по какви поводи, кога се е запознал със Златев, историите му с жени и сблъсквания между тях по тази линия.

Помисли.

— Това е… Коста, вие сте установили алибито на Дамянов в деня на убийството, но не сте изяснили най-важното: след като е тръгнал от язовира в девет часа, както твърдят въдичарите, в колко е пристигнал в селото. Второ, направи справка кога си е извадил риболовния билет. Действувайте!

Помощниците му заминаха.

Скоро излезе и той и отиде в читалището. В заемната изчака двама ученици преди него да напуснат и остави на гишето купчинка книги. Момичето пое картата му, вдигна очи и почтително го поздрави. После отметна в картона и отиде с листчето да изпълни поръчката.

Като прибра в чантата си донесеното, той се огледа.

— Има ли някой в хранилището?

— Самичка съм.

— Моля те, комсомолке, дай ми картона на Дамянов.

Момичето го намери. Савата влезе в читалнята и внимателно го прегледа. Докторът беше чел най-различни книги: художествени, исторически, философски, икономически. Бяха записани и три заглавия, които веднага привлякоха вниманието на разузнавача: „Елементи на редките видове почви“ — Б. Браунер, „Основи на химията“, том втори — Д. Менделеев и „Минералогия на редките метали“ — Е. Каген и В. Уотън. Не говори ли това за специален интерес?…

Върна се в заемната. Издебна момент, когато отсъствуваха хора, и подаде обратно картона на библиотекарката.

— Имаш ли впечатление от работата на Дамянов като председател на читалището. Специално кои хора го посещават?

— Почти нямам. Той е нещатен и тук идва рядко, обикновено късно следобед.

— Така… Зора, може ли да ми събереш излезлите досега наши мемоари?

— Разбира се, другарю Киров.

По предложение на партийното издателство му беше възложено да напише спомени за техния отряд един от най-активните в страната. Той се възпротиви — полага се на командира, бай Стоян. Но всеки ли може да се залови за перото, а той е завършил литература… И бюрото го задължи.

 

 

Пръв се завърна Коста. От неговата проверка за втори път се установи, че Дамянов действително си е ходил на село, влизал е в съвета и е разговарял с местните ръководители, с редица други хора, а след това е работил на пчелина си. Но в селото пристигнал в тринадесет часа.

— А пътят му е не повече от час и половина — каза той. — Губят се следователно два часа и половина. Това ме накара да направя проверка по целия му маршрут, и установих, че през това време се е отбивал в курорта, пил в ресторанта на Балкантурист, после се разхождал наоколо, лежал на една поляна. Пък имал уж бърза и неотложна работа, заради която зарязва приятеля си на язовира…

Киров мълчеше замислен.

— Така… — каза неопределено той. — Браво, Коста, проявил си съобразителност!… А ловния билет?

— Извадил го е на двадесети август.

— М-да… — все така неопределено се отзова Савата. И нищо повече — той никога не бързаше с изводите…

След два дни пристигна и Пешо. Проучването говореше, че като ученик в гимназията Дамянов е бил дори прогресивен. Но се оженва за чорбаджийска дъщеря и заминава да следва в Германия. Няма конкретни данни за проявите му там — движел се повече с немци, за да учи езика. След завръщането си през 1937 година не се е държал лошо. По време на съпротивата защищавал дела и на комунисти, някои дори безплатно. В същото време други скубел жестоко (голям сребролюбец). Давал помощи за интернирани свои колеги. При преследване от полицията случайно в дома му попада партизанинът Васката. Укрива го няколко дни, но след излизането си нелегалният бива убит на улицата. Правил изказвания, че германците ще загубят войната, и непрекъснато, настойчиво търсел контакт с прогресивни хора. Въпреки този му актив не го приемат в партията, хората го считат за чужд. Носи се даже тъмен слух, че той е извършил провала на адвокатите и е предал Васката; доказателства обаче няма. След Девети към опозицията не е проявявал много твърд курс, но не се е и злепоставял… Няма данни със Златев да са имали конфликти по женска линия.

— За рудника? — попита Киров.

— Ходил е там веднъж, на трети август… Със Златев, според думите на жена му, са се запознали към средата на август в „Байкал“.

Киров все така мълчеше.

Тръгнаха с Коста за околийския народен съвет.

— Освен стария наш сътрудник насочвал ли си в съвета някой друг към Дамянов? — попита Савата.

— Не.

— Как преценяваш възможностите му?

— Слаби.

— Какво ще кажеш за Валя, секретарката?

— Подходяща. За кабинета му се минава през нейната стая…

— Но няма ли опасност при нея? Той не прощава на жените, да не я е оплел в мрежите си?

— Това не зная.

— Проучи внимателно отношенията им. Ако всичко е в ред, нека Нина я извика при себе си. Там ще поговорим.

Разделиха се. Савата влезе в телефонната кабина. Поздрави дежурната.

— Другарко Петрова, идвам при тебе като при комунистка — каза й той. — Вие, телефонистките, нямате право да подслушвате, но понякога, като проверявате линиите, „неволно“ подочувате нещо… Да ти е направило впечатление нещо от разговорите на Дамянов.

Възрастната жена се замисли.

— Много и най-различни хора го търсят.

— Евентуално разговори със селата, с други градове?

Тя отново се замисли.

— Друго не, но веднъж чух да разговаря с някой си Запрянов от София. Приказваше усукано, със загадки, затова ми направи впечатление.

— Разговорът по чие повикване беше?

— От София.

— Какво точно чу?

— Споменаваше, че някакъв колет бил вече получен. Друго не си спомням.

— Времето?

— Ами… към началото на декември.

— Е, благодаря ти много…

Срещнаха се с Коста в „Кадри“. При Валя всичко се оказа в ред и отидоха на срещата.

Когато влязоха в околийския комитет на ДСНМ, тя вече ги очакваше. Двете с Нина разговаряха нещо за техните си младежки работи.

— Здравейте, моми! — поздрави весело Коста. Идваме ви на сгледа.

— Кой за коя? — засмя се Нина.

— Ще зажумим и кой коя хване.

— Ами ако не сме съгласни така?

— Жената трябва да се покорява на мъжа, е казано в светото писание.

— Не признаваме ние тази философия.

Тя се облече и хвърли поглед към Савата. Как не й се излизаше!…

— Оставям ви, довиждане!

Помълчаха малко. Коста запуши.

— Какво? Сега работата се усложни: останахме две на едно! — подхвърли Савата. — Но аз като поулегнал отстъпвам…

— Остави го този околийски ерген. Той си има разни префърцунени…

— Валя, не ме амбицирай!… — перчеше се Коста.

— Я ми кажете: вие за сватосване ли сте ме повикали?

— Все пак няма да е лошо, ако излезе нещо… — каза сериозно Савата. — А сега по работата…

Той я разпита подробно кои хора посещават Дамянов. Валя познаваше само малко от тях, но и те бяха твърде много, за да се направят определени изводи. Дамянов имаше извънредно широки връзки и с тях напълно ги дезориентираше. Може би известно указание бяха само две-три визити на Анчето аптекарката…

Поръчаха на Валя да регистрира точно посещенията при него по дати, часове. Може би това ще им потрябва.

Коста силно бе шокиран от тази връзка на Анчето с доктора.

— Насочи някой от сътрудниците да изясни отношенията им! — нареди Киров.

Връщаха се мълчаливо.

— Сава, забеляза ли как те гледаше Нина? Влюбена е тя до уши в тебе, глупако, а ти си сляп!

— Виждам.

— Защо тогава я измъчваш?

Киров се замисли.

— Аз още не съм преживял обичта си към Фани…

— Защо не се ожени тогава за нея?

— Знаеш, че не ми разрешиха.

— Защо ги слушаш тези догматици! Все пак тя ни е оказвала ценни услуги, макар и само от чувства към тебе.

— Въпросът беше поставен да избирам между нея и партията, разузнаването…

Продължиха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое.

— Ти остави шегата — обади се по едно време Савата, — но Валя е много симпатично момиче.

— Не съм й обръщал особено внимание, но сега я поогледах — хваща окото.

— Хайде, хвърляй най-после котва! Мисля, че са и приятелки с Нина.

— Тъкмо.

 

 

Получените данни за Анчето говореха определено, че е любовница на Дамянов.

— Работата ни се представя сега по съвсем друг начин — каза Савата на Коста. — Очевидно не е спала с тебе заради черните ти очи!…

Той ядно я изруга.

Искаха да документират внимателно това — особена опасност от провал нямаше. Възложиха първоначално на Нина да поговори с нея, като намери благовиден повод. Но Анчето нищо не призна. Тогава решиха да й проведат негласен разпит.

Една вечер Коста й определи „любовна среща“ и като я изпровождаше късно по тяхната улица, Савата ги настигна с вилиса.

— Тръгвай по спешна работа! — каза по началнически той, като отвори вратата. — Покани дамата си да я изпратим!

Докато Анчето се опомни, кавалерът й я вмъкна на задната седалка. Тя разбра всичко, чак когато колата спря пред вратата на Държавна сигурност. По стълбите краката й странно отмаляха, макар че Коста галантно я придържаше под ръка. Влязоха в кабинета на Савата.

— Вашата „среща“ ще се състои в малко необичайна обстановка — каза той, — но „за обичта прегради няма“…

Покани Анчето да седне на канапето. Колената й предателски трепереха. Киров намигна на своя помощник и той излезе — все пак неговото присъствие тук я успокояваше. Савата й предложи цигара, сам запали и седна до нея.

— Анче, да водим един умен, приятелски разговор! — започна той с интимен, подкупващ тон. — Каква е тази история с Коста? По-конкретно, кой те накара да се оплакваш от него?

— Никой, сама.

— Той изрично ти е заявил, че няма да се ожени за тебе. Тогава?

— Как така — да ме озлочести и да ме зареже!

— Слава богу, той не те е озлочестил. Смятам, че се познаваме, да изреждам ли любовниците ти?… Защо не си се хванала за някой от тях?

— Аз обичам Коста.

— И затова го злепоставяш пред партията? Странна любов!… Слушайте, гражданко Бакалова, вие май много сте си развяла шлейфа из града, между другото сте разбила досега три семейства. Така че имаме достатъчно основание да ви изпратим на лагер!…

Анчето преглътна. Внезапната стоманена нотка в гласа му я уплаши. Помълча замислена.

— Гледай какво, Сава! — започна тя в откровение. — А ще ме съдите ли, ако ви призная нещо?

— Зависи. Ако е дребно…

— Не е особено. Ти си сериозен човек, аз ти вярвам…

И тя разказа, че всъщност Дамянов я насочил към Коста — да разбере какво мисли Държавна сигурност за него. Не й обяснил причините. Отначало тя възразила — защо й трябва да си пъха сама главата в устата на лъва. Но той я бил назначил на работа, отрупвал я постоянно с подаръци, чувствувала се задължена. И най-вече защото го обичала. Колкото и да е чудно, дори едно леко момиче, за каквото я смятат, може да обича някой от любовниците си, па макар той да не заслужава. А когато човек обича, готов е на много… Затуй и склонила. Разбира се, от това нищо не излязло. Напразно спала с Коста… Когато съобщила на доктора, той останал много недоволен.

„Ама ти не го ли подхвана?“ — попитал я с укор.

„Абе как ще го подхвана тоя тарикат! — отговорила. — Само ще си навлека подозрение. Няма вече загубени мъже, Жан!“

Дамянов настоял да продължи връзката си, но тя отказала. Уплашила се, подозряла зад това нещо сериозно. А и сам Коста повече не я потърсил.

Савата слушаше внимателно. Попита:

— Свързваш ли ти тази задача с някакво особено събитие?

Анчето се замисли.

— Той ми се видя малко разтревожен. И, струва ми се, това беше два-три дена, след като се пръсна слухът за пожар на някакъв гатер.

Киров я изгледа с необикновен интерес.

Накара я да напише показанията си и я предупреди никъде да не говори за това. Преди да я освободи, тя му каза:

— Слушай, Сава, вие ме познавате, но и аз ви познавам… Убедена съм, че ако утре се провиня и най-малко, ще използувате тези показания, за да ме набутате в затвора или в лагера. Затова желая да се реабилитирам!

— С какво можеш да ни бъдеш полезна? — изгледа я с интерес Киров.

— Ами, като ме гледаш така, не ставам ли за нещо… — И тя с малко циничен жест прекара ръка по изкусителния си бюст и ханш.

— Ще помислим, Анче…

Савата веднага изпрати Пешо да провери проявявал ли е Дамянов интерес към пожара. А сам отиде на заседание в околийския комитет.

Прибра се късно. Запали камината и седна да учи английски. И след школата той продължи да се занимава системно, за да не губи формата си.

По едно време се позвъни. През шпионката се мярна рошавият перчем на Коста.

— Ох, как си затоплил — благодат! — каза той от вратата и почна да се съблича. — Идвам от пощата: никакъв колет не е получаван от нашия уважаван доктор!

— М-да… — промърмори Киров.

Дълго седяха мълчаливо. Коста грееше премръзналите си ръце.

Отново се позвъни. Дойде Пешо — цял зачервен от студа, уморен, — връщаше се от Борово.

— Прощавай, другарю Киров, че те безпокоя, но видях — свети, пък да докладвам, че утре рано заминавам.

— Няма що, откривам служебно съвещание! — засмя се Савата. — Резултатите?

— Още на втория ден след пожара Дамянов е ходил и на гатера, и в селото и е разпитвал за него.

Тримата се замислиха.

— Да анализираме и обобщим досегашните данни… — наруши мълчанието Савата. — Приехме хипотезата, че Дамянов е вероятният враг. Какво говори в нейна полза?… Правят впечатление четири основни момента. Първият е времето през което са станали известни събития. Рудникът работи от три години. Досега Дамянов не е проявил особен интерес към него. Този ускорен интерес започва едва от средата на миналата година: докторът посещава рудника на трети август; към петнадесети се запознава със Златев; на двадесети вади риболовния си билет, а геологът също е въдичар; в края на същия месец Златев е убит; почва разследване, Дамянов е разпитван два пъти; на пети септември последва пожар на гатера — един страничен обект, но ако се замисли човек, може да предположи, че това е диверсия за отклоняване на вниманието; още на втория ден докторът заминава да провери как е извършен пожарът и кои са арестувани; и още на следващия ден подхвърля Анчето на Коста; междувременно той се запознава с литература за редките метали… Вторият момент е алибито на Дамянов. На мен ми се струва неестествено това напускане на язовира, изоставянето на приятеля. Ако е имал някаква важна работа, каквато могат да бъдат и кошерите, защо се шляе цели два часа и половина из курорта: пие, при това не в компания, а сам, излежава се по поляните. Може да се предположи, че му е било нужно време да се успокои, ако той е извършил убийството… Третият момент е телефонният разговор със Запрянов от София. Покана от такова лице, съобщиха ни от министерството, има. Но от проверката и там, и тук се доказва, че нито е пращан, нито е получаван колет. Следователно става дума за нещо друго. Но какво е то и има ли някаква връзка с интереса на Дамянов към рудника — засега нищо не знаем. За съжаление не можем да установим и кой е този Запрянов, защото под това име се водят точно… шестнадесет души… Четвъртият момент е наличието на бандитска група, за която нищо определено не ни е известно, освен това, че работи около рудника, особено пък с кои местни хора е свързана…

— Какво чакаме тогава? Защо не арестуваме Дамянов при тия доказателства? — предложи Пешо.

— Напротив — възрази Киров, — ние нямаме никакви доказателства. Това е само една хипотеза, която може и да не се докаже. Дамянов е могъл да прояви чисто служебен интерес и към рудника, и към пожара — това е негово задължение. Останалото може да бъде просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата около него. Ако той е враг, несъмнено е ловък враг. Ето защо се налага да продължим работата!

Пешо си отиде. Коста предложи да играят шах. Като падна и втората партия, загуби интерес.

— Стига вече! — каза недоволен той и се прозина. — Не ми се ходи чак у дома, ще спя при тебе.

Той бързо се съблече и си легна.

Киров чете до късно. Остави книгата и като постоя до кушетката, гледайки с усмивка как приятелят му се е разположил, леко го избута до стената и легна. Коста измуча нещо в съня си, премляска с устни и пак притихна. Лицето му беше отпуснато, меко, загубило обикновения си напрегнат, дързък израз. Приличаше на голямо дете. И като дете се беше свил на кравай. Лампата угасна и скоро само дишането на двамата — едното спокойно, равномерно, другото все още прекъсвано от дълбоки въздишки — остана в малката стая.

 

 

Киров не получи досега резултати за доктора. Той се държеше извънредно предпазливо… „Дали пък няма нещо за него, докато отсъствувах?“ — помисли си Савата.

В продължение на три-четири дена той прегледа всички материали и се натъкна на един заслужаващ внимание факт. В донесение от Пловдив се съобщаваше, че като ходил там през юли миналата година. Дамянов разговарял в стаята си с някого на немски. Сътрудникът, вероятно камериерката на етажа, дочул само една фраза. Предполагаше, че това може да е някои от източногерманските търговци, които отседнали в същия хотел.

— Вие вършили ли сте някаква проверка по сигнала? — запита Савата своя заместник.

— Че защо, нали немците от ГДР са наши?

— А каква е гаранцията, че е именно немец?

— Е, това не ни е дошло на ум.

— Пешо, замини веднага за Пловдив — нареди Киров — и проучи всички подробности около това пътуване на Дамянов. Особено: причини, имало ли е и други чужденци в хотела или българи, говорещи немски, какви срещи е имал докторът. Изпрати рапорт и чакай разпореждане.

Виденов замина.

Докторът трябваше да се обгради отвсякъде с очи и уши: в съвета имаха секретарката Валя и телефонистката, в читалището — Зора библиотекарката, отделно по приятелска линия. Оставаше само домът му. Киров запита своя пръв помощник:

— Коста, кои от съседите на Дамянов имат близки връзки със семейството му?

— На тези, които имат, не можем да разчитаме.

— А семейството на Тодор, огняря в гимназията?

— Само на жена му, той е пияница и дърдорко.

— Уреди ни среща с нея у комшийката й Станишева.

В определения час те бяха там. След малко пристигна и жената на огняря — сухичка, слаба, подвижна като катеричка. Отделиха се в една стая.

— Здравей, стрино Донке! — ръкува се любезно с нея Киров и я покани да седне.

— Здравей, Сава! — отговори тя, все още напрегната, озадачена от тази необичайна среща.

— Как живеете, бай Тодор как е?

— Добре е, работи.

— А децата?

— Въртят се около печката. Не смея да ги пускам много в тоя студ, че не са дип облечени.

— Колко са?

— Четири.

— Да ти са живи. Трудно се гледат толкова деца с една заплата?

— Не е лесно.

— Ти нищо ли не работиш?

— Пера, чистя само тук-там, ама то колко е.

— Имаш ли възможност за целодневна работа?

— Ами децата?

— Тогава има едно място за чистачка в съда.

— За мен такава работа е удобна — оживи се тя.

— Иди утре при председателя. Ще му се обадя.

— Много ти благодаря, Сава! — каза жената развълнувана.

— Няма защо.

Замълчаха.

— Стрино Донке — продължи Киров, — ти каза, че ходиш да переш и чистиш тук-там. У кои хора?

— У Дамянови, Захариеви, Хаджисотирови и още некои къщи.

— Какво ти плащат Дамянови?

— Понякога пари, понякога дрешки от техните деца.

— Как живеят те?

— Живеят си богато, както и преди Девети. Тогава бяха на власт, сега пак се наредиха.

— След Девети специално какво ти е впечатлението, винаги ли еднакво разполагат? Така да е имало периоди, през които да са се разпускали повече?

— Абе те винаги са си живели добре, но от това лято особено много нашироко го удариха. Жена му и децата му — тоалети след тоалети, той — също. Че кола, че вила на имота им. Пък трапезата им — владишка. Ние веднъж в годината не ядем така, както те всеки ден.

— А защо от това лято казваш?

— Кой ги знае. Може тъстът да им е дал нещо, стар кулак е той.

— А какви хора си забелязвала да идват у тях?

Тя се замисли.

— Грозданов, бившият председател, виждах често; после Златев, когото убиха. Веднъж видях и старата Хаджисотирова.

Савата я погледна с интерес. Какво ще търси у дома му тя?… Въпросът с имота им е уреден. За любовница е стара.

— Как се държеше тя?

— Носеше голяма пазарска чанта и се оглеждаше.

„Интересно!… Трябва да насочим някой към тази дърта реакция!“ — помисли си Киров.

— А от друго място да са го посещавали?

— От селата идват, но не ги познавам.

— Друго нещо да ни кажеш, стрино Донке?

— Ами питайте ме каквото ви интересува.

— Сега ние имаме към тебе една голяма молба. Никому, включително и на мъжа си, да не казваш, че сме разговаряли. Освен това да ходиш по-често у Дамянови под разни предлози и наблюдавай как живеят и особено какви хора идват у тях. Това можеш да следиш и през оградата. Подпитвай внимателно и децата им. И щом забележиш нещо интересно, ела тук и кажи на Станишева да ни извика.

— Добре, Сава. Не ми се вижда чист косъмът на тоя човек…

Сбогуваха се и тя си излезе. Десетина минути след нея и те. Върнаха се в службата.

— Коста, заминавай веднага за селото на Мария. Провери каква зестра е получил Дамянов и какво е продал от нея. Освен това какви разноски е имал по строежа на вилата си. Аз пък ще направя справка тук за влоговете и за колата му.

Помощникът му тръгна.

Той най-напред поиска с бърза телефонограма сведение от родния град на Дамянов — продавали ли са там някакви имоти. Сетне отиде в ДСК…

Докторът притежаваше в момента на влог 48 000 лева. Бяха внасяни от месечната му заплата и от други източници, но на неголеми суми. Имаше само една значителна вноска от 32 000 лева през 1947 година. Теглил бе на няколко пъти също така неголеми суми от по хиляда, две, най-много три хиляди лева… Колата бе закупил от свой приятел във Външното министерство, комуто дал 25 000 лева наведнъж.

Коста, от своя страна, донесе, че Дамянов е продал през 1947 година по-голямата част от зестрата на жена си, при което е получил 35 000 лева. За строежа на вилата дал 10 000 лева.

Дойде и отговор на телефонограмата от родния град на Дамянов — там не бяха правили никакви продажби.

— Значи какво се получава: че като махнем дори дребните разходи, колата и вилата си Дамянов е купил не със свои пари! — Заключи Коста. — А откъде ги е взел?…

— Той си докарва и други доходи — уточни Киров. — Има сигнали, че взема незаконно адвокатски хонорари, суче и от читалището като негов председател. Но за голяма част от средствата му можем да кажем, че са дошли по странична линия…

 

 

Пристигна рапортът на Пешо. В адресната си карта Дамянов бе посочил, че е в командировка. Това не можеше да се провери там, тъй като областните съвети вече не съществуваха. Освен двамата немци в хотела бил отседнал още един чужденец с жена, вероятно негова метреса — майор Кларк, помощник военно аташе при американската легация. Германците стояли пет дни, Дамянов три, а американецът един. Пръв си заминал Кларк, на следния ден — докторът, последни — немците. Българи, които да знаят немски, се очертават двама: единият от Ямбол, другият от Кърджали. Искал е проучването им. Не се установяват особени срещи на Дамянов, освен с германците, с които е бил на маса. Той заемал стая с едно легло, ангажирана по телефона два дни предварително, което впрочем правел често…

Киров нареди на Пешо да го чака там. Запита в София по радиото проследявани ли са майор Кларк и немците и помоли да изпратят с бърза поща рапортите в Пловдив. След това възложи на Коста да провери за командировката на Дамянов.

Оказа се, че докторът е нямал заповед за командировка. Нещо повече — точно на тези дати е бил в оставка.

Киров замина за Пловдив. Материалът от министерството вече бе пристигнал. Немците не са проследявани. Само Кларк. Но нищо особено. Посетил Клептуза във Велинград, историческата църква в Батак, стария квартал край Хисар капия в Пловдив. Осликовата къща в Копривщица, спирал се и разговарял с различни случайни хора и никаква специална среща. Или поне оперативните работници не са забелязали нищо. Може би пък действително да е бил на екскурзия, както сочи в адресните си карти…

Киров лежеше в стаята си в същия този хотел и мислеше… Защо докторът е отбелязал, че е в командировка, когато не е бил? За да не насочи излишно внимание към себе си, че цели три дни се върти из Пловдив по частна работа?… Пък може и да се е отбил в някое ДИП за алиби… Но това не е толкова важно. Да приемем хипотезата, че е имал специална среща. С кого? Българите ще оставим последни. Немците отпадат — той не би демонстрирал открито тая връзка. Остава екскурзиантът Кларк!… Струваше му се, че проверката на Пешо не е задълбочена. Трябва сам да поразчопли. Затова и дойде…

Къде е най-удобно да стане специалната среща на Дамянов и Кларк? По улиците — не! Ами проследяването?… Само тук, в хотела. Другаде впрочем те не са и забелязани заедно. Ако има само да се предаде или получи нещо, това може да стане в ресторанта, в тоалетната. Но ако се налага разговор, естествено, в хотела. Оттук трябва да започне…

Сутринта той също разпита поотделно келнерите. Показа им разпръснати снимки на мъже. Единият от сервитьорите — подвижен, жив мъж на средна възраст — веднага позна майор Кларк.

— Това лице е идвало в нашия ресторант и аз съм му сервирал — заяви без колебание той.

— Сигурен ли си?

— Аз съм физиономист, професията го изисква!

— Разправи!

— Аз ще приказвам, пък ти си отбирай… Та беше през това лято, юли, струва ми се. Той дойде с една жена. Ама хубава! — И събра пръсти. — Нашето заведение се посещава от по-отбрана публика, но все пак веднага личеше — тези не са от Родопския минен басейн: издокарани, елегантни. Седнаха ей до тази колона. Ломотят нещо на чужд език. А към такива окото ни е нащрек: ако сме келнери, патриоти сме!… — И той хитро намигна. — Мятам аз кърпата на ръка и веднага при тях: „Какво ще заповядате, молим!“ Културно обслужване, нали? На мадамата донесох мастика с лед. Ама смуче! Той си поръча коняк с горнобанска газирана…

— Момент — прекъсва го Савата. — Мъжът накъде седеше с лице?

— Към онзи прозорец.

— Там през това време да е имало някой, когото познаваш?

Келнерът се замисли. От напрежение вените на слепите му очи се издуха.

— А, доктор Дамянов!

— Нашият подпредседател?

— Да.

— Той какво правеше?

— Пиеше, но какво?… — Щракна радостно с пръсти. — Също коняк с горнобанска газирана! Пушеше с цигаре лула и четеше чужд вестник. Питах го, ние сме приятели, все при мене сяда. Каза, органа на германските комунисти.

— Нойес Дойчланд.

— Ха!

— А чужденецът?

— Гледаше разсеяно, говореше с мадамата. По едно време си свали тъмните очила, избърса ги, пак ги сложи. Запали… също така с цигаре лула…

„Всичко това твърде много ми прилича на парола — мислеше Киров: — конякът, горнобанската, вестникът, очилата, цигарето лула…“

— Кога излязоха? — попита той.

— Най-напред си отиде Дамянов. Другите — след десетина минути.

Савата изгледа с удоволствие своя събеседник. Келнерите, бръснарите, продавачите са твърде наблюдателни хора. Могат да ти съобщят такива интересни подробности!…

А сега да върви след своите обекти… От ресторанта те ще отидат при дежурния хотелиер за ключовете си, Киров разпита и него. Той си спомни, че докторът, като получил своя ключ, останал на разговор с него. През това време дошъл чужденецът с дамата си, взели своите ключове и се качили. Дамянов ги последвал след няколко минути.

Една мисъл озари Савата:

— Когато те дойдоха, докторът къде държеше ключа си?

— Беше го сложил на плота и палеше цигара.

Ясно! Нарочно го е оставил, за да види Кларк номера на стаята му.

Да следва своите обекти… Дипломатът е на долния етаж, докторът на горния. Кога е станала срещата? И кой я е видял? Сътрудничката не е успяла. Работниците от проследяването също. Те са се задоволили да постоят половин час след изгасване на осветлението в стаята на Кларк и са се оттеглили да спят. Ами ако той не е заспал? Изчакал е това време и едва тогава е отишъл при доктора? Нима никой не го е видял? И как да се провери?…

Разпит на всички хора от двата етажа! А те за щастие бяха само… двадесет и трима души. Разпратиха целия оперативен състав на сектора и най-после такъв човек се откри — счетоводител в едно ТКЗС. Той бил на етажа на Кларк, Срещнали се в тоалетната. Преди това му направило впечатление, че дипломатът и спътничката му не влизали в една стая — значи приятелка!… И няма ли да прескочи сега плета?… Счетоводителят изпитвал силно любопитство към такива пикантни историйки. Ето, онзи излязъл от тоалетната, огледал се предпазливо и с лека стъпка се упътил към горния етаж. Но и той тръгнал подире му. От разстояние. Онзи се спрял зад чупката на стълбата, ослушал се и продължил. И той видял как се намъкнал в стаята на любовницата си. Последната вляво. Селският клюкар и не предполагаше, че тази любовница е с… мустаци!

„Ясно, господин докторе!… Няма що, налага се да се преборим. Дръж се!“ Стигнали бяха до отправната точка на вражеската дейност в околията.

В Пловдив нямаха повече работа с Пешо…

— Какво, ще го приберем ли? — попита Коста, когато го осведомиха.

— Това са само периферни данни — каза Савата. — Ние досега си изяснихме единствено, че е шпионин. Но не знаем най-важното — връзките му.

— Море, като го притиснем, ще ги признае, къде ще отиде!

— Дамянов е хитър враг. Без сериозни доказателства няма да се разоръжи. Може да ни каже нещо, но повечето ще скрие. Ето защо само на следствието не трябва да разчитаме.

— Какво ще се церемоним повече с него — обади се разпалено и Пешо.

— Нетърпението, привързаността в нашата работа могат сериозно да ни навредят. Вие не виждате ли, че досега не можем да пробием с никакъв сътрудник около него. Какво говори това — че е лисица! После друго — мислите ли, че бандитите работят изолирано от местни хора? Ако и те, и той са насочили усилията си към рудника, трябва да се предполага, че координират дейността си.

— Прав си — съгласи се Коста. — Какво ще правим по-нататък?

— Ще вземем Дамянов на активна разработка. А чрез него ще се опитаме да се доберем и до бандитите.

От този момент толкова познатата разузнавателна страст се разгоря у Киров и го поведе по следата така, както прясната диря върху снега мами ловеца…

 

 

Един ден Пешо се върна с Цюндапа и стовари в кабинета на Киров чувал с нещо тежко. Отвърза го и постави на бюрото му съсредоточен заряд — от същите, които бяха употребили бандитите.

— Седем парчета! — доложи той. — От рудника.

— Къде са намерени? — изправи се Савата разтревожен.

— Един от бригадирите ги открил в запуснат улук близо до баража на подземната река.

„Значи са искали да разрушат стената и да наводнят рудника!“ — помисли изтръпнал Киров. Дълго се разхожда замислен. Най-после попита:

— Знае ли някой за това?

— Казах да не се разгласява, да видя какво ще наредиш.

— Отлично! Ще ги върнеш незабелязано и ще поставиш наблизо секретен пост. Този, който ги е оставил, ще се опита да ги използува. Навярно ги е внасял един по един и е чакал да се съберат достатъчно, за да разруши стената ефикасно.

Пешо вдигна чувала и си излезе.

Секретният пост бе маскиран в една близка, нарочно изолирана за случая пътеходна шахта. Савата лично ходи да провери и му дожаля за разузнавача и милиционерите, които прекарваха денонощно в дълбокото влажно подземие. Колко дни ще продължи това?…

След седмица Пешо му се обади, че „птицата влязла в капана“. Заловеният се оказа един от миньорите българомохамедани, който носел да остави следващия заряд. Савата нареди да го докарат.

Въведоха арестувания в кабинета му. Той гледаше изпод вежди в мрачно отчаяние. Виждаше се — сериозно е изплашен.

— Как се казваш? — започна разпита Киров.

— Рашид Байрамов.

— Откъде получи този взрив?

— Отникъде.

— А какво си търсил при улука?

— Проверявах дали е здрав, да не се изсипе рудата в тунела.

— Как тогава седемте заряда изведнъж станаха осем?

— Съвсем не знам.

— А знаеш ли, че нашите хора цели седем денонощия те дебнат там и са видели всяко твое движение?

Арестуваният се почувствува притиснат, но мълчеше упорито.

След още един разпит прояви колебание да говори, обаче Савата замина за сектора на някакво съвещание.

Когато се върна на следващия ден, неговите помощници наместо с признание на арестувания, го „зарадваха“ със зашеметяващата вест: Рашид внезапно умрял. Медицинската експертиза установила, че е отровен с цианкалий чрез храната, донесена от жена му.

— Кой е разрешил да му се внесе храна отвън? — настръхна Киров.

— Аз… — обади се виновно Пешо.

— Защо?

— Ние сме позволявали и досега това. Пък аз внимателно я прегледах… Исках да заловя някаква кореспонденция, както ти по-рано…

— А не съобрази ли, че този българомохамеданин е изобщо неграмотен!… Ах, Пешо, Пешо, ти разбираш ли какъв провал е това? Те нарочно са го отровили, за да прекъснат следата!

Но той винеше преди всичко себе си. Как не предвиди да ги предупреди? Не можеше да си прости. Ходеше из кабинета като болен.

— Доведи веднага жена му!

Пешо излезе. Върна се с нея след три часа. Тя беше дребна, слабичка женица, изгубена в яшмака и шалварите си.

— Кой приготви храната, която донесохте на мъжа си? — попита я учтиво Киров.

— Аз.

— Направо тук ли я донесохте?

— А не, отбивах се у наши роднини да видим какво да се направи за моя човек. Те ме пратиха при ходжата. Но той рече, че нищо не може да помогне — да съм отидела у Дамянов.

Киров и Пешо се спогледаха.

— Защо?

— Моят човек преди Девети беше слуга у тъста му.

— А с него лично какво вземане-даване е имал?

— Той ни направи големи добрини — есенес ни даде пари да си доправим къщата и нареди момчето ни в техникума.

— Защо ви е направил тези услуги?

— Ние сме работили и на неговия имот.

Като я поразпита повече, Савата установи някои интересни подробности. Тези пари тъстът му дължал на Рашид, а той ги изплатил наместо него. Дал му и назаем, при условие да му ги върне когато може. Той сам ги насочил към техникума, но им казал ходжата да ходатайствува. И ако не стане нищо, чак тогава да дойдат при него…

Отначало Киров допускаше, че отравянето е могъл да извърши и ходжата, но сега това съмнение отпадаше. Пешо доведе и него.

— Ходжа, как стои случаят с кандидатствуването на Рашидовото дете в техникума? — започна Савата отдалеч, за да не издаде заинтересоваността си към Дамянов.

Духовникът отговори с готовност:

— Есента дойде бащата и ме помоли да се обадя в училището. Но не можах да помогна, успехът на момчето беше нисък. Тогава отидохме двамата при Дамянов, той беше поръчал така. Докторът само вдигна телефона и въпросът беше уреден. После се обърна към мене и каза: „Ходжа, аз му правя това добро и заради него, и заради тебе. Той обаче не се показва много признателен. А ще имам и аз нужда от някаква услуга. Затова му кажи как трябва да се отнася към благодетелите си!“ Тогава аз му рекох: „Рашид, аллах повелява да сме задължени на благодетелите си! Ще правиш всичко каквото иска от тебе господин Дамянов!“ Такъв е случаят.

Киров накара ходжата да подпише декларация за неразгласяване на разговора и го освободи. Продължи да ходи замислен из стаята. Отново повика жената на починалия.

— Вие, като отидохте у Дамянови, непрекъснато ли държахте съдинката с яденето?

— Не, той ме накара да я оставя в кухнята и ме въведе в салона при жена си.

— Излиза ли докторът през това време?

— Излиза.

— Нещо да ви е питал?

— Преди това ме пита у кои хора съм се отбивала.

— А знаете ли, че мъжът ви се е отровил с храната, която сте му донесли? — съобщи Савата на нещастната съпруга.

— Вай! — извика тя и се разтърси от ридание.

Дълго не можа да я успокои.

— Ако искате да открием неговия убиец — каза й той накрая, — никому не трябва да съобщавате за нашия разговор. Най-вече на тези хора, при които сте били тогава!…

Изпратиха сломената жена. Дълго стояха мълчаливи.

— Какво мислите по това, другарю Киров? — попита все още разстроен Пешо.

— Мисля, че Дамянов е резидент и в лицето на Рашид ние открихме първия му агент. Вербовката му е станала приблизително така: Разбира се, Рашид е робска душа, чувствувал се е свързан с тъста на Дамянов и със самия него, но той е решил да го ангажира с парите. Понеже и това му се е сторило недостатъчно за обвързването му, насочил го е към техникума.

— А защо е замесил в тая работа и ходжата?

— Искал е да използува религиозния фанатизъм у българомохамеданите. Рашид по един начин ще изпълнява просто заповедите на Дамянов, макар и срещу големи услуги, и по съвсем друг начин, ако това му внуши и неговият духовен изповедник.

— Но все пак не се ли е страхувал, че ние ще разровим около това отравяне?

— Той просто ни е подценил. Разчитал е, че ние ще разсеем вниманието си към останалите хора и най-вече съмнението ни ще падне на ходжата!…

— Майсторски го е подвел! — забеляза Коста.

— Вие убедихте ли се, че Дамянов е рафиниран мръсник?

— Ясно ни е вече. Поставяй задачите, началство!

— Аз поисках от сектора една група, за да го вземем на външно наблюдение. Утре тя пристига. Коста остава в нейно разположение, докато хората се устроят и го поемат. А ние с Пешо ще вършим останалата работа.

 

 

Няколко дена след като започна проследяването на Дамянов, една сутрин в доклада си дежурният оперативен работник съобщи, че го изгубил. Това можеше да се вземе за случайност, но вечерта неговият колега също го изгуби. И беше станало по един и същ начин — той се измъкваше от задния вход на читалището.

Когато Киров разпита за поведението му и те разказаха, че често се спирал пред витрини, навел се веднъж да си завърже обувките и разглеждал надире, свивал бързо на пресечки и се връщал внезапно, ненадейно учестявал хода си — Савата истински се разтревожи.

— Това са уловки: ясно, открил те е, Василев! Имал е някаква специална среща, затова се е „чистил“ от вас. Ах, другари, нали ви предупредих да внимавате!

— Внимавахме, бе другарю Киров, но по вашите улици няма голямо движение да потънеш в него, а пък хората се познават и чуждите лесно се хвърлят на очи.

— Досега имал ли е такива прояви?

— Не.

— Спрете проследяването за два-три дена, докато се успокои. Може да остане с впечатление, че това е случайност. А тебе, щом те е открил, ще те подменим.

Подир седмица от пропуска му позвъниха, че при него иска да влезе Пери Лекето. Това пък какво е!… Нареди да го пуснат.

След малко на вратата плахо се почука и в кабинета влезе неговият съученик Лекето — едно от най-активните легионерчета, което ходеше все по петите му. След Девети беше изчезнал за известно време и това го спаси. Оттогава, като го видеше, минаваше на отсрещния тротоар или свиваше в първата пресечка.

И сега разглеждаше плахо стаята. Може би е очаквал да види тук някакви уреди за измъчване, както в полицията. Безцветните му воднисти очи мигаха плахо като у бито куче и това му придаваше твърде жалък вид.

Савата беше убеден, че дни наред е събирал кураж, за да се яви при него. Че е обмислял десетки пъти онова, което иска да му каже. Че е минавал няколко пъти покрай околийското, преди да се реши да влезе. А когато е изкачвал стълбите, краката му са се подкосили.

Сега разузнавачът го изгледа със сдържано любопитство и го покани да седне.

— По какъв случай, Пери? — стресна го той.

— Аз… аз искам да ви съобщя нещо, другарю Киров… — забърка се посетителят, но се посъвзе. — Вие знаете, бях легионер… Младежки увлечения… Но след Девети се осъзнах. Затова не мога да понасям, когато някой говори против нашата народна власт… А ето скоро ме срещна Бакърджиев, ратникът. Псува правителството, заканва се, че скоро ще дойде видовден. Да не съм оклюмвал, да съм готов!…

Той подробно му предаде този разговор и добави:

— Аз и друг път ще ви донасям, щом науча нещо. Ако нямате нищо против, бих станал дори сътрудник на вашата служба.

— Що пък, добре си намислил — каза Савата, като го изгледа изпитателно.

Пери се оживи.

— Ето аз съм работил в рудника, сега съм в читалището, ако нещо по-специално ви интересува?…

— Интересува ни например кои убиха геолога, извършиха диверсиите в рудника, пожара…

Киров отново го изгледа проницателно. Пери се смути и преглътна.

— Не зная това. Разбрах само, че са станали такива работи. Но чух, че били вече разкрити.

— Представи си, още не са. А кои други от вашите бивши легионери, ратници по твоя преценка не са се примирили?

— Повечето се осъзнаха, другарю Киров.

— Всички? Като тебе?…

— Да.

— Това е много радостно…

— А около ръководството на читалището?

— Нямаме нищо предвид. Ти да ни кажеш нещо?

— Зная ги като здрави и предани хора.

— Такова е и нашето мнение.

Замълчаха. Киров си мислеше: „Или иска да се застрахова и си създаде лична изгода от това, или пък някой ни го подхвърля. Второто е по-вероятно. Пускат ни за стръв този Бакърджиев, колкото да се уловим на въдицата. Ако е така, значи са ни подценили, мислят ни за наивни. Но трябва да поддържаме връзка с него, за да не се усъмнят. В същото време ще го използуваме за дезинформация.“

— Пери — каза той, — много се радвам, че ти така любезно ни предложи своите ценни услуги. Не се съмнявам, че ще ни бъдеш много полезен. Ти чу от какво се интересуваме. Наблюдавай, разпитвай, ослушвай се и щом се добереш до нещо, ела веднага и ми съобщи. Ще ти бъдем много признателни.

— А къде ще се срещаме?

— Тук, вечерно време. Ще ми се обаждаш предварително по телефона.

Пери си излезе самоуверено. Не забеляза обаче как две зорки очи го следяха отдалеч, за да установят с кого ще се срещне.

След половин час Коста се върна.

— Отиде си направо у тях — съобщи той.

Киров не отговори. Дали пък не беше си внушил?…

Не, сутринта в рапорта за проследяването на Дамянов имаше следния характерен пасаж:

… Обектът тръгна с опел рекорда си по улица „Партизанска“. По едно време изгаси фаровете, намали съвсем хода. От тъмнината на една напречна уличка излезе непознато лице и в движение се вмъкна в колата отзад, като предпазливо се огледа. Опелът продължи. Напусна града по северното шосе, движи се около десетина километра, зави и се върна обратно. Пак намали хода и при угасени фарове, в движение, същото лице слезе, като отново се огледа предпазливо. Единият от нас го установи. Живее на ул. „Ботев“ №13. Казва се Петър Филипов Кацарски (Пери Лекето)…

„Така значи! — мислеше доволно Киров. — Лекето е вторият агент на Дамянов. И какъв само начин на връзка е избрал!… Като е открил проследяването, той се е уплашил и ни го подхвърли. Коварен данаец!“

Възложи на Коста да проучи Пери.

— Вие изяснихте ли преди, при чистката, как е назначен електровозчик в рудника? — запита го той.

— Не успяхме. Тогава се откри нова галерия, имаше голяма нужда от работна ръка. Той е бил проучен с калабалъка и така се е промъкнал. Най-интересното обаче е, че не можахме да разберем кой го е проучил. Справка за него има — благоприятна, разбира се, — но кадровиците на съвета казват, че никой от тях не я е изготвял. Дамянов пък твърди, че му била поднесена за подпис заедно с много други. Изобщо този въпрос остана в мъгла. Сега обаче е сигурно, че докторът го е атестирал.

— А как е назначен след това в читалището инспектор?

— Имало е кандидатура на друго момче и Дамянов се бил почти спрял на него, но внезапно променил решението си.

— Как си обясняваш това?

— Недоумявам. Уволнението на Пери от рудника малко или много хвърля петно върху него. И ако той му е агент, защо ще рискува да го назначава втори път, отново да насочва вниманието към себе си?

— Има логика в това, но ти не отчиташ три други обстоятелства: Че той е роднина на жена му — следователно едно такова застъпничество е оправдано. Второ, Дамянов действително е предпазлив човек и в обикновен случай не би направил услуга дори на родния си брат, ако това го застрашава. Но в същото време изглежда е бил принуден. Като инспектор Пери може да се движи свободно навсякъде из селата и изобщо да върши маршрутна работа. Трето, назначаването му в неговото ведомство им дава възможност за една естествена служебна връзка, която е удобно прикритие на истинската. Затова и ние досега не успяхме да я засечем. Снощи той прояви нетърпение да разбере веднага резултата от посещението на Пери при нас и с това допусна грешка… Пери е позакъсал, при това е много изпълнителен. И знаеш ли, аз се съмнявам, че именно той е извадил вентилатора от строя — има технически познания, а и с електровоза бързо може да се отдалечи от мястото, без някой да го забележи. Рашид е прост, няма акъл за тази работа. Вероятно той пък е взривил главната извозна галерия — това е и специалността му, фугин. Във всеки случай Лекето ние не трябва да изпускаме от очи!…

Втора глава
„Лов на лисици“

Още с прехвърлянето на бандитската група техническият отдел при министерството засече едно стационарно нейно радиопредаване, а след това няколко в движение. Киров и двамата негови съседи околийски началници бяха предупредени да проведат сериозна работа за залавянето на радиостанцията. Савата и сам знаеше това, но къде да се намери тя в такъв огромен, при това планински район. Той разчиташе чрез Дамянов да се добере до бандитите, но докторът се държеше все така предпазливо и не даваше никакви признаци за връзка с тях.

Реши да предприеме паралелна работа по издирването на бандитите. Сами започнаха да подслушват радиостанцията. Лили с часове стоеше със слушалки на ушите; понякога му ставаше жал за това крехко създание. После пристигаше той, погалваше я ласкаво по косата и я освобождаваше. Сядаше пред приемника и до късно след полунощ „метеше“ по всички диапазони. Това страшно много го и увличаше — да ловиш през планини и океани десетките звуци в ефира. Какво ли не говореха те в лаконичните фрази!…

Успяха да засекат още едно стационарно предаване, обаче в съвсем друг квадрант. Чуваше се силно и без фединг^[4] — значи е в техния район. Киров помисли да не е случайно бракониер. Но от проверката на любителите се установи, че никой в момента не строи нова радиостанция, а тези, които имаха такива, бяха дисциплинирани и строго спазваха кодекса. Явно беше, че е шпионският предавател. Това бе потвърдено скоро и от дешифрирането на текстовете: съобщаваха се сведения за рудника и за някои други военни и стопански обекти в района и страната. Но от тях не можеха да се насочат към източниците. Едно обаче беше очевидно: тази радиостанция има отношение към вражеската дейност в рудника. Кои тогава са свързани с нея — може би Дамянов или Пери?…

Радиостанцията не се обади повече от място, но предаванията в движение продължиха.

От техническия отдел също хвърлиха много сили за залавянето й. И макар че тя постоянно менеше и мястото, и вълната, и времето си, пеленгуваха я съвсем точно, обаче тъкмо да я спипат — тя изведнъж преустанови предаванията. Изглежда бяха подушили нещо.

Но ето, когато Киров беше се вече отчаял, една сутрин въведоха в кабинета му слабичък ученик с живи, искрящи очи. В тях се четеше и неудобство, и смущение, но и любопитство, и радостно вълнение.

— Аз съм член на ДСНМ, радиолюбител — представи се той. — Дълго се колебах дали да дойда, да не ми се изсмеете. Ние, младежите, четем много приключенски книги и сме големи шерлокхолмсовци, но реших, че съм длъжен да ви съобщя нещо…

— Слушам! — окуражи го Савата.

— Снощи, като работех на моята радиостанция, случайно засякох нашите позивни за връзка с капиталистическите страни: „CQ, CQ…!“. И веднага след това инициалите на моя приятел Димо — DELZIKA. Това ме озадачи — той в момента е на село, във ваканция. Отидох у тях. Майка му ми каза, че не си е идвал, а радиостанцията му си беше тук. Значи някой е използувал неговите инициали!

Киров се замисли.

— А каква беше силата на излъчването?

— Чува се много ясно. Определям, че се предава наблизо.

— Добре ли си преценил това?

— Аз имам развит слух. На последните състезания по „Лов на лисици“ излязох втори!

Савата отново се замисли.

— Вероятно това също е „лисица“ — каза той, — само че вражеска, и то опитна, хитра.

— Какво предполагате?

— Шпионин! Може би той също е радиолюбител и като е видял опасност, се прикрива зад една любителска връзка.

— Но откъде ще знае инициалите на Димо и това, че радиостанцията му в момента не работи?

— Или от него, или чрез второ лице.

Подозрението смрази младежа. Неговият приятел Димо шпионин!…

— Но нима ще рискува той да предава в един диапазон, който се слуша от хиляди любители?

— Има ли съответствие между неговите въпроси и отговорите на кореспондента?

— Има.

— И така да е, той може да преработи любителските кодове в шпионски.

Виж, върху това не беше помислил, че то е напълно възможно!

— Тази „лисица“ ни върти отдавна — продължи Киров, — само че сега залавянето й почти е сигурно. След най-голямата си хитрина тя се успокоява и тогава налита в капана. Ти бъди само дискретен!

Той го прегърна през рамо и го изпрати до вратата. Младежът излетя като на криле…

Капанът беше заложен — пристигнаха пеленгаторчиците от техническия отдел. В кабинета на Киров цареше суетня. Уточняваха се последните подробности около залавянето на радиостанцията.

Савата вдигна слушалката и набра един номер.

— Томата да се обади!… Ела, ловецо, да хващаме „лисицата“! Нали ме помоли?…

Само след двадесетина минути в стаята влезе с разтуптяно сърце младият радиолюбител.

— Ето го нашия малък разузнавач! — представи го усмихнат Савата и всички приветливо му стиснаха ръка.

Размениха последни мисли и Киров погледна часовника си.

— Време е. Сеансът й наближава.

От двора на службата изпълзяха като огромни бръмбари три радиоколи. Качиха се на тях и тръгнаха в три различни посоки. Фаровете им опипваха предпазливо пътя.

Томата беше с Киров. Спряха на една височина и заеха позиция. Пълният диск на луната беше увиснал над отсрещния рид и блестеше като златна пендара. По мастиленото априлско небе трептяха едри звезди. Отнякъде със звън на хлопатари се прибираше закъсняло стадо овце.

Операторът включи радиопеленгатора и започна да върти антената на всички страни. Томата го следеше със затаен дъх.

След няколко минути сигналната лампичка започна да светва и да гасне и се дочу пиукането на зумера. Киров и операторът се спогледаха доволни. Томата преглътна с разтуптяно сърце.

Установиха връзка с другите две коли и засякоха станцията в триъгълник. Сетне потеглиха и започнаха бързо да стесняват триъгълника.

Сигналите на вражеската радиостанция се чуваха все по-силно и по-ясно. Не след дълго видяха далеч пред себе си да прорязват мрака фаровете на една лека кола.

— От нея е — каза Савата. — Пригответе се!

Сътрудниците заредиха оръжието. Но другата кола усили ход.

— Усетиха ни!… — ядоса се Киров и побутна шофьора.

Той даде газ, ала състезанието беше неравностойно. Савата отчете, че са допуснали досадна грешка — трябваше да имат на разположение и бързия вилис!

При това другият шофьор започна да маневрира. Често и продължително гасеше светлините, за да ги дезориентира. Зад един остър завой колата някое време не се показа.

— Сигурно е спрял да скочи радистът! — съобрази Киров.

Като стигнаха мястото, от радиоколата също скочиха няколко души и се спуснаха по пресните му стъпки, оставени върху мократа от вечерния дъжд земя. Следовото куче ги насочваше. Останалите продължиха преследването по шосето.

Не след дълго се съединиха с групата на Коста.

— Не срещнахте ли лека кола? — запита ги в лошо предчувствие единият от разузнавачите.

— Не.

— Ах, подлецът!…

Шпионинът беше ги изиграл. Той е съобразил, че тази радиокола е във връзка с друга и ако не го настигнат, ще го пресрещнат. Затова, създавайки впечатление у преследвачите си, че се движи повече на тъмно, той е свърнал със загасени фарове в някакъв страничен път и е спрял. А след като те са го задминали, дал е заден ход и с бясна скорост се е върнал обратно. Късно обаче бяха открили измамата.

И двете команди се спуснаха подир шпионина, но гонитбата продължи само едната. Коста слезе в помощ на Савата и се включи в преследването на бандита. На шосето ги пресрещна и поведе младежът, оставен за свръзка.

Командата на Киров преследваше бандита във верига. Луната им помагаше да се ориентират във високата гора. По едно време кучето спря и взе да души нещо. Савата светна с фенерчето си. Беше захвърлена малка портативна радиостанция тип „РТ-3“, маскирана набързо с клонки. Кучето я помириса и като изскимтя, опъна повода и настървено пое отново следата…

Коста тичаше подир тях. Някъде се хлъзгаше и падаше, дърветата го улавяха и дърпаха с клони за дрехите.

Внезапно пред него се разнесе ожесточена автоматна престрелка. Той усили бягането, макар да усещаше вече, че сърцето му ще се пръсне. Хората му го следваха неотлъчно. Най-после настигнаха групата на Киров. Те се бяха спрели безпомощно пред трупа на простреляното куче.

Коста пусна техния следотърсач и пое подир него. Дълго криволичеха и се катереха по стръмния скат. Най-после кучето се откъсна напред и нададе яростен лай. Иззад един бор блесна автоматна поредица. Коста отговори във въздуха, спомнил си строгата заповед — бандитът на всяка цена да се залови жив. Ала с точния си огън другият не му даваше да се доближи. Когато обаче прибягваше зад следващото дърво, той с един откос преряза краката му. Бандитът падна, но продължи да стреля. Сега трябваше да бърза! Коста смело се хвърли срещу него и не усети как един куршум го парна в главата. Само една мисъл му се мярна: закъсня!… Не почувствува нищо повече и грохна в безсъзнание.

Изнесоха ги на шосето. Радостта от успеха беше помрачена…

Все пак Киров погали младежа и стисна ръката му:

— Юнак!…

Той го гледаше със светнали от радост и гордост очи.

Тръгнаха към колите с уморена стъпка.

 

 

Още щом се отскубна от преследвачите си, Дамянов свърна в първото странично шосе. По досегашния маршрут не беше изключено да срещне още някого.

Не след дълго се чу ожесточена престрелка. Изтръпна — значи са по следите на радиста!… Ами ако го заловят? И той предаде и него, и другите в манастира?… Но дори да не го заловят, ако са познали опела? Разстоянието не беше малко, ала с бинокъл?… И не само това: радиолюбителските инициали той беше получил чрез сина си; ако разпитат Димо кому ги е съобщавал, могат пак да стигнат до него!…

Чу се отново стрелба. Дамянов изстина.

„Ах, идиот аз! — кореше се за кой ли път той. — Защо се улових?“

Най му тежеше, когато губи инициативата, безсилен е да направи нещо и се предоставя на случайността…

В Буково видя спряна автомобилна колона. „Проверка!“ — вледени се отново докторът. Сигурно са открили измамата, съобщили са по радиото в тяхната служба и сега преглеждат всички коли в този район. Той си е осигурил алиби, но все пак… Слезе и бързо почисти милиционерските номера, които нарочно бе наплескал с кал. После се приближи към контролния пост. Записаха го, направиха кратък обиск на колата и го пропуснаха…

В съвета отиде жълт-зелен, с големи кръгове под очите. Никога не бе се намирал в по-ужасно състояние на животински страх.

Влезе в кабинета си и седна уж да работи нещо, но погледът му беше все във вратата. При всяко отваряне трепваше — не идва ли Киров? „… Какво да предприема? — питаше се непрекъснато той. — Не мога да се свържа и с онези в манастира. Всъщност страховете ми за тях са напразни. Щом радистът не се завърне в контролното време, Хаджисотиров ще вдигне тревога за по-малко от десетина минути ще съберат багажа и ще изчезнат в гората. На тях им е лесно, ами на мен?…“

Киров действително дойде. Като го видя, кръвта му изстина; огледа се безпомощно. Забеляза обаче, че той посяга да се ръкува, и постепенно се успокои.

— Дамянов, нощес преследвахме една кола в района на Вълчи дол, затова сега правим малка проверка — каза Савата. — Ти къде си пътувал?

Отговори с готовност:

— Имах служебна работа в Три кладенци докъм шест часа, после отидох в селото на жена ми за продукти. Тръгнах си към девет, но стана някаква повреда в електроуредбата, та съм си играл цели два часа. Вашите ме спряха в дванадесет и половина.

Киров си записа обясненията му.

— Е, благодаря и прощавай! — каза той, стисна му бодро ръката и си излезе.

Тази веселост никак не го успокои… Усмихва се в годината веднъж и на него ли точно ще покаже хубавите си зъби… Затова, като си отиваше на обяд, не от своя телефон (страхуваше се от подслушване), а от уличен автомат извъртя един номер и без да съобщава името си, кратко нареди:

— Веднага узнай какво е станало нощес! И най-важното: жив ли е онзи!

Но едва след три дни му съобщиха, че бандитът при залавянето се застрелял. Тези три дни му се бяха сторили три века. Мъртвите не говорят!… Близо седмица обаче той стоя все така нащрек. Като не последва никакъв арест, съобщи в манастира, че всичко е в ред.

Постепенно се успокои. Но преживеният страх го караше да се чувствува жалък и унижен в собствените си очи.

 

 

Залавянето на радиостанцията лишаваше по-нататък Държавна сигурност от техническа възможност да се добере до бандитите. Повече те не се обадиха, а това говореше, че нямат резервен предавател. Естествено центърът няма да ги остави без връзка, но докато им доставят нов, ще мине време. А разузнавачите не можеха да чакат.

Киров дълго обмисляше откъде да изходят. Това го завладя изцяло: мислеше в службата, мислеше по улиците, мислеше до късно в леглото… От първата засечена радиограма досега бяха минали пет месеца. Нима е изключено през целите тези пет месеца да са имали някаква техническа неизправност? И каква може да бъде тя — изтощаване на токоизточника, повреда в някои части?… Възможно е с това сами да са се справили, но ако е нещо по-сериозно, прибягнали са до чужда помощ. И тъй като тук ги познават, допустимо е да са пратили човек в близък град. А това подлежи на проверка!… Той извика помощниците си. Коста беше още с превръзка и блед след раняването, но избяга от болницата — сега ли е за лежане!…

— Заминавате за съседните градове! Ще проверите в лабораториите не са ли донасяни за зареждане чуждестранни акумулатори. В магазините — кои лица са купували сухи елементи и батерии. В радиоремонтните — оставяни ли са части от предавател. Аз ще разуча тук.

Разузнавачите бяха свикнали с лаконичните му, но ясни заповеди и веднага заминаха.

Още на другия ден Коста му се обади, че някакъв поп донесъл преди месец за пренавиване изгорял трансформатор. Бил от любителския предавател на сина му.

Савата веднага замина и разпита подробно радиотехника. Бележката бе издадена на името на Георги Добрев от Ясеново. Свързаха се със селото. Действително техният свещеник се казваше така. Но синът му не беше никакъв радиолюбител.

Киров показа снимката на попа. Техникът я разгледа и поклати глава.

— Не, този е охранен, онзи беше слаб, дребен.

Савата отново се свърза със селото. Втори поп нямаха.

— Тогава е използувал неговото име! — заключи той и се зарадва: щом се крие под фалшиво име, значи частта е на радиостанцията!

Събраха и показаха на радиотехника снимките на всички църковни служители от съседните околии. Той дълго се взира и се спря на двама попове и един калугер.

— Не мога да посоча точно кой е — каза с отчаяние. — Все брадати тези козли и много си приличат.

Все пак това значително опростяваше работата. Савата изпрати Коста и Пешо да проучат поповете и да организират наблюдението им, а сам се зае с калугера. Това беше отец Василий от манастира „Света Петка“.

Киров се върна в града, приготви се набързо и веднага замина за Вълчи дол. С пристигането си в селото отиде при партийния секретар.

— Стоименов, какво представлява този отец Василий от манастира? — попита го той.

— С игумена са нови, от есента, и не ги познаваме.

„Трябва веднага да искам проучване за тях!“ — помисли Савата.

— Може ли да разчитаме там на някого?

— Има още двама души — слугата и овчарят. С последния би могло да се говори спокойно.

— Възможно ли е да ми уредиш среща с него тази вечер?

— Разбира се.

Партийният секретар и Киров впрегнаха една каруца и заминаха за манастира. Като наближиха, Савата скочи.

— Доведи овчаря тук и ме чакай при чешмичката — каза той. — Какъв повод ще намериш?

— „Изгубили“ са ни се овце от кооперативното стадо.

Разузнавачът кимна и се скри в гората.

След половин час Стоименов пристигна с овчаря — нисък побелял старец с живи очи. В устата му димеше къса луличка. Киров се представи като „човек от партията“ — това беше достатъчно за другия. Секретарят отиде при конете. Той го разпита набързо за семейството му, за работата тук. После насочи разговора към целта.

— Дядо Никола, а какви хора се въртят тука из манастира?

— Какво да ти кажа, момче, аз повече съм с овцете и малко ходя там.

— Все пак да ти е направило нещо впечатление, да си видял или чул?…

Старецът се замисли, после изведнъж се оживи.

— Какво ли? — И дръпна по навик от угасналата си вече лула. — Една вечер, имаше къде десет саата, отидох при Живко, слугата, за една тесла. Като се бутах по стаите да го диря, чувам отнякъде нещо така почуква често-често…

— На какво го оприличаваш?

— Чувал съм на гарата такъв апарат, само че по-инак…

— Ти не провери ли?

— Излезе отчето и ме прогони.

— Какво представляват калугерите?

— Живко е повече край них, той може да ти каже.

— Да не ни изложи?

— Никогаж, той е харен човек!

— Можеш ли да го доведеш сега?

— На село си е. Сабахлем се връща. Ще му река да дойде къде обед на Меча поляна.

Разделиха се. Савата намери Стоименов и тръгнаха за селото. Той спря в милиционерския подучастък. Нареди по телефона Коста веднага да пристигне във Вълчи дол, екипиран за лов. Да донесе и за него пушка.

Отиде след това да нощува у един бивш техен ятак.

В два часа Коста долетя.

— Абе какъв е този лов посред нощ?… Златен, ти пак си надушил нещо!

— Надявам се, че сме попаднали на вълчата бърлога.

— Какво — радиостанцията? — сниши глас Коста.

Савата кимна.

— Къде?

— В манастира.

— В „светата обител“!… Чудни са делата ти, господи! — И той с набожен вид се прекръсти.

— Ще отидем действително за глухари, за да не направи впечатление…

Тръгнаха веднага. На разсъмване удариха три глухаря и се спуснаха към водопада. Накладоха огън, седнаха да закусят. Буйната река гърмеше в дълбоката клисура.

— Спомняш ли си?… — наруши мълчанието Коста. — Чудя се как оцеляхме тогава…

Тук през лятото на 1944 година останаха да прикриват отреда от преследващата го жандармерийска глутница. Само точната стрелба на Савата задържаше фашистите. Отредът се изтръгна. Но Коста беше ранен в двата крака. Жандармеристите вече ги приближаваха. Тогава Савата го помъкна на гръб и стреляйки по тях, се спусна в дерето. Когато вече смяташе, че това е краят, дойде му идеята да се скрият под скалата на водопада. Тя беше силно наклонена и струята ги прехвърляше. Така прекараха цял ден, обливани от студената вода, и слушаха как настървено, ги търсят наоколо…

— А ме караше да те застрелям, глупако! — дръпна го Савата за ухото.

— Ти трябваше да се спасяваш, а аз само ти връзвах ръцете.

— Ти би ли ме зарязал така?

— Хм!… За мене няма по-скъпо нещо от нашето другарство!

Полежаха и към обед излязоха на Меча поляна. Овцете бяха се кротнали и сладко хрупкаха младата трева. Дядо Никола се подпираше на гегата и разговаряше с Живко.

Отделиха се със слугата, а старецът отиде да наблюдава пътеката.

— Бай Живко, разкажи ни ти какво става из вашия манастир? — започна Киров.

— Ами какво — нищо особено.

— Какви хора го посещават например?

— Идват отвсякъде и най-вече от околните села.

— А от града?

— Идвали са кои?… Никола горският, поп Гочо, напоследък виждам Дамянов от съвета, жената на фабриканта Хаджисотиров, някои бабички, които не познавам.

Савата и Коста се спогледаха.

— Дамянов и Хаджисотирова защо идват?

— Те при игумена се отбиват, пък знам ли защо.

— А в черквата влизат ли?

— Само жената.

— Нещо да носят или изнасят?

— Тя е идвала с пазарска чанта.

— Пълна, празна?

— Носи я пълна, пък празна я връща.

Савата и Коста отново се спогледаха.

— Бай Живко, а да си чувал из стаите нещо да почуква така особено.

— Абе чувал съм еднъж-дваж.

— Откъде?

— От одаята в дъното, до тая на игумена.

Савата извади бележник и го накара да направи скица на сградата.

— Кой влиза във въпросната стая?

— Най-често отец Василий.

— Нещо да си забелязал да внася или изнася?

— Виждал съм го понякогаш да носи вечер храна натам.

— А да се движат нощем из манастира и около него непознати хора?

— Не съм съгледал… Момчета, вие да не направите нещо, та да загазя?

— Какво да загазиш?

— Да ме изгонят от работа.

— Не бой се. Пък ако искаш, ние ще ти намерим много по-хубава и най-важното добре платена работа. Не виждаш ли, че тук слугуваш само за хляба! Но сега ще стоиш още, нужен си…

Стиснаха му ръка и си тръгнаха. Дадоха поръки и на стареца. Той с готовност ги прие. Оставиха им един глухар и си заминаха.

Вървяха мълчаливо, в гората не бива да се говори. Край селото седнаха в една ливада и запушиха.

— Робска душа е този Живко! — каза с досада Коста.

— А ти какво искаш, всички да имат съзнание като нас ли?… Много хубав човек е дори! Толкова интересни неща ни съобщи, че сега картината ни стана по-ясна.

Той все пак се огледа и сниши глас:

— Да анализираме и обобщим фактите досега. Бандитската група, по всичко личи, се укрива в манастира. Ако съдим по първото пеленгувано радиопредаване, прехвърлена е около началото на декември. Прави впечатление, че малко преди това калугерите на манастира са подменени, може би това не е случайно. Този, когото убихме, изглежда е от нейния състав. Предполагам, сред тях е и Бебо Хаджисотиров — затова и майка му е била тук. За мен вече става ясно, че Дамянов е свързан с групата — заключавам от идването му в манастира, посещението на Хаджисотирова в дома му (вероятно синът й е отсядал там), уверен съм също, че неговата кола е използувана за радиосеансите…

— Кога ще направим блокада да ги приберем?

— Не веднага. Ние не знаем колко души са и тук ли са в момента всички. А изпуснем ли някой, особено пък Хаджисотиров, по-добре гората да хващаме!

— Как ще си изясним обстановката тук?

— Ще помислим… Ние не сме довършили работата си и около Дамянов. Досега сме засекли само Рашид и Пери. Те и двамата вече не са в рудника, а сведения оттам продължават да изтичат, и то много важни, каквито случаен човек не може да предаде…

В селото уговориха специалната си връзка с партийния секретар и си заминаха.

По пътя Коста нервничеше.

— Давай форсмажор, че закъсняваме… — И го изгледа умолително. — Имам среща с Валя, а каквато е, ще ми извади душата!

— Такава ли била работата? — изненада се Савата.

— О-о, не ми дава просто да се спра на улицата със старите си приятелки. И всичко знае — къде съм бил, какво съм правил. Как се осведомява — чудя се.

— Истинско контраразузнаване, а?

 

 

Как да се разбере колко души са бандитите и кога са в манастира всички? — този въпрос занимаваше в следващите дни разузнавачите. Киров претегляше всички възможности, кроеше различни планове. Най-после се спря на варианта с аптекарката.

Срещна се с нея.

— Анче, решихме да се възползуваме от твоята готовност да ни услужиш — каза й той. — Мислим да те изпратим в манастира „Света Петка“.

— Какво, ще ме правите отшелница ли?… — засмя се тя.

— Боже опази.

— Кого да имам предвид там?

— Може игумена. Но главната ти задача е да разбереш има ли външни хора.

— Ясно, нелегални… — съобрази тя.

— Да. Още по-добре — някой от тях…

— Как ще се представи моето пребиваване?

— Лекуваш нервите си. Отпуската ти ще уредим. Най-добре е да бъдеш с някоя роднина.

— Майка ми?

— Не, тя ще те надзирава.

— Леля Петра — вдовица, арабия и обича пътешествията.

— Добре… Ако някой се завърти, ще го водиш по-далеч на едно постоянно, удобно за нас място.

— Ясно. А връзка?

— Всяка сряда и събота ще слизаш в селото да пускаш писма и за продукти. В десет ще се срещаме в стаята на началника на пощата.

Киров й даде пари за разноските и я изпрати.

— И мислиш, че някой ще се улови на въдицата? — отзова се скептично Коста. — Нима ще рискува да си създаде връзка със случайна жена там, където се укрива? Нали това е почти сигурен провал?

— По принцип разсъждаваш правилно. Но аз все пак разчитам, че те са хора, с човешки слабости… Може и нищо да не излезе. Да опитаме обаче сме длъжни.

И той зачака.

Първата среща с тяхната „богомолка“ не донесе нищо. Архимандрит Теодосий се държеше сериозно. Отец Василий, естествено, не беше за нейния ранг. Той се въртеше около леля й. Интересни външни хора не се появяваха.

Но още на втората среща тя съобщи, че като се разхождала предната вечер в района на манастира, пресрещнал я мъж на средна възраст, невисок, як, плещест, с мустачки. Бил облечен спортно, със зелено яке и панталон от фин плат, с гетри. Представил се за геолог. Тя се отнесла сдържано. Определил й среща на следващата вечер. Нейното първо впечатление беше, че не е никакъв геолог — показал подчертана предпазливост, постоянно се оглеждал.

— Утре го опипай внимателно за оръжие — каза Савата. — Ние пък ще направим някои проверки.

Геолог на име Стоичков нямаше тук. На следващата среща Киров й показа снимките на всички геолози в този район. Той въобще не се оказа между тях. Анчето бе напипала вече и пистолета му. Работата ставаше ясна.

— Довечера имаш ли среща? — попита Савата.

— Да. В осем. В малката борова горичка вдясно от манастира.

— Добре, ние ще бъдем там.

Разузнавачите подготвиха всичко за бързо действие. В подучастъка на селото стоеше в бойна готовност милиционерският взвод. А те със смрачаването се добраха предпазливо до манастирската горичка и се укриха в нея.

След половин час Анчето и нейният „любовник“ пристигнаха. Той нетърпеливо я прегърна и започна жадно да я целува.

Тримата се надигнаха и безшумно се приближиха отзад. Савата и Коста бързо, ловко извиха и сключиха в белезници ръцете на бандита, а Пешо метна през устата му кърпа.

Анчето плю с отвращение.

— Прощавай!… — извини й се Киров.

Беше му и съвестно, и болно. В тяхната работа има не само романтика…

— Сега се прибери и чакай! — нареди разузнавачът.

Анчето изчезна в тъмнината. Савата остави двамата си помощници и слезе за вилиса, за да натоварят някъде наблизо бандита и го свалят в селото за разпит.

Когато се върна и подкани заловения да става, той не се помръдна. Наведе се, опипа пулса му. Не дишаше. Прекара ръка по лицето му — кърпата беше смъкната. Кратко светна с фенерчето и картината му стана ясна: бандитът се е захлупил по очи, влачил е лицето си по земята, докато кърпата се е свлякла, а след това е сдъвкал зашитата в яката на ризата му ампула с цианкалий…

Киров тежко изстена.

Вдигнаха трупа и го понесоха. Трябваше да се отдалечат от манастира и да обсъдят… Най-после спряха.

— Какво ще правим сега? — попита виновно, унило Коста.

Савата разпореди:

— Първо, трябва да се даде на бандитите да разберат, че той е убит, за да не се подплашат от предателство. Второ, необходимо е да се запази животът на Анчето. Възможно е този тип да е споделил за похожденията си и да свържат изчезването му с нея. А не можем да я изтеглим веднага, защото ще разберат, че сме ги подушили, и няма да се върнат. Ето защо се налага един от нас да отиде в манастира като „геолог“ и да бди над нея нощес и утре до обяд.

— А не мислиш ли, че той се излага на твърде голяма опасност? — обади се Коста.

— Тя също рискува живота си заради нас! Ето защо сме длъжни да осигурим живота й с цената на нашия! — звънна металическа нотка в гласа му.

— Другарю Киров — обади се Пешо, — теб и Коста ви познава Хаджисотиров. Ще отида аз!

Веднага се отправиха за една близка сонда. Геологът запозна набързо Виденов с тяхната работа и му даде специалната си чанта.

Три часа след като Пешо беше заминал за манастира и се предполагаше, че вече се е настанил, недалеч се чу кратка ожесточена престрелка. „Стреляше“ мъртвият бандит срещу разузнавачите.

Виденов, гостенките, калугерите се разбудиха разтревожени и дълго коментираха. „Геологът“ предложи на изплашените жени да спят в неговата стая, залости добре вратата и легна до прозореца с готово оръжие. Не мигна до сутринта.

Към девет часа Анчето слезе в селото и като се върна, съобщи развълнувана на калугерите печалната вест: видяла как натоварили в един милиционерски камион убит (навярно нощес при престрелката) нелегален.

— И аз дойдох тук уж на спокойствие, да лекувам нервите си! — допълни тя разстроена. — А то какво: стрелба, убийства! Лельо, да си вървим, че ще се разболея още повече!

Те си взеха багажа и си заминаха.

Тръгна по своята работа и „геологът“.

Трета глава
Бандитите стават дръзки

Савата подготвяше своята офанзива, но и Хаджисотиров не спеше. Убийството на Драгиев беше сериозно предупреждение за него. И той заставаше нащрек при всеки сигнал. Ето защо, когато отец Василий му съобщи, че разузнавачите са били на лов в този район, истински се разтревожи.

— Откъде разбра това?

— От горския. Стана дума за лов, та ми каза, че ги видял да носят три убити глухаря.

И шефът реши да премахне Киров. От него изпитваше необикновен респект. Но как? Дамянов и Пери решително отказаха да стрелят.

Тогава опита друго. Пъхна в едно издълбано дърво бомба и го замаза отвън със стърготини. След не малко проучване и дебнене Пери успя да го подхвърли в мазето на Киров. Гранатата избухна в кухненската печка, но не го засегна — той не беше вътре.

Неуспехът принуди Хаджисотиров да хвърли в тази акция силите на цялата група. Сподели намеренията си със своя пръв помощник. Върбанов решително се противопостави — това е трудна, рискована работа и може да им струва скъпо. Отложи решението си, без да се е отказал от него. Търсеше начин да претрепят Киров някъде извън града.

Когато обаче заловиха Стоичков, и то само на километър от манастира, не послуша никакви съображения.

— Не ви ли е още ясно, че примката се затяга около нас? — заяви категорично той. — Какво искате — да чакаме, докато ни изловят един по един или пък ни спипат тук като язовци в дупка? Не, ще действуваме!

Едновременно с началника на сигурността реши да премахне и околийския партиен секретар — за политически ефект. Чрез отец Василий веднага предупреди Дамянов „да чака гости“, а те се приготвиха.

— Това ще бъде много сериозна схватка! — предупреди той помощниците си.

Щом се върна калугерът, още същата вечер ги нареди в каруцата като сардели, покри ги отгоре с прясна люцерна и по странични пътища, за да не срещат много хора, се отправиха за града.

Пристигнаха на разсъмване, спряха пред къщата на Дамянов и един по един се вмъкнаха вътре. Това стана незабелязано — проследяването на доктора беше вдигнато за още три-четири дена, тъй като той отново бе проявил безпокойство. Бандитите останаха в таванската стаичка през целия ден.

На обяд Дамянов и Пери се качиха при тях.

— Щом вие не искате — каза Хаджисотиров, — ние дойдохме да светим маслото на Киров и Казака. Но ще помагате!

Докторът отново застана нащрек.

— Аз ви казах и миналия път, че не ме бива за такава работа! — заяви решително, с раздразнение той.

— Вие само ще ни охранявате. Ние ще стреляме!

— Така по̀ може — съгласи се докторът.

— Да обсъдим тогава плана за ликвидирането им!

Дамянов помисли и каза:

— С Казака е сравнително лесно — той живее на глуха улица, има и голям двор, в който може да се прескочи и чака. С Киров е трудно — квартирата му е на главната улица, там изобщо не може да се стои и дебне.

— Имайте предвид, че и на двете места нападението трябва да стане едновременно, за да успеят групите заедно да се изтеглят.

— Това усложнява работата. Но ще направите такъв разчет, че да влезете по едно и също време.

— Къщата на Казака е ниска, ако се наложи, ще се прескочи и през прозореца — обади се Пери. — Но Киров живее на втория етаж!

— Ще хвърлим бомби през прозореца! — предложи Петков.

Шефът възрази:

— Я улучим, я не. Пък може да има мрежа и от бомбите ние да пострадаме.

— Една идея — каза Цачев, — ще кажем, че сме от милицията, и ще го повикахме да излезе уж по бърза работа.

Шефът все така аргументирано възразяваше:

— Ами ако се усъмни и не отвори?

— Нека тогава Телефона го извика и вие ще нахълтате след него — направи ново предложение Дамянов.

— Телефона не трябва да се използува в този случай. Все пак той е някакъв комунист. Може в последния момент да надделеят у него някакви чувства и да ни предаде. Освен това, ако евентуално не успеем, само ще го провалим. А чрез него и теб, и цялата резидентура.

— Не виждам тогава начин — дигна рамене докторът. — На улицата да го дебнете е неразумно — лично вас могат да ви познаят, а и няма да съгласувате времето за двамата… Защо не убиете единия днес, пък другия после?

— Невъзможно! Те ще вземат изключителни мерки!

Блъскаха си главите още дълго.

— Знаете ли как ще стане? — реши накрая Хаджисотиров. — Като му позвъним, дори да не излезе, той ще дойде да провери през шпионката. Тогава ще стреляме през вратата и ще го убием. Ако се наложи, ще я изкъртим или пък ще избием с бомби.

— А след като стреляте?… — попита с безпокойство докторът. — Те веднага ще направят блокада!

— Отец Василий ще ни чака с каруцата край града.

— Това е добре, иначе…

— Ти, Дамянов, провери за тях. Тук ли са, нощес нападаме!

При обсъждането на този план не се изказа единствен Върбанов…

Следобед, малко преди края на работното време, докторът позвъни по телефона. И двамата бяха налице.

Уточниха плана с всички подробности. Нападението щеше да се извърши в полунощ. За Савата бяха определени Хаджисотиров, Върбанов и Богданов с охрана Дамянов, за Казака — Петков и Цачев с охрана Пери.

Първа излезе групата на Петков. (Казака живееше в един от крайните квартали.) Напред вървеше Пери, на разстояние — останалите. Щом забележеше опасност, Лекето даваше предупредителен сигнал и те хлътваха някъде. Пристигнаха без инциденти.

Къщата на околийския секретар не светеше. Пери остана на улицата, в сянката на едно черничево дърво, а двамата влязоха в двора. Приближиха. Петков почука на вратата. След малко зад нея изшляпаха чехли и се обади сънен женски глас:

— Кой е?

— Обретенов от комитета! — каза с преправен глас бившият полицай. — Како Гено, нека излезе замалко бай Стоян!

— Обретенов, ама той след вечеря замина по селата.

— Тъй ли? Тюх, да му се не види!… А да ти е оставял за мене един доклад?

— Не.

— Забравил е да ти каже. Я отвори да го потърся на бюрото му, че трябва да го изпратя в ЦК, сега заминава кола.

Жената отвори и леко извика от изненада. Със силен пистолетен удар по главата Петков я събори и се втурна в стаята. Нямаше никого. Само в леглото сладко спеше, отметнало назад ръчички, петгодишно момиченце. Петков се върна.

— Къде е мъжът ти?

— Нали ти казах, че го няма.

— Детето чие е?

— На дъщеря ми.

— Застани с лице към стената!

Възрастната жена покорно се обърна. Той прошепна на Цачев:

— Няма да стреляме, да не се вдига шум.

Извади големия си остър нож и със силен удар го заби в гърба на жената. Тя леко се свлече на пода.

Петков измъкна ножа, отиде до кревата и рязко отметна одеялото. Детето отвори сините си очички. Цачев бързо улови издигнатата кървава ръка.

— Остави детето! — каза твърдо той и грубо го изблъска из стаята. — Аз съм криминалист, но ми е свидно. И ние имаме деца!…

Отвън Петков хвърли през прозореца запалителна бомба. Излая куче и двамата с бързи крачки се отправиха към края на града.

 

 

Стаята на Киров още светеше. Седнал зад малкото бюро, той дописваше на машина спомените си за техния отряд.

Позвъни се. Беше обичайно да го търсят по всякое време. Взе „Токарьова“ и като излезе в коридорчето, погледна през шпионката. Непознат. Отдръпна се настрана и с насочен пистолет попита:

— Кой е?

— Другарю Киров, от министерството съм. Идвам по бърза работа.

— Кой ви доведе?

— Един милиционер.

— Той тука ли е?

— Отиде си.

— В околийското ходихте ли?

— Да.

— Момент!

И тръгна да провери по телефона. В този миг три автомата затрещяха. От вратата се разлетяха цепленки Савата се беше закрил, но все пак един куршум го опари в лявото бедро. Той бързо изгаси лампата, заслони се зад стената и като подаваше само дулото на пистолета си, отговори с бърза стрелба. Някой глухо изстена зад вратата и стрелбата оттам секна.

Киров се спусна, грабна „Судаева“ и излезе навън. Единият от нападателите беше паднал на площадката. Той го прескочи и полетя стремително по стълбите, преодолявайки болките в крака. Другите двама се отдалечаваха по първата пресечка. Савата пусна автоматен откос и видя как шапката на единия падна и той се улови за главата.

„Раних го!“ — помисли си злорадо и продължи да тича. Но те се скривиха вече в другата напречна улица. Болките в крака му се усилиха и той изостана. Обувката му се напълни с кръв. Когато стигна пресечката, бандитите бяха вече изчезнали. Видя, че няма да ги догони. Разкъса ризата си и набързо се превърза. Сетне, като накуцваше силно, се върна в квартирата.

Свърза се веднага с дежурния старши милиционер:

— Веднага вдигни в бойна тревога взвода и отредите за съдействие в околията и изпрати бързо да извикат Коста, Пешо и началника на милицията! Аз пристигам след малко.

Сетне позвъни в болницата. Дойде линейка. Поиска да го превържат на място и го откараха в службата. По пътя срещна пожарната кола и това го разтревожи още повече.

Малко след като влезе в кабинета си, дойде началникът на милицията. Той живееше наблизо. Отидоха в помещението. Милиционерите бяха вече запасани и строени.

— Стоянов, предприемай веднага преследване на бандитите! — нареди той на началника. — Минаха по „Знеполска“ и ги изгубих на „Осогово“. Посока — Вълчи дол. Единият е ранен. Друга група за всеки случай да заеме изходните пунктове на града!

Офицерът бързо поведе хората си.

Като се подпираше на един шомпол, Киров се върна в кабинета си и позвъни в пожарната. Осведомиха го, че е запалена къщата на Казака.

„Нима и него!?“ — помисли си изтръпнал той.

Изпрати милиционер с колело да провери какво става с околийския секретар. Сетне бързо се свърза с подучастъците. Даде заповед помощните отряди веднага да се развърнат съгласно предварителния план. Рано сутринта да извършат блокади и претърсвания. На старшината във Вълчи дол нареди в манастира и около него да не се предприема нищо!

След малко пристигна Коста, цял обгорял и почернял от дим и сажди. Досети се, че е бил на пожара.

— Какво става с бай Стоян? — посрещна го с въпрос от вратата.

— Той е в околията, но намушкали стрина Гена, а детето едва не изгоряло. Измъкнали го полузадушено.

— Зверове! А къщата?

— Изгоряха някои работи, но успяхме да потушим пожара. Казаха ми, че си убит, и аз полетях насам… — И той с облекчителна въздишка изтри потта от челото си.

Дойде и Пешо. Болките в крака на Савата се усилиха. Той хапеше устни и се мръщеше. Помощниците му настояваха да отива в болницата.

— Тръгвам. Слушайте сега: Ти, Коста, поемаш цялостното ръководство на блокадата и претърсването. Първо, веднага намери бай Стоян и му съобщи да се върне. Информирай след това сектора. Разпитай утре милиционерските патрули за движението из улиците около полунощ. Зафиксирай местопроизшествията… Пешо, ти организирай за маскировка обща блокада на града и извърши претърсване у всички по-съмнителни къщи, в това число у Дамянов, Хаджисотиров, Пери и у техните съседи. Само ако откриете бандитите, ще предприемате арести, иначе, дори и да намерите улики, ще се правите на разсеяни… Това е! И всеки ден ме информирайте!

Той се настани в линейката, като скърцаше със зъби и попъшкваше от болка. А когато потеглиха, затвори очи и се отпусна изтощен.

 

 

В това време манастирската каруца вървеше през гората.

Положението на Хаджисотиров се оказа тежко — освен в главата, той беше засегнат и в лявата плешка. Върбанов го бе превързал на бърза ръка, но какво е точно състоянието му, не се знаеше.

Раненият погледна светещия си часовник и изпъшка:

— Карай бързо, отче, че осъмнахме!

— Ще уморя конете.

— Майната им, гледай нас да не ни умориш!

На един кръстопът отпред изникнаха из тъмнината двама души с пушки. Отец Василий подгони конете, връхлетя върху тях и едва не ги сгази, ако не бяха се отдръпнали.

— Стой! Стой! — извикаха патрулите и откриха безредна стрелба.

В миг люцерната се надигна и четири автомата затрещяха по тях. Каруцата изчезна в тъмнината.

— Гони по-скоро, отче! — изсъска ледено Хаджисотиров и като издърпа камшика от ръцете му, заплющя по гърба на животните.

След два-три километра той спря каруцата.

— Опасно е да се движим повече така, излязоха вече техни засади и ще се натъкнем отново. Отче, ти върви, а ние ще продължим през гората. Като пристигнеш, скрий добре някъде багажа ни. В случай на опасност архимандритът да спуска наполовина пердето на своя прозорец — това ще бъде новият ни условен знак.

Каруцата затрополи по каменистия път, а те потънаха в гората. Хаджисотиров вървеше трудно, подкрепян подред от помощниците си. Загубата на кръв го беше изтощила. Устата му изгаряше за вода. Затова ги поведе към една позната чешмичка. Но като я наближиха, оттам ги посрещна нов суров вик: „Стой!“ Те бързо хлътнаха зад дърветата, като дадоха автоматен залп. Отговориха им няколко изстрела. Цачев изохка и се строполи. Върбанов и Петков го взеха на ръце. Високите му стенания изпълниха тишината.

— Затваряй си човката, бе идиот! — изсъска Хаджисотиров.

Раненият заскимтя през зъби. Вървяха с ускорен ход дълго време. Хаджисотиров с усилие се подпираше на тояга. Най-после спряха да починат, цели потънали в пот. Цачев хапеше дрехите си, за да не издаде глас.

— Къде е ударен? — попита шефът.

— В корема — осведоми го Петков. — Едва ли ще го бъде!…

Станаха отново.

— Няма да ме оставите, нали, господин капитан? — говореше трескаво, задъхано, със сухи устни Цачев, гледайки Хаджисотиров с горящи очи.

Той направи знак на другите да се отдалечат. Върбанов стоеше и го гледаше с укор, предугадил намерението му. Петков го дръпна за ръката и го поведе.

— Къде отидоха другите, господин капитан, ще се върнат ли? — обади се отново Цачев и се надигна.

Срещу челото му блесна дулото на пистолет и предсмъртният му вик се сля с изстрела. Той потрепери ситно и притихна.

Хаджисотиров настигна останалите.

— В това няма никакъв морал и етика, господин капитан! — посрещна го с укор Върбанов. — Такава ли е бойната ни дружба!…

— Ако го оставим, ще попадне в ръцете им и ще ни накисне.

— Според твоята логика, и с тебе трябваше да постъпим по същия начин!

— Аз още вървя. Пък какво ще го жалиш толкова този криминалист — като него ще намерим много…

— Да ти беше съвестно поне, че и той те мъкна на гръб… Не одобрявам аз постъпката ти. Също и тази на Петков — защо трябваше да убива беззащитната старица?

— Правилно е постъпил, тя е жена на околийския секретар. С това ще ги тероризираме и сплашим!

— Ние борци за идеали ли сме или убийци?

— Нашата борба, каквито и високи идеали да има, не може да мине без това.

— Сега още повече се убеждавам, че тази акция беше неоправдана. Само пилеем силите си. Ние сме дошли тук да вършим друга работа, а не да влизаме в единоборство. Какъв е резултатът — от седем души останахме трима. Струва ми се, че в случая ти се поддаде повече на лични чувства към Киров.

— Говориш глупости, Върбанов! — възрази енергично шефът. — Как не разбираш каква опасност за нас е той? И ако вие не искате, аз сам ще си разчистя сметките!…

Но заканата му прозвуча неубедително и за самия него. В душата му все повече се прокрадваше страх от Савата, който го следваше през целия техен, изпълнен с враждебност живот.

Продължиха пътя си в тягостно мълчание. Върбанов вървеше напред. Повече той не подложи рамо на своя началник и приятел. Подкрепяше го единствено полицаят…

 

 

Киров беше настанен в единична болнична стая и около него постоянно се въртяха лекар и сестра. Особено нежни грижи проявяваше Фани, завърнала се вече от специализация.

„Брат й ме стреля, а тя ме лекува — ирония на съдбата!“ — мислеше си той.

Днес бяха дошли да го видят неговите разузнавачи, околийският секретар, някои членове на бюрото. Лекарят обясняваше, че нищо сериозно няма — куршумът не е засегнал костта.

Казака мълчеше. Беше посърнал и като че ли още повече състарен за тези два дни.

Другите си отидоха, останаха само помощниците му.

— Докладвайте!

Съобщиха му за втория убит бандит.

— Значи и от него нищо не чухме!… — въздъхна Киров. — Самоличност?

— И двамата с фалшиви документи.

— А от претърсването на града?

— Нищо особено. Само в таванската стаичка на Дамянов бяха намерени върху прозореца дупки от кабарчета.

— Светомаскировка?… Да не е от бомбардировките?

— Не, дограмата е боядисвана преди две години. А кой може да е живял горе — нито той, нито квартирант…

— Навярно Хаджисотиров се е укривал. Друго?

— Един от патрулните милиционери срещнал Пери из махалата на бай Стоян в нощта на нападението. Бързал много.

Савата слушаше с интерес.

— Още нещо: получи се проучването на калугерите. Накъсо — врагове. Отчето е сянка на архимандрита. А той е задържан за връзки с американците, но не са доказани.

— Ние ще ги докажем…

Вратата се отвори и в стаята влезе, заметната с бяла престилка. Нина. Лицето й беше измъчено, на очите й напираха сълзи. Коста незабелязано побутна Пешо.

— Това е всичко! — каза небрежно той. — Отиваме да вършим работа.

И двамата леко се измъкнаха.

Нина постоя един миг, после уморено се свлече до леглото на болния и неудържимо се разплака на гърдите му. Савата я погали. Тя вдигна глава и го изгледа така, сякаш не вярваше на очите си. После в душата й преля радост: той е до нея, жив!…

Вратата отново се отвори и в рамката й се показа лекарят. Нина се изправи, цяла заляна от гъста червенина, излезе бързо и без да погледне някого, побягна по коридора с развята като криле престилка.

Докторът, следван от сестрата, влезе и започна превръзката.

— Киров, ти откога такова… с Нина?

— Отсега — смънка Савата и извърна глава настрана.

— От днес! — учуди се онзи. — Значи трябваше да те ранят, за да се случи най-после…

— Като че ли…

Стискаше зъби, но болката сега беше по-лека…

Четвърта глава
Фатална грешка

Хаджисотиров се завърна с групата си в манастира. Но макар тук условията да бяха по-добри, отколкото в гората, раните му се усложниха. Той се уплаши от гангрена и се принуди отново да слезе в града въпреки тревожната обстановка.

Оперативните работници, които проследяваха колата на Дамянов, не можаха да забележат как той бързо го качи зад един завой и като го накара да легне на пода, вмъкна го направо в двора си. После го преведе през задния вход.

Тук раненият можеше да получи квалифицирана медицинска помощ. Той не посмя да прибегне до услугите на сестра си, затова Дамянов повика един свой приятел, частен лекар. За да замаскира посещението му, обяви жена си за болна от сърце.

Мария цял ден шеташе по нощница, но щом дойдеше външен човек, хвърляше се в леглото и си придаваше страдалчески вид.

Раните на Хаджисотиров почнаха бързо да зарастват. Мери също полагаше трогателни грижи за него. С мъжко чувство Дамянов долавяше това и вътрешно кипеше, но се сдържаше. Когато обаче я свари веднъж да се връща от тавана с очевидни белези за интимността им, избухна, наби я и й забрани да се качва повече горе.

По този повод между него и любовника се разрази остра разпра, при която той направо го заплаши, че ще го предаде.

— Ще ме предадеш, но и ти ще отидеш по дяволите! — отговори спокойно другият. — Ако с това изкупиш мизерната си кожа, ние ще те ликвидираме! А длъжен съм все пак да те уверя, че жена ти не съм докосвал — честна офицерска дума! Впрочем ухажвал съм я безуспешно.

Дамянов поомекна, но оттогава лично се грижеше за него. Това слугуване стана връх на неговото унижение. До такава степен се озлоби срещу натрапника, че му минаваше мисълта да го отрови и да го изхвърли с колата извън града…

Хаджисотиров почти се оправи. Междувременно от центъра се получи радиограма, в която го упрекваха, че бездействуват, че не извършват нападението на рудника. Това го ядоса — лесно им е на тях, защо сами не дойдат да се подлагат под дулата!… Все пак налагаше се да замине по селата за привличане на хора за помощната група.

Пери предварително бе опитал почвата при някои бивши легионери, ратници. И действително двамата успяха да вербуват верни, решителни люде, но те бяха шепа. Повечето от набелязаните отпаднаха — от Девети досега беше изтекла много вода… Те изказваха недоволство срещу някои нередности, но когато станеше дума да се борят срещу властта, още повече с оръжие, отказваха по най-различни съображения; а един направо ги заплаши, че ще ги предаде.

Хаджисотиров скърцаше със зъби от злоба:

— Овце! Който им засвири по-сладко, след него вървят!…

Обземаше го отчаяние и съмнение в успеха на тяхното дело. Виждаше голямото несъответствие между мечтите, плановете им и действителността тук. Да се разчита на масово недоволство е наивност.

Върна се в мрачно настроение. Очевидно бе, че само с неколцина вербувани не може да се свърши сериозно нещо в рудника. Налагаше се да говори отново с Дамянов.

Много усилия положи да го накара и той да привлече хора. Не помогнаха ни убеждения, ни заплахи. Чак когато развърза кесията си и бръкна дълбоко в нея, оня склони. Но и докторът осигури не повече от тях. Това постави пред Хаджисотиров проблема да търси слаби места в охраната на рудника…

 

 

Една сутрин оперативните работници от проследяването доложиха, че вечерта към осем Пешев, завеждащ „Нарушения на партийния устав“ при околийския комитет на партията, и старшината от охраната на рудника Бойчински посетили дома на Дамянов. Излезли подир три часа. Но на връщане Пешев крепял с усилие старшината.

— Какво предполагате? — попита заинтригуван Савата.

— Сигурно се е напил — каза единият.

— Нещо особено да ви е направило впечатление?

— На излизане като че ли имаше под фуражката си превръзка — добави другият.

— Виж, това е интересно! Дръжте вече под непрекъснато наблюдение дома на Дамянов и самия него. Ние ще ви помагаме нощем.

Киров се обади на началника на охраната: Бойчински не беше на работа. Помоли го да изясни причините.

След два часа той пристигна и му разказа съвсем друга история: като се прибирал вечерта, старшината бил нападнат на улицата от трима души, които му нанесли жесток побой.

— Защо не е стрелял?

— Не успял, изненадали го.

— Да е бил в лоши отношения с някого?

— Нищо не ми е известно. Той беше сговорчив, сериозен другар.

Началникът на охраната си отиде. Киров се разхождаше из стаята замислен… Какво са правили Пешев и Бойчински у доктора, какво общо имат те с него? И защо е превързван старшината?…

Савата насочи сътрудник към Бойчински. Пред него той не беше повторил версията с побоя, но не беше казал и истината. Само подхвърлил: „Абе остави, тя е една мътна!…“

Киров направи проверка за двамата. Настоящето им, според партийните документи, чисто, а в миналото и двамата бяха се огънали в полицията и направили големи признания. Във връзка именно с това срещу Бойчински се водеше сега преписка по анонимно обвинение в провокаторство. Интересно!… Чрез Казака той прегледа материалите. Преписката беше завършена. Ускори включването й на първото заседание на бюрото. Може би оттук ще дойде развръзката…

На заседанието Пешев докладва, че сигналът в анонимното донесение не се доказва, но независимо от това Бойчински не се е държал на следствието добре, затова му предлагаше „порицание“.

Киров внимателно изслуша и него, и обясненията на самия старшина. Той беше силно развълнуван и смутен, говореше несвързано, объркано. Разузнавачът взе думата последен:

— След Девети аз съм изяснявал обстоятелствата около тези провали, имам и лично впечатление от държанието на Бойчински в полицията и в затвора. Това е едната причина да не се съглася с предложеното наказание. На мен обаче ми прави впечатление и друго. В продължение само на няколко месеца в комитета постъпват три злостни анонимни доноса срещу отговорни наши другари: Коста, новия председател на околийския народен съвет Христозов и сега срещу старшината. Това, според мен, е организирано дело. Без да е доказал тези обвинения, за първите двама Пешев е искал изключване от партията и снемане от отговорна работа. Не зная как се е въздържал сега за Бойчински. Когато се разглежда обаче партийното положение на даден другар, трябва да се изходи от фактите. А какви са те в случая?

Той прелисти малкия си кожен бележник, погледна бегло и продължи:

— Първо, Бойчински не е направил пръв признания по тяхната конспирация, а него са го провалили. Освен това въпреки жестоките побоища не е разкрил всички свои, и то много отговорни връзки. Това за мене е твърде важно. Второ, не го подвеждат по тази цивилна конспирация (главният „коз“ на анонимния писач!), защото като военен му скрояват друг процес, свързан с предишния, и разчитат да му дадат по съвкупност смъртна присъда. Но този скалъпен процес се проваля и го оправдават. И въпреки това не го освобождават, а отново го връщат в полицията. Тогава се намесва негов братовчед, член на военния състав, който го е съдил, и го освобождават.

Киров отпи глътка вода и продължи:

— Трето, вече свободен, Бойчински отново се включва в партийната работа и забележете това: човек от неговите връзки и през този период не е провален. Четвърто, малко преди Девети него го арестуват и по старите показания го осъждат на петнадесет години. Защо ще го пращат в затвора, ако е провокатор?

— По-логично е да го изпратят в отреда! — подхвърли Казака.

— Именно. Там ще им свърши по-важна работа.

— Учудва ме позицията на началника на Държавна сигурност — подхвърли язвително Пешев, — който би трябвало да дава на всички ни пример за бдителност!…

— Аз не страдам от мания за свръхбдителност. В моята работа това е опасно!…

През време на изказването си той често наблюдаваше Бойчински. На лицето му се изписваха ту благодарност и решителност, ту страх и отчаяние.

— Смятам, че трябва да се обърне внимание и на Пешев — продължи Савата. — Кадровата политика, която провежда напоследък — да се бият на ангро отговорни комунисти, не е най-правилната политика…

Докато той говореше, Пешев не смееше да го погледне в очите…

 

 

Заседанието на бюрото свърши. Киров и Казака останаха сами.

— Ще ми съдействуваш ли за една работа, другарю секретар?

— Кажи, чекисте!

— Разреши ми да направя нощес проверка в сейфа на Пешев…

Казака се замисли. Дълбока бръчка набразди още повече лицето му.

— Сава, все пак той е комунист на отговорна работа!

— Съмнението ми не е случайно и ако ти го съобщавам, значи, че съм премислил достатъчно.

— Добре, действувай! Ще предупредя портиера.

В полунощ Киров влезе в комитета, като накара портиера да заключи външната врата и никого да не пуска.

Светейки ниско само с електрическото си фенерче, той се изкачи и влезе в стаята на Пешев. Отключи с шперц сейфа му и като огледа добре разположението на папките, започна една по една да ги преглежда внимателно. Най-после откри това, което предполагаше, че ще намери — извадените от преписката на Бойчински уличаващи го сведения и първоначалната докладна записка. Прочете ги и ги фотографира. Особено интересно беше заключението на докладната:

За мен дейността му в рудника — да шпионира всички, да сее недоверие между хората и да разстройва колектива — не е случайна. Това е дейност на агент-провокатор, който си е надянал маската на най-бдителния, за да отклони вниманието от себе си и да се прикрие. Така действува врагът.

Предвид гореизложеното предлагам да се изключи от партията, да се предаде на Държавна сигурност и да бъде съден за агент-провокаторство.

Киров се замисли. Значи такава била работата!… Тези фиктивни компрометиращи материали те са използували, за да го шантажират и принудят да им служи. Били са го, защото отначало не се е съгласил. Но щом са го пуснали, значи се е огънал! За това говори и изваждането на тези материали от преписката, и изготвянето на нова докладна записка. А защо Пешев не е унищожил уличаващите го документи? Може би от непредпазливост? Или пък не са били много сигурни в Бойчински и са ги държали, за да го притискат отново?… В поведението на старшината обаче имаше нещо, което му вдъхваше известна надежда…

На сутринта той замина за рудника. Накара началника на охраната да извика при себе си Бойчински. След малко старшината влезе. Здрависаха се. В това време, както бе уговорено, телефонът иззвъня.

— Ще ме извините за малко, главният инженер ме вика! — каза началникът и излезе.

Савата нарочно се зачете във вестника си. После небрежно попита:

— Как си, Бойчински?

— Служа, другарю Киров.

— Гледам те, какво си пострадал?

— Абе тя стана една… — отговори той с дълбока въздишка.

— Какво е станало?

Старшината се поколеба, но все пак не се реши да му признае и объркано разказа историята с мнимия побой.

— Ти не позна ли побойниците?

— Не можах, другарю Киров.

— Е, знаеш ги, но се страхуваш нещо да ми ги кажеш. Ти нямаш ли доверие в партията, на мен лично като на комунист? Начинът, по който аз и бай Стоян се отнесохме към решаването на твоя въпрос, не ти ли вдъхва такова доверие, пък и задължение?…

Старшината мълчеше в колебание. Савата сложи окуражително ръка на рамото му.

— Каквото е станало, Бойчински, станало е, а сега не е късно да възстановиш партийната си чест. Това ти го казвам аз и те моля да ми имаш вяра!

Старшината го изгледа със смесено чувство на тревога и доверие. Последното надделя.

… Веднъж Пешев го поканил „да се видят с техния съкилийник от Пловдивския затвор Зафиров“. За негово учудване го завел в дома на Дамянов. Влезли в кабинета му, където завеждащият „Нарушения на партийния устав“ извадил от чантата си неговата преписка и го обвинил в агент-провокаторство. Дал му да види докладната, чел му и някои от показанията. Обещал да заглади работата, ако му даде сведения за охраната на рудника, които били нужни на „партията“.

„А защо ме шантажираш тогава? — казал той. — Нека бай Стоян си ги поиска от моя началник!“

„Да играем тогава с открити карти! — намесил се и Дамянов. — Сведенията ни са нужни за американците!“

Той ги изпсувал и си тръгнал, заплашвайки, че ще съобщи в Държавна сигурност. Но двамата се спуснали и го уловили. Обезоръжили го. Той се бранел, нанасял яростни удари. По едно време докопал за гушата Дамянов. Онзи изхриптял и с мъка успял да се откопчи. Казал на Пешев да го задържи, а сам излязъл, като заключил вратата.

След малко тя се отворила с трясък и в рамката й с броунинг в ръка застанал Хаджисотиров. Той изтръпнал за миг, но се окопитил и се хвърлил към прозореца. Хаджисотиров обаче ловко му сложил крак и го съборил. Изправил се все пак, но онзи вече му преградил пътя и със силен пистолетен удар отново го свалил. От главата му потекла кръв и обляла лицето му.

„Сядай в ъгъла! — изсъскал Хаджисотиров. — И да не си посмял да шукнеш, че ще те надупча като решето!“

Докторът донесъл материали и го превързал. Хаджисотиров му заповядал да седне зад бюрото, дал му писалка и го накарал да подпише декларация, че се задължава да служи на американското разузнаване.

„Няма да подпиша такова нещо!“ — заявил решително той.

„Няма ли?… В ъгъла!“

Когато се изправил там, бандитът надянал на дясната си ръка лека боксова ръкавица и започнал да му нанася удари по лицето, гърдите, корема, докато го съборил. Сетне започнал да го гази и рита жестоко. Изправил го и отново го завел на бюрото.

„Ще подпишеш или жив оттук няма да излезеш!“

„Няма да подпиша!“

„В ъгъла!“

И боят продължил. Повече от два часа. Най-после, съвършено изтощен и съсипан, той подписал декларацията. Съобщил му и някои сведения за охраната, повечето неверни.

Пешев го отвел.

Не посмял да съобщи в Държавна сигурност. Чувствувал се все пак обвързан, страхувал се…

Савата слушаше внимателно. Това беше груба, полицейска работа в стила само на Хаджисотиров, в която е намесил и доктора (навярно без негово съгласие). Но тя говореше и друго — че са в голямо затруднение да намерят хора, щом прибягват до такива паянтови компрометиращи материали. Във всеки случай Бойчински е фаталната им грешка!

— А Пешев как са хванали? — попита той старшината.

— Като се връщахме вечерта от Дамянов, той ми призна. Провалът, който приписваше на мен, е извършен от него, за да спаси въжето. Служил им е след това и в затвора. Сега Хаджисотиров го притиснал отново.

Савата поклати глава. Нищо не може да оправдае предателството! Но така или иначе Пешев е голям успех за шпионите…

— Другарю Киров, благодарен съм ти, че ме спаси от истинско предателство! — завърши Бойчински.

Савата подробно го инструктира какво да прави по-нататък и се върна в града.

Отби се първо в околийския комитет при Казака.

— Трябва да ти съобщя — каза му той, — че твоят завеждаш „Нарушения на партийния устав“ е провокатор и американски шпионин. С псевдоним Телефона.

— Не думай! — възкликна удивен секретарят.

— Да. Обвинението срещу Бойчински е монтирано от враговете и с него са се опитали да го вербуват… Изолирай внимателно Пешев в работата!

Върна се в службата все още възбуден от срещата със старшината и разказа за нея на помощниците си.

— Е, какво ще правим по-нататък, началство? — попита с нетърпение за работа Коста.

— Макар и с риск, ще хванем Хаджисотиров и веднага ще арестуваме Дамянов, Пери и Пешев. Чрез бърз разпит ще установим колко са и къде са останалите бандити.

— Ех, най-после!… — въздъхна приятелят му.

— Само че дали Хаджисотиров е още тук? — забеляла Пешо.

— Разбира се, първо проверка!

Пета глава
Смяна на инициативата

Бойчински вървеше към Дамянов и в съзнанието му отново изплува споменът за онази кошмарна вечер. С треперещи ръце отвори портата и влезе в двора. На позвъняването му се отзова самият домакин и не без изненада попита:

— Как така се накани?

— По работа — отговори той спокойно, вече овладял се.

Влязоха в кабинета.

— Аз помислих, че няма да се върнеш вече… — призна докторът.

— Къде ще отида, като се насадих с тази декларация…

— Ами защо се държа така тогава?

— Дойде ми изневиделица и се уплаших, обърках се… Искам да поговоря нещо с господин Хаджисотиров.

Дамянов го изгледа проницателно зад очилата.

— Той замина.

— А кога ще се върне?

— Няма скоро. Какво има?

— Добре, на тебе ще кажа, пък ти ще вземеш мерки. Подсилиха охраната с още тридесет души; да не се изненадате и мене да вините после. А ето тук и сведенията, които той поиска.

Старшината извади от джоба си запечатан плик и му го подаде.

— Ти имаш ли достъп до геоложкия пункт? — попита го Дамянов.

— Имам.

— Можеш ли да дигнеш някаква карта оттам или пък да я преснемеш?

— Трудно, но ще опитам. Не разполагам обаче с фотоапарат.

— Ще ти дам пари да си купиш. Пък и за лични нужди.

— Много добре. Аз, както е казал оня, обичам да харча чужди пари.

Засмяха се. Дамянов му брои три хиляди лева срещу разписка.

— Мина ли ти от боя? — попита го той.

— Минава полека. Не се шегува този Хаджисотиров ей, опасен човек!

Бойчински излезе и отиде на среща с разузнавачите…

Трябваше на всяка цена, и то бързо, да разберат в града ли е шефът на бандата! Имаше вероятност Дамянов да не се е доверил на старшината.

— Ще направим негласна проверка у доктора — раждаше се планът в главата на Киров.

— Ами те? — запита Пешо.

— Ще ги отстраним. Ти организирай Мария веднага да замине с децата на село.

— А по какъв начин?

— Някакъв комшия да се завърти около майка й, да я пита идват ли й внуците, не тъжи ли за тях. Да каже, че отива в града, какво ще заръча. Тук пък ще предаде, че на бабата й е домъчняло за тях, не е добре и иска да й отидат на гости… Щом те заминат, Коста чрез председателя на съвета ще „командирова“ Дамянов в околията. Нашите ще бъдат подир него — тръгне ли обратно, ще ни предупредят…

Всичко бе уредено точно и бързо. Така се случи, че всъщност Дамянов откара семейството си на село.

Когато къщата им се опразни, вечерта разузнавачите разставиха внимателно блокадата и влязоха. Обиколиха набързо стаите — човек нямаше. Значи Хаджисотиров действително беше си заминал. Направиха грижлив обиск. В кабинета, в замаскираната стенна касетка на доктора, откриха важни веществени доказателства. Между тях донесение от обогатителната фабрика, което съдържаше и общи данни за работата на целия рудник, и сведения за извършените вредителства в него. Беше написано на ръка с едър, красив почерк. Изглежда Дамянов го е получил скоро и още не е успял да го предаде. Фотографираха всичко, приведоха в ред дома и напуснаха.

Кой е авторът на донесението? За изясняването на тази задача Киров отиде в обогатителната фабрика. Характерът на сведенията водеше главно към химиците и лаборантите. Той взе дневниците, в които вписваха резултатите от изследванията си, саморъчните им автобиографии и ги сравни с донесението. Графологическата експертиза откри следващия, пети поред агент на шпионите след Рашид, Пери, Пешев и Бойчински. Химичката Диамандиева!

 

 

Разузнавачите разбраха, че от града няма да могат вече да установят колко са и къде са в момента бандитите. Решиха отново да пренесат работата в манастира. На другия ден следобед Савата и Коста заминаха за Вълчи дол.

За да не влязат по светло, спряха край селото и се излегнаха в една ливада. Наоколо пъстрееха треви и цветя, жужаха пчели, ухаеха край пътя цъфналите акации. От близката гора, потънала в свежа зеленина, се обаждаше див гълъб. Майското слънце догаряше в залез.

— Пролет!… — въздъхна Савата, отметнал назад ръце.

— Чудя се как можеш още да се възторгваш от такива неща — каза Коста.

Савата помълча, отговори замислен:

— Защо пък? Във всяка работа се крие поезия, щом човек й се отдава с любов и увлечение.

— Нашата е проза.

— Напротив, в нея също има романтика. Тя е в изкуството на надхитряне с врага…

Вилисът забръмча и скоро се гмурна между къщите, потънали в бялата пяна на разцъфтелите овошки.

Оставиха колата и като се прокрадваха из неравните тъмни улички, поеха през гората към манастира.

Завариха дядо Никола да вари пред кошарата мляко.

— Ха добре сте ми дошли! — посрещна ги радостно той. — Идвате навреме.

— Заради млякото ли? — пошегува се Коста.

— И заради него.

Влязоха в стаичката да не ги види някой. Старецът свали котлето от огъня и го надроби с топъл качамак. Даде им по една дървена лъжица. После отиде да доведе Живко. Върна се след половин час.

— Дядо Никола, прощавай, ама ние май преполовихме котлето! — посрещна го с виновна усмивка Савата.

— Като партизани сме яли така и много ни се услади — заоправдава се и Коста.

— Здраве да ви е, момчета! Мляко има, ще сваря още.

— Е, разказвайте сега, другари.

— Никакви особени хора не са идвали през това време в манастира — каза дядо Никола, — но Живко е видял вече шумкарите.

— Бандитите ли?

— Аха.

— Кога стана това?

— Преди три нощи — обясни Живко. — Събудих се и тръгнах по нужда. Гледам през прозореца — от гората идва човек. Изкачи се по стълбите на горния кат и влезе в коридора, дето е стаята на игумена и оная, съмнителната.

— Въоръжен ли беше?

— Не стърчеше нищо. Не се и виждаше добре, тъмно… Постоях още така. След малко пак излезе човек, но същият ли, друг ли — не можах да разбера. Отиде към гората и се върна след един-два часа.

— Имаше ли тази вечер богомолци в манастира?

— Имаше, но те бяха в други одаи.

— Само тогава ли си виждал тези, подозрителните?

— Това ме заинтересува и ги следя всяка нощ. Излизат късно и се връщат в зори.

— Е, и колко души мислиш, че са?

— Не мога да разбера. Излизат по един, по двама, повече не съм видял.

— Калугерите как се държат?

— Обикновено. Преди известно време бяха се нещо поразмърдали, но се успокоиха.

— Така значи!… — проточи неопределено Киров. — Сега ние имаме към вас една голяма и може би последна молба. От тази вечер да държите през цялата нощ под постоянно наблюдение тяхната стая. Това няма да продължи повече от няколко дни. Дядо Никола да застъпва втора смяна — да не го виждат, че се върти натам. Опитайте се да разберете колко души са и дали в момента всички са там. Ще ви поизмъчим малко за сън, но се налага.

— Ех, ние не сме като вас, младите — каза овчарят. — Колко сън ни трябва!… Не се кахъри ти, всичко ще направим каквото наредите, само работата да се свърши.

Живко огледа навън, даде им знак. Те излязоха и потънаха в гората.

За Киров обаче беше ясно, че старците трудно ще се справят. Ако се съди от сведенията, които бандитите предаваха по радиото, те имат голям район на действие и навярно са повече в движение. Възможно е Хаджисотиров още да не се е върнал след напускането на града. А не хванат ли него, все едно че нищо не са направили. И време за губене нямаше, може да извършат нова поразия. Затова той обмисли по пътя една друга комбинация.

— Ще арестуваме негласно калугера, едно здраво притискане и ще узнаем нужното! — сподели той своя план с помощниците си. — Данните от проучването му говорят, че е страхлив. Само е много религиозен, но ще се възползуваме и от това…

— Чудесно! — възкликна Коста, жаден за активни действия. — А как ще го задигнем и как ще зашифроваме ареста?

— Ще го извикаме чрез някое от учрежденията, с които манастирът има връзка: например финансовия отдел, акцизното, горското стопанство, агрономството.

— А къде ще го дигнем?

— Някъде в гората между манастира и селото.

С извикването му се зае Коста. Той обиколи навсякъде и се спря на горското стопанство. Отец Василий беше подал молба да им се разреши изсичането на част от манастирската гора. Извика го след три дни.

— Не е ли късо времето? — запита Киров.

— Ако пък е много дълго, може евентуално да дойде по друга работа и да се отбие там. А за бързото доставяне на писмото се обадих на началника на пощата в селото.

— Добре, Коста, проявяваш съобразителност и инициатива! — Тупна го по рамото. — Само от едно се безпокоя: да не би вместо него да дойде игуменът.

— Ще задържим пък него.

— Архимандрит Теодосий няма да признае бързо, а забавянето му ще подплаши бандитите.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо, ще изпратим писмо от финансовия отдел, нали казваше, че имали да плащат данъци. Игуменът ще го домързи да дойде втори път и ще изпрати калугера.

Вечерта преди определения ден тримата заминаха за Вълчи дол. Рано сутринта заеха позиция край пътя за манастира.

Но предварителният им план малко се обърка. Отец Василий пътуваше с каруцата, карана от Живко, ала с още две бабички. На всичко отгоре в селото се качи на автобуса.

— Работата се усложнява — измърмори недоволно Киров. — В града ще ни бъде трудно да го задигнем посред бял ден. А ако се върне още следобед, ще се наложи да направим това обезателно. Може да го чакаме пак тук в гората, но и тогава не е изключено да има хора.

— Ще уредя с лесничея да го задържи за утре — предложи Коста. — В такъв случай ще преспи.

— Виж, това е добре — довечера на тъмно ще го вземем спокойно.

Те следваха автобуса от разстояние. Като наближиха спирката, Киров се разпореди:

— Пешо, ти го поемай, а аз ще вървя с колата след тебе. Коста, отивай бързо в горското и след това ни намери.

Двамата му помощници слязоха. Той следваше Виденов отдалеч.

След половин час Коста се върна.

— Всичко е наред. Лесничеят ще му каже, че го чака камион и заминава по бърза работа. Ще се върне довечера.

— Добре. Иди смени Пешо, може да го е открил.

След малко Виденов дойде и влезе в колата.

— Носеше кошница и я остави у Петра вдовицата.

— Интересно! Тази връзка е от манастира, когато бяха с Анчето…

— Какво ще правим?

— Довечера той сигурно ще дойде при нея и там ще го спипаме. Иди огледай къщата!

Пешо слезе. Савата остави вилиса — познаваха го всички и ако се разкарваше повече, щеше да направи впечатление. Продължи да следва Коста пеша.

— Къде се отби още? — запита го след смяната.

— В съвета при Дамянов.

— Аха! Много ли се забави?

— Само няколко минути.

Киров го изпрати да провери в ред ли е работата с лесничея, да разпита Валя дали е чула нещо от разговора му с доктора, да донесе от службата фотосветкавицата.

Коста бързо замина. Савата следваше Виденов. На едно място той се спря продължително. Отиде при него.

— Влезе у Хаджисотирови — съобщи му Пешо.

— Интересно! Внимавай ще изнесе ли нещо!

Той се отдалечи. След половин час Коста се върна.

— При лесничея всичко е в ред. Отчето дори се зарадвал, че ще остане повече в града. А Валя е успяла да чуе само това от Дамянов: „Значи и при вас, и при нас всичко е нормално!“

— Това все пак говори нещо. Вероятно са очаквали провал около Бойчински.

Коста смени Пешо. Той съобщи, че калугерът изнесъл от Хаджисотирови кошница и я отнесъл също у вдовицата Петра.

— Аха, тази е за Бебо. Вероятно той е в манастира. А щом отчето е оставил кошницата у Петра, значи ще се върне за нея.

Изпрати го да вземе от някоя черква евангелие и кръст. Пешо го изгледа с недоумение, но тръгна…

Проследяваха отец Василий до вечерта. Той обядва у вдовицата, поскита из града и вечерта отново се върна. Хотел не потърси — това значеше, че ще спи у нея.

Киров докара колата в близката пресечка и повика вътре помощниците си — да не правят впечатление.

Половин час след като лампата у вдовицата изгасна, той влезе в нейния двор и почука. Никой не се отзова. Потропа по-настойчиво. Най-после отвътре изшляпаха чехли и се обади отпуснат глас:

— Кой е?

— Инкасаторът по осветлението.

— Их и вие, сега ли намерихте?…

— Като не ви намирам през деня! — „оправдаваше се“ служителят.

Щракна ключът. Киров отстрани Петра от вратата и я заплаши да не издава звук. В това време Коста хлътна покрай него и бързо се вмъкна в спалнята.

— Ти ли си? — чу се в тъмнината слаб гласец.

— Аз съм! — отговори престорено разузнавачът и светна лампата.

В кревата лежеше отец Василий. При вида на непознатия той замръзна от изненада, примига, после се надигна и брадата му заподскача от уплаха.

— Стой под завивката, отче свети!

Калугерът покорно се сви.

Киров заключи външната врата и също влезе в спалнята, следван от Петра.

— Как си позволявате да се вмъквате нощно време в къщата ми? — окопити се тя, като намяташе върху нощницата си жилетка.

— Има още време до законния час — каза спокойно Киров, — но вие сте нетърпеливи…

След като ги засне в леглото, той нареди да се обличат и отиде за колата. Доближиха я до портата. Пешо следеше за хора, докато се качат, и потеглиха.

— Мене пък къде ще ме карате? — обади се сърдито Петра. — Престъпление ли съм извършила?…

— Ще те пуснем — успокои я Савата.

Спряха направо пред входа на Държавна сигурност, Коста свали Петра в ареста, а Киров взе калугера за разпит.

— Отец Василий — каза му спокойно той, — такова е твоето положение, че не ти остава нищо друго, освен да направиш откровени, пълни признания. Това само ще облекчи съдбата ти. Иначе ще стане лошо с тебе! Тези картинки, които снехме преди малко и които можем да изпратим на владиката в Светия синод, а и да ги окачим някъде в града, та да ти се смее цял свят — е най-малкото, което можем да направим!… И така, какви чужди хора има в момента на манастира?

Калугерът го изгледа с истинска тревога и объркване — очакваше да го разпитват само за връзките му с вдовицата. Брадата му отново затрепери.

— Няма хора, господин началник.

— Честен кръст?

— Вярно е, господин началник.

Разузнавачът извади и сложи на бюрото си кръста и евангелието.

— Я се прекръсти и закълни, че там няма такива хора!

Отец Василий плахо приближи. Вдигна ръка към челото си, но безволно я отпусна.

— Не мога да се закълна — каза с отпаднал глас той.

— Говори тогава!

Калугерът мълчеше с обронена глава.

— Говори, отче! — подкани строго и върналият се Коста, като го приближаваше застрашително.

— Има такива хора, господин началник. Но аз не съм виновен, игуменът ги доведе! — И той се разрида.

— Успокой се! — каза Савата. — Ние знаем това. Кажи сега колко души са?

— Трима. — И той съобщи имената им.

— В момента там ли са?

— Двама заминаха, но не зная кога ще се върнат.

— Кой остана?

— Върбанов.

— Разкажи ни сега кога дойдоха, какво са правили там, какви други хора са идвали на манастира, свързани с тях!

Отец Василий пи вода, седна успокоен в ъгъла и разправи всичко, което бе станало в манастира. После Коста го свали в ареста. Беше го прегърнал през рамо и му говореше дружелюбно:

— Само така, отче! А ти, както беше се запънал, и господ нямаше да ти помогне!…

В килията му подаде две одеяла.

— Ха сега спи блажено и сънувай вдовицата Петра…

Върна се при Савата.

— Е, какво ще правим сега, началство?

— Работата се усложни, да помислим!… — Известно време той мълча съсредоточено, преценявайки всички възможни решения. — Ще използуваме отчето и той ще ни съобщи за пристигането на другите.

— Ами ако им обади?…

— Няма да посмее. Той е слабохарактерен човек, имам вярно впечатление.

— А не можем ли да хванем този и да чакаме в манастира, докато се върнат останалите?

— Това е твърде рисковано.

— Защо?

— Защото ще се наложи да арестуваме веднага и игумена. Какво ще се получи тогава? Ние не знаем кога ще си дойдат двамата, а може да се забавят много. Междувременно посетителите на манастира ще разберат, че сме задържали поповете. Това ще отиде до Дамянов и неговите хора и ще се наложи да арестуваме и тях, ако, разбира се, не избягат. Това пък може да стигне до ушите на оня вълк Хаджисотиров.

— Но ако калугерът стане предател?

— Уверен съм, че няма, но не го изключвам. До известна степен ще направим риск. При провал ще се опитаме да се доберем до тях чрез Бойчински. Ако не успеем, ще прибегнем до услугите на Фани. Където и да отидат, майката ще знае убежището на сина си, а чрез нея и дъщерята.

— И мислиш, че Фани ще предаде брат си и майка си?

— Тя правеше това преди Девети, камо ли сега. Майка й няма да закачаме. Ако и тук не постигнем нищо, ще опитаме при Пешев. Ако и с него не сполучим, ще създадем сериозни компрометиращи материали около Пери и ще го заставим да ни служи…

Изведоха отец Василий. Той прие с готовност предложението да им окаже услуга, след като Киров му поговори.

— Разбира се, аз му нямам пълно доверие — каза той, щом го изпратиха. — Затова ние с тебе заминаваме за манастира преди него. Ще се укриваме в гората, за да вземем бързи мерки при евентуално размърдване. Ти, Пешо, заедно с началника на милицията приведи в пълна боеготовност милиционерския взвод. Ние ще отведем със себе си само едно отделение. Ще стоиш неотлъчно тук и ще държиш връзка с подучастъка. Парола: „Стадото е в кошарата!“… Е, разбрахме се. Да действуваме!

Савата и Коста заминаха за Вълчи дол.

… И ето една вечер старият овчар дойде при тях й съобщи развълнуван:

— Стягайте се, момчета, пристигнаха! Сега отчето ми каза. Но утре този, Хаджисотировия, се готвел пак да заминава.

Двамата разузнавачи се спогледаха и въздъхнаха, „Не се излъгах!“ — помисли си с удоволствие Савата и нареди:

— Дядо Никола, вие с отчето и Живко гледайте да не мръднат нанякъде. Коста остава при вас.

Той бързо се спусна в селото, отиде в подучастъка и позвъни в службата:

— Ало, Пешо! Стадото е в кошарата! Разбра ли?… Сега слушай: Стоянов да разгърне отредите по предварителния план, а вие тръгнете веднага и спрете на километър от селото! Ще ви чакам там.

Нареди на старшината и те да се придвижат поединично в тази посока и да се укрият в стария чарк. А той отскочи до заставата да вземе граничар с куче и да осигури тяхното съдействие.

Шеста глава
Мъртва хватка

От заставата Киров отиде направо на срещата. Щаера още го нямаше. Чака половин час и се обезпокои. Върна се в подучастъка и позвъни. Казаха му, че отдавна са тръгнали. По негова сметка, трябваше да са тук преди час.

„Сигурно някаква повреда!“ — помисли си с яд и тревога той и нареди на дежурния старшина веднага да изпрати един камион от ДАП, а сам тръгна да ги пресрещне.

По изровеното шосе мотоциклетът летеше, като често хлътваше в големите дупки. Савата мислеше само за едно, че ще закъснеят и това може да се окаже фатално!

Намери ги на половината път. Щаерът беше спрял, милиционерите, насядали покрай канавката, пушеха и разговаряха.

— Всички в колата и да се спусне брезентът! — нареди той строго. — И никакви цигари и говор!

Отиде при шофьора, който се суетеше над двигателя.

— Какво е, Жеко?

— Още не мога да разбера. От пет-шестстотин метра започна да попуква и спря.

— Нали наредих да се поддържа в пълна изправност!

— Прегледах я тази вечер.

— „Прегледал“ си я! — ядоса се Киров. — Ще те накажа, да знаеш!

Запретна ръкави и отстрани шофьора, като му подаде фенерчето си. Моторите бяха миналата му професия… Сега карбураторът се оказа запушен. Прочисти го, двигателят захъхра и запърпори равномерно.

Потеглиха с форсиран ход. След половин час стигнаха и Киров поведе милиционерите.

— В колона по един и абсолютно никакъв говор, дрънкане на оръжие, пушене, тропот!

Мълчаливо се изнизаха подир него и гората ги погълна. Пепелявосиви облаци забулваха небето. Бойците плуваха в катранения мрак като призраци. Край тях боровете разперваха фантастични ръце, дърпаха ги. Яростен вятър превиваше със стон върхарите. Светкавица раздра небосвода и оглушителен трясък се понесе от канара на канара.

След половин час наближиха манастира. Савата даде знак да спрат. Насядаха безшумно.

Той се отдели, намери Коста и отидоха към кошарата на дядо Никола. Кучетата ги усетиха и залаяха. Не след дълго старецът дойде и ги разгони. Отидоха при него.

— Всичко е спокойно, момчета! — докладва той. — Сега се връщам оттам.

— Вържи псетата някъде вътре! — каза Киров. — Предай на Живко да върже и горните. И да наблюдават с отчето зорко стаята, докато направим блокадата.

Дядо Никола кимна. Те се върнаха при участниците в операцията. Постояха още малко и Савата погледна светещия си часовник.

— Време е! — каза тихо той.

Наближиха предпазливо манастирските постройки и той разстави двата външни кордона. Всичко стана бързо и безшумно. Върна се при групата за претърсване и зачакаха разсъмването.

По едно време някое от кучетата усети все пак присъствието на чужди хора и силно залая. Но от това не се обезпокоиха — манастирът беше плътно обграден.

Почна да се разбелява. Киров даде знак и поведе претърсващите. Приближиха сградите. Определените хора заеха местата си на ъглите, срещу вратите и прозорците. А той с няколко души се изкачи по стълбите и решително влезе в коридора, дето беше стаята с бандитите. Коста го застигна, леко го блъсна с рамо встрани и излязъл отпред, рязко отвори вратата и нахълта с насочен автомат.

Петков скочи сънен, вдигна пистолета си и стреля към Коста, но от вратата Киров мигновено го покоси. Върбанов вдигна ръце. Бързо отнеха оръжието им.

— Къде е Хаджисотиров? — запита Савата.

— Той, струва ми се, излезе преди малко.

— Къде отиде? — почти извика Киров, обзет от лошо предчувствие.

— Не знам. Може би в клозета.

Савата се спусна натам, но никого не откри. Претърсиха бързо всички помещения. Намериха само игумена, вече задържан от Коста, който беше в стихията си. Извикаха отец Василий и Живко.

— Видяхте ли накъде отиде Хаджисотиров? — запита ги Савата.

— Забелязах, че излезе един и свърна към гората, но помислих: ако е от тях, вашите ще го задържат — каза слугата.

Калугерът също го видял, ала не посмял да се обади, да не го застреля.

Киров изскърца със зъби. Събра милиционерите.

— Някой да е минавал през кордона?

Всички мълчаха виновно.

— Само вие дето минахте — отзова се един.

— Кога…!?

— Ами нали ми се обадихте.

— Какво съм ти казал?!

— Питах ви: „Кой е?“, отвърнахте: „Тихо, бе, Киров е!… Онези са вътре, лягай долу, недей стърча и си отваряй очите!“ И минахте покрай мене към втория кордон.

— Дръвник! — не се стърпя, позеленял от яд, Савата. — Аз не съм се мяркал през кордона. Ти познаваш ли ме добре?

— Не ви познавам, другарю Киров, беше тъмно, а аз съм нов.

— Каква дивотия! — каза съкрушен Савата. — Да се измъкне буквално от ръцете ни!…

Изстреля три червени ракети — сигнал отредите за съдействие и граничният батальон да започнат претърсване на района.

Извикаха граничаря с кучето. Намериха едни чорапи на беглеца. Животното ги помириса и като го изведоха на стълбите, пое следата. Преследвачите се пръснаха във верига и поеха след него.

Савата мислеше за бягството на Хаджисотиров. Несъмнено той се е разбудил от лая на манастирския пес. Излязъл е навън и е забелязал някой от постовете. Не е извикал другарите си, защото, ако и тримата побегнат, ще се вдигне шум и ще ги пречукат. А сега е имало някакъв нищожен шанс да се спаси поне той. Измамил е милиционера от първия кордон, минал е встрани, за да не го познае, сетне е свил точно зад него, ориентирайки се в шахматното разположение. Но дори да го е забелязал следващият пост, той се е успокоил от разговора им и не е проявил придирчивост. Така по чудо се е спасил — и сам не е повярвал това…

Кучето уверено водеше по следата. Понякога правеше зигзаги, връщаше се, но пак продължаваше. Следите стигнаха една рекичка и се изгубиха. Отсреща кучето не ги намери.

— Газил е във водата, за да ни заблуди! — каза Савата. — Тръгнете по двата бряга — нагоре и надолу — и внимавайте за стъпки!

На стотина метра Коста ги откри. Продължиха преследването. Но след половин час кучето започна да изостава, често губеше следата и се запъхтяваше. От време на време лягаше, влачеше се по корем с жално скимтене. Най-после спря, гътна се, потрепери ситно и издъхна в конвулсии. Заобиколиха го.

— Отрови го мерзавецът, пускал е специален прах! — изпъшка Киров.

Без кучето преследването се затрудни. Трябваше да се спират постоянно, за да откриват по най-дребни белези следите. Търсиха го повече от два часа и когато бяха вече загубили надежда, че ще го открият, срещнаха пъдаря на съседното село бай Тошо — възрастен, но пъргав, сърцат човек. Беше запъхтян.

— Сава, вас диря! — каза с въздишка на облекчение той, като изтри с кърпа мократа си шия. — Бъдете спокойни, онзи съм го „вързал да пасе“.

— Къде е? — попита нетърпеливо Киров.

— В старата воденица…

Като видял ракетите, той се досетил каква е работата и тръгнал из района. Гледа, през горната бахча праши един и често се обръща. Разбрал, че е беглец. Но за зла врага от два дни си дал пушката за поправка. Какво да прави? Сваля поясока си, свързва наръч дърва и ги метва на гръб. Причакал го на една поляна. Като го видял, онзи се сепнал, но се окопитва.

„Къде така, момче?“ — попитал го той.

„На разходка“ — отговорил другият.

„Море виждам аз каква е тая «разходка». Да не си ти този, дето сега го търсят навсякъде граничарите и милицията с кучета?“

Непознатият се уплашил.

„Как е около границата, спокойно ли е?“ — попитал.

„Ти сега не можеш и да припариш натам — навсякъде са щъкнали да те търсят. По-добре се скрий някъде, пък нощес ще се измъкнеш.“

Бандитът го изгледал недоверчиво, но попитал:

„А ти би ли ме превел?“

Той уж поразмислил.

„Бе рискована работа!… Виж, ако ми дадеш пари — да има поне за какво човек да си слага главата в торбата…“

Онзи се съгласил и попитал:

„А къде да те чакам?“

„Къде ли?… Ей в тази воденица или някъде наблизо…“

„Добре, във воденицата.“

Разделили се.

— Оставих го и тръгнах при вас — завърши пъдарят.

Разгърнаха се отново и като наближиха воденицата, обхванаха я в широк обръч. Когато влязоха обаче вътре, никого не намериха. Не беше ли излъгал бандитът и стария, опитен граничар? Огледаха мястото наоколо.

— Внимавайте по дърветата! — предупреди Киров и сам тръгна към близкия кичест дъб.

Застана отдолу и започна да го оглежда. Чу се изстрел и куршумът опърли бузата му. Той видя само пушека, мигновено се примери и даде автоматен откос. От дървото падна първо пистолет, а след това се строполи и самият Хаджисотиров. Но се изправи с усилие и в ръката му блесна нож.

В миг пред Киров като освободена пружина се совна Пешо, с бърза хватка жиу-жицу отне ножа на бандита и го събори на земята. Савата се спусна и отне ампулата с отрова, зашита в яката му.

От дясната ръка и шията на Хаджисотиров течеше кръв.

— Превържете го! — разпореди се Савата и поиска цигара.

— Как без малко щеше да ти „окървави ризата“ тоя тип! — каза Коста, като щракна запалката.

 

 

Още с пристигането си разузнавачите задържаха Дамянов, Пери, Пешев и Диамандиева и пристъпиха към първичния разпит на арестуваните.

Изведоха първо Хаджисотиров. Савата мълчаливо му посочи стол в ъгъла. Погледите им упорито се счепкаха и пребориха. В единия се четеше дива, отчаяна злоба, в другия — смъртна омраза и великодушието на победителя. Цял живот те се бяха гледали така, под вежди, готови да се хвърлят един срещу друг.

— Как са раните? — попита разузнавачът.

— Добре — отговори сухо заловеният и презрително сви устни — „Загрижил се за мен!“

— Хаджисотиров — започна разпита Савата, — срещнахме се най-после отново, и то в обстановка крайно неблагоприятна за теб. Така че, ако искаш да се бориш за живота си, съветвам те да разкажеш за престъпната си дейност!

Бандитът мълчеше.

— С каква агентура сте работили в страната?

— Това от мене никога няма да узнаете! — каза мрачно той.

— Ти твърде много няма да ни затрудниш. И без тебе ще разберем, каквото ни е нужно, но от това само ти ще загубиш!…

— Щом можете без мен, защо ме разпитвате?

— Защото си подследствен!… Още един, формален въпрос: кога ви парашутираха?

— На трети декември.

Киров прецени, че той няма лесно да „втаса“. А сега трябваше да бързат.

Втори изведоха Дамянов. Когато Савата влезе в кабинета му да го арестува, докторът изпита и съжаление, и укор, и гняв към себе си за безславния край на своята шпионска дейност. Но над всичко властвуваше панически страх, който го парализираше. Сега обаче беше се окопитил и си набелязал линия на поведение — да отрича всичко.

— Какво е това недоразумение с мен, другарю Киров? — започна от вратата той.

Савата го изгледа и завъртя ядосано глава.

— Я не се правете на ударен! — каза строго. — Предупреждавам те: няма да продаваш евтини хитрости, защото жена ти също може да се окаже тук и децата ти ще останат на улицата.

— Какво да признавам? — вече омекна Дамянов.

— Ще ти задам само няколко въпроса. Първо, по какъв начин се свързваше в своята шпионска дейност с майор Кларк?

— Другарю Киров, но това е чудовищно обвинение! — реагира бурно, с трагичен патос Дамянов. — Аз и шпионаж — ужасно!…

Коста завъртя глава и се усмихна иронично:

— Докторе, ти си бил по-голям артист от мене, пък аз си въобразявах, че съм най-талантливият в нашия град…

— Като не си шпионин — продължи спокойно, но строго Савата, — как се е оказало у тебе това сведение? — И той му показа факсимиле от донесението на Диамандиева.

Дамянов смъртно пребледня и се отпусна съкрушен.

— Аз се свързвах с майор Кларк направо в София — отговори той.

— По какъв начин?

— Обаждах му се по телефона и той ме вземаше от определено място с колата си.

— Хм!… Кои хора си вербувал ти за своята шпионска дейност?

— Само химичката.

— Кои тогава извършиха диверсиите в рудника и убийството на Златев?

— Предполагам, групата на Хаджисотиров.

— Малка корекция. Това не е могло да стане по една „несъществена“ причина — че тогава тя още не е била в страната.

Дамянов замълча смутено. Но се опита да се изплъзне.

— Мислех, че се интересувахте само от живи хора. Имах още един човек, миньор, на когото поставих общо задача, а той си е подбирал обектите. И щом това не са извършили нелегалните, тогава е Рашид. Не е успял да ме информира, защото го арестувахте. За съжаление той почина тук, колкото и невероятно да е това…

— Напълно вероятно е обаче това, че не ние сме го убили, а ти го отрови…

— Моля ви се, какви са тези необосновани обвинения?

— Напротив! Какво търси у теб например тази ампула с цианкалий, която намерихме при обиска в стенната ти касетка?

— Щях да залагам отрова за таралежи, които ми нападат нощем кошерите.

— Хм!… Значи други хора не си използувал за никаква работа, така ли?

— Да.

— Тогава, щом сам си вършил всичко, кажи ми по какъв начин съобщи в ареста на Арнаутина да поеме върху себе си вината и за шпионската дейност в рудника?

Докторът отново преглътна.

— Накарах един циганин, храненик на нашето семейство, да направи дребна кражба, за да влезе нарочно в ареста и му предаде бележката. Срещу пари.

— Как се казва и какво е откраднал?

— Хасан Мехмедов. Пил в хоремага и не платил.

Киров го изгледа не без възхищение…

Доведоха след това Върбанов. Още от пръв поглед Савата разбра, че това е човек, съвсем различен от Хаджисотиров. Затова реши да му въздействува чрез спокойно убеждение.

Бандитът очакваше, както бяха ги обработвали в лагерите, че ще го малтретират жестоко. Толкова по-голяма бе изненадата му от тона на Савата, от логиката на неговите думи.

— Гражданино началник — заяви развълнуван той, — аз си давам ясна сметка за своето положение и желая да направя доброволно пълни признания!

— Радвам се, че постъпваш разумно. Да започнем тогава! — И той се приготви да стенографира.

Върбанов съобщи с кои хора са работили в района, за дейността им поотделно, за връзките им. Като пръв помощник на Хаджисотиров и шифровач той беше осведомен за много неща. Не знаеше само вербуваните за бойната група и агентите из страната, макар да бе предавал техните сведения.

Разказвайки за основните задачи, с които са прехвърлени, осведоми ги за предстоящото въоръжено нападение на рудника.

— Кога се предвиждаше това? — запита Киров.

— Подир седмица се очакваше спускането на част от групата, но се отложи.

Разузнавачите се спогледаха бързо.

— Защо? — продължи Савата.

— С впечатление съм, че те нещо се резервираха. След залавянето на радиостанцията ни дълго мълчахме. Може би са се усъмнили за провал.

— Как получихте нова?

— Чрез майор Кларк по специален човек.

— Кога е следващият ви сеанс?

— Утре в двадесет и три часа. Контролният вдругиден по същото време.

— Как щяхте да се прехвърлите обратно?

— През граничното село Каменец. Човекът, който обслужва канала, се казва Толе Козаров. — И той му съобщи паролата.

— Друг път прехвърляни ли сте?

— Само Хаджисотиров и Петков…

— Ти откога си невъзвращенец?

— От Девети. Бях фелдфебел-школник в окупационния корпус. Тръгнах с изтеглящите се германски части и отидох в Западна Германия.

— Къде си пребивавал там?

— В лагерите за бежанци във Фюрст, Манхайм и Оберурзел, а напоследък в закрития американски лагер в Траунщайн — Горна Бавария, където преминахме специално обучение за партизански действия.

— Кои ви обучаваха?

— В немските лагери — двама германци: Ханс и Зебел, а в Траунщайн — американският подполковник Хариман. Командир на „българската рота“ е бившият капитан Байчев.

— Каква организация на Запад ръководи вашата шпионска дейност?

— „Българският национален комитет“ на Гемето със седалище във Вашингтон, подцентрала в Париж и няколко подкомитета. Изпълнявали сме задачи на американското, английското и френското разузнаване. Дейността ни е свързана и с радиостанция „Свободна Европа“ и „Горянин“ — всъщност филиали на Си-Ай-Ей — американската централна агенция за разузнаване.

— Слуги на много господари! — късо се усмихна Киров.

— Действително.

— М-да… Какъв е твоят социален произход.

— Баща ми е среден селянин, член на ТКЗС. Брат ми е комунист отпреди Девети.

Киров го изгледа заинтригуван.

— А ти как си се объркал така?

— Как… В гимназията се увлякох с ратници. Като фелдфебел-школник дружах с буржоазните синове. Така се отдалечих от своята среда, от близките си.

— Взел ли си участие в акции срещу партизаните в Сърбия?

— Да, но убийства не съм вършил. Заради това участие именно някои офицери ме убедиха да замина с германците… По лагерите нерядко сме гладували, водехме скотски, празен живот. През всичкото това време са ме измъчвали носталгия и съзнание за вина пред родителите ми…

— Не е късно да поправиш това, което си разрушил.

— Мислите ли?

— Огледай още веднъж своя минал живот и помисли как би могъл честно да излезеш от него…

Върбанов го изгледа изпитателно, мъчейки се да вникне в думите му.

… Лекето не призна нищо, въпреки че от уплаха бе си глътнал езика и пелтечеше с пресъхнала уста.

— Другарю Киров, не разбирам защо сте ме арестували, нали съм ваш сътрудник? — започна с влизането той.

— Знаеш ли, Пери — каза Савата, — защо те мразех някога най-много от всички легионери? Защото беше гол като нас, а им служеше като най-вярно куче. Хаджисотиров и другите се бореха срещу нас, за да защищават богатствата на бащите си, а ти какво защищаваше?!… Кои са хората, които вие с твоя „шеф“ сте вербували за шпионската ви дейност?

Пери го изгледа втренчено, премига и каза с усилие:

— Моля ви се, другарю Киров, няма такова нещо.

— Слушай! Ти се изплъзна около Девети, но сега няма да ти се размине!…

Свалиха го в ареста и приключиха разпита. От другите не очакваха нищо ново, а и сега нямаше време. Трябваше да се действува. Савата прати помощниците си да задържат старата Хаджисотирова и жената на Дамянов, а сам поръча бърз разговор със селото на Върбанов. Данните за него се потвърдиха. Това много го зарадва, защото му бе повярвал и не се излъга. Може би с него ще свършат хубава, интересна работа!…

Седма глава
Голямата игра

Киров се разхождаше замислен из кабинета си. От време на време спираше до прозореца, но погледът му се рееше. На лицето му лежеше умора. Така го свариха помощниците му.

— Прибрахме ги! — докладва Коста и като се изтегна на канапето, блажено запуши.

В такива моменти изпадаше в най-доброто си настроение. Продължителната, сложна, филигранна работа в разузнаването малко го отегчаваше. Затова пък беше в стихията си, когато се преследваха и залавяха бандити, когато се арестуваха престъпници, когато „миришеше на барут“. Пешо, обратно, беше бавен, даже малко флегматичен, но търпелив и упорит в обработката на „детайла“, когато трябваше да се събират един по един малките, дребни факти, за да се изгради голямото доказателство. И Киров умело ги използуваше „по специалността им“…

— Извиках от село тъщата на Дамянов, да гледа децата — добави Коста.

В друг случай Савата би го похвалил, но сега сякаш не го чу. Все така стоеше загледан през прозореца.

— Началство, подушвам, че пак нещо кроиш — каза помощникът му. — Щом ходиш като в клетка и гледаш като невменяем, има нещо! — Отиде и свойски го прегърна през рамо.

— Стой мирен — рече в отговор Савата и го притегли до себе си на канапето. Пешо седна отсреща. — Действително замислям такава комбинация: Върбанов ни съобщи, че от техния център се готвели да спуснат група, но вероятно се съмняват за провал. Ние трябва да разсеем това съмнение. Как? Ще проведем една мнима диверсия в рудника и ще им съобщим за нея чрез нашия вестник чрез писмо и по радиото. Значи тройно подсигуряване — две по тяхна линия и едно официално, за потвърждение. И те не само ще се разубедят за провала, но ще си кажат: „Брей, нашите момчета действуват там, не си играят!“ И ще спуснат първата група. Ние ще я заловим и ще им предадем, че слезли благополучно, да пратят и останалите. Разбирате ли? Ще започнем една голяма игра. Ако всичко излезе сполучливо, това ще послужи за нова комбинация, която още не съм дообмислил. Как преценявате плана?

— Златен на мама, та това е… м-м! — каза Коста с театрален жест.

— Ако го осъществим — добави Пешо, — ще вземем изцяло инициативата и ще се реваншираме за всичките мръсотии, които ни направиха…

Савата и Коста заминаха за рудника. С началника на охраната и главния инженер обсъдиха и бързо извършиха „диверсията“. Към баража на подземната река възпламениха в един глух улук взрив и пуснаха вода от тръбите. Веднага участъкът бе изолиран и в него изпратена подбрана аварийна група. Хората, заети с мнимата диверсия, бързо разпространиха в миньорското селище и града новината за нея. Проведоха се кратки събрания, в които се призоваваше на бдителност към врага.

Като се върнаха, Киров седна и съчини за вестника този път не очерк, рецензия или репортаж, а кратко, сухо антрефиле:

Вчера престъпна ръка извърши диверсия в нашия рудник. Нанесени са незначителни щети. Някои от участниците са задържани и се води следствие. Към враговете на народа — зорка бдителност!

Коста го занесе в редакцията. Броят излизаше сутринта.

Извикаха Дамянов на разпит и той отново застана нащрек.

— Каква е тази течност, която намерихме при обиска в стенната ти касетка? — попита го Киров, като му показа едно шишенце.

— Лекарство за сън.

— Я го опитай! — И той поднесе шишето към устата му. Докторът извърна глава. — Лъжец! Я не се излагай! Кому пишеше със симпатичното мастило?

Дамянов се колебаеше.

— На майор Кларк — най-после отговори той.

— На какъв адрес?

— До пост рестант.

— Ти американците ли смяташ за наивни или нас? Ще си даде майор Кларк собствения адрес за кореспонденция!?… Я ми кажи адреса на Запрянов!

„Нима и това знаят!“ — помисли си удивен докторът и отговори:

— „Парчевич“ №43. Допълвам: сведенията предавах чрез него.

— По какъв начин?

— Между редовете на обикновено писмо.

— А кога, как и от кого си получил използуваната от теб шпионска техника?

— Скоро след започване на работа аз изложих на майора своя план и той ми изпрати всичко по пощата. На името на моята приятелка Анчето. Тя не знаеше за съдържанието…

Киров остави на масичката хартия и му продиктува едно обикновено писмо. Взе го и много внимателно, буква по буква го прегледа — страхуваше се да не е изписал някаква условност, код и да го предупреди. Подаде му след това друга писалка, шишето със симпатично мастило и го накара да напише между редовете:

Предавателят ни е повреден, затова ви се обаждаме с молба да препратите донесението в центъра. Групата извърши нова диверсия в рудника. Разбит е баражът на подземната река и е наводнен един от хоризонтите. Има много материални щети и жертви. Това не се скрива и от техния местен вестник „Септемврийско знаме“, брой 20, макар че не се съобщава действителното положение. Подготвяме акцията за окончателното изваждане от строя на рудника. Чакаме указания.

Докато той пишеше, Киров стоеше над главата му и внимателно следеше до изчезването на мастилото. Накара го след това да адресира плика. Коста взе писмото да го пусне сутринта.

— Тази услуга ще се вземе ли предвид, другарю Киров? — попита докторът.

— Ще се вземе, ако се разоръжиш докрай.

Савата изпрати до министерството следната шифрограма:

По наше следствие срещу една американска резидентура е засечен като агент за свръзка архитект Емил Запрянов, ул. „Парчевич“ 43. Молим, поставете го веднага под активно наблюдение. Имаме съображения засега да не се арестува. На негов адрес се изпраща утре от нашия град писмо, което без забавяне трябва да получи.

После извика Върбанов и той му съобщи позивните на тяхната радиостанция и кодовите знаци за връзката им с центъра. Между другото го запита:

— Ще създаде ли неблагоприятно впечатление, ако се обадим на контролния сеанс?

— Няма, ще обясните, че сме имали повреда — отговори другият.

И помисли: сега точно беше настъпил моментът да направи решителната, съдбоносна стъпка в своя живот. Той дълго бе разсъждавал в килията за това… Но да се предадеш достойно в плен е едно, а да преминеш на страната на противника — съвсем друго… А кои са „своите“, кои „чуждите“?…

— Предлагам услугите си, ако ми имате доверие! Нашите са опитни радисти и познават кореспондентите си по почерка…

Киров го изгледа с интерес, доволен. Той още му нямаше достатъчно доверие, но беше принуден да приеме риска. Иначе комбинацията можеше да се проиграе.

Състави радиограмата. В нея съобщаваше, че са имали повреда, затова се наложило да им изпратят донесение чрез майор Кларк. След това предаваше данните за рудника, както в писмото.

Зашифрова я и Върбанов я изчука на контролния сеанс под неговото и на Лили наблюдение. Отговориха им, че са получили радиограма и от посолството. В близки дни изпращат първата група от двама души. Поискаха явка.

„Хванаха се!“ — зарадва се Савата.

— А защо не уточниха координатите и сигналите за спускане? — попита той Върбанов.

— Може би няма да ги парашутират, а ще ги прехвърлят по друг начин.

— Причини?

— Някакво затруднение или по-вероятно съмнение. Затова изпращат и само двама души, а не цялата група.

Киров се обезпокои. Но на другия ден радиостанция „Свободна Европа“ предаде от „достоверен“ източник съобщение за „масов бунт на работниците от един болшевишки ураниев рудник, които избили охраната и администрацията и разрушили съоръженията. Сраженията с пристигнали съветски войски продължават.“

Това го успокои. Изпрати веднага писмо до министерството лъжата да не се разобличава в печата.

От този момент той заживя с постоянната треска на играч, който е заложил „вабанк“ с изгледи да спечели много.

 

 

Киров отиваше замислен на работа… „Да задържим ли двамата бандити?… — питаше се той. — Те ще трябва веднага да се свържат с центъра. А ще успеем ли за едно нищожно кратко време да ги сломим — да получим шифъра и условията за връзка?… Не е ли по-добре да се внедрим към тях и чак след прехвърлянето на основната група да ги арестуваме?… Но ще ни повярват ли те, без да видят поне един човек от хората на Хаджисотиров? В никакъв случай!… На «шефа», естествено, не може да се разчита. Може би на Върбанов?…“

Колкото повече преценяваше обстоятелствата около него и поведението му, толкова повече назряваше решение да го използува. Искаше само докрай да се увери в честността му. С оглед именно на такъв вариант той реши да подготви приемането на групата, пък ако Върбанов в последна сметка се окаже ненадежден, ще ги задържат. Затова заминаха с Коста за горското стопанство при техния сътрудник Атанас. По пътя Савата изложи плана си.

— А няма ли Върбанов да ни предаде? — усъмни се помощникът му.

— Риск има, но без него не може.

Възнамеряваха да използуват Атанас като „ятак“ на бандитите, а те щяха да се замаскират като работници от горското стопанство.

С „ятака“ работата се уреди бързо. Изолираха една от неговите стаи за укриване на групата и му дадоха подробни указания как да се държи. Прегледаха и една близка барака за милиционерите, които ще поддържат блокадата.

Вечерта Върбанов радира паролата и явката за приемането на гостите. Отговориха да ги чакат на втората вечер в нула часа.

Техническата подготовка на комбинацията Киров възложи на помощниците си, а сам се зае с най-важната задача — осигуряването на Върбанов. По-голямата част от времето до самата операция той прекарваше с него. Разпита го подробно за живота му. Направи му впечатление на буден младеж. Бавно, търпеливо Савата плевеше отровената му душа и сееше в нея чисти семена. Разбира се, в него имаше и известно съмнение. Последния ден отново го извика при себе си.

— Довечера приемаме групата от Траунщайн — каза му той. — Искам твоя съвет: да ги задържим ли?

Върбанов го изгледа продължително, с недоумение.

— Защо ме гледаш така?

— Не мога да повярвам, че се съветвате с мен.

— Както виждаш… И то по много сериозна работа.

— Щом мнението ми има за вас някакво значение, ще ви кажа: не е целесъобразно арестуването им, ако целите да заловите и останалите… Но те няма да ви се доверят без човек от нас. И… ако можете да разчитате на мен, аз съм на ваше разположение.

Киров внимателно го изгледа.

— Обмислил ли си това добре?

— Да. Стига вие да ми имате доверие.

Савата мълчеше.

— Ще ти кажа откровено: нямам ти абсолютно доверие, каквото имам към своя приятел Коста например. Но то е достатъчно, за да ти доверя живота си!

Върбанов се развълнува.

— Другарю Киров — обърна се за пръв път така към него той, — вашето доверие има такава цена за мен, че аз виждам смисъла на живота си да се боря само за него…

— Все пак те оставям да помислиш до довечера и да решиш окончателно. Ако ни направиш услуга, животът ти ще свърне в съвсем друга улица. Млад човек си и има смисъл да се бориш за това.

Вечерта Върбанов заяви твърдо своята готовност. Седнаха и най-подробно уточниха линията си на поведение. Савата нареди да приведат в ред външността му и да му дадат оръжието. Двамата с Коста се екипираха като работници. Натовариха радиостанцията и останалия багаж и заминаха за горското стопанство.

Работата за там беше предварително разпределена, Пешо отговаряше за блокадата, те с Коста бяха „вербувани секачи“ на разположение на бандитите, а оперативните работници от сектора заедно с една група от най-смелите и ловки милиционери щяха да стоят в долния етаж на хижата за евентуални действия. Затова временно извадиха оттам живущото семейство.

Пристигнаха по тъмно и бързо, безшумно заеха местата си. Колите откараха на един страничен обект. Подредиха багажа в „нелегалната“ квартира и монтираха радиостанцията.

Времето за приемането наближаваше. Пешо разстави секретните постове. Сетне обхвана с останалите милиционери в широк пръстен мястото на явката — един стар, запуснат чарк. Върбанов, Савата, Коста и Атанас отидоха там половин час по-рано.

Точно в полунощ към чарка приближиха предпазливо двама души, спряха на десетина метра и подадоха паролата — четири кратки почуквания с камъни. Киров им отговори с три почуквания. Те подадоха още две контролни.

— Осемдесет и девет! — обади се ясно единият.

— Деветдесет и осем! — отговори развълнуван Върбанов.

Савата окуражително го стисна за лакътя и го бутна към тях.

— Върбанов, ти ли си? — обадиха се отсреща.

— Аз съм, Славчев.

Гостите приближиха и сърцето на Върбанов неудържимо заби.

— Какви са тези хора с тебе? — попита другият, като посочи към чарка.

— Наши, верни хора.

— Каква е обстановката? Хаджисотиров къде е?

— Ще поговорим при нас, тук е неудобно, наблизо има работници.

Мълчаливо се упътиха към стопанството. Атанас пред тях, Савата и Коста отзад.

Хижата беше по-настрана от постройките, незабелязано се качиха и влязоха в определената за тях стая.

— О-о, добре си живуркате тук! — каза Славчев. — По какви дупки ми се е случвало да се вра…

И те както Хаджисотировата група бяха отлично екипирани и въоръжени. Подредиха багажа си. Между него имаше и портативна радиостанция „РР2“.

„Значи не са разчитали на тази! — помисли Киров. — Действително са се съмнявали!“

— Моля ви, господа, оставете ни за малко сами! — обърна се Славчев към останалите. — Имаме да си кажем нещо наше…

Савата срещна погледа на Върбанов, леко, ободряващо му кимна и излязоха. В коридора каза на Коста да пази, а сам влезе в съседната стая, за да включи подслушвателната уредба. Страхуваше се Върбанов да не извърши предателство.

А вътре той полагаше тежък изпит: неудобство от необикновената, непривична роля, страх, че може неволно да се провали, угризение, че извършва нечестна постъпка, предателство към бившите си другари, и в същото време чувство за достойнство, че е дал рицарска дума на Киров…

— Къде е Хаджисотиров? — попита Славчев.

Върбанов напрегна воля да се овладее.

— Раниха го при последната акция. Раните му се усложниха, може би се получи гангрена и се принудихме да го свалим в града.

— Къде точно?

— Отначало беше у нашия резидент доктор Дамянов, но там стана опасно и са го прехвърлили някъде по селата, къде обаче не зная.

— Какво е състоянието му сега?

— Онзи ден получих сведение: все още зле.

— Къде е ударен?

— В гърдите и единия крак.

— Лошо. А Петков?

— С него стана още по-лошо. Преди седмица тръгна с човек по работа за Бургас. Във влака някакъв тип го познал, дигнал аларма. Опитали се да го задържат, но той светил маслото на двама, скочил от влака и загинал.

— Умрял ли е на място?

— Нашият човек ни донесе, че е умрял — той слязъл на първата спирка и проверил.

— Това е добре. Значи единствен ти остана в строя.

— Така се получи…

Върбанов чувствуваше как се успокоява, отпуска и дори се учудваше с каква убедителност говори, че чак сам си вярваше.

— Нали бяхте в някакъв манастир?

— Наложи се да напуснем.

— Ами кой ще спи при калугерките?

— Манастирът беше мъжки, бе… Там имаше един слуга. Видял ни и като се скарали веднъж с игумена, го заплашил, че ще ни предаде. Аз го очистих, но изглежда са подразбрали: идва някакво ченге, разпитва, души и ние се принудихме да се махнем. Тук не сме зле, само че има много работници, не може да се мърда. А вие как се прехвърлихте?

— С водолазни костюми по дъното на реката.

— Защо не със самолет?

— Много рисковано взе да става. Пък трябваше да създадем край границата и тайник за дублиране на някои сведения. Иначе при повреда на радиостанцията се поражда съмнение за провал… Е, как върви работата при вас?

— Направихме това-онова…

И той подробно му разказа за дейността на групата, като я преувеличаваше чувствително.

— А в какво състояние е подготовката на нападението срещу рудника?

— Вербували сме тридесет и пет души — сигурни, боеви хора. Като ги въоръжим добре и подсилим с една по-голяма наша група, ще му видим окончателно сметката.

— Каква е обстановката там?

— Аз я познавам, но по-добре ще ви информира този едрият, който беше сега с нас. Той е бивш офицер от парашутните войски. Незаменим агент — досега сме го натоварвали с най-отговорните задачи, включително около рудника.

— Ще го повикам после. — И като погледна часовника си, се обърна към своя спътник, който през всичкото време мълчаливо пушеше. — Свързвай се!

Другият все така мълчаливо включи и настрои радиостанцията.

— Какво да предам?

Славчев написа на бележника си текста на радиограмата и му го откъсна.

Преминахме успешно и се свързахме. Засега нищо тревожно. Чакайте доклад.

„Значи съмнявали са се!“ — помисли Върбанов, който бе успял да прочете листчето.

— Повикай сега офицера! — нареди Славчев.

Савата влезе при тях и седна спокойно, с достойнство.

— Да се запознаем: поручик Славчев!

— Костов.

— Какъв чин имате в запаса?

— Капитан.

— Много се радвам. Какво работите?

— След уволнението ми от армията не ми даваха работа. Едва отскоро ме приеха тук за секач.

— Каква е обстановката в рудника във всяко отношение? Докладвайте кратко!

Киров запали цигара и като помълча малко, започна:

— Рудникът има пет хоризонта, единият от които наводнихме. В двадесетте галерии се работи с модерна техника: пистолети, телескопи, самотоварачки, електровози. Въжената линия и трансформаторната подстанция са възстановени. Капацитетът му е много голям. Охраната се състои от един усилен взвод. Караулното е при входа на района. Постоянни постове има на портала, бункера, централния вентилатор, пред разкомандировъчното, травербана и главната извозна галерия, на ЦРП и обогатителната фабрика. Нощно време поставят отделно секретни застави, но не ми е известно къде. Имат и обход. Въоръжени са със съветски винтовки „Симонов“, автомати „Шпагин“, три леки картечници „Дегтерьов“ и една тежка „Горюнов“. Освен това имат и към петдесет души работническа охрана, въоръжени с карабини „Манлихер“, автомати „Сбройовка“ и две „МГ-та“. Това е положението!

— Кратко и ясно! Какъв план предлагате за нападение?

— С какви сили ще разполагаме?

— Вашите тридесет и пет и наши още петнадесет.

— Повече няма ли да има?

— Не.

— Моля за хартия и молив.

Бандитът му подаде. Бързо, с опитна ръка Киров направи скица на рудника, като обозначи постовете.

— Предлагам следния план — каза той. — Десет минути преди началото на акцията се прекъсва телефонната връзка за рудника. На триста метра от него на шосето се поставя заслон от пет човека с картечница. Сетне двадесет души нападат най-напред караулното, обезателно с прилагане на хитрост. Четиринадесет бойци, по двама, обезвреждат постовете при разкомандировъчното, бункера, ЦРП, вентилатора, обогатителната фабрика и особено при травербана и главната извозна галерия, за да попречат на миньорите да излязат навън. Няколко души държат под обстрел с картечница пътя от селището, за да се осуети опита на работническата охрана да се притече на помощ. Пет души остават в резерв. Групата за караулното, след завземането му, разрушава с динамит съоръженията в галериите, обогатителната фабрика, ЦРП, вентилатора. Разбива напълно баража на подземната река и наводнява рудника изцяло. Ние сме по-малко, но ще действуваме с изненада…

— Как ще се придвижим до рудника?

— Ще зависи от това къде ще се срещнем с останалите наши хора.

— Основната група ще бъде хвърлена с парашути.

— Тогава ще ги приемем на Меча поляна, Върбанов я знае. Оттам по познати горски пътеки има три часа път.

— А тези от селата кога ще пристигнат?

— Ще са ни нужни три дни, за да се свържем с тях и те да дойдат на уговореното място. Но трябва поне за още едно денонощие да ги обучим с новото за тях оръжие.

— А след това какво ще правят?

— Някои ще се върнат по домовете си, други могат да станат горяни или пък, ако им разрешите, да се оттеглят през границата с вас. Лично аз имам такова желание.

— Н-да… Върбанов, как намираш този план на капитана?

— Ние сме го обмисляли заедно.

— Н-да… Що пък, планът ми харесва. Само че искам лично да извърша рекогносцировка.

— Когато пожелаете! — прояви готовност Киров.

— Вдругиден. Освен това трябва да видя и този… доктор Дамянов.

— Къде? Тук?

— Ако може.

— Тук да. В града е почти невъзможно — съобрази и Върбанов.

— Само че не в самото стопанство — допълни Савата. — Той е известна личност и могат да го познаят. Ще намерим подходящо място наоколо.

— Да, трябва да го пазим. Това е най-ценният ни човек. Без него сме с вързани очи и ръце — отново се намеси Върбанов.

„Все още се съмняват — помисли Савата. — Искат сигурно да проверят и за Хаджисотиров.“

— Как ще дойде той? — попита Славчев.

— Има кола. За колко часа да го извикам?

— За двадесет и два, преди да тръгнем за рудника.

Славчев изпрати своя помощник с Атанас да отнесе в тайника доклада му до центъра, а сам легна да спи.

Савата и Коста отидоха при Виденов.

— Искат среща с доктора — съобщи им с въздишка Киров. — Кого от вас ще прекръстим?…

Разузнавачите се спогледаха изненадани.

— Аз съм млад, при това рус — никаква прилика с Дамянов. А те може би го познават по снимка — забеляза Пешо. — На всичко отгоре не ме бива за артист. Само Коста е за тази работа…

— Но двамата ме видяха сега — обърна внимание той.

— На светло не са те видели, а гласа ти изобщо не са чули. Срещата ще направим навън, нощта — успокои го Савата. — Само едно ме безпокои — езикът. За проверка може да говорят на немски и да те разпитват за Германия.

— Че аз Германия познавам само на карта. А колко зная немски: от гимназията чат-пат и един зачот от университета, колкото да изкарам за бой…

— Да вземем някой от града — предложи Пешо, — например учителя Ганев?

— Те ще го разпитват повече за шпионската му дейност и не е удобно да въвеждаме външен човек. Може да се обърка и провали.

— Другарите от сектора не знаят ли немски?

— Питах ги.

— Гледай ти как ще засечем и ще се изложим за дребна работа! — въздъхна Коста.

— Ето защо трябва да изучаваме езици! — забеляза Савата. — Аз от снобизъм ли кълва английския. Защото ще дойде ей такъв момент и ще ти потрябва повече от всичко… Нямаме време да търсим друг човек, Коста, стягай се! Ако те заговори на немски, ще му сдъвчеш две-три изречения и ще обърнеш на български. Кажи, че откакто си се върнал от Германия, не си обелил немска дума и си го позабравил.

— Ами ако иска да го заведа при Хаджисотиров?

— Ще му кажеш, че е в далечно село, а заминаваш по работа в София. В краен случай ще тръгнеш, пък ще повредиш колата. Като почне да се разсъмва, той сам ще се върне… Сега слез в града. Разпитай подробно Дамянов за Берлин и Германия. Поупражнете и езика. Прочети нещо от енциклопедията. Гримирай се като него и утре вечер бъди тук с неговия опел.

Те се разделиха и с тревога зачакаха срещата с мнимия доктор Дамянов…

Тя мина прилично. Коста направи сполучлив дебют в драматична роля — нещо ново в досегашното му амплоа. Държа се почти като „натурализиран германец“. Когато го поздравиха, той отговори на чист немски език, но като видя, че загазва, ловко прехвърли разговора на роден български с лек родопски акцент… Малко говориха и за Германия, но пък най-подробно го разпитваха за шпионската му дейност. А тук той беше в „артистичната“ си стихия. Поинтересуваха се и за състоянието на Хаджисотиров. Не поискаха да го видят. Само го поздравиха и му пожелаха скорошно оздравяване.

След срещата Савата, Върбанов и Славчев заминаха за рудника. Пристигнаха на разсъмване. През деня се укриваха в един плевник и оттам подробно го разгледаха с бинокъл. Славчев остана доволен.

— Капитане — обърна се той към Киров, — планът ти е безупречен!

Като се върнаха вечерта в стопанството, им нареди да съберат хората от помощната група след три дни. На четвъртия определиха да приемат своите, а на петия през нощта да извършат нападението на рудника.

 

 

Но докато всичко до този момент се развиваше по плана на разузнавачите, изведнъж работите се объркаха. Действително американският военнотранспортен самолет премина в уреченото време границата ни, нашите изтребители обаче го сподириха веднага и той набързо изтърси бандитите далеч от определеното място.

Посрещачите напразно чакаха до сутринта. Радираха в центъра, оттам съобщиха, че са ги пуснали. Дадоха им нова явка. Но скоро от центъра се обадиха, че въпреки упоритото търсене не се отзовали. Предполагаха, че радиостанцията им при падането или е повредена, или загубена. Наредиха те да ги издирят.

Това възложиха на Савата. Двамата с Коста излязоха от района на стопанството и бързо се отправиха за града. Пътуваха мълчаливо. Бяха и ядосани, и обезпокоени. Преди всичко налагаше се да се откъснат от групата на Славчев. Как ще се оправи Атанас самичък? Дано Пешо съумее да ръководи работата отстрани…

— Оставихме питомното, за да гоним дивото! — изрази тревогата и на двамата Коста. — Кой знае къде са се запилели!

— Това е и хубаво, и лошо — отговори Савата. — Хубавото е, че няма да могат веднага да се свържат с надеждни укриватели; лошото е, че ще избягват контакт с хора, а това ще ни затрудни да се внедрим към тях. Освен туй могат и да прехвърлят обратно границата.

Помълчаха. Коста пушеше нервно.

— Трябваше да предупредим летището да не безпокоят самолета — каза той.

— Мислих. Но каква е гаранцията, че това е именно този, а не друг самолет?…

Замълчаха отново.

— Как смяташ да ги заловим? — попита Коста. — Предлагам основно прочистване на местността.

— Не. Първо, районът е много обширен, с гъста гора и това би ангажирало значителни сили. А резултатът е несигурен, само ще ги подплашим и прогоним. Освен това един такъв шум е и неполитичен. Ще възприемем класическия, изпитания вариант — агентурата!

Щом пристигнаха в службата, Киров се свърза с подучастъците, заставата, летището и уточни приблизително района на спускането им. После вдигна на крак граничарите, милицията, едно поделение от вътрешни войски, отредите за съдействие и по набелязания от него план блокираха всички изходни пунктове, за да им попречат да излязат. Поставиха и секретни постове на предполагаемия техен път. След това обходиха всички кошари, хижи, горски стопанства и други обекти, където те биха потърсили връзка. Активизираха сътрудниците на службата. И зачакаха.

Минаха два-три дни. Коста нервничеше.

— Докога ще висим така?

Савата отговаряше спокойно:

— Те сигурно се спотайват, защото чакат да се уталожи обстановката около тях. Но скоро храната им ще свърши и „гладният“ ще ги подгони. А трябва да вървят и по изпълнение на задачата си — да търсят групата на Славчев.

— Може и да са се измъкнали към вътрешността или пък през границата.

— Не е изключено, но трябва да се убедим в това. А където и да отидат в страната, все някъде ще си покажат рогата. Аз обаче предполагам, че те ще се въртят наоколо: нали трябва да нападат рудника!

Ала и той се безпокоеше. И все пак беше уверен!…

Ето още следващата нощ им съобщиха, че бандитите се натъкнали на засада. Един от тях бил убит. Останалите изчезнали.

Киров бързо организира преследването на групата, но скоро загуби следите й. Намериха само два големи сандъка с оръжие, хвърлено с парашути.

През следващите нощи бандитите се натъкнаха на още едно-две места. Станаха престрелки. След това за известно време не се обадиха.

— Изтървахме ги! — тюхкаше се Коста. — Ето ти твоя „класически“ вариант! Защо не ги погнем, да не им дадем да си отдъхнат!

— А може и петите им да видим… Те разбраха, че са в обръч, и отново се спотаиха. Но „гладният“ ще ги подгони пак.

И той не се излъга. След няколко дена един овчар им съобщи, че на кошарата му идвали двама от бандитите, разпитвали за разположението на района и му поискали храна.

— Както ми казахте, дадох им малко хляб и сирене и ги подплаших, че наоколо пиле не може да прехвръкне.

— Хубаво, дядо Стамене! — сложи ръка на рамото му Киров. — Като дойдат пак и поискат да ги изведеш от блокадата, ще кажеш, че си стар, недовиждаш, а и не можеш да напуснеш стадото. Но няма да им предлагаш друг човек, нека те сами ти поискат.

— Харно, сине! — кимна старецът.

Киров и неговият помощник се установиха наблизо, за да поддържат бърза връзка с него.

— Няма ли да заловим двамата? — попита Коста.

— Не. Останалите ще изчезнат.

Пак зачакаха. Вечерта Коста слезе в горското стопанство да провери какво е положението там и донесе нерадостна вест — при тях беше станал провал. Атанас се свързал непредпазливо с групата в долния етаж, единият от бандитите го проследил и разкрил. Опитали се да избягат, но при престрелката той бил убит, а Славчев заловен.

Това усложняваше твърде много работата. Сега Савата и Коста не можеха вече да се представят като техни пратеници пред търсените. Трябваше да действуват самостоятелно.

А още на другата нощ двамата бандити отново се явиха при дядо Стамен. Поискаха му много храна.

— Нямам толкова, момчета — отговори им със съжаление той. — Тая власт ни разори. Мога да ви купя, ама и с парите съм кът.

Дадоха му пари. Той скри нощните си гости и тръгна за селото.

— Стария! Решиш ли да ни предадеш, дома ти ще затрием! — предупредиха го строго те.

— Ка щяло, момчета! Та моят син беше офицерин преди Девети! Лежа и в затвора след това. И досега го гледат накриво и не му дават работа — успокояваше ги дядо Стамен, но на самия него по гърба му полазиха мравки от тази мрачна закана.

Бандитите много не му повярваха и щом той замина, веднага напуснаха кошарата и се установиха наблизо, за да я наблюдават.

Дядо Стамен се завърна призори, натоварил магарето си с две торби храна. Като видяха, че след него няма милиция, нелегалните се поуспокоиха, но все пак останаха нащрек. През деня единият продължи да наблюдава кошарата, а другият тръгна по следите на стареца, когато той изведе стадото на паша.

Това затрудни разузнавачите да се свържат с дядо Стамен. Походиха известно време след тях и се отказаха.

— Няма смисъл — рече Киров. — Едно съмнително негово изчезване може да провали всичко. Щом го проверяват, значи възнамеряват да го използуват. А довечера той сам ще намери възможност да дойде при нас.

Действително след полунощ старецът пристигна на уговореното място.

— Взеха храната — докладва той — и поискаха да ги преведа през блокадата. Даваха ми и пари. Аз отказах. Тогава ми рекоха утре вечер да им доведа сина.

Разузнавачите се спогледаха доволни. Отделиха се настрана да се посъветват.

— Кого ще внедрим? — попита Коста.

— Аз ще отида — каза Савата.

— Ти луд ли си?! А после секторният началник?!…

— Докладвал съм му в общи линии нашия план и той ми е дал пълномощия да действувам според обстановката.

— Но едва ли и такива…

— С друг, чужд човек не е изключен провал. Видя, оставихме Атанас само да пази онези и каква авария стана, камо ли да бъде подложен на тежки изпитания.

— Тогава ще отида аз.

— Ти пък ще прибързаш нещо и ще направиш гаф. Не, ще отида сам!

Коста остана край кошарата, а Савата замина с дядо Стамен за селото. Из пътя подробно се осведоми за семейството му, за историята на селото. Като пристигнаха, запозна се и с обстановката. Изобщо грижливо подготви легендата си.

Вечерта се преоблече, снабди се със съответни документи и се върнаха на явката. Уточниха се с Коста по всички въпроси за по-нататъшните им действия, по връзката и отидоха на кошарата.

Дядо Стамен представи на бандитите своя „син“ Павел. Те го оглеждаха изпитателно, гледаха и стареца, види се, сравняваха ги.

— Не си приличате нещо! — подхвърли единият.

— Той се е метнал повече на майка си — каза дядо Стамен.

— Дайте си документите! — подкани другият.

Дълго разглеждаха паспортите им. Но всичко си беше в ред, с тая разлика, че снимката на Павел изкусно беше подменена с друга — на Киров. Проверката продължи. Единият от бандитите изведе стареца в съседната стая.

— Къде се намира къщата ви в селото? — запита вторият Савата.

— В центъра, до селкоопа.

— С колко стаи е?

— Три.

— Твоята какво изложение има?

— Източно.

— Жена ти как се казва?

— Ана.

— Деца?

— Едно момче.

— Име, години?

— Дончо. На седем години.

Бандитът отиде в другата стая. Зададе същите въпроси и на стареца. После се върна. Проверката продължи. За какво ли не го разпитваха още: като се започне от имуществото вкъщи, мястото му, та се стигне до имената и биографиите на ръководителите в селото. После ги събраха отново и продължиха с кръстосан разпит. От време на време подхвърляха, че не са баща и син, и следяха за ефекта.

Най-после Киров не издържа:

— Вие ще престанете ли с този просташки разпит?

— По-кротко, че…! — закани се единият, като показа автомата си.

— Кого заплашваш ти, бе господинчо! — извика ядно Киров и докато те се опомнят, дулото на неговия „Стар“ се мярна пред изумените им погледи.

— Горе ръцете!… Тате, обезоръжи ги!

Дядо Стамен им отне оръжието. Бандитите стояха объркани и уплашени. От предишната им самоувереност не бе останала и следа.

— За какво сте ме извикали: да ви бъда полезен ли с нещо или да ми задавате идиотски въпроси?… Извинете, аз съм офицер и не ще ви позволя повече това.

И като наметна на рамо връхната си дреха, подхвърли от вратата:

— Тате, върни им оръжието и веднага да се омитат оттук! Нека си чупят главите!

Двамата бандити се съвзеха от този неочакван обрат и се спуснаха след него.

— Павле… господин капитан! Молим ви, ама ние… Нали разбирате… от предпазливост.

„Павел“ се спря, поколеба се и се върна.

Този ход на Киров изведнъж промени отношението към него. Седнаха. Почерпиха го цигара.

— Веднага разбрахме, че сте офицер, и то какъв! — каза с възхищение единият.

Заговориха за военната служба. „Павел“ въздишаше по „доброто старо време“. Преминаха на положението в страната. Накрая го запитаха:

— Ще можете ли, господин капитан, да ни измъкнете от този район и да ни преведете на местоназначението?

— Ще се опитам.

— Какво трябва да се направи?

— Преди всичко да разузная и да избера мястото за промъкване през блокадата.

Уговориха среща след два дни и той си замина.

Като се видяха отново, Киров им представи положението в най-черни краски: районът бил плътно блокиран, започнали вече и претърсване.

— Аз зная най-недостъпните пътеки, тук съм отрасъл, ловувал и ще намеря пролука в обръча. Не гарантирам само срещу изненади от засадите…

Тръгнаха за основната група. Пътуваха повече от три часа. Киров внимателно оглеждаше пътя, за да се ориентира за него след това… „Отдалечихме се много! — мислеше с тревога той. — Как ще се свържа с Коста, с другите?… Май ще се наложи да действувам сам.“

Пристигнаха в стана на групата след полунощ. Двамата го оставиха и отидоха при шефа на доклад. Най-много от всичко Каранешев се интересуваше от личността на Павел. Въпреки категоричните уверения на двамата, той прояви недоверие към техния водач. И се зае още веднъж да го провери.

Започна също с разпит. Киров отговаряше сдържано, с достойнство, когато се отнасяше до информация, но щом във въпросите пролича съмнение и тенденция за проверка, той реагира отново. Иначе угодничеството щеше да събуди по-голямо подозрение.

— Извинете, господине — отговори остро той, — но на такива глупави въпроси аз вече достатъчно отговарях и те съвсем ми омръзнаха!

— Налага се да отговаряш!

— Престанете да ме обиждате по такъв просташки начин, защото няма да ви окажа никаква услуга! И без това не се натискам!…

— Сега ти си в ръцете ни!…

— Какво от това?

— Може да ти се случи нещо!…

— Не ме плашете! Аз съм бил на фронта и неведнъж съм гледал смъртта в очите.

Каранешев го остави. Но на другия ден го обезоръжиха и вързаха. Следобед шефът дойде и като го изгледа с ехидна усмивка, подхвърли:

— Здравей, другарю!…

Киров трепна вътрешно и застана нащрек. Изгледа го учуден, после също се усмихна иронично и отговори:

— Здрасти, другарю!

— От направената проверка установихме, че не си никакъв Павел, син на дядо Стамен, а служител от Държавна сигурност! — продължи другият.

Киров по-скоро почувствува, отколкото разбра, че в този именно момент се решават неговата съдба, животът му. И като събра цялата си воля и духовна мощ, само презрително се усмихна.

— Защо се излагате? — подхвърли иронично.

— Ще видим дали ние се излагаме, но ти вече се изложи!… Казвай с каква цел те изпратиха при нас!

— За да ви поздравя с „добре дошли“! — отговори в тон Савата.

— Не се шегувай, защото ще плачеш.

— Едва ли. А вие просто страдате от халюцинации!

Но си помисли: дали дядо Стамен не го е предал — били са го и са го принудили?…

Дълго още шефът го съветва, увещава, заплашва да признае. Но не загатна никакви подробности и не посегна да го бие. И с чувство на разузнавач Киров разбра, че всичко е шантаж.

Вечерта шефът отново го извика.

— Води ни! — каза той.

— Служител от Държавна сигурност не може да води бандити! — отговори му иронично Савата.

— Води ни или… — И той се улови за кобура.

— Без доверие, вързан, няма да ви водя! — заяви решително Киров и седна.

— Няма ли? — извика злобно шефът и извади пистолета си. Под окото му заигра нервна жилка.

Затворът сухо изщрака.

— Пред мен! — каза късо той.

Киров се надигна. Загорялото му лице леко пребледня, но остана спокоен. Строен, плещест, той се изправи и тръгна с леко отпусната, но сигурна походка. В главата му пак нахлуха рой мисли. Съмнението, че дядо Стамен го е предал, отново го завладя.

— Стой!

Киров спря и спокойно се обърна.

— Признай и ни изведи, ще те пощадим! — каза му шефът.

— Стига с тези комедии! — отговори твърдо той.

— Не ти ли е жал за живота?

— Не, защото, докато вие, господинчо, сте се излежавали във вилите на Бавария, аз съм омитал тук арестите и затвора. И на всичко отгоре ще се гаврите!…

Шефът се колебаеше.

— Говори! — подкани го той.

— Хайде свършвай! — каза глухо Киров.

Ръката на шефа се надигна, той се целеше…

Савата се наведе леко напред, за да посрещне куршума.

Два последователни изстрела раздраха нощната тишина.

Киров постоя миг вцепенен, в очакване да падне, и изведнъж сърцето му лудо заби… „Шантаж! И това е шантаж!… Дядо Стамен не ме е предал!…“

Шефът го изостави и отиде при групата. Нещо се съвещаваха. След малко дойде, отвърза го и каза:

— Извинявай, но нали разбираш, за нас ти си непознат човек!…

И Киров ги поведе. Избираше най-затънтените пътеки. При всяко уж съмнително място спираше, правеше знак да залегнат, а сам отиваше напред „да разузнае“, и отново продължаваха. На две-три места нарочно ги натъкна на засадите. Станаха престрелки, но неговите хора, по всичко личеше, стреляха заради него във въздуха… Нямаше смисъл да ги води повече върху засадите. Само ще засилва подозрението.

В същото време непрекъснато търсеше възможности сам да обезвреди бандитите. Но такива не му се удаваха. Нощно време пътуваха, а денем, докато спяха, часовите непрекъснато го следяха. Не бяха му гласували пълно доверие!

Отначало той ги въртеше в обръча на блокадата като в омагьосан кръг. Но шефът се усъмни. Накара го да уточни местоположението им по картата и непрекъснато следеше маршрута. Това принуди Киров да ги изведе от блокадата. Решението криеше значителен риск: ако го ликвидират, ще се измъкнат задълго. Но трябваше да рискува.

Като излязоха от обръча, доверието към него порасна. Разбира се, не му върнаха пистолета, не го поставяха на пост, но и не го следяха така зорко.

И ето, когато веднъж по обед на пост застъпи единият от неговите първи познайници, а другите изпозаспаха, Киров стана. Пи вода, отиде и седна при него, като вадеше кутията с цигари. Почерпи го, но не подаде огън. Онзи остави на тревата автомата си и се забърка за запалка.

В този миг с остър саблен удар през гърлото Савата го просна и го доуби с ножа му. После с неговото оръжие отиде към дерето при останалите.

Те се бяха натъркаляли и спокойно спяха. Някои дори похъркваха.

Савата отвъртя капачките на две-три отбранителни бомби и залегна зад височината. Хвърли първата. Когато тя избухна и бандитите наскачаха сънени и объркани, метна и останалите. После скочи и започна да покосява оцелелите с автомата. Някои се опитваха да стрелят, други да бягат, но с настървение, в което бе вложил цялата си злоба, омраза и презрение, разузнавачът ги настигаше и избиваше методично, хладнокръвно, докато ги довърши. Всичките. Само шефът Каранешев остана ранен. Обезоръжи го и го върза.

После седна на възвишението и като изтри обилната пот от лицето си, запали цигара и жадно засмука. Устата му беше пресъхнала. Ръцете му трепереха.

Чули изстрелите, скоро дойдоха дървари. Чрез тях се свърза с Коста. Пристигнаха колите. Натовариха труповете, оръжието, багажа и тръгнаха за града.

Савата се прибра у дома призори. Цялото напрежение — безсънието, умората, вълненията, — което досега преодоляваше с усилие, изведнъж го покоси като с автомат. Едва влязъл в стаята, той се строполи и заспа тежък, непробуден сън.

 

 

Минаваше обед, когато Коста влезе в стаята на своя приятел и го задърпа. Не беше лесно да го събуди.

— Сава, ставай, началството те вика!

— Къде е? — измуча Киров и като затвори отново очи, обърна се на другата страна.

— В службата. Нещо е ядосан.

— За какво?

— Кой го знае.

Савата се избръсна, изкъпа и преоблече набързо. Тръгнаха към околийското.

Секторният началник го посрещна с укор от вратата:

— Киров, какви са тия работи, които вършите?

— Какво вършим? — отговори спокойно Савата.

— Освен дето „живи ги ловим“! — подметна любимия си израз Коста.

— Залавяте бандити, а на нас не докладвате. Трябваше тази сутрин случайно, по телефона, и то от деловодителката да разбера!

— Че защо да се хвалим предварително! Ние едва нощес се прибрахме и щяхме да ви съобщим. А щом сте се осведомили от Лили, още по-добре. Тя може не по-зле от мене да… докладва!…

— Не е то така, трябва да се спазва редът!… И да се рапортува веднага!… Освен това провеждате големи и отговорни комбинации, които следва да се утвърдят от сектора, дори от министерството. А ти самоволно решаваш тия въпроси.

— Общия ни план вие сте утвърдили. Но в него настъпиха някои непредвидени от обстановката промени. Нима трябваше да сляза от балкана и да ходя чак в сектора, да чакам ред с папките пред кабинета ви?…

— Не е въпрос до формалното разрешение, а до оказване помощ от по-висшестоящата инстанция.

— Трябваха ни хора за проследяването — поискахме ви. От друга помощ не сме имали нужда — не сме и търсили.

— Не, ти проявяваш прекалена самостоятелност!

— Не съм свикнал никой да ми връзва гащите.

— Още повече, когато неговите собствени се държат хлабаво — обади се и Коста.

— Я ти по-добре мълчи! — сряза го секторният. — Че ако не беше се върнал Савата да върже твоите гащи, задникът ти щеше да лъсне! (Коста сконфузено замълча.) А ти, Киров, не зачиташ много ръководството!…

Секторният началник беше все още ядосан, но когато по негово искане Савата му разказа как са осъществили комбинацията, гневът му мина.

— Браво! — не скри възхищението си той. — Мислех да те наказвам, дяволе, но не ми дава сърце.

— То да пада често такава „жътва“, пък вие ме наказвайте! — отговори леко развеселен Киров.

Секторният посегна към телефона.

— Да се обадим на другаря министър, а?

Савата иронично се усмихна.

— Ами обадете се, аз нямам нищо общо с него.

Секторният поиска бърза връзка.

— Ало, другарят министър ли е?… — надигна се от канапето той и застана мирно. — А, няма ли го?…

„Язък!“ — помисли с ирония Савата.

— Докладва Флоров! Флоров, да! Предайте му, че в моя сектор заловихме опасна банда от изменници на родината — останалите трима от групата на Хаджисотиров и седемнадесет нови… Тъй вярно, следва най-подробен доклад!…

„Ето защо искаш ти да «оказваш помощ»!… — мислеше си Савата. — За да се присламчваш към чужди успехи…“

Обземаше го някакво отблъскващо чувство към този човек. И болка, че бе паднал в очите му. А трябваше да работи с него.

— Другарю Флоров — обърна се той към него, — имам идея за една нова комбинация, но не зависи само от мен, та искам вашата „благословия“.

— Да чуем.

— Мисля да извършим фиктивно проектираното нападение на рудника. Ще съобщим за него в центъра, като ги уведомим, че групата е разгромена и само няколко души са се спасили. Между тях ще бъдат Върбанов (той е съгласен, ще го съдим задочно) и един или двама оперативни работници. По засечения канал те ще се прехвърлят през границата за работа всред нашите емигрантски кръгове. Единият предлагам да бъда аз, ако ме намирате за подходящ.

— Какви езици владееш добре?

— Руски, немски и английски.

— Идеята ти е отлична, но трябва да се утвърди от министерството. Ще заминем да я докладваме.

— Налага се обаче веднага, ако се забави нападението, в центъра ще се усъмнят.

— А кога е целесъобразно прехвърлянето ви?

— След приключването на процеса. Докато не бъдат изпълнени смъртните присъди на главните обвиняеми, ние няма да бъдем спокойни там — могат да ни провалят. Освен това трябва да мине известно време, за да се създаде впечатление, че групата, отскубнала се от разгрома, дълго е била преследвана и в редица схватки останалите са заловени или убити, а сме останали само ние.

Савата даде някои указания по подготовката на следствието и веднага замина за София.

Като прецениха хода и реализацията на разработката, от министерството изцяло одобриха плана. За участниците остана да помислят допълнително.

Киров се върна и започна осъществяването на комбинацията.

Още през нощта инсценираха нападението на рудника, като използуваха малко, но доверени служители от охраната и милицията. За създаване на пълна илюзия натъркаляха из района няколко трупа на убитите от Савата бандити.

След два дена в местния вестник се появи следното кратко съобщение:

Група изменници на родината, спуснати с парашути от Западна Германия, направиха опит да нападнат нашия рудник. Повечето от бандитите са убити или заловени от охраната. Преследването на останалите продължава. Да даваме достоен урок на враговете на мирния ни труд!

После Савата накара Дамянов да напише със симпатично мастило ново писмо до архитект Запрянов, в което се съобщаваше, че групата е нападнала рудника и унищожила редица съоръжения, но самата тя е претърпяла тежки загуби. Пропаднали са и двата предавателя, затова не могат да осъществяват вече радиовръзката. Оцелелите се изтеглят към границата. Някои са заловени живи и затова тук се очаква провал на цялата резидентура. Ако не се обадят в скоро време, това значи, че провалът е станал.

Дублираха донесението и чрез разкрития тайник, като го поставиха под наблюдение. Установиха, че той се обслужва от каналджията на Хаджисотировата група.

Пуснал писмото до Запрянов, Савата изпрати в министерството шифрограма архитектът да се проследи и след срещата му с майор Кларк да се арестува и изпрати на тях за следствие. Той изигра вече ролята си.

Осма глава
Разплатата

Сутринта при Киров стана кратко съвещание. Разпределиха арестуваните и той даде някои съвети как умело да се използуват доказателствата.

Започнаха усилено разпитите.

Първо, трябваше да се приведе в боеготовност най-силното им оръжие. И Савата изведе Върбанов.

— Чувствувам се задължен да ти изкажа благодарността на службата — посрещна го той.

— Не е нужно, другарю Киров. На мен ми стига изпитаната радост, че все още съм полезен на своя народ. И съм ви признателен за това…

— Аз също се радвам, особено, че ти не изигра моето доверие.

— Намерих сили, макар да ми беше трудно. Не е лесно да отидеш срещу своите, другарю Киров!…

— Разбира се. Само че ти сега именно си при своите… Но чуждите не са се още разоръжили. Готов ли си да излезеш на очна ставка с някои от тях?

— Да!

Киров изведе на разпит Пери. Той беше оклюмал и го гледаше като подплашен заек, трепвайки при всяко негово движение.

— Разкажи ни за своята престъпна дейност! — подкани го Савата.

— Нямам такава, другарю Киров! — запримигва подследственият и преглътна с усилие.

— Хм!…

Савата извади на бюрото си един съсредоточен заряд.

— А откъде се взе тогава у тебе тази „играчка“?

Лекето гузно мълчеше.

— А защо този взрив, американско производство, бе намерен при залавянето на Хаджисотировата банда?

Пери отново преглътна и започна малко объркано и несвързано да признава дейността си с Дамянов: разрушаването на вентилатора в рудника, подхвърлянето на взрива в двора на Арнаутина, проучванията около геолога. От Хаджисотиров обаче искаше да се изолира. Ето защо, когато стигна до убийствата и участниците в бойната група, се запъна. Киров го повъртя, свали го в ареста и изведе доктора. Не разчиташе много на него, но искаше да използува частични негови признания.

— Дамянов, посочи ни кои влизаха в бойната група? — попита го той.

— Каква бойна група?

— Тази, която заедно с бандитите щеше да нападне рудника.

— Не зная такова нещо.

— Такова нещо има, защото бандитите бяха спуснати и ние ги заловихме.

Нареди да го отведат в ареста, за да види някои от тях. Показаха му Каранешев и Славчев и го върнаха.

— Убеди ли се? Ние хванахме седемнадесет души. Ясно, че те не могат сами да нападнат цял, при това сериозно охраняван рудник. Съобщиха ни, че разчитали на вербувани местни хора, за които бе хвърлено и оръжие.

— Аз не зная за такава бойна група, другарю Киров.

— Добре, ти не знаеш, а кой знае, кой е вербувал хората?

— Пери вероятно знае.

— А пожара?

— Пак той може би…

— Доведете го! — нареди на повикания милиционер.

Вкараха Лекето.

— И така, Дамянов, чие дело са пожарът и привличането на хората от бойната група?

— Това Пери може да каже.

— Как не те е срам, бе Дамянов! — нахвърли се Лекето разгневен. — А ти не ми ли постави задачата за пожара? Не вербува ли сам хора?

— Аз легионерите не познавам, вие с Хаджисотиров ги знаете.

— Подлец!

— Разбрахте ли се? — попита Киров и нареди да откарат доктора и да изведат Върбанов.

Той го пресрещна в коридора и му каза да даде вид, че знае хората от бойната група. Върна се в кабинета си.

— Ти какво си мислиш, че ние не знаем нищо по този въпрос и можеш да ни въртиш? Ще ти докажа, че не само Дамянов е признал!

Позвъни и милиционерът въведе Върбанов.

Когато той влезе, Пери трепна и преглътна конвулсивно. Краката му се разтрепериха. Не знаеше, че нелегалните са заловени.

— Върбанов, познаваш ли това лице? — зададе въпрос Савата.

— Да. Това е Пери Лекето, първият помощник на Дамянов, а след това и на Хаджисотиров в шпионската им дейност.

— Само още един въпрос: кой извърши пожара, убийствата и вербовките за бойната група?

— В терористическите нападения тук, в града, сме участвували всички, той също. Пожара на гатера е организирал лично той. Хората за бойната група са вербувани от него, Хаджисотиров и доктора. В нея влизат…

— Достатъчно!

Милиционерът го изведе.

Пери се сгърби, сви се целият. Поиска вода. Като тракаше със зъби о ръба на чашата, изпи я на едри, жадни глътки. След това се отпусна и направи пълни признания.

Прекъснаха разпита и заминаха да арестуват засечените лица.

 

 

Следствието продължи. Савата беше убеден, че Дамянов ще се окаже най-костеливият орех, макар да бе направил някои признания, защото имаше дейност, неизвестна в подробности на другите. Затова реши по-напред да сломи Хаджисотиров.

Отначало шефът на бандата се държеше твърдо и все още нищо не признаваше. В сърцето му се надигаше страшна злоба срещу Савата. Но наред с нея вече се прокрадваше и неосъзнато още колебание. То идваше от едно особено качество на Киров — умението му да печели арестуваните. Колкото и да беше строг, той никога не се гавреше с тях, не унижаваше човешкото им достойнство. Затова и да се страхуваха от него, те го уважаваха като човек, който си „разбира от работата“.

Такива чувства на уважение, доверие започнаха постепенно да проникват и в душата на Хаджисотиров. И Савата стъпка по стъпка го откъртваше от позицията му. Но бившият капитан предаваше всеки свой окоп с бой, сражавайки се „до последния патрон“.

Най-вече се съпротивяваше той да признае за нападението на рудника.

— Значи не сте предвиждали такова нападение? — попита Киров.

— Не.

— Заведете го да види приятелите си! — нареди той на милиционера.

Хаджисотиров се върна съкрушен.

— Тази група идваше при вас, не при нас! — каза му Савата. — Но ние се оказахме „по-гостоприемни“.

— Действително с тази група предвиждахме да нападнем рудника.

— Само с нея?

— Да.

— Големи „герои“ сте!… А оръжието в сандъците за кого е?… Кои са местните хора, вербувани за тази цел?

— Не знам за такива.

Савата нареди да доведат Дамянов. Като влезе, той стреснато изгледа Хаджисотиров. Мислеше, че не е заловен.

— Дамянов, кой вербува хората за бойната група?

— Хаджисотиров и Пери трябва да знаят.

— Ти имаш ли някакво участие в тая работа?

— Абсолютно никакво.

— Отделно от нас той също е вербувал някои! — каза раздразнено Хаджисотиров.

Изведоха доктора.

— Кажи сега кои са хората?

— Не помня имената им Пери ги знае. А тези, които Дамянов привлече, още не беше успял да ми ги съобщи.

— Пери каза, че вербуваните от вас ти си ги записал в бележника си.

— Да, но го загубих, когато ме гонехте.

— Не се безпокой, ние го намерихме, и то в планшета ти. Само че текстовете са шифровани. Кажи ми ключа!

— Унищожих го при бягството.

Колкото и да го въртеше Киров, той не съобщи имена. Страхуваше се не заради местната (съобщена сигурно от Пери), а за страничната, квалифицираната агентура. Савата разбра това.

— А с какви други шпиони сте работили в страната?

— Нямаме такива, обектите ни бяха само тук.

Савата нареди да доведат първия му помощник.

— Върбанов, освен в нашата околия, работили ли сте в други райони?

— Да. С изключение на мене всички останали от нашата група поддържаха връзки с хора от други обекти. Аз съм предавал сведения за тях…

Изведоха го.

— Е?

— Вярно е, но и техните имена не помня.

— Много късопаметен се изкара!

Това сериозно затрудни Савата. Той изпрати в министерството фотокопия от тефтерчето на Хаджисотиров — да работят над шифъра. А и сам се зае с него. След много усилия най-после му се удаде да открие ключа. Имената на останалите шпиони бяха установени.

Това беше последната позиция, на която Хаджисотиров се задържа. Нямаше вече какво особено да скрива. За дейността си в чужбина разказа веднага — и без това другите ще говорят…

Последното, за което даде показания, беше участието му преди Девети септември в акциите срещу партизаните и в разкриването на конспирациите. Савата познаваше добре тази му дейност и не му позволи да извърта.

Накрая Хаджисотиров изпадна в особено откровение.

— Завърши най-после нашият двубой с тебе, Сава! — каза той с нотка на скръбно примирение. — Ти се оказа по-силен и победи… Трябва да ти призная, че през целия си живот никой човек не съм мразил и не мразя повече от теб, защото ти за мен за съжаление си бил умен, ловък враг. Затова винаги съм съжалявал, че не успях да те убия. Сега най-вече…

Помълчаха. Киров му предложи цигара. Запушиха.

— Моите чувства към тебе са аналогични — отговори му със същата откровеност той. — Само че между нас има разлика. Твоята борба е безнадеждна: работниците, които сега са господари на бащината ти фабрика, никога няма да те допуснат до директорското кресло, кооператорите никога няма да ти позволят да се разхождаш на белия жребец из чифлика!… И аз съм частица от тях… Освен това имам и малка лична сметка с вас — баща ти уби родителите ми, а ти искаше мен… Ето защо аз месеци наред ще спя на това бюро, като вълкодав ще лежа по границата на околията, но няма да ти позволя безнаказано да я пристъпиш!…

„Този фанатик никога няма да ме пощади! — мислеше си със скръбно отчаяние Хаджисотиров. — Някаква надежда мога да храня само в съда…“

— Съветвам те на процеса да се държиш умно! — каза накрая Киров.

— Излишно. Аз имам офицерско достойнство, където плюя, не лижа… За мен последното сражение беше тук, в твоя кабинет. Смятам, че паднах като войник. Това поне е единственото ми утешение.

— Добре. Ще видим честната ти офицерска дума!

Последната опорна точка, срещу която Савата предприе офанзива, бе Дамянов. До края на следствието докторът продължи възприетата линия — да лавира, да усуква, да се изплъзва, както може и колкото може.

Отначало той също искаше да се изолира от Хаджисотировата група, защото се страхуваше да дели с тях отговорността. Целеше да лансира една чисто разузнавателна дейност, свързана направо с майор Кларк. Но на тази позиция не можа да се задържи. Разобличиха го всички, включително собствената му жена, и той призна.

Призна също и за извършеното вредителство в снабдяването на рудника и на населението, притиснат от аргументираното заключение на експертната комисия.

Колкото и да се страхуваше от убийството на геолога Златев, трябваше да потвърди и него — имаше редица уязвими места в тая история, а и нелегалните бяха направо посочили, че той е авторът.

Най-сериозно се опъна Дамянов за хората от бойната група, които лично бе вербувал. За един от тях Савата имаше донесения; друг бяха засекли при проследяването на доктора. Но това беше всичко. И Киров положи големи усилия, за да му внуши, че знаят много, да разбие съпротивата му.

Когато го изобличиха с първия, Дамянов почна да се разколебава… „Откъде знаят всичко това? — питаше се изумен той — Та аз никому не съм ги съобщавал. И дали са им известни всички?…“

— Какво си мислиш ти, господин адвокате, че като не си споделил това с другите, ние не ги знаем! — настъпваше Савата.

— Само този е, другарю Киров, не успях повече да привлека. А излъгах Хаджисотиров, за да се отърва.

— Признаваш този, защото ти го посочихме. Чакаш сега да ти кажем и останалите?

— Няма други.

— Ти мислиш, че ние сме спали и не сме били по следите ти? Виждам, че не вярваш. Ще ти докажа, че не говоря празни приказки!

И той му прочете пасаж от един рапорт за проследяването му. Докторът мигаше от изненада: с какви само подробности е уловено поведението му!

— Но ще кажеш, че само тук, в града, сме били подир тебе? Лъжеш се!

Прочете му друг рапорт за проследяването му по селата. В същото време си мислеше: „Ти ако знаеш, че едва отскоро те следим, нищо не би ни признал, но там е работата!…“

— Това са само два случая, и то от последно време, за да си ги припомниш. А знаеш ли откога те „пасем“? Я погледни колко голямо е досието ти! — Той потупа някаква дебела папка. — И вътре има по-интересни работи… Хайде говори, че ни омръзнаха плитките ги хитрости!

— Няма повече, другарю Киров!

— Лъжеш! Ние хората ги знаем, искаме само да проверим искреността ти. Не вярваш ли?… Коста, доведи му още някой, който и да е!

Хвърлиха последната резерва. Арестуваният разказа как го е вербувал Дамянов и той потвърди. Като го извеждаше, Коста попита.

— Да водя ли още? — И леко намигна.

— Достатъчно! Няма да разиграваме повече театър! Отсега нататък никакви очни ставки с него! Започвай!

Дамянов още дълго упорствува. Това караше Савата да виси по цели денонощия над главата му. Но разбираше съпротивата на доктора: подготвянето на въоръжено нападение не е като да събираш сведения!…

Най-после Дамянов започна да признава вербуваните от него, но не изведнъж, а след все нов и нов натиск. Макар Савата да се ориентираше от една приблизителна цифра, съобщена му от Хаджисотиров, не знаеше точно колко души са и започна да се страхува, че той вече топи невинни хора.

Действително докторът не се отказа да направи диверсия и в следствието, за да отбие натиска за истинските си връзки. Савата извърши бърза проверка и го изобличи в лъжа. И продължи да го натиска; Дамянов съобщи още някои действителни свои агенти. Най-после решително заяви, че повече няма. Разузнавачът разбра, че казва истината.

Разпита го още за дейността му с полицията, с германското разузнаване и приключи.

През следващите два-три дена дооформиха някои доказателствени материали и започнаха подготовката на процеса.

Киров обсъди с помощниците си кои от подследствените да включат в процеса, за да започне изготвянето на обвинителното заключение. Неговото предложение беше за четиримата бандити, Дамянов, Пери, Диамандиева, двамата калугери, Пешев, доктора, лекувал Хаджисотиров, келнера полицай, единадесет души от бойната група и Мария — всичко двадесет и четирима души.

— А Запрянов? — попита Пешо.

— Ще го съдят в София. Ние ще го използуваме само като прокурорски свидетел.

— А старата Хаджисотирова? — обади се Коста.

— За майката нямаме особено законно основание.

— Тогава и Мери Дамянова, според твоята логика, не би трябвало да съдим. Тя пък го е направила заради мъжа си.

— Да, той е довел бандита у тях, без да я пита. Какво искаме — да предаде бащата на децата си? Всеки ли е способен на това?… Ще видиш, че съдът ще й даде условна присъда.

Когато помощниците му излязоха, Савата взе следствените материали, подреди ги акуратно. Сетне в продължение на два дни изготви обвинителното заключение и предаде делото в съда.

Помоли прокурора да напише бързо обвинителния акт. Той прочете пред него заключението и остана доволен.

— Съставили сте го отлично, другарю Киров. Може да се каже, че актът ми е почти готов.

И разузнавачите зачакаха насрочването на процеса…

Той се състоя в началото на август и предизвика необикновен интерес и раздвижване в целия край.

Киров се вълнуваше. Това представляваше своеобразен изпит за цялата тяхна работа по делото. Боеше се от Хаджисотиров, но най-вече от доктора. Обстоятелството, че Върбанов нямаше да се яви на процеса, усложняваше работата. Ако двамата главни обвиняеми отрекат показанията си, ще се създаде неблагоприятно впечатление. Това ще наложи евентуално да се легализира Върбанов. Разбира се, разполагат с немалко преки и косвени доказателства, но той имаше амбицията процесът да мине леге артис^[5] за авторитета на тяхната служба…

За „чест“ на бившия офицер Хаджисотиров удържа думата си и направи пълни признания. Към съда се държеше коректно, не така дръзко, както в началото на следствието, но със същото достойнство.

Дамянов обаче отрече показанията си на предварителното следствие. Заяви, че те са изтръгнати насила от началника на Държавна сигурност и горещо пледира „каузата на своята невинност“.

Савата целият пламна от гняв и срам пред хората, но прокурорът го защити.

— Другарю председател — обърна се той към съда, — моля да приемете като допълнителни веществени доказателства към делото заключението на медицинската комисия, която е прегледала подсъдимия веднага след приключването на следствието, а също така една магнетофонна лента, на която е записан моят разговор с него в навечерието на процеса.

Публиката се раздвижи, понесе се шепот.

Сред възцарилата се отново тишина председателят прочете медицинския протокол, който утвърждаваше отличното здравословно състояние на арестувания Дамянов. А след това магнетофонът се завъртя и докторът чу собствения си противен глас:

Прокурорът: Как се отнасяха с вас по време на следствието?

Дамянов: Много коректно.

Прокурорът: Някакво насилие да е упражнено над вас?

Дамянов: Абсолютно никакво. Показанията си съм дал съвършено доброволно…

Всред публиката се разнесоха смях и хапливи подмятания. Докторът беше забил гузен, злобен поглед в краката си. Пак го изигра този тип Киров!…

Продължиха да го разпитват за дейността му. Той все още отричаше. Но започнаха да го изобличават с главния обвиняем. Хаджисотиров го нападаше така язвително, че публиката започна да се смее.

Така докторът се видя принуден да признае, но все с увъртане и усукване. После, като разбра, че не може да отрече дейността си, заложи на другата карта — на колебанията и несъгласието си по редица въпроси с майор Кларк и с Хаджисотиров. При последната дума дори проля горещи сълзи на разкаяние.

Шефът го слушаше с дълбоко презрение…

След два дни четоха присъдите. Залата и площадът пред палатата бяха препълнени като на митинг. На смърт се осъждаха Хаджисотиров, Каранешев, Славчев, Дамянов, Върбанов (задочно) и Пери. Останалите получаваха различни срокове затвор. На отец Василий, чиято услуга бе взета предвид, и на Мария дадоха условни присъди.

Разрешиха свиждане на осъдените.

Хаджисотиров утешаваше близките си, но сам вече с усилие се владееше. До този момент той беше по-спокоен, макар и да знаеше участта си. Ала сега, когато смъртта вече надвисна над него, в душата му се всели смут и жажда да живее, да живее!… Онези морални устои, в чиято непоклатима сила бе убеден, почнаха да се рушат. Обзе го вледеняващ хаос… Но трябва да се държи докрай! Докрай!!…

Дамянов беше заобиколен от децата си, Мария, родителите й. Той плачеше и всички плачеха с него.

— Изглупях, за пръв път в живота си изглупях, и то фатално! — кореше се осъденият. — Но аз имам надежда! Ще ви дам адреси на големи хора в София. Направете всичко възможно, продавайте къде какво имаме, но да ме спасите… А ти, Мери, да не си посмяла да се омъжиш! Аз ти прощавам… Ще полежа няколко години и ще си изляза… — И той махаше възбудено с ръце, сякаш ги протягаше жадно към живота…

Свиждането приключи.

Девета глава
Комбинация с перспектива

Два дни след процеса Савата помести в местния вестник информация. В нея изрично се указваше, че Върбанов е осъден на смърт задочно. Това беше единственият начин да се лансира пред майор Кларк неговата легенда.

Скоро дойде съобщение Киров да сдаде службата и да се стяга за заминаването зад граница. От сектора определиха за негов заместник не Коста. Изпратиха човек оттам.

Приятелят му не се огорчи много от това.

— Тежи ми само — каза му той, — че няма да съм с тебе. Защо не ме спомена в своите молитви?…

— И тук са нужни хора, трябва да сме патриоти на своя край. Макар че и на мен ми е мъчно…

И Киров започна да предава. Но нарочно протакаше тази работа. Още не беше се произнесла по делото по-горната инстанция и той с нетърпение очакваше това.

Междувременно стана едно произшествие, което предварително „потвърди“ присъдата на единия от „смъртните“, но едва не вкара в затвора Савата.

Още с уединяването на Дамянов предадоха в Държавна сигурност, че той полудял: говорел несвързано, пеел, крещял.

„Това е последният номер на доктора — каза си Савата. — Нали е юрист, знае, че дори и да потвърдят присъдата му, не могат да я изпълнят, докато е болен. И си е избрал болест — иди я проверявай!…“

В следващите дни го уведомиха, че Дамянов непрекъснато деградирал, и той каза да го преместят в градската болница. Но за всеки случай му подбра охрана от здрави милиционери и ги предупреди да си отварят очите.

И ето, още на втория ден му доложиха, че „лудият“ нападнал часовия и се опитал да избяга, но бил убит на място.

Когато съобщиха на секторния, той веднага довтаса. В цялата тая работа началството видя нещо подозрително. Анкетира случая и извика Савата на един пренеприятен разговор.

— Защо, Киров, си разрешил да изведат осъдения от затвора? — започна да настъпва той.

— Отначало не се съгласявах — отговори спокойно Савата, — но ми казаха, че положението му бързо се влошавало, ставал опасен за околните. Лекарят заяви, че снема отговорността от себе си.

— А не ти ли стана ясно, че Дамянов е симулирал лудост, за да се измъкне иззад решетките и да избяга от болницата по-лесно?

— Не може да ми стане ясно, преди да са се произнесли по това компетентни лица. И да съм се съмнявал, аз нямам право да отказвам лекарска помощ на един затворник.

— А защо си наредил на милиционерите, ако побегне, „да стрелят на месо“? Това значи да стрелят без предупреждение!…

— Предупреждава се, когато има време. Ами ако няма? Какво — да го допуснат да избяга?

— Защо не си осигурил условия, които да изключват всякакво бягство?

— Не е възможно да се предотврати един опит за бягство, когато някой на всяка цена е решил да бяга. А условия за осуетяването му съм осигурил…

— Като се стреля на месо, нали? А направил ли е всичко възможно твоят милиционер да го залови жив, преди да си послужи с оръжието като крайно средство?

— Според мен — всичко.

— Не съм убеден. Не съм също така убеден, че и ти си направил всичко.

Савата се ядоса.

— Другарю Флоров, не зная какъв партиен работник си бил, но от разузнаване не разбираш…

— А пък аз съм чувал това-онова за тебе от едно време, за партизанските ти методи… Дамянов има големи връзки в София. Ако стане политически скандал, ти ще носиш отговорността!

— Естествено. Никога не съм бягал от отговорност. Вие лично можете да бъдете спокоен!…

Секторният нервно запуши.

— Тъкмо се канех да те представям за правителствена награда — каза той. — Но сега ще те предложа за наказание. Може и на съд да отидеш!

— На съд — на съд. Поне ще има в затвора кой да ми прави компания — немалко хора съм вкарал там…

Секторният завъртя глава и си замина.

Разговорът помрачи настроението на Савата. Коста го успокояваше посвоему:

— Не се тревожи, братче, ще ти нося най-редовно цигари в затвора… Ех, какво пък, може да е за добро. Току-виж човек си станал там: я писател, я майстор на налъми и кошници…

Киров принудено се усмихна.

А съвсем наскоро Върховният съд се произнесе по делото. Единственото изменение беше, че заменяха присъдата на Дамянов с доживотна…

Савата злорадо се усмихна.

Няколко дни по-късно и президиумът потвърди смъртните присъди.

Като се връщаха нощта от изпълнението им. Киров се обърна към помощниците си:

— Е, приятели, разчистихме си сметките с неприятелите. Сега съм вече спокоен. Накрай света да отида и да ме пречукат или в затвора да ме пратят, няма да съжалявам, че съм простил незаслужено някому…

 

 

Киров не бе изпратен в затвора. Само се получи заповед, че го наказват със „строго мъмрене с предупреждение“. В писмото се нареждаше след два дена да замине за София по изпълнение на новата задача.

— Утре няма да работим — каза той на Коста — Ще отидем с Нина и Валя на язовира…

Заминаха рано сутринта. Цял ден се пекоха, къпаха се. Савата лови риба със серкме и си вариха чорба. Коста разказваше вицове, дрънкаше на китарата и пееше шлагери „от времето на баба ни“, правеше циркови скокове от една върба, гмуркаше се около лодката и дърпаше серкмето като „едър сом“, но настроението не вървеше, както друг път. На всички тежеше раздялата, макар на Нина и Валя да бяха казали, че заминава за два-три месеца някъде „във вътрешността на страната“. Те обаче се досещаха.

Прибраха се привечер и отидоха заедно с Пешо и Лили в ресторант-градината. Ядоха пържена риба, пиха бира и танцуваха. Тръгнаха си в полунощ.

— Сава, чувствувам, че това не е обикновена командировка — притисна се Нина до рамото му, като се разделиха с другите. — Защо не ми кажеш? Мислиш, че така ще ми бъде по-леко ли?…

Савата нежно погали ръката й.

— Зная това. Зная също, че можеш да пазиш тайна!… Налага се да работя известно време зад граница.

— Нелегално?

— Да. Само това мога да ти кажа.

— Достатъчно ми е. Ще те моля… пази се!

Вървяха мълчаливо, притиснати един до друг.

— Знаеш ли… Хайде у дома — да изпием по чашка кафе! — предложи Савата.

Тя се поколеба за миг, но решително тръгна.

Докато той домакинствуваше, Нина, притихнала в креслото, го гледаше със смесено чувство на обич, на болка и безпокойство, каквото се изпитва пред дълга раздяла, пълна с тревожна неизвестност. После обви ръце около шията му, притисна го до коравата си гръд и дълго, с болезнена жажда го целуна…

По едно време някой позвъни настойчиво.

— Това е само Коста! — каза недоволен той и отиде да отвори. — Какво има?

— Изпратих Валя и реших да спя при тебе. За последен път заедно… Пусни ме де, какво стърчиш на вратата!

— Не може.

— Защо?… Е, много съжалявам.

— Аз пък не съжалявам.

— Е, разбира се…

Сутринта Савата взе багажа си и мина да се сбогува през околийския комитет. После заедно с Нина отидоха в службата. Коста, Пешо, Лили и Валя го очакваха. Беше дошла да го вземе кола от София.

Поседяха малко, побъбриха за незначителни неща.

— Приятел — каза Коста, ти за всеки случай ми напиши едно завещание, че ми оставяш това-онова от багажеца. А то инак не се знае…

— Как можеш да се шегуваш така! — укори го сърдито Нина.

— Тая пък! Защо да пропадне багажецът — има дрехи, мебели, това-онова…

Савата се засмя.

— С нея ще се оправяте — каза той, като посочи Нина.

— Че каква ти е тя, бе? Та по-големи ли наследствени права има от мене? А-а, тази работа без съд няма да мине!…

Дружен смях изпрати думите му.

Сбогуваха се. Когато Савата се прегръщаше с Коста, видя в очите му сълзи…

Влезе в колата. Върбанов беше се настанил още в двора, скрит отдире зад завесите. Преди да затвори вратата, Савата подхвърли:

— Коста, пък като се върна, ще направим сватбите заедно!

— Дадено!

— А ти, Валя, го стягай, той е малко върбов клин…

— В моите ръчички…

Савата се засмя и махна с ръка. Каза още нещо, но думите му се сляха с бученето на мотора.